Лев Толстой
Декабристи ^[0]

Глава I

Това се случи неотдавна, в царуването на Александър II, в наше време — времето на цивилизацията, прогреса, времето на въпросите, на възраждането на Русия и така нататък, и така нататък; в онова време, когато победоносната руска войска се връщаше от отстъпения на неприятеля Севастопол, когато цяла Русия празнуваше унищожението на черноморския флот и белокаменна Москва посрещаше и поздравяваше с това щастливо събитие останките от екипажите на този флот, поднасяше им препълнената руска чашка водка и по хубавия руски обичай хляб и сол, и се покланяше в краката им. Това се случи по времето, когато Русия в лицето на далновидните девственици-политици оплакваше разрухата на мечтите за молебен в черквата „Света София“ и най-чувствителната за отечеството загуба на двама велики хора, загинали по време на войната (единият, увлечен от желанието колкото може по-скоро да отслужи молебен в поменатата черква и паднал по полетата на Влахия, но затова пък оставил из същите тия полета два ескадрона хусари, и другият неоценен човек, който е раздавал чай, чужди пари и чаршафи на ранените и не е крал нито едното, нито другото); по времето, когато от всички страни, във всички области на човешката дейност в Русия никнеха като гъби велики хора — пълководци, администратори, икономисти, писатели, оратори, и просто велики хора без особено призвание и цел. В онова време, когато на юбилея на един московски актьор, затвърдено с тост, възникна общественото мнение, което започна да наказва всички престъпници; когато страшни комисии полетяха от Петербург на юг, за да улавят, да разкриват и наказват комисариатските злодеи; когато във всички градове даваха обеди с речи на севастополските герои и на същите тия герои, с откъснати ръце и крака, поднасяха по няколко копейки милостиня, като ги срещаха по мостовете и пътищата; в онова време, когато ораторските таланти се развиваха в народа тъй бързо, че един кръчмар навсякъде и при всички случаи пишеше и печаташе, и казваше наизуст по обедите речи, толкова силни, че пазителите на реда трябваше изобщо да вземат усмирителни мерки срещу красноречието на кръчмаря; когато в самия английски клуб отделиха специална стая за обсъждане на обществените работи; когато се появиха списания с най-разнообразни лозунги — списания, които разпространяваха европейски принципи на европейска почва, но с руски мироглед; и списания, изключително на руска почва, развиващи руски принципи, но с европейски мироглед; когато изведнъж се появиха толкова списания, че сякаш всички названия бяха изчерпани: и „Вестник“, и „Слово“, и „Беседа“, и „Наблюдател“, и „Звезда“, и „Орел“ и много други, и въпреки това непрекъснато се явяваха нови и нови названия; в онова време, когато се явиха плеяди писатели, мислители, които доказваха, че науката бива народна и не бива народна, и бива ненародна, и така нататък и плеяди писатели, художници, които описваха горичка и изгрев слънце, и буря, и любовта на руската девойка, и мързела на един чиновник, и лошото поведение на много чиновници; в онова време, когато от всички страни се явиха въпроси (така наричаха в петдесет и шеста година всички ония стечения на обстоятелствата, в които никой нищо не можеше да разбере), явиха се въпроси за кадетските корпуси, университетите, цензурата, за устното съдопроизводство, финансов въпрос, банков, полицейски, еманципационен и много други; всички се стараеха да откриват все нови и нови въпроси, всички се опитваха да ги разрешат; пишеха, четяха, говореха за разни проекти, всичко искаха да оправят, да унищожат, да променят и всички руси като един човек бяха изпаднали в неописуем възторг. Състояние, което се повтори два пъти за Русия през XIX век: първия път, когато в дванадесета година натупахме Наполеон I, и втория път, когато в петдесет и шеста година нас ни натупа Наполеон III. Велико, незабравимо време на възраждането на руския народ! Както онзи французин казвал, че който не е живял във Великата френска революция, изобщо не е живял, тъй и аз смея да кажа, че който не е живял в петдесет и шеста година в Русия, той не знае какво нещо е живот. Пишещият тези редове не само живя в това време, но беше един от дейците на това време. Не само че той самият прекара няколко недели в един от блиндажите на Севастопол, но написа съчинение за Кримската война, което му спечели голяма слава, в което той ясно и подробно разказа как стреляха войниците от крепостите с пушки, как превързваха на превързочния пункт и как погребваха на гробището в земята. След като извърши тия подвизи, пишещият тези редове пристигна в центъра на държавата, в ракетното учреждение, където и пожъна лаврите на своите подвизи. Той видя възторга на двете столици и на целия народ и сам изпита как Русия знае да възнаграждава истинските заслуги. Силните на тоя свят диреха неговото познанство, стискаха ръката му, канеха го на обеди, настоятелно го викаха у дома си и за да научат от него подробности от войната, разказваха му онова, което чувствуваха. Поради туй пишещият тия редове може да оцени онова велико, незабравимо време. Но не е в туй работата.

По същото това време две покрити коли и една шейна стояха пред входа на най-добрия московски хотел. Един млад човек изтича вътре да пита има ли свободни стаи. Стар човек седеше в едната кола с две дами и разказваше какъв е бил Кузнецкият мост по времето на френското нашествие. Това беше продължение на разговора, започнат при влизането им в Москва, и сега старецът с бялата брада, с разкопчана шуба тъй спокойно продължаваше своя разговор в колата, сякаш смяташе да спи в нея. Жена му и дъщеря му слушаха, но поглеждаха към вратата не без нетърпение. Младият човек излезе от хотела заедно с портиера и камериера.

— Е, какво, Сергей? — запита майката, като показа при светлината на фенера умореното си лице.

Дали защото тъй беше свикнал, или за да не би, като е с полушубка, портиерът да го вземе за лакей, Сергей отговори на френски, че има стаи, и отвори вратичката. Старият погледна за миг сина си и пак се обърна към тъмната вътрешност на колата, сякаш останалото не се отнасяше до него:

— Театър още нямаше.

— Пиер! — каза жената, като прибираше полите на палтото си, но той продължаваше:

— Madame Шалме беше на Тверска…

Вътре в колата се чу младежки, звучен смях.

— Папа, излизай — ти много се разприказва.

Старият сякаш едва сега забеляза, че са пристигнали, и се огледа наоколо.

— Излизай де.

Той оправи шапката си и покорно тръгна да слиза. Вратарят го хвана под ръка, но като се убеди, че старият още се държи, веднага предложи услугите си на дамата. Наталя Николаевна, съпругата, и по самуреното палто, и по бавното слизане от колата, и по туй как тежко легна на ръката му и как направо, без да се обръща, опряна на ръката на сина си, тръгна към входа, му се стори много важна. Госпожицата той дори не можа да отличи от другите момичета, които наскачаха от другата кола — и тя, също като тях, носеше бохчичка и вързоп и вървеше отзад. Позна я само по смеха и по туй, че нарече стария човек „татко“.

— Не там, татко, а вдясно — каза тя, като го хвана за ръкава на кожуха. — Вдясно.

И по стълбата заедно с тропота на хората, на вратите, с тежкото дишане на възрастната дама се разнесе същият смях, който се чуваше в колата, който, като го чуе човек, непременно ще каже: това момиче се смее прекрасно, да му завидиш просто.

Синът Сергей се занимаваше с уреждането на всички материални въпроси по пътя и се занимаваше с това, макар и без познания, но със свойствената на двадесет и петте му години енергия и самозадоволяваща дейност. Най-малко двадесет пъти и като че без особено важни причини той, само по палто, изтичва долу до шейната и после пак нагоре, потръпвайки от студ и скачайки през две и три стъпала с младите си дълги крака. Наталя Николаевна го молеше да не се простуди, но той я уверяваше, че му няма нищо и непрекъснато даваше нареждания, затваряше шумно вратите, ходеше и когато вече изглеждаше, че онова, което остава да се свърши, е работа само на слугите и мужиците, той няколко пъти обиколи стаите, излизайки от гостната през една врата и влизайки в друга, и все диреше какво още да свърши.

— Папа, ще идеш ли на баня? Да проверя ли? — запита той.

Папа беше дълбоко замислен и като че никак не си даваше отчет къде се намира. Той не отговори веднага.

Той чуваше думите и не ги разбираше. Изведнъж се опомни.

— Да, да, да; провери, моля ти се, при Каменния мост.

Главата на семейството с бързи, неспокойни стъпки обиколи стаите и седна на креслото.

— Е, сега трябва да решим какво да правим, да се нареждаме — каза той. — Помагайте, деца, живо! Юначаги! Внасяйте, нареждайте, а утре ще изпратим по Серьожа бележка до сестра ми Маря Ивановна, до Никитини.

— Утре е неделя; надявам се, че най-напред ще отидеш на черква, нали, Pierre? — каза съпругата, която бе застанала на колене пред един сандък и го разковаваше.

