Сандра Браун
Сенки от миналото (2)

Втора глава

— Сигурен ли си, татко? Чад Дилън. Да не би да е с инициали? Провери ли при инициалите, с „Ч“?

— Да, Лий. Казах на телефонистката да провери навсякъде, но тя ме увери, че няма такова име.

Подпряна върху възглавниците на леглото си вкъщи, Лий смръщи вежди от раздразнение.

— Исках да му се отплатя по някакъв начин. Изобщо не ми хрумна да му взема адреса или телефонния номер.

— Сигурна ли си, че живее в Мидланд? — попита Луис Джаксън, видимо озадачена от твърдото намерение на своята дъщеря да се свърже с мъжа, който бе изродил бебето й преди четири седмици, а после изчезнал безследно.

Лий присви очи, опитвайки да се съсредоточи.

— Сега, като попита, струва ми се, че не, не съм. Само спомена, че пътува за Мидланд. Никога не е казвал, че живее тук.

— Е, може да е за добро това, че не можеш да го откриеш — Луис намусено изпъна гръб и си пое дълбоко въздух. — Винаги ще бъда благодарна на този човек, че е помогнал на теб и на Сара — тя хвърли любвеобилен поглед към спящото в креватчето бебе в другия край на стаята, — но той като че ли не е човек, с когото трябва да си имаш много вземане-даване.

Лий се въздържа да не направи гримаса. Опитваше се да проявява снизхождение към снобизма на майка си, но нейното пренебрежително отношение към Чад след всичко, което беше направил за нея и Сара, изглеждаше крайно нелюбезно.

— Не съм искала да си имам вземане-даване с него, мамо. Исках само да му се отблагодаря. Той имаше вид на човек, който се нуждае от известна сума.

За миг мислите й се върнаха към Чад, представи си го как се навежда над нея, стиснал ръката й, докато контракцията я раздираше отвътре. Очите му бяха толкова сини. Странно съчетание с толкова мургава кожа. Неговата деликатност беше в контраст със силата и мускулите му. Говореше като образован човек. Дори беше я сравнил с ренесансова мадона.

Нейният акушер беше похвалил усърдието на Чад. Лий си спомни за вестника.

— Този млад човек можеше да ви навреди много, ако не беше толкова добросъвестен.

Нямаше как да му благодари, щом не можеше да го открие. Чад Дилън беше загадка, която щеше да си остане завинаги неразгадана, и това не й даваше мира. Все по-често се улавяше, че мислите й се връщат към този мъж, който й се изплъзваше.

Въздъхна тежко и родителите й погрешно схванаха това нейно разочарование като умора.

— А сега си почини, Лий — каза баща й. — Хайде, Луис, остави я да поспи.

— Може би не трябва да си тръгваме утре. Сара е само на четири седмици. Искаш ли да останем още малко при теб?

— Не — отвърна Лий рязко, после смекчи тона си, като добави: — Чувствам се добре. Наистина. Беше много мило от ваша страна, че останахте при мен толкова време. Сара е образцово бебе. Тя ще спи добре нощем още няколко седмици. Ще мога да я взимам със себе си на работа няколкото часа седмично, когато трябва да ходя. Всичко ще бъде наред.

Очите на майка й се напълниха със сълзи.

— Просто не мога да повярвам, че всичко това се случи на теб, Лий. Защо трябваше да убиват Грег? Защо трябваше да останеш сама, вдовица на двайсет и седем години, с бебе? Молих те да дойдеш да живееш при нас, когато убиха Грег. Моята внучка нямаше да се роди край някаква си магистрала, ако беше вкъщи при нас, където ти е мястото. Ти се обричаш на нещастен живот.

Луис избухна в ридания. Харв Джаксън я прегърна утешително и я изведе от стаята. На вратата той извърна глава и хвърли поглед през рамо.

— А сега си поспи, Лий. Почини си хубаво, преди да си тръгнем.

Той затвори вратата след тях и Лий с благодарност се отпусна върху възглавниците. От време на време забравяше за своето положение. Ала неизменно някой добронамерен човек, обикновено майка й, все й го припомняше.

Болката от бруталната смърт на Грег понякога беше прекалено силна и непоносима. Винаги бе изпитвала страх от тази смърт, почти ужас, с увереността, че тя е предопределена и само изчаква съдбовния момент. Но Лий не беше подготвена за истинността, внезапността, безвъзвратността на убийството на своя съпруг.

Вечерта, преди да го убият, имаха разправия.

— Този път къде отиваш?

— Не мога да ти кажа, Лий. Знаеш това. Моля те, не ме питай.

— На границата ли?

