Карол Бък
Време за любов (7)

Шеста глава

— Е, не беше толкова лошо — отбеляза Дъг малко преди обяд на следващия ден. — Нали?

— Не очаквах да бъде лошо.

— Но не го изключваше.

— Вярно.

— Беше те страх да не излезе неудобно — каза той.

— Постави се на мое място. Нямаше ли и ти да се чувстваш така?

— Казах ти: това, че сме разделени, не е проблем.

— Каза ми, но не ти вярвам. Всъщност има още нещо.

— Какво? — попита той.

— Ти си знаеш.

— Не! Аз… О, Господи! — Дъг се засмя. — Само не ми казвай, че след всичките тези години все още ти е неудобно!

— Никак не е смешно!

— Напротив, смешно е. Казвам ти го за стотен път. Майка ми те смята за „добро“ момиче. Само дето мисли, че си използвала женски хитрости, за да съблазниш невинното й синеоко момче.

— Защо ти… — за миг й се прииска да ритне по кокалчето бившия си съпруг, но се въздържа, защото той шофираше и никак не й се щеше да причини катастрофа.

Дъг спря колата. Трябваше да върне кабриолета на Сенди и сега бе паркирал зад собственото си, купено преди шест месеца БМВ, което беше докарал от Манхатън.

— Не мога да повярвам, че още ти е неудобно от това, че майка ми звънна в общежитието и ти вдигна слушалката — каза той, като клатеше глава.

— Беше ужасно неудобно! Бе в седем часа сутринта в неделя и въпреки че бях сънена, тя позна гласа ми веднага.

— Наистина ли мислиш, че е сметнала за неприлично това, че ти беше с мен, за да се подготвим заедно за изпитите?

Споменът за един от най-неприятните моменти в живота й я накара да се изчерви. Никога не се беше срамувала от факта, че с Дъг бяха любовници още преди да сключат брак, но едва ли майка му разсъждаваше по този начин. Ейми имаше проблеми с баща си по този въпрос.

— Ейми?

— Добре, добре. Признавам, че обяснението не беше задоволително.

Дъг извърна поглед към Ейми. Тя се бе намръщила и бузите й бяха леко зачервени. Протегна се и я погали по лицето с опакото на ръката си.

— Хей! Всичко е наред, Ейми. В края на краищата, майка ми знаеше много добре как стоят нещата между мен и теб, дори преди обаждането й в общежитието. Спомняш ли си огромната чанта с пране, която бях довлякъл у дома през коледната ваканция в първи курс?

— Е, не всичко в нея беше мое — въздъхна смутено тя.

— Точно така — потвърди той сухо. — Разбира се, майка ми можеше да предположи, че съм придобил ексцентричен вкус към облеклото си през първия семестър в колежа, но на някои от дрехите бяха избродирани инициалите „Е. Х.“ и те не можеха да се сбъркат.

— Тя… Тя каза ли ти нещо?

— Не, обаче няколко дни след Коледа баща ми ме повика на мъжки разговор. Нямах представа за какво иска да говорим. В един момент той измъкна отнякъде кафявата чанта с твоите изпрани дрешки. Бях толкова шокиран, че не можах да промълвя и дума, което всъщност беше добре. Всичко се уреди. Един Господ знае какво трябваше да кажа тогава!

— Нещо толкова лошо, колкото и това, че учим заедно за изпитите? — предположи Ейми.

— По-лошо. Много по-лошо.

— Откакто сме разведени, за пръв път се видях с майка ти днес — каза тя, вторачена в ръцете си.

— Знам.

— Не очаквах да бъде толкова мила с мен.

Разговорът с Бет Браун наистина бе протекъл учудващо добре. Въпреки че майката на Дъг подбираше думите си по-предпазливо от едно време, общо взето, се държа приятелски с нея. На няколко пъти госпожа Браун бе погледнала под око бившата съпруга на сина си, но на Ейми това любопитство й се стори оправдано.

