Френсис Стюарт
Не ме оставяй (9)

Девета глава

Краят на този първи ден от бащиното му завръщане не беше едничкото разочарование на Доминик. През тази година и половина, откак Майк беше далеч от къщи, малкото момче си беше създало един твърде героичен образ на баща си. Но полека-лека този образ започваше да се руши. И сега Доминик изживяваше страшната мъка на разочарованието. По това време му се струваше, че дори и Хила не е същата. Чувството, което имаше, че е изпратена на земята, за да се сражава рамо до рамо с него за тази загубена кауза, в която толкова страстно вярваше, беше започвало да отслабва. Тази кауза на романтиката, макар че не й даваше това име, сега му се струваше изоставена от всички рицари. Останал й беше само той. Защото в очите на Доминик брат му Патрик никога не се бе числил към тях. Любовта му към Патрик беше по-обикновена и по-практична, като все още оставаше безоблачна.

Не знаеше какво се беше случило с Хила. Тя вече не му изглеждаше толкова дружелюбна. Сякаш и тя беше станала толкова заета, колкото и другите хора. По-рано никога не биваше заета. Винаги имаше време да вършат това, което й предложеше. Освен това вече не носеше старата черна рокля, която за него беше част от личността й. Дрехите й бяха пристигнали от мис Лонгуърт и сега понякога биваше толкова изискано облечена, че той й казваше полунашега, полунаистина, че вече не може да я познае. Тя самата си шиеше сватбената рокля и често пъти следобед не излизаше от занималнята им, където усилено работеше. Понякога Доминик оставаше при нея и й приказваше, докато тя кроеше и шиеше белия сатен, но след малко поемаше по мокрото поле със Сам-самичък или с Принцесата.

То беше гордо малко момче и затова не искаше да я попита за промяната, настъпила в нея. Но и то самото не можеше още да отгатне какво точно се беше случило. Сякаш изведнъж Хила бе пораснала.

Това, което наистина се беше случило, бяха две-три неща едновременно. Преди всичко тя беше вече ясно и официално сгодена с Патрик, а същия ден и Майк се беше завърнал, заедно с него бяха дошли и всички грижи и приготовления за сватбата. Веднага последва и посещението при свещеника. Това последното се оказа от голямо значение за нея. Тя беше доловила нещо от неприязънта му към нея. И си мислеше, че без съмнение той беше схванал интуитивно и не беше одобрил нейната детинска непоследователност, която не би трябвало да съществува у една девойка, която скоро ще стане съпруга. С усилие и съвсем съзнателно Хила се стараеше да бъде по-сериозна и по-възрастна. Когато се занимаваше сутрин с Доминик, вече не си позволяваше да бъбри с него за най-фантастични неща. Сега повече се грижеше за облеклото си, което чудесно й се удаваше, понеже вече всичките й дрехи бяха при нея. Сега употребяваше червило за устни и вече не яздеше сивата кобила със старата си черна рокля, усукана около коленете й, а си слагаше брич за езда и зелено сако. По хиляди дребни начини, които е скучно да се описват, тя смяташе, че се беше коригирала. Но никога не би предположила, че Доминик е забелязал това и че, ако го е забелязал, тъкмо то е причинило чувството му за самотност.

През това време малкото момче, склонно да преувеличава нещата и да вижда прекрасното там, където има само хубаво и ужасното в най-обикновеното лошо, имаше усещането, че сега само Принцесата му е другар. Само тя би могла да задоволи жаждата му за приключения. Кучката с нейното извито, гъвкаво тяло му се струваше в пълно противоречие с всекидневието и скуката на живота. А що се отнасяше до сивата кобила, и нея би искал да има „на своя страна“. Но искрена казано, не я намираше за достатъчно породиста, за да задоволи напълно изискания му вкус. Имаше нещо твърде неподвижно и обикновено в тромавото й тяло и в тук-таме разрошената й козина. Много я обичаше, но като противник на всеки компромис не можеше да я приеме за един от членовете на малката дружина от рицари на загубената кауза на романтиката, чийто водач доскоро беше Хила. Всъщност той не размишляваше върху тези неща. Само ги чувствуваше интуитивно. Малката дружина беше почнала да се разпада. Най-напред баща му се оказа дезертьор, а сега изглеждаше, че и девойката, дивият заек, и тя сякаш беше хваната, опитомена и го напущаше.

През тези малко тъжни дни той продължаваше да си спомня за свещеника. Нали той държеше онази прекрасна статуя в стаята си? Нали той беше говорил за поезията на тялото? (нещо, което Доминик смътно свързваше със статуята, с Хила и с Принцесата). А черните му очи не светнаха ли по едно време от някаква особена възбуда? Може би и той, си мислеше Доминик, щеше да му стане съюзник. А тази възможност все пак намаляваше чувството му на самота.