— Да, наистина утре е неделя! Непременно ще отидем всички в Успенската катедрала. С това ще започне нашето завръщане. Боже мой! Като си спомня деня, когато бях за последен път в Успенската катедрала… помниш ли, Наташа? Но не това е най-важното.

И главата на семейството бързо стана от креслото, на което току-що беше седнал.

— А сега трябва да се нареждаме.

И той, без да върши нещо, ходеше от една стая в друга.

— Какво, ще пием ли чай? Или си уморена, искаш да си починеш?

— Да, да — отговори жена му, като вадеше нещо от сандъка, — нали искаше да идеш на баня.

— Да… в мое време банята беше при Каменния мост. Серьожа, иди провери има ли още баня при Каменния мост. Ето тази стая ще заемем ние със Серьожа. Серьожа! Добре ли ще се чувствуваш тук? — Но Серьожа излезе да провери за банята.

— Не, не е всичко в ред — продължи той, — твоята стая няма да има врата към гостната. Как мислиш, Наташа?

— Успокой се, Pierre, всичко ще се нареди — отговори Наташа от другата стая, в която мужиците внасяха багаж. Но Pierre беше под влиянието на възторга, извикан в него от пристигането в родното място.

— Внимавай да не объркаш вещите на Серьожа; ето ските му сте оставили в гостната…

И той ги вдигна и особено внимателно, сякаш от това зависеше целият бъдещ ред в жилището, ги опря о горния праг на вратата и ги притисна към него. Но ските не прилепнаха добре и щом Pierre се отдалечи от тях, те паднаха шумно напряко на вратата. Наталя Николаевна се намръщи и трепна, но като разбра какво е станало, каза:

— Соня, дигни ги, мила моя.

— Дигни ги, мила моя — повтори съпругът, — а пък аз ще ида до хазаина, иначе няма да се оправите; трябва да уговорим с него всичко.

— По-добре да изпратим някого да го извика, Pierre. Защо се безпокоиш?

Pierre се съгласи.

— Соня, извикай оня… как се казваше? Monsieur Cavalier, моля ти се; кажи му, че искаме всичко да уговорим.

— Шевалие, татко — каза Соня и се приготви да иде.

Наталя Николаевна, която с тих глас нареждаше и с тихи стъпки ходеше от стая в стая ту с някоя кутия в ръце, ту с вързоп, ту с възглавница, незабелязано вземаше от натрупания накуп багаж, поставяше всяко нещо на мястото му и успя, минавайки покрай Соня, да пошепне:

— Не отивай ти, прати някого от слугите.

Докато слугата намери хазаина, Pierre употреби свободното си време уж да помогне на съпругата си, а в същност да стъпи върху една от дрехите й и още да се спъне в един от опразнените сандъци. Като се задържа с ръка за стената, декабристът се огледа наоколо усмихнат. Жена му, както изглеждаше, бе тъй заета, че не го забеляза, но Соня го гледаше с такива смеещи се очи, че, изглежда, очакваше позволение да се посмее. Той на драго сърце й даде това позволение, като сам започна да се киска с такъв добродушен смях, че всички, които бяха в стаята, от жена му до прислужничката и мужика, започнаха също да се смеят. Този смях още повече въодушеви стареца; той намери, че диванът в стаята на жена му и дъщеря му е поставен неудобно за тях, макар че те твърдяха противното и го молеха да се успокои. В това време, когато той собственоръчно, подпомаган от мужика, се опитваше да премести тази мебел, в стаята влезе хазаинът-французин.

— Вие сте ме търсили — каза хазаинът строго и за доказателство, ако не на презрението си, то поне на равнодушието си, извади бавно кърпичката си, бавно я разгъна и бавно се изсекна.

— Да, любезни мой — каза Пьотър Иванович, пристъпяйки към него, — ето, виждате ли, ние самите не знаем колко време ще прекараме тук, аз и жена ми… — и Пьотър Иванич, който имаше слабост във всеки човек да вижда ближен, започна да разказва своите намерения и планове.

Г-н Chevalier не споделяше този възглед за хората и не се интересуваше от сведенията, които му съобщи Пьотър Иванич, но хубавият френски език, който говореше Пьотър Иванич (френският език, както е известно, е нещо като чин в Русия) и господарските обноски го заставиха да повиши малко мнението си за новопристигналите.

— С какво мога да ви услужа? — запита той.

Този въпрос не затрудни Пьотър Иванич. Той изрази желанието си да разполага със стаи, чай, самовар, вечеря, обяд, храна за прислугата — с една дума, с ония неща, за които и съществуват хотелите, и когато г-н Chevalier, учуден от наивността на старчето, което, изглежда, предполагаше, че се намира в Трухменската степ или че всички тия неща ще му се отпускат даром, съобщи, че всичко туй могат да го имат, Пьотър Иванич изпадна във възторг.

— Прекрасно! Много хубаво! Значи, ще се нареди. И тъй, моля… — Но му стана съвестно да говори само за себе си и той започна да разпитва г-н Chevalier за неговото семейство, за работата му. Сергей Петрович, който се бе върнал, изглежда, не одобряваше обноските на баща си; той забеляза, че на хазаина този разговор не му е приятен, и подсети за банята. Но Пьотър Иванич се интересуваше как е могло един френски хотел да бъде отворен в Москва през петдесет и шеста година и как прекарва времето си madame Chevalier. Най-после хазаинът се поклони и запита няма ли да поръчат нещо.

— Ще пием чай, нали, Наташа? И тъй, моля, поръчайте чай, а ние ще си поговорим още с вас, мой любезни monsieur. Какъв славен човек!

— А банята, папа?

— Ах, да, тогава не трябва чай. — Тъй че единственият резултат от разговора с новопристигналия беше осуетен за хазаина. Затова пък Пьотър Иванич сега беше горд и щастлив с устройството на жилището си. Коларите, които дойдоха да искат бакшиш, за малко щяха да развалят настроението му, тъй като Серьожа нямаше дребни пари, и Пьотър Иванич щеше пак да праща да викат хазаина, но щастливата мисъл, че не само той трябва да бъде весел тази нощ, го избави от затруднението. Той взе две банкноти от по три рубли и като пъхна в ръката на единия колар едната банкнота, каза: „Това за вас.“ (Пьотър Иванич имаше навик да говори на вие с всички освен с членовете на своето семейство.) „А това за вас“ — каза той, като даваше банкнотата на другия колар ръка в ръка, също както правят хората, когато плащат на лекаря за визата. Като свърши всичко това, отведоха го на баня.

Соня, както си седеше на дивана, сложи ръка под главата си и се засмя.

— Ах, колко е хубаво, мамо! Ах, колко е хубаво! — После тя сложи краката си на дивана, поизтегна се, пооправи се и тъй заспа дълбокия тих сън на здраво осемнадесетгодишно момиче след месец и половина пътуване. Наталя Николаевна, която все още подреждаше своята спалня, усети навярно с майчинското си ухо, че Соня не шава, и излезе да я види. Тя взе възглавница, вдигна с голямата си бяла ръка зачервилата се рошава глава на момичето и я сложи на възглавницата. Соня дълбоко-дълбоко въздъхна, размърда рамене и сложи глава на възглавницата, без да каже merci, като че това стана от само себе си.

— Не на тази страна, не на тази страна, Гавриловна, Катя — веднага заговори Наталя Ивановна, обръщайки се към момичетата, които постилаха леглото, и с една ръка, сякаш мимоходом, оправи разбърканите коси на дъщеря си. Без да спира и без да бърза, Наталя Николаевна подреждаше жилището и когато се върнаха мъжът й и синът й, всичко беше готово: сандъци вече нямаше в стаите; в спалнята на Пиер всичко бе наредено тъй, както беше десетки години в Иркутск: халатът, лулата, табакерката, вода със захар, евангелието, което четеше преди да заспи, и дори иконката прилепна някак над кревата сред пищните тапети в стаите на Шевалие, който не употребяваше това украшение, но което се яви тази вечер във всички стаи на трето отделение.

Като подреди стаите, Наталя Николаевна оправи своите, въпреки дългия път, чисти якички и маншети, среса косите си и седна срещу масата. Нейните прекрасни черни очи се устремиха някъде далече; тя гледаше и почиваше. Тя, както изглеждаше, почиваше не само от подреждането, не само от дългия път, не само от тежките години — тя почиваше, както изглеждаше, от целия живот и далечината, в която гледаше, където си представяше живи любимите образи, беше именно оная почивка, която тя желаеше. Дали това беше подвиг на любовта, който тя извърши за своя мъж, или беше обичта, която преживя към децата си, когато те бяха малки, дали това беше някаква тежка загуба, или беше особеност на характера й — но всеки, като погледнеше тази жена, би трябвало да разбере, че от нея не може да се очаква още нещо, че тя вече отдавна някога се е предала цяла на живота и че от нея нищо не е останало. Останало е достойното за уважение нещо прекрасно и тъжно като спомен, като лунна светлина.

