Лев Толстой
Декабристи ^[0] (3)

Глава III

— Москва, Москва, майчице белокаменна! — каза Пьотър Иванич, като триеше тази заран очите си и се вслушваше в звъна на камбаните, който трептеше над улица Газетная.

Нищо не възкресява така живо миналото, както звуците; и тези камбанни московски звуци, заедно с изгледа на бялата стена от прозореца и тропота на колелетата, тъй живо му напомниха не само оная Москва, която той познаваше преди тридесет и пет години, но и оная Москва с Кремъл, с кулите, с Ивановците и така нататък, която той носеше в сърцето си, че той почувствува детска радост от туй, че е русин и че е в Москва.

Появи се бухарският халат, разкопчан на широките гърди, през който се виждаше басмената риза, яви се лулата с янтъра, лакеят с тихите маниери, чаят, мирисът на тютюн, висок, поривист мъжки глас се разнесе в стаите на Шевалие, чуха се утринните целувки, гласовете на дъщерята и сина и декабристът беше също тъй у дома си, както в Иркутск и както би бил в Ню Йорк и Париж. Колкото и да ми се искаше да представя на моите читатели декабристкия герой над всички слабости, заради истината трябва да призная, че Пьотър Иванич особено старателно се бръснеше, сресваше косите си и се гледаше в огледалото. От костюма си, който бе ушит не особено добре в Сибир, той беше недоволен и на два-три пъти ту разкопчава, ту закопчава сюртучето си. А Наталя Николаевна влезе в гостната, като шумеше с черната си рокля моаре с такива маншети и с такива панделки на бонето, че макар всичко това да не беше по най-последната мода, беше тъй измислено, че не само не бе ridicule^[1], но, напротив, distingué^[2].

За това нещо дамите имат особено, шесто чувство и проницателност, която с нищо не може да се сравни. Соня също беше така докарана, че макар всичко да беше изостанало с две години от модата, не можеше да й се направи никакъв укор. Майката беше облечена тъмно и просто, дъщерята — светло и весело. Серьожа току-що се събуди и те тръгнаха сами на черква. Бащата и майката седнаха отзад, дъщерята седна срещу тях, Василий седна на капрата и наетата карета ги понесе към Кремъл. Когато излязоха от каретата, дамите оправиха роклите си, Пьотър Иванич взе под ръка своята Наталя Николаевна и отметнал глава назад, тръгна към вратите на черквата. Мнозина — и търговци, и офицери, и всякакъв друг народ — не можеха да разберат какви са тия хора. Кое е това — отдавна-отдавна загоряло и не грохнало старче с големи, прави, дълбоки бръчки на челото, бръчки от особен род, не като ония, които се придобиват в английския клуб, с бели като сняг коси и брада, с добродушен и горд поглед и енергични движения? Коя е тази висока дама с горда стъпка и уморени, погаснали големи и прекрасни очи? Коя е тази девойка, свежа, стройна, силна, а не модерна и не плаха? Да са търговци — не са търговци, да са немци — не са немци; господа? — но и те не са такива, това са важни хора. Тъй мислеха ония, които ги видяха в черквата и, кой знае защо, по-бързо и по-охотно им правеха път и място, отколкото на мъжете с дебели еполети. Пьотър Иванич се държеше все тъй величаво, както и когато влезе, и се молеше спокойно, сдържано, без да се унася. Наталя Николаевна плавно заставаше на колене, вадеше кърпичката си и много плака по време на „Иже херувими“. Соня като че правеше усилие над себе си, за да се моли. Не й приличаше да се моли, но тя не се обръщаше и се кръстеше прилежно.

Серьожа остана дома — едно, защото се бе успал и друго — защото не обичаше да стои на служба в черква: краката му отичаха и той никак не можеше да разбере защо не му струваше нищо да измине със ски четиридесет-петдесет версти, а да издържи прав дванадесетте евангелия беше за него страшна физическа мъка; а главно, защото той чувствуваше, че му беше по-необходим от всичко друго нов костюм. Той се облече и тръгна към Кузнецкия мост^[3]. Пари имаше достатъчно. Баща му си беше създал правило: откак синът му надхвърли двадесет и една години, да му дава пари, колкото поиска. От него зависеше да остави баща си и майка си съвсем без пари.

