Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (23)

23.

След разговора с Ежов Рейнголд се преобрази. Сега той не само изобличаваше троцкистко-зиновиевските заговорници и подписваше всичко, което му поднасяше Шарок, но и допълваше много неща, като правеше показанията си още по-остри и убедителни.

Шарок можеше само да се досеща какво му е обещал Ежов, за какво са се споразумели. Обещали са му живота, потвърдили са невинността му, обявили са му волята на партията — това е ясно, но от чие име? Името на Ежов е авторитетно, но дали Рейнголд се е задоволил с него, дали не са му съобщили за волята на някой още по-голям човек, след което той се е почувствувал участник в извънредно важна партийно-държавна акция? У Рейнголд отново проличаха особено омразните на Шарок черти: интелектуално високомерие, царствена властност. Той заменяше в протокола формулировките на Шарок с по-изкусни и грамотни, казваше: „пишете така“, когато би могъл да предложи: „а няма ли да е по-добре така“, веднъж, след като прочете записаното от Шарок, се намръщи: „Лошо, ще го напишем другояче“ — и без да дочака съгласието му, написа нов текст.

Всичко това беше полезно за делото, но дразнеше Шарок и той не позволяваше на Рейнголд да се разпуска, слушаше го с каменна физиономия, без да показва по какъвто и да било начин, че цени усърдието му — в положението на Рейнголд то е напълно обяснимо. Слушаше Рейнголд внимателно, но като човек, който решава, а Рейнголд само предлага, и като умен човек Рейнголд почувствува тази дистанция и я прие — не посмя да влезе в конфликт със следователя, още повече че Шарок приемаше почти всичко, отклоняваше само онова, което се разминаваше с общия сценарий — Рейнголд не го знаеше, а Шарок го знаеше и така излизаше, че Шарок действува според някакви висши съображения, а Рейнголд трябва да уважава тези съображения: той е подследствен, а Шарок е следовател, той е затворник, а Шарок е на свобода, ако делото приключи успешно, Шарок ще получи орден, а още не се знае какво ще получи Рейнголд, макар Шарок да имаше впечатление, че той свято вярва в дадените му обещания.

С една дума взаимното разбирателство бе постигнато, съюзът беше налице. Акциите на Шарок се вдигнаха много: неговият подследствен Рейнголд даваше най-обширните, най-убедителните и най-острите показания. Олберг можеше да свидетелствува само за действия в чужбина, подписваше всичко, което му поднасяха, но бе лишен от фантазия, вместо него трябваше да мислят следователите. А те зле познаваха атмосферата в чужбина и не можеха да измислят нищо абсолютно достоверно освен това, че Олберг е бил изпратен от Седов в СССР по нареждане на Троцки със задача да организира терористичен акт срещу Сталин, който смятал да осъществи с помощта на студенти от педагогическия институт в Горки по време на празничната манифестация в Москва.

Колкото до Пикел, той даваше показания само срещу Зиновиев, а след провала на очната ставка със Зиновиев изпадна в апатия и в края на краищата — в такава дълбока депресия, че се наложи отново да извикат на помощ приятелите му Шанин и Гай. Прехвърлиха Пикел в хубава килия, където Шанин и Гай седяха с него до късно. Пиеха вино, вечеряха, играеха карти, как ли не се стараеха да ободряват Пикел. Следователят бе внушил на Пикел, че Зиновиев е дал същите показания. На очната ставка Пикел се убеди, че това не е вярно. Зиновиев го моли да се откаже от лъжливите показания. Пикел бе потресен, не можа да продума и го отведоха.

Сега Шанин и Гай го уверяваха, че по-рано Зиновиев наистина е дал исканите показания, но на очната ставка неочаквано се отказал от тях и че занапред всичко ще върви нормално. Под влиянието на тези увещания, придружавани от пийване, хапване и игра на карти, Пикел се посъвзе и успокои Ягода и Молчанов, които се опасяваха, че в състояние на депресия не ще могат да изкарат Пикел на процеса.

