Джак Ванс
Слуги на уонките (7)

7.

Рейт се отправи към Овала, размишлявайки за града Сетра и за странния темперамент на неговите обитатели. Беше принуден да признае, че планът за построяването на малък космически кораб, който в далечна Пера му се струваше съвсем осъществим, сега беше изправен пред провал. Беше разчитал на благодарността и подкрепата на господаря Син нефрит, а бе посрещнат враждебно. А и относно техническото развитие на яосите изпитваше известен песимизъм, дори само като оглеждаше машините, които се движеха по пътищата. Вярно, че работеха на задоволително ниво, но създаваха впечатление по-скоро за елегантност, отколкото за функционалност. Енергията се доставяше от широко разпространените енергоклетки, произвеждани от дирдирите, но ходовата част често бе нескопосано сглобена и шумна, което според Рейт говореше за немарливо и некомпетентно инженерно изпълнение. Нямаше две машини, които да си приличат, всяка като че ли бе рожба на индивидуална конструкция.

Почти е сигурно, мислеше си Рейт, че яоската технология ще се окаже неадекватна за неговите цели. Без достъп до стандартни компоненти, макси-минимални датчици, компютри, анализатори на Фурие, макрогазови генератори и хиляди други подобни инструменти, прибори, уреди, технически наръчници, да не говорим за добре подготвен персонал, конструирането на дори най-примитивен космически кораб щеше да е невъзможна задача — поне в рамките на един човешки живот…

Рейт стигна малък кръгъл парк, обрасъл с високи дръвчета, чиято кора бе мъхеста и черна, а листата наподобяваха червеникавокафява хартия. В центъра се издигаше масивен паметник. Десетина мъжки фигури, всяка въоръжена с някакъв инструмент или прибор, танцуваха вдъхващ страхопочитание обреден танц около женска статуя, която стоеше с вдигнати ръце и извърнато нагоре лице, изкривено от някакви силни чувства. Рейт не можа да определи какво точно изразява лицето. Възторг? Агония? Мъка? Блаженство? Каквото и да беше, паметникът му действаше потискащо, сякаш протягаше зловещи пипала до най-тъмните ъгли на съзнанието му. Композицията изглеждаше ужасно стара — може би на хиляда години? Рейт нямаше как да прецени. Наблизо преминаха малко момче и момиче. Те спряха и първо погледнаха Рейт, сетне насочиха вниманието си към зловещите танцуващи фигури и техните инструменти. Рейт поклати глава и продължи към „Ханът на пътешественика“. Нито Траз, нито Анахо го очакваха там. Все пак се оказа, че са запазили помещение — апартамент с четири стаи, чиито прозорци гледаха към Овала.

Рейт се изкъпа и си смени ризата. Когато слезе във фоайето, над Овала се спускаше здрач и хълмът бе озарен от големи сияещи глобуси в различни пастелни цветове. Траз и Анахо се приближаваха от другата страна на Овала. Рейт ги наблюдаваше с тъжна усмивка. Двамата бяха като куче и котка, едновременно различни и сходни, събрани от обстоятелства, които им налагаха да поддържат приятелски отношения.

Оказа се, че двамата са се натъкнали на едно място, известно като „алеята“, където кавалери уреждали помежду си въпроси, свързани с накърнената им чест. Само за един следобед те бяха станали свидетели на три дуела — без да се пролива почти никаква кръв, добави Траз с нескрито презрение.

— Ако питаш мене, цялата тази церемония е само за да изхабят излишната си енергия — обясни Анахо. — След поздравите и поклоните почти не остава време за истински бой.

— Тези яоси са по-странни дори от дирдирхората — отбеляза Рейт.

— Ха-ха! Позволи ми да възразя! Познаваш само един дирдирчовек. Мога да ти покажа хиляди и да те объркам окончателно. Но да вървим. Трапезарията е зад ъгъла. Ако не друго, храната тук е прилична.