Не би могло да си я представим иначе, освен обкръжена от почит и от всички удобства на живота. Да бъде някога гладна и да яде лакомо или да облече мръсно бельо, или да се спъне, или да забрави да се изсекне — това с нея не можеше да се случи. Това беше физически невъзможно. Защо беше тъй, не зная, но всяко нейно движение беше величие, грация, милост за всички ония, които можеха да се ползуват от случая да я видят…

Sie pflegen und weben

Himmlische Rosen ins irdische Leben^[1]

Тя знаеше този стих и го обичаше, но не се ръководеше от него. Цялата нейна природа беше израз на тази мисъл, целият й живот беше едно такова несъзнателно вплитане на невидими рози в живота на всички хора, с които тя се срещаше. Тя тръгна след мъжа си в Сибир само затуй, защото го обичаше; тя не мислеше за онова, което може да направи за него, и неволно правеше всичко: постилаше леглото му, подреждаше нещата му, приготвяше обяд и чай, а главно беше винаги там, където беше той, и по-голямо щастие нито една жена не е могла да даде на своя мъж.

В гостната върху кръгла маса кипеше самовар. Пред него седеше Наталя Николаевна. Соня се мръщеше и се усмихваше близо до ръката на майка си, която я побутна, когато бащата и синът с набръчкани краища на пръстите и блеснали бузи и глави (особено блестеше голото теме на бащата), с бухнали бели и черни коси и сияещи лица влязоха в стаята.

— Като влязохте и стана по-светло — каза Наталя Николаевна. — Майчице, колко си бял!

Тя бе казвала тия думи десетки години всяка събота и всяка събота Пиер, като ги чуеше, изпитваше срамежливост и удоволствие. Те седнаха около масата, замириса на чай, на лула, заговориха гласовете на родителите, децата и слугите, които получиха своите чаши чай в същата стая. Спомняха си смешното, което им се беше случило из пътя, възхищаваха се от прическата на Соня, смяха се. Географски всички те се бяха пренесли пет хиляди версти далеч, в съвсем друга, чужда среда, но нравствено през тази вечер те още бяха у дома си, такива, каквито ги бе направил особеният, дълъг, уединен семеен живот. Това няма да го има вече утре. Пьотър Иванич седна край самовара и запуши лулата си. Той не беше весел.

— Е, най-после пристигнахме — каза той — и аз съм радостен, че днес няма да видим никого: тази вечер за последен път ще прекараме в семейството си… — и той заля тия думи с една голяма глътка чай.

— Защо за последен, Пиер?

— Защо ли? Защото орлетата се научиха да летят, те самите трябва да вият свои гнезда и оттук те ще литнат всяко на своя страна…

— Ето ти глупости — каза Соня, като вземаше от него чашата и се усмихваше, както се усмихваше на всичко, — старото гнездо е отлично.

— Старото гнездо е тъжно гнездо, старият не можа да го свие — той попадна в клетка, в клетка отгледа децата си; и го пуснаха тогава, когато вече крилете му не могат да го носят добре. Не, орлетата трябва да си свият гнездо по-високо, по-щастливо, по-близко до слънцето; затова са негови деца, за да използуват неговия пример; а старият, докато не ослепее, ще гледа, а ослепее ли — ще слуша… Налей ми ром, още, още… стига.

— Ще видим кой кого ще остави — отговори Соня, като погледна крадешком майка си, сякаш й беше съвестно да говори пред нея, — ще видим кой кого ще остави — продължи тя. — За себе си не се страхувам и за Серьожа също! (Серьожа ходеше из стаята и мислеше как утре да си поръча дрехи — сам ли да иде, или да прати да извикат шивач; разговорът между Соня и баща му не го интересуваше…) Соня се засмя.

— Какво? Какво ти дойде на ума? — запита бащата.

— Ти си по-млад от нас, папа. Много по-млад, истина ти казвам — отвърна тя и пак се засмя.

— Какво, какво! — каза старият и строгите бръчки по лицето му се отпуснаха в нежна и едновременно презрителна усмивка.

Наталя Николаевна се наведе иззад самовара, който й пречеше да вижда мъжа си.

— Соня има право. Ти все още си на шестнадесет години, Пиер. Серьожа е по-млад с чувствата си, но по характер ти си по-млад от него. Какво той ще направи, аз мога да предвидя, но ти все още можеш да ме учудиш.

Дали признаваше справедливостта на тая бележка, или, поласкан от нея, не знаеше какво да отговори, старият пушеше мълчаливо, пиеше чай и само очите му блестяха. А пък Серьожа, със свойствения егоизъм на младостта, едва сега заинтересуван от онова, което казаха за него, се намеси в разговора и потвърди, че наистина е стар, че пристигането в Москва и новият живот, който се открива пред него, никак не го радва, че той спокойно обмисля и предвижда бъдещето си.

— Все пак тази вечер е последна — повтори Пьотър Иванич. — Утре няма да го има вече това…

И той си сипа още ром. И дълго още седя при масата с чая и имаше такъв вид, сякаш му се искаше да каже много нещо, ала нямаше кой да го слуша. Той понечи да придвижи към себе си рома, но дъщеря му неусетно изнесе бутилката.

Глава II

Когато господин Шевалие, който бе ходил горе да настани гостите, се върна в стаята си и съобщи своите впечатления за новопристигналите на другарката си в живота, която, в дантели и копринена рокля, седеше по парижки маниер на писмената маса, в същата стая седяха неколцина постоянни посетители на заведението. Серьожа, когато слиза долу, беше забелязал тази стая и нейните посетители. Вие навярно също сте я забелязали, ако сте ходили в Москва.

Ако вие сте скромен мъж, който не познава Москва, закъснели сте за обяда, на който са ви поканили, излъгали сте се в предположението, че гостоприемните московчани ще ви поканят на обяд и не са ви поканили или просто искате да се нахраните в най-добрия хотел — вие влизате в стаята с лакеите. Трима или четирима лакеи скачат на крака, един от тях ви сваля шубата и ви поздравява с Нова година, със заговезни, с пристигането ви или просто забелязва, че отдавна не сте дохождали, макар вие никога да не сте били в това заведение. Вие влизате и първото нещо, което ви се хвърля в очи, е наредената маса, на която са натрупани, както ви се струва в първата минута, безчислено количество апетитни ястия. Но това е само оптическа измама, защото по-голямата част от тази маса заемат неоскубани фазани, неварени морски раци, кутийки с парфюми, помади и стъкълца с козметични средства и бонбони. Едва на някое крайче, като подирите добре, ще намерите ракия и парче хляб с масло и рибка под телен похлупак срещу мухи, съвсем ненужен в Москва през декември месец, но затова пък точно такъв, какъвто се употребява в Париж. По-нататък, отвъд масата, вие виждате пред себе си стая, в която до писмената маса седи французойка с крайно противна външност, но с идеално чисти маншети и с прекрасна модерна рокля. До французойката ще видите офицер с разкопчана яка, който посръбва ракия, цивилен, който чете вестник, и нечии военни или цивилни крака, сложени върху плюшен стол, и ще чуете френски говор и повече или по-малко искрено и силно кикотене. Ако поискате да знаете какво се върши в тая стая, аз бих ви съветвал да не влизате в нея, а само да надникнете, сякаш само минавате, за да вземете един сандвич. Иначе ще има да си патите от въпросителното мълчание и погледите, които ще устремят към вас постоянните обитатели на стаята, и вероятно, като си свиете опашката, ще побързате към една от масите в голямата зала или в зимната градина. За това никой няма да ви попречи. Тези маси са за всички и там, седнал сам на масата, вие можете да викате на Дея гарсон и да си поръчвате гъби, колкото си искате. А стаята с французойката съществува за отбраната, златна московска младеж, но да попаднем в числото на отбраните не е тъй лесно, както ви се струва.

Като се върна в тая стая, господин Шевалие каза на съпругата си, че господинът от Сибир е досаден, но затова пък синът му и дъщеря му са такива юначаги, каквито само в Сибир могат да се отхранят.

— Да видите само дъщеря му, каква розичка е!

— О! Този старец обича младичките жени — каза един от гостите, който пушеше пура. (Разговорът, то се знае, се водеше на френски, но аз го предавам на руски, което ще правя постоянно, докато разказвам тази история.)

— О! Много ги обичам! — отговори господин Шевалие. — Жените, това е моята страст. Вие не вярвате?

— Чувате ли, madame Chevalier? — извика дебелият казашки офицер, който беше много задлъжнял на заведението и обичаше да разговаря с домакина.

— Да, той споделя моя вкус — каза Шевалие, като потупа шишкото по еполета.

— Наистина ли е хубава тази сибирка?

Chevalier събра пръстите си и ги целуна.

След това разговорът между посетителите стана потаен и много весел. Ставаше дума за шишкото; той се усмихваше и слушаше онова, което разказваха за него.

