Джак Ванс
Градът на часките (12)

11.

Рейт нямаше никакво желание да управлява Пера. Подобно занимание би изчерпало енергията му, унищожило запасите от търпение, ограничило мирогледа му до действия, с които не би постигнал нищо от онова, което всъщност го вълнуваше. По необходимост той възнамеряваше да ръководи града според представите си за земната социална философия. По най-обща преценка населението на Пера бе истинска сбирщина. Бегълци, престъпници, бандити, особняци, мелези, хора с неясен произход — какво знаеха всички тези нещастници за понятия като равенство, справедливост, правосъдие, човешко достойнство, идеали на прогреса?

Ако не друго, поне щеше да е истинско предизвикателство.

Ами космическият кораб, надеждите му за връщане на Земята? Приключенията му в Дадиче бяха потвърдили само местонахождението на разузнавателния кораб. Сините часки без никакво съмнение щяха да са учудени и заинтригувани, ако предяви претенции да му върнат неговата собственост. Да ги примами? Но как? Рейт не би могъл да им обещава военна помощ срещу дирдири или уонки — вечните съперници на сините часки. Да ги принуди? Нямаше с какво, не разполагаше с никакви сили.

И още един въпрос — сините часки вече знаеха за неговото съществуване. Навярно се питаха що за човек е, откъде е дошъл. На Тчай имаше много закътани местенца, райони, в които се срещаха всякакви чудаци. Нищо чудно сините часки сега да преглеждаха внимателно картите си.

Докато Рейт обмисляше всичко това, каруцата изкатери склона на хълма, премина Белбалската клисура и се спусна към степта. Слънцето затопли приятно Рейт, вятърът от степта прогони миризмата. Той задряма и скоро потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, каруцата вече трополеше по стария паваж на Пера. Стигнаха централния площад в подножието на цитаделата. Докато преминаваха покрай бесилото, Рейт видя, че там се поклащат осем трупа — бяха на бирници. Траз му обясни как е станало всичко:

— Когато се спуснаха от цитаделата, размахваха ръце и се смееха, сякаш всичко досега е било някакъв фарс. Да знаеш колко възмутени изглеждаха, когато милицията ги залови. Не спираха да се оплакват, докато не се стегнаха примките около престъпните им вратлета!

— Значи сега дворецът е празен — подхвърли Рейт, загледан към каменната сграда.

— Доколкото знам. Предполагам, че ще искаш да живееш там?

В гласа на Траз се усещаше едва доловимо неодобрение. Рейт се ухили. Въздействието на Онмале не изчезваше с течение на времето и се проявяваше в подобни моменти.

— Не — заяви той. — Там живееше Нага Гохо. Ако се настаним и ние, хората ще сметнат, че сме същите като него.

— Дворецът е много хубав — промърмори разколебаният Траз. — Пълен е с всякакви интересни неща… — той погледна Рейт и повдигна вежди. — Явно си решил, че ще управляваш Пера.

— Ами да — отвърна Рейт. — Така съм решил.

В странноприемница „Мъртвата степ“ Рейт се натърка с благовонни масла, мек пясък и пресята пепел. Изми се с чиста вода и повтори процеса, твърдо решен при първа възможност да запознае тези хора със сапуна — жителите на Пера в частност, а по-нататък и цялото население на Тчай. Как бе възможно една толкова лесна за получаване субстанция като сапуна да е непозната на тази планета? Реши да попита Дерл, Илин-Илан, или както й беше името, дали в Кат имат сапун.

Изкъпан, избръснат и облечен в чисти ленени дрехи и нови меки сандали, Рейт слезе да изяде купа с овесена каша и варено месо в залата. Промяната на атмосферата тук бе осезаема. Персоналът на странноприемницата се отнасяше към него с подчертано уважение, останалите присъстващи в помещението разговаряха с тихи гласове и го наблюдаваха крадешком.

Рейт забеляза и група мъже, скупчени на двора, които си шепнеха и хвърляха боязливи погледи към странноприемницата. Когато се нахрани, те влязоха и се строиха пред неговата маса.

