Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (21)

16

На средата по пътя от къщата на Куентин Мейкпийс, Джон Мандрейк даде отсечена заповед. Шофьорът му го чу, отдаде чест и направи обратен завой сред натовареното движение. Тръгнаха към Чизуик с максимална скорост.

Нощта бе паднала. Прозорците на странноприемница „Жабата“ бяха тъмни и затворени с кепенци, вратата бе залостена. На верандата имаше окачена табела с груб почерк.

ДНЕС Е ПОГРЕБЕНИЕТО НА САМ УЕБЪР

ЗАТВОРЕНО Е

ЩЕ ОТВОРИМ УТРЕ

Мандрейк почука няколко пъти, но не получи отговор. Вятърът вееше покрай сивата, скучна Темза. По камъните се биеха чайки за остатъците, изхвърлени от прилива. При потеглянето му в двора примигна червена наблюдателна сфера. Мандрейк се намръщи като я видя и се върна в Централен Лондон.

Въпросът с Кити Джоунс можеше да почака. Този с Бартимеус, обаче, не можеше.

Всички демони лъжеха: това бе неоспорим факт. Така че, в действителност, Мандрейк не трябваше да се изненадва особено, че робът му спазваше съществуващия принцип. Но когато научи, че Бартимеус е скрил от него оцеляването на Кити Джоунс, наистина се шокира.

Защо? Отчасти заради представата, изградена за отдавна починалата Кити. В продължение на години лицето й бе присъствало в паметта му, озарено от виновно възхищение. Тя му беше смъртен враг и все пак се беше пожертвала заради него. Това беше жест, който Мандрейк не разбираше, но това странно поведение, заедно с нейната младост, жизненост и ожесточеното предизвикателство в очите й, се бяха превърнали в едно горчиво-сладко очарование, което винаги успяваше да прободе душата му. Опасният боец от Съпротивата, когото бе преследвал преди толкова време, се беше превърнал — в тихите, тайни места на съзнанието му — в нещо чисто и лично, в един красив укор, един символ, едно съжаление… Всички тези неща бяха много далеч от истинското, живо, дишащо момиче.

Но ако тя беше жива…? Мандрейк почувства внезапна болка. Това усещане бе породено от разрушаването на спокойния му вътрешен храм, от внезапния пристъп на объркване и оживели спомени за истинското, оплетено минало; от вълните на гняв и недоумение. Кити Джоунс вече не беше един съкровен образ в главата му — тя се беше върнала в света. Почувства се едва ли не ограбен.

А Бартимеус го бе излъгал. Защо го беше направил? За да го ядоса, естествено, но това не изглеждаше достатъчно убедително. Тогава значи… за да защити Кити. Но това предполагаше близост между момичето и джина, някакъв вид връзка. Възможно ли беше това? Мандрейк усети чувство на ревност на дъното на стомаха си от този факт. Идеята за това се гърчеше и хлъзгаше дълбоко вътре в него.

Ако мотивът за лъжата на джина бе труден за разбиране, то времето на това разкритие не можеше да е по-неподходящо. Идваше толкова скоро след като Мандрейк застраши кариерата си, за да спаси живота на своя слуга. Очите му пламнаха като си припомни това. Глупостта му го задави.

Извърши призоваването в среднощното уединение на кабинета си. Бяха изминали двадесет и четири часа откакто бе освободил жабата. Не знаеше дали същността на Бартимеус е успяла да се възстанови. Вече не го интересуваше. Стоеше вдървен и непрестанно барабанеше с пръсти по бюрото пред себе си. Чакаше.

Пентаграмата остана студена и тиха. Заклинанието кънтеше в главата му.

Мандрейк навлажни устни. Опита отново.

Не опита трети път, а седна тежко в кожения си стол, опитвайки се да потисне надигналата се у него паника. Не можеше да има съмнение: демонът вече беше на земята. Някой друг го бе призовал.