Тримата вечеряха в просторно помещение, украсено с гоблени. Както обикновено Рейт не можа да установи какво яде, нито го интересуваше. Поднесоха жълтеникав бульон, леко подсладен, с плаващи люспи варена кора; бяло месо, подправено с венчелистчета; подобен на керевиз зеленчук, полят с лютив сос, сладкиши с аромат на мускус и смола, черни горски плодове, лъхащи на блато, и пенливо бяло вино, което щипеше небцето.

След като се нахраниха, тримата се прехвърлиха в съседната кръчма, за да пийнат. Сред клиентите имаше и неяоси, които, изглежда, използваха това място за срещи. Един от тях, едър старец с кожен калпак, попрекалил с пийването, втренчи поглед в лицето на Рейт.

— Поправи ме, ако греша. Помислих те за вект от Холангар, но после си викам, къде са му щипците? Не, казвам си, това е поредният урод, допълзял в таверната само за да потърси себеподобни.

— Не бих имал нищо против да открия себеподобните си — призна добродушно Рейт. — Нищо не би ме зарадвало повече.

— Брей, тъй ли било? И що за творение си тогаз? Не мога да туря етикет на личицето ти.

— Аз съм скитник от далечни страни.

— Не по-далечни от моята, която е най-отдалеченият бряг на Ворд, там, където нос Страх слага край на Шанизадия. Какви неща съм виждал, да знаеш! Нападението на Аркадия! Сражение с хората от морето! Помня един случай, когато се качихме в планината и изтрепахме скалните бандити… Бях съвсем, млад тогаз и ме биваше да въртя меча, а сега се трепя за яосите и си изкарвам прехраната туканка, макар животецът да не е толкоз лош.

— Сигурно си прав. Да не си техник?

— Е, чак пък толкоз. Инспектирам колелата в гаража.

— Има ли много чуждоземни техници на работа в Сетра?

— Че що да няма? В Кат се живее добре, стига да не забелязваш приумиците на яосите.

— Ами уонкоиди? Срещат ли се в Сетра?

— Да работят ли? Нивгаш. Знам го още когато бях в Ао Залил, на изток от езеро Фалас. Уонкоидите не щат да работят дори за уонките, трудно им е даже да произнасят звуците им. Макар че ги бива доста да свирят на всякакви инструменти.

— Кой работи в цеховете на уонките? Черни и пурпурни?

— Ами! Не можеш накара едните да пипнат нещо, дето са го докосвали другите. В цеховете им имаше само селяци от Локхария. Трепят се там десетина-двайсет години, сетне се прибират по селцата си истински богаташи. Уонкоиди да работят във фабрики и цехове? Ама че шега! Те са по-горделиви от безупречните дирдирхора! Гледам и с теб има един такъв.

— Да, той ми е приятел.

— Странна работа, да намериш дирдирчовек, който да се държи нормално — поклати глава старецът. — Досега съм срещал само трима от тяхната порода и всичките се отнасяха с мен сякаш съм животно — той пресуши чашата си на един дъх и я стовари върху масата. — Време е да си вървя. Пожелавам ви приятна вечер — и на дирдирчовека също.

Старецът си тръгна. На вратата едва не се сблъска с чернокос младеж, облечен непретенциозно, който тъкмо влизаше. Някъде, помисли си Рейт, съм виждал този младеж, и то съвсем скоро… Но къде? Младият мъж крачеше бавно, почти замислено, по пътеката между масите. Спря при тезгяха и поръча чаша резлив сироп. Докато се обръщаше, погледът му срещна този на Рейт. Младежът кимна вежливо и след кратко колебание се приближи. Рейт позна бледия помощник на Чизанте.

— Добър вечер — поздрави младежът. — Надявам се, че ме помните. Аз съм Хелсе от Исан, роднина на господаря Син нефрит. Мисля, че се срещнахме днес.

— Размених няколко думи с господаря ти, вярно.

Хелсе сръбна от чашата, помръдна превзето с устни и я остави на бара.

— Защо не се преместим в някое по-усамотено кътче, където да поговорим?