Всички тези обстоятелства наложиха сценарият да се променя непрекъснато, вярно, Олберг и Пикел бяха полезни, те безспорно щяха да изиграят ролята си: показанията са си показания, съучастниците — съучастници. Но главен „детонатор“ стана Рейнголд, а най-личен следовател — Шарок, защото водеше делото на Рейнголд.

Всички свои случайни срещи с който и да е бивш опозиционер, били те в частен дом или на официално служебно място, на заседания, съвещания, дори на конгреси или конференции, Рейнголд тълкуваше, представяше като срещи, на които са се обсъждали подробности по заговора. За него беше важно само точно да си спомни датата и мястото на някоя среща, тъй че обвиняваният човек да не може да докаже алибито си.

Голям стопански ръководител, видна фигура в държавния апарат, Рейнголд бе участвувал в много заседания, на които бяха присъствували и други бивши опозиционери, също ръководители от висок ранг.

Така че в смисъл на място и време показанията на Рейнголд придобиваха пълна достоверност, а това, на свой ред, придаваше убедителност на неговата версия за съдържанието на разговорите.

Рейнголд призна, че е участник в троцкистко-зиновиевския заговор, че е действувал под ръководството на Зиновиев, Каменев и Бакаев, че е подготвял убийството на Сталин, а също и на Ворошилов, Каганович и на други ръководители на партията и държавата. Че убийството на Киров е било извършено по прякото нареждане на Зиновиев.

Разбира се, Рейнголд изцяло потвърди показанията на Пикел и Олберг, тъй както и Пикел и Олберг потвърдиха показанията на Рейнголд.

По заповед на Молчанов те тримата — Рейнголд, Пикел и Олберг — се срещнаха в кабинета на началника на икономическия отдел Миронов, координираха и съгласуваха показанията си.

Показанията на Рейнголд, Олберг и Пикел, точно съгласувани, внимателно проверени от Молчанов и Ягода и — както се досещаше Шарок — докладвани на другаря Сталин, сега се предявяваха на главните обвиняеми: на Зиновиев, Каменев и другите, трябваше да залегнат в основата на предстоящия процес.

Веднъж в разговор с Вутковски Шарок дори изрази учудване от странното усърдие на Рейнголд.

Вутковски, умен и предпазлив човек, помисли и каза:

— Рейнголд приема задачата си като партийна задача. Знаете ли, струва ми се, че той искрено вярва в това. Той е целеустремена и силна личност.

Шарок се престори, че това обяснение го задоволява. Каква е разликата между Вутковски и Рейнголд? Единият съчинява лъжи, другият се прави, че вярва на тези лъжи. И го прави уж в интерес на партията. Лъжат! И единият, и другият спасяват кожите си. И той, Шарок, си спасява кожата, но не се прикрива с партийните интереси, а изпълнява служебния си дълг — толкоз, нищо повече. Той изпълнява разпорежданията на началника си, не ги изпълнява сляпо, а доколкото съответствуват на закона и на инструкцията — отговорността носят онези, които са издавали тези закони и са подписвали тези инструкции.

Висшият закон е Сталин. И всичко, което се върши в интерес на Сталин, всичко е оправдано. Шарок цял живот бе мразил комунистите. Освен един — Сталин. Сталин сам изтребва комунистите, особено старите комунисти, а нали тъкмо в тях се крие страховитата сила на тази диктатура, те самите безжалостно изтребваха всички, сега дойде техният ред, сега Сталин ги тъпче, господ здраве да му дава. С работата си в органите Шарок завинаги се обвърза с тази система и от здравината и непоклатимостта на системата зависи собственият му живот. Гаранция за тази здравина и непоклатимост е Сталин и само Сталин. И затова Шарок е верен нему и само нему. И затова всичко, което се прави в интерес на Сталин, всичко е оправдано.

Той чувствуваше и разбираше, че от същия този краен извод се ръководи и Рейнголд. Неговите показания Шарок докладваше лично на Ежов, макар и в присъствието на Молчанов или Агранов. Веднъж, преглеждайки показанията на Рейнголд, Ежов забеляза, че на една среща или тържествено заседание, където е бил Рейнголд, е присъствувал Риков, на друга — Бухарин и Томски, а още през двайсетте години Рейнголд е виждал, пак на някакви сбирки, Иван Никитич Смирнов, Мрачковски, Тер-Ваганян и Дрейцер.

