Френсис Стюарт
Не ме оставяй (8)

Осма глава

Преди да приключат обеда през този ден, вън пред входа се чу силен шум.

— Татко — възкликна Доминик, като се затича по тъмния коридор към предверието и едва успя да избегне жабешката дупка.

И наистина, беше пристигнал Майк де Лейси. Бе се завърнал от Париж, с куфар в едната ръка и куп вестници в другата.

— Ето ме, ето ме — каза той, като прегръщаше малкия си син, — чудесно, нали? Старият скитник се връща, а? Току-що пристигнал от полето на честта.

— Да, да — каза Доминик, като се смееше възбудено и се вглеждаше с учудване в слабото набръчкано лице на баща си. Едното око на Майк де Лейси беше леко зачервено и това караше Доминик да си въобразява, че баща му наистина се завръща от най-невероятни приключения. Всъщност това беше последица от една „весела нощ“ на парахода.

Патрик също дойде и те си стиснаха здраво ръцете. Тогава Майк се сети, че дълго време не им беше пращал пари и се почувствува засрамен. Затова каза веднага:

— Изненадах ли ви? Хващам се на бас, че изобщо не сте ме очаквали. Тъкмо това исках и аз. След малко всичко ще се нареди чудесно.

Запътиха се към кухнята.

— Този коридор трябва да се освети отгоре, чудесни стъкла могат да се поставят там — продължи Майк. — Утре ще видим и тази работа.

— Да, но стъклата ще трябва да бъдат поставени на пода на моята стая — обясни Доминик, — понеже тя е точно над коридора.

— О, вярно, — засмя се Майк. — Ех, да ме вземат дяволите — добави той и веднага забрави обновителните си планове. В този момент се спъна в жабешката дупка и се изсмя още по-силно.

— Ще пресушим това нещо — заяви той — и ще покрием с дъски, а отгоре ще сложим килим или парче линолеум… — но в този момент стигна до кухнята и видя Хила, за която Патрик още не бе успял да каже нито дума.

Потокът от думи веднага пресекна. Той мушна пръсти под ревера на сакото си и повдигна рамото му. Това беше машинално движение, което правеше винаги, когато бе смутен и което вероятно издаваше съмнението му в чистотата на ризата.

За да прекъсне неловкостта на положението, в което за момент бе изпаднал, той спря да поздрави Ани.

Доминик му представи Хила.

— Патрик и тази девойка тъкмо щяха да се женят — каза той, като създаде впечатление, че баща му просто бе прекъснал началото на церемонията.

— Е де, е де — възкликна Майк, като не знаеше какво да каже, но отново се усмихна и се ръкува с Хила.

Доминик веднага започна да му разправя за „скандала“, за „обсадата“, за лошотията на леля им и дори спомена за „плана“ си — от което Майк не разбра почти нищо, но не искаше да разочарова момчето и затова рече:

— Хубава каша се е забъркала, а? Но нищо, добре, че си дойдох. Изглежда, че съм пристигнал тъкмо навреме. Скоро всичко ще се оправи.

— Да, татко, сигурно — отвърна Доминик. Страхуваше се, че може би мис Лонгуърт беше писала на баща му за неговите уроци, затова веднага искаше да го убеди, че има по-важни неща за разискване. Тъй че отново спомена за жабешката дупка, чието заковаване така решително бе постановил баща му.

— Какъв срам да държим тази дупка — възкликна Майк с пълна уста, тъй като Ани му беше донесла обичайната за Розарил супа. — И при това вкъщи има момиче. Наистина ли си решил да се жениш? — попита той Патрик. Беше си помислил, че споменаването на сватбата беше само един от фантастичните планове на Доминик.

— Да — каза Патрик, — стига да не възразяваш.

— Аз ли да възразявам? Направо съм очарован. Желая ти всичко най-хубаво! Е, какво мислиш по въпроса, Ани? — попита той старата жена. Знаеше, че от нея ще разбере самата истина.

— Току-що им казах, че това е най-хубавата новина, която съм чула от деня, когато спечелихте купата Клуана с малката шарена кучка — отвърна му Ани.