— Тя не те обвинява за развода — каза Дъг. — Просто й стана много мъчно, когато се разделихме. На баща ми също. И двамата те харесват, обаче много добре разбират, че такива неща са нормални и че с времето хората се променят.

Той малко се безпокоеше от тази утринна визита. Родителите му знаеха за прекарания лек инфаркт и осъзнаваха, че той няма как да не се отрази върху живота на сина им. Знаеха също, че Дъг още не е казал на Ейми за него, както и за намеренията си да остави компанията „Алън, Чандлър, Мърчънд енд Лий“ и да се присъедини към бизнеса на баща си.

Подкрепяха идеята бившата им снаха да прекара отпуската си в родния им град, защото това би означавало стъпка към сближаване между сина им и нея. Майката обаче никак не одобряваше тактиката на Дъг. Въпреки това беше обещала да мълчи и наистина изпълни обещанието си. С учудваща находчивост бе избягвала всички опасни теми, които биха могли да породят съмнения у Ейми.

Ейми преплете пръсти. Думите на Дъг за родителите му бяха окуражаващи, но не дотам, че да я успокоят напълно. Тя въздъхна тежко.

— Какво има? — попита Дъг.

— Нищо.

— Тази въздишка значи нещо. Хайде, Ейми.

Тя се поколеба за миг, за да събере сили и да изрече истинската причина за притеснението си пред Бет Браун.

— Родителите ти сигурно мислят, че моето пребиваване тук е странно.

— Може би — рече Дъг предпазливо. — Но те добре разбират как стоят нещата между нас.

— И как стоят?

— Все още сме приятели, нали?

Последва пауза.

Ейми се повдигна и отупа с ръка сиво-кафявите си памучни панталони. Предусещаше какво трябва да каже в следващия момент. Беше неизбежно. Понечи да отвори уста…

— За вчера… — започнаха двамата едновременно.

— Извинявай, не исках да… — пак заедно изговориха те.

— Стерео сме — отбеляза Дъг. — Моля, първо дамите.

— Не, не! Ти пръв.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре тогава. Но запомни, че само заради желанието ти започвам пръв и пренебрегвам златното правило: „Първо дамите“!

Той замълча, за да събере мислите си и да подбере точните думи. Пръстите му се вкопчиха здраво в кормилото.

— Не трябваше да постъпвам с теб по този начин — започна той. — Не го бях планирал, с изключение на онова за гащичките на цветчета. Не исках да влизам в спалнята ти, за да извлека дивидент. Просто така се случи. Повярвай ми, Ейми.

— Вярвам ти — отвърна тя тихо, като си спомняше за случката в хотела в Ню Йорк.

— Благодаря.

— Няма защо.

„Всъщност това не е всичко“ — мислеше си Дъг. Уханието на парфюма й, гъделичкащ ноздрите му. Блясъкът на очите й, който извикваше в съзнанието безбройните превръщания на смеха в любов.

Разстоянието между тях сега беше няколко сантиметра. Ейми седеше толкова близо до него и на леглото в спалнята. И се бе приближила несъзнателно още повече до него. Изглеждаше уязвима и той копнееше да я докосне. Искаше му се едновременно да я успокоява и гали, да й признае, че има нужда от нея, както и тя от него…

— Дъг? — колебливият глас на Ейми прекъсна мислите му.

Той се стегна. Изживяването от предишния ден напълно бе отвлякло вниманието му от пътя. За щастие, нямаше много завои и движението беше сравнително спокойно.

— О, извинявай, Ейми — стресна се той. Погледна към нея и отново се съсредоточи върху пътя. — Аз… си мислех.

Явната му разсеяност я учуди. За него не беше типично да се отвлича така.

— Добре ли си? — попита тя, като наблюдаваше профила му. Видя как той стиска зъби.

— Да — отговори й усети, че дланите му се потят. Памучните панталони го стягаха. — Добре съм.

— Не ми се сърдиш, нали?

— За какво?

— Че снощи ти отказах.

