Сандра Браун
Сенки от миналото (5)

Пета глава

Цяла седмица обмисляше как да се измъкне от тази среща. Измисляше хиляди планове как да я отмени, после отхвърляше всичките като прекалено театрални или смешни, или твърде прозрачни. Нямаше как да се измъкне от тази среща и се упрекваше, че е глупачка — глупачка, че не бе отклонила любезно поканата на госпожа Дилън и не бе оставила Чад да дава обяснения, ако беше необходимо. Глупачка и заради това, че изпитва към него това, което изпитваше.

„Няма да го обичам. Няма — казваше си Лий. — Той няма да иска да се среща с мен, ако семейството му не ме одобри. Може би няма да ме харесат.“

През по-голямата част от съботата тя положи всички усилия те да я харесат. Колкото и физически уморително да беше, тя отиде със Сара в търговския център да направят някои покупки. В един от специалните бебешки магазини Лий купи на дъщеря си червена коледна рокличка от кадифе на бели цветя, с бродерия отпред. Тоалетът беше допълнен с дантелени бели чорапки и сатенени обувки. За всеки случай, ако станеше нещо с новата рокля, Лий купи на Сара и гащеризон от лек джинсов плат в комплект с памучна блузка на шарки. Към джобчето отзад на гащеризона беше пришита носна кърпичка в тон с блузката.

Сара показа пълно пренебрежение към новите дрехи, но беше очарована от ярката розова опаковка, в която бяха сложени. Поглеждайки надолу, Лий с ужас видя как Сара с огромно удоволствие дъвче хартията. Луис се оказа права. Две нащърбени зъбчета се бяха показали от долния й венец.

За себе си Лий купи чифт модни панталони от мек зеленикавосин вълнен плат. Копринената блуза, която се съчетаваше добре с панталона, правеше очите й да изглеждат по-ясносини. Освен това си позволи да си купи и чифт златни обеци-халки, малко по-екстравагантни, отколкото обикновено носеше, но подходящи за празничните дни.

Когато окачи новите си дрехи, Лий благодари на звездите за това, че получи поръчката за украса от „Садъл Клъб Истейтс“. Онзи внушителен чек със сигурност свърши добра работа. Благодарение на договора й с търговския център и с пенсията на Грег Лий не беше притеснена за пари, но всеки допълнителен доход й бе от полза. Разбира се, тя съвсем не беше от категорията на чаддилъновците по света.

 

 

Неделната утрин беше ясна, но хапливо студена. Виещият вятър духаше откъм северозапад. Лий и Сара бяха облечени и готови, когато Чад позвъни на вратата.

Той стоеше на входа, тъпчеше на едно място и се свиваше от студ въпреки коженото си палто.

— Добро утро.

— Здравей — рязко отвърна Лий, макар сърцето й да примря, когато го видя. Очите му бяха бляскави като небето. Под дебелото палто носеше спортно сако и спортна риза с отворена яка. Джинсите му очевидно бяха нови и с отлична кройка. — Ние сме готови, трябва само да увия Сара — Лий вече си бе облякла палтото.

Той пристъпи вътре.

— Това ще го взимаме ли? — той посочи към огромната торба с пелени, натъпкана догоре.

— Да — отвърна тя през рамо, докато увиваше Сара в едно голямо одеяло.

— Колко време възнамеряваш да останеш там? — пошегува се той. Лий се изправи с шаващия вързоп в ръцете и срещна засмения му поглед. Въпреки усилията, тя не можа да се сдържи и отвърна на усмивката му. — Готови ли сте? — тя кимна. — Да тръгваме. Аз ще заключа вратата.

Лий внезапно спря насред тротоара, когато видя паркирано до бордюра едно лъскаво тъмносиньо ферари. Обърна се към Чад и го изгледа язвително.

— Знам какво ще ми кажеш. Че си продал пикапа — всяка дума, която изговаряше, сякаш бе посипана със захар.

Той смръщи вежди.

— Не, не съм продал пикапа — хвана я за лакътя и я поведе към колата, която бе оставил със запален мотор.

Не беше лесно, но някак успяха да се настанят със Сара и багажа й в ниските дълбоки седалки.

