Джак Ванс
Градът на часките (4)

3.

Траз се събуди. Погледна смутено Рейт и се изправи.

Рейт също се надигна и без да се уговарят, двамата се отправиха на северозапад. Беше късна сутрин и слънцето вече бе ярък диск в небето. Въздухът бе приятно прохладен и за първи път от пристигането си на Тчай Рейт почувства приповдигнато настроение. Раните му бяха заздравели, беше възвърнал част от снаряжението си, имаше най-обща представа къде се намира корабът — неоценими подобрения в досегашното му положение.

Двамата вървяха с равномерна крачка през степта. Скоро гората зад тях се превърна в зелено петно, във всички останали посоки хоризонтът беше пуст. По пладне спряха да похапнат, дремнаха за малко и отново се отправиха на северозапад.

Слънцето се скри зад група ниски облаци, обагряйки върховете им в бакърено. В откритата степ нищо не можеше да им послужи за убежище — тъй като не им оставаше друго, те продължаваха да вървят.

Нощта бе тиха и спокойна, далече от изток долетя воят на степни кучета, но никой не ги обезпокои.

На следващия ден те привършиха храната и водата от торбите, който Траз бе взел от лагера, и започнаха да се прехранват с плодовете на пътниче и да утоляват жаждата си от мъзгата на ватака — плодовете бяха безвкусни, мъзгата — възкисела.

На сутринта на третия ден забелязаха бяло петно да се носи из небето на запад. Траз се просна зад един нисък храст и даде знак на Рейт да направи същото.

— Дирдири! Излезли са на лов!

Рейт извади визоскопа и го насочи към летящия обект. Опрял лакти на земята, той зададе увеличение от петдесет диаметра, отвъд което трептенето на въздуха смущаваше образа. Видя издължен и плосък корпус на въздушен кораб, който се стрелкаше в небето върху екстравагантни спойлери и причудливи полумесеци — по-скоро естетична приумица, отколкото утилитарен дизайн. Върху корпуса бяха приклекнали четири фигури, в чиито бледи силуети той разпозна дирдири и дирдирхора. Въздухолетът следваше маршрут, приблизително успореден на техния, и в момента бе на няколко мили в западна посока. Рейт бе озадачен от тревогата на Траз.

— И какво ловят? — попита той.

— Хора.

— Заради удоволствието?

— Заради удоволствието. А също и за храна. Те ядат човешко месо.

— Как бих искал да имам този кораб — промърмори Рейт. Той се изправи на крака, без да обръща внимание на трескавите протести на Траз. Но дирдирският въздухолет се изгуби на север. Траз се успокои, макар че не преставаше да шари с очи из небето.

— Понякога се издигат нависоко и оглеждат земята, докато открият самотен пътник. Тогава се спускат стремглаво като периалти, улавят го с въже или го обграждат с електрическите си мечове.

Те продължиха да вървят на северозапад. По залез-слънце Траз отново стана неспокоен, по причини, които Рейт не можа да разбере, макар че в обкръжаващия ги пейзаж се долавяха неуловими, но зловещи нотки. Слънцето, забулено в мъгла, беше малко и бледо и хвърляше призрачно сияние върху безкрайната степ. Не виждаха нищо, освен собствените си издължени сенки, но докато вървяха, Траз непрестанно се озърташе и дори от време на време се връщаше назад, за да се ориентира по собствените им дири. Накрая Рейт попита:

— Какво търсиш?

— Някой ни следва.

— Така ли? — Рейт се обърна и огледа степта. — Откъде знаеш?

— Усещам го.

— И кой е?

— Пнумек, който пътешества незабелязано. А може и да са степни кучета.

— Пнумеците са хора, нали?

— Хора — в известен смисъл. Те са шпиони, куриери на пнумите. Някои твърдят, че са прокопали под степта тунели с тайни входове — може би дори под този храст!

Рейт огледа храста, който Траз сочеше, но не откри нищо подозрително.

— Трябва ли да се страхуваме от тях?

— Не, освен ако пнумите не искат да ни убият. Но кой може да знае какво искат пнумите? По-вероятно е степните кучета да са излезли рано.

Рейт отново вдигна визоскопа и огледа равнината, но не откри нищо.

— Тази нощ — заяви Траз — ще накладем огън.

Слънцето залезе зад тъжна завеса във виолетово, бледомораво и кафяво. Траз и Рейт събраха съчки и запалиха огън. Предчувствията на Траз се потвърдиха. На здрачаване от изток долетя далечен вой, на който откликна друг от север и трети от юг. Траз зареди арбалета.

— Те не се боят от огъня — обясни той на Рейт. — Но избягват светлината, защото са хитри… Говори се, че степните кучета са някакъв животински вид на пнумите.

Скоро кучетата ги обкръжиха, но се придържаха отвъд осветения кръг, където се мяркаха само тъмни силуети и от време на време проблясваха немигащи, бели очи.

Траз държеше арбалета готов за стрелба. Рейт извади пистолета и енергоклетката. Пистолетът стреляше с миниатюрни експлозивни игли и бе точен на разстояние до трийсетина метра. Енергоклетката бе многофункционално устройство. В единия й край имаше кристал, който излъчваше фокусиран лъч или разсеяна светлина при натискане на копчето. Розетката отстрани служеше за зареждане на визоскопа и предавателя. Спусъкът в другия край освобождаваше поток от мощна енергия, ала това водеше до бързо изтощаване на запасите и засега Рейт предпочиташе да запази енергоклетката като резервно оръжие. Докато степните кучета кръстосваха из мрака наоколо, той постави и двете оръжия пред себе си, но бе твърдо решен да ги използва само в краен случай. Една черна сянка се стрелна към тях — Траз стреля с арбалета. Стрелата попадна в целта, сянката се преметна и нададе болезнен вой.

Младежът зареди арбалета и хвърли още клони в огъня. Сенките кръстосваха неспокойно, после започнаха да тичат в кръг.

