Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (23)

18

Кити беше в лошо настроение през целия ден. Начупена, затворена и сприхава, дори избухлива, когато я извика господарят й. Вършеше си чинно задачите, но без ентусиазъм, затръшваше вратите, вървеше тежко из стаите на вилата, а веднъж, след бърза маневра на едно тясно място, събори две високи колони от внимателно подредени книги. На свой ред и господарят й доста се раздразни.

— Внимавай, Лизи — извика той. — Търпението ми се изчерпва!

Кити спря намръщена пред канапето. Челото й бе набраздено.

— Не ви ли удовлетворявам, господин Бътън?

— Всъщност, не! Цял ден не си на себе си, трополиш из къщата ми като див слон, с лице грозно като на африт! Когато се обърна към теб отвръщаш грубо, без уважение. Шокиран съм от наглата ти вулгарност! А онзи чай, който ми свари, беше блудкав като пикня на комар. Това не може да продължава. Какво ти е, момиче?

— Нищо.

— Отново сърдита! Предупреждавам те, ако това продължи, ще те изгоня.

— Да, сър. — Кити въздъхна. Все пак господин Бътън не беше виновен, че Бартимеус й бе отказал. — Съжалявам, сър. Аз имах… малко проблеми.

— Проблеми? — Ядните бръчки по лицето на стареца леко се поизгладиха. — Скъпа моя, трябваше да ми кажеш. Разкажи ми. Може би ще мога да ти помогна.

По лицето му премина лека тревога.

— Нали не са от финансово естество?

— Не, сър. Нищо подобно. — Кити се поколеба. Едва ли можеше да му каже истината, че целта, която я беше накарала да му помага, рано тази сутрин се бе оказала непостижима. След почти три години, сега господин Бътън разчиташе на нея. Въпреки резките му маниери, тя знаеше, че я цени високо. Но все пак той си беше магьосник.

— Неприятности във вечерната ми работа, сър — рече тя. — Нали знаете, че работя в странноприемница. Преди два дни ни нападна демон. Един от колегите ми беше убит.

— Нападение? — Намръщи се господин Бътън. — Защо?

— Както обикновено, сър, опитваше се да открие разколници, хора готвещи се да действат против лидерите ни. — Тя си взе парче кекс от чинията пред него и отхапа вяло.

— Е, Лизи, трябва да разбереш, че всяко правителство е в правото си да се защитава. Не съм сигурен, че трябва да посещаваш онази странноприемница, ако е такова гнездо на подривна дейност.

— Ами всъщност не е, сър. Точно в това е проблемът. Обикновените хора само говорят — за войната, за полицията, за ограниченията на свободата им. Само говорят. Нямат силата да направят каквото и да било по въпроса, както сигурно знаете.

— Хмм. — Господин Бътън погледна през мръсния прозорец към празното октомврийско небе. — Едва ли мога да виня обикновените за това, че са нещастни. Войната продължи прекалено дълго. Опасявам се, че господин Девъро не действа както би трябвало. Но какво можем да направим ние? Дори аз, който съм магьосник, съм безсилен! Властта е съсредоточена в Съвета, Лизи. Останалите трябва просто да гледаме и да се надяваме на по-добри времена. И така, мога да разбера лошото ти настроение, щом твой приятел е бил убит. Съжалявам за загубата ти. Вземи си още кекс.

— Много мило. Благодаря, сър. — Кити седна на облегалката на канапето и си взе едно парче.

— Може би трябва да си вземеш почивка този следобед, Лизи — каза господин Бътън. — Ще работя върху указателя на демоните и това ще ангажира мисълта ми. Толкова много демони! Човек би си помислил, че Другото място едва ги побира!

Устата на Кити бе пълна с кекс. Тя преглътна.

— Извинете, сър, но какво точно е Другото място? Искам да кажа, какво представлява?

Старият мъж изсумтя.

— Една зона на хаос, водовъртеж от безкрайна гадост. Дюлак, ако помня правилно, го нарича „клоака на лудостта“. Не можем дори бегло да си представим ужаса на това царство. — Той потрепери. — Достатъчен, за да му се прииска на човек трета кифличка със сусам.