Рейт ги огледа, за да установи, че познава някои от тях — бяха присъствали на екзекуцията на Нага Гохо. Мършавият тип с жълтеникава кожа и искрящи черни очи вероятно идваше от блатата. Този до него изглеждаше като мелез между часкоид и сив. Имаше и типичен сив, среден на ръст, плешив, с пепелява кожа, месест нос и изцъклени лъскави очи. Четвъртият беше старец с черти на чергар, красив по някакъв суров, обветрен начин, а петият бе нисък, с масивен гръден кош, ръце, провесени до коленете, и неясен произход. Говорител на тази странна сбирщина бе старецът от степта. Той заговори с дрезгав глас:

— Ние сме Комитетът на петимата, създаден по твоя препоръка. След продължително обсъждане и оценявайки факта, че благодарение на теб беше свален и премахнат Нага Гохо и неговите бирници, ние решихме да те назначим за градоначалник на Пера.

— Който ще се съобразява с нашите съвети и ограничения — побърза да добави мелезът.

Рейт все още не бе взел решение. Той се облегна назад и огледа комитета с мисълта, че никога преди не бе виждал толкова разнородна група.

— Не е толкова лесно — заговори накрая. — Възможно е да откажете да ми сътрудничите. А аз не бих приел поста, ако не ми обещаете пълното си сътрудничество.

— Сътрудничество за какво? — попита сивият.

— За промени. Дълбоки, съществени промени.

Членовете на комитета размениха предпазливи погледи.

— Ние сме консервативни хора — смънка смутено мелезът. — Животът е труден, не можем да си позволим рисковани експерименти.

— Експерименти! — разсмя се пресипнало старецът от степта. — Ето от какво имаме нужда! Всяка промяна може да е само за добро! Да чуем какво ще предложи човекът!

— Ами добре — склони неохотно мелезът. — Няма да заболи, ако го изслушаме, не сме се врекли във вярност.

— Подкрепям мнението на този човек — посочи Рейт стареца. — Пера е купчина от руини. Хората тук живеят като просяци. Нямат достойнство, нито самоуважение, свират се в дупки, мръсни и невежи са, носят парцали. И най-страшното е, че не ги е грижа.

Членовете на комитета го гледаха облещени. Старецът се разсмя хрипливо, мелезът смръщи вежди. Останалите го зяпаха с нескрито съмнение. Те отстъпиха няколко крачки, съвещаваха се известно време помежду си, после се върнаха при Рейт.

— Можеш ли да обясниш подробно какви предложения ще направиш?

Рейт поклати глава.

— Не съм мислил по въпроса. Истината е, че аз съм цивилизован човек, образован и възпитан в цивилизовани условия. Имам представа какво може да постигне човекът. Не можете дори да си представите колко много е това. Жителите на Пера са човеци — ще се стремя да живеят като такива.

— Да, да — провикна се човекът от блатата. — Но как? По какъв начин?

— Ами, на първо място, ще организирам милиция, дисциплинирана и добре обучена, да поддържа реда и да охранява града и керваните от зелените часки. Ще създам училище и болница, по-късно леярна, складове и пазар. Междувременно ще насърчавам хората да строят къщи и да почистят града.

Членовете на комитета отново запристъпваха смутено. Старецът изсумтя.

— Ние сме хора, вярно, че кой би го отрекъл? И тъй като сме хора, трябва да живеем предпазливо. Не бива да пожелаваме да приличаме на дирдирите. Най-важното е да оцелеем.

— Сините часки никога няма да допуснат да предявяваме подобни претенции — добави сивият. — Търпят ни само защото сме безвредни.

— Но пък ние сме основният им доставчик — припомни ниският. — Те купуват продукцията ни евтино.

— Глупаво е да дразним по-силните от нас — промърмори сивият.

Рейт вдигна ръка.

— Чухте моята програма. Ако не сте съгласни да ми помагате — намерете си друг градоначалник.

Старецът втренчи поглед в лицето му, сетне дръпна останалите назад. Последва разгорещен спор. След известно време те отново се приближиха.

— Съгласни сме с условията ти. Ти ще бъдеш нашият предводител.

