Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (10)

10.

Вика не каза на Варя цялата истина. Архитекта наистина работеше много, тя наистина почти не го виждаше, но би се примирила с това: когато мъжът ти цял ден е зает, а ти цял ден си свободна, можеш да си уредиш живот-празник и без него. Но за такъв живот трябват пари, много пари, а Архитекта дава половината си заплата на своята бивша жена, на нейните деца, между другото достатъчно големи, за да се издържат сами. А с нея, с Вика, подхвана от глупав по-глупав разговор — че трябвало да се заеме с нещо: може би да започне работа, или да учи, още не било късно, представете си. Само това й липсваше! Та тя си има официално положение — съпруга, според техния официален просташки статут тя е домакиня и има право да не работи… Нима той не го разбира? Не иска да го разбере! Всичките му интереси са в работата и в бившото му семейство… Не само че им дава пари, ами не е прекъснал и отношенията си с тях, посещава жена си и децата, ходи на семейните им празници. Дори Нова година се изхитри да посрещне и с Вика — до дванайсет, и с тях — след дванайсет. „Ще ида да видя децата, обещах им.“ Там, видите ли, е семейството, а тук какво е?

Не си пренесе дори багажа, цъфна й с едно куфарче, а в куфарчето — две ризи, два ката долни гащи и едни тиранти. На ти един гений! Не само че не раздели с жена си по равно „съвместно придобитото имущество“, ами й остави всичко. И библиотеката й остави, а нали библиотеката му трябва за работата. Истинският му дом е там и той ще се върне в онзи дом, Вика не се съмняваше в това, пък и не съжаляваше много, такъв живот не й беше по вкуса. Излезе не празник, а сиво животуване.

Вика не спореше с него, разбираше: всичко се държи на косъм и ако предизвиква конфликти, косъмът ще се скъса. А не бива да се къса. Трябва да уреди новия си живот, новата си съдба именно докато е съпруга на Архитекта. Другият не трябва да прибере една разведена жена, обратното, заради другия тя ще пожертвува високото си положение и щастливия си семеен живот. Какво не прави човек в името на любовта!… И тогава новото й омъжване пак ще стане събитие и преди всичко събитие за новия й избраник.

Пак я споходи мисълта за някой летец. Но къде са тези летци, къде да ги търси? Това са фантазии. Пък и Вика никъде не ходеше… Стоеше си вкъщи.

Къщата на семейство Марасевич все така беше пълна с хора, оживена и гостоприемна. Все така я посещаваха московски знаменитости. Композитор? Художник? Не, положението им е твърде неустойчиво.

Братлето й громеше всички наред, пишеше за музика, за театър, за живопис, за литература. В „Правда“ писателят Панфьоров ухапа Горки. Вадим каза, че правилно го е ухапал — Горки критикувал писатели-комунисти. Обаче на същата страница публикуваха писмо на Горки до Чехов, или както ехидно забеляза Вадим, „подсладиха хапа“. Вадим сега поддържаше познанства повече с писатели, с поети, с прочути писатели, с прочути поети, много от тях идваха в дома на семейство Марасевич.

Вика приемаше гостите, трудно й беше да участвува в разговорите им — честно казано, тя нищо не четеше, беше й скучно: ударници, ентусиасти, заводи и фабрики, чугун и стомана. Но умееше да насочи неосведомеността си в своя полза — подчертано внимателно слушаше събеседника, възхищаваше се от разказа му, даваше му да разбере колко цени неговия ум и образованост — това винаги ласкае хората.

Един беше млад, трийсетгодишен, дребничък, слабичък, суетлив, току-що бе публикувал роман, четен и хвален от всички, дори Вика го прочете, слава богу, не беше роман за ударници, а за кулаци, за кулашко въстание, можеше да се чете. Вярно, самият писател не беше интелигентен, беше син я на селски поп, я на псалт. Бляскавият дебют така го бе шашнал, така го бе главозамаял, че той не слушаше никого, освен себе си, не виждаше никого, дори не оцени как внимателно го слуша Вика, отдръпна се, погледна я с недоумение: той изобщо не искаше събеседникът му да мълчи, напротив, искаше да говорят за него, за романа му, а щом мълчиш, той сам ще ти разкаже как хвалят романа му други хора в други къщи.