— Лий, за Бога, не се дръж по този начин всеки път, когато заминавам — след достатъчно дълга пауза, която използва, за да се порови в брезентовия си сак, той нетърпеливо облегна ръце върху бедрата си. — Мислиш ли, че мога да си върша работата, да се концентрирам върху онова, което правя, ако всеки път трябва да тръгвам със спомена за едно разплакало, обидено лице? Знаеше с какво се занимавам, преди да се омъжиш за мен. Казваше, че ще можеш да го понесеш.

— Мислех си, че ще мога — тя зарови лице в ръцете си и се разплака. — Не мога. Обичам те.

Той изпусна въздишка на раздразнение и обич едновременно и приближи към нея, обгръщайки я с ръце.

— И аз те обичам. Знаеш, че е така. Но аз обичам и работата си. Това е много важна работа, Лий.

— Знам… поне в интелектуално отношение. Не те карам да се откажеш от нея напълно. Но можеш да преминеш на някоя административна длъжност. Би могъл да планираш акциите, без всъщност да участваш в изпълнението им — тя потръпна, когато погледна към автоматичния пистолет върху леглото — част от принадлежностите му, така както чорапите и бельото, които слагаше в багажа си. — Омразна ми е самата мисъл, че работиш като таен агент.

— Лий, много добре знаеш, че ако седна зад някое бюро, ще полудея. Аз съм добър актьор. Аз съм нужен там, където се развива действието.

— Ти си нужен на мен.

— Нужен съм на правителството. Нужен съм на онези деца, които се пристрастяват към амфетамина и хероина още от началното училище. Независимо колко удара правим, ние само се плъзгаме по повърхността. Тази битка е загубена, но въпреки това трябва да продължавам да се боря. Помогни ми. Имай ми доверие. Няма да позволя нещо да се случи с мен, когато знам, че ти си тук и ме чакаш.

Тя се отдръпна от него с колеблива усмивка.

— Винаги ще те чакам. Прибери се у дома скоро — цял и невредим.

Той я целуна жадно.

— Ще се прибера.

Но не се прибра. Следващия път, когато го видя, той лежеше в ковчег, осигурен от правителството.

Не можаха да отпразнуват тържествената вечеря, която Лий бе приготвила. Не можа да изненада Грег с новината за бебето, която смяташе да му съобщи същата тази вечер. И Лий се закле, че никога повече няма да има нещо общо с мъж, чиято професия е по-опасна от тази на директор на основно училище.

Грег бе работил извън Ел Пасо, но скоро след погребението на Лий й предложиха работа в Мидланд. Тя беше чела за този нов, процъфтяващ град, изникнал сред западните тексаски равнини. Мидланд беше град на петрола. Там, където имаше петрол, имаше работа, правеха се пари и се харчеха. Изглеждаше хубаво място за ново начало. Въпреки бурните протести и сълзливи молби на майка си да отиде да живее при тях в Бит Спринг Лий бе приела работата в Мидланд. Със заплатата, която й обещаваха, пенсията на Грег и с малко пестеливост би могла да живее спокойно. Беше твърдо решена да се справи сама.

Лий се вслушваше в лекото, учестено дишане на своето бебе, наблюдаваше повдигането и снишаването на малкото му гръбче.

— Най-лошото свърши, Сара. Ще се справим.

Имаше си дом, работа, здраво бебе. Трябваше да се науми само как да се справя със самотата.

 

 

— Сара, утре си на диета — каза задъхано Лий, докато настаняваше дъщеря си в платнената люлка, след което я залюля. Беше изкарала тежък работен ден, беше минала да прибере четиримесечната Сара от дома на жената, при която я оставяше само когато бе необходимо, а после трябваше да напазарува нещо за ядене. След като остави пухкавото бебе вкъщи, тя отиде да прибере от колата двете торби с продукти, после се върна и ги тръшна върху кухненския плот.

— Пфю! — възкликна Лий, изрита обувките си и се строполи върху дивана. Усилията на майка й очевидно забавляваха Сара, тя взе да гука тържествуващо и весело размаха ръчички.

— Нямам намерение да те забавлявам, госпожице Сара — укори я Лий.

Стана от дивана, коленичи пред люлката и започна да гъделичка закръгленото коремче на Сара.

— Какво мислиш, че съм аз? Твоят личен придворен шут? — Сара взе да пищи, когато Лий зарови лицето си в меката й гушка, и да премлясква с уста.

Ръцете на бебето се докопаха до хубавия кок върху тила на майка му и го развалиха напълно.

— Оох! — Лий се търколи върху пода. Отзад блузата й се измъкна от полата. Тя се смееше и се опитваше да си поеме дъх. Когато на вратата се позвъни, изпъшка.

