Френсис Стюарт
Не ме оставяй (1)

Първа глава

Лятото беше горещо, а след него рано дойде мразовита есен с почти непрекъснати мъгли, дъждове и ниски облаци, които прииждаха от Атлантика. Те се влачеха по скалистите хълмове на Голуей и зацапваха пейзажа, затова той заприличваше на детска рисунка с водни боички.

Патрик де Лейси, проснал се по корем в полутъмния гараж под бензиновия резервоар на старата кола, промени предишното си положение и се облегна на единия си лакът. Под мижавата светлинка на електрическото фенерче приключи завиването на един винт. Бледото му и оплескано с масло лице се появи изпод колата, сетне младежът излезе изпод раздрънкания автомобил.

Момче на около десет или единайсет години се беше облегнало зад колелото. Сините му очи, засенчени от светли ресници, гледаха сънливо и замислено. Твърде дългата му руса коса падаше на прави кичури върху високото му бяло чело. То се сепна като от дълбок сън, когато Патрик му извика.

— Какво? — попита то, като се наведе и погледна към брат си.

— Голямата отвертка — повтори Патрик. — Там е, в джоба до тебе.

Доминик бръкна в джоба. Там бяха събрани най-разнообразни предмети и всевъзможни инструменти. Повечето от тях той самият беше пускал там от време на време и ги беше забравил. Сега измъкна конска подкова, фотоапарат, две писма с мръсни и омачкани пликове, увеличена снимка на хрътка и няколко други по-незначителни предмети. Той гледа снимката няколко секунди.

През това време Патрик вече се беше изправил и търсеше искания инструмент. Щом видя снимката и той я загледа през рамото на брат си.

— Чудесна кучка, нали! — възкликна той, сякаш виждаше животното за пръв път. Всъщност това бе снимката на Принцеса Розарил, която бяха направили през лятото и сетне бяха забутали някъде. И двамата се зарадваха, че отново я намериха и през този следобед ремонтът на колата беше забравен.

Мислите и на двете момчета (Патрик беше на двайсет и две години) се залутаха по заснежени полета, по които тичат кафяви и пъстри кучета и гонят бързоноги зайци, а те в далечината се превръщат в сенки.

— Ще я пратим в Дъблин да я тренират за надбягвания — каза Патрик. Никой от двамата не помнеше колко пъти беше повтарял тези думи. Те винаги събуждаха у тях особен трепет, който обикновено възниква при нов дързък замисъл. Но нито единият, нито другият знаеше откъде щеше да дойде малката сума, необходима за осъществяването му.

Те живееха сами в голямата гола гранитна къща, наречена Розарил, която се намираше на шест мили от западния бряг. Издържаха се с малкото пари, изпращани нередовно от баща им, който, понеже нямаше как вече да изкарва прехраната на семейството от стотината акри на имението, си беше намерил работа в английски вестник в Париж. Майка им беше умряла отдавна.

Преминаха заедно под дъжда през постлания с плочи двор. Влязоха през задната врата в кухнята, където Ани гладеше ризи върху голяма дъсчена маса, останала от отдавна отминали времена, когато около нея са насядали да обядват и вечерят много хора. Сега бяха останали само двете момчета и старата жена, която по-рано им беше бавачка, а сега бе останала да се грижи за бедните сирачета (за каквито тя ги смяташе).

Доминик постави снимката върху рафтчето на шкафа и се отдръпна, за да прецени как изглежда там. Кухнята до голяма степен им служеше и за всекидневна. Хранеха се със старата жена и заедно прекарваха студените вечери, тъй като там беше единственото място, което наистина можеше да се отопли.

— Виж, Ани — каза Доминик и посочи снимката.

Старата жена пристъпи от масата до шкафа, за да я разгледа.

— Милото животно — промълви тя с усмивка. И тя също като тях се гордееше с кучето. И ако момчетата не бяха извършили нищо през живота си, освен отглеждането на тази хрътка, тя пак би сметнала това за твърде достойно постижение.