Може би Вика щеше да успее да го оплете, но той бързо изчезна, както казваше Вадим, уедини се, за да напише нов роман за троцкистите, минали в нелегалност — успехът трябвало да се развива, видите ли.

Появи се друг писател, по-възрастен, сигурно към четирийсетте, петербургски интелигент, очила с розови рамки, живял в чужбина, писал нещо екзотично, за Азия, май за басмачите, но и той скоро изчезна, макар на Вика да се бе сторило, че ето, тук вече е преуспяла: съгласяваше се с него за всичко, ахкаше, с целия си вид му даваше да разбере, че още не е срещала такива хора. Но не стана: и тоя хукна нанякъде, май към Изтока, да пише нов роман. Засечка след засечка, от толкова мъже, които идваха у тях, Вика така и не успя да оплете никого.

Срещите със старите познати бяха секнали, по-рано се виждаха по ресторантите, но Вика вече не ходеше по ресторанти — Архитекта беше прекалено зает, а да ходи без мъжа си би означавало да разруши създадения от самата нея образ на великосветска дама.

Бъбреше по телефона с Ноеми, с Нина Шереметева (весело си живееха мацките, не като нея), но на гости ходеше само у Нели Владимирова, която се бе омъжила за богатия френски търговец Жорж.

Вика не харесваше това французче — нисичко, с дебели устни, все поглеждаше жените с мазни очички, руски почти не говореше или се преструваше, че не говори, само понякога неочаквано запяваше: „Маря Сидоревна, Маря-си, Маря-до, Маря-ре“ — като слагаше ударението на „си“, „до“, „ре“ и глупашки се смееше.

Но апартаментът им беше един път, килими, старинни мебели, порцелан, собствена кола, чужбински дрехи, много дрехи, Жорж, види се, наистина беше богат, макар никой да не знаеше с какво точно се занимава, и Нели, ако я попиташ, усукваше.

Изобщо на Нелка й провървя. А какво представлява? Кобила! Снажна, кокалеста, пък мъжете се лепят по нея. И Жорж пипна. А той е по-нисък от нея с половин глава. „Да не го смачкаш, като си лягате нощем?“ — смееше се Вика. „Не се тревожи — отвръщаше Нели, — той е съобразителен, намираме си позата.“

Дома си поддържаше по европейски — вече два пъти беше ходила в Париж, беше се поогледала: аперитиви, миниатюрни сандвичи с какво ли не, сама кара колата, с една дума някаква дори не европеизирана, ами американизирана женичка, хитра, ловка, малко шумна, но работна, успява и да чете, и да рисува, в ъгъла — триножник… Има си и малки страсти: ходи по конни надбягвания, играе на тотализатор и винаги печели, чевръста е — много ловко пробутва парцалките си, не че спекулира, ами тъй, уж продава излишното на приятелките си, че нали, едно не й подхождало на ръста, друго на тена. Има си „сряди“ — традиционен ден, в който се събират приятелите на семейството.

Но най-важното беше, че у Нели постоянно ходеха хора, много хора, предимно чужденци. Това вече даваше на Вика някакви шансове. Нели й разказваше почти за всички — кой на колко е години, какви са интересите му, какви — възможностите, понякога добавяше пикантни подробности, с една дума разправяше им и майчиното мляко.

Много мъже обръщаха внимание на Вика, но все не бяха подходящи — малки хора. Почти всичките женени. Вика се държеше простичко, сдържано, с неангажираща приветливост, както е редно да се държи дама с нейното положение, тактично отклоняваше опитите за ухажване, но не ги пресичаше напълно, преди да „изясни личността“. А когато се изясняваше, че „личността“ не е интересна, умело я лишаваше и от малката надежда, дадена й първата вечер.

Именно в дома на Нели Вика срещна Шарл.

Висок, светлокос, с чаша в ръка, той стоеше до Жорж и му говореше нещо. Вика веднага си отбеляза расовото му лице, леко гърбавия нос, а и строгия елегантен костюм. Такива едри птици още не бяха кацали в дома на Нели. Аристократ ли е? По неколкократните му втренчени погледи Вика разбра — искрата е изсечена. Тя безпогрешно отличаваше безпардонния шарещ мъжки поглед от онзи истинския, перспективния.