— Не мърдай оттам — предупреди тя Сара шеговито. Отвори външната врата и тутакси притисна ръка към гърдите си от изненада. Сърцето й биеше лудо. Сякаш фойерверки се взривяваха в главата й. Колкото и странно да бе, изпита необикновено чувство на възторг.

— Здравей.

Той изглеждаше толкова различен! Косата му все още бе дълга, но бе грижливо сресана и лъщеше от чистота. Лицето му имаше същия тъмен загар, но беше гладко избръснато. Нямаше ги мръсните джинси и каубойската риза. На тяхно място носеше чифт елегантни сиви панталони от каша, светлосиня риза и тъмносиньо сако. Лъскави черни обувки бяха заменили опърпаните ботуши.

Само очите му бяха същите. Искрящи. Сини. Поразителни.

Не, очите му не бяха единственото познато нещо. Лий позна тази широка, бляскава усмивка.

— Помниш ли ме?

— Разбира… се — изрече тя със запъване. Дали го помни? Да, помни го. Често, докато лежеше сама в леглото, си представяше съвсем ясно очите му, усмивката му, гласа му, целувката му точно преди да си тръгне. Казваше си, че единствената причина, поради която иска да го види отново, е, за да му благодари. Сега, докато се взираше в очите му и гледаше тази красива мъжествена усмивка, не беше толкова сигурна, че това е единствената причина.

— Чад. Ти изглеждаш… изглеждаш толкова променен — тя довърши думите си неуверено, чувствайки се неловко. Надяваше се, че той няма да разбере как неговото магнетично присъствие я изкарва от равновесие.

— И ти също. Сега си слаба.

Тя се разсмя и се погледна и едва сега си даде сметка колко е раздърпана. Отново вдигна очи към него, малко нервно.

— Влизай. Съжалявам, че имам такъв ужасен вид. Сара и аз си играехме и…

— Изглеждаш чудесно — прекъсна я той. Влезе в стаята и изведнъж спря. — Нима това е Сара! — възкликна, невъзмутимо клекна пред люлката и протягайки ръка под платнената седалка, улови бебето отдолу, за да спре люлеенето. Сара го погледна с любопитство.

— Да, това е моята Сара — отвърна гордо Лий.

— Прелестна е — каза той тихо. Показалецът му се приближи към лицето на детето, но тутакси бе уловен от здравото влажно юмруче. — Има и добри рефлекси — Чад се разсмя. Внимателно издърпа пръста си от топчестото юмруче и се изправи. — Донесъл съм нещо за нея.

— О, Чад, не трябваше! — възкликна Лий, но веднага се смути от баналната фраза. Взе бързо да се извинява. — Ти бездруго направи достатъчно за Сара, като я извади на белия свят.

— Исках да й дам нещо. То е отвън, в пикапа. Ще ида да го взема — той излезе през входната врата, но не я затвори след себе си.

С бързи, ала несръчни движения Лий напъха блузата в полата си и сложи обувките си. Косата й! Какъв ужас. Усети как тежкият кестеняв кок се плъзна върху тила й. Кичури коса се разпиляха встрани. Нямаше време да я оправи. Той вече се връщаше.

— О, Боже мой! — извика тя и се разсмя, когато Чад внесе огромна, красиво опакована кутия.

— Ще трябва ти да й я отвориш.

— Може да се наложи да помагаш.

Лий махна яркорозовата панделка от огромната кутия и започна да разкъсва хартията.

— Майка ми винаги пази опаковките от подаръците. Щеше да припадне, ако можеше да ме види как късам опаковката.

— Не е никакво удоволствие да отвориш подарък, ако ще трябва да мислиш как да запазиш опаковката — каза Чад.

Лий го погледна и се усмихна.

— Прав си.

Когато махна капака на високата кутия, тя видя купчина от бяла мека хартия, в която почна да рови, докато се показа част от мека жълта козина на черни райета.

— Почакай, дай аз да го извадя — предложи той.

Отдръпвайки се встрани, тя видя как той извади от кутията огромен тигър с дълга опашка, дълги мигли и широка доброжелателна усмивка. Тя притисна устата си с ръце от изумление. Досущ приличаше на истински препариран тигър.

— Чад! — Лий протегна ръка и докосна красивата козина. Сигурно му е струвало цяло състояние, а тя знаеше, че той не може да си го позволи. Най-напред цветята, които беше донесъл в стаята й в болницата, и сега този щедър подарък… Неговата разточителност надминаваше здравия разум. — Чад — повтори тя.

— Мислиш ли, че ще й хареса? — той тържествено занесе тигъра до люлката и го изправи точно пред Сара. Животното беше няколко инча по-високо от люлката. За миг Сара се вгледа в него предпазливо, после лицето й се сгърчи, устата й се отвори широко и тя нададе силен, продължителен, нестихващ писък.