Колко ми е жал за тези двеста и петдесет сребърни рубли — пари, хвърлени на вятъра в магазина на Кунц за готови дрехи! Всеки от тия господа, които срещаха Серьожа, на драго сърце би го научил и би сметнал за щастие да тръгне заедно с него и да му поръча дрехи; но както винаги се случва, той беше самотен сред тълпата и промъквайки се с фуражка на глава по Кузнецкия мост, без да поглежда към магазините, той стигна до края, отвори една врата и излезе оттам с кафяв полуфрак, тесен (а носеха широк), с черни панталони, широки (а носеха тесни) и с атлазена жилетка на цветенца, която нито един от господата, особено ония, които живеят у Шевалие, не би позволил на лакея си да облече. И още много неща купи Серьожа; затова пък Кунц се учуди на тънката талия на младия човек и както казваше пред всички, обясни, че подобна талия той никога не бил виждал. Серьожа знаеше, че има хубава талия, но похвалата на един чужд човек като Кунц много го поласка. Той си излезе без двеста и петдесет рубли, но облечен доста лошо, тъй лошо, че костюмът му след два дни мина във владение на Василий и завинаги остана неприятен спомен за Серьожа. Като стигна у дома си, той слезе долу и седна в голямата стая, като пак поглеждаше към сепарето, и поиска за закуска такива странни яденета, че слугата дори се посмя в кухнята. Но все пак той поиска едно списание и се престори, че го чете. А когато слугата, обнадежден от неопитността на младежа, се опита да разпитва и него, Серьожа му каза: „Гледай си работата!“ и се изчерви. Но го каза тъй гордо, че онзи се подчини. Майката, бащата и дъщерята, като се върнаха, също намериха, че костюмът му е отличен.

Помните ли вие това радостно чувство от детството си, когато по случай именния ви ден са ви пременили, завели са ви на черква и вие, връщайки се празнично настроен, което личи и по дрехите, и по лицето ви, което усещате в душата си, намирате у дома гости и играчки? Вие знаете, че днес няма уроци, че дори и възрастните празнуват, че днес за целия дом е ден за изключения и удоволствия; знаете, че само вие сте причина за това тържество и че, каквото и да направите, ще ви простят и вие се учудвате, че хората на улицата не празнуват тъй, както празнуват вашите домашни, и звуците се чуват по-ясно, и цветовете са по-ярки — с една дума, чувствувате, че днес е вашият имен ден. Подобно чувство изпита Пьотър Иванич, когато се върна от черква.

Вчерашните старания на Пахтин не отидоха напразно: вместо играчки Пьотър Иванич намери у дома си вече няколко визитни картички от влиятелни московчани, които смятаха през петдесет и шеста година за свое безусловно задължение да изразят по всякакъв начин вниманието си към бележития изгнаник, когото те за нищо на света не биха пожелали да видят преди три години. В очите на Шевалие, на портиера и хората от хотела явяването на карети с хора, които дирят Пьотър Иванич, само за една заран увеличи десет пъти уважението и услужливостта им. Всичко туй беше за Пьотър Иванич като подарък по случай имен ден. Каквото и да е изпитал в живота, колкото и да е умен човек, изразът на уважение от хора, уважавани от голямо число хора, винаги е приятен. Весело се чувствуваше Пьотър Иванич, когато Шевалие, като се кланяше, предлагаше да смени стаите, молеше да поръчват всичко, което им е угодно, и уверяваше, че смята за щастие посещението на Пьотър Иванич; и когато той, като преглеждаше картичките и ги оставяше отново във вазата, назовавайки имената на граф С., княз Д. и така нататък, Наталя Николаевна каза, че тя никого не приема и веднага ще тръгне да отиде при Маря Ивановна, с което Пьотър Иванич се съгласи, макар че му се искаше да поговори с мнозина от ония, които пристигаха. Само един от посетителите успя да се промъкне преди забраната. Това беше Пахтин. Ако някой запита този човек защо от Пречистенка бе дошъл на улица Газетная, не би могъл да даде никакво обяснение освен туй, че той обича всичко ново и интересно и затова е дошъл да погледа Пьотър Иванич като рядкост. Би трябвало да се очаква, че той ще се смути, като е пристигнал с това единствено намерение при един непознат човек. Оказа се обратното. Пьотър Иванич, син му и Софя Петровна се смутиха. Наталя Николаевна беше твърде grande dame^[4], за да се смущава от каквото и да било.