На следващия ден, когато с Нели „обсъждаха майчиното мляко“ на Шарл, Вика каза:

— Французин блондин не се среща често.

— Всички френски аристократи по правило са блондини. И изобщо всички французи от север, а особено от североизток, са блондини — имат тевтонска кръв — обясни й Нели.

Нали беше омъжена за французин, тя се смяташе за специалистка по Франция.

— Той аристократ ли е?

— И то какъв. Виконт, фамилното му име се пише с „дьо“.

— Интересно — засмя се Вика, — и с какво се занимава виконтът в Москва?

— Шарл е кореспондент — Нели спомена прочут френски вестник, — този вестник принадлежи на семейството му, едно от най-богатите семейства във Франция. А годеницата на Шарл е дъщеря на някакъв финансист, не е Ротшилд, но нещо подобно, забравих му името.

И тъй, Шарл е красив, богат и ерген. Това е сериозно обстоятелство, нали за католиците разводът е забранен.

Вкъщи Вика обмисли подробно всичко. Този шанс не бива да се изпуска. Изпусна Ерик — попречиха й Дяков и Шарок, сега нищо не трябва да й попречи. Няма какво да прави в тази страна. До гуша й дойдоха простащината, завистта, плашещата неизвестност, лозунгите и маршовете, вечният страх. Днес се разхожда из Москва, а утре телефонът може да звънне и да й кажат, както онзи път: „Гражданко Марасевич, обаждаме ви се от НКВД…“ Какво като я пуснаха, те могат пак да я извикат, пак да я накарат да работи. Нали пазят подписа й.

Трябва да се грабва и — в Париж! Вечният, великият Париж. В училище учеха френски, вярно, позабравила го е, но ще се заеме и ще си го припомни… Как бяха онези стихчета?… „Bongour, madam San-Souci, combien coutent ces saucisses?“^[1] Най-важното е граматиката, а тя ще си я припомни бързо, девет години зубка тия: present, passe compose, passe simple, futur simple, participe passe…^[2] Вика дори се разнежи, докато си припомняше глаголните форми, те я върнаха в детството.

На всяка цена трябва да замине. Архитекта всеки момент може да си вдигне партакешите, баща й рано или късно ще умре, по-скоро рано, отколкото късно, къде ще се дене тогава тя? И сега не може да седи до Вадим на масата, не може да слуша мляскането му, отвращава я лакомията му, че и приказва с пълна уста.

Да се омъжи за някакво си инженерче, да живурка с неговата мизерна заплата. Не, великата страна ще мине и без нея. Щом тая кобила Нели я вземат в Париж, какво остава за нея — мястото на Вика със сигурност е там.

Може този път да излезе нещо сериозно. Тя си спомни внимателния поглед на Шарл, неговото мълчание, нали французите са бъбриви, а Шарл мълчеше пред нея, многозначително мълчеше. Именно това вдъхваше надежди на Вика.

Отиде си преди другите, умната жена никога не се заседява до края на вечеринката, отиде си, както се казва, по английски, без да се сбогува с никого, загадъчно изчезна.

И вкъщи се върна весела, зачервена. Архитекта зашляпа по коридора по пижама и чехли, отвори й. Лицето му сиво, под очите торбички.

— Дойде си, значи. А аз вече се канех да си лягам.

Вика метна кожухчето си в ръцете му, млясна го по бузата.

— Правилно, скъпи, изглеждаш уморен… А аз ще полежа малко във ваната.

Дали да включи Нели в това начинание, или не бива? Ето какво обмисляше.

Не, засега май не бива. Един неправилен жест, поощрителна дума, съучастническа усмивка може да развалят всичко. Друг е въпросът, ако Шарл не се появи повече у Нели. Впрочем да почакаме до сряда.

Ако Шарл дойде, значи искрата наистина е изсечена. И тогава Нели няма да е нужна.

Следващата сряда Шарл отиде у Нели.

Разбира се, отиде и Вика. И както винаги, мъничко по-късно от другите гости…