Карол Бък
Време за любов (5)

Четвърта глава

— С други думи — обобщи Пол Лансинг ведро, — нищо не се е случило. — Той написа нещо на диаграмата, която държеше.

— Не бих казал — отговори раздразнено Дъг. — Мога ли да се облека?

— О, да. Свърших. Всичко е наред — Лансинг драсна още нещо и погледна безизразно Дъг. — Е, как мина снощната ти среща с Ейми?

— Нещата не стигнаха толкова далеч, колкото в Чикаго — процеди през зъби той. Стана от леглото и наметна ризата си. — Доволен ли си от пациента си?

— При всички случаи, по-доволен от теб — рече Пол.

Дъг замълча и хвърли остър поглед към своя лекар и приятел:

— Това професионална забележка ли е?

— Постоянната несигурност и страхът не са необикновени след прекаран инфаркт — обясни Пол.

— Какво? — зачуди се Дъг.

— Става дума за… импотентността.

Дъг изсумтя. Та нали, ако беше по-потентен миналата нощ, щеше да скъса ципа на панталоните си!

— Не те помолих за този преглед, защото съм особено обезпокоен за тази си част от анатомията, Пол — отвърна той. — С Ейми се поотпуснахме малко в края на вечерта и изведнъж имах чувството, че сърцето ми ще… Искам да кажа…

— Струвало ти се е, че ще „свършиш“ — обобщи Лансинг.

— Да. Грубо казано, но е така.

— И такива работи не са изключени в твоето положение, Дъг. Е, не ти препоръчвам да опитваш всичко от Кама Сутра, но нищо свързано със секса не е противопоказано за теб. Предполагам, че още не си казал на Ейми за инфаркта.

Дъг набута ризата си в панталона и поклати отрицателно глава.

— Трябваше аз да й се обадя. Ако ти не беше толкова твърдоглав…

— Ейми беше на другия край на света, когато това се случи — прекъсна го Дъг.

— А след това? Докато се възстановяваше?

— О, по дяволите, Пол! Много добре знаеш какво точно ми се случи. Дори когато физически преодолях всичко, все още не се чувствах емоционално стабилен. Не можех да допусна тя да ме види в това състояние!

— Заради егото ти — предположи Пол.

— Имаш предвид гордостта ми? Да, вероятно и поради това.

— И сега какво? Твърдиш, че искаш да си върнеш Ейми.

— О, Господи — да!

— Тогава ще трябва да й кажеш истината, Дъг. Цялата истина. За Бога, човече! Оставяш работата си, купуваш си къща и имаш намерение да се преселиш! Та ти практически променяш начина си на живот и искаш от Ейми да направи същото!

— По дяволите! — избухна Дъг. — Не искам тя да променя живота си заради моя инфаркт! — той млъкна, за да се успокои и продължи: — Надявам се, че времето, което ще прекараме заедно, ще я накара да разбере, че в живота има много повече неща от това да бъдеш важна клечка. Тя сама трябва да реши.

— Разбирам…

— Виж, Пол — започна Дъг напрегнато. — Зная, че трябваше да обясня на Ейми много неща, но не го направих. Зная също, че ако решим да опитаме отново, ще трябва да й ги кажа. Вчера, когато тя се съгласи да дойде с мен през отпуската, за малко щях да й кажа, но не можах. Просто не можах.

— И преди няколко години също не можа да й кажеш, че не искаш тя да се върне в Лос Анжелис — спомни си той.

— Знаех какво означава работата за нея — рече той твърдо. — Работеше толкова упорито! Заслужаваше си я. Не исках да й преча. Освен това мислех, че можем да се оправим някак. Разбира се, осъзнах, че ще е много трудно, когато двамата сме на двата противоположни бряга. Все пак… — той замълча. Бореше се с всички „ако“, „все пак“ и „трябваше“. Усети, че Пол го наблюдава много внимателно.

— И все пак какво, Дъг? — попита приятелят му след дълга пауза.

— Какво искаш да чуеш, Пол? Че ме беше страх? Страх от отговора й в случай, че я помолех да остане в Ню Йорк с мен и да остави работите си в Лос Анжелис? Добре. Ще ти кажа. Дълбоко в себе си изпитвах страх. Едно от нещата, с които трябваше да се сблъскам през последните шест месеца, бе това. И сега ме е страх. Страх ме е, че може би е твърде късно за мен и Ейми!

 

 

Възпълничката брюнетка, която седеше срещу Ейми, застина на място с вилица близо до лъскавите си устни.