— Скоро ще ни нападнат — обяви мрачно Траз. — Обречени сме. Отряд от шестима може да издържи на атаката на степните кучета, петима почти винаги са изгубени.

Рейт посегна неохотно към енергоклетката. След това зачака. Сенките танцуваха все по-близо. Рейт се прицели, натисна спусъка и завъртя лъча в полукръг. Оцелелите степни кучета нададоха ужасени писъци. Рейт заобиколи огъня, за да довърши започнатото, но кучетата бяха изчезнали и воплите им се чуваха отдалеч.

Тази нощ Траз и Рейт спаха на смени. И двамата твърдяха, че са бодърствали по време на своята смяна, но на сутринта се оказа, че труповете на избитите кучета са изчезнали.

— Хитри животинки! — рече учудено Траз. — Някои твърдят, че говорели с пнумите и им докладвали за всичко, което се случва в степта.

— И после какво става? Пнумите предприемат ли някакви действия?

Траз повдигна рамене.

— Когато се случи нещо ужасно, най-вероятно това е работа на пнумите.

Рейт се огледа, чудейки се къде ли може да се крият пнумите, пнумеците и степните кучета. Във всички посоки се виждаше само равнина, мержелееща се в далечината.

За закуска ядоха плодове от пътниче и пиха ваташка мъзга. След това отново се отправиха на северозапад.

Късно следобед на същия ден пред тях се появи купчина от сивкави камъни — според Траз това бяха руини на отдавна разрушен град, където можеха да се прикрият от степните кучета, затова пък се увеличаваше рискът да се натъкнат на скитащи банди, зелени часки или фунги. Рейт прояви интерес и Траз му разказа за фунгите: странни, склонни към самотно съществуване създания, които наподобявали пнумите, но били по-едри и далеч по-хитри и изобретателни, което ги правело по-опасни дори от зелените часки.

Докато приближаваха руините, Траз се зае да му разказва страховити истории за фунгите и техните зловещи навици.

— Не е изключено руините да са пусти — заключи той. — Въпреки това трябва да се приближим предпазливо.

— Кой е строил тези стари градове?

Траз повдигна рамене.

— Никой не знае. Може би старите часки, или сините. Може да са сивите хора, макар че никой не вярва в това.

Рейт се опита да подреди познанията си за расите на Тчай и техните човешки помощници. Имаше дирдири и дирдирхора, стари часки, зелени часки, сини часки и часкоиди — часкохора, пнуми и произлезлите от хора пнумеци, жълти блатни човеци и различни чергарски племена, митичните „златисти“, а сега и тези „сиви хора“.

— Не забравяй уонките и уонкоидите — уонкохората — припомни му Траз. — От другата страна на Тчай.

— Но как са се озовали всички тези раси на вашата планета? — попита Рейт, макар да знаеше, че въпросът му е риторичен. Както и следваше да се очаква, вместо отговор Траз само сви рамене.

Доближиха първите бетонни късове, около които имаше натрошено стъкло — вече бяха в покрайнините на града.

Траз спря, ослуша се, като въртеше глава и се озърташе боязливо, сетне извади и зареди арбалета. Рейт не виждаше нищо заплашително наоколо и скоро те продължиха навътре, към сърцето на руините. Древните постройки, някога величествени сгради и красиви палати, сега бяха рухнали, разрушени и само на отделни места стърчаха самотни колони, бели пиедестали и стълбове. Между тях се виждаха фундаменти и площади от напукани от слънцето и вятъра камъни и бетон.

На централния площад имаше фонтан, захранван от подземен извор или канализация. Траз го приближи с максимална предпазливост.

— Тук наскоро е имало фунги — обяви той шепнешком. Рейт опита на вкус водата, после пи жадно.

— Откъде знаеш? — попита.

Траз само завъртя глава, очевидно нямаше желание да обяснява факти, които се подразбират от само себе си. Вниманието му беше насочено към друго, той непрестанно шареше с поглед в небето, доловил нещо отвъд сетивните възможности на Рейт. Изведнъж вдигна ръка и посочи:

— Дирдирският въздухолет!

И двамата се шмугнаха под една бетонна козирка, миг по-късно въздухолетът профуча толкова близо, че усетиха полъха от двигателите му.

Корабът описа кръг, върна се и увисна на двеста стъпки над площада.

— Странно — прошепна Траз. — Сякаш знаят, че сме тук.

— Може да са претърсили повърхността с инфрачервен скенер — отвърна шепнешком Рейт. — На Земята можем да проследяваме хората по топлинните следи, които оставят.

Въздухолетът се отдалечи на запад, после набра скорост и изчезна. Траз и Рейт излязоха на площада. Рейт пи още вода, наслаждавайки се на прохладния й вкус, след като няколко дена бе разчитал само на мъзга от ватак. Траз предпочете да подгони едрите, подобни на хлебарки насекоми, които обитаваха камънаците. Уловените той обелваше с чевръсто движение на пръстите и изяждаше с видимо удоволствие. Рейт не беше достатъчно гладен, за да му направи компания.

Слънцето се скри зад разрушените сгради и напуканите колони, над степта увисна жълтеникава мъгла, която според Траз беше признак за промяна на времето. Опасявайки се да не ги изненада дъжд през нощта, Рейт предложи да се скрият под някоя плоча, но Траз не искаше и да чуе за това.

— А фунгите? Веднага ще ни надушат!

Той избра един пиедестал, който се издигаше на трийсетина стъпки над рухнало стълбище, за безопасно място, където да прекарат нощта. Рейт огледа мрачно облаците, които се бяха скупчили на юг, но се отказа да спори. Двамата нарамиха клони и листа, за да си направят легла, и се изкатериха горе.

Слънцето залезе и древният град потъна в мрак. На площада се появи мъж, който залиташе от изтощение. Той се завтече към фонтана и пи жадно.