— О, Господи, какво направих! — възкликна Чад, извръщайки се рязко към Лий, съвсем паникьосан.

Безпокойството му беше дори по-голямо от това на Сара.

Лий застана между дъщеря си и тигъра и взе ревящото бебе от люлката.

— Струва ми се, че й дойде много. Това е всичко.

— Съжалявам. Не исках…

— Разбира се, че не си искал. След малко ще се успокои. Трябва й само да знае, че съм тук.

Само след минута плачът на Сара беше вече стихнал. Тя се разхълца тихо и после вниманието й беше привлечено от златната обеца на ухото на майка й.

— Май не разбирам много-много от бебета — подхвърли Чад, сякаш да се извини.

— Трябват й ден-два да свикне с него и той ще й стане любимец.

— Надявам се.

— Всъщност струва ми се, че вече ти е простила.

Клатушкащата се глава на Сара се бе обърнала в посоката, откъдето идваше гласът с ниския тембър. С изключение на бащата на Лий, бебето не беше виждало други мъже. Не й отне много време, за да направи разлика между височината на този глас и гласа на майка й.

— Искаш ли да я подържиш малко? — попита го Лий.

— Мислиш ли, че ще ми позволи?

— Би трябвало, тъй като ти беше първият човек, който я е държал.

— Хей, точно така е, нали?

За миг погледите им се кръстосаха над главата на Сара. Лий разбра, че и двамата се връщаха към спомена за онази безлюдна магистрала — само тя и той в знойния августовски ден, когато беше спрял да й помогне. Лий си спомни колко беше мил и внимателен и си помисли колко е радостна, че го вижда отново. Неудобният момент се проточи мъчително дълго.

Лий първа отмести погледа си и поднесе Сара към протегнатите му ръце. По време на размяната ръката й остана притисната между мекото гръбче на Сара и твърдата длан на Чад. Тя вдигна очи към него, за да види дали е забелязал докосването, и със смущение установи, че го е забелязал. Изумителните му сини очи пронизваха нейните. Тя бавно издърпа ръката си от неговата.

Чад насочи вниманието си към Сара. С тих, мелодичен тембър той хвалеше прелестите й. Сара го беше зяпнала в лицето, хипнотизирана от напевните звуци на гласа му. Лий правеше усилие да не се поддаде на този гальовен глас така лесно, както нейното бебе. Той беше толкова красив! Наистина, когато го срещна, не беше в най-добрата си форма, но никога не бе предполагала, че ще изглежда така добре в хубави дрехи. Беше трогателно, че е облякъл най-хубавите си дрехи, за да ги посети. Защо трябваше да я учудва това? Всичко, което правеше той, бе толкова мило.

Лий се чувстваше като повлекана, раздърпана и немарлива. Стеснително прибра непокорен кичур коса зад ухото си и се поизправи, надявайки се той да не е забелязал как небрежно си е напъхала блузата в полата. Знаеше, че на чорапа й се е пуснала бримка от торбата с покупките.

— Дали двете дами биха желали да ме придружат за вечеря навън?

— Какво? Вечеря? Навън?

Той се разсмя и подхвърли Сара нагоре. Детето изписка от щастие.

— Да, вечеря навън.

— Много бих искала, Чад, но мисля, че няма да можем. Ужасно трудно е да заведеш Сара на ресторант.

— Ще се оправим някак.

— Не ми се иска да ти създавам неприятности — тя прехапа долната си устна. Той беше похарчил толкова пари за подаръка, не можеше да му позволи да ги води и на вечеря. Все пак харесваше й да разговаря и с някой друг, освен със Сара. С възрастен. С мъж. С Чад. — Ще останеш ли да вечеряш с нас? Имам предвид тук.

Ама че го каза, Лий — самоиронизира се тя. Какво щеше да си помисли за нея? Че в нейната къща по цял ден влизат и излизат мъже? Че е някоя вдовица, зажадняла за мъж? Не трябваше да…

— Сигурна ли си, че предпочиташ да готвиш, вместо да излезем навън?

Не беше сигурна, но не искаше той да знае. Поне в погледа му нямаше нищо, което да говори за някакви похотливи намерения. Не бе допуснал, че поканата й включва нещо друго, освен вечеря.

— Сара все още не може да стои на висок стол и трябва да я държа в нейната носилка, а пък тя вече е голяма за нея. Обикновено е много добричка, докато поднесат яденето ми, после започва да нервничи. И аз трябва да се храня с една ръка, докато…

— Разбирам — каза той, усмихвайки се, и вдигна ръка да спре възраженията й. — Добре. Ще остана. Но само тази вечер. Ще опитаме с ресторанта друг път. Няма да е толкова трудно да се справим с малко усилие.