— Искаш да кажеш, че ако това е всичко, което Дъг е искал, е нямало да го получи още преди три дни? — попита тя след няколко секунди и остави прибора. Изкусно оформените й вежди се повдигнаха в очакване на отговор.

Ейми едва сдържа смущението си. Нямаше намерение да бъде чак толкова откровена. За съжаление, жената, с която говореше имаше склонността да манипулира хората да кажат повече от необходимото. Професията на Нейъми Притикън бе да разкрива тайни. Тя работеше като репортер.

— Вече ми каза, че ти е изпратил рози и те е отвел в онзи ресторант, където сте ходили навремето — започна тя с укор, — но за първи път ми споменаваш за секс.

— Почакай малко. Ти беше тази, която спомена…

— Какво се случи?

— Нейъми… — опита се да я спре Ейми.

— Хайде, Ейми! Какво стана? — настоя приятелката й.

— Нищо.

— Нищо ли? Та ти си се опитала да съблазниш бившия си съпруг, а той те е отблъснал. За теб това нищо ли е?

— Не беше така! — запротестира Ейми възмутено.

— Не беше ли? — брюнетката се усмихна и се облегна назад. — И какво се случи тогава?

— Дъг ме изпрати до стаята в хотела след вечеря — промълви тя. — Постояхме малко в коридора, за да си побъбрим и в един момент той… Той ме целуна.

— И ти му отвърна — каза Нейъми по начин, който ни най-малко не беше предположение, а по-скоро факт.

— Да, и аз го целунах…

— И после?

— И после — нищо. Дъг спря.

— Защото сте били посред коридора? — намръщи се приятелката й.

— Така каза той.

— А ти покани ли го?

— Не… съвсем.

— Но си искала да…

— Искате ли по още един коктейл, дами? — прекъсна ги мъжки глас.

— Моля? — учуди се Ейми. Тя се обърна и погледна в лицето един висок, млад келнер.

— Бихте ли желали по още един коктейл, моля?

— За мен не — отсече Нейъми и посочи с пръст към Ейми. — За нея обаче — два.

— Искате да кажете… двоен? — попита келнерът. Ейми хвърли остър поглед към Нейъми и се обърна към келнера:

— Не, благодаря.

— Но…

— Не — отвърна твърдо Ейми. — Наистина, нищо.

— О! — той погледна въпросително към Нейъми. — Един вид вие се шегувате, така ли?

— Да. Точно така — отговори му тя. Той извърна поглед към Ейми:

— И… Един вид… Вие наистина не желаете нищо, нали?

— Да — потвърди тя.

— Добре. Много добре — рече той любезно и изчезна.

— Да ме напиеш ли се опитваш? — попита Ейми приятелката си.

— След като трезва не можеш нищо да ми обясниш, помислих, че не е зле да опитам и да те напия. А сега да се върнем към…

— Нейъми, наистина не ми се ще да говоря за това.

Нейъми се намръщи и забарабани с пръст върху масата.

— Добре — съгласи се най-после тя.

— Струва ми се, че днес съм малко объркана — каза внезапно Ейми.

— Няма нищо. Ти винаги си объркана, когато става дума за бившия ти съпруг.

— Извинявай…

— Не е нужно да се извиняваш. И ти си слушала несвързаните ми бръщолевения по адрес на другия пол, освен това си много особен случай — увери я репортерката.

— Особен случай?

— Да. Аз, разбира се, не познавам Дъг, но като съдя по това, което ми казваш, мисля, че знам какво ви е събрало. — Това, което не мога все още да си обясня, е, защо сте се разделили.

— В документите по развода ни има доста противоречиви неща…

— Като например, че те е вбесявал с това, че не е поставял капачето на пастата за зъби и това, че си го спипала в кревата с най-добрата си приятелка.

Ейми се усмихна.

— Имало ли е скандали между вас? — попита брюнетката.

— Скандали ли? — учуди се Ейми.

— Ами да, скандали. Викове, крясъци, чупене на разни неща. Искам да кажа, държали ли сте се като нормална семейна двойка?

— Ами…

— Не сте, нали? — гласът на репортерката прозвуча неодобрително.

— Понякога сме имали… спорове — започна бавно Ейми.

— Но никога нещо по-сериозно, нали?

— Не мога да кажа нещо като: „Ето откъде потръгна зле“. Бих искала да мога.

— Мислиш ли, че си допуснала грешки? — предизвикателно попита Нейъми.

— Не е ли очевидно?

— Само ти? Мислиш, че само ти си виновна, за дето нещата са се объркали?

Ейми направи гримаса.

— Не че… О, не знам, Нейъми! Хиляди пъти съм се опитвала да открия истинската причина за това, което се случи между мен и Дъг.

— И?