Рейт извади визоскопа. Мъжът беше висок и слаб, с дълги ръце и крака, издължена глава с жълтеникаво лице и плешиво теме, кръгли очи, малък, подобен на копче нос и приплеснати уши. Дрипавите му дрехи някога вероятно са били елегантни, под мръсотията прозираше розово, синьо и черно.

— Дирдирчовек — прошепна Траз, извади арбалета и се прицели.

— Чакай! — спря го Рейт. — Какво ще правиш?

— Ще го убия, разбира се.

— Но той не ни е сторил нищо! Защо не оставиш нещастния дявол да си живее?

— Не ни е сторил зло само защото не му се е удала възможност — изръмжа Траз, но остави арбалета. Дирдирчовекът вдигна глава от фонтана и огледа внимателно площада.

— Изглежда се е изгубил — прошепна Рейт. — Чудя се дали въздухолетът не е търсил него. Възможно ли е да е беглец?

Траз сви рамене.

— Може би. Кой знае?

Дирдирчовекът прекоси уморено площада и се настани на няколко крачки от подножието на пиедестала, където се загърна в парцаливите си дрехи и се приготви да спи. Траз изсумтя под нос, изтегна се върху леглото от листа и клони и мигновено се унесе в сън. Рейт огледа разрушения град, замислен над странната си съдба. Аз бавно изплува на изток, ограден в розов ореол, който обагряше в загадъчна светлина древните улици. Имаше някакво зловещо очарование в пейзажа — сцената бе толкова нереална, сякаш породена от чудноват сън. Ето че и Браз се издигна в небето, сега вече порутените колони и рухналите сгради хвърляха двойни сенки. Нещо привлече вниманието на Рейт — беше силует, може би статуя, в близкия край на една от улиците, която досега не бе забелязвал. Висока човешка фигура, леко разкрачена, със сведена глава, като в дълбок размисъл, едната ръка подпираше брадичката, а другата бе скрита зад гърба. Главата бе покрита с мека шапка с увиснала периферия, раменете бяха загърнати в наметало, краката — обути в ботуши. Рейт се вгледа внимателно. Статуя ли беше това? Защо му се струваше, че помръдва?

Той извади отново визоскопа. Фигурата бе скрита в сянка, но като нагласи фокуса, даде увеличение и яркост, Рейт успя да се вгледа отблизо в лицето. Изкривените, получовешки, полунасекомоподобни черти бяха застинали в зловеща гримаса, докато Рейт се занимаваше с фокуса, устата се отвори и затвори… Съществото се размърда, пристъпи пъргаво и безшумно напред, после отново застина неподвижно. Държеше една от ръцете си вдигната, в жест, който бе непонятен за Рейт. Траз се беше пробудил й проследи погледа на Рейт.

— Фунг! — прошепна той.

Съществото се извърна рязко, сякаш бе доловило някакъв звук, и направи две грациозни крачки встрани.

— Те са безумци! — обясни шепнешком Траз. — Луди демони.

Дирдирчовекът все още не бе забелязал фунга. Той се въртеше неспокойно под наметалото, опитвайки се да намери най-удобната поза. Фунгът махна зарадвано с ръка и направи три подскока, които го отведоха на шест крачки от дирдирчовека. Там фунгът отново замря неподвижно, втренчил поглед в жертвата си. Наведе се и взе от земята няколко камъчета. Протегнал дългата си ръка над дирдирчовека, фунгът пусна едно от камъчетата.

Дирдирчовекът подскочи изплашено, но не забеляза фунга и след няколко секунди отново се излегна. Рейт не можеше да издържи повече и извика:

— Ей!

Траз му изсъска да мълчи. Ефектът върху фунга беше комичен. Той се метна назад, втренчил поглед към пиедестала и разперил ръце в израз на прекомерна изненада. Дирдирчовекът се подпря на колене и едва сега забеляза фунга, но се вцепени от ужас.

— Защо го направи? — завайка се Траз. — Трябваше да го оставиш да се задоволи с жертвата си!

— Застреляй го с арбалета — рече му Рейт.

— Стрелите не го докосват, сабята не го сече.

— Застреляй го в главата.

Траз изпъшка отчаяно, но вдигна арбалета, прицели се и натисна спусъка. Стрелата изсвистя към бледото лице. В последния миг фунгът отмести глава встрани и стрелата се счупи в камънака зад него.

Фунгът вдигна едър камък, замахна с дългата си ръка и го запокити с невероятна сила. Траз и Рейт се проснаха на пиедестала, камъкът се строши под тях. Без да губи повече време, Рейт насочи пистолета към съществото. Натисна спусъка, чу се щракване и свистене — иглата попадна в гърдите на фунга и експлодира. Странното създание подскочи във въздуха, нададе смаян вик и рухна на земята.

Траз улови Рейт за рамото.

— Убий дирдирчовека, бързо! Преди да избяга!

Рейт се спусна от пиедестала. Дирдирчовекът извади сабята си, изглежда, единственото оръжие, което носеше. Рейт прибра пистолета в колана и протегна ръка.

— Свали сабята, няма причини да се бием.

Учуденият дирдирчовек отстъпи назад.

— Защо уби фунга?

— Защото се готвеше да те убие — защо иначе?

— Но ние не се познаваме! А и ти — дирдирчовекът се взря в мрака — си получовек. Ако си намислил да ме убиеш, то аз…

— Не — спря го Рейт. — Искам само да получа информация, а след това, доколкото зависи от мен, можеш да си вървиш по пътя.

Дирдирчовекът направи кисела гримаса.

— Ти си по-луд и от фунг. Но защо трябва да ти давам информация? — той пристъпи напред, за да огледа Рейт и Траз отблизо. — Тук ли живеете?

— Не, ние сме пътешественици.

— В такъв случай едва ли ще знаете някое подходящо място, където да прекарам нощта.

Рейт посочи пиедестала.

— Можеш да се качиш горе, както направихме ние.

Дирдирчовекът щракна с пръсти.

