Джак Ванс
Слуги на уонките (15)

15.

Повърхности от черно стъкло, яки стени и площадки от черен бетон, остри ъгли, блокове, мащабни строежи — пълно отрицание на органичните форми. Рейт се дивеше на непознатата архитектура — струваше му се прекалено абстрактна и сурова. Отведоха ги в задънена улица, заобиколена от три страни с високи черни бетонни стени.

— Стой! Останете по местата си! — екна команда.

Поради липса на друга възможност заковаха на място пленниците, подредени в неравна линия.

— Можете да пиете от онзи кран и да се облекчавате в канала. Никакъв звук или излишни движения! — уонкоидите си тръгнаха, оставяйки пленниците неохранявани.

— Дори не ни претърсиха — зачуди се Рейт. — Оръжията са си у мен!

— До портала не е далеч — присъедини се Траз. — Защо да чакаме тук да ни убият?

— Никога няма да стигнем портала — изръмжа Зарфо.

— И ще стоим като покорни животни?

— Точно това смятам да правя — заяви Белджи и хвърли огорчен поглед на Рейт. — Навярно никога вече няма да видя родния Смаргаш, но поне се надявам да си спася кожата.

— В мините ли? — захили се злобно Зорофим.

— Чувал съм само слухове за там.

— Да, слезе ли веднъж човек долу, няма излизане. Пълно е със засади на пнумите и пнумеците, които се забавляват с обичайните си игрички. Ако не ни екзекутират веднага, ще ни откарат в мините.

— И всичко това заради алчността ни и безумието на един човек — гневеше се Белджи. — Адам Рейт, ще има да отговаряш за много неща!

— Млъквай, страхливецо — скастри го без особен ентусиазъм Зарфо. — Никой не те е карал насила да идваш. Вината е само твоя. Трябваше да сме по-внимателни при подготовката. Рейт ни се довери, а се проявихме като абсолютни лаици… ей така стоят нещата. Колкото до предложението да избягаме — направо не мога да повярвам, че ни оставиха тук без охрана. Сякаш ни намекват, че можем да си вървим.

Яг Яганиг изсумтя тъжно.

— Не бъди толкова сигурен, за уонкоидите ние сме тъпи животни.

— Би ли могъл да намериш обратния път до портала? — обърна се Рейт към Траз, чиито способности да се ориентира понякога го изумяваха.

— Не зная. Може би, но не от първия път. Имаше толкова много завои. Сградите ме объркват.

— В такъв случай по-добре да останем тук… Съществува, макар и малък шанс да се измъкнем от това положение без тежки последствия.

Следобедът отмина, нощта се спусна и Аз и Браз изгряха в небето, където изрисуваха невероятни съчетания от светлини и форми. На сутринта, премръзнали и изтощени от недоспиване, дори най-покорните локхари се озъртаха към изхода на задънената улица и се чудеха дали не биха могли да се доберат до портала.

— Едва ли ще успеем — попари намеренията им Рейт. — Единствената ни надежда е уонките да бъдат милостиви към нас.

— И защо им е да са милостиви? — усмихна се презрително Тадазей. — Ще постъпят с нас така, както ние постъпваме с вредителите.

Яг Яганиг не беше по-оптимистично настроен.

— Уонките изобщо няма да се занимават с нас. Нали за тази цел държат уонкоидите — те да им вършат мръсната работа.

— Ще видим — измърмори Рейт.

Утрото отмина. Локхарите се бяха скупчили край черната стена. Траз, както обикновено, странеше от останалите. Рейт го погледна и за кой ли път се зачуди на неговата твърдост. Какво беше това — характер? Фатализъм? Дали Онмале, емблемата, която бе носил твърде дълго, не бе оставила отпечатък върху личността му?

Но имаше други, по-неотложни проблеми.

— Това забавяне едва ли е случайно — оплака се Рейт на Анахо. — Навярно съществува някаква причина. Дали не се опитват да ни деморализират?

— Има по-бързи начини да го постигнат — тросна се сърдито дирдирчовекът.

— А може би очакват да се случи нещо? Но какво?

Анахо не знаеше отговора и на този въпрос. Късно същия следобед се появиха трима уонкоиди. Единият от тях, с тънки сребристи наколенници и сребърен медальон на верига, изглежда, бе някакъв началник. Той огледа групата, сключил недоволно и учудено вежди, сякаш пред него се бяха строили непослушни деца.

— И тъй — заговори рязко, — кой от вас е водачът?

Рейт пристъпи напред, опитвайки да си възвърне поизгубеното достойнство.

— Аз.

— Ти? Не е ли някой от локхарите? Какво се надяваше да постигнете?

— Мога ли да попитам кой ще ни бъде съдник?

Уонкоидът го погледна изумено.

— Съдник? Кому е притрябвал съдник? Всичко е ясно, единственото, което предстои да се изясни, е мотивът.

