Карол Бък
Време за любов (10)

Девета глава

Ейми се чувстваше бодра, както никога досега, когато се събуди след осемчасов сън. Беше истински жива и пълна с енергия. Желанието й да скочи и да поздрави новия ден бе предизвикано от удивителното чувство на удовлетвореност. Понечи да извика Дъг, но се сепна, душейки въздуха. Вратата на спалнята беше открехната и в стаята се носеше съблазнителен аромат. Кафе? Ноздрите й трепнаха. Да! Ароматът на прясно сварено кафе не можеше да бъде сбъркан. А където имаше кафе, там трябваше да е и Дъг.

Тя стигна до стълбите, водещи към първия етаж, и внезапно я обзе страх. Какво щеше да каже той? Какво щеше да направи? „По дяволите! — помисли. — А аз какво ще кажа? Какво ще направя?“

Прехапа устни. Беше решила. Времето за достойни отговори на достойните й въпроси беше настъпило. Тя скръсти ръце и бавно заслиза надолу, за да срещне бившия си съпруг и повторен любовник — Дъглас Максуел Браун.

 

 

Намери го в кухнята. Беше с гръб към нея и ровеше из хладилника. Тананикаше си някаква мелодия, която напомняше на песента за лунна светлина и вълшебство.

Беше обут с чифт стари, изтъркани джинси, прилепнали плътно по бедрата и ханша му. Ейми втренчи любопитен поглед в пристегнатите от дочения плат форми.

Докато лекичко си тананикаше мелодията, Дъг си обеща, че като намери зелените чушки, ще се качи да види отново своята Спяща красавица.

Беше се събудил възбуден. Гореше от желание отново да я обладае. Тя се бе сгушила като малко коте, търсещо топлина. Главата й лежеше само на няколко сантиметра под брадичката му, а едната ръка бе преметната върху гърдите му. Когато се бе опитал да мръдне внимателно, Ейми само промърмори името му. Допирът на голата й гръд едва не го извади от равновесие. Господи, колко я желаеше!

Съвестта обаче не му позволи да прекъсне блажения сън на любимата. Бе си позволил само да я прегърне леко и да я наблюдава.

Твърдо беше решил, че тази сутрин трябва да й каже цялата истина — истината за себе си и за новия си живот. След десет мъчителни минути се бе измъкнал от леглото — ако бе останал до нея само още една минута, нямаше да издържи и щеше да смъкне чаршафа, който покриваше и двамата.

Ейми… Присъствието й събуди чисто мъжките му инстинкти. Трябваше му време, за да обуздае похотливите си мисли. Той бавно затвори вратата на хладилника и като се обърна, се оказа лице в лице с бившата си съпруга и повторна любовница — Ейми Ан Хилиърд.

Разрошената коса забулваше лицето й като кафяв облак. Бузите й бяха леко поруменели. Изражението на големите синьо-зелени очи го накара да притаи дъх.

— Здравей — поздрави тя, като разпери широко ръце, приближи се и се отпусна в обятията му.

Моментното й объркване изчезна, веднага щом Дъг долепи устните си до нейните. Тя охотно отвърна на страстната му целувка и въздъхна, когато устните им се разделиха. Отпусна се в прегръдката му и обхвана с ръце раменете му.

— Добро утро.

Дъг се засмя и докосна с устни връхчето на носа й.

— Добър ден! — поздрави той на свой ред.

— Моля?

— Обяд е — увери я с повдигнати вежди. — Сега е дванадесет и четвърт.

Ейми изпита съжаление, че е спала толкова дълго.

— Трябваше да ме събудиш — укори го тя след кратко колебание и леко се нацупи.

— О, мислех за това — провлачено отвърна той и похотливо се усмихна.

— Разбирам — рече Ейми и преглътна. Облиза устни и забеляза как очите му потъмняха. — Мислел си, обаче не си посмял, така ли?

— Не-е-е — провлече Дъг. Ръцете му обгърнаха талията й. Ейми опита да се освободи, но силните му ръце не я пуснаха. — Като помислих, реших, че ще трябва да направя нещо повече, вместо само да те събудя. И се отказах.

— Много лошо — каза Ейми и въздъхна замислено.