— Разбира се, не ти се сърдя! Е, не се зарадвах, когато ми отказа, но така е по-добре. И аз ти обещах да не се обвързваме. Наистина го мислех.

Да, беше й обещал. Това бе истината, но дълбоко в себе си знаеше, че я лъже.

Искаше да се обвърже, и то още, когато й пред ложи да прекара отпуската си с него. Щеше му се двамата отново да заживеят заедно. Кой знае защо се бе надявал, че това няма да го задушава и да гризе съвестта му по-късно.

Ейми мълчеше. Опитваше да се пребори с изпълващия я емоционален хаос. И на нея й бе напрегнато, когато каза „не“ предния ден.

Нуждаеше се от Дъг. Искаше той да я прегърне и двамата да се слеят в едно. И все пак мисълта, че може да зависи от някого, било то и от Дъг, я плашеше. Беше спечелила любовта му със силата на характера и с увереността си в самата нея. Не искаше сега да бъде слаба и да моли за обич.

— Не зная какво всъщност правя тук — опита да се засмее тя.

— Трябва ти малко време, скъпа — посъветва я той, — и ще разбереш.

— Е? — попита Дъг след около четиридесет минути.

Двамата се намираха в кухнята на новия му дом и той току-що я бе развел да го разгледа.

— Ами…

От тавана се чу глух звук. Ейми погледна нагоре в очакване на падащи парчета мазилка. За щастие всичко беше наред, с изключение на покрития с паяжина абажур точно над главата й.

— Сигурно човекът, който поправя покрива, се е върнал от обедна почивка — равнодушно отбеляза Дъг, бръкна в джобовете на панталоните си и погледна към Ейми.

— Жалко, че тече — каза тя.

— Да. Съсипа тапетите в коридора на втория етаж.

— Харесваш тапетите? — учуди се тя.

Не можеше да проумее как някой може да избере тапет в пурпурно, примесено с бледомораво и зелено и то за коридора на втория етаж. Не беше от липса на вкус обаче.

— Виждал съм и по-лоши — повдигна рамене Дъг. — Разведох те из къщата. Какво мислиш?

— Ами…

— Представи си къщата без грапавата мазилка. Ще я махна.

— О, чудесно! — възкликна Ейми одобрително. Мазилката наистина приличаше на кожа на носорог.

— Е?

— Е, не е това, което очаквах.

— Което значи?

— Някак си е твърде голяма — обясни тя.

И действително, къщата беше много по-голяма, отколкото си я бе представяла. Имаше шест стаи и две веранди повече от необходимото.

— Ти я описа като място за почивка. А майка ти я нарече вила — рече Ейми.

— Вила в кавички. Викторианска „вила“.

— Това е нещо друго, Дъг. Викторианска? Мислех, че си привърженик на архитектурата от Баухауската школа. Малко или много.

— Уча се да съм гъвкав — отвърна той спокойно, кръстоса ръце и се облегна на един облицован с плочки тезгях.

— Гъвкав ли? — изненада се Ейми, като не можеше да разбере какво иска да й каже.

Огледа кухнята още веднъж. Забеляза, че добре изработеният корниз и дървените шкафчета се нуждаят от боядисване. Едната от стените беше в плачевно състояние. И все пак имаше нещо…

Отначало Ейми не хареса къщата. Грозотата на мазилката я бе шокирала толкова, че едва можеше да проговори, камо ли да скалъпи някоя прилична лъжа за това колко е хубава. Дори когато Дъг я въведе вътре, впечатленията й не се промениха. Или поне не в началото. Лека-полека тя откри възможности за подобрение на интериора.

Изведнъж почувства странна възбуда. Да, в къщата имаше нещо странно… Нещо, което й допадаше, без да може да го определи.

— Не ти харесва, нали?

— Не съм казала такова нещо.

— Всъщност ти не каза почти нищо — повдигна вежди той.

— За Бога, дай ми възможност!

Не можеше да проумее защо Дъг толкова се интересува от мнението й за новата му къща. Тъкмо се канеше да го попита, когато той я изпревари.

