Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (27)

Александрия: 124 г. пр.Хр.

Бяха опасни времена в Египет. От юг покрай водопадите се бяха промъкнали нашественици и бяха изклали жителите на граничните градове. Бедуинските племена плячкосваха търговските кервани, борещи се с пустинята. В морето берберски пирати ограбваха корабите. Съветниците на царя го подтикваха да потърси помощ от чужбина, но той беше стар, горд и изморен, и отказваше.

В едно позакъсняло усилие да умири враговете си в двора, Птолемей постави талантите си на техните услуги. Това, както той бе щастлив да признае, означаваше мен.

— Трябва да простиш обидата — казваше той, докато седяхме на покрива през нощта преди да тръгна. — С цялото ми уважение към Афа и Пенренутет, ти, скъпи ми Рекит, си най-силният от служителите ми. Сигурен съм, че ще извършиш чудеса в името на нацията. Следвай заповедите на армейските капитани и импровизирай, когато е необходимо. Извинявам се за всички трудности, които може да понесеш, но в дългосрочен план ти също ще се облагодетелстваш. С малко късмет, твоите усилия ще разкарат агентите на братовчед ми от гърба ми и ще ми позволят да завърша изследванията си.

Носех образа на благороден пустинен лъв и ръмженето ми съответно бе ниско и дълбоко.

— Не знаеш нищо за низостта на човешкото сърце. Братовчед ти няма да спре, докато не те види мъртъв. Шпиони наблюдават всяка твоя стъпка: хванах две свещенически дяволчета да дебнат в банята ти тази сутрин. Поговорихме си и понеже стана въпрос, сега вече служат на теб.

Момчето кимна.

— Радвам се да чуя това.

Лъвът се оригна.

— Да, те любезно дариха същността си, за да подсилят моята. Не гледай така изненадано. В нашия свят така или иначе всички сме едно цяло, нали ти казах.

Както винаги дори и най-беглото споменаване на Другото място бе достатъчно: очите на господаря ми проблеснаха с някаква далечна светлина; лицето му стана замечтано и замислено.

— Рекит, приятелю — рече той, — ти ми каза много, но има още неща, които искам да науча. Смятам, че още няколко седмици работа ще са достатъчни. Афа има известен опит с шаманите от една далечна земя. Той ме съветва според техните методи за напускане на тялото. Като се върнеш… Е, нека изчакаме и ще видим.

Опашката на лъва биеше ритмично по камъните на покрива.

— Трябва да се съсредоточиш върху опасностите в този свят. Братовчед ти…

— Пенренутет ще ме пази, докато те няма, не се бой. Виждаш ли, сега палят стражевия огън на кулата. Флотата се събира долу. Трябва да тръгваш.

Последва много работа за мен, като през цялото време нямах контакт с господаря си. Отплавах с египетската флота да се бия срещу пиратите и участвах в една решаваща битка край берберския бряг^[1]. После марширувах с войската към пустинята и устроихме засада на бедуините, отвеждайки множество заложници^[2]. По време на обратния ни поход бяхме нападнати от група джинове с чакалски глави, които едва разгромихме.

Без да спирам за почивка, аз се насочих на юг, за да се присъединя към главната част от царската армия в търсене на отмъщение от хората по хълмовете в долното течение на Нил. Битките тук продължиха два месеца и завършиха с позорната Битка при водопадите, където се бих с двадесет фолиота на един скален ръб над разпенените води. Загубите бяха тежки, но накрая спечелихме и мирът в региона бе възстановен^[3].

Бях подложен на множество изпитания, но същността ми беше силна и не се възмущавах. В действителност, изследванията на господаря ми, желанието му да установи равенство между джиновете и хората, ме бяха трогнали въпреки скептицизма ми. Осмелявах се да се надявам, че от това ще излезе нещо. И все пак се страхувах за него. Като цяло беше наивен, несъзнаващ опасностите, от които беше заобиколен.

Една нощ, докато бяхме на служба по хълмовете, в палатката ми се материализира балонче. Върху прозрачната повърхност, неясно и далечно, се показа лицето на Птолемей.

— Поздрави, Рекит. Чувам, че заслужаваш похвали. Вестите за успеха ти стигнаха до града.

Поклоних се.

— Доволен ли е братовчед ти?

Господарят ми явно въздъхна.

— За нещастие хората обявяват това за моя победа. Въпреки протестите ми, те скандират моето име по покривите. Братовчед ми не е доволен.