Това напълно задоволи Майк. Той би желал да каже нещо на бъдещата си снаха, но нищо не му идваше наум. Дори не и знаеше името. Майк й се усмихна, като я погледна през масата. Тогава тя забеляза, че дългата му уста беше като на Патрик, а и четвъртитото му лице приличаше на неговото. Но беше по-слаб и тук-там по кожата му имаше петна. И очите му гледаха също тъй замислено, кротко — причината погледът им да изглежда така беше начинът на двамата да поглеждат надолу с полусведени клепачи.

— Колко много новини, и много хубави, и не до там добри — продължи Майк. Доминик трепна при последните думи. — Виждам, ме сте прекарали доста бурни дни. Кога ще бъде сватбата?

— Днес щяхме да ходим при свещеника — отвърна му Патрик.

— Всички ще отидем да го навестим. Отец Мак Грат е, нали? Макар че много не държа на него. Той е една такава студена риба. Все пак може да се е променил или, ако не той, поне аз може да не съм вече същият. Както и да е, това е весело събитие и той ще се радва заедно с нас. Ами роклята? Имате ли си булчинска рокля? — запита той Хила, сякаш такава рокля бе част от гардероба на всяко момиче.

Тя поклати отрицателно глава. Нещо я караше да се срамува от Майк. Доминик му обясни:

— Тя няма никакви дрехи — рече той. — Онази вещица не й ги дава.

— Боже мой! Коя вещица? — попита Майк.

Доминик му каза.

— И за това ще се погрижим. Но все пак тя не е толкова лоша, колкото си мислиш ти, Доминик. Дори е много добра — заяви Майк. — Миличките ми — продължи той, като изведнъж се почувствува много виновен пред тях, — как я карахте? Искам да кажа в парично отношение.

Червенина заля набръчканото му лице. Изпита парлив срам. Имаше известни излишества, които сега му се струваха по-големи, отколкото бяха всъщност и които, ако ги беше избягнал, щеше да спести малко пари и да ги прати на децата си. Той ги обичаше толкова много, а толкова малко бе мислил за тях. През последните два месеца не беше им пратил пукната пара. А самият той се беше черпил в дома, в Купола, при Хари и къде ли не. А през това време те, милите, са чакали да им се обади в Розарил. Всичко това сега му се стори ужасно. Обаче истината беше, че макар да беше посетил по един-два пъти тези заведения, за които сега си спомняше с угризение (въпреки че не спомена мястото, в което бе ходил най-често), и самият той не бе имал много пари през това време, а ако пиеше, това не означаваше, че и ядеше редовно. Напоследък работите му не бяха вървели особено добре. И в английската журналистика на Париж се бе почувствувала криза.

След обеда се качиха на колата, за да отидат при отец Мак Грат. Майк настояваше да не отивали пеш, макар че данъкът на колата не беше платен, а освен това бе твърде мъчно да я накарат да тръгне.

— И за това ще трябва да се погрижим — каза Майк. — Когато се ожениш, ще имаш нужда от кола. Можете да обиколите местността наоколо и да направите чудесно сватбено пътешествие, а Доминик и аз ще останем тук.

Сватбена рокля! Сватбено пътешествие! Колко чудновато звучеше всичко това за Патрик. Има нещо почти скандално в това публично изразяване на любовта им, мислеше си Патрик.

Той караше колата и баща му беше седнал до него, а Хила и Доминик се гушеха и свиваха отзад, като се мъчеха да се запазят от дъжда и вятъра в откритото возило. Всички се бяха запътили при свещеника. Той беше млад мъж с аскетично лице и черна коса. Посещението на тримата де Лейси и на момичето, за което беше чул, го изненада доста. Когато се здрависа с нея, не си вдигна очите, защото се страхуваше от това, което може да прочете в погледа й. Беше от онези пуритани, които имат твърде много предразсъдъци по въпроса за пола. Не би могъл да каже точно от какво се страхуваше, но у него имаше една смътна мисъл, че дори доближаването до жена, която се е оставила да приказват за нея, е само по себе си опасно, освен, разбира се, когато се отнася до изповед.