Рейт, който се бе надявал, че комитетът ще го отхвърли, въздъхна едва забележимо.

— Какво пък, тъй да бъде. Предупреждавам ви, ще искам много от вас. Ще работите по-здраво, отколкото когато и да било през целия си живот, но ще знаете, че е за ваше добро. Или поне така се надявам.

Той говори пред комитета около час, обяснявайки какво се надява да постигнат, и успя да събуди интереса им, а и известен предпазлив ентусиазъм.

Късно следобед Рейт, Анахо и трима от членовете на комитета се качиха да изследват изоставения дворец на Нага Гохо.

Минаха по лъкатушещия път и скоро високата каменна постройка се възправи пред тях. Те прекосиха усойния двор и влязоха в големия хол. Богатствата на Нага Гохо — масивните маси и скамейки, килимите, закачалките, лампите на триножници, подносите и чайниците, вече бяха покрити с тънък слой прах.

От едната страна на хола се намираха спалните, които миришеха на влажни завивки и ароматични вещества. Трупът на наложницата на Нага Гохо лежеше така, както Рейт го бе заварил. Групата бързо се отдръпна назад.

От другата страна на хола имаше складове, натъпкани с грабени вещи — денкове с платове, сандъци с кожа, наръчи с рядка дървесина, инструменти, оръжия, прибори, кюлчета необработени метали, стъкленици с есенции, книги с кожени подвързии и черни страници, изписани със сиви точки, които според Анахо били фабрични наръчници на уонките. В една ниша имаше ковчеже, пълно до половината със секвини. Два малки сандъка съдържаха скъпоценни камъни, украшения, накити. Членовете на комитета се въоръжиха с изкусно изработени стоманени саби с гравирани ефеси и предпазители, Траз и Анахо последваха примера им. След като хвърли срамежлив поглед на Рейт, Траз се издокара с красиво златисто охрено наметало, ботуши от мека черна кожа и лъскав шлем от тънка стомана с протектор, който се спускаше над врата и шията.

Рейт откри няколко десетки лъчемета с изчерпани батерии. Тези, по думите на Анахо, се презареждали от акумулаторите, с които се задвижвали и товарните платформи — факт, който явно бе убягнал на Нага Гохо.

Слънцето вече клонеше към западния хоризонт, когато най-сетне напуснаха мрачния дворец. Докато пресичаха двора, Рейт забеляза една ниска врата в странична ниша. Побутна я с рамо и отзад се показа каменно стълбище. Отдолу повя миризмата на мухъл, разложение, мръсотия и още нещо — тежка и влажна миризма, от която космите по гърба на Рейт настръхнаха.

— Тъмница — обясни лаконично Анахо. — Слушай.

Тих, дрезгав шепот долиташе отдолу. Зад вратата Рейт напипа лампа, която май не работеше. Анахо чукна стъклената крушка и помещението се озари от бледо сияние.

— Дирдирите ги правят — обясни той.

Готова за всичко, групата се спусна по стълбите и се озова в подземие с висок таван. Траз улови Рейт за ръката и посочи — тъмен силует помръдваше безшумно в мрака отсреща.

— Пнум — прошепна Анахо и помръдна зиморничаво рамене. — Въдят се из руините на Тчай, като червеи в старо дърво.

Висока лампа хвърляше слаба светлина, на която различиха клетки в дъното на помещението. В някои от тях имаше кости, в други — купчини разлагаща се плът, в трети — същества, чиито звуци бяха чули на повърхността.

— Вода, вода — повтаряше едно от съществата. — Дайте ни вода!

Рейт доближи лампата до клетката.

— Часкоиди.

Той напълни метално канче от кацата с вода в ъгъла и го пъхна през решетките. Часкоидите пиха жадно и поискаха още.

Масивни клетки с яки решетки в ъгъла на подземието бяха обитавани от две неподвижни фигури с щръкнали конусовидни скалпове.

— Зелени часки — прошепна Траз. — За какво ли са му притрябвали на Нага Гохо?

— Вижте, гледат само в една посока — вдигна ръка Анахо. — Посоката, в която е тяхната орда. Те са телепати.

