Френсис Стюарт
Не ме оставяй (6)

Шеста глава

През следващите няколко дни Патрик, Хила и Доминик имаха чувството, че живеят в обсадена крепост. За да се приключи с това, което мис Лонгуърт наричаше „такъв скандал“, тя беше казала на местния търговец, от когото и тя пазаруваше, да не им дава повече на кредит. Бълджър, собственикът — дребен, плешив човек с червени мустаци и безцветни очи, не съжаляваше много, че си беше намерил подходящо извинение да предприеме нещо, което и без това възнамеряваше да стори.

Това беше жесток удар за малкия обсаден гарнизон. Магазинът на Бълджър беше единственият в околността, където човек можеше да си купи повечето неща, които му трябваха. Патрик беше наясно, че никак няма да е лесно да си открият кредит в някой по-отдалечен магазин. И все пак не им оставаше друго. Освен това не се знаеше дали леля им не беше предприела и нещо повече, за да засили обсадата. Той си мислеше, че тя може да се опита да създаде чувства на неприязън към тях у селяните от околността. Знаеше все пак, че това няма да е много лесно. Макар че някои от тях бяха строги моралисти, стигащи до фанатизъм, все пак не вярваше, че съвсем лесно ще се поддадат на някакви лоши слухове за него и Хила. И дори сигурно ще са много по-склонни да вземат тяхна страна, отколкото на леля им. Но все пак самата възможност за клюки го караше за известно време да не се отдалечава много от Розарил.

Зад стените на тази крепост животът продължи да си тече щастливо и весело. Въпреки че Хила бе казала: „Вече се започна“, всичко си вървеше тихо и спокойно. Нямаше нищо нетърпеливо, нищо трескаво в ранната им любов. Беше много романтична любов, която не отиваше по-далеч от целувки и дори те бяха твърде редки, без много жар, а спокойни и кротки.

Сутрин Хила преподаваше на Доминик четене, писане, география и история. За това им служеше малката занималия, където гореше огън от съчките, които те събираха из гората.

Често пъти сред четенето Хила поглеждаше момчето и виждаше, че сивите му, засенчени от светли клепачи очи са отправени не към книгата, а към нея. В такива моменти тя се опитваше да бъде строга, измисляше някакво наказание или казваше: „Миличък, защо не ми помагаш в усилието да те уча? Ако и сега не научиш нищо, ще те пратят на училище и тогава всичко ще се развали“.

— Аз мислех — отвръщаше й той.

— За какво? — Тя винаги се мъчеше да го разбере колкото може по-добре.

— За тебе, Хила, но би било твърде дълго да ти разправям.

Какви бяха тези мисли, които прекъсваха заниманията им и биваха твърде дълги за разправяне — тя никога не можа да узнае.

Историята го интересуваше донякъде и то само когато там се разправяше за някои хора, но те никога не бяха най-значителните от педагогическа гледна точка. Тя не беше много сигурна, че по-подробното познаване живота на Беатриче Ченчи, на Марко Поло и Мария Стюарт например е кой знае колко полезно и поучително. Когато учеше за такива хора, той не се спираше посред урока, за да я гледа. Нямаше защо да върши това, понеже в подобни уроци имаше нещо, което го интересуваше толкова, колкото и Хила. Това беше простото обяснение, което тя откри след доста дълго време. Интересуваха го хора; психологията (да употребим една грозна дума) също го интересуваше; това, което другите правеха от живота си (а нали това в края на краищата е единственият начин, по който животът може да ни заинтересува) го привличаше извънредно много. За нещастие той обаче не се увличаше кой знае колко от съдбините на народите, а само от орисията на отделните личности. Когато участта на народите се вплиташе в тази на отделните хора, той проявяваше големи способности по история. Но според Хила и според учебника това се случваше твърде рядко.

По едно време Мария Антоанета стана една от любимите му героини.

— Но тя не е била на страната на потиснатите, не е била справедлива — отбеляза Хила със съмнение.

— Винаги е било справедливо, чиято и страна да е вземала — възкликна Доминик.

— Не зная дали освен красотата си, и Хила, и учебникът бяха на едно мнение по въпроса, е притежавала някое друго ценно качество.

— Била е много горда — отвърна Доминик.

— Но с какво ли е можела да се гордее? Франция е била зле, хората са живеели в мизерия, миличък.

— Трябвало е да се гордее със себе си — настоя Доминик.

— Но помисли за хората около нея, които са гладували. Помисли си за децата, които не са имали какво да ядат за всички ужасни неща, които са ставали тогава — му рече Хила. И тя самата не беше сигурна в подробностите.