— Това не е изненадващо. Трябва да… Какво е това на брадичката ти? Белег ли?

— Нищо. Един стреля по мен на улицата. Пенренутет ме блъсна настрани. Всичко е наред.

— Връщам се веднага.

— Не още. Трябва ми една седмица да довърша работата си. Върни се след седем дни. През това време върви където искаш.

Изгледах лицето му.

— Наистина ли?

— Вечно се оплакваш от ограниченията над свободната си воля. Сега имаш възможност да я изпиташ. Сигурен съм, че можеш да понесеш болката от тази Земя още малко. Прави каквото искаш. Ще се видим след седем дни. — Балончето се превърна в пара и изчезна.

Това бе толкова неочаквано, че в продължение на няколко минути можех само да крача безцелно из палатката. Подреждах възглавничките и гледах отражението си в лъскавите месингови съдове. После осъзнах пълния смисъл на думите му. Пристъпих навън, хвърлих последен поглед на лагера и с вик се изстрелях във въздуха.

Минаха седем дни. Върнах се в Александрия. Господарят ми стоеше в работната си стая. Носеше бяла туника без сандали. Лицето му бе по-слабо отпреди, около очите му имаше сиви кръгове от умора, но ме поздрави със стария си ентусиазъм.

— Точно навреме! — каза той. — Как е широкият свят?

— Огромен и красив, въпреки че има прекалено много вода в него. На изток планини се издигат до звездите, на юг гори поглъщат земята. Архитектурата на Земята е безкрайно разнообразна. Даде ми много неща, за които да мисля.

— Някой ден и аз ще я видя. А хората? Какво ще кажеш за тях?

— Изникват в изолирани територии като пъпки по задник. Повечето се справят и без магия, май.

Птолемей се ухили.

— Прозренията ти са задълбочени. Сега е мой ред. — Поведе ме към една врата и ми показа тиха вътрешна стая. На пода имаше кръг — доста голям — украсен с йероглифи и руни. До него, на пода, имаше билки, талисмани, купчини папируси и восъчни плочки, всичките изписани с драсканиците на господаря ми. Той ми се усмихна изморено.

— Какво мислиш?

Бях зает да оглеждам преградите на пентаграмата и поредиците от думи.

— Нищо специално. Сравнително стандартна.

— Знам. Опитах всички сложни подсилвания и заклинания, Рекит, но просто усещах, че е погрешно. После ми хрумна нещо: всичките ни защити са, за да ограничават движението — нали се сещаш, да държат джина вън, да ни предпазват. А аз търся противоположния ефект: искам да мога да се движа свободно. Значи, ако направя така — протегна бавно крак и размаза червената линия, маркираща периметъра на кръга — това би трябвало да позволи на моя дух да замине. През тази малка дупка. А тялото ми ще остане тук.

Намръщих се.

— Тогава защо изобщо да използваш пентаграма?

— Аха. Добър въпрос. Според нашия приятел Афа, шаманите от далечни земи, които разговарят с джиновете на границите на нашия свят, изричат определени думи и напускат тялото си, когато си поискат. Те не използват кръгове. Но те не се опитват да преминат границите между световете ни — онези стихийни стени, за които си ми говорил толкова много. А аз искам да го направя. Мисля, че точно както силата на кръга те дърпа право към мен, когато те призова, същият този кръг може да ме изтика в противоположната посока — през стените, ако се обърнат думите. Това е фокусиращ механизъм. Разбираш ли?

Почесах се по брадичката.

— Хъм… Извинявай, какво бил казал Афа?

Господарят ми извъртя очи към небето.

— Няма значение. Но това тук е важно. Смятам, че мога да обърна обикновените призовавания сравнително лесно, но ако наистина се отвори порта, ще ми трябва нещо от другата страна да ме преведе безопасно през нея. Нещо, което да ме ориентира.

— Това е проблем — казах. — На Другото място няма „ориентири“. Няма планини, няма гори. Казвал съм ти го безброй пъти.

— Знам. Точно тук идваш ти. — Момчето се беше навело към пода и тършуваше из купчина стандартни магически принадлежности, които имаше всеки египетски магьосник: бръмбари скарабеи, мумифицирани гризачи, малки пирамидки и какво ли още не. Извади малък анкх^[4] и го бутна към мен.

— Мислиш ли, че това е желязо?

Студен полъх, който ужили същността ми. Дръпнах се раздразнено назад.

— Аха. Стига си го размахвал.