Рейт се посъветва с Траз и Анахо, сетне се обърна към Хелсе.

— Води ме.

Младежът хвърли небрежен поглед към изхода, но предпочете да минат през ресторанта. Тъкмо когато излизаха, Рейт забеляза някакъв мъж да влиза в кръчмата и да се озърта трескаво — беше Дордолио.

Хелсе, изглежда, не го видя.

— Наблизо има едно малко кабаре, там невинаги е тихо, но е съвсем подходящо за нашия разговор.

Кабарето се оказа схлупено помещение, осветено от сини и червени фенери и със сепарета по периферията. Неколцина музиканти се бяха разположили на сцената, двама от тях свиреха на малък гонг и барабан, а пред тях подрипваше гъвкав и енергичен танцьор. Хелсе избра едно сепаре близо до вратата и максимално далече от музикантите — двамата се настаниха на сини възглавници. Хелсе поръча две канички „тинктура от девствена гора“, които им бяха поднесени малко след това.

Танцьорът си тръгна, музикантите подхванаха нова мелодия, инструментите им приличаха на обой, флейта, чело и литавра. Рейт се заслуша в изпълнението им, заинтригуван от странното съчетание от стържене по струните на челото, тропане на литаврата и внезапните пискливи трели на флейтата и обоя.

Хелсе се наведе с привидна, добронамереност към него.

— Запознат ли си с яоската музика? Така и предполагах. Това е погребална песен — широко разпространена при нас.

— Трудно ще ми е да я помисля за весела песничка.

— Въпрос на разбиране — Хелсе се зае да описва и други разпространени музикални течения. — Не ми се ще обаче да твърдя, че яосите са меланхолици, достатъчно е да посетиш някой от нашите сезонни балове, за да прецениш сам.

— Съмнявам се, че ще бъда поканен — възрази Рейт.

Оркестърът вече бе подкарал нова композиция — серия от страстни фрази, изпълнявани подред от всеки от инструментите, за да завърши с необуздано и същевременно печално тремоло. Поради някакъв странен импулс Рейт си спомни за паметника в кръглия парк.

— Тази музика има ли връзка с вашия ритуал за изкупление?

Хелсе се засмя замечтано.

— Чувал съм да казват, че духът на Трогателното причастие просмуква всички аспекти на яоската душевност.

— Интересно… — Рейт млъкна в очакване. Хелсе не го бе довел тук, за да обсъждат музиката.

— Предполагам, че събитията от днешния следобед са ти причинили известно неудобство? — попита Хелсе.

— Ни най-малко, нищо повече от дребно раздразнение.

— Не очакваше ли да получиш наградата?

— Дори не знаех за нея. Надявах се само на любезно отношение. Но като си помисля, лорд Чизанте се държа със забележително хладнокръвие.

— Той е забележителен човек — кимна с мъдър вид Хелсе. — Но точно сега се намира в неловка ситуация. Веднага след като ти излезе, дойде кавалерът Дордолио, заяви, че си недодялан тип, който се меси в чужди работи, и поиска да получи наградата. Честно казано, подобно поведение от страна на Дордолио би могло наистина да унизи лорд Чизанте. Вероятно не си даваш сметка, но Син нефрит й Звездозлатните са враждуващи фамилии. Лорд Чизанте подозираше, че Дордолио ще използва наградата, за да го засрами, а последствията никой не би могъл да предвиди.

— Каква награда по-точно е обещал лорд Чизанте?

— Помня, че тогава чувствата надделяха над сдържаността му — обясни Хелсе. — Той обяви: „Всеки, който доведе дъщеря ми или съобщи достоверни сведения за нея, може да иска от мен, а аз ще изпълня желанието му — доколкото ми е по силите.“ Силни слова, както сам можеш да прецениш, но бяха произнесени пред роднини, а по-късно новината се разнесе.

— Излиза, че ще направя на Чизанте услуга, ако приема наградата.