— Тя е била велика кралица — продължи Доминик.

— Не се е възкачила на престола сама. Така се е случило, защото просто не е можело да бъде другояче. Затова е била права да се гордее. Била е прекрасна. Жалко, че хората са гладували, но това е съвсем друго нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е Божа работа, не е нейна.

Жестоко, романтично малко момче. И все пак в същото време толкова нежно и състрадателно. Очите му се напълниха със сълзи, когато за пръв път чу за обезглавяването на героинята си.

— Представи си, че си бил един от най-бедните хора на Франция, тогава щеше да си на страната на революционерите, нали? — каза му тогава Хила.

— Но в такъв случай нямаше да бъда аз, а някой съвсем друг човек.

— Значи мислиш, че би могъл да се родиш само аристократ, така ли?

— О, Да. Какви други бихме могли да бъдем ти и аз? — запита той учудено.

И може да е прав, си помисли тя. Поне що се отнася до него. Сигурно това я караше да вижда у него нещо трагично, нещо, което тъй много го отделяше от модерния свят. С право или не, хората са разбрали, че аристокрацията е прекалено скъп идеал, един такъв страстен неин привърженик като Доминик не би могъл да не страда заради нейната загубена кауза. Много предпазливо и донякъде без желание, тъй като и тя вярваше в аристокрацията, тя се мъчеше да укроти неговия буен и непонасящ компромиси дух.

Обикновено свършваха уроците малко преди обед. По това време и Патрик се връщаше от градината или от полето. Понякога донасяше по някой заек, който Принцесата беше уловила. Това напомняше на другите двама, че въпреки въображаемите им пътешествия във времето и пространството все пак живееха в обсадена крепост, което толкова много им харесваше.

За Хила единствената лоша страна на „обсадата“ беше, че нямаше никакви дрехи, освен тези, с които бе облечена вечерта, когато „се беше започнало“. Преди да спрат кредита им у Бълджър, беше успяла да си вземе от него някои необходими неща, но единственото й горно облекло беше черната рокля, която бе облякла в деня на посещението у Дан Делени.

На обед Патрик разсипваше супата. Той носеше вкъщи стар, изцапан пуловер, а един кичур на кестенявата му коса винаги падаше върху широкото му чело. Хранеха се повече със супа, понеже тя е единственото възможно ядене, когато продуктите отиват на свършване.

Винаги имаше за какво да говорят и за какво да се смеят. Но имаше и тъжни неща. За тема им служеше животът в неговата чудновата цялост, такъв, какъвто го знаеха или какъвто можеха да си го представят. Изглеждаше, че колкото и дълго да живееха в Розарил, винаги щяха да имат за какво да разговарят.

Когато беше в настроение, Патрик разправяше на Доминик дълги фантастични приказки, които и Хила слушаше с голямо увлечение. Той имаше способността да придаде реалност и на най-фантастичните и невероятни неща. Когато ги слушаше, лицето на малкото момче добиваше съвсем съсредоточен вид, той мразеше дори най-малкото прекъсване. Понякога Патрик спираше да говори само за да чуе неговото нетърпеливо:

— Продължавай, продължавай!

Разказите започваха така: „Разправял ли съм ви за времето, когато тръгнах на запад от Голуей Бей?“

— Хайде, говори — възкликваше Доминик.

— Поех на корабче, но екипирано за дълго пътуване. Бяхме взели към дузина хрътки, за да ги продадем в Колумбия. Тогава се въртеше голяма търговия. През първите дни случихме лошо време. Не е лесна работа да се катериш по зелените хълмовидни вълни на Атлантика с черно осемнайсеттонно корабче. Какво качване беше, какво хлъзгане, какво клатушкане! Бях на кормилото, а ръцете ми дърпаха и охлабваха въжето и разбира се, бях измокрен до кости. Когато дежурството ми свършваше, отивах в малката каюта, където гореше торфен огън в едно каменно огнище.

— Ами хрътките?

— О, на тях нищо им нямаше. Бяхме ги настанили удобно в трюма на корабчето и им бяхме постлали слама. След това времето се оправи. Стана много горещо и полъхваше едва доловим ветрец, но все успявахме да се движим напред. Една сутрин забелязахме голяма гемия.

— Видът й не ми харесва й рекох аз на Мик Клан Уйлям.

— По дяволите — отвърна той. — Явно е някоя от старите гемии, които прекарват жито.