— А, това вече съвсем не ми е по вкуса — той погледна назад към плочата, под която доскоро се бе сгушил, сетне към трупа на убития фунг. — Вие сте интересна двойка — изглеждате ми кротки, но разумни хора. Както виждате, аз съм уморен и се нуждая от почивка. Какво пък, след като вече ми се представихте, бих желал да ме охранявате, докато спя.

— Убий този наглец! — прошепна ядосано Траз.

Дирдирчовекът се разсмя — зловещ, сподавен кикот.

— Ето че вече ми приличаш на получовек! — сетне се обърна към Рейт. — Виж, ти си странен. Не мога да разпозная вида ти. Някой неизвестен хибрид? Откъде си, къде ти е родината?

Рейт бе решил, че ще е по-добре да не привлича излишно внимание към себе си и засега да не разказва за земния си произход. Но Траз, жегнат от надменността на дирдирчовека, се провикна:

— Той не е тукашен! Идва от Земята, един далечен свят! Родината на истинските човеци като мен! А ти си изрод!

Дирдирчовекът завъртя укорително глава.

— Двама луди. Но какво друго може да се очаква?

Рейт, смутен от неочакваните разкрития на Траз, побърза да смени темата.

— А ти какво правиш тук? Онзи дирдирски въздухолет теб ли търсеше?

— Страхувам се, че да. Но не успяха да ме открият, погрижих се за това.

— Беглец ли си?

— Позна.

— Какво е твоето престъпление?

— Няма значение, а и едва ли ще разберете — това е над възможностите ви.

Едновременно заинтригуван и обиден, Рейт се обърна и пое назад към пиедестала.

— Смятам да поспя. Ако искаш да доживееш до утре, съветвам те да се покатериш някъде нависоко, извън обсега на фунгите.

— Изненадан съм от твоята загриженост — призна сухо дирдирчовекът.

Рейт не отговори. Двамата с Траз се върнаха на пиедестала, а дирдирчовекът се изкатери неохотно на един съседен.

Нощта премина. Облаците се кълбяха по небето, но не заваля дъжд. Зората дойде неусетно и озари всичко наоколо в цвета на мръсна вода. Пиедесталът на дирдирчовека беше пуст. Рейт предположи, че си е продължил по пътя. Двамата с Траз се спуснаха на площада и стъкмиха малък огън, за да се стоплят след студената нощ. От другата страна на площада се приближи дирдирчовекът.

След като се увери, че не проявяват враждебност към него, той скъси предпазливо разстоянието до петдесетина крачки и спря, изпънат тържествено в дрипавите си одежди. Траз се намръщи и продължи да разпалва огъня, но Рейт го поздрави любезно.

— Можеш да се присъединиш към нас, ако нямаш нищо против — предложи му радушно.

— Грешка! — прошепна Траз. — Този тип ще ни създаде неприятности. Може да говори гладко и да се държи наперено, но такива като него обичат да похапват човешко месце.

Рейт беше забравил тази малка подробност и огледа подозрително дирдирчовека.

Известно време никой не проговаряше. Пръв наруши мълчанието новодошлият.

— Колкото повече оглеждам дрехите, поведението и снаряжението ти, толкова съм по-озадачен. Откъде твърдиш, че произхождаш?

— Нищо не съм твърдял — отвърна Рейт. — За себе си какво ще кажеш?

— Аз не съм забулен в тайна като теб. Казвам се Анке ди афрам Анахо, роден съм от човек в Зумбервал, в Четиринайсета провинция. Обявен съм за престъпник и беглец, с нищо не стоя над вас и не възнамерявам да предявявам каквито и да било претенции. Та ето ни тук, трима немили-недраги скитници, събрани около огъня.

Траз изсумтя недоволно. Рейт обаче намираше привидно лекомисленото поведение на непознатия за приятно разнообразие.

— И какво е твоето престъпление? — поиска да узнае той.

— Ще ти бъде трудно да го разбереш. Но по същество: не зачетох привилегиите на един тип на име Енце Едо Ездовирам, заради което той донесе за мен на Първата раса. Уповавах се на собствената си находчивост и отхвърлих наказанието. Нещата още повече се влошиха, защото продължих да упорствам в обвиненията си срещу Енце. Накрая, в пристъп на ярост, аз изхвърлих Енце Едо от креслото му на миля над степта — Анке ди афрам Анахо махна обречено с ръка. — По един или друг начин успях да се изплъзна на инквизиторите и сега съм тук, без планове, нито възможности, ако се изключи моята — тук той прибягна до непреводима дума, обединяваща концепции като вътрешно превъзходство, интелектуален устрем и неизбежността на благосклонната съдба, произхождаща от тези качества.

Траз изсумтя отново и отиде на лов за закуска. Анахо го изпроводи с прикрит интерес и малко след това го последва. Двамата се заеха да притичват между каменните плочи, където ловяха насекоми и ги поглъщаха лакомо. Рейт трябваше да се утеши с шепа плодове от пътниче.

След като поутоли глада си, дирдирчовекът се върна да огледа дрехите и снаряжението на Рейт.

— Струва ми се, че момчето спомена някаква далечна планета на име Земя — той чукна чипия си нос с дългия си бял пръст. — Склонен съм да му повярвам, ако не изглеждаше като получовек, което прави подобна идея абсурдна.

— Земята е първоначалният дом на човечеството — отвърна надменно Рейт. — Ние сме истински хора. Вие сте изродени.

Анахо погледна въпросително Траз.

— Това пък сега какво е — някакъв нов култ на получовеците? Както и да е, и преди съм чувал всякакви небивалици.

— Защо не ни просветиш? — предложи раздразнено Рейт. — Разкажи ни как са пристигнали хората на Тчай.

Анахо махна небрежно с ръка.

— Тази история е широко известна и пределно ясна. На Сибол, нашия роден свят, Великата риба излюпила яйце. То било отнесено до брега на Ремура и се озовало на сушата. Едната половина се изтърколила на слънце и станала дирдир. Другата се озовала на сянка и се превърнала в дирдирчовек.