— Онзи ден, когато дойде да ме вземеш за обяд, не беше случайно, че не дойде с тази кола, нали? Нарочно караше пикапа, защото се страхуваше, че ако видя ферарито, ще задавам неудобни въпроси. Нали така? А?

— Да — отвърна той предизвикателно.

— И си предупредил Джордж и другите да не ми казват абсолютно нищо за теб. Така ли е?

— Да — Чад рязко включи на скорост и се отдели от бордюра. Няколко минути те пътуваха в пълно мълчание. Не вървеше да пристигнат у семейство Дилън скарани. Лий направи усилие да разсее враждебността помежду им.

— Къде живеят твоите родители? — Чад беше поел по една магистрала, която водеше на север извън града.

— Имат едно местенце. Сега баща ми има скотовъдна ферма.

— Сега?

— Преди работеше за „Флеймко“.

— О! — каза тя.

Добрите намерения се провалиха. Останалата част от пътя изминаха в мълчание. И Сара допринесе за това, заспивайки върху гърдите на Лий. Лий бе сложила една кърпа под главата на Сара, за да не изцапа новата си блуза. Напрежението между Чад, който не откъсваше очи от пътя, и Лий, която правеше същото, донякъде спадна.

— Достатъчно ли е топло? — попита я той.

— Да.

— Имаш ли нещо против да намаля малко терморегулатора?

— Не.

Разговорът им се ограничи в тези рамки, докато мощната кола буквално изгълта двадесетте мили до имението, което Чад скромно нарече „едно местенце“. Той отби колата по частното шосе. От двете страни на пътя породисти говеда преживяха край бали сено, пръснати върху просторни пасбища, които сега, през зимата, бяха кафяви. Страхопочитанието на Лий нарасна. Тя се отказа да брои, когато отминаха десетия от нефтените кладенци, подредени в стройна редица.

Къщата се оказа още един лек шок. Изправяше се с величествено спокойствие сред горичка от черничеви и орехови дървета край един поток. Беше построена от боядисани в бяло тухли. Четири четвъртити колони свързваха широката предна веранда с балкона на втория етаж. Тъмнозелени жалузи засенчваха шест високи прозореца върху фасадата.

— Пристигнахме — каза Чад, като отбягваше погледа на Лий, излизайки от колата с чантата на Сара в ръка. Мина от другата страна да им помогне да слязат.

— И като си помисля колко ужасно се чувствах, когато ми купи цветя, защото смятах, че си беден и безработен — процеди Лий през зъби.

Той стисна устни от раздразнение, но нямаше време да отговори, защото широката входна врата бе отворена със замах и отвътре изскочи Амилия Дилън, бършейки ръцете си в престилка.

— Влизайте бързо, не стойте на този вятър. Прибирайте бебето вътре, преди да се е простудило. Добре дошли, добре дошли, Лий. Здравей, сине — Амилия покровителствено обгърна раменете на Лий и я въведе в къщата. — Настанете се край огъня — каза тя и поведе Лий през един коридор, който минаваше по протежение на цялата къща и стигаше до уютна всекидневна. В огромната камина, която заемаше цялата стена, гореше ярък огън. — Татко, пристигнаха — провикна се Амилия към задната част на къщата. — Чад, сложи нещата на бебето на онзи фотьойл. Нищо няма да му стане. Лий, дай ми палтото си. О, та ти не можеш да го свалиш, докато държиш Сара. Дай на мен…

— Мамо — прекъсна я Чад, като я хвана за раменете с големите си ръце, — ще бъдем тук цял ден, но се страхувам, че няма да издържиш, ако не се успокоиш. Това е Лий Брансъм.

Амилия се засмя нервно.

— Много се разбъбрих, нали? Съжалявам. Работата е в това, че много се вълнувах от нашата среща — каза тя. — Здравей, Лий.

Ако Лий бе предусетила, че Амилия Дилън ще й хареса, то сега го знаеше със сигурност. Беше дребна жена с представителна външност и стегната фигура. Косата й беше посребрена, но личеше, че някога е била също такава тъмнокестенява като косата на Чад. Очите й също бяха лъчезарно сини.