— Струва ти се, че ще се разпадне, нали?

— Не бих казала, но все пак…

— Занемарена и разнебитена е, нали? — продължи Дъг.

— Ами…

— Да ти кажа честно, и аз помислих същото, когато я видях за пръв път.

— Наистина ли? — учуди се тя.

— Да, наистина. След това обаче я огледах добре. Основите са много здрави. Е, има някои недостатъци и естествено се нуждае от голям ремонт. Струва си, Ейми. Знам, че си струва. Само е нужно достатъчно време и търпение — гледаше я право в очите. Погледът му излъчваше решителност. Тази решителност и убедителният му тон я омаяха.

— Достатъчно време и какво? — попита с дрезгав глас Ейми.

Блясъкът в погледа му изчезна и той отвърна леко язвително:

— С достатъчно време и търпение всичко може да се оправи — усмихна се и добави: — Искаш ли да ми помогнеш?

 

 

— О-о-о-х! — извика Ейми, захвърли пирона и чука и хвана пулсиращия си палец.

След миг на вратата на всекидневната се появи Дъг.

— Какво стана? — попита той разтревожено. Беше облечен в стари джинси и избеляла работна риза, която дори не бе закопчал.

— Какво мислиш, че е станало? — озъби се тя. — Ударих проклетия си палец с проклетия чук, докато се опитвах да извадя един проклет пирон от дъската, така че тоя проклет под да бъде готов за проклетата машина за циклене!

— Брей, каква проклета беля! — отвърна Дъг и клекна до нея. — Дай да видя — нареди той.

След кратко колебание, тя протегна лявата си ръка. Дъг огледа палеца и започна съвсем леко да го масажира. Ейми прехапа устни. Ловките му пръсти й причиняваха болка, но и удоволствие.

За Ейми последната седмица беше най-хубавата и същевременно най-странната в живота й. Бе я прекарала рамо до рамо с бившия си съпруг в ремонт на „новата“ му къща.

В повечето случаи работата беше изтощителна, но и удовлетворяваща. Въпреки че бяха далеч от завършването й, Ейми вече виждаше реалния ефект от уверението на Дъг, че са необходими време и търпение.

Колкото до отношенията между тях… Е, все още не беше сигурна какво всъщност става.

През деня бяха непрекъснато заедно, но през нощта спяха на различни места. Тя се връщаше в къщата на баща си и се заравяше в книжата, които бе донесла от Лос Анжелис.

Дъг оставаше и работеше по документи, които беше донесъл.

Макар между двамата да имаше словесни престрелки и язвителни забележки, ситуацията от спалнята не се повтори. Ейми не се съмняваше, че Дъг желае да спи с нея.

Усещаше го по погледа му, когато не знаеше, че го наблюдава, чувстваше го по допира на ръцете им, когато двамата вършеха една и съща работа. Дали бившият й съпруг щеше да отиде по-далеч…

Тя също искаше да спи с него. В някои моменти, провокирана на пръв поглед от незначителни неща, като например падането на косата му по врата, Ейми така се разпалваше, че от страх да не се издаде, не смееше да проговори и дори да помръдне. Дали и тя щеше да отиде по-далеч…

Не знаеше дали тези ограничения бяха работа на Дъг, дали — нейни, или и на двамата. Донякъде негодуваше срещу това, което ставаше, донякъде бе удовлетворена от развитието на нещата. Не се оставяше на течението им, но и не правеше кой знае какво, за да предизвика желаните събития. Осъзнаваше, че тази нетипична за нея пасивност е всъщност опит да се предпази.

Имаше моменти, когато желанието й да се довери на Дъг беше много, много силно. Но какво щеше да му каже? Как можеше да признае, че уж прекрасната й работа всъщност е изтощителна и безсмислена? Че работата, за която се бе борила толкова упорито, сега вече не значеше кой знае колко за нея? И накрая — как щеше да му обясни, че осъзнава грешките си, но не знае кога, къде, защо и как да започне всичко отначало? Беше съвсем объркана и несигурна.