Друг път?

— Ъъ… какво да приготвя за ядене?

— Какво има? — Сара го удряше по бузата с все сила. Той нямаше нищо против.

— Тъкмо купих кутия шунка от магазина. Обичаш ли студена шунка?

— Обожавам я.

— Салата? — той кимна. — Родителите ми бяха тук в неделя. Майка ми направи голяма купа с картофена салата и ме уверяваше, че колкото повече време седи в хладилника, толкова по-хубава става.

— И майка ми казва същото. Мога ли да ти помогна с нещо? — белите му зъби блеснаха в ослепителна усмивка.

— Очевидно се справяш добре със Сара. Имаш ли нещо против да се занимаваш с нея, докато извадя продуктите и приготвя вечерята.

— Това е най-лесната работа, която съм вършил от доста време насам — отвърна той и поразителните му сини очи заискриха.

Лий неловко заби поглед в пода. Кога за последен път беше посрещала мъж? Още преди тя и Грег да се оженят. Какво трябваше да направи? Малко жени, които посрещаха мъже, имаха четиримесечно бебе, за което също трябва да се грижат.

— Ще ме извиниш ли само за няколко минути? — помоли тя и пресичайки всекидневната, се отправи към спалнята. — Трябва само да… Ще се върна веднага.

Припряно затвори вратата на спалнята след себе си и изтича до гардероба. Какво можеше да облече? Имаше нови вълнени панталони… Не, промяната щеше да бие на очи. Прекалено небрежно ли щеше да бъде с джинси? Колко смешно. Нали щяха да прекарат вечерта вкъщи? Вечерта? Става въпрос само за вечеря, Лий. Само за вечеря.

Обу колосаните си джинси и сложи нова блуза. Сара беше изцапала другата с храна. Избра си блуза в кайсиев цвят от полиестер, който само опитно око можеше да различи от коприната. После, след като извади фибите от косата си, Лий започна да я разресва, докато стана лъскава, и закрепи бляскавите кичури зад ухото си с гребенче. Ето така беше по-добре. Напръска се със спрей с едва доловим аромат и бързо се върна във всекидневната. Задъхваше се и сърцето й биеше силно.

Чад бе седнал на дивана, а Сара лежеше по гръб върху краката му. Тя риташе с крачета корема му. Очите му се разшириха от възхищение, когато се появи Лий. Той тихичко и продължително подсвирна с уста, някак нарочно подсилено, за да не бъде обидно.

— Лий Брансъм, вие сте една красива жена — похвали я дрезгаво.

Лий бе стиснала здраво ръцете си отпред.

— Благодаря ти — отвърна простичко.

— Надявам се, нямаш нищо против, че съм си свалил сакото.

То беше преметнато върху страничната облегалка на един фотьойл. Ръкавите му бяха навити до лактите.

— Не. Настани се удобно — тя се отправи към кухнята.

Взимайки детето в ръцете си, Чад се изправи и я последва.

— Харесва ми твоята къща — рече той, оглеждайки малките, но с вкус подредени стаи. Приглушеното синьо и бежово във всекидневната преливаха без прекъсване в невероятно малката трапезария. Кухнята беше гола, облицована с декоративни плочки в тъмносини оттенъци до нивото на кухненските плотове. Медни съдове висяха, окачени на една поставка до тавана. Чад трябваше да наведе глава, за да не се удари в някой от тях.

— Искам отново да ти благодаря — каза тя, като бъркаше в торбата с продукти и грижливо ги поставяше в добре подредения си шкаф. Мястото по рафтовете беше твърде оскъдно.

— Когато се преместих тук, никак не ми се искаше да живея в апартамент, но не можех да поема задълженията, свързани с една къща — обясни тя, поставяйки яйцата в специалния съд в хладилника. — Този апартамент тук е точно това, което ми трябва. Наемът покрива и поддържането на двора. Освен това, обичам да имам съседи.

Сградата имаше П-образна форма с двор по средата. Докато подрусваше Сара, Чад погледна към двора през широкия панорамен прозорец над мивката.

— Дворът ви е хубав. Пейзажът е красив.

Тя се засмя.

— Както знаеш, зеленината не е в изобилие в Мидланд и тези запустели земи ми действат потискащо. Исках да си имам моя градина. Разбира се, сега не цъфти нищо, но през пролетта е хубаво, когато разцъфнат цветята. Сметките ми за вода това лято бяха ужасяващи.

— Не си ли от Западен Тексас?

— Аз съм издънка на служител от въздушните сили. Баща ми беше от кариерата и последното му местоназначение беше в Биг Спринг. Това беше, преди да закрият въздушната база там. Когато излезе в оставка, с майка ми решиха да останат. По това време бях в колежа. Грег и аз живеехме в Ел Пасо.