— Здравейте, госпожо Дилън. Благодаря ви за поканата. Много се радваме, че сме тук.

— Лий, дай на мен Сара, докато свалиш палтото си — предложи Чад. Той взе увитото в одеялото бебе, което беше започнало да се разсънва.

— О, нека да я погледна, Чад — каза Амилия и се втурна към него. — Това е най-прелестното нещо, което може да види човек! Виж й рокличката, Чад. Истинско съкровище. Ще се разплаче ли, ако я взема?

— Мисля, че няма — обади се Лий, докато събличаше тежкото си палто. След като подаде Сара на майка си, Чад взе палтото й и заедно с одеялото на Сара го окачи на една закачалка. Когато се върна, улови погледа на Лий и те се усмихнаха, докато майка му гальовно нареждаше на Сара. Лий почувства как сърцето й се разтвори и устреми към неговото.

Гневът й се изпари. Забеляза мекотата в очите му и разбра, че той също се бе уморил от тази враждебност помежду им. Проблемите им — от гледна точка на онова, което бе преживяла, и неговата професия — изглеждаха непреодолими, но изкушението да ги омаловажи беше толкова голямо, че тя нито можеше, нито искаше да му се противопостави. Всичко ставаше прекалено ненадейно, прекалено бързо, за да е безопасно, но кой би могъл да спре лавина?

Изведнъж й се прииска да го докосне. Той сякаш отгатна желанието й, защото приближи до нея, собственически сложи ръка около кръста й и я привлече към себе си. Прощавайки му измамата, забравяйки за своите страхове, тя се притисна към него.

Желанието, което се излъчваше от очите му, когато го погледна, я стресна. Тя прочете в тях молба за търпение, обещание.

— О, тя наистина е прекрасна, Лий — каза майката на Чад за детето. Погледът й попадна на някой, който стоеше зад Лий, и тя каза:

— Стюарт, ела тук.

Лий се обърна към вратата и едва потисна възклицанието, което щеше да се изплъзне от устата й. Гърбът й се смрази. Чад силно стисна талията й, за да я успокои.

Под арката на вратата, която водеше към коридора, стоеше господин Дилън. Беше едър мъж. На младини навярно е бил як като Чад. Лицето му бе набраздено от атмосферните влияния и дългогодишния навик да се усмихва широко. Главата му беше увенчана с гъста бяла коса, която се спускаше ниско надолу. Беше се подпрял на патерица. И там, където трябваше да бъде левият му крак, имаше празен крачол, вдигнат нагоре и забоден над коляното му.

— Здравей, сине. Лий? — попита той и тя кимна. — За мен е удоволствие — пъргаво прекоси стаята и протегна към нея загрубялата си ръка. — Простете ми, че не си нося протезата, но в студено време с нея ми е неудобно.

— Господин Дилън — каза Лий, усмихвайки се непринудено този път, като пое ръката му. Веднага превъзмогна първоначалния си шок и сега показа добро възпитание. — Не бива да се извинявате за това, че искате да се чувствате удобно в собствения си дом.

— Наричайте ме Стюарт — отвърна той. — Беше прав, синко. Тя е красива — Лий се изчерви и всички се разсмяха.

— Той толкова ни изнерви, Лий — рече Амилия. — Не искаше да ни каже нищичко за теб. Дали си блондинка или брюнетка, ниска или висока. Абсолютно нищо. Каза само, че си красива.

— Дай да видя бебето, Амилия — каза Стюарт Дилън и жена му тутакси изпълни молбата му. — Ти наистина си извадил на бял свят едно прекрасно същество, синко — призна той и нежно сложи ръката си върху тази на Чад. Лий бе поразена от обичта, която тези хора очевидно изпитваха един към друг.

След половин час Лий вече имаше усещането, че цял живот е познавала семейство Дилън, те я караха да се чувства толкова добре в техния дом. Къщата беше топла и отразяваше приветливостта на своите собственици. Дървеният под скърцаше под килимите с уютния звук на добре стопанисвана и обичана къща. Лий не бе имала постоянен дом и това бе й липсвало. Военната кариера на баща й ги бе принуждавала да се местят често от едно място на друго по време на нейното детство и юношество. Тя винаги бе завиждала на стабилността на семейства като Дилънови.