— Може ли човек да има такива извратени вкусове? — извика един, смеейки се. — Mademoiselle Clarisse! Знаете ли, Стругов от жените обича най-много кокошите кълки.

Макар и да не разбираше остроумието на тази бележка, m-lle Clarisse се заля от смях зад писалищната маса, дотолкова звънлив, доколкото позволяваха развалените й зъби и преклонните години.

— Сибирската госпожица ли го е навела на такива мисли? — и всички се закискаха още по-силно. Самият m-r Chevalier умираше от смях и току повтаряше: „Ce vieux coquin“^[2] и удряше по главата и по раменете казашкия офицер.

— Но какви са тия сибирци? Фабриканти или търговци? — запита един от господата, когато смехът малко поутихна.

— Никит! Искаш от господа, кои пристигнал, пътен лист — каза m-r Chevalier. — „Ние, Александър, Самодержец…“ — започна да чете господин Chevalier донесения пътен лист, но казашкият офицер дръпна от него листа и изведнъж лицето му изрази почуда.

— Е, познайте кой е? — каза той. — А всички вие поне сте чували за него.

— Е, как ще познаем! Дай да видим. Абдел Кадер, ха-ха-ха, Калиостро… Петър III… ха-ха-ха.

— Хайде де, прочети!

Казашкият офицер разгъна листа и прочете: „Бившият княз Пьотър Иванич“ и едно от ония руски фамилни имена, което всеки знае и всеки произнася с известно уважение и удоволствие, ако говори за лицето, което носи това фамилно име, като за лице близко или познато. Ние ще го наричаме Лабазов. Казашкият офицер смътно си спомняше, че този Пьотър Лабазов беше с нещо знаменит през двадесет и пета година и че беше заточен на каторжна работа — но с какво беше знаменит, не знаеше положително. А другите и това не знаеха и отговориха: „А! Да, известен“, точно тъй, както биха казали: „Разбира се, известен!“ за Шекспир, който бил написал „Енеидата“. Но те научиха нещо повече за него, защото шишкото им обясни, че той е брат на княз Иван, чичо на Чикини, на графиня Прук, значи, известен…

— Та той трябва да е много богат, щом е брат на княз Иван? — забеляза един от младите. — Ако са му върнали имота. На някои върнаха.

— Че много станаха тия заточеници, които сега се връщат! — забеляза друг. — Наистина те, струва ми се, са били по-малко, когато са ги заточавали, отколкото се върнаха сега. Да, Жикински, я разкажи тази история за осемнадесето число — обърна се той към офицера от стрелковия полк, който минаваше за майстор-разказвач.

— Е, разкажи де.

— Най-напред това е истинска история и се е случила тук, у Шевалие, в голямата зала. Пристигат трима декабристи да обядват. Сядат на една маса, ядат, пият, разговарят. Но ето че срещу тях седнал един господин с почтена външност, на същите години, и все се ослушва, когато те кажат нещо за Сибир. И ето че ги запитал нещо; от дума на дума, разговорили се, оказва се, че и той е от Сибир.

— И Нерчинск знаете ли?

— Че как да не зная, живял съм там.

— И Татяна Ивановна познавате?

— Как да не я познавам!

— Позволете да запитам, да не би и вие да сте били заточени?

— Да, имах нещастието да пострадам, а вие?

— Ние всички сме заточеници от четиринадесети декември. Странно, че не ви познаваме, щом и вие също сте били заточен заради четиринадесети. Позволете да научим фамилното ви име?

— Фьодоров.

— Също за четиринадесети?

— Не, аз за осемнадесети.

— Как тъй за осемнадесети?

— За осемнадесети септември, за един златен часовник. Бях наклеветен, че уж съм го откраднал и пострадах невинно.

Всички се запревиваха от смях освен разказвача, който с най-сериозен израз на лицето, като гледаше капналите от смях слушатели, се кълнеше, че това е истинска история.

Скоро след като свърши разказът, един от златните млади хора стана и тръгна към клуба. Като се разходи из залите, наредени с маси, край които старчета играеха на карти, отби се в инферналната, където знаменитият „Пучин“ вече бе започнал своята партия срещу „компанията“, постоя известно време край една билярдна маса, около която, опряно за рамката й, ситнеше едно важно старче и едва улучваше своята топка, и като надникна в библиотеката, където някъкъв генерал четеше важно през очилата, хванал вестника далече от очите си, и един абониран младеж, който се мъчеше да не вдига шум, преглеждаше поред всички списания, златният млад човек приседна на дивана в билярдната при играчите с жетони, също такива като него позлатени млади хора. Беше празничен ден и имаше много хора, постоянни посетители на клуба. Между тях беше Иван Павлович Пахтин. Той беше мъж на около четиридесет години, среден ръст, бял, пълен, с широки рамене и таз, с гола глава и лъснато, щастливо, обръснато лице. Не играеше с жетони, но седна само тъй при княз Д., с когото беше на ти, и не се отказа от чашата шампанско, която му предложиха. Той се беше разположил така добре след обяда, отпуснал бе незабелязано отзад шлица на панталона си, че сякаш би седял тъй цял живот, попушвайки пурата, пийвайки шампанско и чувствувайки близкото присъствие на князе и графове, министерски деца. Новината за пристигането на Лабазови наруши спокойствието му.

— Пахтин, къде? — каза министерският син, забелязал, както играеше, че Пахтин стана, оправи жилетката си и допи на един дъх шампанското.

— Северников ме беше замолил — каза Пахтин, чувствувайки някакво безпокойство в краката си, — какво, ще вървиш ли?…

„Анастася, Анастася, отваряй вратите.“ Това беше популярна тогава циганска песен.

— Може би. А ти?

— Какво ще правя там аз, женен старец.

— Хайде де!…

Усмихвайки се, Пахтин отиде в стъклената зала при Северников. Той обичаше последната дума, която кажеше, да бъде шега. И сега излезе тъй.

— Е, как е графинята? — запита той, като се приближаваше към Северников, който съвсем не беше го канил, но който, според някои съображения на Пахтин, трябваше повече от всички други да знае за пристигането на Лабазови. Северников беше малко замесен в бунта от четиринадесети декември и приятел с всички декабристи. Графинята беше значително по-добре и това много радваше Пахтин.

— А вие не знаете, Лабазов е пристигнал днес, у Шевалие отседнал.

— Какво говорите! Та ние сме стари приятели. Колко се радвам! Колко се радвам! Сигурно е поостарял, бедният? Жена му писа на моята жена…

Но Северников не можа да каже какво е писала, защото партньорите му, които играеха без козове, направиха нещо нередно. Разговаряйки с Иван Павлович, той все поглеждаше с едно око към тях, но сега изведнъж се хвърли с цялото си туловище на масата и като удряше с ръце по нея, доказа, че трябвало да играят седморка. Иван Павлович стана и приближавайки се към друга маса, съобщи, в разговор с един друг почтен човек, новината, която знаеше, после пак стана и при третата маса направи същото. Всички почтени хора бяха много, много радостни, че се е върнал Лабазов, тъй че, като влезе отново в билярдната, Иван Павлович, който отначало се колебаеше дали трябва, или не трябва да се радва на завръщането на Лабазов, вече не си служеше с въведения за бала, за статията във „Вестника“, за здравето и времето, а направо пристъпваше към всички с възторжената новина за благополучното завръщане на прочутия декабрист.

Старчето, което все още напразно се опитваше да удари с щеката своята бяла топка, трябваше по мнението на Пахтин да се зарадва много от новината. Той отиде при него. „Как върви играта, ваше високопревъзходителство?“ — каза той в момента, когато старчето мушна своята щека в червената жилетка на маркьора, което значеше, че иска да му натъркат щеката с тебешир.

„Ваше високопревъзходителство“ беше казано съвсем не така, както вие мислите, от раболепство (не, това не беше на мода през петдесет и шеста година) — Иван Павлич назоваваше това старче просто по име и фамилия, — а това беше казано отчасти като подигравка над онези, които говорят тъй, отчасти, за да покаже, че — ние, значи, знаем с кого говорим и все пак се закачаме, донякъде и наистина; изобщо това беше много тънък хумор.

— Ей сега научих: Пьотър Лабазов пристигнал. Направо от Сибир пристигнал с цялото си семейство. — Тия думи Пахтин произнесе точно в момента, когато старчето отново не можа да удари своята топка — такова нещастие го гонеше.

— Ако е пристигнал все тъй безразсъден, какъвто замина, няма защо да се радваме — каза мрачно старчето, ядосано от непонятния си неуспех.