— Съпругът ти? — попита той тихо.

— Да — ръцете й застинаха. Вече беше минало повече от година. В книгите пишеше, че първата година от вдовишкия живот е най-трудната за преодоляване. Бе прекарала сама първата Коледа, рождените дни, годишнината от сватбата им. Лошите моменти, разправиите около неговата работа бяха отстъпили място на по-приятни спомени.

— Спомена, че работел в отдела за наркотици — припомни си замислено Чад. — Неговата работа притесняваше ли те?

Въпросът на Чад не й се стори продиктуван от празно любопитство поради начина, по който го зададе. Изглеждаше истински заинтересуван от отговора й.

— Мразех я. Грег и аз бяхме щастливи заедно. Единствените ни разногласия бяха свързани с работата му. Молех го да я остави, но… — тя бързо затвори вратата на шкафчето и посегна към друго, за да вземе прибори и чинии. — А ти? Още ли работиш като механик?

— Механик?

— Спомена, че си работил по двигателя на някакъв самолет. Тогава си помислих, че сигурно си механик.

— О, да, знаеш ли, понякога наистина се занимавам с двигатели. Занимавам се с най-различни неща — той смутено отмести поглед и тя не настоя да получи от него повече информация. Може би нямаше постоянна работа и се залавяше с всичко, което му попаднеше. Очевидно беше купил тези дрехи в период на относително благоденствие. Изисканото му облекло беше явно от високо качество и му стоеше чудесно.

Масата бе сложена и храната — готова за сервиране. Чад беше донесъл люлката на Сара в кухнята, за да може да помогне на Лий, като нареже шунката. Бебето остана в люлката, докато те се хранеха.

— Работиш ли, Лий? — попита Чад, отхапвайки от намазаното с масло парче франзела.

— Да, но не знам как да ти го обясня — усмихна се тя. — Украсявам търговски центрове.

Той я зяпна, безкрайно учуден, и Лий се разсмя.

— Какво точно означава това? — каза той, след като преглътна залъка си.

— Украсявам търговски центрове. Никога ли не си се запитвал кой окачва всичките тези кошници с пролетни букети? Или кой сменя саксиите със зеленина край шадраваните? Или кой прави ледената къща на Дядо Коледа… с което между другото се занимавам сега.

Чад остави вилицата си в чинията и присви вежди.

— Сигурно съм тъп, но не, никога не съм се замислял над това.

— Малко хора мислят за това, но те със сигурност биха забелязали, ако тези неща ги нямаше.

— В търговския център ли работиш?

— Не само там. Работя при тях по договор. Освен това се занимавам и с няколко административни сгради. Обикновено те искат само украса за Коледа. Понякога за Великден. Казвам им какво да купят в рамките на техния бюджет, те го купуват и аз им правя украсата.

— Забележително.

Тя се разсмя.

— Няма да повярваш, но това е страхотна работа за самотен родител. Сама си разпределям времето, като спазвам сроковете, разбира се. Плащам на студенти да вършат тежката работа вместо мен, но не и в търговския център. Там си има инженери, които ми помагат. Украсите в търговския център трябва да се сменят само пет пъти в годината. В останалото време аз си планирам работата за следващата украса.

— Как може човек да си намери такава работа?

— Всъщност тя ме намери. Имах приятелка, която вършеше такава работа за някои банки в Ел Пасо. Бях нейна неофициална помощничка. Предприемачите на тукашния търговски център й предложиха тази работа. Тя отказа, но препоръча мен. Разбира се, те не знаеха, че съм бременна, когато започнах работа, но никой не каза нищо дори когато започна да си личи.

— Разбира се, че не. Сигурен съм, че са били доволни от твоята работа, а и кой би уволнил бременна вдовица в тези цивилизовани времена?

Тя се засмя.

— Сигурно си прав. Във всеки случай доволна съм, че не го направиха. Не можех и да мечтая за по-добри условия на работа.

Привършиха с вечерята и за десерт започнаха да ядат сладолед, полят с течен карамел.

— Случайно да ти се намира кафе, ще върви добре със сладоледа? — каза той.

Лий изпусна лъжицата си в купичката.

— О, не, Чад, съжалявам, нямам. Дори нямам кафеварка. Не пия кафе и…

— Не пиеш кафе? Ти американка ли си?

Стана й неудобно, че не може да му направи кафе, но шеговитият му тон я успокои.

— Съжалявам — повтори тя.

— Няма нужда да се извиняваш — рече той простичко. — Ще изпия още една чаша чай.