Да отгледаш една добра хрътка или кон, в по-малка степен — да се ожениш за жена, с която всеки би могъл да се гордее — за нея беше най-голямата земна амбиция, която един мъж може да има.

Патрик беше висок, слаб и плещест. Лицето му обаче никак не беше слабо. Гъста кестенява коса падаше небрежно на кичури върху челото му. То беше широко, но не толкова високо и бяло като на Доминик, а под гъстите сключени вежди сериозните му сиви очи гледаха малко заспало тихия свят наоколо.

— Чуйте — каза изведнъж Доминик.

Патрик се спря с кърпата в ръце. Старата жена се обърна към прозореца. През отворената врата долетя слаб шум от автомобилен двигател.

Тримата се спогледаха боязливо. Притеснението имаше причина, тъй като съществуваше нещо, което заплашваше техния тих и щастлив живот. А то беше свързано с шума от колата. Кой друг можеше да им дойде на гости с кола, освен лелята на момчетата, мис Лонгуърт, доста възрастна вече, която им изглеждаше баснословно богата и която бе обещала на баща им да ги наглежда. Но тя вършеше, или се опитваше да върши, много повече. Възнамеряваше да сложи край на това, което й се струваше безполезно съществуване. През последните четири години на няколко пъти се беше опитала да прати Доминик на училище, а на Патрик да намери работа в Дъблин или Лондон. Досега те бяха успявали да отблъснат атаките. Но в този момент имаха усещането на малък гарнизон в обсадена крепост, срещу която неприятелят се готви да предприеме решителното нападение.

— Бързо, гълъбчетата ми, качете се горе да се облечете по-добре, а аз ще заведа старата дама в гостната и веднага ще приготвя чая — каза им Ани.

И тя като момчетата се страхуваше. Знаеше, че преди всичко бе необходимо посрещането да направи достойно впечатление на лелята. Не биваше да има дори следа от това, че прекарват времето си в кухнята, близо до Ани.

Момчетата се качиха по голото каменно стълбище, Доминик тичешком, а Патрик бавно и замислено. Нали беше вече достатъчно голям, за да се опълчи решително срещу нея. Беше отговорен за Доминик само пред баща си и пред никого другиго. Но в тази негова броня имаше сериозна пукнатина. И самият той не беше сигурен дали този волен живот беше подходящ за малкото момче. За него самият той беше подходящ, дори не се съмняваше в това. Но какво щеше да стане с Доминик? Предаваше му уроци всеки ден, но знаеше, че това, на което би могъл да го научи, в действителност беше твърде малко и съвсем недостатъчно, ако ще трябва да се бори за място в големия свят. Там беше проблемът: винаги съществуваше неопределената, злокобна заплаха на този голям, жесток свят, за който момчетата трябва да се подготвят, щом нямат пари да излязат срещу него. Що се отнасяше до Патрик, той смяташе, че в Розарил винаги ще бъде щастлив. И може би, когато положението се пооправи, ще може отново да припечелва по нещо от чифлика, колкото да не става нужда баща им да им праща. Това бе най-голямата му амбиция.

Но за Доминик никак не беше сигурен. Имаше нещо у Патрик, което изменнически (както понякога му се струваше) вземаше страната на неприятеля; виждаше, че може би малкият трябва да бъде изпратен на училище. Но в такъв случай и той ще трябва да напусне Розарил. Не мислеше, че животът тук би могъл да бъде щастлив без Доминик.

Той се изкачи бавно по стълбището. Като минаваше покрай отворената врата на Доминиковата стая, видя как момчето усърдно реши непокорната си коса пред пукнатото огледало. Патрик се усмихна на себе си с малко тъжна усмивка и отиде в стаята си, за да смени скъсания си и изцапан пуловер с единствения по-запазен.

Със свито сърце се загледа как голямата старомодна кола на леля му се приближава към вратата. Тази врата служеше само за гости и я чу как изскърца, когато Ани я отваряше. Видя, че в колата до леля му седи още някой. Но тъй като колата бе застанала почти под самия му прозорец, не можа да познае кой беше.