— Значи някои магьосници са го посещавали? — попита Кити. — Искам да кажа, би трябвало да са, щом знаят какво е.

— Аха. Ами… — господин Бътън сви рамене. — Не точно. Като цяло властите са използвали доклади от надеждни роби. Да се осмелиш да отидеш там е съвсем друго нещо. Рискуваш и тялото, и душата си.

— Значи не е правено?

— О, правени са опити. Господарят на Дюлак, Фичино, например. Надявал се да се сдобие с демонична сила. Вместо това загубил разсъдъка си. Буквално. А що се отнася до тялото му… Не. Подробностите са прекалено отвратителни.

— О, продължете, сър.

— Определено не мисля да го направя. Имало е и няколко други, но всичките са полудели или нещо по-лошо. Единственият магьосник, който твърди, че е успял в това пътуване, е Птолемей. Описал е подробности в Апокрифите си, но са със съмнителна стойност. В действителност той загатва, че процедурата може да се постигне единствено с помощта на добър демон, чието име се извиква, за да отвори Портата. — Той изпръхтя. — Очевидно идеята е нелепа. Кой на сериозно би доверил живота си на един демон? А явно и самият Птолемей е пострадал в резултат на експеримента си. Според повечето разкази той не е живял дълго след това.

Доверие. Бартимеус бе наблегнал точно на това. Птолемей бе пожелал да му се довери. В резултат на това, връзката им е била безгранична. Кити се загледа в тавана, спомняйки си предизвикателството на джина да излезе от пентаграмата. Тя не го бе направила, защото смяташе, че той може да я разкъса парче по парче. В това нямаше доверие. И от двете страни.

В нея за пореден път пламна огромен гняв: гняв заради загубата на толкова много години в преследване на една безнадеждна мечта. Смъкна се от облегалката на канапето.

— Имате ли нещо против наистина да си взема почивка този следобед, сър? — попита тя. — Май имам нужда от малко въздух.

Докато взимаше палтото си, мина покрай купчина книги, които бе подредила съвсем скоро, готови да бъдат поставени на току-що закупените рафтове. Сред тях имаше творби от древния Близък Изток, сред които… Тя спря и провери. Да. Ето я там. Третата отгоре надолу. Тънко томче. Апокрифите на Птолемей.

Кити сви устни. Какъв смисъл имаше? Бартимеус й беше казал, че са написани на гръцки, твърдеше, че ще са й безполезни. Отмина, но насред антрето спря и погледна назад. Е, защо пък не? Нямаше да навреди.

Старите изследователски навици умираха трудно. Тръгна от къщата с книгата в джоба си.

Същата вечер, без да бърза, Кити отиде пеш до странноприемница „Жабата“. Надяваше се движението да уталожи част от разочарованието, надигащо се неконтролируемо вътре в нея, но нещата само се влошиха. Лицата на хората, покрай които минаваше, бяха изпити и навъсени, раменете им — отпуснати; гледаха в ботушите си, докато се влачеха по пътя. Над улиците се въртяха наблюдателни сфери. Нощната полиция се разхождаше арогантно по главните кръстовища. Една или две улици бяха барикадирани. В Централен Лондон имаше безредици и сега властите упражняваха натиск. Покрай нея неведнъж минаха бели полицейски камиони. Чу неясни сирени в далечината.

Походката й стана по-бавна, погледът й се замъгли и спря да вижда. Почувства се натежала от абсолютната безсмисленост на нещата. В продължение на три години бе стояла затворена в библиотеки и прашни стаи, за да си играе на магьосник. И всичко това за какво? Нищо не се бе променило. Нищо нямаше да се промени. Над Лондон имаше плащ от несправедливост и тя, като всички други, се задушаваше от него. Съветът правеше каквото си искаше, без да обръща внимание на причинените страдания. И тя не можеше да направи нищо против това.

В „Жабата“ преобладаваше същото мрачно настроение. Общото помещение беше разтребено, опустошенията отпреди две нощи бяха разчистени. В края на тезгяха едно ново, лъскаво парче дърво покриваше дупката, направена от нападението на демона. Не подхождаше много на останалата част от бара, но Джордж Фокс го бе прикрил с колекция от пощенски картички и украшения за коне. Всички потрошени маси и столове бяха подменени. Кръглото петно до вратата бе покрито с килимче.