— Интересно — кимна Рейт. — Но как стои въпросът с часкоидите? Ами с Траз? Или с мен?

— Изненадан съм, че питаш, тъй като в обяснението не се крие никаква загадка. Преди петдесет хиляди години дирдирите долетели на Тчай от Сибол. Избухнала война между тях и старите часки, които пленили много дирдирхора. Други били заловени от пнумите, а по-късно и от уонките. От тях произлезли часкоидите, пнумеците и уонкоидите. Бегълци, престъпници, бунтовници и всякаква пасмина се изпокрили в блатата, където се кръстосвали помежду си, за да създадат получовеците. Ето откъде произхождате.

Траз погледна към Рейт.

— Разкажи на този глупак за Земята, за да разбере колко е невеж.

В отговор Рейт се разсмя. Анахо го погледна учудено.

— Няма съмнение, че си странен екземпляр. Впрочем, накъде сте тръгнали?

Рейт посочи на северозапад.

— Към Пера.

— Градът на изгубените души, отвъд Мъртвата степ. Никога няма да го стигнете. Из Мъртвата степ върлуват зелени часки.

— Няма ли начин да ги избегнем?

Анахо сви рамене.

— Само с керваните, които прекосяват пустинята.

— И къде минава техният път?

— На север, но доста далече от тук.

— В такъв случай ще пътуваме с някой керван.

— Възможно е да ви пленят и да ви продадат в робство. Водачите на кервани са прочути със своята безскрупулност. Защо искате да стигнете Пера?

— Имаме достатъчно причини. А твоите планове какви са?

— Нямам никакви. Аз съм престъпник, също като вас, вероятно. Ако не възразявате, смятам да се присъединя към двама ви.

— Както желаеш — отвърна Рейт, без да обръща внимание на гневното сумтене на Траз.

Отправиха се на север и дирдирчовекът подхвана разговор, който Рейт намираше за забавен и просветляващ, а Траз открито пренебрегваше. По пладне стигнаха верига от ниски хълмове. Траз удари един дребен гризач с арбалета. Запалиха огън, изпекоха животинчето на шиш и се нахраниха чудесно. Рейт попита новия им спътник:

— Истина ли е, че хапвате човешка плът?

— Напълно. И ще ти кажа, че месото е много крехко. Но не трябва да се страхуваш — за разлика от часките, дирдирите и дирдирхората не са невъздържани чревоугодници.

Поеха по склона на един хълм и навлязоха в горичка от ниски дървета със сочни червени и сини плодове, които Траз обяви за отровни. Когато прехвърлиха билото, пред тях се ширна Мъртвата степ — равна, безжизнена пустош, ако се изключеха стърчащите туфи изсъхнала трева и неизменните пътничета. Само на петдесетина крачки от тях се виеше път от два широки коловоза. Идваше от югоизток, заобикаляше, подножието на хълма, минаваше точно под тях и после, на около три мили в югозападна посока, свършваше между купчина скални кули, щръкнали от земята зъбери, които наподобяваха долмени. Пътят продължаваше на северозапад, лъкатушейки през степта. Друг път водеше право на юг през проход в хълмовете, а трети се отделяше на североизток. Траз огледа внимателно зъберите и посочи.

— Я погледни натам с твоя инструмент.

Рейт извади визоскопа и се зае да изучава скалите.

— Какво виждаш? — попита Траз.

— Постройки. Не са много — не стигат дори да го наречем село. А на скалите има картечни гнезда.

— Това трябва да е Казабирският кервансарай — обясни Траз. — Там керваните обменят товари. Оръдията са срещу зелените часки.

Дирдирчовекът размаха развълнувано ръце.

— Може да има и странноприемница. Да вървим. Нямам търпение да се изкъпя. Никога досега не съм бил толкова мръсен.

— С какво ще платим? — попита Рейт. — Нямаме пари, нито стоки.

— Не бери грижа — обяви дирдирчовекът. — Имам няколко секвина, които ще ни стигнат. Ние, от Втората раса, не сме неблагодарници, а и вие ми служихте добре. Дори момчето ще получи изтънчена вечеря, може би за пръв път в живота си.

Траз се озъби, готов да отвърне дръзко, но забеляза, че Рейт се смее, и изкриви лице в кисела усмивка.

— Най-добре да тръгваме, мястото тук е опасно, може да се появят зелените часки. Виждате ли тези дири? Идвали са тук да наблюдават керваните — той посочи на юг, където хоризонтът беше белязан от неравна сива линия. — Ето че се приближава поредният керван.

— В такъв случай — подкани ги Анахо — да побързаме за странноприемницата и да си намерим местенца, преди да е пристигнал керванът. Нямам никакво желание да прекарам още една нощ свит в шубраците.

Чистият въздух и широтата на степта от хоризонт до хоризонт затрудняваха определянето на разстоянията, но по времето, когато тримата се спуснаха от хълма, керванът вече приближаваше по прашния път — колона от шейсет-седемдесет тежкотоварни превозни средства, толкова високи, че изглеждаха сякаш всеки момент ще се прекатурят, докато се поклащаха върху триметровите си колела. Едни бяха задвижвани от мотори, други — теглени от тромави едри чудовища с малки глави, които сякаш се състояха само от очи и зурли.

Тримата спряха край пътя, докато керванът се нижеше край тях. Най-отпред, върху красиви скакуни, яздеха трима илантски съгледвачи, горди като царе — високи, плещести мъже с остри черти и проницателни очи. Кожата им беше сияещо жълта, косите им — гарвановочерни, привързани на плитки и намазани с животинска мас. Имаха високи черни шапки, украсени с човешки черепи, и плитките им бяха пъхнати през задните отвори на черепите. Бяха въоръжени с дълги гъвкави саби, подобни на оръжията на хората емблеми, в коланите им бяха затъкнати пистолети, а от кончовите на ботушите им се подаваха дръжки на кинжали. Те не проявиха никакъв видим интерес към тримата пътници на склона, но несъмнено ги бяха забелязали, огледали и преценили.