Умореният поглед на нейните прекрасни черни очи спокойно се сведе над Пахтин. А Пахтин беше свеж, самодоволен и весело любезен, както винаги. Той бил приятел на Маря Ивановна.

— А! — каза Наталя Николаевна.

— Не приятел — годините ни… но тя винаги е била добра с мене. — Пахтин е бил отдавнашен поклонник на Пьотър Иванич, познавал е неговите другари. Надяваше се, че ще може да бъде полезен на пристигналите. Той би дошъл още вчера, но не е успял и моли да го извинят. И той седна и говори дълго.

— Да, ще ви кажа, много промени намерих в Русия от онова време — каза Пьотър Иванич, отговаряйки на един въпрос.

Щом само Пьотър Иванич започна да говори, трябваше да видите с какво почтително внимание Пахтин поглъщаше всяка дума, излетяла из устата на бележития старец, и как при всяка фраза, понякога при отделна дума, Пахтин с кимване на глава, с усмивка или движение на очите даваше да се чувствува, че той е чул добре и е разбрал забележителната за него фраза или дума. Умореният поглед одобри тази маневра. Сергей Петрович, изглежда, се страхуваше, че думите на татко му няма да са достатъчно изразителни, съответно с вниманието на слушателя. Софя Петровна, напротив, се усмихна с онази незабележима самодоволна усмивка, с която се усмихват хора, уловили смешното у някой човек. Стори й се, че от тогова няма какво да се очаква, че това е „шушулка“ — така наричаха те с брат си известен сорт хора. Пьотър Иванич обясни, че при пътуването си е забелязал огромни промени, които са го радвали. Не може да става и сравнение, толкова много народът — селянинът — се е издигнал, нараснало е в него съзнанието за собствено достойнство — говореше той, сякаш повтаряше стари фрази. „А пък аз трябва да кажа, че народът ме е занимавал и ме занимава повече от всичко. Аз съм на мнение, че силата на Русия не е в нас, а в народа“ и така нататък. Пьотър Иванич разви със свойствения му жар своите повече или по-малко оригинални мисли за много важни предмети. Ние ще имаме възможност пак да ги чуем в по-пълен вид. Пахтин се топеше от наслаждение и беше напълно съгласен с всичко.

— Вие непременно трябва да се запознаете с Аксатови, ще ми позволите ли да ви ги представя, княже? Знаете ли, сега му разрешиха да издава своето списание? Казват, че утре ще излезе първият брой. Четох също неговата удивителна статия за последователността на теорията на науката в абстрактност. Извънредно интересно. И още една статия — история на Сърбия през XI век и на онзи знаменит войвода Карбавонец; също много интересно. Изобщо огромна крачка.

— А! Тъй — каза Пьотър Иванич. Но очевидно не го занимаваха всички тия новини, той дори не знаеше имената и заслугите на хората, които назоваваше Пахтин като известни на всички. А Наталя Николаевна, без да отрича необходимостта да се знаят всички тия хора и условия, за оправдание на мъжа си забеляза, че Pierre е получавал списанията с голямо закъснение. Но той твърде много чете.

— Папа, ще вървим ли при леля? — каза Соня, влизайки в стаята.

— Ще вървим, но трябва да похапнем. Не желаете ли нещо?

Пахтин, разбира се, отказа, но Пьотър Иванич със свойственото изобщо на русина и особено лично нему гостоприемство настоя Пахтин да похапне и пийне. Самият той изпи чашка водка и една чаша бордо. Пахтин забеляза, че когато той наливаше виното, Наталя Николаевна неочаквано извърна глава от чашата, а синът погледна някак особено ръцете на баща си. След виното Пьотър Иванович на въпросите на Пахтин какво е мнението му за новата литература, за новото направление, за войната, за мира (Пахтин умееше да съчетае най-разнородни теми в един безсмислен, но гладък разговор), на всички тия въпроси Пьотър Иванич веднага отговори с една обща profession de foi^[5] и от виното ли или от предмета на разговора той тъй се разгорещи, че на очите му се показаха сълзи и Пахтин изпадна във възторг и също се просълзи и без да се стеснява, изрази убеждението си, че Пьотър Иванич сега стои над всички напредничави хора и трябва да стане водач на всички партии.

Очите на Пьотър Иванич пламнаха, той вярваше на онова, което му говореше Пахтин, и дълго още би говорил, ако Софя Петровна не бе убедила Наталя Николаевна да облече палтото си и ако не бе дошла самата тя да вдигне Пьотър Иванич. Той понечи да си налее останалото вино, но Софя Петровна го изпи.