Очите на Мандрейк горяха в мрака. Трябваше да го предвиди. Един от другите магьосници бе пренебрегнал риска за същността на демона и искаше да разбере какво знае за заговора на Дженкинс. Едва ли имаше значение кой е. Дали Фарар или Мортенсен, Колинс или някой друг. Изгледите за Мандрейк наистина бяха мрачни. Ако Бартимеус оцелееше, без съмнение щеше да им каже рожденото име на Мандрейк. Разбира се, че щеше да го направи! Вече бе предал господаря си веднъж. После враговете му щяха да изпратят демоните си и той щеше да умре, съвършено сам.

Нямаше съюзници. Нямаше приятели. Бе изгубил подкрепата на министър-председателя. След два дни, ако оцелееше, щеше да бъде изправен пред Съвета. Беше сам. Вярно, че Куентин Мейкпийс му предложи подкрепата си, но Мейкпийс най-вероятно бе умопобъркан. Онзи негов експеримент, гърчещият се пленник… Споменът отврати Джон Мандрейк. Ако успееше да спаси кариерата си, щеше да предприеме стъпки да спре подобни гротескни действия. Но това сега едва ли беше от първостепенна важност.

Нощта напредваше. Мандрейк не спеше, седеше на бюрото и мислеше.

С времето и умората сполетелите го проблеми започнаха да губят своята яснота. Бартимеус, Фарар, Девъро и Кити Джоунс, Съветът, процесът, войната, безкрайните му отговорности — всичко се сля и затрептя пред очите му. У него се надигна огромен копнеж да захвърли всичко, да го отмахне като мокри, миризливи дрехи и да се отдръпне, дори само за малко.

Хрумна му една мисъл, дива и импулсивна. Извади гадателското стъкло и нареди на дяволчето да открие къде се намира един човек. Получи се бързо.

Мандрейк стана от стола, осъзнавайки изключително странното чувство, което го бе обзело. Нещо от миналото се промъкна, едва ли не тъга. Обезпокои го, но едновременно с това беше и приятно. Най-важното, то не беше от сегашния му живот, нямаше нищо общо с ефикасност или ефективност, с репутация или с власт. Не можа да се отърве от желанието да види лицето й отново.

Първите лъчи на слънцето се бяха показали. Небето бе оловносиво, а тротоарите тъмни и отрупани с листа. Вятърът духаше между клоните на дърветата и около безцветната кула на военния паметник в центъра на парка. Яката на палтото бе вдигната към лицето на жената. Докато се приближаваше, крачейки бързо покрай пътя с наведена глава, придържайки шала си с ръка, първоначално Мандрейк не можа да я познае. Бе по-ниска отколкото си я спомняше, косата й бе по-дълга и изпъстрена със сиви кичури. Но после изведнъж видя познат детайл: чантата, в която си носеше химикалките — стара, износена, очевидно същата. Същата чанта! Той поклати глава учудено. Можеше да й купи нова — десет нови, — ако тя пожелаеше.

Изчака в колата, докато тя почти се изравни с нея, несигурен до последния момент дали всъщност щеше да излезе. Ботушите й разпръскваха листата, внимателно прескачаха по-дълбоките локвички, вървеше бързо заради студа и влагата във въздуха. Скоро щеше да го отмине…

Ненавиждаше се заради колебанието си. Отвори страничната врата, излезе и пристъпи да я пресрещне.

— Госпожо Лутиен.

Видя как се сепна и очите й се стрелнаха да преценят него и лъскавата черна кола, паркирана отзад. Направи още две колебливи стъпки и спря неуверено. Стоеше и го гледаше, едната й ръка висеше отпуснато, а другата стискаше гърлото. Когато проговори, той забеляза, че гласът й беше тих и доста изплашен.

— Да?

— Може ли да поговоря с вас? — Бе избрал да облече по-официален костюм от обикновено. Не беше възнамерявал да прави точно това, но откри, че иска да направи възможно най-добро впечатление. Последния път, когато го бе видяла, той беше просто едно унижено момче.