Рейт донесе две канчета с вода и ги промуши в клетката на зелените часки. Съществата се пресегнаха и пресушиха съдините в миг.

Рейт се върна при часкоидите.

— От колко време сте тук?

— О, много, страшно много — изхриптя един от пленниците. — Не мога да определя колко дълго.

— Защо ви държат затворени?

— От жестокост! Защото сме часкоиди!

Рейт се обърна към членовете на комитета.

— Знаехте ли, че са затворени тук?

— Не! Нага Гохо правеше каквото си пожелае.

Рейт дръпна резето и отвори вратата.

— Излизайте, свободни сте. Хората, които ви плениха и затвориха, са мъртви.

Часкоидите пристъпиха плахо напред. Те наобиколиха кацата и се заеха да утоляват жаждата си. Рейт отиде да огледа зелените часки.

— Много странно, наистина много странно.

— Може би Гохо ги е използвал като указатели — подметна Анахо. — За посоката, в която се намира тяхната орда.

— Никой ли не може да разговаря с тях?

— Те не говорят, обменят мисли.

Рейт се върна при членовете на комитета.

— Пратете десетина мъже да свалят клетката на площада.

— Как не! — изръмжа Брантего, сивият. — По-добре да убием тези грозни чудовища! Да видим сметката и на часкоидите!

Рейт му хвърли гневен поглед.

— Ние не сме бирници! Убиваме само когато е необходимо! Колкото до часкоидите, нека, ако искат, се върнат на служба при своите господари, или да живеят като свободни хора.

Брантего изсумтя сърдито.

— Ако не ги убием, те ще ни видят сметката.

Без да отговори, Рейт обърна лампата към далечния край на тъмницата, но там имаше само мухлясала каменна стена. Не можа да разбере откъде се бе измъкнал пнумът, нито часкоидите бяха в състояние да дадат смислено обяснение.

— Появяваха се безшумни като дяволи, зяпаха ни, без да промълвят нито думичка. Дори вода отказваха да ни дадат!

— Странни създания — промърмори Рейт.

— Те са уродите на Тчай! — провикна се един часкоид, все още разтреперан от новопридобитата си свобода. — Трябва да бъдат прогонени от тази планета!

— Също както дирдирите, уонките и часките — рече засмяно Рейт.

— Не, не и часките. Ние сме часки, не знаеш ли?

— Вие сте хора.

— Не, ние сме часки в ларвен стадий, това е общоизвестен факт!

— Как не! — възкликна Рейт, внезапно завладян от гняв. — Махнете тези смешни фалшиви темета — той пристъпи напред и дръпна един от конусовидните скалпове. — Вие сте хора и нищо друго! Защо позволявате на часките да се възползват от вас?

Часкоидите млъкнаха, хвърляйки изплашени погледи към клетката, сякаш се бояха, че отново ще ги натикат там.

— Елате — нареди им глухо Рейт. — Да излезем навън.

 

 

Измина седмица. Тъй като нямаше какво друго да прави, Рейт се залови за работа. Избра група от най-интелигентните млади мъже и жени, които да обучи, за да могат те после да учат другите. Организира градска милиция, за чието командване назначи Баоджиян, доскорошния водач на керван. С помощта на Анахо и Тостиг, стария чергар, състави временен правилник. Налагаше се непрестанно да разяснява ползите от своите нововъведения, които пораждаха противоречиви реакции: интерес, опасения, презрителни подсмихвания, ентусиазъм, както и пълно неразбиране. Постепенно осъзна, че да управляваш, не значи само да издаваш заповеди, от него се очакваше да бъде едновременно навсякъде. И неизменно го измъчваше един въпрос: какво правят сега сините часки? Не можеше да повярва, че са изоставили с лека ръка плановете да го заловят. Без съмнение те щяха да пратят шпиони. Сигурно вече бяха в течение на промените в Пера и знаеха, че няма причини да бързат. Но рано или късно щяха да се опитат да го хванат. Не беше необходима кой знае каква предвидливост, за да осъзнае, че най-доброто решение е колкото се може по-скоро да напусне Пера. Но заради поредица от причини Рейт не бе склонен да избяга.