— Защо тъй?

— Не съм пила още, papa, pardon^[6].

Той се усмихна.

— Е, да вървим при Маря Ивановна. Вие ще ни извините, monsieur Пахтин… — и Пьотър Иванич излезе, вдигнал високо глава. В коридора срещнаха и един генерал, дошъл да посети стария си познат. Тридесет и пет години не бяха се виждали. Генералът беше вече без зъби и плешив.

— А ти колко си още свеж — каза той. — Вижда се, в Сибир е по-добре, отколкото в Петербург. Това твоите хора ли са? Представи ме. Какъв юнак е синът ти! И тъй, утре ще обядваме заедно?

— Да, да, непременно.

При изхода срещнаха бележития Чихаев, също стар познат.

— Но как научихте, че съм пристигнал?

— Срамно би било за Москва, ако тя не знаеше; срамно е, че не са ви посрещнали още при вратите на града. Къде ще обядвате, сигурно у сестра си Маря Ивановна… Прекрасно, аз също ще дойда.

Пьотър Иванич винаги имаше вид на горд човек за ония, които не можеха да открият зад тази външност израза на неизказана доброта и впечатлителност. А сега дори Наталя Николаевна се радваше на неговата непривична величавост, а Софя Петровна се усмихваше с очи, като поглеждаше към него. Те пристигнаха у Маря Ивановна. Маря Ивановна беше кръстница на Пьотър Иванич и по-стара от него с десетина години. Тя беше стара мома.

Нейната история, защо тя не се омъжи и как изживя младостта си, ще разкажа някога по-късно.

Тя живееше в Москва от четиридесет години, без нито веднъж да беше я напускала. Не беше нито много умна, нито много богата и на връзките си с хората много не държеше, напротив; и нямаше човек, който да не я уважава. Тя беше тъй уверена, че всички трябва да я уважават, че всички я уважаваха. Имаше в университета млади либерали, които не признаваха нейната власт, но тия господа правеха опозиция само в нейно отсъствие. Достатъчно беше тя да влезе в гостната със своята царска походка, да заговори със спокойните си слова, да се усмихне с ласкавата си усмивка и те биваха покорени. Обществото й бяха всички. Тя гледаше на Москва и се отнасяше с нея като със своите домашни. Приятели й бяха повечето младежи от университета и умни мъже; жените тя не обичаше. Намираха подслон при нея и бедни жени и мъже, които заедно с унгарския танец и с генералите, кой знае защо, нашата литература включи в едно общо презрение; но Маря Ивановна смяташе, че е по-добре пропадналият на комар Скопин и изгонената от мъжа си Бешева да живеят у нея, отколкото да мизерствуват, и ги държеше у дома си. Но двете силни чувства в сегашния живот на Маря Ивановна бяха двамата й братя. Пьотър Иванич беше нейният идол. Княз Иван — нейната омраза. Тя не знаеше, че Пьотър Иванич е пристигнал, беше ходила на черква и сега току-що бе допила кафето си. Московският викарий, Бешева и Скопин седяха при нея край масата. Маря Ивановна им разказваше за младия граф В., син на П. З., който се върнал от Севастопол и в когото тя била влюбена. (Тя непрекъснато имаше свои симпатии.) Днес той трябваше да обядва у нея. Викарият стана и се сбогува. Маря Ивановна не го задържаше, тя беше свободомислеща в това отношение; беше набожна, но не обичаше монасите, надсмиваше се на госпожите, които тичат подир монасите, и говореше смело, че според нея монасите са също такива хора, както и ние грешните, и че може човек да намери сред хората по-добро спасение, отколкото в манастир.

— Кажете да не приемат никого, драга моя — каза тя, — ще пиша на Пиер; не разбирам защо не дохожда. Вероятно Наталя Николаевна е болна.

Маря Ивановна бе убедена, че Наталя Николаевна не я обича и е неин враг. Тя не можеше да й прости, че не тя, сестрата, бе му дала своето богатство и заминала с него в Сибир, а Наталя Николаевна, и че брат й решително й бе отказал това, когато тя се приготвяше да замине. След тридесет и пет години тя започваше да вярва понякога на брат си, че Наталя Николаевна е най-добрата жена в света и негов ангел-хранител; но тя завиждаше и все й се струваше, че тя е лоша жена.