— Точно в това бихме искали да се убедим — кимна Хелсе. — Дордолио отправи някои неприлични забележки по твой адрес. Обяви те за суеверен варварин, възнамеряващ да възроди „култа“. Ако наистина ще настояваш лорд Чизанте да превърне двореца си в религиозен храм и да се присъедини към „култа“, по-добре да приемем условията на Дордолио.

— Въпреки че аз се появих пръв на сцената?

— Дордолио твърди, че си измамник, и се престори, че ти е много ядосан. Но като оставим всичко това настрана, какво би поискал от лорд Чизанте в светлината на изложените обстоятелства?

Рейт се замисли. За съжаление не беше в позиция да се поддава на накърнената си гордост и да отказва.

— Не съм сигурен. Ще ми е нужен непредубеден съвет, но не зная къде да го потърся.

— Опитай при мен — предложи Хелсе.

— Точно ти едва ли си непредубеден.

— Повече, отколкото си мислиш.

Рейт огледа бледото красиво лице и неподвижните черни очи. Странен човек беше този Хелсе, нито твърде дружелюбен, нито прекалено хладен. Говореше с привидна откровеност, но не допускаше по никакъв начин да бъдат разбрани истинските му намерения, нито какво става в душата му.

Оркестърът беше изчезнал. На сцената се появи възпълен мъж с дълга роба от грубо зебло. Зад него жена с разкошна черна коса плъзна пръсти по струните на лютня. Мъжът пое дъх и изви неочаквано високо глас — Рейт не беше в състояние да разбере и половината от думите на песента.

— Поредната традиционна мелодия? — попита той.

Хелсе сви рамене.

— Това е особен начин на пеене. Има своето предназначение. Ако всички се разтоварваха по този начин, щеше да има много по-малко аули.

Рейт се заслуша в песента.

— Съдете ме сурово всички — вайкаше се певецът, — защото деяние страшно извърших, поддал се на мъка нетърпима.

— Струва ми се малко странно — заговори Рейт — да обсъждам изгодата, която бих могъл да извлека от лорд Чизанте, с неговия първи помощник.

— Ах, не е задължително изгодата ти да е неизгодна за лорда — изтъкна Хелсе. — В случая с Дордолио, естествено, нещата стоят различно.

— Лорд Чизанте не беше особено любезен с мен — произнесе замислено Рейт. — Не горя от желание да му правя услуги. От друга страна, не бих искал да помагам и на Дордолио, който ме нарича суеверен варварин.

— Лорд Чизанте вероятно е бил шокиран от вестта, която донесе — отбеляза Хелсе. — Колкото до обвиненията на Дордолио, те очевидно са безпочвени и не бива да бъдат вземани предвид.

Рейт се засмя.

— Дордолио ме познава от месец, смяташ ли, че е достатъчно, за да бъде обективен в преценката си?

— За мен е по-важна моята преценка — отвърна невъзмутимо младежът. — А аз рядко греша.

— Да предположим, че изкажа поредица от скандализиращи идеи: че Тчай е плосък, че основателите на „култа“ са били прави, че хората могат да живеят под водата — какво тогава ще бъде мнението ти?

Хелсе се замисли със сериозен вид.

— Всяко твърдение е различно. Ако ми кажеш, че Тчай е плосък, със сигурност ще променя представата си за теб. Ако защитаваш „култа“, готов съм да отложа преценката си и да изслушам доводите ти, защото това е въпрос на мнение и не съществуват никакви факти в подкрепа на едната или другата теза, поне доколкото на мен ми е известно. Ако настояваш, че хората могат да живеят под вода, готов съм да го приема поне като работна хипотеза. В края на краищата пнумите обитават дълбините, а също и уонките, защо да не го правят и хората с помощта на специално снаряжение?

— Тчай не е плосък — успокои го Рейт. — Хората могат да пребивават под водата известно време с помощта на изкуствени хриле. Не зная нищо за този ваш „култ“ и неговата доктрина.

Хелсе отпи от чашата с резливата напитка. Певецът си бе тръгнал, на сцената се появи танцова трупа: мъже с черни гамаши и дълги ръкави, голи от коленете до гърдите. Рейт втренчи изненадан поглед, сетне отмести очи.