Часкоидите от тъмницата не изявиха желание да се върнат в Дадиче, Рейт предположи, че са бегълци и че часките ги преследват. Зелените часки също не им създаваха неприятности. Рейт не би могъл да нареди да ги убият, но пък общественото мнение бе против идеята да бъдат пуснати на свобода. Като компромис клетките останаха на площада, където съществата изпълняваха ролята на постоянен спектакъл за гражданите. Зелените часки не обръщаха внимание на зяпачите, извърнати постоянно на север, свързани телепатично — както твърдеше Анахо — със своята родна орда.

Единствената утеха на Рейт беше Цветето на Кат, макар че девойката го озадачаваше. Никога не успяваше да долови настроението й. По време на дългото пътуване с кервана тя бе меланхолична, сдържана, понякога високомерна. После бе станала нежна и обичлива, макар и на моменти разсеяна. Рейт я намираше за по-съблазнителна от всякога, пълна с несметен брой сладки изненади. Но меланхолията й упорстваше. Носталгия по дома, реши Рейт, вероятно мислите й бяха насочени непрестанно към Кат. Затрупан от нерешени задачи, той реши да отложи проблемите на Дерл за друг момент.

Не след дълго Рейт узна, че тримата часкоиди не са граждани на Дадиче, а са докарани от Сааба — град, който се намираше на юг. Една вечер в странноприемницата те се заеха да разясняват на Рейт безсмислието на неговата, както я нарекоха, „ексцентрична амбиция“.

— Караш ни да подражаваме на висшите раси, но от това няма да излезе нищо добро. Получовеците са неспособни да съществуват цивилизовано.

— Вие не знаете за какво говорите — сряза ги Рейт, изненадан от тяхната разпаленост.

— Разбира се, че знаем, нали сме часкоиди, ларви на сините часки? Кой ще го знае по-добре от нас?

— Всеки, който има поне бегла представа от биология.

Часкоидите махнаха презрително с ръце.

— Ти си само един получовек, който завижда на по-развита раса.

— Когато бях в Дадиче, присъствах на погребение, или както там го наричате. Видях как сините часки разтварят главата на починалия часкоид и поставят вътре дребна фигура на часк. Те ви разиграват, мамят ви, за да ви накарат да им служите. Не бих се учудил, ако дирдирите използват подобна схема спрямо дирдирхората, макар че не съм чувал последните да копнеят да се превърнат в своите господари — той погледна към далечния край на масата, където седеше Анахо. — Какво ще кажеш?

Гласът на Анахо едва забележимо потрепери.

— Дирдирхората не очакват да се превърнат в дирдири, това е суеверие. Те са Слънцето, ние Сянката, две части на Първородното яйце. Дирдирите са по-висшата форма на космическия живот, дирдирхората могат само да им подражават и ние го правим, при това с гордост. Коя друга раса е достигнала подобно величие, коя излъчва такова великолепие?

— Расата на хората — отвърна Рейт.

Анахо се подсмихна презрително.

— В Кат? Ядачи на лотоси. Мерибите? Скитащи артисти, Дирдирите се отличават от всички останали на Тчай.

— Не, не, не! — провикнаха се едновременно часкоидите. — Получовеците са шлаката на часкоидите. Някои стават слуги на дирдирите. Истинските хора идват от Зоор, света на часките.

Анахо извърна презрително глава.

— Не говорим за това — прекъсна ги Рейт, — макар че не съм очаквал да ми повярвате. И двете страни грешите.

— Понякога ме смайваш с твоята абсолютна увереност — заговори тихо Анахо. — Защо не ни обясниш всичко по-подробно?

— И това ще стане — рече Рейт. — Когато му дойде времето.

— А защо не сега? — настоя Анахо. — Може да ни е от полза, ако научим нещо ново.

— Ти поне знаеш повече от останалите — погледна го втренчено Рейт. — Сам си вади заключенията.

— Какво знае? — намесиха се часкоидите. — Какви заключения?