Зад тях се поклащаха товарните платформи. Някои бяха отрупани с вързопи и чували, други пренасяха клетки, от които надзъртаха дечица с бледи лица, млади мъже и жени, смесени безразборно. Всяка шеста кола бе оборудвана с картечно гнездо, от което се оглеждаха бдително мъжаги със сивкава кожа, черни жакети и черни кожени шапки. Оръжията им имаха къси, широки дула и вероятно стреляха с куршуми. Имаше и такива с издължени, разширени накрая цеви, за които Рейт предположи, че са огнемети.

Рейт се обърна към Траз:

— Това не е ли керванът, който видяхме при река Йоба?

Младежът кимна мрачно.

— Ако го бяхме нападнали тогава, може би още щях да нося Онмале. Но не съжалявам. Никак не е лесно да си носител на Онмале. Нощем той ми шепнеше.

Десетина от тежкотоварните машини имаха триетажни сгради от черно напукано дърво, с куполи, палуби и сенчести тераси. Рейт ги огледа със завист. Какъв удобен начин да се прекосят безкрайните степи на Тчай! Един особено масивен фургон пренасяше цяла къща със зарешетени прозорци и обковани в желязо врати. През страничен прозорец поглеждаше млада жена с толкова необичайна красота, че омаята и сякаш сама по себе си притежаваше душевност, както емблемата Онмале. Жената имаше крехко тяло, а кожата й бе с цвета на пустинен пясък. Тъмната й коса се спускаше по раменете, очите й бяха златисто кафяви като топази. Носеше малка червена шапка, тъмночервена туника и набръчкани, тук-там изцапани панталони от бял плат. Докато фургонът се клатушкаше край тях, тя погледна към тримата пътници. За един кратък миг очите на Рейт срещнаха нейните и той остана вцепенен от безкрайната тъга, която излъчваха. Фургонът отмина. На отворената врата от задната страна стоеше висока жена с мрачно изражение, искрящи очи и късо подстригана прошарена коса. Завладян от любопитство, Рейт поиска обяснение от Анахо, но той или не знаеше нищо, или не желаеше да говори.

Тримата последваха кервана покрай укрепените зъбери и стигнаха просторен, насипан с пясък двор. Водачът на кервана, дребен и енергичен старец, подреди фургоните в три редици, като товарните платформи бяха непосредствено до складовете, след това идваше ред на клетките с роби и казармите и накрая — най-отвън — каретите с картечните гнезда, чиито оръжия бяха обърнати към степта.

В другия край на двора се издигаше двуетажна глинена къща със скосени стени. На първия етаж беше разположен ханът, кухнята и залата за хранене, на втория имаше тесни стаи с врати и прозорци към терасата. Тримата пътници откриха ханджията в гостната — плещест мъж с черни ботуши и кафява престилка, кожата му беше сива като дървесна пепел. Той повдигна вежди и огледа внимателно Траз с неговото чергарско облекло, после някога разкошните, а сега дрипави одежди на Анахо и накрая прилепналите, земни дрехи на Рейт, след което обяви, че има достатъчно място да ги настани, и дори се съгласи да им намери нови дрехи.

Спалните помещения бяха по-скоро тесни и продълговати килии, които едва побираха нар от плетени около дървена рамка каиши, тънък сламеник, долап с мивка и кана с вода. След пътешествието през степта условията изглеждаха почти луксозни. Рейт се изкъпа, избръсна се с ножа от аварийния комплект и се издокара в новите дрехи, в които се надяваше да не изглежда тъй подозрителен: широки панталони от кафеникаво сив плат, риза от бяла, ръчно тъкана материя и черна жилетка. Той излезе на терасата и огледа прашния двор. Колко далечен му се струваше сега предишният му живот на Земята! Сравнен с причудливата разнородност на Тчай, той изглеждаше скучен и безцветен — и въпреки това все така желан. Рейт не можеше да не признае, че първоначалното му отчаяние вече не бе така мъчително. Новият му живот, въпреки цялата си несигурност, бе изпълнен с разнообразни приключения. Погледна към далечния край на двора, където бе спряла платформата с обкованата в желязо къща. Нямаше никакво съмнение, че момичето е затворник. Каква ли съдба я очакваше, та на лицето й бе изписана подобна мъка?

Рейт се опита да познае нейния фургон, но от това разстояние всички му се струваха еднакви. Толкова по-добре, каза си той. Имаше си достатъчно свои проблеми, та да мисли за една малка робиня, която бе зърнал за не повече от пет секунди. Рейт се прибра в стаята.

Извади някои предмети от аварийния комплект и ги напъха по джобовете си, останалите скри в долапа. Когато се спусна в залата, завари там Траз, който седеше настръхнал на една пейка до стената. В отговор на въпроса на Рейт младежът призна, че никога досега не е попадал на подобно място и не знае как трябва да се държи, за да не се изложи. Рейт се разсмя и го потупа по рамото, Траз се поотпусна и си позволи една измъчена усмивка. Скоро дойде и Анахо, който също се бе преоблякъл и сега изглеждаше като обикновен пътник из степта. Тримата се преместиха в трапезарията, където им поднесоха гъста тъмна супа и питки, но Рейт не беше в състояние да познае продуктите, от които бяха приготвени.

След като се нахраниха, Анахо огледа Рейт със замислено изражение.

— Сега за Пера ли продължавате?

— Да.

— Наричат го Град на изгубените души.

— И аз така чух.

— Хипербола, разбира се — отбеляза с привидно нехайство Анахо. — „Душа“ е понятие, което подлежи на по-щателно изучаване. Религиозните представи на дирдирхората са доста объркани и не бих искал точно сега да ги коментирам, затова само ще отбележа, че… не, по-добре да не ви обърквам. Та да се върнем на Пера, Града на изгубените души, както го наричат, и крайната цел на този керван. Вместо да вървя, бих предпочел да се возя, затова предлагам да попитаме водача на кервана какви удобства би могъл да ни предложи.