— Традиционен танц — обясни засмяно Хелсе, — посветен на Трогателното причастие. Този се казва „Пристъпване на свещенослужителя към изкупителя“.

— Под „свещенослужител“ да разбирам палача, нали?

— Това са хората, които осигуряват възможност за пълно изкупление. Мнозина от тях са популярни герои заради ревностния си подход — Хелсе се надигна. — Последвай ме. Виждам, че проявяваш известен интерес към „култа“. По някаква случайност ми е известно мястото, където те се срещат, и то не е далече оттук. Ако искаш, мога да те заведа.

— Стига посещението да не е в разрез с катайските закони.

— Не се страхувай. В Кат няма закони, само обичаи, което напълно удовлетворява яосите.

— Странно — поклати глава Рейт. — Убийствата не са ли забранени?

— При определени обстоятелства и когато са в разрез с обичаите. Но професионалните убийци от гилдията и обслужващата компания работят без обществено порицание. Като цяло хората в Кат правят каквото смятат за необходимо и може би затова често стават жертва на собственото си унижение. Така че посещението ти при „култа“ може да предизвика нечии обиди и хули, в най-лошия случай ругатни и клевети.

Рейт се надигна решително.

— Чудесно, да вървим.

Те се отправиха към Овала и поеха по една тъмна виеща се алея. Ексцентричните силуети на къщите от двете страни се очертаваха на фона на нощното небе, в което сега властваха Аз и Браз. Хелсе почука на врата, белязана с бледа фосфоресцираща боя. Вратата се отвори съвсем леко и в процепа се показа дълъг нос.

— Ние сме гости — обяви тихо Хелсе. — Може ли да влезем?

— Сътрудници ли сте? Трябва да ви уведомя, че това е районният център на „Обществото на пламенните реформатори“.

— Не сме сътрудници. Този господин идва от далечна страна и би искал да научи нещо повече за „култа“.

— Добре дошъл е, както и вие, след като, изглежда, не се безпокоите за своето положение.

— Ни най-малко.

— Което подсказва, че или сте от висините на обществото, или от утайката. Влизайте. Едва ли ще намерите нещо забавно в това, на което ще бъдете свидетели — спорове, малко теория, малко факти — реформаторът ги отведе до една завеса и я дръпна. — Моля.

Хелсе и Рейт пристъпиха в голяма ниска стая. В единия край, изгубени сред толкова много празно място, седяха двама мъже и две жени и пиеха чай от железни канчета.

Реформаторът махна небрежно и подигравателно с ръка.

— Ето ни — страховитият „култ“ в цялата му сила и мощ. Виждали ли сте някога по-буйна и необуздана сцена?

— Култът — заговори Хелсе с нравоучителен тон — е обект на всеобщо презрение не заради изгледа на стаите за срещи, а заради провокационните му предположения.

— „Предположения“, как ли пък не! — провикна се реформаторът с глас, в който се долавяше леко раздразнение. — Другите ни съдят, но ние сме избраните да съхраним знанието.

— Какво по-точно знаете? — намеси се Рейт.

— Знаем, че хората не са родени на Тчай.

— Как е възможно да го знаете? — попита Хелсе. — Човешката история тъне в забрава.

— Това е интуитивна Истина. Сигурни сме, че ще дойде денят, когато човешките влъхви ще призоват потомството си обратно в родния дом! И тогава ще настъпи неописуема радост! Родният дом е свят на изобилие, където въздухът доставя наслада на дробовете. По-голяма от тази на най-сладкото ифталско вино! Там има златни планини, коронясани с опали и гори на блянове! Смъртта не е съдба, а случаен инцидент, всички хора се обичат и са приятели, а храна има навсякъде и е леснодостъпна.

— Прекрасна картина — кимна Хелсе, — но не смяташ ли, че е рожба на неосъществени желания? Или по-скоро, непотвърдена догма.