Доминик се втурна тичешком. Непослушната му руса коса изглеждаше по-рошава от всякога, защото четката бе успяла да увеличи само буйството на къдриците й, та сега кичури стърчаха и отзад, и отстрани. Крещящата синя връзка, която беше сложил набързо, изглеждаше прекалено нова върху старите му износени дрехи.

— Дявол да я вземе тази проклета старица — каза момчето.

— Да, да — съгласи се Патрик, но малко по-неохотно.

— Не забравяй да отидеш право при нея, да я целунеш по бузата и да кажеш: „Драго ми е да се видим“ или нещо от този род. А най-важното, не стой вторачен и начумерен като миналия път. Това още повече влошава положението — допълни той.

— Защо занапред Ани да не казва, че не сме си вкъщи — предложи Доминик.

Изобщо не беше от хората, които обичат да правят компромиси. Страхуваше се, че брат му е прекалено предпазлив и отстъпчив пред омразната стара дама. Що се отнасяше до самия него, той беше за борба докрай, без никакви отстъпки.

Слязоха заедно в голямата гостна, излъчваща особената хладина на стая, която твърде рядко се използува. Леля им беше застанала до един от незасенчените със завеси прозорци, обърнат към обрасналата с червеникава трева площадка, която някога е била добре поддържана ливада.

Тя беше дребна жена и изобщо не беше толкова стара, с тъмни очи, сива коса и малки, деликатни ръце.

Доминик веднага отиде до нея, почти бегом прекоси голямата стая, целуна я бързо по бузата и възкликна:

— Колко ни е драго да ви видим.

Цялата сценка излезе твърде неубедителна. След това застана отстрани и се загледа в неравния паркет, който образуваше вдлъбнатини и издутини и приличаше на миниатюрно игрище за голф. Беше постъпил точно както Патрик му беше казал, макар че съвсем пряко волята си. Дълбоко в душата той много вярваше на брат си, а собствените му инстинкти биха го подтикнали да предприеме съвсем други начини на действие.

След като Патрик я поздрави учтиво и каза няколко обикновени фрази, последва неловко мълчание.

— Кажи на Ани да донесе чая — каза Патрик на момчето. Но поради някаква причина, която само той си знаеше, Доминик премина през стаята и натисна звънеца, който от години не работеше и на който дори нямаше какво да се натисне. Това беше жест, целящ да покаже на старата дама, че и те могат да се държат господарски и изобщо не са бедни, декласирани роднини, за каквито явно ги мислеше. Но идеята му имаше и друг резултат; по този начин брат му и леля му нямаха възможност да останат сами. Момчето чувствуваше, че силите на братята по никакъв начин не бива да бъдат разделени по време на това, което той смяташе за решителното нападение.

И Бог или късметът беше на негова страна. След миг Ани отвори вратата и прекоси стаята, понесла голям поднос. Първото впечатление беше много добро, но внимателният оглед би открил, че бялата покривка върху тенекиената табла беше всъщност кърпа за лице, а и никоя от трите чаши не отговаряше на чинийката си. Тя остави подноса върху голямата махагонова маса, представляваща най-важната част от скромната подредба на стаята.

— Е, Ани, как сте? — любезно се обърна към нея гостенката.

— Не мога да се оплача, мис Лонгуърт, слава Богу.

Това споменаване на Божието име никак не беше случайно, тъй като, с право или не, между хората от околността се приказваше, че старата дама е еретичка. На какво се дължеше всичко това — е твърде дълга история, която не може сега да се разнищи докрай.

Доминик се зарадва на това, което схвана като ловка маневра от страна на обсадения гарнизон. И като реши да я подкрепи, добави от себе си:

— Благодарение на Светата Дева — макар че всъщност никак не беше религиозно момче.

Ефектът обаче не изглеждаше да е такъв, какъвто се очакваше, тъй като мис Лонгуърт продължи:

— И двамата изглеждат твърде добре, Ани.