Господин Фокс поздрави унило Кити.

— Ще работим допълнително довечера, Клара — рече той. — Още не съм намерил някой да… нали се сещаш, да замести Сам.

— Да, да. Разбира се. — Гласът на Кити беше мек, но в нея бушуваше безсилна ярост. Усети, че може да изпищи. Стисна престилката, сякаш беше гърлото на магьосник, и започна да си върши работата.

Изминаха два часа. Залата се напълни. По масите се струпаха мъже и жени. Други си говореха тихо до бара.

Започна унило състезание по дартс. Кити наливаше питиета зад бара потънала в мисли. Едва вдигна поглед, когато вратата се отвори и пусна струя студен есенен въздух.

Сякаш бе натиснато копче или пък бе издърпана батерията. Всички разговори в „Жабата“ внезапно замряха. Изреченията останаха недовършени, чашите застинаха на път към отворените уста. Очите се извъртяха, няколко глави се обърнаха. Една стреличка от дартс се заби в мазилката на стената до мишената. Джордж Фокс, който стоеше наведен до една маса и разговаряше, бавно се изправи.

На вратата стоеше млад мъж. Той изтръска дъждовните капки от дългото си черно палто.

Кити видя новодошлия между главите на близките клиенти. Ръката й се разтресе, разливайки джин по повърхността на бара. От устата й се разнесе тих звук.

Младият човек свали ръкавиците си. Прокара тънката си ръка през косата си — късо подстригана и наръсена от дъжда — и се огледа из тихата стая.

— Добър вечер — рече той. — Кой е съдържателят тук?

Тишина. Шумолене. После Джордж Фокс прочисти гърлото си.

— Това трябва да съм аз.

— О, добре. Искам да поговорим, моля. — Това бе изречено тихо, но носеше намек за власт. Всичко в младия мъж беше такова: палтото, елегантното черно сако, бялата риза с къдрички, лачените обувки. По свой си начин той представляваше една толкова чужда за салона на „Жабата“ фигура, колкото демона без лице.

Из стаята се понесоха вълни от враждебност и страх. Младият човек се усмихна.

— Ако нямате нищо против.

Джордж Фокс пристъпи напред.

— Какво мога да направя за вас?

Младият мъж бе с половин глава по-нисък и доста по-слаб от едрия господин Фокс.

— Мисля, че тук при вас работи едно момиче — каза той. — Как се казва тя?

Един или двама клиенти, които стояха на бара, обърнаха очи към Кити, която се бе притиснала назад към шкафчето. Вратата към коридора бе близо: можеше да се измъкне през кухнята и да избяга.

Господин Фокс примигна.

— Ъъъ, Клара Бел. Тя е единственото момиче след като Пеги напусна… — Гласът му отслабна и стана предпазливо враждебен. — Защо? Защо питате?

— Клара Бел на работа ли е тази вечер? Джордж Фокс се поколеба. Това беше отговорът, който очакваше младият човек.

— Хубаво — каза той. — Доведете я. — Огледа се. Кити бе скрита зад редовните клиенти на бара. Тръгна бавно към задната врата.

— Доведете я — каза отново младият мъж. Джордж Фокс все още не помръдваше. Лицето му се бе вкаменило, очите му бяха изпъкнали.

— Защо ви трябва? — повтори той вяло. — Кой сте вие? Каква работа имате с нея?

— Не съм свикнал — рече младият човек (гласът му звучеше изморено) — да се обяснявам, нито пък да искам нещо повече от веднъж. Аз съм от правителството. Това трябва да е достатъчно за всеки един от вас тук… О, съжалявам! Не мисля така…

Един мъж, седнал близо до изхода, се бе измъкнал от мястото си и бързаше към вратата. Отвори я и се опита да излезе. Магьосникът изрече дума и направи знак. Човекът бе отхвърлен силно назад в стаята, падайки тежко до камината. Вратата се затръшна толкова силно, че украсата по стените се разтрака.