— Не мога да се съглася с вас — заяви Рейт с умерен тон. — Ако ще ни обвинявате в нещо, то е най-обикновена кражба. Уонкът се оказа случайно на борда.

— Уонкът! Даваш ли си сметка кой е той? Не, разбира се. Той е учен от висш ранг, един от Първомайсторите.

— И той иска да разбере защо отвлякохме кораба му?

— Не е твоя работа да разпитваш. Чакам отговор, за да му го отнеса — такава е моята роля.

— Ще обясня охотно, но само в негово присъствие и — надявам се — в по-благоприятна обстановка от тази задънена уличка.

— Уф, ама и теб си те бива. Ти ли се казваш Адам Рейт?

— Аз съм Адам Рейт.

— Наскоро да си посещавал Сетра и да си се свързвал с така наречените „Пламенни реформатори“?

— Информацията ти е погрешна.

— Тъй като вероятно отговаря на истината, очаквам обясненията ти за отвличането на космическия кораб.

— Ще ги дам веднага щом мога да разговарям лично с Първомайстора. Проблемът е сложен и сигурен съм, той ще иска да зададе въпроси, на които няма да е лесно да се отговори.

Уонкоидът завъртя ядосано глава и си тръгна.

— Да ти завиди човек на самообладанието — прошепна Зарфо. — Но какво ще постигнеш, като разговаряш с уонка?

— Не зная още. Но си заслужава да опитам. Подозирам, че уонкоидите предават само тази информация, която отговаря на целите им.

— Знаят го всички, без самите уонки.

— Но как е възможно? Нима са толкова наивни? Или не ги интересува?

— Нито едното, нито другото. Те не разполагат с други източници на информация. Уонкоидите се стараят всячески да не допускат промяна на положението. Уонките не се интересуват от живота на Тчай, те са тук само за да се противопоставят на дирдирската заплаха.

— Ба! — възкликна Анахо. — Дирдирската заплаха е мит, експанзионистите ги няма от хиляди години.

— В такъв случай защо уонките продължават да се страхуват? — попита Зарфо.

— Взаимно недоверие, какво друго?

— Или естествена антипатия. Дирдирите не търпят други раси.

Анахо се отдалечи намусено. Зарфо се разсмя. Рейт поклати неодобрително глава.

— Чуй съвета ми, Адам Рейт — заговори Зарфо. — Не се противи на уонкоидите, опитай се да ги използваш. Спечели благоразположението им, подмазвай им се, ласкай ги — ако не друго, поне няма да хранят лоши чувства към теб.

— Не съм чак толкова горделив, че да не опитам — склони Рейт. — Ако в подобно поведение има някакъв смисъл, в което се съмнявам. Единствената ни надежда е сами да си помогнем. Имам някоя и друга идея, стига да ни се удаде възможност да разговаряме с уонките.

— Няма да надвиеш уонкоидите по този начин — възрази Зарфо. — Те ще предадат на уонките само това, което им отърва, и няма да постигнеш нищо накрая.

— Това, което бих искал, е да докарам нещата до положение, в което само истината има смисъл и всичко останало е очевидна лъжа.

Зарфо поклати учудено глава и отиде при крана да утоли жаждата си. Рейт се досети, че никой от групата не бе ял от два дена — цяло чудо бе, че не бяха започнали да роптаят и по този повод.

Появиха се трима уонкоиди. Началникът, който преди бе разговарял с Рейт, не беше с тях.

— Елате с нас. Подредете се в редица.

— Къде отиваме? — попита Рейт, но не получи отговор.

Вървяха около пет минути по улици, извиващи под страни ъгли, и през несиметрични площади, покрай наклонени сгради, между които от време на време се разкриваха обрамчени от стените гледки от градския пейзаж и всичко това под бледата светлина на Карина 4269. Влязоха в приземния етаж на една кула, асансьор ги отведе на стотина метра височина, в просторна осмоъгълна зала.

Помещението беше мъждиво осветено, на покрива имаше вдлъбнатина, пълна с вода, набраздени от вятъра вълнички пречупваха светлината и хвърляха игриви отблясъци по стените. Долитаха далечни, едва доловими звуци, звънливи акорди, сложни дисонанси, съчетания, които биха могли да съставят странна и разбираема музика. Стените бяха безцветни, покрити с петна, което Рейт намери за странно, докато не се вгледа, за да установи, че това са уонкски идеограми — огромни, великолепно изрисувани, по една за всяка стена. А може би бяха абстрактни рисунки.

Залата беше празна. Групата изчака мълчаливо, докато едва доловимите акорди проникваха и напускаха съзнанието под кехлибарената светлина, пречупена, отразена и потрепваща.

Рейт чу изненаданото възклицание на Траз — рядко събитие. Рязко се обърна. Траз сочеше.