— Какво искате?

Той се усмихна. Тя реагираше много защитно. Един Бог знаеше за кого го смяташе. Някой служител, дошъл да я разпитва дали си плаща данъците…

— Искам просто да поговорим — каза той. — Разпознах ви… и се чудех дали… дали и вие сте ме разпознали.

Лицето й беше бледо, все още тревожно; намръщено го погледна в очите.

— Съжалявам — започна тя, — аз не… О, да, сетих се. Натаниел… — Поколеба се. — Но предполагам, че не може да използвам това име.

Той направи елегантен жест.

— Да, най-добре е да бъде забравено.

— Разбирам… — Тя стоеше и го гледаше — костюма, обувките, сребърния пръстен, но най-вече лицето му. Подробният оглед беше по-сериозен, отколкото очакваше, по-продължителен и напрегнат. Малко се изненада, но тя не му се усмихна, нито пък показа някаква радост. Но, естествено, появата му бе така внезапна.

Той прочисти гърлото си.

— Минавах оттук, видях ви и… Ами, мина много време.

Тя кимна бавно.

— Да.

— Мислех, че… И така, как сте, госпожо Лутиен? Как я карате?

— Добре съм — каза тя, а после добави едва ли не рязко: — Имаш ли име, което мога да използвам?

Той си намести маншета и се усмихна бегло.

— Сега името ми е Джон Мандрейк. Може би сте чували за мен.

Тя отново кимна безизразно.

— Да. Разбира се. Значи, вие сте… добре.

— Да. Сега съм министър на информацията. От две години. Беше голяма изненада, тъй като бях доста млад. Но господин Девъро реши да поеме риска с мен и — сви леко рамене — ето ме сега.

Очакваше това да предизвика нещо повече от поредното леко кимване, но госпожа Лутиен си остана безразлична. С леко раздразнение в гласа той каза:

— Мислех, че ще се радвате да видите колко добре се развиха нещата след… след последния път, когато се видяхме. Тогава нещата се развиха… злополучно.

Използваше погрешните думи, поне това знаеше със сигурност — изпадаше в заучените сдържани изказвания на министерския си живот, а не казваше точно какво мислеше. Може би затова тя изглеждаше толкова скована и несговорчива. Опита отново:

— Бях ви много благодарен, това исках да ви кажа. Благодарен ви бях тогава и все още съм.

Тя поклати глава и се намръщи.

— Благодарен за какво? Не съм направила нищо.

— Нали се сещате… когато Лавлейс ме нападна. Тогава той ме биеше, а вие се опитахте да го спрете… така и не получих възможност да…

— Както казахте, тогава нещата бяха злополучни. Но беше и преди много време. — Тя отхвърли кичур коса от лицето си. — Значи вие сте министърът на информацията? Вие сте отговорен за онези памфлетчета, които раздават по гарите?

Той се усмихна скромно.

— Да. Така е.

— Онези, които ни казват каква чудесна война водим и как само най-добрите млади мъже се записват в армията, че е мъжка работа да отплаваш за Америка и да се биеш за свободата и безопасността? Онези, които твърдят, че смъртта е подходяща цена за оцеляването на Империята?

— Малко сбито, но това е основната идея, предполагам.

— Виж ти. Изминали сте дълъг път, господин Мандрейк. — Гледаше го почти тъжно.

Въздухът беше студен; магьосникът напъха ръце в джобовете на панталона си и се огледа нагоре-надолу по улицата, опитвайки се да измисли какво да каже.

— Предполагам, че обикновено не виждате повече учениците си — рече. — Искам да кажа, когато пораснат. Да видите докъде са стигнали.

— Не — съгласи се тя. — Работя с децата. Не с възрастните, в които се превръщат.

— Действително — погледна износената й стара чанта, спомняйки си матовата сатенена вътрешност с малките несесерчета с моливи, тебешири, химикалки и китайски четки за рисуване.