— Ейми? — гласът на Дъг я стресна.

— Моля? — отвърна тя, отмести поглед към него и отново се загледа в палеца си. Дъг все още го държеше и Ейми се опита да отгатне колко дълго е била заета с мислите си. — Извинявай, не чух въпроса ти.

— Попитах дали тук те боли — той размърда пръста й.

— Не — потръпна тя.

— Аха! — скептично възкликна Дъг и цъкна с език.

— Само ако ми споменеш нещо за резачки и ампутации, ще съжаляваш!

— Е, нещата няма да стигнат чак дотам — той се усмихна и, преди Ейми да разбере какво става, целуна връхчето на палеца й.

— Дъг!

— Бих могъл и да го посмуча — предложи той с похотлива усмивка.

— Дъг! — без да се замисля, тя изтръгна ръката си и направи опит да го удари. Нараненият й палец срещна гърдите му. — О-о-о-х! — изпищя тя.

Ударът на Ейми не даде никакъв резултат, но Дъг така се засмя, че изгуби равновесие и се катурна назад. Това го накара да се засмее още по-силно.

Въпреки посегателството върху палеца и достойнството й, Ейми също се разсмя.

— Спри! — нареди тя, като се бореше да запази самообладание. — Никак не е смешно!

— Напротив, смешно е!

— Не, не е!

— Тогава защо се смееш?

— За-защото — смехът й се усили, — защото така пръстът не ме боли.

Ейми не можеше да определи колко време двамата прекараха проснати на пода, превиващи се от смях. Това нямаше значение. Беше страхотно разтоварване.

Постепенно смехът им утихна. Ейми с мъка успя да седне, смехът й отстъпи място на цяла поредица хълцукания. Като се подхилваше, Дъг също се надигна.

— Какво носиш под тази широка риза? — попита Ейми. — Броня ли?

Дъг направи гримаса в знак, че оценява комплимента.

— Не, отдолу съм аз. Искаш ли да видиш? — с тези думи понечи да се съблече.

— Не! — възпротиви се Ейми.

— Не е нужно да викаш. И не трябваше да ме удряш — погледна я с укор.

— Така ли? Това, което каза за палеца ми, беше отвратително.

— Отвратително ли? Исках да ти посмуча палеца, за да не те боли, а това е великодушно предложение.

— Дъг!

— Точно така си беше — настоя той и се намръщи. — Какви са тези червено-зелени петна под ноктите ти?

Ейми погледна ръцете си и смръщи вежди:

— От тапетите в коридора на втория етаж.

— Та ние свършихме с тях преди два дни!

Тя погледна с огромно съжаление съсипания си маникюр.

— Мисля, че петната ще се задържат.

— Ами тогава ти дължа маникюр.

— Дължиш ми много повече, Дъг! Дали случайно не познаваш добър адвокат? Мисля да заведа дело.

Дъг разтърси глава. Косата му беше пълна с прах.

— Адвокат ли? — учуди се той. — Нали аз съм адвокат?

На лицето му бе изписано такова недоумение, че тя се разсмя.

— Ти си този, срещу когото ще предявя обвинение.

— И какво съм направил? Хей, смученето на женски палец все още не се преследва от закона в тази държава.

— Не става дума за палеца. Ти ме накара да дойда тук под фалшив претекст!

При тези думи Дъг настръхна, но бързо се овладя.

— Какво те накара да кажеш това, Ейми?

Тя се опитваше да разбере напрегнатото изражение на лицето му. Като че ли Дъг го беше страх от отговора й. Дали беше страх? Но защо?

— Ейми? — странното изражение беше изчезнало.

Като че изобщо не беше се появявало. Сигурно изобщо го е нямало. Може би пък тя самата пренасяше неспокойните си чувства върху него? Или просто си бе въобразила изопнатите му черти и стиснатите устни преди малко?

— Ейми?

Тя тръсна глава, за да прогони мислите си.

— Когато ми предложи да дойда тук, ти спомена чист въздух, приятно прекарано време и приятелство. Не спомена нито дума за физическа работа.