— Добре. Ще си го сложа за защита. Просто в случай че наминат някои дяволчета, докато ме няма. А сега за теб. Рекит, благодаря ти за всички услуги, които си ми направил. Аз съм ти длъжник. След малко ще те освободя. Твоите задължения към мен, от всякакъв тип, ще приключат.

Поклоних се според обичая.

— Моите благодарности, господарю.

Той махна с ръка.

— Забрави за тази работа с господаря. Когато се върнеш на Другото място, ослушвай се за името си — истинското, искам да кажа^[5]. Когато направя заклинанието, ще извикам името ти три пъти. Ако искаш, може да ми отговориш: вярвам, че това ще е достатъчно, за да ми даде ориентира, от който се нуждая. След това ще мина през портата при теб.

Погледнах го по моя несигурен начин.

— Мислиш ли?

— Да. — Момчето ми се усмихна. — Рекит, ако ти е писнало да ме гледаш след всичкото това време, решението е просто. Не отвръщай на призива ми.

— И зависи от мен?

— Разбира се. Другото място е твоя територия. Ако смяташ, че съм достоен да ме извикаш, за мен ще е чест. — Лицето му бе почервеняло от вълнение, зениците му бяха разширени като на котка. В представите си той вече вкусваше чудесата на другия свят. Наблюдавах движенията му, докато отиваше към една купа край прозореца. В нея имаше вода. Изми си лицето и врата.

— На теория е добре — позволих си да кажа, — но казаха ли ти какво ще се случи с тялото ти, ако преминеш отвъд? Ти не си устроен като нас.

Той се подсуши с една кърпа, гледайки навън към покривите, където като невидима плащеница над града висяха вълнението и оживлението, характерни за времето около обяд.

— Понякога — промърмори той — и аз се чувствам така, сякаш не съм същество от земята. Целият ми живот премина затворен в библиотеките, никога не съм изпитвал усещанията на този свят. Когато се върна, Рекит, ще се поскитам надалеч, както направи ти… — Той се обърна и протегна тънките си кафеникави ръце. — Ти си прав, разбира се: не знам какво ще се случи. Вероятно ще пострадам. Но, мисля, че си струва риска да видя това, което никой човек не е виждал! — Той пристъпи напред и затвори кепенците на прозореца. Обгърна ни сумрачна, бледа светлина. След това заключи вратата на стаята.

— Може би — рекох — ще се озовеш в моя власт, когато се срещнем отново.

— Много е вероятно.

— И все пак ми вярваш?

Птолемей се изсмя.

— А какво друго съм правил през цялото това време? Кога за последно съм те затварял в пентаграма? Виж се сега — ти си толкова свободен, колкото и аз. Можеш да ме удушиш за секунда и да изчезнеш.

— О. Да. — Не се бях замислял за това.

Момчето плесна с ръце.

— Е, времето дойде. Пенренутет и Афа вече са свободни. Нямам други задължения. Така че, твой ред е. Ако искаш да скочиш в пентаграмата, ще те освободя.

— Ами твоята собствена безопасност? — Огледах тъмната стая. От кепенците, като хищнически нокти, по пода и стената се простираха ивици светлина. — След като си заминем, ти оставаш напълно безпомощен, ако те намерят враговете ти.

— Последната задача на Пенренутет беше да приеме моя външен вид и да язди на юг по стария главен път. Оставил е да го видят. Шпионите ще следват неговата карета. Така че, виждаш ли, скъпи Рекит, помислил съм за всичко. — Направи ми знак. Пристъпих в пентаграмата.

— Знаеш ли, не е необходимо да рискуваш живота си в този експеримент — казах. Гледах тесните му рамене, мършавия врат, кокалестите крака, стърчащи под туниката.

— Това не е експеримент — рече той. — Това е жест. Компенсация.

— За какво? За три хиляди години робство? Защо да поемаш бремето за толкова много престъпления? Никой друг магьосник никога не е разсъждавал по този начин.

Той се усмихна.

— Точно така. Аз съм първият. И ако рискованото ми начинание премине добре и се върна да го опиша, много други ще ме последват. Ще започне нова ера между джиновете и хората. Вече съм записал някои бележки, Рекит. Моята книга ще заема почетно място във всяка библиотека в света. Аз няма да съм там, за да го видя, но кой знае, може ти да си.

Страстта му ме завладя. Кимнах.

— Да се надяваме, че си прав.

Той не отвърна, само щракна с пръсти и изрече Освобождаването. Последното нещо, което видях когато тръгвах беше лицето му — втренчено в мен, уверено и спокойно.