Тя стана, походи из залата и искаше да иде в кабинета, когато вратата се отвори и набръчканото, белезникаво лице на Бешева, което изразяваше радостен ужас, се изпречи на вратата.

— Маря Ивановна, пригответе се — каза тя.

— Писмо ли?

— Не, по-важно нещо…

Но тя не успя да каже, когато в антрето се чу висок мъжки глас:

— Но къде е тя? Ела, Наташа.

— Той! — каза Маря Ивановна и с големи, твърди стъпки тръгна към брат си. Тя ги посрещна тъй, като че вчера е била с тях.

— Кога си дошъл? Къде сте отседнали? С какво сте, с карета ли? — ето какви въпроси задаваше Маря Ивановна, като минаваше с тях в гостната, без да слуша отговорите и гледайки с големите си очи ту едного, ту другиго. Бешева се учуди на това спокойствие, дори равнодушие, и не го одобри. Те всички се усмихваха; разговорът утихна; Маря Ивановна мълчеше и гледаше сериозно брат си.

— Вие как сте? — каза Пьотър Иванич, като хвана ръката й и се усмихваше. Пьотър Иванич й говореше на „ви“, а тя му говореше на „ти“. Маря Ивановна погледна още веднъж бялата му брада, плешивата глава, зъбите, бръчките, очите, загорялото лице и всичко това й се стори отдавна познато.

— Ето моята Соня.

Но тя не се обърна.

— Колко си глу… — гласът й пресекна, тя хвана с големите си бели ръце плешивата глава — колко си глупав… — тя искаше да каже: „че не ме подготви“ — но раменете и гърдите й потръпваха, старческото лице се изкриви и тя зарида, като притискаше все по-силно към гърдите си плешивата глава и повтаряше: — Колко си глу… пав, че не ме подготви. — Пьотър Иванич не изглеждаше сега такъв велик човек, не изглеждаше тъй важен, както при входа на Шевалие. Той беше седнал на едно кресло, но главата му беше в ръцете на сестра му, носът му се притискаше в корсета й и в този нос нещо го гъделичкаше, косите му бяха разбъркани и в очите му имаше сълзи. Но му беше добре. Когато отмина този порив на радостни сълзи, Маря Ивановна разбра, повярва в това, което се беше случило, и започна да оглежда всички. Но още няколко пъти през деня, щом само си спомни какъв беше той, каква беше тя тогава и какви са сега, и всичко изпъкне тъй живо във въображението й тогавашните нещастия и тогавашните радости, и тогавашната любов, — нея пак я хващаше и тя пак ставаше и повтаряше: — Колко си глупав, Петруша, колко си глупав, че не ме подготви! Защо не дойдохте право при мене? Бих намерила къде да ви настаня — говореше Маря Ивановна. — Но поне ще обядвате ли тука? Сергей, няма да ти бъде досадно при мене: ще обядва у дома един млад севастополец, юначага. А синът на Николай Михайлович не познаваш ли? Той е писател, написал е нещо хубаво! Не съм го чела, но го хвалят и той е мил младеж, ще поканя и него. Чихаев също искаше да дойде, но той е бъбривец, не го обичам. Вече не е ли бил при тебе? А Никита видя ли? Но всичко това са глупости. Какво възнамеряваш да правиш? А вие, Натали, как сте, как е вашето здраве? Ами този юнак, тази красавица?

Но разговорът все не вървеше.

Преди обяд Наталя Николаевна и децата отидоха при старата си леля, братът и сестрата останаха двама и той започна да разказва за своите планове.

— Соня е голяма, трябва да влезе в обществото; значи, ние ще живеем в Москва — каза Маря Ивановна.

— За нищо на света!

— Серьожа трябва да служи.

— За нищо на света.

— Ти си все същият безумец. — Но тя все тъй обичаше този безумец.

— Трябва да поседим тук, после ще заминем на село и ще покажем на децата всичко.

— Мое правило е да не се меся в семейни работи — каза Маря Ивановна, като се успокои — и да не давам съвети. Младият човек трябва да служи, така съм мислила винаги, така мисля и сега. Сега дори повече от когато и да било. Ти, Петруша, не знаеш какво нещо е днешната младеж. Аз ги познавам всичките. Ето, синът на княз Дмитрий съвсем пропадна. Но самите те са виновни! Аз от никого не се боя: стара съм. А не е добре… — И тя започна да говори за правителството. Беше недоволна от него поради излишната свобода, която се давала за всичко.