— Аха! — Дъг въздъхна облекчено и се усмихна дяволито. — Е, не съм настоявал за това!

 

 

— Хей! — възкликна той късно следобед на следващия ден.

Двамата се намираха в местния магазин за кухненски прибори и спореха за цвета им.

— Какво „хей“? — попита Ейми и извърна поглед към мострата, която й подаваше Дъг. Цветът бе отровно червен. — О, Дъг! Отвратително е!

— Ти нямаше ли такъв цвят червило?

— Не, разбира се — възпротиви се тя и погледна отново към мострата.

— Не си ли спомняш?

— А-а-а…

— Беше от ония със специфичен вкус. Имаше вкус на… М-м-м! — Дъг облиза устните си. — Като на евтин изкуствен сок от грейпфрут!

— Дъг!

— Започна да си го слагаш, когато си купи първия чифт чорапи от материя, подобна на рибарска мрежа.

Ейми го погледна изпитателно.

— Като адвокат сигурно знаеш, че напомнянето на жена за гардероба й като момиче я оправдава да извърши убийство и това е прието на много места, нали?

— Исках да кажа, че чорапите бяха… шик — заоправдава се той.

— Е, добре — рязко отвърна Ейми. — Бяха толкова шик, колкото и якето, което ти носеше.

Дъг се хвана за сърцето.

— Жестоко, Ейми. Много жестоко от твоя страна.

— Даже си мисля, че е твърде възможно да те има и на снимка в албума на тавана на татковата къща — продължи тя самоуверено. — А може да те има и с моряшките панталони. Спомняш ли си ги? Онези, които носеше, когато косата ти беше по-дълга от моята.

— Ако го кажеш на някого, ще те съдя за клевета! Или пък ще намеря твоя снимка, на която си с бели изкуствени ботуши и ще я изпратя в „Уолстрийт Джърнъл“.

Ейми отстъпи. Трябваше да признае неудачите по облеклото си в миналото. Но всичко опираше до възпитание на добрия вкус. Обърна се отново към цветните мостри и погледът й се спря на едно нежнорозово. Измъкна мострата от рафта и му я подаде.

— И такова червило имах — отбеляза тя.

— Спомням си. С вкус на дъвка.

Последва кратко мълчание.

Дъг бавно повдигна ръка и очерта устните й със загрубелия си палец. Бяха влажни и гладки. Тя прошепна името на бившия си съпруг. Топлият й дъх погали като пеперуда ръката му.

— Може и да ти прозвучи странно — каза Дъг, — но колкото повече остарявам, толкова повече предпочитам естествения аромат на нещата.

 

 

Дванадесет дни поред Дъг ставаше сутрин с твърдото решение, че трябва да каже истината на Ейми. Цялата истина. И дванадесет нощи поред той си лягаше с ясното съзнание, че не бе удържал на думата си.

„Не мога да й го кажа просто така — мислеше си той, докато упорито изстъргваше някакво петно от кухненския под. — Не, не мога! Трябва да налучкам удобното време и място.“

На два-три метра от него Ейми се бе покатерила на подвижна стълба и чистеше шкафчетата. Той осъзнаваше добре, че не е прав, задето не й казва истината. А това, че го отлагаше, бе само признак на страх.

Страхуваше се от последиците в случай, че продължава да мълчи, както и ако й каже. Дали Ейми чувстваше неговото напрежение? Не беше сигурен. Усещаше погледите и въпросите, отразяващи се в очите й, усещаше как тя интуитивно разбира много пъти, че е на ръба да й каже нещо много важно. И все пак тя не искаше да насилва нещата. Беше го оставила сам да вземе решение.

Първите десет минути от срещата им в Манхатън тя беше направила всичко, само и само да открие истинската причина за изпратените й рози. Колкото и неловка да беше словесната му защита, той беше извлякъл почти еротично удоволствие от размяната на остроумия с нея.