— Не е ли очевидно? Часкоидите са слуги на часките, също както дирдирхората — на своите господари. Хората нямат никакво биологично сходство с която и да било от тези раси, нито с уонките или пнумите. Човекът със сигурност не произхожда от Тчай. Изводът е, че сте били докарани тук като роби, много-много отдавна. От света на хората.

Часкоидите изсумтяха презрително, Анахо вдигна очи и се зае да изучава тавана. Гражданите на Пера, които присъстваха на разговора, само поклатиха глави.

Постепенно разговорът пое в друга посока и така мина вечерта. По някое време часкоидите се дръпнаха в ъгъла, където започна оживен спор, както изглеждаше, двама срещу един.

На следващата сутрин тримата часкоиди напуснаха Пера и се отправиха за Дадиче, случайно или не с колата на Емник. Рейт ги изпрати със смесени чувства. Без никакво съмнение те щяха да докладват за неговите радикални възгледи и деяния. Сините часки едва ли щяха да ги одобрят. Всичко това идваше да покаже, че положението на Рейт безкрайно се усложнява. Бъдещето изглеждаше неясно и не вещаеше нищо добро. За пореден път той се замисли дали не е време да потъне в пущинака. Но идеята отново не му се стори привлекателна.

Следобедът на същия ден Рейт отиде да погледа тренировките на новосформираната милиция — шест взвода от по петдесетина мъже, въоръжени с арбалети, саби, криви мечове и облечени с наметала с качулки, жакети, къси поли, някои загърнати в грубо обработени кожи. Едни имаха дълги бради, други бяха прибрали косите си в шапки или ги бяха разпуснали свободно. Рейт си мислеше, че никога досега не бе виждал толкова печално зрелище. Той наблюдаваше със смесица от почуда и отчаяние как се препъват и блъскат един в друг, опитвайки се да изпълнят упражнението, което им бе дал. Шестимата командири не проявяваха особен ентусиазъм, плувнали в пот, те ругаеха на висок глас и издаваха противоречиви заповеди, а привидната самоувереност на Баоджиян не беше подплатена с нищо.

Рейт най-сетне не издържа и разжалва двама от командирите на място и назначи други двама от войниците. Той се покатери на един фургон и извика на мъжете да се съберат около него.

— Не се справяте добре! Не разбирате ли защо сте тук? Трябва да се научите да се защитавате! — той огледа мрачните лица и посочи един, който шепнеше нещо на човека до него. — Ей, ти! Какво каза сега? Хайде, нека чуем!

— Казах, че това бутане и маршируване е пълна глупост и че си губим времето и силите. Каква полза от подобни остарели методи?

— Ето каква е ползата: да се научите да изпълнявате заповеди, бързо и без да се замисляте. Да действате като военно подразделение. Двайсет мъже, които действат като един, са по-силни от стотина, от които всеки се бие за себе си. В бойни условия командирът съставя плана, а дисциплинираните войници го изпълняват. Без дисциплина плановете се провалят и така се губи битката. Разбрахте ли ме сега?

— Хм. Как е възможно хора да печелят битки? Сините часки разполагат с лъчемети и въздушни кораби. А ние имаме само няколко пясъчни оръдия. Зелените часки са несломими, изтребват ни сякаш сме буболечки. По-лесно е да се крием сред руините. Така са живели открай време хората в Пера.

— Условията се промениха — изтъкна Рейт. — Щом не искаш да вършиш мъжката работа, ще вършиш женската и ще облечеш фуста. Избирай! — той почака, но недоволният мъж само изсумтя и пристъпи от крак на крак.

Рейт слезе от фургона и даде нови разпореждания. Прати неколцина до цитаделата да донесат стрели, а също и нови дрехи. Други отидоха за бръсначи и ножици, след което, въпреки протестите на някои, на всички бе заповядано да се подстрижат и обръснат. Междувременно събраха и жените от града и им наредиха да ушият униформи — ризи от бял плат без ръкави и с черни копчета отпред. Ефрейторите и сержантите носеха черни пагони, командирите имаха къси червени ръкави.

На следващия ден, облечени в новите си униформи, мъжете отново излязоха да се упражняват и този път показаха определен напредък.