— Чудесна идея — одобри Рейт. — Само че аз нямам…

Анахо размаха пръст във въздуха.

— Не се страхувай, за момента съм добре разположен към теб и момчето, ти например си кротък, но заслужаващ уважение човек и не прекрачваш границите на социалното си положение, така че…

Траз неочаквано скочи на крака, като дишаше тежко.

— Аз бях носител на Онмале! Разбираш ли какво означава това? Нима смяташ, че бих забравил да си натъпча джоба със секвини, когато напусках лагера! — той стовари една тежка кесия на масата. — Не е необходимо да разчитаме на подаянията ти, дирдирчовеко!

— Както желаете — въздъхна Анахо и хвърли въпросителен поглед на Рейт.

— Тъй като аз нямам секвини — сви рамене Рейт, — ще приема всичко, което ми предлагате — всеки един от вас.

Залата неусетно се бе изпълнила с посетители от кервана — кормчии и оръдейници, тримата наперени иланти, керванджии, пътници. Всички се надвикваха да поръчват храна и напитки. Веднага щом водачът на кервана се нахрани, Анахо, Траз и Рейт се приближиха към него и попитаха дали е възможно да ги откара до Пера.

— Стига да не бързате — бе отговорът. — Ще чакаме тук, докато от север пристигне керванът от Ейг до Хейдаха, после ще продължим за Голее. Така че ако търсите бърз транспорт, ще трябва да измислите нещо друго.

Рейт би предпочел втория вариант, защото непрестанно се питаше какво ли е станало с разузнавателния кораб. Но тъй като нямаше друг, по-бърз начин за пътуване, бе принуден да укроти нетърпението си.

Не само той бе нетърпелив. На съседната маса се настаниха две жени с дълги черни наметала и червени ботуши. Едната от тях Рейт вече бе виждал в задния край на товарната платформа. Другата бе по-слаба, но по-висока, с кожа в оловносив, почти мъртвешки цвят. Високата жена говореше с писклив, ядосан глас, а може би страдаше от хронична враждебност.

— Колко време ще чакаме тук, господин Баоджиян? Кормчиите казаха, че можело да останем и пет дена.

— Пет дена е доста точно предположение.

— Но това е невъзможно! И без това закъсняваме за събора!

Баоджиян, водачът на кервана, отвърна с професионално безизразен глас:

— Чакаме кервана от юг, за да разменим стоки. Продължаваме веднага след това.

— Не можем да се бавим толкова много! Имаме неотложна работа във Фазим.

— Уверявам ви, почитаема госпожо, че ще ви откарам на събора колкото се може по-скоро.

— Ала това не е достатъчно! Трябва да тръгнем незабавно! — този път говореше другата жена, която Рейт бе видял по-рано.

— Боя се, че е изключено — тросна се Баоджиян. — Има ли други въпроси, които бихте желали да обсъдим?

Жените се обърнаха, без да отговорят, и седнаха на една маса до стената.

Рейт не можеше да сдържи любопитството си.

— Кои са тези?

— Жрици на Женското тайнство. Не си ли чувал за техния култ? Той е почти повсеместен. От коя част на Тчай идваш?

— От едно много далечно място — отвърна уклончиво Рейт. — Коя е младата жена в клетката? И тя ли е жрица?

Баоджиян се надигна.

— Тя е робиня от Кхарчан, поне така предполагам. Карат я във Фазим за Триеналния ритуал. Но това не ме интересува, аз съм керванджия и пътувам между Коуд на Дуан и Тостанаг на Шанизадския океан. Кого возя, накъде, с каква цел… — той повдигна рамене и стисна устни. — Жрица или робиня, дирдирчовек, чергар или неопределен мелез, за мен всички са еднакви — той ги дари с хладна усмивка и си тръгна.

Тримата се върнаха на тяхната маса.

Анахо разглеждаше Рейт със замислена усмивка.

— Интересно, наистина интересно.

— Кое е толкова интересно?

— Твоето странно снаряжение, изпипано като дирдирски вещи. Облеклото ти, с кройка, непозната на Тчай. Странното ти невежество, съчетано с още по-странна компетентност. Започвам да си мисля, че не е изключено да си такъв, какъвто твърдиш, че си човек от далечен свят. Което, естествено, е абсурдно.

— Не съм твърдял подобно нещо — отвърна Рейт.

— Момчето го каза.

— Тогава въпросът е между теб и него — Рейт се обърна и погледна към лириците, които разговаряха тихо над купи с димяща супа. Сега към тях се бяха присъединили още две жрици, които водеха и плененото момиче. Първите две докладваха за разговора си с водача на кервана, придружавайки думите с недоволно пъшкане и ядосано жестикулиране. Девойката седеше обезсърчена, отпуснала ръце в скута си, докато една от жриците не я сръга и й посочи супата. Рейт не можеше да откъсне очи от нея. Щом е робиня, хрумна му неочакваната мисъл, дали жриците не биха се съгласили да я продадат? Със сигурност не. Тази девойка с рядко срещана красота несъмнено бе предназначена за някой извратен ритуал. Рейт въздъхна и отмести поглед встрани колкото да забележи, че и други, най-вече илантите, бяха също тъй заинтригувани от девойката. Те я гледаха втренчено, сучеха мустаци, мърмореха или се подхилкваха с такова сладострастие, че Рейт започна да се ядосва. Не разбираха ли, че нещастното създание е обречено на трагична участ?