— М-м-м, да — отвърна той, без да спира да я гали през грубия плат на хавлията. Неговата хавлия, която сега се отъркваше в кожата й. Тази мисъл го накара да изпита особено задоволство. — Разбира се, както би казал всеки първокурсник, изучаващ право, лошите решения могат и трябва да бъдат елиминирани.

— Не е ли малко спорно това твърдение? — попита Ейми и плъзна длани към врата му. — Искам да кажа, че не само съм будна, но и… М-м-м…

Отново сляха устните си. Целувката този път беше по-бавна и по-чувствена. Ейми първа плъзна език и потрепери от удоволствие.

Изведнъж, задъхан, Дъг отлепи устни от нейните. Отчаяната въздишка на Ейми не му повлия, нито пък успя да охлади кипящата му кръв.

— Ейми… — прозвуча гласът му твърдо. Това се дължеше както на тежкото му дишане, така и на усилията си да обуздае своето желание.

Да. Желаеше я повече от всякога, но много добре съзнаваше, че засега трябва да пренебрегне това желание и да й каже истината.

— Да? — промълви в очакване Ейми.

— Любов моя, трябва да ти кажа… По дяволите! — Внезапното иззвъняване на окачения до хладилника телефон го накара да изругае.

Той бавно се обърна и фиксира източника на обезпокояващия звук. Ако с поглед можеха да се развиват винтчета, то телефонът в този момент щеше да стане на пух и прах.

Пронизителният звук накара Ейми да настръхне. Тя се притисна по-силно към Дъг. Имаше чувството, че краката не я държат. Сърцето й пулсираше подобно на мятаща се на сухо риба.

Едно позвъняване. Две. Три.

Дъг въпросително погледна Ейми. Тя поклати едва забележимо глава в знак на отрицание. Очите й изразяваха молба.

Четири позвънявания. Пет. Шест.

— Може би — каза Дъг и прочисти гърлото си, — може би, ако вдигнеш ти, ще си помислят, че е грешка.

Седем иззвънявания. Осем. Телефонът иззвъня за девети път.

— О, не! — възпротиви се Ейми. — Много добре си спомням какво стана, когато за последен път вдигнах аз.

Десет. Единайсет. Два…

Дъг я пусна, завтече се към телефона, сграбчи слушалката и изрева:

— Моля!

Тишина.

— Моля — повтори той. Този път се обадиха.

Ейми кръстоса ръце и втренчи поглед в Дъг. Когато изражението на лицето му подсказа нещо по-лошо от яд, сърцето й се сви. За момент той сбърчи чело, след това лицето му отново стана безизразно. Тя изпита лошото предчувствие, че колкото добре бяха нещата само до преди минута, толкова зле обещаваха да станат сега.

— Дъг! — гласът й прозвуча почти като шепот.

Погледна я безразлично.

— Тук е, Чаз — отговори той на невидимия си събеседник.

Чаз? Ейми поклати глава с явно нежелание да чуе това име. Единственият Чаз, когото познаваше, бе Чарлз Роуънд. Нейният шеф, Чарлз Роуънд. Същият този Чарлз, който й беше наредил да си вземе от пуска за три седмици. Те обаче не бяха минали.

Дъг закри с длан слушалката.

— Шефът ти, Ейми — рече той. — Казва, че било важно.

 

 

— Извинявай — каза Ейми за седми или осми път. — Наистина съжалявам, Дъг.

— Няма нищо — отвърна кратко той. — Чаз явно се нуждае от твоя съвет и разбирам, че не можеш да му го дадеш, без да погледнеш документите. Страхотен късмет, че си донесла необходимите книжа.

Ейми стисна здраво перлената огърлица и обиците, които бе намерила в БМВ-то на Дъг преди малко. Едва ли точната дума сега беше „късмет“.

— Преди да тръгна оставих бележка, с която обяснявах защо мисля, че заместването на хора е признак за лош бизнес — обясни Ейми. — Чаз потърси съдействието ми, защото вече бях имала срещи с управителния съвет на тази компания. Казах му, че ако нападател като Емил Мортън гледа на фирмата „ТиВиТу“ като на източник на бърза печалба, то за Том Уокър тя означава целия му живот.