На сутринта на третия ден след заминаването на часкоидите съмненията на Рейт се потвърдиха. Голям въздухолет, дълъг поне шейсет стъпки и широк трийсет, се спусна плавно над степта. Той описа бавен кръг над Пера, после се приземи на площада пред странноприемница „Мъртвата степ“. Дузина плещести часкоиди — от градската стража, ако се съдеше по сивите им униформи и виолетови жакети — скочиха долу и заеха кръгова позиция с готови за стрелба оръжия. Шестима сини часки стояха на горната палуба, загледани изпод надвисналите си чела към странноприемницата. Съдейки по дрехите им, имаха особено важни постове — носеха плътно прилепнали костюми от сребрист плат, високи сребърни шлемове и сребърни копчета по шевовете на ръкавите и крачолите.

Сините часки подметнаха нещо на стражниците, които доближиха странноприемницата и повикаха съдържателя.

— Човек, който се представя под името Рейт, се е назначил за ваш главнокомандващ. Доведете го незабавно, за да бъде представен на нашите господари.

Завладян от ужас, съдържателят вдигна безпомощно ръце.

— Няма го в момента, ще трябва да почакате, докато се върне.

— Някой да му съобщи! На часа!

Рейт изслуша съобщението с мрачен вид, но не беше изненадан. Той помисли една-две минути, след което взе решение, което — както съзнаваше добре — би могло да помени към по-добро или към по-лошо живота на хората на Тчай. Повика Траз, даде му къси нареждания и сетне бавно се отправи към странноприемницата.

— Кажете на часките, че ще разговарям с тях в залата.

Съдържателят предаде съобщението на часкоидите, които на свой ред го отнесоха на сините часки.

В отговор се чу серия от гъгнещи звуци. Сините Часки се спуснаха на земята и доближиха странноприемницата, където се подредиха в сребриста линия. Часкоидите влязоха вътре. Един от тях излая:

— Кой е мъжът, дето се има за ваш началник? Питам кой от вас е той? Нека вдигне ръка!

Рейт ги разблъска и излезе на двора. Изправи се срещу сините часки, които го разглеждаха високомерно. Рейт оглеждаше с почуда чертите на чуждоземците — очите им, малки като мъниста, блещукаха в сенките на челните им издатини, носните им кухини бяха открити и наподобяваха миниатюрни лабиринти. Обърна внимание и на сребристите им костюми и шлемовете. Ала въпреки славата си сред местните, не му се струваха нито лукави, нито своенравни и капризни. Позата им по-скоро изглеждаше заплашителна.

Рейт скръсти ръце на гърдите си. Той чакаше, без да сваля очи от тях.

Един от сините часки, чийто гребен бе по-висок от тези на другите, заговори със странен, гъгнещ глас, типичен за тяхната раса:

— Какво правиш тук, в Пера?

— Избраха ме за градоначалник.

— Ти си този, който проникна без разрешение в Дадиче и опита да влезе в Техническия център.

Рейт не отговори.

— Е, какво е твоето обяснение? — подкани го синият часк. — Не се опитвай да отречеш, миризмата ти те издаде. По някакъв начин си успял да влезеш и да излезеш от Дадиче. С каква цел?

— Ами преди това не бях ходил там — отвърна с привидна нехайност Рейт. — Вие също идвате тук неканени и въпреки това сте добре дошли, докато се подчинявате на нашите закони. Бих искал жителите на Пера да посещават Дадиче при същите условия.

Часкоидите се разсмяха мрачно, сините часки само поклатиха глави. Най-старшият заговори:

— Разбрахме, че насаждаш неверни твърдения и подтикваш хората от Пера да вършат глупави дела. Откъде произхождат тези твои идеи?

— Идеите ми нито са „неверни твърдения“, нито подтикват към „глупави дела“. Те са очевидни.

— Трябва да дойдеш с нас в Дадиче. Налага се да изясним някои обстоятелства. Качвай се на борда.

Рейт поклати усмихнато глава.

— Ако имате въпроси към мен, задайте ги тук. А после аз ще ви задам моите.