— Тя се движеше право към нас, разперила всичките си платна. Хората могат да си разправят, че океаните сега са толкова безопасни, както пътят оттук за Дъблин, но кои са хората, които говорят така? Пътниците от големите параходи, при това такива, които се движат по добре познатите маршрути. Съвсем друго е да прекосяваш Южния Атлантик в една голуейска черупка, която носи ценен товар.

— Наистина ли беше ценен?

— Дванайсет от най-добрите хрътки, каквито някога са били отглеждани в Коноут — каза Патрик. — Хрътки, редки като диамантите на юг от линията.

— Коя линия?

— Линията през средата на земното кълбо, съединяваща двата полюса — обясни Патрик.

— Какво общо има тя с това?

— С кое?

— Хайде, продължавай! — възкликна Доминик.

— Не ми харесва тази работа — казах аз.

Тъкмо когато разказвачът започваше „да не харесва тази работа“, Доминик се увличаше и заинтересуваше най-силно.

— Беше привечер — продължи Патрик — и слънцето беше на не повече от няколко лакътя над хоризонта…

Така разказът продължаваше: хрътките лаеха посред тропическата нощ, торфеният огън гореше през решетката на огнището, попътният вятър издуваше черните платна на корабчето, а моряците пиеха чай под непознатите южни звезди.

Но Доминик не се интересуваше много от тези описания. Интересуваше го само гемията, която въображението му вече беше напълнило с пирати. Хила пък се увличаше от разказа тъкмо тук. И тя мечтаеше за чудни страни и непознати места, но Патрик, мислеше си тя, само си въобразява живота, без да го живее. Той измисля всички тези приключения колкото да направи удоволствие на Доминик, толкова и да задоволи собствената си жажда за романтика. Но сега, продължи тя мислите си, аз ще бъда за него всичко това, стига да мога.

Следобед отиваха на разходка. Понякога Хила яздеше Сам-самичък, а понякога Доминик. В черната си рокля върху сивата кобила тя представляваше картина, която завинаги се запечата в паметта на малкото момче. То никога не можа да я забрави такава — възседнала Сам-самичък, докато влажният вятър духаше откъм Атлантика и носеше ниско облаците, които изпълваха небето през тези сиви зимни дни. За него това беше една от онези картини, малко неясни и замъглени, които никога не се изличават от въображението.

Патрик никога не яздеше. Когато беше на възрастта на Доминик, нямаше кон, така че чувствуваше — никога не ще може да бъде добър ездач. По-добре, си мислеше той, в местност като тази да не яздиш никак, отколкото да не си добър ездач. Също както, ако човек е живял по времето на кралица Елизабет, да има смелостта да се занимава с поезия или с писане на драми.

Но все пак тръгваше с тях, като крачеше с малко привдигнати рамене, облякъл прокъсана мушама. А когато стигаха до границата на собствената си земя, спираха, без да продължат по-нататък.

Така, както вървеше покрай Хила, докато вятърът ги блъскаше или дъждът се стичаше по лицата им, му беше по-лесно да й говори, отколкото когато оставаха вкъщи. В кухнята пред огъня или в занималнята на Доминик, когато пиеха чай, той винаги намираше, че му е много трудно да й каже всичко, което искаше.

Когато понякога минеше ден без поне косвено да са говорили за любовта си, той мислеше, че тя може би започва да се отегчава от него и от живота им в Розарил. Тогава отиваше да спи, като слагаше запалената свещ до леглото си и дълго, дълго мислеше за нея. Но това не бяха радостни мисли. Обземаше го някакво отчаяние и си въобразяваше, че съвсем скоро ще я загуби. Може би, каквото и да се случеше, той винаги ще се измъчва, както се бе измъчвал често в миналото. Може би това беше част от самия него, от която никога не ще може да се отърве. Сигурно това бе наследено от цяла върволица прадеди, които, както казваше старият Дан Делени, имаха виното в кръвта си. Но през дните, когато беше успял да й каже нещо, дори и най-простичкото като например: „Любима Хила“, или „Никога няма да се разделим“ и тя му се беше усмихнала или бързо и нежно бе докоснала ръката му, тогава беше щастлив и не лежеше буден под бледата светлина на свещта. През такива нощи четеше старите, изпокъсани книги, които намираше из прашните ъгли на къщата и след това бързо заспиваше.

Хила изобщо не преживяваше такива мрачни моменти. Дълги часове тя мислеше за него. Някои неща у него й бяха напълно ясни, други й се струваше, че ще разбере по-нататък, а имаше някои, които беше сигурна, че никога няма да си обясни. Но това не я тревожеше.