— Казваш го така, като че ли познаваш този Том Уокър много по-добре, отколкото би могла да го опознаеш само за две-три срещи — отбеляза Дъг.

Бе чувал името Емил Мортън някъде, но не му се щеше да пита за него. Човекът беше акула, поглъщаща цели компании и въпреки че Дъг не беше имал пряк контакт с него, Емил бе търсил помощта на „Алън, Чандлър, Мърчънд енд Лий“ няколко пъти.

Ейми погледна Дъг въпросително. Макар гласът му да звучеше спокойно, тя долови известно неодобрение.

— Мисля, че… — започна бавно тя. — Мисля, че го разбирам. В доста отношения той е като баща ми.

— Така ли? — изненада се Дъг.

— Да. Ако загуби „ТиВиТу“, за него това ще бъде голям удар, какъвто бе напускането на банката за баща ми.

— Май много се тревожеше за него.

Спомни си как тогава Ейми не даде израз на загрижеността си. Завъртян във вихъра на собствените си проблеми, не бе успял да разбере колко притеснена беше Ейми от състоянието на баща си.

— За баща ми беше много тежко да се оттегли от работата си — продължи Ейми. — Тоест, все още не се е оттеглил напълно. Това е и причината, поради която постоянно отлага продажбата на къщата. Има си сметка в банката, която му носи лихва, и използва това по няколко пъти на седмица. Така има възможност да се среща с хората, които го знаят… — Ейми се поколеба дали да каже „е“ или „беше“, но реши, че първото е по-точно.

— Алберт Хилиърд — банковият ревизор — довърши Дъг. Изведнъж изпита съжаление към баща й.

Следващите няколко километра пропътуваха в мълчание. Ейми гледаше Дъг в профил и когато той зави по улицата, където се намираше родният й дом, изпита нужда да каже нещо.

— Аз… Когато дадох на Чаз телефонния ти номер, изобщо не предполагах, че ще го използва, Дъг — каза Ейми. — Просто мислех, че след като през цялото това време ще бъда при теб…

— Искала си Чаз да те намери в случай на нещо важно — обобщи Дъг. — Разбирам те. Всичко е на ред.

Изведнъж й се прииска да извика: Стига с това „Всичко е наред!“ Въздържа се, защото се страхуваше от последиците.

Дъг спря колата пред къщата на баща й и се обърна към любимата си:

— Искаш ли да те изчакам?

— Ами… Нямам представа колко време ще ми отнеме работата.

Всъщност, знаеше. Щеше да каже на шефа си, че е в отпуска и той щеше да й затвори слушалката.

— Искаш да кажеш „не“, в смисъл, че не желаеш да те почакам ли? — предположи Дъг и скръсти ръце.

— Знам, че си имаш работа, Дъг — каза Ейми, като за момент помисли, че той ще се ядоса. След това, шокирана от себе си, осъзна, че иска той да се ядоса.

Вместо това Дъг кимна и отвърна кратко:

— Добре — той слезе и й отвори вратата.

— Имаш ли нещо против да се прибера сама? — попита, докато й помагаше да излезе. Допирът на топлата му длан я накара да потръпне. Сведе очи и добави: — Мога да си позволя да навъртя няколко километра с колата, която наех.

Дъг се замисли за миг и затаи дъх. Тя вдигна очи и го погледна, ала лицето му не изразяваше нищо.

— Ще те чакам — отговори й.

Извървяха ръка за ръка пътя до входната врата. Спряха и Дъг понечи да каже нещо. Тя очакваше някаква язвителна забележка, но чу само спокоен въпрос:

— Мислиш ли, че баща ти е знаел? Когато те изпратих до вас преди осемнадесет години, мислиш ли, че се е досещал какво сме направили?

В съзнанието й нахлуха спомени. Настъпваше утро, когато двамата се бяха върнали. Колко живо бе съхранила спомена как се държаха за ръце и колко вълнуващ бе този контакт след всичко, което бяха споделили в онази прекрасна нощ.