Този отзив смути Иван Павлич, той пак не знаеше трябва ли, или не трябва да се радва на пристигането на Лабазов и за да разреши окончателно съмненията си, запъти се към стаята, където се събираха да разговарят умни хора, които знаеха значението и цената на всяко нещо и всичко знаеха, с една дума. Иван Павлич беше в същите приятелски отношения с посетителите на стаята на умните, както и със златната младеж и с високопоставените особи. Наистина той нямаше свое отделно място в стаята на умните, но никой не се учуди, когато влезе и седна на дивана. Ставаше дума през коя година и по какъв случай бе възникнала свадата между двама руски журналисти. Дочакал минутата, когато всички млъкнаха, Иван Павлич съобщи своята новина не както се съобщава нещо радостно, не и като незначително събитие, а ей тъй, сякаш между другото. Но веднага след като видя как „умните“ (употребявам „умни“ като прозвище на посетителите на стаята на умните) посрещнаха неговата новина и започнаха да я обсъждат, веднага Иван Павлич разбра, че тук именно и трябваше да каже тая новина и само тук тя ще получи такава обработка, че да може да я разнася и по-нататък и savoir à quoi s’en tenir^[3].

— Само Лабазов липсваше — каза един от „умните“, — сега вече всички живи декабристи се върнаха в Русия.

— Той беше „една от славните фигури“… — каза Пахтин все още с изпитващ тон, готов да направи този цитат и шеговит, и сериозен.

— Но как тъй, Лабазов е един от най-забележителните хора на онова време — започна един от „умните“. — През 1819 година той е бил подпоручик в Семьоновския полк и е изпращан в чужбина с бързи съобщения до херцог З. После се върнал и през двадесет и четвърта година бил приет в първата масонска ложа. Всички тогавашни масони се събирали у Д. и в тях. Защото бил много богат. Княз Ж., Фьодор Д., Иван П. — това са били най-близките му приятели. И тогава неговият чичо, княз Висарион, за да отстрани младия човек от това общество, го преместил в Москва.

— Извинете, Николай Степанович — прекъсна го друг „умен“, — струва ми се, че това е станало през двадесет и трета година, тъй като Висарион Лабазов беше назначен за командир на трети корпус през двадесет и четвърта година и беше във Варшава. Той го бе извикал при себе си за адютант и след като онзи отказа, премести го. Впрочем извинете, че ви прекъснах.

— Ах, не, моля, кажете.

— Не, моля ви се.

— Не, кажете, вие трябва да знаете това по-добре от мене и при това вашата памет и вашите знания са достатъчно доказани тук.

— В Москва против желанието на чичо си той подаде оставка — продължаваше онзи, чиято памет и чиито знания бяха доказани — и там около него се образува друго общество, на което той беше родоначалник и сърце, ако може тъй да се изразим. Той беше богат, красив, умен, образован; казват, че бил удивително любезен. Още моята леля ми е казвала, че не е познавала по-очарователен човек. И тогава, няколко месеца преди бунта, той се ожени за Кринска.

— Дъщеря на Николай Крински, онзи, който при Бородино… известният — прекъсна някой.

— Да, да. И нейното огромно богатство му е останало сега, а неговото собствено, наследственото, мина върху по-малкия брат, княз Иван, който сега е оберхоф-кафермейстер (той каза нещо от този род) и беше министър.

— Най-хубаво от всичко е неговата постъпка към брат му — продължи разказвачът. — Когато да го арестуват, единственото нещо, което успял да унищожи, били писмата и документите на брат му.

— Нима брат му е бил замесен?

Разказвачът не отговори „да“, но сви устни и намигна многозначително.

— После при всички разпити Пьотър Лабазов постоянно отричал всичко, което се отнасяло до брат му, и заради туй пострада повече от другите. Но най-хубавото е туй, че княз Иван получи цялото имение и не изпрати на брат си нито един грош.

— Говореше се, че Пьотър Лабазов сам се е отказал — забеляза един от слушателите.

— Да, но се е отказал само поради туй, че княз Иван преди коронацията му писал и се извинявал, че ако не вземел той имението, щели да го конфискуват, а пък той имал деца и дългове и че сега не е в състояние да върне нищо. Пьотър Лабазов отговорил с два реда: „Нито аз, нито моите наследници имаме и не желаем да имаме някакви права върху присвоеното по закон от вас имение.“ И повече нищо. Как ви се струва? Княз Иван преглътнал и с възторг заключил този документ и полиците в едно ковчеже и на никого не го показвал.

Една от особеностите на стаята на „умните“ се състоеше в туй, че нейните посетители знаеха, когато искаха да знаят, всичко, което ставаше по света, колкото и тайно да се вършеше то.

— Впрочем, въпрос е — каза един нов събеседник — би ли било справедливо да се отнеме от децата на княз Иван състоянието, сред което са израсли и са били възпитани и върху което са предполагали, че са имали право.

Разговорът по този начин беше пренесен в отвлечена сфера, която не интересуваше Пахтин. Той почувствува необходимост да съобщи новината на други хора, стана и бавно, заприказвайки с тоз или онзи, тръгна из залите. Един от хората, с които някога бе служил заедно, го спря, за да му съобщи новината за пристигането на Лабазови.

— Че кой не знае това! — отговори Иван Павлич, усмихвайки се спокойно, и се запъти към изхода. Новината вече бе направила своя кръг и отново се връщаше при него.

В клуба вече нямаше какво да прави, той се запъти към едно място, където можеше да прекара приятно вечерта. Това не беше вечер с покани, а един салон, където приемаха всеки ден. Имаше осем дами и един стар полковник и на всички им беше ужасно досадно. Вече само твърдата походка и усмихващото се лице на Пахтин развесели дамите и момите. А новината беше толкова повече добре дошла, като се имаше пред вид, че в салона присъствуваше графиня Фукс с дъщеря си. Когато Пахтин разказа почти дума по дума всичко, което бе чул в стаята на „умните“, m-me Фукс, като поклащаше глава и се чудеше на своята старост, започна да си спомня как е излизала в обществото заедно с Наташа Кринска, сегашната Лабазова.

— Нейната женитба е една доста романтична история и всичко стана пред очите ми. Наташа беше почти сгодена за Мятлин, който после бе убит на дуел с Дьобра. Но в това време пристига в Москва княз Пьотър, влюбва се в нея и прави предложение. Само че баща й, който много искаше Мятлин — и изобщо от Лабазов се страхуваха, защото беше масон, — баща й отказа. А пък младият човек продължава да я вижда на баловете, навсякъде, сприятелява се с Мятлин, моли го да се откаже. Мятлин се съгласява, той я увещава да избяга. Тя също се съгласява, но последно разкаяние (разговорът се водеше на френски) — тя отива при баща си и казва, че всичко е готово, за да избяга, и че тя би могла да го остави, но се надява на неговото великодушие. И наистина баща й й прости — всички го молеха да й прости — и даде съгласието си. Ето тъй стана тази сватба и беше весела сватба! Кой от нас мислеше, че след една година тя ще замине с него в Сибир. Тя, единствената дъщеря, най-богатата, най-красивата на онова време. Император Александър винаги я забелязваше на баловете, колко пъти е танцувал с нея. Имаше у граф Г. bal costumé^[4], като сега помня, и тя беше облечена като неаполитанка, чудно хубава! Той винаги, като пристигаше в Москва, питаше: „Que fait la belle Napolitaine?“^[5]

И изведнъж тази жена, в такова положение (из пътя тя роди), нито за минута не се замисли, нищо не приготви, не събра вещите си и както беше, когато го взеха, така и тръгна след него на пет хиляди версти.

— О! Чудна жена! — каза домакинята.

— И той, и тя бяха редки хора — каза и друга дама. — Казвали са ми — не зная истина ли е, — в Сибир, навсякъде, където те са работили по рудниците, или как се казваха, затворниците, които са били с тях, ставали добри хора.

— Но тя никога не е работила в рудниците — поправи я Пахтин.

Какво значеше петдесет и шестата година! Три години по-рано никой не мислеше за Лабазови и ако си спомняха за тях, беше с онова необяснимо чувство на страх, с което говорят за току-що умрели хора; а сега как живо се спомняха всички предишни отношения, всички прекрасни качества и всяка от дамите вече измисляше план как да получи монопол при Лабазови и с тях да устройва приеми за другите си гости.

— Синът и дъщерята пристигнали с тях — каза Пахтин.

— Само че ако и те са тъй добри, както беше майка им… — каза графиня Фукс. — Впрочем и баща им беше много, много добър.

— Как ли са могли да възпитат там децата си? — каза домакинята.

— Казват, прекрасно. Казват, младежът е тъй добър, любезен, образован, като че е израснал в Париж.

— Предвиждам голям успех на младата особа — каза една некрасива мома. — Всички тези сибирски дами имат нещо много приятно-тривиално, но което много се харесва.

— Да, да — каза друга мома.

— Ето още една богата мома за женене — каза трета мома.