— Възможно е — склони неочаквано упоритият реформатор. — Но не е задължително догмата да е лъжлива, нали? Това са доказани твърдения и погледнете: ето истинското изображение на Родния дом! — той посочи един глобус с диаметър три стъпки, който висеше на нивото на очите.

Рейт се приближи да огледа глобуса, като накланяше глава на една и друга страна, за да проследи очертанията на континентите. Имаше странни прилики и отчайващи несъответствия. Хелсе застана до него.

— На какво ти прилича това? — попита той с безгрижен тон.

— На нищо особено.

Хелсе изсумтя едновременно облекчено и разочаровано, поне така се стори на Рейт.

Една от жените надигна обемистото си тяло от пейката и пристъпи към тях.

— Защо не се присъедините към нас? — попита тя. — Нуждаем се от нови лица и свежа кръв, за да разширим вълната на познанието. Не искате ли да ни помогнете да се свържем с родния дом?

Рейт се засмя.

— Съществува ли някакъв практически метод за това?

— Естествено! Телепатията! Друг начин просто няма!

— А защо не построите космически кораб?

Жената зяпна объркано и погледна втренчено Рейт, сякаш да се увери, че говори сериозно.

— Къде да си намерим кораб?

— Не се ли продават? Дори малки?

— Никога не съм чувала за подобно нещо.

— Нито пък аз — добави сухо Хелсе.

— И как ще стигнем дотам? — продължи да се гневи жената. — Родният дом се намира в съзвездието Клари, но космосът е голям, ще трябва да летим цяла вечност.

— Да, сериозен проблем — съгласи се Рейт. — Но все пак, ако приемем, че предположението ви е вярно…

— Ако приемем?! Предположение? — прекъсна го дебеланата с потресено изражение. — Разкрития, бих ги нарекла по-скоро.

— Вероятно. Мистиката едва ли е най-практичният подход към космическите пътешествия. И така, да предположим, че по един или друг начин се сдобивате с космически кораб. Ако това стане, ще имате възможност да докажете верността на своите твърдения. Достатъчно е да се отправите към съзвездието Клари, като от време на време прослушвате космоса за радиосигнали. Рано или късно, ако светът, който наричате Роден дом, съществува, ще се натъкнете на такива.

— Интересно — намеси се Хелсе. — Искаш да кажеш, че подобен свят, ако наистина съществува, ще бъде достатъчно развит, за да излъчва сигнали?

Рейт повдигна рамене.

— След като предполагаме съществуването на света, защо да не предположим и за сигналите?

Хелсе нямаше какво да възрази. Реформаторът избра този момент, за да се намеси в разговора.

— Много изобретателно, но наивно! Как например ще се сдобием с космически кораб?

— С достатъчно средства и техническа помощ бихте могли да построите такъв.

— Като начало — възрази реформаторът, — нямаме никакви средства.

— Това е най-малкият проблем според мен — подхвърли Хелсе.

— Втората възможност е да се закупи малък кораб от някоя от космическите раси на планетата — дирдири, уонки, може би дори от сините часки.

— Отново въпрос на секвини — махна с ръце реформаторът. — Колко ще струва подобен съд?

Рейт погледна към Хелсе, който мърдаше с устни.

— Половин милион секвина, ако изобщо намерим някой, който би искал да го продаде, в което се съмнявам.

— Третата възможност е директен подход — продължи Рейт. — Конфискация — просто и ясно.

— Конфискация? От кого? Макар да сме членове на „култа“, ние не сме безумци.

— Този човек е безнадежден романтик — поклати глава дебелата жена.

Реформаторът добави с поомекнал глас:

— С радост бихме ви приели за наш сътрудник, но ще ви посъветвам да се заемете с ортодоксалната методология. Два пъти седмично се провеждат курсове по мисловен контрол и проекционна телепатия — на илсден и азден. Ако сте съгласен да вземете участие…

— Боя се, че е невъзможно — прекъсна го Рейт. — Въпреки това смятам програмата ви за интересна и се надявам да ви възнагради за положените усилия.