— Нещо си мълчи за тези — подхвърли Ежов.

Намекът беше ясен. Още на първия следващ разпит Рейнголд даде показания и подписа, че в заговора са участвували не само Зиновиев и Каменев, но и троцкистите Иван Никитич Смирнов, Мрачковски и Тер-Ваганян, а също и Риков, Бухарин и Томски. Както му бе наредено, Шарок записа имената на Риков, Бухарин и Томски в отделен протокол.

 

 

Показанията на Рейнголд, Олберг и Пикел създаваха само основата за обвинението на главните участници в предстоящия процес. Необходими бяха и показания на редови участници в терористичния заговор. Доведените от затвори, заточение и лагери бивши опозиционери не даваха показания. След като се убеди, че делото все така не помръдва, Молчанов свика ново съвещание на следствените групи, вече с участието на самия Ежов.

Шарок не присъствува на това съвещание: по поръчение на Дяков трябваше спешно да замине за Ленинград, там се запозна с делата на няколко бивши зиновиевци, подходящи за участие в процеса или за даване на необходимите свидетелски показания. Избра няколко преподаватели по обществени науки и нареди да ги докарат в Москва.

Щом се върна от Ленинград, Шарок отиде при Дяков.

В кабинета му беше Владимир Николаевич Лунин от отделението, което се занимаваше със социалистическите партии. Шарок и по-рано бе забелязвал, че Лунин упорито се измъква от участие в подготовката на процеса. И този път той обясняваше на Дяков, че се занимава с група анархисти и не може да изостави това дело.

Дяков изкриви устни.

— Анархистите, та анархистите, какви ти анархисти сега?… Вие, другарю Лунин, не знам защо, но никак не се включвате в общата работа. А между другото знаете ли какво каза другарят Ежов на последното съвещание? Другарят Ежов каза, че предстоящият процес има изключително значение за страната, за партията и за международното комунистическо движение. Следователите трябва да бъдем безпощадни към враговете на народа, а всички, повтарям, всички подследствени са врагове на народа, такова е твърдото убеждение на Централния комитет на партията, на Политбюро и лично на другаря Сталин.

Докато слушаше Дяков, Лунин бършеше с носна кърпа стъклата на очилата си. Завърши тази процедура и погледна Дяков.

— Откъде да знам? Не съм бил на съвещанието.

— Та, значи, ето главното, което каза другарят Ежов: ако някой от вас се колебае, ако се съмнява, ако чувствува, че няма сили да се бори с троцкистко-зиновиевските банди, нека направо и честно си го признае и ние ще го освободим от работа в следствена група. Разбирате ли смисъла на тези думи, Владимир Николаевич? Всеки, който „честно си признае“ своята неспособност да води следствие, незабавно ще бъде арестуван като човек, съчувствуващ на обвиняемите.

Шарок слушаше спокойно дрънканиците на Дяков. Той водеше главния свидетел Рейнголд, който подписваше все нови и нови показания, Шарок ловко проточваше всичко това, срещаше се с Рейнголд всяка нощ, денем съгласуваше показанията му с показанията на другите подследствени и по този начин се пазеше от разпити на безнадеждни троцкисти, особено след несполуката със Звягуро. И добре разбираше защо и Лунин гледа да отбягва тези разпити.

— Аз не бягам от никаква работа — спокойно каза Лунин, — изпълнявам задача, възложена ми от началството. И ако получа от своя началник нареждане да се заема с друго дело, ще се заема. Безспорно вашите подследствени са терористи, но между другото за истински терористи винаги са били смятани анархистите, това го знае цял свят… Ако докажете на ръководството, че делата на анархистите трябва да се прекратят, моля, аз ще се заема с това, което ми наредят.

С тези думи Лунин стана от стола — висок, стегнат — и излезе от кабинета.

— Саботьор! — с омраза изръмжа подире му Дяков. — Рафиниран интелигент!

— Интелигент ли? — учуди се Шарок. — Доколкото знам, бил е помощник-командир на кавалерийски взвод.