Дори бе малко разочарован, когато тя се отказа от разпита си. Сега разбираше мотивите й. Ейми винаги избираше за какво точно да спори. Спомни си как й се подиграваше, че винаги избира само сделки и спорове, в които е абсолютно сигурна, че ще успее.

С полууплашено, полуядосано изражение му бе обяснила, че именно в това се крие тайната на успехите й. Просто никога не правеше нещо, с което би могла да се провали, никога не поемаше рискове.

Може би точно затова не искаше да й каже истината. Знаеше много добре, че по този начин ще трябва да иска от бившата си съпруга да избира, да приеме това, което би изглеждало като голям риск.

Господ му беше свидетел, че ако преди инфаркта някой му бе казал, че ще направи това, което направи след него, едва ли щеше да му повярва.

За да разбере същността на живота си, трябваше да усети полъха на смъртта. Не искаше и Ейми да премине по този път. Вярваше, че „чистият въздух, добре прекараното време и приятелството“ ще я на карат да проумее, че задъханото, изпълнено с напрежение ежедневие не е единственият път в живота.

Надяваше се също, че нещата между тях ще са толкова добре, че няма да се наложи тя да избира и да има усещане, че поема големи рискове.

Не беше щастлива и Дъг го чувстваше с цялото си същество. Мислеше, че не е по негова вина, нито пък че той е единствената причина за състоянието й. Но, по дяволите, Дъг знаеше, че е бил, сега е и винаги ще бъде жизненоважна част от нейния живот, точно както и тя е била, е и винаги ще бъде жизненоважна част от неговия.

Почти беше успял да разруши бариерите, поставени от нея, ала при всеки нов опит се оттегляше. Защото това, което той желаеше от нея, нямаше да има стойност, ако тя му го даде без желание.

Той се изпъна като котка и завъртя бавно главата си, за да раздвижи врата. Не усещаше краката си от коленете надолу. Съблече поизцапаната си тениска, захвърли я и се загледа в бившата си съпруга.

Повдигната на пръсти, тя най-старателно търкаше едно шкафче. Дъг наблюдаваше полюшването на малките й твърди гърди под памучната риза. Бледо розовите й къси панталонки бяха прилепнали плътно по бедрата. Той бавно се надигна и безшумно се приближи към нея.

— Харесвам панталонките ти.

Тя изненадано възкликна и изпусна гъбата.

— Дъг! — извика тя възмутено, като опитваше да се обърне. — Какво правиш? — Очите й бяха наситено зелени.

— Любувам се на панталонките ти.

— На тези стари панталони?

— Защо ли жените не могат да приемат комплименти?

— Много добре знам как да приемам комплименти, обаче тези панталонки са на около осемнадесет години. Имам ги още от гимназията.

Дъг обгърна ханша й. Усети как тялото й потръпна при допира.

— Да, но аз съм първият, който заявява, че си израсла много добре в тях — каза той.

Ейми се изсмя и слезе едно стъпало по-ниско, така че да се изравни с него. Прехапа устни, вдигна ръка и го потупа по врата.

— Помниш ли, когато се гледахме очи в очи? — промълви тя. — Искам да кажа, когато бяхме еднакво високи?

— Когато бях изтърсакът на класа ли?

Спомни си времето, когато беше един от най-ниските в класа. Боже, колко много усилия му струваше да се изравни, че и да задмине съучениците си. Включително и тримата си братя. След инфаркта бе осъзнал, че дори след достигането на ръст от метър и осемдесет, подсъзнателно се беше стремил да задмине и „големите“ момчета.

— Ти просто порасна по-късно — успокои го Ейми и плъзна длан по рамото му. Почувства топлина и сила, които я заляха на вълни. — Хората растат с различна бързина. Всичко зависи от генетиката и хормоните.

За генетиката не му пукаше особено, но хормоните бяха нещо, което не можеше да пренебрегне!

— Имам една идея — каза той и се изненада, че гласът му звучи спокойно.

— Каква?

— Хайде да свършим по-рано. Бих искал да те поканя на вечеря.