Хелсе кимна любезно и двамата си тръгнаха. Известно време вървяха по алеята, без да разговарят. Хелсе пръв наруши тишината.

— Е, какво ти е мнението сега?

— Случаят говори сам за себе си.

— Убеди ли се, че твърденията им са неправдоподобни?

— Не бих стигал дотам. Учените без съмнение са открили биологични връзки между пнуми, фунги, нощни кучета и други местни същества. Сините, зелените и старите часки също имат недвусмислени белези за общия си произход, както и разновидностите на хората. Но пнуми, уонки, часки, дирдири и хора са биологично различни. Какво ти подсказва това?

— Съгласен съм, че обстоятелствата са странни. Имаш ли някакво обяснение?

— Преди това се нуждаем от още факти. Може би реформаторите ще овладеят телепатията и ще изненадат всички ни.

Хелсе не отговори. Отново закрачиха в мълчание. Свиха зад един ъгъл. Рейт дръпна Хелсе за ръката.

— Тихо! — просъска и зачака.

Чу се тих шум от стъпки и една тъмна фигура се показа зад ъгъла. Рейт сграбчи непознатия, завъртя го и му приложи задържаща хватка. Хелсе обикаляше около двамата — тъй като Рейт все още не му вярваше, стараеше се да не го изпуска от поглед.

— Светни ми — рече му той. — Да видим кого държим тук. Или какво.

Хелсе извади малка крушка, потърка я и тя засия. Пленникът се дърпаше, риташе и блъскаше, Рейт го стисна по-силно, но непознатият се наведе и го преметна през рамо. Нададе радостен вик, но в този миг блесна металическо острие и гласът му премина болезнен стон.

Хелсе наведе крушката и извади кинжала от гърба на гърчещото се тяло, докато Рейт се надигаше с израз на неодобрение на лицето.

— Прекалено си чевръст с оръжието — отбеляза той.

Хелсе повдигна рамене.

— Такива като него често имат жило — поясни той и преобърна трупа с крак, чу се тихо дрънчене като от стъкло върху паважа.

Двамата се надвесиха предпазливо над бялото лице, полуприкрито под екстравагантната широкопола шапка.

— Шапката му е като на пнумек — отбеляза Хелсе — и е блед като призрак.

— Или уонкоид — добави Рейт.

— Струва ми се обаче, че не е нито едното, нито другото, но не мога да кажа какво е. Може да е мелез, хибрид, каквито, доколкото знам, са най-подходящи за шпионска работа.

Рейт свали шапката и отдолу се показа голо теме. Лицето бе с фини черти, отпуснати мускули, носът бе тънък и завършваше с бучка. Очите, полуотворени, изглеждаха черни. Рейт се наведе още малко и забеляза, че темето е било гладко обръснато.

Хелсе оглеждаше боязливо улицата.

— Хайде, да се махаме, преди да ни завари някой патрул и да вдигне тревога.

— Не бързай толкова — спря го Рейт. — Няма никой наоколо. Подръж светлината — стой така, че да виждаш надолу по улицата.

Хелсе се подчини и така Рейт можеше да го наблюдава, докато обискираше, трупа. Дрехите издаваха неприятен тежък мирис, стомахът на Рейт се разбунтува, докато шареше с ръце под тях. Във вътрешния джоб на сакото напипа сноп листа. На колана висеше кожена кесия, която също откачи.

— Хайде! — просъска нетърпеливо Хелсе. — Не бива да ни открият тук, инак ще изгубим положение.

Те продължиха към Овала и се спуснаха в „Ханът на пътешественика“.

— Вечерта беше интересна — отбеляза Рейт. — Научих много неща.

— Ще ми се да можех да кажа същото — отвърна Хелсе. — Какво взе от трупа?

Рейт извади кесията, която съдържаше шепа секвини. Показа и снопа с листа и двамата ги разгледаха на светлината, която се процеждаше от прозорците на хана — бяха изписани със странни разноцветни четириъгълници.

Хелсе вдигна очи към Рейт.