Старата бавачка веднага омекна. Тя се усмихна и каза:

— Искате ли малко препечени филийки с чая, мис? Ще ви ги донеса след минутка.

И ако Доминик, това импулсивно и смело малко момче, би могъл да изрази свързано всичко, което неясно чувствуваше, би се учудил на леснината, с която войнственият дух дори на най-добрите ни съюзници може да бъде сломен. Но самата тази невъзможност да намери израз на противоположните си чувства беше за него още един източник на мъка. Не за пръв път може би предусещаше пустотата на живота и самотната си борба в него.

— Май видях още някого в колата, лельо Дороти — каза Патрик, преди да я помоли да налее чая от големия кафяв чайник с откъртена чучурка.

— Да, с мен е едно момиче, моя гостенка. Дъщеря е на една стара приятелка на майка ти. Не я доведох веднага тук, защото най-напред искам да ти кажа нещо.

Доминик затаи дъх. Съдбовният миг наближаваше. Мигът на битката. Ако се би опитал да проговори, гласът му сигурно щеше да трепери. Но Патрик отговори най-спокойно:

— Да, лельо, сигурно искаш да поговорим за живота ни тук.

— Знаете какво мисля по този въпрос; не можете да продължавате така до безкрайност. Колкото и да ви е хубаво тук, трябва да се замислите и за други неща, нали, Пат?

„Какви други неща? Какви други неща, които биха могли да се сравнят с щастието тук?“ — запитваше се Доминик през един от тези проблясъци на мъдрост, които идват преждевременно дори у такива необуздани и разпилени същества като него.

— Да, лельо? — каза Патрик. Това беше по-скоро въпрос, отколкото съгласие. Той говореше много тихо, много спокойно. Доминик не би могъл да говори така в подобен момент. Но беше доволен, че Патрик се беше нагърбил да понесе тежестта на атаката. Патрик не е като Ани. Той може да си дава вид, че е съгласен, че се двоуми, дори, че отстъпва. От хората е, които се огъват, огъват, почти напълно се превиват, но никога не се пречупват. Така мислеше Доминик за брат си. Не изразяваше тази мисъл с думи, но чувствуваше именно така и чакаше като резервен полк, пред чиито очи битката се разгръща все по-люта, предните линии започват да отстъпват, но въпреки това полкът е наясно, че все още всичко е добре и че не е още време да тича на помощ.

— Един много добър мой приятел — продължи старата дама, — мистър Нолатън, е директор на твърде голяма компания за парно отопление. Мисля, че ще мога да те наредя там с добра заплата, а също и със сигурни перспективи за напредване. Почти всички радиатори, които се виждат напоследък по къщите, са на компанията Калдекът. Дори смятам да ги поканя да ми инсталират парно отопление.

— Да, лельо, разбирам — каза Патрик.

— А за Доминик има училище край Дъблин, където учат момчетата на Рейгънови и разбира се, с удоволствие ще му плащам таксата. Познавам няколко момчета, които са завършили там и смятам, че училището им е дало тъкмо това, което трябва.

„Да я вземат дяволите“ — си помисли Доминик. Радиатори Калдекът, тъкмо това, което трябва. Чудеше се отчаяно още колко такива фрази би могъл да изтърпи Патрик, без да се разбунтува.

Но Патрик стоеше до голямата маса, на която бе оставен чайникът, и си даваше вид, че слуша внимателно думите на старата дама. Чакаше я да свърши, за да налее чая, а след това вече можеха да поканят и приятелката й.

— Какво ви очаква, ако продължите да живеете тук? — запита тя. — Нито за единия, нито за другия има тук някакво бъдеще, нали?

Тя млъкна, но Патрик не й отговори веднага.