Огънят весело пращеше в камината, докато те отпиваха от горещото питие, приготвено от червени боровинки, чиято рецепта веднага бе предоставена от Амилия, когато Лий съвсем непринудено изрази желание да я има. На Сара й дадоха хрупкав сухар, който тя щастливо дъвчеше. Амилия бе завързала кърпа около врата й, за да не изцапа рокличката си.

Дневната беше уютно украсена с вещи, представляващи семейни спомени, ръчни плетива и снимки на Чад в различна възраст. Пред един от прозорците, които започваха от пода и стигаха до тавана, стоеше огромна елха в очакване на коледната украса.

Амилия не отхвърли предложението на Лий да й помогне да приготвят „вечерята“. Лий сложи масата и направи картофеното пюре под обстрела от приятелски въпроси на Амилия, отнасящи се до нея и Сара. Стюарт държеше Сара в скута си, а Чад беше помолен да отиде на тавана и да свали кутиите с коледни украшения.

— Докато си горе, донеси, моля те, онзи високия стол — помоли го майка му.

Той трябваше да се връща на няколко пъти, но когато приключи с това задължение, яденето беше готово.

— Измий се, Чад, и донеси печеното, ако обичаш. Лий, би ли донесла желираната салата от хладилника, а през това време аз ще сложа Сара на високия стол.

— Досега не съм я слагала на стол. Още не може да седи сама.

— Остави това на мен — отвърна уверено Амилия.

В кухнята Чад изми ръцете си на умивалника, а в това време Лий свали престилката и отвори хладилника да вземе салатата. Тя беше сложена върху тежък кристален поднос и трябваше да се държи с две ръце. Чад застана пред Лий тъкмо когато тя се отправи към вратата.

— Днес изглеждаш много красива, Лий — каза той тихо. — Моите родители те харесаха, както си и знаех.

— И те ми харесват — отвърна тя, като вдигна тежкия поднос.

Най-неочаквано ръцете му я обгърнаха през кръста и той я целуна бързо, въпреки подноса, който стоеше като бариера помежду им. Усещанията, които това докосване пробуди у нея, застрашаваха не само и без това краткия живот на салатата, но и нейното твърдо намерение да му устои. Той създаваше у нея някаква потребност, която бе унищожителна.

— Чад, хайде донеси печеното — извика майка му от трапезарията.

— И си хубава не само на вид — добави Чад с тих глас. Той отстъпи назад, пусна ръката си, усмихна се дяволито и отиде да изпълни нареждането на майка си. Желираната салата се поклащаше прекалено силно, когато Лий я сложи на масата.

 

 

— И все пак смятам, че не е редно — поучително повтаряше Амилия. Без да й обръща внимание, Стюарт продължаваше да търка нежните венци на Сара с бърбън. — Не одобрявам силните питиета, под каквато и да е форма, особено за бебе.

— Това е с медицинска цел — отвърна Стюарт. Той ни най-малко не изглеждаше притеснен от това, че Сара дъвче пръста му. — Правил съм го същото и на Чад, когато беше бебе. И съм те виждал как му сипваш в устата уиски с мед, когато имаше кашлица.

Амилия прояви благоприличието да си придаде смутен вид.

— Лий ще си помисли, че сме ужасни хора.

— Не, няма — разсмя се Лий, приятно отпусната след обилния обяд и хубавия разговор, който Дилънови бяха поддържали по време на яденето. — Струва ми се, че ще трябва да купя бутилка бърбън — тя и Чад седяха близо един до друг на дивана. Той беше обгърнал раменете й. Пръстите му лениво се разхождаха нагоре-надолу върху ръката й. Лий се опитваше да не мисли за дръзкото му държане в кухнята. Всеки път, щом се сетеше за това, той сякаш отгатваше мислите й и й намигваше лукаво.