Старият полковник от немски произход, дошъл преди три години в Москва, за да се ожени за богата жена, реши, колкото може по-скоро, докато младежта още не знае, да се представи и да направи предложение. Момите и дамите мислеха почти същото за сибирския младеж. „Изглежда, той ми е предопределен — помисли една мома, която напразно се явяваше по баловете вече осма година. — Изглежда, било е за по-добро, че този глупав офицер от гвардията не ми направи предложение. Сигурно щях да бъда нещастна.“ — „Да, пак всички ще пожълтеят от завист, когато и този ще се влюби в мене“ — помисли една млада и красива дама.

Говори се за провинциализма на малките градове — няма по-лош провинциализъм от този на висшето общество. Там няма нови хора, но обществото е готово да приеме всякакви нови лица, ако те се явят; а тук рядко, много рядко, както сега Лабазови, са признати, че принадлежат към висшия кръг и са приети, а сензацията, предизвикана от тия нови хора, е по-силна, отколкото в околийски град.

Глава III

— Москва, Москва, майчице белокаменна! — каза Пьотър Иванич, като триеше тази заран очите си и се вслушваше в звъна на камбаните, който трептеше над улица Газетная.

Нищо не възкресява така живо миналото, както звуците; и тези камбанни московски звуци, заедно с изгледа на бялата стена от прозореца и тропота на колелетата, тъй живо му напомниха не само оная Москва, която той познаваше преди тридесет и пет години, но и оная Москва с Кремъл, с кулите, с Ивановците и така нататък, която той носеше в сърцето си, че той почувствува детска радост от туй, че е русин и че е в Москва.

Появи се бухарският халат, разкопчан на широките гърди, през който се виждаше басмената риза, яви се лулата с янтъра, лакеят с тихите маниери, чаят, мирисът на тютюн, висок, поривист мъжки глас се разнесе в стаите на Шевалие, чуха се утринните целувки, гласовете на дъщерята и сина и декабристът беше също тъй у дома си, както в Иркутск и както би бил в Ню Йорк и Париж. Колкото и да ми се искаше да представя на моите читатели декабристкия герой над всички слабости, заради истината трябва да призная, че Пьотър Иванич особено старателно се бръснеше, сресваше косите си и се гледаше в огледалото. От костюма си, който бе ушит не особено добре в Сибир, той беше недоволен и на два-три пъти ту разкопчава, ту закопчава сюртучето си. А Наталя Николаевна влезе в гостната, като шумеше с черната си рокля моаре с такива маншети и с такива панделки на бонето, че макар всичко това да не беше по най-последната мода, беше тъй измислено, че не само не бе ridicule^[6], но, напротив, distingué^[7].

За това нещо дамите имат особено, шесто чувство и проницателност, която с нищо не може да се сравни. Соня също беше така докарана, че макар всичко да беше изостанало с две години от модата, не можеше да й се направи никакъв укор. Майката беше облечена тъмно и просто, дъщерята — светло и весело. Серьожа току-що се събуди и те тръгнаха сами на черква. Бащата и майката седнаха отзад, дъщерята седна срещу тях, Василий седна на капрата и наетата карета ги понесе към Кремъл. Когато излязоха от каретата, дамите оправиха роклите си, Пьотър Иванич взе под ръка своята Наталя Николаевна и отметнал глава назад, тръгна към вратите на черквата. Мнозина — и търговци, и офицери, и всякакъв друг народ — не можеха да разберат какви са тия хора. Кое е това — отдавна-отдавна загоряло и не грохнало старче с големи, прави, дълбоки бръчки на челото, бръчки от особен род, не като ония, които се придобиват в английския клуб, с бели като сняг коси и брада, с добродушен и горд поглед и енергични движения? Коя е тази висока дама с горда стъпка и уморени, погаснали големи и прекрасни очи? Коя е тази девойка, свежа, стройна, силна, а не модерна и не плаха? Да са търговци — не са търговци, да са немци — не са немци; господа? — но и те не са такива, това са важни хора. Тъй мислеха ония, които ги видяха в черквата и, кой знае защо, по-бързо и по-охотно им правеха път и място, отколкото на мъжете с дебели еполети. Пьотър Иванич се държеше все тъй величаво, както и когато влезе, и се молеше спокойно, сдържано, без да се унася. Наталя Николаевна плавно заставаше на колене, вадеше кърпичката си и много плака по време на „Иже херувими“. Соня като че правеше усилие над себе си, за да се моли. Не й приличаше да се моли, но тя не се обръщаше и се кръстеше прилежно.

Серьожа остана дома — едно, защото се бе успал и друго — защото не обичаше да стои на служба в черква: краката му отичаха и той никак не можеше да разбере защо не му струваше нищо да измине със ски четиридесет-петдесет версти, а да издържи прав дванадесетте евангелия беше за него страшна физическа мъка; а главно, защото той чувствуваше, че му беше по-необходим от всичко друго нов костюм. Той се облече и тръгна към Кузнецкия мост^[8]. Пари имаше достатъчно. Баща му си беше създал правило: откак синът му надхвърли двадесет и една години, да му дава пари, колкото поиска. От него зависеше да остави баща си и майка си съвсем без пари.

Колко ми е жал за тези двеста и петдесет сребърни рубли — пари, хвърлени на вятъра в магазина на Кунц за готови дрехи! Всеки от тия господа, които срещаха Серьожа, на драго сърце би го научил и би сметнал за щастие да тръгне заедно с него и да му поръча дрехи; но както винаги се случва, той беше самотен сред тълпата и промъквайки се с фуражка на глава по Кузнецкия мост, без да поглежда към магазините, той стигна до края, отвори една врата и излезе оттам с кафяв полуфрак, тесен (а носеха широк), с черни панталони, широки (а носеха тесни) и с атлазена жилетка на цветенца, която нито един от господата, особено ония, които живеят у Шевалие, не би позволил на лакея си да облече. И още много неща купи Серьожа; затова пък Кунц се учуди на тънката талия на младия човек и както казваше пред всички, обясни, че подобна талия той никога не бил виждал. Серьожа знаеше, че има хубава талия, но похвалата на един чужд човек като Кунц много го поласка. Той си излезе без двеста и петдесет рубли, но облечен доста лошо, тъй лошо, че костюмът му след два дни мина във владение на Василий и завинаги остана неприятен спомен за Серьожа. Като стигна у дома си, той слезе долу и седна в голямата стая, като пак поглеждаше към сепарето, и поиска за закуска такива странни яденета, че слугата дори се посмя в кухнята. Но все пак той поиска едно списание и се престори, че го чете. А когато слугата, обнадежден от неопитността на младежа, се опита да разпитва и него, Серьожа му каза: „Гледай си работата!“ и се изчерви. Но го каза тъй гордо, че онзи се подчини. Майката, бащата и дъщерята, като се върнаха, също намериха, че костюмът му е отличен.

Помните ли вие това радостно чувство от детството си, когато по случай именния ви ден са ви пременили, завели са ви на черква и вие, връщайки се празнично настроен, което личи и по дрехите, и по лицето ви, което усещате в душата си, намирате у дома гости и играчки? Вие знаете, че днес няма уроци, че дори и възрастните празнуват, че днес за целия дом е ден за изключения и удоволствия; знаете, че само вие сте причина за това тържество и че, каквото и да направите, ще ви простят и вие се учудвате, че хората на улицата не празнуват тъй, както празнуват вашите домашни, и звуците се чуват по-ясно, и цветовете са по-ярки — с една дума, чувствувате, че днес е вашият имен ден. Подобно чувство изпита Пьотър Иванич, когато се върна от черква.

Вчерашните старания на Пахтин не отидоха напразно: вместо играчки Пьотър Иванич намери у дома си вече няколко визитни картички от влиятелни московчани, които смятаха през петдесет и шеста година за свое безусловно задължение да изразят по всякакъв начин вниманието си към бележития изгнаник, когото те за нищо на света не биха пожелали да видят преди три години. В очите на Шевалие, на портиера и хората от хотела явяването на карети с хора, които дирят Пьотър Иванич, само за една заран увеличи десет пъти уважението и услужливостта им. Всичко туй беше за Пьотър Иванич като подарък по случай имен ден. Каквото и да е изпитал в живота, колкото и да е умен човек, изразът на уважение от хора, уважавани от голямо число хора, винаги е приятен. Весело се чувствуваше Пьотър Иванич, когато Шевалие, като се кланяше, предлагаше да смени стаите, молеше да поръчват всичко, което им е угодно, и уверяваше, че смята за щастие посещението на Пьотър Иванич; и когато той, като преглеждаше картичките и ги оставяше отново във вазата, назовавайки имената на граф С., княз Д. и така нататък, Наталя Николаевна каза, че тя никого не приема и веднага ще тръгне да отиде при Маря Ивановна, с което Пьотър Иванич се съгласи, макар че му се искаше да поговори с мнозина от ония, които пристигаха. Само един от посетителите успя да се промъкне преди забраната. Това беше Пахтин. Ако някой запита този човек защо от Пречистенка бе дошъл на улица Газетная, не би могъл да даде никакво обяснение освен туй, че той обича всичко ново и интересно и затова е дошъл да погледа Пьотър Иванич като рядкост. Би трябвало да се очаква, че той ще се смути, като е пристигнал с това единствено намерение при един непознат човек. Оказа се обратното. Пьотър Иванич, син му и Софя Петровна се смутиха. Наталя Николаевна беше твърде grande dame^[9], за да се смущава от каквото и да било.