Щом обаче Майк му обясни, че Патрик и Хила възнамеряват да се оженят, той се почувствува облекчен и си позволи да я погледне, но и това стори много бързо и почти крадешком. Спомни си, че имаше неколцина светци, които през целия си живот не са поглеждали жена. Все пак те са принадлежали към някои религиозни ордени, а в такъв случай им е било по-лесно. Но това, което долови с бързия си поглед, по-скоро го разтревожи, отколкото го успокои. Дали въображението му не беше по-скоро чувствително, или действително имаше някаква сладка отрова, скрита в тези сиви, леко раздалечени очи и в извивката на устните над изострената брадичка? Колко мъчно беше да се примири мисълта за красотата на жените и на младите момичета с тази за Разпнатия!

А що се отнася до Майк де Лейси, той беше чувал достатъчно и за него. Но алкохолът беше неприятел, с който човек може по-лесно да се справи. С него, можеш да се бориш открито и яростно. Та само външният вид достатъчно го издаваше. Явно беше, че здравето и способностите му бяха немалко подронени.

С Доминик свещеникът се чувствуваше по-добре. Той обичаше децата. Прекалено критичният му ум не намираше у тях нищо, което би го измъчвало. Отиде до едно чекмедже на шкафа с книгите, който беше един от малкото мебели в оскъдно наредената стая, и извади парче шоколад, което свенливо подаде на Доминик.

— Благодаря ви, отче — каза Доминик. Счупи го на две и подаде половината на Хила. Беше се загледал в една статуя на Дева Мария, боядисана в синьо и бяло, сложена върху камината. Главата беше наклонена, а ръцете бяха отпуснати надолу с извърнати нагоре длани. Много я хареса.

— Виж я как е застанала — прошепна той на Хила. — Иска ми се да видя как ще изглеждаш ти, ако застанеш като нея.

Но Хила си помисли, че свещеникът може да схване това като проява на светотатство, затова само поклати глава.

— Моля ти се, сладуранката ми — и когато я молеше по този начин, тя никога не можеше да му откаже, макар че сега не й се искаше да изпълни молбата му. В този момент свещеникът я погледна и се сепна, като видя добре познатата му поза, въпреки че не я свърза със статуята върху камината. И той се загледа в нея, като забрави решението си да не отправя поглед към това лице. Хила веднага промени положението си. В старата си черна рокля и закърмени копринени чорапи, с тъмната си влажна коса, виеща се почти до раменете й, с бледата си далечна хубост тя приличаше на ангел, който е дошъл в тази стая под образа на просякинче. Подобни мисли прекосиха съзнанието на свещеника. Но сигурно тя не беше божи ангел, а някакъв тъмен ангел, дошъл да го изкушава и подиграва с позите си на светица. Той не вярваше, че в нея има нещо нечовешко, но само си помисли, че дяволът просто я е избрал, за да го изкуши. Ако не беше така, защо тогава най-лошите и най-отвратителни мисли се трупаха в главата му и почти го караха да се вслушва в тях? Не разбираше с какво беше съгрешил. Той, който винаги е бил толкова чист в помислите си и в делата си! За него ставаше все по-мъчно и по-мъчно да внимава в това, което Майк де Лейси му говореше.

— Към двайсет и трети… само неколцина приятели… а след това, надявам се, ще дойдете на малка закуска в Розарил, отче.

— Благодаря ви, мистър де Лейси — отвърна той машинално.

Значи тя щеше да стане някому жена и черквата щеше да ги благослови. Е добре, защо не? Но младият пуритан не можеше да не изпита чувството, че някак го бяха измамили, че самата черква беше измамена, като трябваше да благослови нещо срамно и съвсем не свято. Тези де Лейси, те винаги са озадачавали свещениците. Беше чувал за тях и от предшественика си.

Патрик се беше изправил в дъното на стаята. Усмихваше се, почти без да усеща какво прави. Преди няколко седмици една девойка беше влязла в голямата гостна на Розарил заедно с леля му, а сега те бяха дошли при свещеника да го помолят да ги венчае. Това е, разбира се, начинът, по който стават всички женитби. Само че, когато човек си спомни всичко, не може да не забележи нещо донякъде смешно в първата среща и в запознаването на двамина, на които е предопределено да се оженят един за друг. Бяла книга би могла да се напише за това, си мислеше той. Тя би представлявала наниз от случки, като се почне от първите срещи и дори без да се стигне до първата целувка. Книгата би могла да се нарече: „Тези двамата се влюбиха“.