Дори по време на разкошния обяд той бе я измъчвал. Докато слушаше разсеяно баща си, който му разказваше за бизнеса с говедата, Чад бе разтривал доста умело крака й точно над коляното. Нямаше смисъл да опитва да се изплъзне от тази ръка. Тя сякаш беше съоръжена с радар и Лий бе мишената. Най-накрая тя капитулира и той изглеждаше доволен от възможността да гали бавно коляното й, притиснато до неговото под снежнобялата покривка.

— Обясни ми как успя да я сложиш на този висок стол — попита Лий Амилия.

— Таблата отпред нагласяваш, ако е възможно, близо до гърдите й. После завързваш детето с някаква кърпа или каквото имаш подръка. Повечето от тези високи столове имат широка каишка, която минава между крачетата на детето, така че то да не може да се изплъзне отдолу.

— Като ви слушам, май ще е по-лесно да я научим как да седи сама — обади се Чад с влудяваща логика.

Лий и Амилия му хвърлиха пренебрежителни погледи. А той и Стюарт само се разсмяха. Чад се отнасяше към родителите си с уважение и внимание. Но те знаеха и как да се шегуват. Трябва да са имали много щастливи мигове, докато Чад е бил момче, помисли си Лий. Че се гордееха с него, се разбираше от само себе си.

— О! — възкликна Лий, когато гръбчето на Сара започна да се огъва и тя се разплака. — Струва ми се, че доброто й настроение се изчерпа.

— Защо не я занесеш горе да поспи? — предложи Амилия, като стана от мястото си, за да заведе Лий.

— И аз ще дойда — скочи Чад нетърпеливо.

— Стой си на мястото — сряза го Амилия. — Баща ти искаше да гледате заедно футболния мач — Чад покорно се отпусна отново на дивана.

Лий взе хленчещото бебе от Стюарт и последва Амилия нагоре по стълбите.

— Това беше стаята на Чад — каза Амилия, когато, минавайки по дългия коридор, влязоха в една просторна спалня. — Както виждаш, нищо не съм променила в нея — стаята беше претъпкана със спортни снимки, трофеи, знаменца и емблеми от шампионати. В единия ъгъл имаше чифт зимни ски и ракета за тенис. Върху ламперията на стената беше закачена футболна каска.

— Ако ми помогнеш, ще преместим леглото до стената, а от външния край ще сложим възглавници, тъй че малкото съкровище да не може да се изтърколи — Лий се усмихна. Амилия мислеше за всичко.

Преместиха леглото и сложиха Сара да легне, но тя още не беше готова да заспи. Зарови в дюшека малките си крачета, обути в новите сатенени обувки, и започна да върти глава в пристъп на раздразнение. Лицето й стана тъмночервено.

— Тя е на непознато място — каза съчувствено Амилия. — Когато Чад беше бебе, не искаше да спи никъде другаде освен в своето легло.

— Може би ако легна при нея за малко, ще заспи — рече Лий, събувайки обувките си.

— Най-добре. Ще ви оставя сами. Ще заспи много бързо.

Лий се изтегна до бебето и взе да го тупа по гърба, докато то започна да се успокоява, плачът му премина в откъслечни хлипания, после в хълцания и най-накрая стихна в отмерено дишане. Лий взе завивката, която беше в краката им, и покри и двете с нея. Погледът й се задържа върху една снимка на Чад в страхотна футболна поза, докато очите й се затвориха, оборени от съня.

 

 

Когато се събуди, то беше от някакво сладостно усещане върху ухото й. Леко раздвижи глава, но тя се удари в друга, наведена над нея.

— Събуди се и ме целуни, госпожо — чу тя настойчив, дълбок глас. Топли влажни устни се нахвърлиха върху нейните, плъзваха се върху тях дотогава, докато устните й се разтвориха да посрещнат една пламенна уста. Щеше да й струва голямо усилие да отвори очите си, но тя все пак извади ръце изпод топлината на завивката и обгърна силния врат на Чад.

— Господи, чудесна си на вкус — промърмори той в ухото й и продължи да прави същото, което бе правил преди малко, за да я събуди. Тя отвори очи достатъчно, за да види как Сара спи дълбоко до стената. Чад бе коленичил край леглото. Ръката му лежеше, тежко отпусната, около кръста й и със съвсем малко усилие той обърна Лий с лице към себе си. Устните му се сключиха върху нейните още веднъж. Целувката стана по-жарка, езикът му — мародерстващ, хищен грабител, който покоряваше с финес.