— Погледни нататък!

В една ниша стоеше Хелсе, свел замислено глава. Беше облечен в нови, странни дрехи. Носеше черни уонкоидски одежди, косата му бе късо подстригана и почти по нищо не приличаше на сериозния младеж, с когото Рейт се бе запознал в двореца Син нефрит. Рейт погледна към Зарфо.

— А ми каза, че бил мъртъв!

— Така ми се стори. Отнесохме го в трупохранилището и на сутринта го нямаше. Помислихме, че са го отмъкнали нощните кучета.

— Хелсе! — повика го Рейт. — Тук сме! Аз съм — Адам Рейт!

Хелсе завъртя бавно глава и го погледна. Рейт се зачуди как по-рано не се бе досетил, че е уонкоид. Младежът пристъпи бавно в помещението, с трепкаща на устните усмивка.

— Ето го и печалният край на твоето начинание.

— Положението не е обнадеждаващо — съгласи се Рейт. — Можеш ли да ни помогнеш?

Хелсе повдигна вежди.

— Защо да го правя? Не изпитвам никаква симпатия към теб. Ти ме подложи на безброй унижения, твоето пристрастие към „култа“ ми беше крайно неприятно, а отвличането на космическия кораб с Първомайстор на борда прави молбата ти абсурдна.

Рейт го погледна замислено.

— Мога ли да се поинтересувам защо си тук?

— Разбира се. За да докладвам всичко, което научих за твоите действия.

— Толкова ли сме важни? — повдигна вежди Рейт.

— Така изглежда — отвърна с привидна незаинтересованост Хелсе.

Четирима уонки влязоха в помещението и застанаха до отсрещната стена — четири масивни черни сенки. Хелсе се отдръпна, останалите уонкоиди мълчаха почтително.

Избутаха пленниците напред и ги накараха да се подредят пред уонките. Изминаха няколко минути, през които не се случи нищо. След това уонките си размениха мелодични сигнали — меки, приглушени звуци на половинсекундни интервали, изглежда неразбираеми и за уонкоидите. Последва нова пауза, сетне уонките се обърнаха към уонкоидите със серия от по три бързи подсвирквания, вероятно опростен вариант на техния език, пригоден за общуване с уонкоидите.

Най-възрастният уонкоид пристъпи напред, изслуша внимателно звуците, после се обърна към пленниците.

— Кой от вас е вождът на пиратите?

— Никой — отвърна Рейт. — Ние не сме пирати.

Един от уонките отново взе думата, Рейт бе почти сигурен, че това е злополучният Първомайстор. С видима неохота уонкоидите донесоха малък клавишен инструмент, с който старшият уонкоид се справяше с удивителна пъргавина.

— Кажете му — продължи Рейт, — че съжаляваме за неудобството, което сме му причинили. Обстоятелствата налагаха да го вземем с нас.

— Не сте тук, за да се оправдавате — сряза го уонкоидът, — а да съобщите нужната информация, след което ще продължим с обичайния процес.

Първомайсторът отново изчурулика и получи отговор.

— Какво каза той и какво му отвърнахте вие? — попита Рейт.

— Ще говориш само когато те питат — скара му се уонкоидът.

Хелсе излезе напред, извади своя инструмент и изсвири няколко насечени акорда. Рейт започна да губи надежда, че ще овладее ситуацията.

— Какво казва сега, Хелсе? — не се сдържа той.

— Тишина!

— Предайте поне на уонка, че ние също имаме да кажем нещо.

— Ще ви бъде съобщено, ако се реши да ви изслушат. Срещата е почти към края си.

— Но ние нямахме възможност да говорим!

— Тишина! Поведението ви е оскърбително!

Рейт се обърна към Зарфо.

— Кажи нещо на уонка! Каквото и да е!

Зарфо наду бузи. Посочи с пръст уонкоидите и издаде чуруликащ звук. Старшият уонкоид го изгледа навъсено.

— Тихо, прекъсваш ни!

— Какво му каза? — попита Рейт.

— Казах: „Лъжа, лъжа, лъжа“. Това е всичко, което зная.

Първомайсторът заговори с мелодични тонове, сочейки Рейт и Зарфо. Старшият уонкоид, очевидно ядосан, се обърна към тях:

— Уонкът иска да узнае къде възнамерявахте да откарате отвлечения кораб.

— Преводът ти не е точен. Каза ли му, че не сме пирати?

Зарфо отново изчурулика: „Лъжа, лъжа, лъжа“.

— Няма съмнение, че сте пирати или луди — отвърна спокойно уонкоидът. После се обърна към Първомайстора и засвири на своя инструмент. Рейт бе сигурен, че отново представя нещата такива, каквито той смята за необходимо. Затова дръпна Хелсе за ръкава.

— Какво му каза? Че сме пирати?