— Сигурно намирате твърде много време за четене — казваше Майк на свещеника. Макар че бяха уговорили всичко, за което бяха дошли, той не бързаше да си тръгват.

— Да, имате право — отговори отец Мак Грат.

— Какво е мнението ви за модерните ни писатели? — запита го Майк.

— Те са езичници — каза младият свещеник и за пръв път тъмните му очи блеснаха. — Те възпяват най-низките страсти, разпространяват култа към чувствата, поезията на тялото — и той погледна Хила, когато свърши. Младият свещеник чувствуваше, че тъкмо тя би била героиня на някой роман, творба на модерен писател.

— Езичници — повтори Доминик на себе си. Тази дума някак го привличаше, макар че не разбираше значението й. А и тези думи „поезия на тялото“. И те много му харесаха, макар че не му бяха напълно ясни. И сам не знаеше защо ги свързваше със статуетката върху камината, чиято поза толкова много го беше привлякла. Дева Мария без съмнение представя самата поезия на тялото, си мислеше той. Изобщо не беше схванал, че думите на свещеника изразяваха порицание.

На Патрик му се искаше да си тръгне. Никак не му допадаше този млад фанатик и неговата мрачна стая. След голия, запуснат и беден наглед Розарил тази дребнава мизерия му действуваше потискащо. В нея се чувствуваше усилието да изглежда почтена, което напълно липсваше на Розарил и на селските къщи наоколо. И той се зарадва, когато отново се озоваха вън на улицата.

— Чуден човек — отбеляза Майк. — Сигурно много му се иска да организира още една свещена инквизиция.

— На мен пък ми хареса — обади се Доминик.

Майк се засмя.

— Никак не е лош — съгласи се той. — Един или двама като него не могат да причинят никаква вреда. Но за хора като нас съвсем не би било прекрасно, ако имаше повечко като него.

Колата се движеше по широката разкаляна улица с ниските бели къщици от двете страни, разделени тук-там от някоя двуетажна тухлена постройка. Една от тях беше кръчмата и бакалницата на Бълджър, където те спряха. Това наистина означава да пренесеш атаката в самата столица на неприятеля, си помисли Доминик. Защото тук беше мястото, откъдето при подстрекателството на мис Лонгуърт беше започнала обсадата.

— Ще уредя работата с този кръчмар — каза им Майк. — Вие ме почакайте у Дан Делени. Няма да се забавя много.

— И аз искам да дойда — каза Доминик. Никак не му се искаше да пропусне това, което според него щеше да означава прекратяване на обсадата.

— Защо не — съгласи се баща му. Малкото момче изскочи от автомобила и последва Майк във възтъмната бакалница, където се продаваха най-различни неща. Щом мина през задната част на помещението, Майк отиде до тезгяха на кръчмата. Поради особената вътрешна уредба на зданието тук винаги трябваше да гори газена лампа, дори и през най-светлия летен ден. Това може би беше направено нарочно, тъй като в Ирландия, противно на навиците в континентална Европа, хората обичат да пият в уединение. Но тук имаше и едно по-скрито място, отделено с дъсчена преграда от кръчмата и Майк се запъти натам, последван от Доминик. Макар че зад тезгяха нямаше никого, щом влязоха, след миг се появи самият Бълджър, като подаде ръка на Майк де Лейси. Но журналистът изглежда не забеляза това негово движение. Доминик, опрял брадичка на високия тезгях, наблюдаваше всичко е разтуптяно сърце.

— Добре дошъл, мистър де Лейси — каза кръчмарят. Лицето му беше кръгло с много гладка кожа като на малко дете. Очите му бяха безцветни.

— Дай ми един коняк и една бутилка лимонада — поръча Майк.

Бълджър донесе питието и бутна обратно монетата, която Майк сложи на тезгяха.

— Аз черпя — каза той. — И двойно се радвам да ви видя отново при нас, мистър де Лейси, тъй като има една малка работа, която ме тревожи и за която бих искал да си поговорим.

— Ако става дума за сметката — каза Майк, — дошъл съм тъкмо заради нея, както и да ти кажа, че това е последното вземане-даване, което имаш с Розарил.

Кръчмарят се наведе към Майк през тезгяха и понижи глас.