Веселостта му например и шегите, които си правеше с Доминик, тъй много я забавляваха; но понякога той биваше потиснат и мрачен, не говореше, а гъстите му вежди сякаш падаха още по-ниско върху премрежените му очи; а нежността му, колкото и тиха и дълбока да беше тя, понякога едва изразена с няколко гальовни думи, казани с равния му сладостен глас, ги превръщаше в изгарящи въглени.

Вечер, когато Доминик отиваше да спи, те сядаха в класната стая. Поставяха лампа върху камината, жълтеникава светлина изпълваше занималнята. Хила обикновено сядаше с изправен гръб, прибрани колене и леко раздалечени ходила. Светлината на лампата очертаваше дълбоки сенки около очите й. Копринените й чорапи бяха закърпени малко несръчно. Те бяха единственото, което не можеше да се купи от бакалниците в околността. Това беше едно от първите външни указания за въздействието на „обсадата“.

— Смяташ ли, че трябва да предприемем нещо? — попита тя една вечер.

— Според мен е добре да изчакаме — отвърна й той. Тя не каза нищо повече. Това беше неговият начин да действува: изчакването. Може да не беше лош. Имаше някаква особена мъдрост в бездействието му. Тя беше започнала да се уверява в това.

— Доминик напредва добре с уроците, а нали и ти си при мен. Какво по-хубаво можем да желаем? — продължи той.

— Мисълта ми беше за друго. С какво ще живеем, това сега е най-важното.

— Аз ще се погрижа — каза той. — Няма защо да говорим за тези неща.

— Не, разбира се. Щом не искаш, няма да говорим. Много неща ще си споделяме, но има и много други, за които човек не може да говори, колкото и да е влюбен. Тъкмо това е тъжното в отношенията между хората.

— Значи и ти си разбрала това, така ли? — запита я той.

— О, да, човек не може да не го разбере. Особено по отношение на тебе, мили. Има една част от тебе, която с никого не можеш да споделиш.

— Но никога няма да ме оставиш, нали? — настоя той.

— Как бих могла да те оставя? Принадлежа ти, ще бъда с тебе, докато ме искаш. Не зная как да ти обясня това усещане. И всичко, каквото имам, е твое. Чуй: този чорап е твой — и тя привдигна крака си, за да го покаже, — само защото аз го нося и тази стара черна рокля, и всеки косъм от косата ми. (Макар че трябва вече да я подстрижа, мили). Може би, като ти говоря тези глупости, ми се иска точно да ти обясня какво искам да ти кажа.

— Хила, любима моя! Чуй какво ще ти кажа. Може да ти прозвучи фантастично. Но аз го вярвам. Никога на света не е имало момиче като тебе. Ти превръщаш любовта в нещо по-прекрасно, отколкото е всъщност. И постигаш това без всякакво усилие, без да мислиш, сякаш за теб тя е най-естественото нещо.

Той беше седнал на пода, облегнат до нея и с ръце около коленете й. Тенекиеният будилник, с помощта, на който тя и Доминик брояха учебните часове, тиктакаше мелодично върху изцапаната с мастило дъсчена маса.

Имаше хиляди неща, които искаше да й каже, но не можеше да намери думи, за да ги изрази. Мислеше си, че ако в това време бяха вън, из мокрото поле, би намерил думите, които сега му липсваха. Изправи се на колене и я целуна, като обгърна правите й тръпнещи рамене. Целувките заместиха думите. Но дали действително бяха способни да ги заместят? Целувките не можеха да изразят всичко, което искаше да й каже.

Той мълчеше, отпуснал глава на рамото й.

— Никога не бива да се тревожиш, ако искаш да ми кажеш нещо, което не можеш да изразиш — промълви тя след малко. — В такива случаи казвай, каквото ти дойде на ума, или не казвай нищо. То е все едно — сякаш беше прочела мислите му.

— Всеки кичур от косата ти — шепнеше той, — всяка ресничка, леко извита, като листенце на хризантема, дори и най-малката розова чертица около свивките на пръстите ти — всичко това мое ли е, Хила?

Тя кимна утвърдително. Изведнъж и двамата се засмяха, сякаш бяха чули нещо много весело. И наистина, за тях беше така, защото, да бъдеш влюбен по този начин беше действително смешно — чудновато, фантастично, невъзможно и все пак истина. За тях то беше още една фантастична духовна, но не телесна шега. Или по-скоро, ако мислеха за тази част на любовта си, то беше като нещо все още невъзможно, все още невероятно.