Иначе животът в Розарил след бащиното му завръщане продължаваше както по-рано. Почти няма смисъл да казваме, че „жабешката дупка“ не беше пресушена, нито закрита с дъски и никакви тавански, нито стенни прозорци не бяха прорязани, за да осветят тъмния коридор. Всъщност Майк се беше върнал с не повече от седем или осем лири. Но тъй като сега отново бе възможно да се взема всичко необходимо от Бълджър на кредит, положението много се беше подобрило. Оказа се, че мис Лонгуърт беше платила старата сметка, преди да накара кръчмаря да не им дава повече на кредит до завръщането на Майк или докато мис Канавън се размисли върху „скандалното си положение“ в Розарил и се прибере отново при нея. Обаче Майк не спомена нищо за това, нито дори на Патрик. Горкият Майк! След заточението си в Париж с всичките мъчнотии и дребни развлечения на зле платен журналист той се чувствуваше толкова щастлив и доволен от живота в Розарил. Не съжаляваше за развлеченията, които обикновено не биваха особено изтънчени и винаги след това му действуваха потискащо. Започна да се занимава с нещо, за което дълго бе мечтал — да пише книга. Вършеше това сутрин в леглото, като ставаше само за обед. Вечер често отиваше в заведението на Бълджър. Изглежда, нещо като приятелство се беше зародило между него и бледоокия кръчмар.

Но в това негово ясно небе имаше и няколко облачета. Съзнаваше, че беше разочаровал Доминик, това жестоко и трагично малко момче, което най-много от всички хора би желал да го обича и да му се възхищава. Съществуваше също така и опасението, че Бълджър твърде силно желае да купи Принцесата. Кръчмарят имаше голяма слабост към хрътките и беше пуснал няколко на състезанието в Голуей. И тъй като дългът му към Бълджър постоянно се увеличаваше, не виждаше никаква друга възможност, освен да му даде кучката.

— Ще зачеркнем всичкия дълг, ако ми я дадете — предложи му кръчмарят — и освен това ще ви платя десет лири стерлинги.

Майк бе поклатил отрицателно глава, облегнат на високия тезгях, и Бълджър не беше настоял.

— Както обичате, мистър де Лейси. Знаете, че изпитвам слабост към такива хрътки. Тези кучета са ми в кръвта. Както и да е, това е предложение, което ще бъде валидно за още една-две седмици. Разчистени сметки плюс десет лири.

И на следната сутрин бе изпратил в Розарил каса половин дузина бутилки уиски, един бут шунка и един голям кейк със сливи. Бълджър чудесно познаваше всички, с които си имаше вземане-даване. Много добре знаеше кога да бъде твърд като кремък и кога да прояви щедрост. Повечето от хората в района му бяха длъжници, освен тези, на които бе отказал кредит. Те бяха хората, от които бе наясно, че не ще може да измъкне нищо, ако успее дати зароби. Имаше и малцина, които не купуваха на кредит, а предпочитаха да плащат на всяко пазаруване. Един от тях беше Дан Делени. С тези свои клиенти Бълджър беше крайно учтив, тъй като ужасно ги мразеше.

Сутринта, когато пристигна подаръкът от кръчмаря, Майк беше в леглото си и пишеше. Доминик и Хила видяха колата от прозореца. Тъй като едно момче на велосипед носеше продуктите за Розарил, пристигането на колата беше цяло събитие. Доминик измоли да го пуснат и се завтече към кухнята, за да види какво бяха донесли. Хила, която безпомощно съзнаваше, че през последните няколко дни той изведнъж беше станал нещастен, не му отказа. И тя слезе след него, долу намериха Ани да разглежда любопитно пакетите. Но когато ги отвориха, тя най-малко се възхити. Беше единствената вкъщи, която знаеше, че Майк се беше завърнал със съвсем малко пари. Също така намери върху един от пакетите листче, върху което беше написано с канцеларския почерк на Бълджър:

„С най-добри пожелания от Алоизиус Бълджър.“

Беше чувала доста за слабостта на кръчмаря към кучетата, както и за факта, че твърде отдавна беше хвърлил око на Принцеса Розарил. Все пак тя не беше жена, която веднага се оставя на мъката си, затова достойно оцени грандиозния вид на наредените върху рафта шест бутилки с техните внушителни етикети, където се мъдреше автентичният подпис на прочутия производител на уиски, както и петнайсетгодишната им гаранция, изписана с черни букви върху златната търговска марка.