— Нито един от вас няма да напусне тази стая, докато не се намери Клара Бел. — Младият мъж погледна раздразнено към лежащия на пода гражданин. — Стига си пъшкал! Не си наранен. — Обърна се обратно към Джордж Фокс. — Е?

Кити беше до задната врата. Един от клиентите на бара кимна с глава едва доловимо.

— Хайде — изсъска той. — Изчезвай.

Младият човек тропна с обувка по плочките.

— Няма да се изненадате да научите, че не съм дошъл в този коптор сам. Ако не ми доведете момичето до тридесет секунди, ще издам някои заповеди, които ще ви накарат дълбоко да съжалявате. — Той си погледна часовника.

Джордж Фокс погледна към пода. После погледна към тавана. Ръцете му се свиваха и отпускаха. Опитваше се да не среща умоляващите погледи на хората наоколо. По страните му имаше бразди от умората и възрастта. Отвори уста, затвори я…

— Всичко е наред, Джордж. — Кити си проби път покрай бара; носеше палтото си преметнато на едната ръка. — Няма да се наложи. Благодаря, Джордж. — Вървеше бавно между масите. — Е, господин Мандрейк? Ще вървим ли?

За момент магьосникът не отвърна. Зяпаше я, бледото му лице бе леко зачервено, вероятно от горещината в стаята. Съвземайки се, той леко се поклони.

— Госпожице Джоунс! За мен е чест. Имате ли нещо против да дойдете с мен? — Той отстъпи настрани. С изправен гръб, заковала поглед напред, Кити мина покрай него. Той я последва до вратата.

Младият човек погледна назад към тихата зала.

— Извинявам се, че смутих вечерта ви. — Той излезе и вратата се затвори. Почти минута никой не помръдна, нито проговори.

— Ще ти трябва нов барман, Джордж — рече някой.

Наблюдателната сфера в двора бе изчезнала. Няколко коли минаха по пътя отсреща. Ръмеше лек дъжд. Кити чу в мрака как барабани в реката под парапета. Хладният въздух и няколко мокри пръски погладиха лицето й. Внезапният им допир я накараха да се почувства жива.

Зад нея прозвуча глас:

— Госпожице Джоунс, колата ми е наблизо. Предлагам ви да повървим дотам.

При този звук Кити почувства, че я обзема бурен възторг. Вместо страха, който трябваше да изпитва, тя чувстваше само непокорство и някакъв вид радост. След първоначалния шок при появата на Мандрейк, сега тя беше напълно спокойна и странно жизнена. В продължение на три дълги години тя бе водила уединен, предпазлив живот. Сега, след като всичките й надежди бяха разбити, тя знаеше, че не би могла да понесе този живот дори и миг повече. Искаше да действа, независимо от последствията. Старото й безразсъдство отново я заля, подтикнато от вълната безсилна ярост.

Обърна се. Пред нея стоеше Мандрейк — Мандрейк, един от Съвета. Като отговор на молитвите й.

— И така, какво ще правите? — изстреля тя. — Ще ме убиете ли?

Младият човек примигна. Лицето му беше оскъдно осветено от светлините на прозорците на старата странноприемница. Приличаше на болнава жълтеникава маска. Той прочисти гърлото си.

— Не. Аз…

— Защо не? Не правите ли точно това с предателите? — Кити направо изплю последната дума. — Или с всеки, който пресече пътя ви? Един от демоните ви беше тук преди два дни. Уби човек. Той имаше семейство. Никога не бе правил нищо срещу правителството. Но въпреки това беше убит.

Магьосникът издаде раздразнен звук иззад зъби.

— Това е жалко. Но няма нищо общо с мен.

— Не, освен, че вие контролирате демоните. — Гласът на Кити бе твърд и рязък. — Те са просто робите. Вие ги насочвате.

— Исках да кажа, че не бях лично аз. Това не е към моя отдел. Сега, госпожице Джоунс…

— Съжалявам — рече тя, смеейки се, — това е най-жалкото оправдание, което някога съм чувала. Не било в неговия отдел. О, тогава значи всичко е наред. Предполагам, че и войната не е във вашия отдел, и нощната полиция, и затворите в Тауър. Никое от тях няма нищо общо с вас.