Умореният поглед на нейните прекрасни черни очи спокойно се сведе над Пахтин. А Пахтин беше свеж, самодоволен и весело любезен, както винаги. Той бил приятел на Маря Ивановна.

— А! — каза Наталя Николаевна.

— Не приятел — годините ни… но тя винаги е била добра с мене. — Пахтин е бил отдавнашен поклонник на Пьотър Иванич, познавал е неговите другари. Надяваше се, че ще може да бъде полезен на пристигналите. Той би дошъл още вчера, но не е успял и моли да го извинят. И той седна и говори дълго.

— Да, ще ви кажа, много промени намерих в Русия от онова време — каза Пьотър Иванич, отговаряйки на един въпрос.

Щом само Пьотър Иванич започна да говори, трябваше да видите с какво почтително внимание Пахтин поглъщаше всяка дума, излетяла из устата на бележития старец, и как при всяка фраза, понякога при отделна дума, Пахтин с кимване на глава, с усмивка или движение на очите даваше да се чувствува, че той е чул добре и е разбрал забележителната за него фраза или дума. Умореният поглед одобри тази маневра. Сергей Петрович, изглежда, се страхуваше, че думите на татко му няма да са достатъчно изразителни, съответно с вниманието на слушателя. Софя Петровна, напротив, се усмихна с онази незабележима самодоволна усмивка, с която се усмихват хора, уловили смешното у някой човек. Стори й се, че от тогова няма какво да се очаква, че това е „шушулка“ — така наричаха те с брат си известен сорт хора. Пьотър Иванич обясни, че при пътуването си е забелязал огромни промени, които са го радвали. Не може да става и сравнение, толкова много народът — селянинът — се е издигнал, нараснало е в него съзнанието за собствено достойнство — говореше той, сякаш повтаряше стари фрази. „А пък аз трябва да кажа, че народът ме е занимавал и ме занимава повече от всичко. Аз съм на мнение, че силата на Русия не е в нас, а в народа“ и така нататък. Пьотър Иванич разви със свойствения му жар своите повече или по-малко оригинални мисли за много важни предмети. Ние ще имаме възможност пак да ги чуем в по-пълен вид. Пахтин се топеше от наслаждение и беше напълно съгласен с всичко.

— Вие непременно трябва да се запознаете с Аксатови, ще ми позволите ли да ви ги представя, княже? Знаете ли, сега му разрешиха да издава своето списание? Казват, че утре ще излезе първият брой. Четох също неговата удивителна статия за последователността на теорията на науката в абстрактност. Извънредно интересно. И още една статия — история на Сърбия през XI век и на онзи знаменит войвода Карбавонец; също много интересно. Изобщо огромна крачка.

— А! Тъй — каза Пьотър Иванич. Но очевидно не го занимаваха всички тия новини, той дори не знаеше имената и заслугите на хората, които назоваваше Пахтин като известни на всички. А Наталя Николаевна, без да отрича необходимостта да се знаят всички тия хора и условия, за оправдание на мъжа си забеляза, че Pierre е получавал списанията с голямо закъснение. Но той твърде много чете.

— Папа, ще вървим ли при леля? — каза Соня, влизайки в стаята.

— Ще вървим, но трябва да похапнем. Не желаете ли нещо?

Пахтин, разбира се, отказа, но Пьотър Иванич със свойственото изобщо на русина и особено лично нему гостоприемство настоя Пахтин да похапне и пийне. Самият той изпи чашка водка и една чаша бордо. Пахтин забеляза, че когато той наливаше виното, Наталя Николаевна неочаквано извърна глава от чашата, а синът погледна някак особено ръцете на баща си. След виното Пьотър Иванович на въпросите на Пахтин какво е мнението му за новата литература, за новото направление, за войната, за мира (Пахтин умееше да съчетае най-разнородни теми в един безсмислен, но гладък разговор), на всички тия въпроси Пьотър Иванич веднага отговори с една обща profession de foi^[10] и от виното ли или от предмета на разговора той тъй се разгорещи, че на очите му се показаха сълзи и Пахтин изпадна във възторг и също се просълзи и без да се стеснява, изрази убеждението си, че Пьотър Иванич сега стои над всички напредничави хора и трябва да стане водач на всички партии.

Очите на Пьотър Иванич пламнаха, той вярваше на онова, което му говореше Пахтин, и дълго още би говорил, ако Софя Петровна не бе убедила Наталя Николаевна да облече палтото си и ако не бе дошла самата тя да вдигне Пьотър Иванич. Той понечи да си налее останалото вино, но Софя Петровна го изпи.

— Защо тъй?

— Не съм пила още, papa, pardon^[11].

Той се усмихна.

— Е, да вървим при Маря Ивановна. Вие ще ни извините, monsieur Пахтин… — и Пьотър Иванич излезе, вдигнал високо глава. В коридора срещнаха и един генерал, дошъл да посети стария си познат. Тридесет и пет години не бяха се виждали. Генералът беше вече без зъби и плешив.

— А ти колко си още свеж — каза той. — Вижда се, в Сибир е по-добре, отколкото в Петербург. Това твоите хора ли са? Представи ме. Какъв юнак е синът ти! И тъй, утре ще обядваме заедно?

— Да, да, непременно.

При изхода срещнаха бележития Чихаев, също стар познат.

— Но как научихте, че съм пристигнал?

— Срамно би било за Москва, ако тя не знаеше; срамно е, че не са ви посрещнали още при вратите на града. Къде ще обядвате, сигурно у сестра си Маря Ивановна… Прекрасно, аз също ще дойда.

Пьотър Иванич винаги имаше вид на горд човек за ония, които не можеха да открият зад тази външност израза на неизказана доброта и впечатлителност. А сега дори Наталя Николаевна се радваше на неговата непривична величавост, а Софя Петровна се усмихваше с очи, като поглеждаше към него. Те пристигнаха у Маря Ивановна. Маря Ивановна беше кръстница на Пьотър Иванич и по-стара от него с десетина години. Тя беше стара мома.

Нейната история, защо тя не се омъжи и как изживя младостта си, ще разкажа някога по-късно.

Тя живееше в Москва от четиридесет години, без нито веднъж да беше я напускала. Не беше нито много умна, нито много богата и на връзките си с хората много не държеше, напротив; и нямаше човек, който да не я уважава. Тя беше тъй уверена, че всички трябва да я уважават, че всички я уважаваха. Имаше в университета млади либерали, които не признаваха нейната власт, но тия господа правеха опозиция само в нейно отсъствие. Достатъчно беше тя да влезе в гостната със своята царска походка, да заговори със спокойните си слова, да се усмихне с ласкавата си усмивка и те биваха покорени. Обществото й бяха всички. Тя гледаше на Москва и се отнасяше с нея като със своите домашни. Приятели й бяха повечето младежи от университета и умни мъже; жените тя не обичаше. Намираха подслон при нея и бедни жени и мъже, които заедно с унгарския танец и с генералите, кой знае защо, нашата литература включи в едно общо презрение; но Маря Ивановна смяташе, че е по-добре пропадналият на комар Скопин и изгонената от мъжа си Бешева да живеят у нея, отколкото да мизерствуват, и ги държеше у дома си. Но двете силни чувства в сегашния живот на Маря Ивановна бяха двамата й братя. Пьотър Иванич беше нейният идол. Княз Иван — нейната омраза. Тя не знаеше, че Пьотър Иванич е пристигнал, беше ходила на черква и сега току-що бе допила кафето си. Московският викарий, Бешева и Скопин седяха при нея край масата. Маря Ивановна им разказваше за младия граф В., син на П. З., който се върнал от Севастопол и в когото тя била влюбена. (Тя непрекъснато имаше свои симпатии.) Днес той трябваше да обядва у нея. Викарият стана и се сбогува. Маря Ивановна не го задържаше, тя беше свободомислеща в това отношение; беше набожна, но не обичаше монасите, надсмиваше се на госпожите, които тичат подир монасите, и говореше смело, че според нея монасите са също такива хора, както и ние грешните, и че може човек да намери сред хората по-добро спасение, отколкото в манастир.

— Кажете да не приемат никого, драга моя — каза тя, — ще пиша на Пиер; не разбирам защо не дохожда. Вероятно Наталя Николаевна е болна.