— Както едно време — каза тя, макар че никога не беше видяла времената, когато шест бутилки от най-доброто уиски да е обикновена гледка върху рафтовете в Розарил. Разбира се, подобно нещо не се дължеше на въздържание, а само на парични причини. И Доминик също не се удържа да не им се възхити. Те изглеждаха толкова безценни, а и златистата течност блестеше толкова привлекателно на бледата външна светлина. Но се заинтересува много повече от грамадния кейк със сливи, който не можеше да се купи от магазина на Бълджър и който сигурно е бил поръчан от другаде. И шунката също изглеждаше прекрасна в шумолящата си хартиена обвивка.

Доминик се затича горе, за да каже на баща си какво е пристигнало. Майк беше седнал в кревата си, облегнат на две възглавници, едната, от които без калъфка. Върху мръсните му колене бе метната доста мръсна завивка. Косата му стърчеше отзад на главата също както на Доминик. Но неговата не беше руса, а кестенява и вече доста побеляла.

— Нещата дойдоха, татко — изкрещя Доминик, още преди да е влязъл в стаята.

— Кои неща, миличък? — запита Майк, като вдигна глава от изписаните листове.

— Нещата, които си поръчал — продължи Доминик, вече пред баща си.

— Какво? Аз нищо не съм поръчвал — Майк си спомни, че наистина бе говорил, че ще поръча доста неща, но естествено нямаше възможност да стори подобно нещо.

Момчето се спря по средата на голямата гола стая.

— Значи, значи… — каза то и светлото му лице изведнъж стана сериозно и малко изплашено. — Значи е подарък.

— Какво? Подарък ли? Чудесно — възкликна Майк. — Какъв е този подарък?

Но най-различни мисли и догадки се породиха в главата на Доминик. Защо ли онзи проклетник ще им прави подаръци?

— Бълджър виждал ли е Принцесата? — попита той, като бавно се приближи до кревата.

— Да, виждал я е — отвърна баща му. За мг се беше почувствувал много щастлив. Книгата му вървеше добре. Тази сутрин беше забелязал, че красотата, която познаваше, може да се изрази с думи по неговия особен начин и вече бе започнала да блика от написаното. След това внезапното влизане на малкото му момче, което беше негово и което му беше тъй скъпо, тъй скъпо! И на всичкото отгоре — подарък. Още едно хубаво нещо, с което чудесно можеше да завърши една чудесна сутрин. Но сега, при въпроса на Доминик, всичката радост на Майк се изпари. Бълджър! Принцесата! Той нямаше сили да каже това на момчето си. Лицето на Доминик поруменя и очите му го парнаха малко, но той възпря сълзите си. Ако ще плаче, по-добре ще е, когато е самичък, когато никой няма да го гледа. Пред тези, които сега отиваха „на другата страна“ не биваше да показва никаква слабост.

— Този проклет пияница! — възкликна той. Знаеше, че Бълджър изобщо не беше пияница. Беше твърде пресметлив, за да пие. Но в този момент не можа да измисли друго, с което да го охули. Не че „пияница“ го задоволяваше, понеже не смяташе това прозвище за кой знае колко обидно.

— Малкият ми Доминик — промълви безпомощно Майк. Знаеше, че мами малкия си син, че го разочарова и това беше последното нещо, което можеше да понесе. Защото от всички в Розарил именно Майк беше идеалът на малкия, от него черпеше вдъхновение. Но изглежда, съдбата бе решила той да не може да се издигне до висотата на този идеал.

Доминик беше застанал край леглото на баща си, като подритваше железния крак, играеше си с разпръснатите по мръсната завивка листове и не оставаше спокоен нито за минутка.

— Спомняш ли си — попита го Майк — как ти пеех, за да те приспя, когато беше малък?

— Да — каза Доминик, като върна мисълта си към миналото и си спомни колко романтична фигура беше за него тогава баща му, застанал до възглавницата му, полюлявайки се леко в ритъма на песента, с полуспуснати клепачи и запленен от магията на героичните думи. Той знаеше само една песен, ала Доминик и не искаше друга.

— Можеш ли и сега да я изпееш? — попита го Доминик.

Майк отметна назад прошарения кичур коса, паднал върху челото му, поизкашля се и подхвана „Царицата на Конемара“. Това беше песен за една лодка, която пренасяла торф, дива и тъжна песен; и когато стигна до думите: „Защото тя е най-бързата лодка между Голуей и Кинсейл“, старото очарование отново обхвана Доминик и той се заслуша, загледан в посърналото лице на баща си, по което се четяха следи на голямо благородство, на благородство, което не беше дало никакви плодове.