— Чад! — тя дишаше премаляла, когато устата му се премести върху вдлъбнатината на шията й. Дъхът му опари затоплената й вече от съня кожа. — Не трябваше да идваш тук и да правиш това.

— Дръпни се навътре.

— Родителите ти…

— Спят и двамата в столовете си пред телевизора. Много скучен мач. Дръпни се навътре.

Лий се подчини сляпо, като се премести, оставяйки му достатъчно място да легне до нея. Той придърпа завивката върху себе си и започна да се притиска леко към нея, докато тя легна по гръб и вдигна очи към него, когато той се наведе над нея.

— Не можем…

— Красива си — каза той с хриплив глас. — Очите ти са толкова сини.

— Твоите са по-сини.

— Не.

— Да — настояваше тя. Забравяйки всякакви скрупули и здрав разум, прокара пръст върху тъмните му вежди. Непреднамерено изкусителен, пътешестващият пръст накрая се спусна надолу по носа му, стигна до устните и ги очерта с колеблива покана. Чад простена, освобождавайки се от своето въздържание, и отново се нахвърли върху устните й с неутолима жажда.

Ръката му се плъзна върху блузата й, разкопча копчетата без видим протест от нейна страна и се промъкна вътре. Кожата й потръпна от докосването му, когато сутиенът й падна, освободен с едно умело движение на китката му. Чад вдигна главата си и като дръпна настрани шумолящия плат, я погледна.

— Лий — въздъхна той с благоговение.

Пръстите му погалиха тъмнорозовите зърна, които сякаш се надпреварваха да привлекат вниманието му. Той знаеше точно колко сила да употреби, когато ги галеше. Лий неволно изви гръб и не можа да потисне сладострастния стон, който излезе от гърлото й. Очите му се сляха с нея миг преди той да наведе глава. Целуна гърдата й, впивайки устни в нея, което потопи Лий във водовъртеж от желания. При всяко леко всмукване утробата й се свиваше и тя усети празнина, каквато не подозираше, че съществува там.

— Чад! — тихо изстена, притискайки се към него.

— Знам, любов моя, знам. Изгарям от желание.

Ръката му покри гърдата й, сякаш да я предпази от нещо, а устните му проследиха надолу вдлъбнатината между ребрата й. Той разкопча панталона й, свали ципа и целуна възбуждащо оголения й пъп.

— Толкова е хубаво да те докосва човек — прошепна върху корема й, докато вкусваше от неговата сладост. Стигна до дантеления ластичен колан на бикините й. — Лий, искам те толкова много — прекомерното му желание пролича от напрежението в гласа му.

Това, което се случваше, внезапно я порази като мълния и тя се напрегна с всички сили да му се противопостави.

— Не, Чад! — извика тя и сграбчи ръката му, която лежеше между бедрата й. — Съжалявам, но не мога. Не тук. Не по този начин. Не…

— Шшшт. Лий — каза той бързо, тихо, — няма да направя нищо против волята ти.

— Съжалявам — повтори тя, като затвори и стисна очи да не вижда разбирателството, което прочете в неговите очи. Може би не й се искаше той да проявява такова разбиране. Може би на нея й се искаше той да е по-убедителен. Дори сега тялото й копнееше да получи удовлетворение.

Но не беше редно. Не можеше да се омъжи за него, а една любовна авантюра би била в разрез с всичките й разбирания. При все това цялото й тяло преливаше от копнеж по него. И ако тя чувстваше тази разяждаща я празнота отвътре, какво ли чувстваше той? Лий отвори очи и видя, че я наблюдава внимателно.

— Сигурно ме мразиш за това, което току-що ти причиних — каза тя. — Не го направих нарочно.

— Знам — отвърна тихо той. — И ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също не бих могъл да се любя с теб при тези обстоятелства. Сега не му е нито времето, нито мястото.

Тя лежеше послушно, докато той оправяше дрехите й. Когато свърши, той се наведе над нея и прошепна:

— Мислиш ли, че ще мога някога да те видя напълно гола? — усмивката му беше топла, дяволита.