— Мистър де Лейси — промълви той и бледните му бебешки очи придобиха оскърбен израз, — по-скоро бих дал една година от живота си, отколкото да ви чуя да говорите така. Нима не знаете, че в цялата околност няма къща, към която да съм толкова привързан, както към Розарил? Чуйте ме сега само за минутка: тук има някаква грешка. Не обвинявам никого, нито мис Лонгуърт, тъй като зная, че тя има сериозна причина за всичко, каквото върши…

— По дяволите, какво общо има с това мис Лонгуърт? — попита пак така високо Майк, както си говореше от самото начало.

— По-скоро бих поел вината върху себе си — продължи Бълджър. — По-скоро бих казал, че не съм я разбрал добре, когато ми стана ясно от думите й, че вие сте пожелали да не давам вече нищо на мистър Патрик. Моето желание изобщо не беше такова; няма защо да ви го казвам. Но причините, които тя ми изтъкна… Както и да е, не зная дали е трябвало да ги взема предвид, или не, но понеже и вас ви нямаше, пък и тя ми даде да разбера, че вашето желание е именно такова… Така че изобщо нямах представа как да постъпя — продължи хитрият кръчмар. Погледът му нито за миг не се отмести от лицето на Майк де Лейси. Беше готов при най-малката промяна в израза му да наблегне на това или онова обстоятелство, за да оцвети разказа си така, както би постигнал най-голям ефект. Притежаваше дребнавото умение да обяснява, както и вещата гъвкавост на езика, което му позволяваше да озадачава тези, които го слушаха, да ги ласкае и в същото време да кара жертвата си да се чувствува задължена. Нямаше нищо, колкото и объркано да е то, което този човек не би могъл да обясни не само задоволително, но много пъти дори повече от задоволително.

— Мис Лонгуърт ти е казала, че според моето желание ти не бива да даваш стоки на Розарил, така ли да разбирам думите ти? — попита Майк. Но той не говореше вече толкова високо.

Не беше в тактиката на кръчмаря да кара Майк да мисли, че работата е чак толкова проста. Така въртеше и сучеше внушенията, догадките и недомлъвките си, че човек никога не би могъл да го изобличи в лъжа. Той веднага каза:

— Вижте какво, мистър де Лейси, не обвинявам никого. Нима самият вие не знаете колко често човек иска да направи нещо добро и въпреки това да допусне грешка? Клюки и интриги. Това е проклятието на този край в Ирландия. Зная, че тъкмо от това се страхуваше мис Лонгуърт и тъкмо това, изглежда, искаше да възпре. „Вие сте приятел на зетя ми, мистър Бълджър — каза ми тя, — и съм сигурна, че не бихте желали да продължите едно положение, което би го разтревожило до смърт…“. Така че вие виждате, мистър де Лейси, в каква бъркотия се озовах неволно, нали…

— Каква бъркотия? — прекъсна го Майк.

— Ами онези измишльотини на злите езици, това имам предвид — продължи Бълджър, като още повече се наведе над тезгяха и вмъкна в гласа си нотка на доверие и приятелство. — Само трябва да погледнете младата госпожица, за да разберете, че е наивно дете — а що се отнася до мистър Патрик, направих всичко, каквото можах, за да спра клюките. Една вечер изпъдих оттук двамина нехранимайковци, когато ги чух какво говореха — Бълджър взе бутилката и доля своята чаша и чашата на Майк.

Доминик чакаше и слушаше, а разочарованието му растеше. Не разбра как се случи така, че смелото нападение на баща му беше отблъснато и напълно парализирано. Видя как твърдостта на този, от когото очакваше толкова много, се огъваше и отслабваше под напора на словоохотливия кръчмар. Всеки миг очакваше баща му да избухне, но такова нещо не се случи. Вместо това чашата беше напълвана няколко пъти и двамата събеседници се навеждаха все по-близо един до друг, сега гласът на Майк бе станал толкова нисък, както и този на Бълджър.

Доминик не близна дори лимонадата си. Макар че подобна почерпка беше рядкост за него, стори му се, че ако доближи чашата до устните си, ще се задави.

Героично и може би глупаво малко момче. Колко трагизъм има у тебе сред компромисите и несъобразностите на живота! Клето романтично момче, което търси истината в един изпълнен с интриги свят.