— Е? — каза тя. — Какво мислите? — закопчаваше и разкопчаваше черната ръкавица на малката си ръка. Патрик забеляза това движение и му се стори, че и тя е притеснена и че държи на този разговор. Тя и Доминик, си помисли той, имат доста общо помежду си, макар че малкото момче щеше да се ядоса, ако му кажеха такова нещо. Ала това бе вярно. В чувствата и двамата проявяваха еднаква възбудимост и нервност. И на двамата този разговор им струваше твърде много. Но Патрик беше друг и не защото не оценяваше като достатъчно важно това, за което говореха. Може би дори те не осъзнаваха колко сериозни бяха за него тези проблеми. Но нито бе импулсивен, нито лесно се палеше. Очите му се бяха втренчили в тъмния махагон на масата, който твърде силно се нуждаеше от излъскване — тези сиви, полузаспали очи, които сякаш никога не грейваха и никога не се разтваряха напълно.

— Ще помисля — каза той.

— Щял да помисли! Но, Пат, нямаше ли години за това? Не съзнаваш ли, че тъкмо така си пилееш времето, ако продължиш да живееш както досега; но когато се стреснеш, вече ще бъде късно и не ще можеш да направиш нищо — възкликна старата дама.

Тя чувствуваше, че се бори срещу нещо, което не се поддава на влияние. Дори и е буйната неприязън на Доминик би се справила по-добре, отколкото с тази пасивност.

— Така е — съгласи се Патрик. — Времето тук лети тъй бързо. Но, лельо, нека да си помисля поне още седмица.

Тя обаче знаеше, че дори и в този миг мислите му бяха вече другаде, че по някакъв начин се беше изплъзнал от света на парното отопление и на училищата за синове на джентълмени. „Колко прилича на баща си — неволно рече тя. — И той ще е такъв нехранимайко като него“ — помисли си тя горчиво. Доминик беше повече син на майка си. Трябва да измъкне поне него от тази атмосфера на безделие и унес, която цареше над Розарил. Тя обърна поглед към малкото момче.

— Но ти, Доминик, ти искаш да постигнеш нещо в живота си, нали? — каза тя. — Сигурно не ти се иска да прахосаш напразно дните си и да не постигнеш своите мечти само защото не си бил добре подготвен и дисциплиниран, нали?

Беше пребледняла малко и сега, когато говореше на момчето, в очите й имаше блясък, който беше липсвал при разговора й с Патрик.

Доминик беше готов. Моментът за настъплението беше дошъл. Първият отпред бе претърпял известно поражение и сега идваше ред на резервния полк (на самия него).

— Аз ще остана да живея тук — заяви той малко дрезгаво, застанал неловко и вдървено с отпуснати отстрани ръце. — Дори и ако Патрик отиде да прави радиатори, аз ще си остана тук. Момчетата на Рейгънови са много прости и сигурно училището, за което говориш, е ужасно — той изрече всичко това на един дъх, а сетне веднага се обърна към прозореца и се загледа навън. Извърна се, за да не видят как страните му се бяха зачервили и как се задъхваше.

Старата дама стана.

— А сега мога да кажа на Хила да влезе — каза тя и отиде до автомобила.

Доминик сияеше. „Удържах атаката след първото поражение“ — си помисли гордо той. Вярата в собствените му сили никога не беше силна у него (въпреки външната му смелост), но сега укрепна твърде много.

Като слизаше по стълбището, старата дама си помисли: „Колко лесно би било, ако й предстоеше да се разправя само с малкото момче. У него има нещо, на което човек може да повлияе. Но другият, големият — все едно да искаш да направиш впечатление на къс дърво“.

Когато момчетата останаха за малко сами, Доминик погледна Патрик с блесналите си очи изпод светлите си клепачи. Патрик знаеше, че сега е много доволен от себе си и че очаква да го похвалят. Но големият брат се чувствуваше твърде разтревожен и никак не беше сигурен, че борбата е спечелена. За себе си беше сигурен, но не и за Доминик.

— Май не се държа съвсем както трябва — му каза малкото момче, — затова се наложи да се намеся и аз.

— Да — отвърна Патрик. — Цялата тази история много те тревожи.

Зае се да налива чая, като държеше чашата далеч от масата, понеже откъртената чучурка на чайника разливаше чая наоколо.