— Нахалник — каза тя, като се усмихваше стеснително.

Той се изсмя сладострастно.

— Не си ли поне мъничко любопитна да видиш как изглеждам гол?

— Не.

Той се усмихна, белите му зъби блеснаха в притъмнялата от здрача стая.

— Лъжкиня.

Не успя да изрази енергичния си протест. Попречиха й устните му.

 

 

Събудиха Сара и Лий я облече с гащеризона, който много хареса на Чад. Той занесе бебето долу. На най-долното стъпало Лий го хвана за ръката.

— Мислиш ли, че ще забележат… нещо?

— Имаш предвид горещите отпечатъци върху гърдите ти? Няма, освен ако не си свалиш блузата — засмя се, като видя смущението, изписано върху лицето й. — Единственото, което биха могли да забележат, е, че ми е ужасно трудно да държа ръцете си далеч от теб. Внимавай. Може да не успея.

И наистина, докато украсяваха дървото, за Чад беше цяло изпитание да не я докосва. Веднъж, докато Лий беше в сянката зад дървото — лампите в стаята бяха угасени, за да могат да се наслаждават на разноцветните светлини, с които бе обкичено дървото — той се приближи зад нея, обгърна я с една ръка, сложи дланта си върху гърдите й и я целуна отстрани по врата.

— Чад, престани! — прошепна тя ожесточено.

Той само се изсмя и обхвана с ръка ханша й.

Почти привършваха с украсата, когато Лий застана встрани, за да погледа как родителите на Чад си играят със Сара. От време на време единият от тях даваше по някой съвет на двамата, които слагаха украсата; иначе вниманието им беше погълнато от бебето, което очевидно споделяше тяхната любвеобилност.

— Чад — промълви тихо Лий и от тона й той разбра, че това, което искаше да каже, не е някаква шеговита забележка, каквито често си подхвърляха. — Какво се е случило с крака на баща ти?

Коледното дърво се отразяваше в очите му, но тя успя да забележи колебанието в тях, преди да й отговори.

— Бил е смазан от някакво съоръжение, докато е потушавал пожар.

Вцепенението, изписано на лицето й, беше достатъчно красноречиво и той се извърна, плесна с ръце и попита майка си къде има нещо за хапване.

Амилия и Стюарт ги обсипваха с похвали за красивото дърво, а в това време те поглъщаха големи парчета от карамеловия орехов сладкиш, покрит с разбита сметана. Когато свършиха и Чад заяви, че е най-добре да заведат Сара вкъщи, преди да е станало много късно, Лий каза:

— Ако й прибереш нещата в чантата, аз ще помогна на майка ти да измие тези чинии.

Чад с неохота тръгна да изпълнява възложената му задача, оплаквайки се, че багажът на бебето е разпилян къде ли не, но Лий не му обърна внимание. Стюарт беше натоварен с мисията да забавлява Сара — поръчение, което той прие с радост.

Лий изсушаваше последната чаша, когато Амилия я взе от нея и стисна двете ръце на младата жена между своите.

— Лий, твоето посещение тук с Чад означава толкова много за нас.

— За мен също.

— Много се безпокоим за Чад — призна си Амилия.

— За работата му?

— И за това, разбира се, но имам предвид личния му живот. След Шарън ние се опасявахме, че никога няма да рискува да се влюби отново. Струва ми се, че сега е ужасно влюбен в теб.

Съзнанието на Лий се съсредоточи върху една-единствена дума. По-точно — едно име.

— Шарън? — попита тя с тих, тънък глас. Не искам да знам! — крещеше съзнанието й.

Очите на Амилия се разшириха от изненада.

— Не знаеш ли за Шарън? — Лий поклати глава. — О, Боже! — промълви Амилия, очевидно разстроена.

— Коя е тя? Кажи ми, моля те — Лий не си даваше сметка с каква сила бе сграбчила ръцете на другата жена, докато не я видя как трепна уплашено. Като отпусна ръцете й, повтори: — Моля те!

Амилия й отправи съчувствен поглед.

— Мисля, че трябва да попиташ Чад.