— Всъщност нямат. — Гласът му стана строг. — А ще успеете ли да замълчите, госпожице Джоунс? Или може би имате нужда от помощ? — Той щракна с пръсти. От най-тъмния ъгъл на двора се отдели сянка. — Това е Фританг — рече Мандрейк. — Най-свирепият от робите ми. Ще направи каквото му запов…

Кити нададе подигравателен вик.

— Точно така, заплашвайте ме! Точно както заплашихте и хората в странноприемницата. Не можете да свършите нищо без нечия сила зад гърба си, нали? Не знам как спите нощем.

— Смешно е точно вие да го кажете — изстреля Мандрейк. — Не помня Съпротивата да се е въздържала да използва сила, когато й беше угодно. Я да видим, какъв беше броят на жертвите? Няколко човека убити, други осакатени и…

— Онова беше различно. Биехме се за идеали…

— Ами, както и аз. Обаче… — Той пое дълбоко дъх. — Признавам, че съм неучтив в този момент. — Магьосникът махна с ръка и изрече дума за освобождаване. Заплашителната сянка се стопи в нищото. — Ето. Сега можете да говорите без страх.

Кити го погледна право в очите.

— Не ме беше страх.

Мандрейк сви рамене. Той хвърли поглед назад през рамо към затворената врата на странноприемницата, после напред към пътя. За разлика от високомерните му действия в „Жабата“, сега изглеждаше разколебан, несигурен какво да прави.

— Е? — Рече Кити. — Какво се случва обикновено след като арестувате някого? Малко мъчения? Бой? Какво ще бъде?

Въздишка.

— Не съм ви арестувал. Или поне не е задължително да е така.

— Значи съм свободна да си ходя?

— Госпожице Джоунс — изръмжа той — тук съм като частно лице, а не като член на правителството, въпреки че, ако не прекратите с тези ваши сцени, това може да се промени. Официално сте мъртва. Вчера дочух, че сте жива. Исках да се уверя в това.

Очите на Кити се присвиха.

— Кой ви каза, че съм тук? Някой демон?

— Не. Не е важно.

После разбра.

— Аха, бил е Ник Дрю.

— Казах, че не е важно. Не може да сте изненадана, че искам да ви намеря. Вие сте беглец от правосъдието, член на Съпротивата.

— Не — каза тя. — Просто съм изненадана, че все още не сте ми прерязали гърлото.

Магьосникът извика, наистина раздразнен.

— Аз съм министър, не убиец! Аз помагам да предпазим народа ни от… от терористи като вас и приятелите ви.

— Да, именно благодарение на вашите грижи хората са в такава безопасност — надсмя се Кити. — Половината ни млади мъже измират в Америка, полицията пребива други по улиците, демоните нападат всеки, който протестира, а в предградията вилнеят врагове и шпиони. Всички ние се забавляваме чудесно!

— Ако не бяхме ние, щеше да е много, много по-зле! — Гласът на Мандрейк беше висок и твърд. С видимо усилие го снижи до мъркане. — Използваме властта си, за да управляваме за доброто на всички. Обикновените хора се нуждаят от напътстване. Вярно, че минаваме през труден момент, но…

— Властта ви е основана на робството! Как може да е добра за когото и да е?

Магьосникът изглеждаше искрено шокиран.

— Но не и робство на хора — каза. — Само на демони.

— И това го прави по-добро, така ли? Не мисля. Всичко, което правите, мирише на тази зараза.

Отговорът му беше тих.

— Не е така.

— Така е и мисля, че го знаете. — Кити се намръщи. — За какво сте тук? Какво искате? Съпротивата беше преди много време.

Мандрейк се прокашля.

— Казаха ми… — Обгърна се с палтото си и погледна към реката. — Казаха ми, че сте ме спасили от голема. Че сте рискували живота си, за да спасите моя. — Той я погледна. Кити продължаваше да изглежда безразлична. — Казаха ми също, че сте загинали, докато ме спасявате. А сега, когато ви намирам жива, аз съм… естествено любопитен да разбера каква е истината.