Докато Лий разчистваше масата, Чад скришом даде няколко лъжици разтопен сладолед на Сара, която отново седеше в скута му. Лий го хвана на местопрестъплението.

— Чад, сладолед ли й даваш? — попита тя, притиснала юмруци към краката си.

— Разбира се, тя го обожава — отвърна той с невинна момчешка усмивка.

— Аз едва я нося сега, толкова е дебела. Последното нещо, от което има нужда, е сладолед.

Чад вдигна глава и впи поглед в Лий, измери я от глава до пети.

— Бих казал, че и двете може да сложите по някой и друг килограм и няма да ви се отрази зле.

Тя нервно прекара език по устните си и се опита да се пошегува с думите му.

— Толкова усилия положих, за да отслабна и да се стабилизирам в това положение след раждането на Сара — какво ставаше с гласа й?

— Добре си се потрудила — погледът му многозначително се спря върху гърдите й и сякаш ги беше докоснал, те потръпнаха в отговор. Лий усети болезнено как зърната на гърдите й се втвърдяват и напрягат под тънката материя на сутиена й. Как й се искаше да я целуне. Сара избра тъкмо този момент, за да се разплаче.

— Спи й се — каза Лий, като взе детето от ръцете на Чад и вдигна малкото телце пред себе си като щит. — Май ще трябва да я сложа да спи.

— Да ти помогна ли? — беше се изправил, когато тя взе Сара. Сега се навеждаше над тях, галейки гръбчето на бебето, но гледаше Лий, сякаш докосваше нея, не Сара.

— Н… не. Стой си спокойно. Ще се върна бързо. Тя обикновено заспива веднага.

Лий буквално избяга от стаята. Трябваше да си поеме дълбоко дъх няколко пъти, докато се успокои, щом влезе в спалнята, където спяха заедно със Сара. Все още не се решаваше да премести детето в по-малката втора спалня. Имаше нещо успокоително в това да чува до себе си дишането на друг човек, дори и на детето, докато спи.

Тя се опитваше да не прехвърля своята нервност върху Сара, докато я приготвяше за сън. Предпазливостта й се оказа излишна, защото още щом обърна Сара по корем, бебето зае обичайната си поза за спане с дупето нагоре и нямаше нужда даже от неколкоминутното потупване по гърба. Тутакси заспа.

Чад кръстосваше насам-натам като караул, когато Лий се върна във всекидневната.

— Оттатък беше толкова тихо, помислих си, че нещо се е случило.

— Не — рече Лий. — Тя е много послушно бебе.

— Което значи, че е щастлива. Ти си добра майка, даваш й чувство за сигурност.

— Надявам се да е така — отвърна му сериозно. — Притеснявам се за нея, че ще трябва да расте без… — Лий прекъсна изречението си, когато си даде сметка какво щеше да каже, и се зае да изправя някаква картина на стената, която нямаше нужда от това.

— Баща?

Лий се обърна.

— Да.

Чад се приближи до нея. Искаше й се да отстъпи назад, за да се предпази от някаква неопределена заплаха, каквато представляваше той, ала краката й отказваха да се движат.

— Трябва ли да разбирам, че няма някой, с когото се срещаш? — попита той тихо.

Крехката защита, която Сара осигуряваше с малкото си тяло, вече я нямаше. Присъствието на Чад изпълваше стаята с атмосфера на мъжественост, каквато никога преди Лий не бе усещала там и която я поглъщаше. Тя можеше да я види, да я почувства, да долови аромата й.

— Да — отговори на въпроса му след дълга пауза.

— Да, че има някой, или да, че няма никой?

— Да, няма… няма никой — поклати смутено глава.

— Грег? — попита тихо той. — Той ли е причината да си все още сама?

Тя отбегна изпитателния му поглед. Господи, очите му бяха толкова сини и дълбоки и… През дълбокия отвор на ризата му космите по гърдите му блестяха на меката светлина на лампата.

— Не. Не мога да се откажа от живота, защото съм загубила съпруга си.

— Има ли друга причина?

Тогава тя го погледна и се разсмя.

— Ами откровено казано, една вдовица в напреднала бременност не е точно онова, за което мечтае всеки мъж.

Той се разсмя заедно с нея, отмятайки глава назад. Кожата върху шията му се изопна силно и очерта изпънатите му мускули. Тя изглеждаше топла, вибрираща. Усмихвайки се, той отново я погледна.

— Имаше ли някакви усложнения, след като те заведох в болницата?

— Не.

— Добре ли си? Всичко нормално ли е?

Би трябвало да изпитва смущение, че обсъжда такива лични неща с него, но странно, не се смущаваше.

— Да, при последния лекарски преглед се установи, че съм в отлично здравословно състояние.

Той въздъхна с облекчение.