Едва бе убедила баща си да й позволи да се прибере на сутринта, защото така изисквала традицията „да се посрещне изгрева“ след абитуриентския бал. Той неохотно бе склонил да пренебрегне вечерния час. За първи път, откакто ходеше с Дъг, Ейми си беше позволила да не обръща внимание на часа.

— Не знам — отговори Ейми. — Когато се върнах, той ме чакаше, обаче не каза нищо. Попита ме само дали съм прекарала добре. Дълбоко в себе си вярвах, че само с един поглед ще разбере какво се е случило.

Дъг се усмихна мрачно.

— Да. И аз си мислех, че ще усетят загубата на девствеността ми, но никой не забеляза промяна в поведението ми, когато се прибрах у дома — той докосна лицето й. — Казах на родителите си, че съм изпитал най-хубавото нещо в живота си.

Ейми се сгуши в него, за да удължи ласката.

— И аз казах същото на баща ми.

Дъг се чувстваше гузен и ядосан от поведението си, когато след около три часа Ейми се върна.

Докато оправяше леглото се питаше какво ли иска от нея. Да каже на Чаз да я остави на мира, понеже има свои проблеми, които трябва да реши?

„Да, по дяволите! — мислеше той. — Точно това исках да направи!“ Но беше ли й дал повод? Беше ли й дал повод да мисли, че това, което ставаше между тях, не бе просто една разширена версия на срещата им в Чикаго? Не! Беше на път да й каже…

Шумът от пристигащ автомобил прекъсна мислите му. Дъг спря да доизглажда синьо-белия чаршаф и се втурна към прозореца. Видя метално сивия автомобил, който Ейми беше наела, и въздъхна облекчено.

Тя точно се изкачваше към верандата, когато Дъг отвори вратата.

— Здравей — поздрави той, изчака я да се изкачи и добави: — Виж, Ейми… Съжалявам!

— Съжаляваш? — изненада се тя.

Той кимна. Целият изтръпваше при непоносимата мисъл, че тя всеки момент може тръгне за Лос Анжелис.

— Много съжалявам — потвърди Дъг. — За поведението си след обаждането на Чаз. Държах се като… — той направи жест във въздуха, подканвайки Ейми да избере точния епитет.

Моментното напрежение на Ейми се изпари. Въпреки че усмивката на лицето й бе изнурена, Дъг й се зарадва.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Имаше право да се ядосаш.

— Бях повече от ядосан.

— Така ли?

— И двамата знаем, че половата неудовлетвореност действа зле на настроението ми.

Ейми леко се изчерви.

— О, ами…

— Но дори заради това нямах право да си го изливам върху теб. Не бях прав. Извинявай! — той замълча, за да разгадае изражението на синьо-зелените й очи. — И така?

— И така, какво?

— Какво стана с Чаз?

— А, това ли! Поговорихме си. Решихме, че трябва да говорим с Емил Мортън. Случайно се оказа, че той лети някъде над Америка с частния си самолет — Ейми поклати глава. Погледът й бе мътен. — Знаеш ли — замислено продължи тя — понякога си мисля, че ако Александър Грейъм Бел се беше замислил колко ще загубят хората от телефона, щеше да запази откритието си в тайна.

Дъг се намръщи. За нея не беше типично да се отклонява от темата по средата на разговора.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Как? О! Спомняш ли си какво ми каза преди няколко седмици? За напускането? Когато ми спомена за купуването на тази къща?

— Да. Спомням си. И аз трябва да…

— Та благодарение на Александър Бел и на всички подобни, не можем да избягаме от всичко това. Никога. Имаме си телефонни секретари, телефони в колите, в самолетите, спътникови съобщителни системи… Боже мой!

— Ейми…

— Чаз ни включи и тримата в уредбата си, така че секретарката му да ни чува и да може да си записва едно-друго. Когато свършихме, си взех душ, преоблякох се и — разпери ръце тя — ето ме! Извинявай, че се забавих.

— Няма защо — увери я той. — Значи не се връщаш в Лос Анжелис.

При тези думи тя изтръпна.

— Не! Разбира се, че не се връщам в Лос Анжелис. По-скоро… Няма да се върна днес.

В очакване на отговора й дори не бе посмял да диша.

— Радвам се да чуя това… — най-после, той си пое дъх с пълни гърди.