— Няма значение. Рафиниран интелигент. И за съжаление Александър Фьодорович (имаше предвид Вутковски) му угажда на капризите.

— Че как — усмихна се Шарок, — и Вутковски е интелигент.

Валентин Олберг бе дал показания, че в създадената от него в педагогическия институт в Горки терористична група между другите преподаватели и студенти са били и преподавателят по история Соколов, комунист, и преподавателят по химия Нелидов, безпартиен, при това дворянин и внук на царския посланик във Франция.

Дяков бе сметнал, че Нелидов е по-лек обвиняем и с негова помощ ще успее да свърже троцкистите с царската аристокрация, затова го бе взел за себе си, а Соколов бе дал на Шарок.

Но действителността показа друго. Като опитен пропагандист Соколов прекрасно разбираше: съдът ще представлява акция, насочена срещу Троцки, Зиновиев, Каменев, съдиите ще изпълняват единствено волята на Сталин и неговата съпротива ще бъде безсмислена. Затова заяви на Шарок, че разбира задачата, поставена пред следствието, и смята, че е длъжен да помогне. Още повече че като преподавател по история дълги години е внушавал на студентите си омраза към Троцки и самият той е пропит от тази омраза.

Шарок не се стремеше да конкретизира начина, по който студентите от педагогическия институт в Горки са смятали да убият Сталин, разбираше, че всяка измислица само ще постави под съмнение самия факт на това намерение. С една дума той се справи лесно със Соколов и на другата сутрин сложи на бюрото на Вутковски неговите показания.

Много по-различно тръгна делото на Нелидов. Обратно на очакванията на Дяков, той се оказа труден, може би най-трудният от всички подследствени, за семейството си не се тревожеше, почти всичките му близки бяха починали. Нелидов не изпитваше никакви чувства и към партията, тъй като никога не бе членувал в нея.

Веднъж Шарок се отби при Дяков и видя Нелидов: млад мъж на около трийсет и пет години, умни очи, високо чело. На Шарок му се стори, че той изпитва известна боязън от Дяков, който, ожесточен от несполуките си, бе изгубил обичайното си самообладание, изпадаше в бяс, в истерия, крещеше на Нелидов. Виновна усмивка сменяше уплахата по физиономията на подследствения, но той нищо не подписваше.

Този втори следствен провал заплашваше Дяков с недоволство от страна на началството и с вероятно отстраняване от следствието, с отстраняване изобщо от централния апарат на НКВД. Шарок смяташе, че за Дяков това би било най-добрият изход от положението. Но Дяков не мислеше така, той на всяка цена искаше да докаже способностите си за работа в новите условия. Такава възможност скоро му се откри или поне така изглеждаше отначало.

Според версията на Олберг студентите от педагогическия институт в Горки смятали да убият другаря Сталин с пистолет.

Началникът на управлението на граничните войски Фриновски, който присъствуваше на обсъждането на този вариант, се разсмя:

— От колоната манифестиращи по Червения площад да улучат с пистолет застаналия на Мавзолея Сталин? Знаете ли какво е разстоянието? Сигурно имате далекобойни пистолети, ами покажете ми ги, защото аз изобщо не бях чувал за такива. Не сте ли виждали кордона от милиционери, които не биха позволили на никого да излезе от редиците и да се затича към Мавзолея? Значи такива снайперисти имало в педагогическия институт в Горки, а? Дайте ги на мен, с тях ще заменя цяла дивизия в моите войски.

Всички разбираха, че Фриновски е прав. И макар че следствието бе готово да приеме какви ли не нелепости, като смяташе, че на съда в устата на обвиняемите те ще звучат що-годе правдоподобно, вариантът за стрелба с пистолет по Мавзолея беше просто глупав.

Молчанов поморавя. И той разбираше, че вариантът е глупав, но смяташе за по-важно подсъдимите да признаят самия факт, че са подготвяли терористичен акт, а пък по кой начин — това според него можеше да мине незабелязано в общия поток на обвиненията. Сега Фриновски го лиши от тази възможност.