Сините часки дадоха знак на стражниците. Те пристъпиха напред, готови да заловят Рейт. Той отскочи и погледна към горните прозорци. От втория етаж се посипа дъжд от стрели, които се забиха в челата и вратовете на часкоидите. Но стрелите, насочени към сините часки, извиха настрани, отклонени от силово поле, и не причиниха никакви наранявания. Сините часки посегнаха към оръжията си, но преди да открият, огън, Рейт изпъна ръце и насочи енергоклетката. С едно бързо хоризонтално движение той изпепели главите и раменете на шестимата часки. Телата им, подтиквани от някакъв чудат рефлекс, подскочиха във въздуха, после се проснаха с глух тропот на земята, където останаха покрити с капчици разтопено сребро.

Настъпи тишина. Всички присъстващи бяха затаили дъх. Те местеха погледи между труповете и Рейт и после, като по нечута команда, се извърнаха едновременно към Дадиче.

— Какво ще правим сега? — промърмори Брантего. — Обречени сме. Ще нахранят с нас хищните си червени, цветя.

— Именно — кимна Рейт. — Освен ако не им попречим — той даде знак на Траз и двамата събраха оръжията и снаряжението на сините часки и часкоидите, след което Рейт нареди да отнесат и заровят труповете.

Рейт доближи въздухолета и се покатери. Приборите за управление — ръчки, педали и манипулаторни ръце — му бяха непознати. До него застана Анахо.

— Имаш ли представа как работи това нещо? — попита Рейт.

Анахо повдигна небрежно рамене.

— Разбира се. Старата дайднейска система.

Рейт погледна към задната част на въздухолета.

— Какви са тези тръби? Часкски енергийни оръжия?

— Позна. Остарели, разбира се, сравнени с оръжията на дирдирите.

— Какъв им е обсегът?

— Не е голям. Тези тръби са с малка мощност.

— Ами ако монтираме няколко пясъкострела на палубата? За подсилване на оръдейната мощ.

Анахо кимна отсечено.

— Грубо и недодялано, но ще свърши работа.

 

 

Следобедът на същия ден-два въздухолети описваха кръгове високо над Пера и се върнаха в Дадиче, без да се приземяват. На следващата сутрин колона фургони премина през Белбалската клисура, натоварени с двеста часкоиди и стотина офицери от сините часки. В небето бяха вдигнати четири въздухолета, въоръжени с оръдия.

Фургоните спряха на половин миля от Пера, войниците са разделиха на четири отряда, които приближиха града от различни страни, докато над тях кръжаха летящи платформи.

Рейт разпредели милицията на два отряда и ги прати да се прокрадват през руините към покрайнините на града, в западната и южната част, където да изчакат приближаването на часките сили.

Милицията остана в засада, докато часкоидите и сините часки, придвижвайки се бдително, проникнаха на стотина метра в града. После се появиха неочаквано и откриха огън с всички оръжия, с които разполагаха: арбалети, пясъкострели, пистолети от арсенала на Гохо и тези, които бяха взели от убитите часки.

Огънят бе съсредоточен върху сините часки и две трети от тях загинаха в първите пет минути, заедно с половината часкоиди. Останалите се сепнаха, после отстъпиха назад и побягнаха в откритата степ.

Въздухолетите използваха този момент да се спуснат ниско и да облеят руините със смъртоносните си лъчи. Войниците на Рейт побързаха да се върнат в укритията, а въздухолетите бяха принудени да се снижат още повече.

Внезапно в небето над града се издигна нов въздухолет — същият, който Рейт бе оборудвал с пясъкострели, а после бе скрил на пет минути полет в степта. Той се спусна безшумно над часките платформи… все по-ниско и по-ниско. Мъжете на пясъкострелите и лъчевите оръдия откриха огън. Четирите въздухолета паднаха като камъни. Корабът на Рейт прелетя над града и започна стрелба по наземните противникови сили, които атакуваха от север и изток, докато милицията ги посрещаше с огън от засада. Часките сили бяха принудени да отстъпят с тежки загуби. Измъчвани от постоянната стрелба от въздуха, те изоставиха своите формирования и побягнаха в пълно безредие през степта, преследвани от перанските войни.