Жриците се надигнаха едновременно. Хвърляйки заплашителни погледи наоколо, те изведоха момичето от помещението. Известно време обикаляха по двора, водейки робинята със себе си, като от време на време подръпваха въжето, с което я бяха вързали, за да не изостава. Илантските съгледвачи също излязоха навън и приклекнаха до стената на кервансарая. Бяха сменили черните си шапки с човешки черепи с барети от мек кафяв плюш и всеки от тях си бе изрисувал яркочервено кръгче на бузата. Те дъвчеха някакви ядки и плюеха обелките им на пясъка, без да откъсват жадни очи от девойката. Разменяха си шеги, може би дори се предизвикваха, защото накрая един от тях се надигна. Той прекоси двора и ускорявайки крачка, настигна разхождащите се жрици. Заговори на момичето, което го погледна безизразно. Жриците спряха и се извърнаха. Високата вдигна ръка, посочи на нахалника небето и произнесе гневна и заплашителна тирада. Ухиленият нагло илант не отстъпваше. Дори не забеляза, че по-ниската, но плещеста жрица го заобиколи отстрани. Тя замахна неочаквано и стовари тежкия си юмрук върху слепоочието му. Илантът тупна в прахоляка, но се надигна почти веднага, като сипеше проклятия. Жриците, с доволни усмивки на лицата, продължиха прекъснатата си разходка. Илантът застигна нападателката си и се опита да я удари. По-чевръста от него, тя го стисна в мечешка прегръдка, повдигна го с дебелите си ръчища, удари го с глава и след това го изтласка назад с щръкналото си шкембе. Докато нещастникът се търкаляше по земята, тя изтича след него и го изрита няколко пъти, след това към нея се присъединиха и другите. Заобиколен от разярените жрици, илантът запълзя уплашено към стената, където най-сетне намери сили и възможност да се изправи. Той кресна някакви обидни слова и се изплю в лицето на най-близката от жриците, но после побягна и се присъедини към развеселените си другари.

Жените продължиха разходката, като мятаха от време на време гневни и заплашителни погледи на илантите. Слънцето се спусна към хоризонта, хвърляйки издължени сенки по двора. Откъм хълма се зададе пъстроцветна група от хора, облечени в парцаливи дрехи, с мъртвешко бели кожи, жълтеникаво кафяви коси, остри черти и малки, скосени очички. Мъжете от групата засвириха на цимбали, а жените подхванаха някакъв причудлив танц с подскоци, мятайки се напред-назад като възбудени насекоми. Мършави дечурлига, загърнати само в шалове, притичваха между наизлезлите пътници, поднасяйки им купи, в които ги подканяха да пускат милостинята. В другия край на двора се вихреше търговия с одеяла, шалове и кърпи, които плющяха на вечерния вятър. Жриците и робинята побързаха да се приберат в своята къща върху товарната платформа.

Слънцето се спусна зад хълмовете. Здрач обгърна кервансарая, на двора се възцари тишина. Бледи светлинки мъждукаха в прозорците на фургоните. Степта отвъд очертанията на двора тънеше в сумрак, озарена от бледовиолетово сияние.

За вечеря Рейт изяде една купа с лютив гулаш, комат сух хляб и чиния изсушени плодове. Траз отиде да гледа някаква хазартна игра, Анахо се бе запилял незнайно къде. Рейт излезе на двора и вдигна очи към звездите. Някъде между непознатите съзвездия трябваше да блещука едва забележимо Цефей — от другата страна на Слънцето в настоящата му позиция. Но Цефей едва ли можеше да бъде различен с невъоръжено око, а Слънцето, което отстоеше на двеста и дванайсет светлинни години, щеше да е невидимо — звезда десета или дванайсета величина. Потиснат от всички тези мисли, Рейт откъсна поглед от звездния небосвод.

Жриците бяха седнали пред платформата и разговаряха приглушено. Девойката бе прибрана в клетката. Привлечен от нея въпреки волята си, Рейт заобиколи двора и се приближи към клетката отзад.

— Ей, момиче — повика я тихо. — Момиче!

Тя се обърна и го погледна, но не каза нищо.

— Ела тук — махна й Рейт. — Искам да говоря с теб.

Тя се приближи бавно и го погледна иззад решетките.

— Какво ще правят с теб? — попита Рейт.

— Не зная — имаше нисък и дрезгав глас. — Отвлякоха ме от дома ми в Кат, качиха ме на кораб и ме натикаха в тази клетка.

— Но защо?

— Защото съм красива. Поне така казват… Тихо. Ще ни чуят. Скрий се.

Завладян от неочакван страх, Рейт приклекна зад клетката. Момичето остана изправено, стиснало с юмручета решетките. Една от жриците се приближи, надзърна вътре, но не забеляза нищо нередно и се върна при другите.

— Отиде си — прошепна му девойката.

Рейт се изправи, чувствайки се някак глупаво.

— Искаш ли да се измъкнеш от клетката?

— Разбира се! — той долови в гласа й обида. — Нямам никакво желание да участвам в гнусните им ритуали! Те ме мразят! Защото са грозни! — тя присви очи, опитвайки се да разгледа Рейт в тъмнината. — Видях те днес — прошепна, — стоеше край пътя.

— Да. Аз също те видях.

Девойката извърна глава.

— Ето че пак идват. Най-добре си върви.

Рейт се отдалечи безшумно. От другия край на двора проследи как жриците прибират клетката в платформата. След това и той се върна в хана. Известно време се забавлява да гледа как гостите играят. Имаше нещо като шах, който се играеше на дъска от четирийсет и девет квадратчета, с по седем фигури от всяка страна, друга игра с диск и малки изрисувани плочки, която му се видя твърде сложна, както и забавления с карти. До ръката на всеки стоеше халба с бира, жените от племето на хълма кръжаха сред посетителите и просеха подаяния, някои, изглежда, предлагаха и любовни утехи. Един мъж от кервана извади флейта, друг лютня, трети изтръгна ниски, провлечени тонове от дълга стъклена тръба и тримата засвириха мелодия, която Рейт намираше за очарователна дори само заради причудливия си строеж. Траз и дирдирчовекът отдавна се бяха прибрали в килиите си, не след дълго и Рейт ги последва.