Хелсе не отговори.

Зарфо се изкикоти високо за всеобща изненада. Сетне се наведе и прошепна в ухото на Рейт:

— Спомняш ли си онзи дъгбо? Ощипи Хелсе по носа.

— Хелсе — провикна се Рейт.

Младежът се извърна и го прониза с яростен поглед. Рейт направи крачка към него и го щипна по носа. Хелсе застина неподвижно.

— Кажи на уонка, че идвам от Земята — светът, където са се появили хората — нареди му Рейт. — И че отвлякох кораба, защото исках да се върна у дома.

Хелсе послушно засвири на инструмента, огласяйки залата с трелите си. Останалите уонкоиди внезапно придобиха обезпокоен вид — сигурен признак, че Хелсе превеждаше вярно. Те понечиха да възразят, да го обкръжат и да го заглушат със звуците на своите инструменти, но бяха скастрени с едно рязко изсвирване на Първомайстора.

Хелсе продължи и най-сетне стигна до края.

— Кажи му още — нареди Рейт, — че уонкоидите преиначават думите ми и че го правят постоянно, за собствена изгода.

Хелсе засвири. Другите уонкоиди отново се опитаха да протестират, но бяха сгълчани.

— Кажи им — продължи Рейт с нарастваща увереност, пристъпвайки дръзко в непознатото, — че уонкоидите разрушиха моя космически кораб и избиха всички на борда, освен мен. Кажи им, че нашата мисия беше мирна, че пристигнахме, за да изследваме източник на радиосигнали, излъчени преди сто и петдесет тчайски години. По времето, когато уонкоидите са разрушили градовете Сетра и Балисидре, откъдето са били излъчени сигналите, и са изтребили цялото население със същата цел: да възпрепятстват промяната на статуквото и наложеното примирие между уонки и дирдири.

Възмутените викове на уонкоидите убедиха Рейт, че ударът е попаднал право в целта. Хелсе свиреше на инструмента с вида на човек, изумен от собствените си действия.

— Кажи им — едва си поемаше дъх Рейт, — че уонкоидите систематично изкривяват истината. Вероятно тъкмо те са причината за удължаването на войната с дирдирите. Спомнете си, ако войната бе приключила, уонките щяха да се приберат на родната планета и уонкоидите щяха да разчитат само на себе си.

С посивяло лице Хелсе се опитваше да захвърли инструмента, но пръстите отказваха да му се подчинят. Това бе най-тежкото от всички обвинения. Старшият уонкоид се провикна:

— Разпитът приключи! Затворници, подредете се в редица! Марш!

Рейт, обаче продължи да нарежда на Хелсе.

— Помоли уонка да изгони всички уонкоиди навън, за да можем да разговаряме, без да ни прекъсват.

Лицето на младежа се сгърчи, по челото му се стичаше пот.

— Превеждай каквото ти казах — подкани го Рейт.

Хелсе се подчини.

В залата се възцари тишина, погледите на уонкоидите бяха втренчени в уонка.

Първомайсторът подсвирна два пъти.

Уонкоидите зашепнаха помежду си. Те стигнаха до ужасно решение. Извадиха оръжия и ги насочиха — но не към пленниците, а към четиримата уонки. Рейт и Траз се хвърлиха към тях, последвани от локхарите. Оръжията бяха избити.

Първомайсторът изчурулика едва доловимо.

Хелсе го изслуша, сетне се обърна към Рейт.

— Нарежда ти да ми дадеш оръжието, което държиш.

Рейт му подаде пистолета. Хелсе се обърна към другите трима уонкоиди и натисна спусъка. Тримата паднаха като отсечени, с размазани глави.

Уонките помълчаха известно време, обмисляйки положението. След това напуснаха залата. Пленниците останаха с Хелсе и труповете. Рейт издърпа оръжието от вцепенените пръсти на младежа, преди да му хрумне да го използва.

Здрачаваше се и в залата започна да се стъмва. Рейт разглеждаше Хелсе, чудейки се колко ще продължи хипнотичното състояние. Той въздъхна и му нареди:

— Изведи ни зад стените.

— Елате.

Хелсе поведе групата по улиците на сиво-черния град и най-сетне стигна една малка стоманена врата. Докосна бравата, вратата се плъзна встрани. В здрача зад нея се виждаше скална издатина.

Един по един те се промушиха през вратичката. Рейт се обърна към Хелсе.

— Десет минути след като докосна рамото ти, можеш да се върнеш към нормалното си състояние. Няма да си спомняш нищо от това, което се е случило през последния час. Разбра ли?

— Да.

Рейт докосна Хелсе по рамото, групата вече потъваше в сумрака. Преди да се скрият зад скалната издатина, Рейт погледна назад. Хелсе стоеше, където го бяха оставили и гледаше малко тъжно след тях.