Дяков поиска думата. Той стана и предложи друг вариант — бомба! В хода на следствието той се занимава с преподавателя по химия Нелидов — защо Нелидов да не произвежда бомби в химическата лаборатория при педагогическия институт? Вярно, той се опъва, не признава, но ако му представим свидетелски показания и веществени доказателства, всичко ще си признае.

Тази идея допадна на Молчанов. Първо, версията с бомбата звучеше по-убедително, отколкото с пистолета, и второ, важен беше моментът с веществените доказателства, защото в делото нямаше никакви веществени доказателства — нито документи, нито писма, нито позиви, абсолютно нищо, освен признанията на самите подсъдими. А пък в институтските лаборатории положително ще се намерят някакви взривни вещества.

Начаса в Горки бе изпратен Дяков с група служители, скоро те се върнаха и на съвещанието при Молчанов Дяков сложи на масата няколко кухи ръждиви метални топки с диаметър 6–7 сантиметра, заяви, че това са бомбени гилзи и прочете скалъпен в Горки официален документ, че телата на бомбите навремето са били скрити в двора на института от студенти-терористи, за да бъдат по-късно напълнени с взривни вещества. Дяков оповести и заключението на градския военен комисариат в Горки, че това наистина са бомбени гилзи и ако се напълнят с взривно вещество, ще притежават голяма разрушителна сила.

Това официално заключение подействува внушително, но не на всички.

Началникът на специалния отдел Гай подържа в ръка една от топките и се усмихна иронично.

— Тези топки стават за бомби толкова, колкото и за да сготвиш от тях кокоши котлети. Всеки артилерист ще ви го каже, всеки готвач ще го потвърди.

Възцари се тягостно мълчание. Но на Молчанов очевидно много му се искаше да представи на съда „бомбите“ и по този начин твърдо да обоснове обвинението в терор, а може вече и да бе докладвал за това горе, тъй че сега нямаше накъде да отстъпва.

— Представете тези топки на Нелидов — нареди той на Дяков, — а ако се опъва, доведете го при мен.

Погледна към Шарок.

— Помогнете на другаря Дяков.

Това беше предупреждение за Дяков: на подчинения му се оказва по-голямо доверие, отколкото на самия него.

Нелидов се засмя, щом видя топките, и обясни защо те по никой начин не могат да послужат за приготвяне на бомби.

Интелигентният, деликатен Нелидов вече беше страшно измъчен, но се държеше твърдо. Шарок дори изпитваше тайна симпатия към него, специално прочете от енциклопедията статията за рода Нелидови — старинен дворянски род, известен още от времето на Йоан Трети, петстотин години са това, а не като нашите новоизпечени владетели, дето смятат, че и от магарето става кон. И се държи като истински руски аристократ.

Шарок разбираше: голяма тактическа грешка беше, дето показаха на Нелидов тези топки, това му даде да разбере, че следствието не разполага с никакви данни срещу него и още повече укрепи твърдостта и упорството му. И този път Нелидов не даде показания.

През нощта го заведоха при Молчанов.

Молчанов строго изгледа Нелидов и сърдито попита:

— Какво се втелявате, защо не давате показания?

— Вижте какво — отговори Нелидов, — не съм свикнал да лъжа, още по-малко мога да си позволя да наклеветя невинни хора — своите студенти и колеги.

Молчанов го прекъсна:

— Кого наричате невинни хора? Вие трябва да потвърдите показанията на другите обвиняеми, това, което отговаря на истината и което само вие отричате. Или може би всички лъжат и само вие казвате истината?

— Да, аз казвам истината. И няма да чуете от мен нито една лъжлива дума.

Молчанов повиши глас:

— Нелидов, предупреждавам ви за последен път: не се втелявайте! Ще намерим начин да ви избием дворянското високомерие. Не забравяйте: ние се справихме с цялата ви класа, с цялата ви държава, с вашите армии, а пък с тебе, само един човек, ще се справим като две и две — четири.

Неочаквано Нелидов закрачи към бюрото на Молчанов. От изненада Молчанов дори отскочи.

Нелидов опря длани в бюрото и втренчен право в очите на Молчанов, каза:

— Не ме е страх от вас, запомнете това. Можете да правите с мен каквото пожелаете, но никога няма да наклеветя себе си и невинни хора, запомнете го, никога.