Когато свърши, той остана с очи, вперени в една точка някъде на тавана, със срамежлива усмивка, от ъглите на устните му се надипляха дебели бръчки и стигаха чак до едрия му нос. Не гледаше малкия си син, но чакаше, полувярващ и полустрахуващ се да вярва, че Доминик ще разбере — не всичко е загубено между тях, че въпреки всички свои слабости Майк все още беше свидният и верен приятел на своя самотен малък син.

Хила, която сметна, че Доминик достатъчно се беше бавил, влезе, за да му напомни за прекъснатите уроци.

Нещо в лицата и на двамата я накара да се спре на вратата.

Тя почувствува, че беше прекъснала много важен разговор, в който не може да участвува. Обаче никой от тях не бе проговорил. Доминик я извика:

— Хила, Хила — й рече той, — ела тук.

Тя отиде до кревата.

— Какво има? — го попита.

— Обещай ми — подхвана развълнувано той — да не хапнеш нито парченце от тази шунка, от кейка и нито капка да не опиташ от уискито.

Той почувствува, че критичният момент беше настъпил и трябва да събере всичките си сили и стига само да бъде достатъчно смел, този ден ще спечели важна победа. Беше все още под обаянието на песента.

— Обещавам — каза тя. И какво ли не би му обещала? Всичко, колкото и неразумно или детинско да бъде то.

— Виж какво, татко — продължи Доминик, вече малко разведрен, — никой то нас не ще докосне подаръка на този човек, защото той най-напред искаше да ни лиши от тази девойка, а сега иска да ни отнеме Принцесата.

— Какво? — възкликна Майк. — Нима е поискал Хила?

— Искаше да ни принуди да ни напусне, затова не ни даваше нищо за ядене. Той и онази бабичка.

— Не е така. Той ми обясни всичко — възрази Майк.

— Казвам ти, че беше точно така и замалко да те спечели на своя страна. Едва не те отдели от нас — продължи разпалено малкото момче. — Но ако ние сме сплотени, не може нищо да ни направи. Никой не ще може да ни причини каквото и да било, нали? Ще му върнеш ли нещата, които ни е изпратил?

Майк се подвоуми. Знаеше какво иска Доминик. Песента все още звучеше в ушите му. „Този див и самотен бряг.“

Да, знаеше, че тъкмо в това беше поезията на живота. Недостижимата красота, за която би се борил, ако постъпеше така, както го молеше Доминик. Да, да, мислеше си той, черните платна са готови, ветровитата нощ се е спуснала, заливът е пред нас и само последната дума трябва да се изрече, и ние ще тръгнем; това малко момче, тази девойка с нейното слабичко лице, със сивите очи и високото бяло чело; ето, тръгваме… Но този момент на вдъхновение изгасна толкова бързо, както и беше пламнал. Подобно нещо бе възможно с деца и с млади влюбени девойки. Но той трябваше да се справя с реалните и мъчни задачи на живота. В никакъв случай не биваше да превръща Бълджър в свой неприятел, като се имаха предвид парите, които му дължеше, и разноските за предстоящата сватба. А и онези шест бутилки уиски… Това, което човек можеше да вземе от тях, можеше да замести радостта от песните, от бляновете и от Доминик. Каквото и да стореше, не можеше да си възвърне отдавна загубеното. „Защото всички хора убиват това, което обичат“ — беше за него най-тъжният цитат на света.

Той поклати глава и я отпусна върху възглавницата. Доминик беше хванал Хила за ръката и докато чакаше баща си да отговори, я стискаше толкова силно, че я заболя. Сега я задърпа със себе си към вратата. Тя тръгна с него, но се обърна да погледне Майк, седнал с вдигнати колене и с глава върху раираната възглавница, която нямаше калъфка. Беше втренчил поглед натам, където тапетът беше започнал да се бели от влажния ъгъл на стената.

Хила издърпа ръката си от Доминик, изтича през стаята и като се наведе, целуна Майк по бузата.

— Милият, милият ми — каза тя.

— Не, не. Върви при него. Той съвсем ще се отчае, ако не си до него — прошепна Майк. Но когато погледна тези сиви очи, бледите бузи, под които очертанията на ябълчните кости личаха толкова ясно, дългата извивка на брадичката толкова близко до него, той за пръв път долови голямата й красота. Цяла седмица беше живял в една къща с нея, но едва сега се сепна от тази дивна хубост, която тя излъчваше; един съвсем особен чар, който говореше за скали и морета, студен и далечен, който те кара да се стряскаш като от крясък на чайка. Хубост не за салон, нито за спалня. „Този див и самотен бряг“, повтаряше си той думите на песента, като тихичко тананикаше тъжната, болезнена мелодия.