— Щастлива ли сте от сегашната си работа, госпожо Лутиен? — запита той внезапно. — Имам предвид щастлива от парите, които получавате, от положението си и всичко останало? Питам ви, защото бих могъл, нали се сещате, да ви намеря друга работа, ако пожелаете. Имам влияние и мога да ви намеря нещо по-добро от това. Във Военното министерство има стратези, например, които се нуждаят от хора с вашия професионализъм да създават пентаграми за масово производство за американската кампания. Или дори в моето министерство — създали сме отдел по рекламата, за да можем по-добре да предаваме посланията си на хората. Техници като вас са добре дошли. Добра работа е да се занимаваш с конфиденциална информация. Ще се издигнете.

— Под „хората“, предполагам, имате предвид „обикновените“? — попита тя.

— Така ги наричаме официално — съгласи се той. — Явно те така предпочитат. Не означава нищо, разбира се.

— Ясно — каза тя рязко. — Ами, не, благодаря, доста добре съм и така. Сигурна съм, че никой от отделите няма да иска да му натресат една възрастна, обикновена гражданка като мен, а така или иначе, аз все още си харесвам работата. Но все пак, много мило от ваша страна. — Тя бутна ръкава на палтото нагоре и си погледна часовника.

Магьосникът събра ръцете си.

— Трябва да тръгвате! — каза той. — Слушайте, защо не ви откарам? Шофьорът ми може да ви закара навсякъде. Вместо да се тъпчете като сардела в някой автобус или влак…

— Не, благодаря ви. Много сте любезен — лицето й беше каменно.

— Много добре, щом така предпочитате.

Въпреки мразовития въздух, му стана горещо и се раздразни. Адски много му се искаше да си беше останал в колата.

— Е, за мен беше удоволствие да ви видя отново. Естествено, трябва да ви помоля да пазите това, което знаете, в най-строга тайна… Не, че е необходимо да го споменавам, уверен съм — добави той някак глуповато.

При тези думи госпожа Лутиен го изгледа по такъв начин, че той моментално се върна обратно назад през половината си живот към дните, когато и най-малкото й ядосване хвърляше отчайваща сянка в класната стая. Хвана се, че си гледа обувките.

— Наистина ли смятате — рече тя язвително, — че ще искам да разкажа на света, че някога съм видяла как великият Джон Мандрейк, нашия обичан министър на информацията, виси във въздуха със задника нагоре? Че съм чула воя и скимтенето ви когато едни жестоки мъже ви биеха? Мислите, че бих разказала това? Така ли мислите наистина?

— Не! Не това. Имах предвид името ми…

— О, това ли — тя се изсмя кратко и сухо. — Може да се изненадате — продължи тя, — но имам да върша по-приятни неща през свободното си време. Да, дори и аз, с глупавата си, нищожна и маловажна работа, нямам голямо желание да предавам децата, с които някога съм работила, независимо в какво са се превърнали. Що се отнася до мен, господин Мандрейк, рожденото ви име е в безопасност. А сега трябва да вървя. Закъснявам за работа.

Тя се обърна и закрачи по тротоара. Той прехапа устна, гневът му се примеси с нещастие.

— Не разбирате какво искам да кажа — извика той. — Не дойдох тук, за да тържествувам пред вас. Просто така и не получих възможност навремето да ви благодаря…

Госпожа Лутиен спря и погледна назад през рамо. Лицето й бе изгубило гнева си.

— Не, мисля, че разбирам, — каза тя. — И се радвам от това. Но вие грешите. Момчето ми беше благодарно, а вие вече не сте онова момче. Не говорете от негово име. Ние нямаме нищо общо, вие и аз.

— Исках да ви кажа, че знам, че се опитвахте да ме спасите и…

— Да — рече тя — и съжалявам, че не можах. Сбогом, господин Мандрейк. — И си тръгна, като бързо се отдалечаваше от него по мокрите листа.