— Все си спомням колко заети бяхме. Не казвам, че бе лошо, напротив. И аз, и Дъг знаехме за какво работим. Много добре се справяхме. Само дето… Само дето не бяхме заедно. Знаеш какво искам да кажа…

— Да не би да дойде в Лос Анжелис, защото си чувствала, че бракът ви се разпада? — предположи тя накрая.

— Не! — отрече Ейми твърдо. — Дойдох, защото предложената ми работа предлагаше много добри възможности. Дъг толкова се гордееше с мен. Баща ми също. Божичко, за първи път в живота ми… — тя внезапно млъкна.

Нейъми атакува:

— Какво?

— Нищо. Няма значение — знаеше много добре, че приятелката й може да бъде ненаситна като изгладнял териер, когато нещо я заинтригуваше много. Обикновено тази нейна черта забавляваше Ейми, но не и сега.

— Добре, добре — каза Нейъми. — Мога да се досетя. Значи Дъг те е насърчавал да приемеш работата в Лос Анжелис, така ли?

— Да.

— Мислиш ли, че той е усещал проблемите между вас тогава?

— Но тогава нещата не бяха зле — отрече енергично Ейми. — Не и по начина, по който ти си мислиш. Колкото до това, че Дъг ме е насърчавал… Е, добре! Никой от нас не беше пощурял от радост, че трябва да живеем на двата противоположни бряга на Щатите, но обсъдихме положението и решихме, че можем да се справим. В края на краищата, бяхме се справили с толкова други неща!

— Дъг не е мислил, че можеш да откажеш работата?

— Разбира се, не! Не би направил такова нещо! Още повече като знаеше какво означава тази работа за мен.

— Повече и от него ли? — попита язвително Нейъми.

Ейми усети ледени тръпки по лицето си. За момент се уплаши, че може би е болна.

— Не, Нейъми! О, не! — простена тя.

— Ами ти? Мислила ли си да откажеш предложението за Лос Анжелис и да останеш при него в Ню Йорк?

— Аз… Не можех.

— Защо не?

— Не можех! Не разбираш ли?

Замисли се. Направи отчаяно усилие да открие достатъчно разумни мотиви за решението си. Вместо това, осъзна само, че е пометена от същите сили, които сама бе създала, но върху които вече нямаше контрол. Усети, че сърцето я стяга.

— Ейми? — гласът на брюнетката прозвуча разтревожено.

Ейми бавно пое дъх, като се бореше срещу задушаващия я страх. Погледна с усилие приятелката си.

— Добре ли си? — поиска да узнае Нейъми.

— Не. Не, не съм добре. И мисля, че не съм добре от доста време насам — прехапа устна. — Опитахме, знаеш ли — започна тя с болка. — След като приех работата в Лос Анжелис, наистина опитахме да оправим нещата. Дъг идваше за един уикенд, аз отивах в Ню Йорк за друг… Говорехме по телефона поне по веднъж на ден, но беше тежко. Аз бях уморена, той — също. Времето никога не стигаше. Към края на деветия месец ние просто… О, не знам!

— Към края на деветия месец и двамата сте осъзнали, че единствените неща, които са ви свързвали през това време, са били телефонните сметки и редовните полети — предположи репортерката.

— Така е, изглежда…

— Кой от вас двамата предложи официално да се разделите?

Ейми разтри слепоочията си.

— Аз… Тоест, няма значение. И двамата го знаехме. И двамата се съгласихме…

— Значи разводът ви е бил един от най-цивилизованите в историята…

Ейми не можеше да накара приятелката си да промени тона.

— Дъг и аз бяхме… Все още сме приятели — защити се тя.

— Аха. И сега твоят „приятел“ е пожелал да заминеш с него.

— Не заминавам с Дъг! Обясних ти вече.

— За Бога, хайде да не се хващаме за семантиката на това предложение! С бившия си съпруг ще бъдете на едно и също място, по едно и също време и няма да се отбягвате един друг. — Нейъми замълча и попита по-спокойно: — Какво всъщност искаш, Ейми?

— Добър въпрос…

— Е, дай ми тогава и добър отговор — настоя приятелката й.

— Не знам.

— Знаеш!

— Не, не знам! — Ейми поклати глава.

— Искаш да си отново е Дъг.

— Не можем да върнем времето назад — повтори като ехо думите си Ейми. Същите думи, които бе изрекла преди три дни в ресторанта на Роселини.

— А ако можеш, би ли искала?

— Аз… — гласът й като че ли се изгуби за момент. — Само ако разбера в какво съм сгрешила и го поправя.

Ейми се питаше дали и Дъг мисли като нея.