— Едно хубаво нещо направиха, че освободиха вас. Това е добре. — Петруша се опита да се защищава, но с Маря Ивановна не беше като с Пахтин; с нея мъчно можеш да се разбереш. Тя се разгорещи.

— Е, какво ще защищаваш! Ти ли ще защищаваш? Ти, както виждам, си все същият безумец.

Пьотър Иванич млъкна с една лека усмивка, която показваше, че няма да отстъпи, но че не желае да спори с Маря Ивановна.

— Ти се усмихваш. Това ми е известно. С мене, старицата, ти не искаш да спориш — каза тя весело и ласкаво, гледайки тъй проницателно, умно брат си, както не можеше да се очаква от нейното старческо, с едри черти лице. — И няма да можеш да спориш, приятелю. Та аз вече навършвам седемдесетте. И не живях съвсем глупаво, все нещичко видях и разбрах. Вашите книжки не съм чела и няма да ги чета. В книжките има само глупости.

— Е, как намирате моите деца? Серьожа? — каза Пьотър Иванич със същата усмивка.

— Е, е! — отговори сестрата, като му се заканваше с пръст. — Остави сега децата, за това ще поговорим после. А виж какво исках да ти кажа. Ти си безумен, такъв си останал, по очите ти виждам. Сега ще почнат да те носят на ръце. Такава е модата. Сега вие всички сте на мода. Да, да, по очите ти виждам, че ти си същият безумец, какъвто беше — добави тя, отговаряйки на неговата усмивка. — Бягай, моля те в името на Христа бога, от всички тези днешни либерали. Бог знае накъде още ще се извъртят. Само че всичко това няма да свърши добре. Нашето правителство сега мълчи, а после ще трябва да си покаже ноктите, помни ми думите. Страхувам се да не би ти пак да се замесиш. Остави това; всичко е глупост. Ти имаш деца.

— Очевидно вие сега не ме познавате, Маря Ивановна — каза братът.

— Е, добре, добре, ще видим. Аз ли не те познавам, или ти сам не се познаваш. Аз казах това, което беше на душата ми; ако ме послушаш — добре. Ето, сега и за Серьожа ще поговорим. Той какъв е? — „Той не ми хареса много“ — беше готова да каже, но каза само: — Прилича на майка си, като две капки вода. Виж, Соня много ми хареса, много… има в нея нещо мило, открито. Милата. Къде е тя, Сонюшка? Да, аз забравих.

— Какво да ви кажа? Соня ще бъде добра жена и добра майка, но моят Серьожа е умен, много умен. Това никой не може да му отнеме. Учеше се прекрасно, малко е ленив. Към естествените науки имаше силно влечение. Ние бяхме щастливи, имахме славен, славен учител. Тук му се иска да влезе в университета — да послуша лекции по естествените науки, по химия…

Маря Ивановна почти престана да слуша, щом само брат й започна да говори за естествените науки. На нея като че изведнъж й стана тъжно. Особено когато стана дума за химията. Тя дълбоко въздъхна и отговаряше направо на онзи ред от мисли, които извикаха в нея естествените науки…

— Да, знаеш колко ми е жал за тях, Петруша — каза тя с искрена и тиха, покорна печал. — Тъй ми е жал, тъй ми е жал. Цял живот е пред тях. Какви ли страдания още има да изпитат!

— Защо, трябва да се надяваме, че те ще бъдат по-щастливи от нас.

— Дай боже, дай боже! Но тежко се живее, Петруша! Ти за едно нещо ме послушай, мили мой. Не мъдрувай! Колко си глупав, Петруша, ах, колко си глупав! Но аз ще трябва да се разпоредя. Поканила съм хора, а какво ще им дам да ядат?

Тя изхълца, обърна се и позвъни.

— Да дойде Тарас.

— Все същият старец ли? — запита братът.

— Все той; но какво, та той е момченце в сравнение с мене.

Тарас беше сърдит и чист, но се зае да направи всичко.

Скоро, лъхащи студ и щастие, влязоха, като шумяха с дрехите си, Наталя Николаевна и Соня; Серьожа бе останал за покупки.

— Оставете ме да я погледам.

Маря Ивановна хвана с ръце лицето й. Наталя Николаевна разказваше.