— Познаваш ли тази писменост?

— Не.

Хелсе се разсмя.

— Това е уонкски.

— Хм. И какво може да означава това?

— Само още една загадка. Сетра е кошер на интриги. Тук гъмжи от шпиони.

— А шпионски прибори? Микрофони? Камери?

— По-безопасно ще бъде да предположим, че ги има.

— Което означава, че най-вероятно помещението на реформаторите също се наблюдава. Май не биваше да им давам разни съвети.

— Ако те е подслушвал мъртвецът, няма от какво да се безпокоиш. Но позволи ми да задържа тези бележки. Ще помоля да ги преведат — тук има една колония локхари, някои от тях разбират уонкски.

— Ще отидем заедно — предложи Рейт. — Утре ще ти бъде ли удобно?

— Защо не? — отвърна Хелсе навъсено. Той погледна към Овала. — И накрая — какво да предам на лорд Чизанте относно наградата?

— Ще ти дам отговор утре.

— Ситуацията може да се изясни и по-рано — подсмихна се Хелсе. — Ето го и Дордолио.

Рейт се извърна и видя, че Дордолио крачи към тях, следван от двама приветливо усмихнати кавалери. Дордолио обаче без съмнение бе в плен на гнева. Спря на две крачки от Рейт, издаде глава напред и изръмжа:

— Нямаш ли срам? Съсипа ме с твоите дребни мошеничества — свали шапката си и я хвърли в лицето на Рейт. Адам се отмести встрани и шапката отхвърча към Овала.

Кавалерът размаха пръст пред лицето на Рейт и той отстъпи крачка назад.

— Смъртната ти присъда е подписана — заяви Дордолио. — Но няма да ти окажа честта да я изпълня с моята сабя. Убийци от най-нисшата каста ще те удавят в животински изпражнения. Двайсет парии ще те пребият с пръчки! Псе ще разнася главата ти по улицата, захапало я за езика!

Рейт раздвижи устни в мъчителна усмивка.

— Чизанте ще стори същото за теб, по моя молба. Това е не по-лоша награда от всяка друга.

— Чизанте, как не! Отвратително парвеню, жалък дегенерат. Камък върху камък няма да остане от Син нефрит, рухването на замъка ще бъде кулминацията на този цикъл.

Хелсе пристъпи леко напред.

— Преди да продължите с несравнимите си красноречия, нека ви съобщя, че съм представител на фамилията Син нефрит и ще бъда принуден да запозная лорд Чизанте с характера на вашите коментари.

— Не ме занимавайте с дреболии! — тросна се Дордолио. Насочи разтреперан от гняв пръст към Рейт. — Донеси ми още сега шапката, иначе очаквай утре първото от Дванайсетте докосвания!

— Склонен съм на подобна отстъпка — заяви Рейт, — ако това ще бъде достатъчно, за да ни освободиш от присъствието си — той вдигна шапката, отърси я от прахоляка и му я подаде. — Получаваш я в състоянието, в което я хвърли през площада — с тези думи заобиколи кавалера и влезе в преддверието на странноприемницата. Дордолио се изсмя пресипнало, плесна се с шапката по бедрото и даде знак на другарите си, че могат да си вървят.

В преддверието на странноприемницата Рейт попита Хелсе:

— Какви са тези „дванайсет докосвания“?

— На определени интервали — ден, два или повече — наемен убиец докосва жертвата с клонче. Дванайсетото докосване е фатално, човекът умира. Чрез натрупване на отровата, чрез единична смъртоносна доза или по внушение — знаят го само от гилдията на убийците. А сега трябва да се връщам в Син нефрит. Чизанте ще бъде заинтригуван от моя доклад.

— Какво смяташ да му кажеш?

Хелсе се подсмихна.

— Питаш точно ти — най-тайнственият от всички хора? Ще предам на Чизанте, че си съгласен да приемеш наградата и че вероятно скоро ще напуснеш Кат…

— Не съм казвал подобно нещо!

— И въпреки това ще го включа в доклада си.