— Господи, колко се изтормозих при мисълта какво бих могъл да ти сторя.

— Чад — тя протегна ръка към неговата да я докосне, после се разколеба и я отдръпна. — Къде беше след това? Опитах се да те открия. Името ти го нямаше в телефонния указател.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо си се опитвала да ме откриеш?

— Исках да ти платя за това, че ми помогна. Аз… — намръщеният му поглед, който бързо помрачи красивото му лице, я принуди да млъкне.

— Никога не бих взел пари от теб, Лий — въздухът излезе със свистене през зъбите му, когато отмести поглед от нея. — По дяволите! — изруга тихо, после отново я прониза с очи. — Да не би да си си мислела, че съм очаквал да ми платиш?

— Не исках да те обидя, Чад. Исках само да знаеш колко много съм ти задължена… — долната й устна потрепери. — Можех да умра, ако не беше ти. Сара можеше…

— Шшшт — каза той, пристъпвайки напред, за да я обгърне със силните си ръце. Тя съвсем естествено се отпусна в прегръдката му. — Не исках да те тревожа. Излиза, че всичко, което успях да направя, откакто дойдох тук, е да ви разплача и двете — беше опит за шега, и то успешен. Тя се разсмя, опирайки се до ризата му. Той миришеше на хубаво. Скъп, странен аромат.

Чад повдигна брадичката й с пръст и тя се взря в тези обаятелни очи.

— Спомняш ли си какво стана в болничната стая, преди да си тръгна?

Тя преглътна.

— Донесе ми цветя.

— Какво друго? — тя се опита да наведе глава, но той не й позволи. — Какво друго?

— Целуна ме.

Той кимна бавно.

— Не бях сигурен дали си спомняш — ръката му се плъзна по страните й и очерта лицето й. — Дали беше твърде замаяна от лекарствата, за да ме отблъснеш, или нямаше нищо против да те целуна?

Тя стеснително сведе очи.

— И двете, струва ми се.

Усети напиращия смях в гърдите му.

— Тогава няма да имаш нищо против, ако те целуна отново? — след като тя не го погледна, той настоя: — Лий.

Тя поклати глава.

Лий усети топлия му дъх преди нежното докосване на устните му. Те се притиснаха върху нейните по същия начин, както тогава — бавно, нежно, ласкаво. За миг ръцете му я притиснаха по-силно, после се отпуснаха, така че дланите му да могат да обхванат гладкия й гръб.

Усети мига, в който устните му се разтвориха. Зъбите, които имаха голям принос за великолепната му усмивка, се допряха до устните й, захапаха ги леко. Те се разтвориха като цвете, поддавайки се на тази прелестна настойчивост. Няколко мига, през които можеха да усетят ударите на сърцата си, устните им останаха така разтворени и задъхани. Чакащи.

После езикът му си проправи път между устните и зъбите й, прониквайки в устата й, допирайки се до нейния език с интимност, която накара крайниците й да отмалеят. Ръцете й обгърнаха кръста му, вкопчиха се в мъжа с надеждата да намери здрава опора под краката си.

Тялото й се изпълни с живот, когато се притисна в неговото. Гърдите й се напрегнаха и втвърдиха върху мускулестото му тяло и когато той се притисна към тях леко, тя чу сподавения стон на удоволствие. Ръцете му обхождаха гърба й, мачкаха го, галеха го, плъзваха се встрани, притискаха ребрата. Сега едната се спусна властно покрай талията й и се спря по-надолу. С безкрайна грижливост я притисна силно към себе си.

Моментният шок, когато усети възбудата му, бе потиснат от инстинктивната необходимост да я опознае по-добре. Щом тя се отпусна върху него, и последното усилие, с което обуздаваше страстите си, се стопи. Целувката му стана пламенна и неудържима. Той изучаваше устата й усърдно с любопитния си език, с устни и зъби, които вкусваха и се наслаждаваха на всеки миг.

Целуваше я с поривиста настойчивост и нерешителни глътки. Беше дързък. Беше плах. Веднъж ненаситен, после нежен. Настоятелен, после умоляващ. Докато изучаваше устата й, сладостни еротични усещания се разливаха по тялото на Лий и ответната й целувка бе изпълнена с копнеж.

Останали без дъх, те се откъснаха един от друг. Той допря пламналата си буза до лицето й. Ръцете й от дълго време обгръщаха гърба му. Задъханото им хриптене отекваше в тихата стая.

Бавно се отдръпна от нея и отметна назад кичур от косата й. Навеждайки се, я целуна целомъдрено по устата.

— Лека нощ, Лий. Ще ти се обадя пак — на вратата, сякаш сетил се със закъснение, добави: — О, и благодаря за вечерята.