Маря Ивановна бе убедена, че Наталя Николаевна не я обича и е неин враг. Тя не можеше да й прости, че не тя, сестрата, бе му дала своето богатство и заминала с него в Сибир, а Наталя Николаевна, и че брат й решително й бе отказал това, когато тя се приготвяше да замине. След тридесет и пет години тя започваше да вярва понякога на брат си, че Наталя Николаевна е най-добрата жена в света и негов ангел-хранител; но тя завиждаше и все й се струваше, че тя е лоша жена.

Тя стана, походи из залата и искаше да иде в кабинета, когато вратата се отвори и набръчканото, белезникаво лице на Бешева, което изразяваше радостен ужас, се изпречи на вратата.

— Маря Ивановна, пригответе се — каза тя.

— Писмо ли?

— Не, по-важно нещо…

Но тя не успя да каже, когато в антрето се чу висок мъжки глас:

— Но къде е тя? Ела, Наташа.

— Той! — каза Маря Ивановна и с големи, твърди стъпки тръгна към брат си. Тя ги посрещна тъй, като че вчера е била с тях.

— Кога си дошъл? Къде сте отседнали? С какво сте, с карета ли? — ето какви въпроси задаваше Маря Ивановна, като минаваше с тях в гостната, без да слуша отговорите и гледайки с големите си очи ту едного, ту другиго. Бешева се учуди на това спокойствие, дори равнодушие, и не го одобри. Те всички се усмихваха; разговорът утихна; Маря Ивановна мълчеше и гледаше сериозно брат си.

— Вие как сте? — каза Пьотър Иванич, като хвана ръката й и се усмихваше. Пьотър Иванич й говореше на „ви“, а тя му говореше на „ти“. Маря Ивановна погледна още веднъж бялата му брада, плешивата глава, зъбите, бръчките, очите, загорялото лице и всичко това й се стори отдавна познато.

— Ето моята Соня.

Но тя не се обърна.

— Колко си глу… — гласът й пресекна, тя хвана с големите си бели ръце плешивата глава — колко си глупав… — тя искаше да каже: „че не ме подготви“ — но раменете и гърдите й потръпваха, старческото лице се изкриви и тя зарида, като притискаше все по-силно към гърдите си плешивата глава и повтаряше: — Колко си глу… пав, че не ме подготви. — Пьотър Иванич не изглеждаше сега такъв велик човек, не изглеждаше тъй важен, както при входа на Шевалие. Той беше седнал на едно кресло, но главата му беше в ръцете на сестра му, носът му се притискаше в корсета й и в този нос нещо го гъделичкаше, косите му бяха разбъркани и в очите му имаше сълзи. Но му беше добре. Когато отмина този порив на радостни сълзи, Маря Ивановна разбра, повярва в това, което се беше случило, и започна да оглежда всички. Но още няколко пъти през деня, щом само си спомни какъв беше той, каква беше тя тогава и какви са сега, и всичко изпъкне тъй живо във въображението й тогавашните нещастия и тогавашните радости, и тогавашната любов, — нея пак я хващаше и тя пак ставаше и повтаряше: — Колко си глупав, Петруша, колко си глупав, че не ме подготви! Защо не дойдохте право при мене? Бих намерила къде да ви настаня — говореше Маря Ивановна. — Но поне ще обядвате ли тука? Сергей, няма да ти бъде досадно при мене: ще обядва у дома един млад севастополец, юначага. А синът на Николай Михайлович не познаваш ли? Той е писател, написал е нещо хубаво! Не съм го чела, но го хвалят и той е мил младеж, ще поканя и него. Чихаев също искаше да дойде, но той е бъбривец, не го обичам. Вече не е ли бил при тебе? А Никита видя ли? Но всичко това са глупости. Какво възнамеряваш да правиш? А вие, Натали, как сте, как е вашето здраве? Ами този юнак, тази красавица?

Но разговорът все не вървеше.

Преди обяд Наталя Николаевна и децата отидоха при старата си леля, братът и сестрата останаха двама и той започна да разказва за своите планове.

— Соня е голяма, трябва да влезе в обществото; значи, ние ще живеем в Москва — каза Маря Ивановна.

— За нищо на света!

— Серьожа трябва да служи.

— За нищо на света.

— Ти си все същият безумец. — Но тя все тъй обичаше този безумец.

— Трябва да поседим тук, после ще заминем на село и ще покажем на децата всичко.

— Мое правило е да не се меся в семейни работи — каза Маря Ивановна, като се успокои — и да не давам съвети. Младият човек трябва да служи, така съм мислила винаги, така мисля и сега. Сега дори повече от когато и да било. Ти, Петруша, не знаеш какво нещо е днешната младеж. Аз ги познавам всичките. Ето, синът на княз Дмитрий съвсем пропадна. Но самите те са виновни! Аз от никого не се боя: стара съм. А не е добре… — И тя започна да говори за правителството. Беше недоволна от него поради излишната свобода, която се давала за всичко.

— Едно хубаво нещо направиха, че освободиха вас. Това е добре. — Петруша се опита да се защищава, но с Маря Ивановна не беше като с Пахтин; с нея мъчно можеш да се разбереш. Тя се разгорещи.

— Е, какво ще защищаваш! Ти ли ще защищаваш? Ти, както виждам, си все същият безумец.

Пьотър Иванич млъкна с една лека усмивка, която показваше, че няма да отстъпи, но че не желае да спори с Маря Ивановна.

— Ти се усмихваш. Това ми е известно. С мене, старицата, ти не искаш да спориш — каза тя весело и ласкаво, гледайки тъй проницателно, умно брат си, както не можеше да се очаква от нейното старческо, с едри черти лице. — И няма да можеш да спориш, приятелю. Та аз вече навършвам седемдесетте. И не живях съвсем глупаво, все нещичко видях и разбрах. Вашите книжки не съм чела и няма да ги чета. В книжките има само глупости.

— Е, как намирате моите деца? Серьожа? — каза Пьотър Иванич със същата усмивка.

— Е, е! — отговори сестрата, като му се заканваше с пръст. — Остави сега децата, за това ще поговорим после. А виж какво исках да ти кажа. Ти си безумен, такъв си останал, по очите ти виждам. Сега ще почнат да те носят на ръце. Такава е модата. Сега вие всички сте на мода. Да, да, по очите ти виждам, че ти си същият безумец, какъвто беше — добави тя, отговаряйки на неговата усмивка. — Бягай, моля те в името на Христа бога, от всички тези днешни либерали. Бог знае накъде още ще се извъртят. Само че всичко това няма да свърши добре. Нашето правителство сега мълчи, а после ще трябва да си покаже ноктите, помни ми думите. Страхувам се да не би ти пак да се замесиш. Остави това; всичко е глупост. Ти имаш деца.

— Очевидно вие сега не ме познавате, Маря Ивановна — каза братът.

— Е, добре, добре, ще видим. Аз ли не те познавам, или ти сам не се познаваш. Аз казах това, което беше на душата ми; ако ме послушаш — добре. Ето, сега и за Серьожа ще поговорим. Той какъв е? — „Той не ми хареса много“ — беше готова да каже, но каза само: — Прилича на майка си, като две капки вода. Виж, Соня много ми хареса, много… има в нея нещо мило, открито. Милата. Къде е тя, Сонюшка? Да, аз забравих.

— Какво да ви кажа? Соня ще бъде добра жена и добра майка, но моят Серьожа е умен, много умен. Това никой не може да му отнеме. Учеше се прекрасно, малко е ленив. Към естествените науки имаше силно влечение. Ние бяхме щастливи, имахме славен, славен учител. Тук му се иска да влезе в университета — да послуша лекции по естествените науки, по химия…

Маря Ивановна почти престана да слуша, щом само брат й започна да говори за естествените науки. На нея като че изведнъж й стана тъжно. Особено когато стана дума за химията. Тя дълбоко въздъхна и отговаряше направо на онзи ред от мисли, които извикаха в нея естествените науки…

— Да, знаеш колко ми е жал за тях, Петруша — каза тя с искрена и тиха, покорна печал. — Тъй ми е жал, тъй ми е жал. Цял живот е пред тях. Какви ли страдания още има да изпитат!

— Защо, трябва да се надяваме, че те ще бъдат по-щастливи от нас.

— Дай боже, дай боже! Но тежко се живее, Петруша! Ти за едно нещо ме послушай, мили мой. Не мъдрувай! Колко си глупав, Петруша, ах, колко си глупав! Но аз ще трябва да се разпоредя. Поканила съм хора, а какво ще им дам да ядат?

Тя изхълца, обърна се и позвъни.

— Да дойде Тарас.

— Все същият старец ли? — запита братът.

— Все той; но какво, та той е момченце в сравнение с мене.

Тарас беше сърдит и чист, но се зае да направи всичко.

Скоро, лъхащи студ и щастие, влязоха, като шумяха с дрехите си, Наталя Николаевна и Соня; Серьожа бе останал за покупки.

— Оставете ме да я погледам.

Маря Ивановна хвана с ръце лицето й. Наталя Николаевна разказваше.