Кити се намръщи.

— Какво искате: подробностите? Да, направих го и трябва да съм била луда. Аз спрях голема да не смаже жалката ви глава на каша. После избягах. Това е всичко.

Тя го гледаше втренчено. Той отвръщаше на погледа й с бледо и сковано като на труп лице под изкуствената светлина. Дъждът плющеше по земята между тях. Мандрейк се изкашля.

— Е, подробностите не са важни. Благодаря. Всъщност, не това ме интересуваше, а по-скоро се чудех защо. — Той пъхна ръце в джобовете си.

— Не знам — каза Кити. — Наистина не знам.

— Облечете се — каза той. — Цялата сте мокра.

— Сякаш ви пука. — И все пак си облече палтото.

Наблюдаваше я, докато се бореше с ръкавите. Когато приключи и с копчетата, той се прокашля.

— Е, каквито и да са били причините — започна той, — предполагам, че трябва да ви бла…

— Недейте — рече тя. — Недейте. Не искам да го чувам. Не и от вас.

Той се навъси.

— Но…

— Направих го без да мисля и ако искате да знаете истината, оттогава съжалявам за това всеки път, когато видя противните ви, лъжливи листовки по улиците или пък когато минавам покрай онези сцени, където актьорите ви лъжат вместо вас. Така че не ми благодарете, господин Мандрейк. — Тя потрепери. Постепенно дъждът се беше усилил. — Ако трябва да благодарите на някого, това е Бартимеус. Точно той ме подтикна да ви спася живота.

Дори в мрака успя да види, че това го смая. Стойката му се скова, гласът му загуби плътността си.

— Той ви е подтикнал? Трудно ми е да го повярвам.

— Защо? Защото е демон ли? Да, знам. Няма много смисъл. Но той ми каза как да спра голема, той ме повика обратно, когато щях да избягам. Без него щяхте да сте мъртъв. Но нека това не ви притеснява. Той е просто роб.

Известно време магьосникът остана безмълвен. После каза:

— Имах намерението да ви питам за Бартимеус. Поради някаква причина той се отнася към вас с привързаност. Защо е така?

Смехът на Кити бе искрен.

— Между нас няма привързаност.

— Така ли? Тогава защо ми каза, че сте мъртва? Каза, че големът ви е убил. Точно затова не съм ви издирвал през всичките тези години.

— Така ли е казал? Не знаех… — Кити погледна към черната река. — Ами — рече, — може би защото се отнасях към него с известно уважение! Може би защото не го поробвах, може би защото не исках да го карам да служи в продължение на години без почивка, докато му се износи същността! — Тя прехапа устна и хвърли бърз поглед към магьосника.

Очите му бяха скрити в мрака.

— И какво — каза той много тихо — бихте могли да знаете за това, след като не сте виждали Бартимеус от години, нали така?

Кити отстъпи назад към речната стена. Магьосникът пристъпи към нея…

Въздухът внезапно засвистя. Дъждовните капки съскаха и се изпаряваха от нещо, което се материализираше над водата. Малко кълбо, розово и блестящо. Прозвуча музика като от далечен оркестър. Мандрейк се отдръпна и тихо изруга.

В кълбото се появи неясно кръгло лице, разкривено от статичното електричество.

— Джон! Открих те! Закъсняваш! В момента музикантите загряват! Идвай бързо!

Магьосникът леко се поклони.

— Куентин. Моите извинения. Забавиха ме.

— Няма време за губене! — Лицето явно се спря на Кити за момент. — Доведи и приятелката си. Ще й запазя място. Десет минути, Джон. Десет минути!

Кълбото изсъска, замъгли се и изчезна. Тъмният дъжд падаше безспирно в Темза.

Кити и Мандрейк се гледаха един друг.

— Явно — каза магьосникът бавно — ще трябва да продължим разговора си по-късно. Обичате ли театъра, госпожице Джоунс?

Кити сви устни.

— Не особено.

— Нито пък аз. — Той направи елегантен жест към пътя. — Ще трябва да страдаме заедно.