Лев Толстой
Декабристи ^[0] (1)

Глава I

Това се случи неотдавна, в царуването на Александър II, в наше време — времето на цивилизацията, прогреса, времето на въпросите, на възраждането на Русия и така нататък, и така нататък; в онова време, когато победоносната руска войска се връщаше от отстъпения на неприятеля Севастопол, когато цяла Русия празнуваше унищожението на черноморския флот и белокаменна Москва посрещаше и поздравяваше с това щастливо събитие останките от екипажите на този флот, поднасяше им препълнената руска чашка водка и по хубавия руски обичай хляб и сол, и се покланяше в краката им. Това се случи по времето, когато Русия в лицето на далновидните девственици-политици оплакваше разрухата на мечтите за молебен в черквата „Света София“ и най-чувствителната за отечеството загуба на двама велики хора, загинали по време на войната (единият, увлечен от желанието колкото може по-скоро да отслужи молебен в поменатата черква и паднал по полетата на Влахия, но затова пък оставил из същите тия полета два ескадрона хусари, и другият неоценен човек, който е раздавал чай, чужди пари и чаршафи на ранените и не е крал нито едното, нито другото); по времето, когато от всички страни, във всички области на човешката дейност в Русия никнеха като гъби велики хора — пълководци, администратори, икономисти, писатели, оратори, и просто велики хора без особено призвание и цел. В онова време, когато на юбилея на един московски актьор, затвърдено с тост, възникна общественото мнение, което започна да наказва всички престъпници; когато страшни комисии полетяха от Петербург на юг, за да улавят, да разкриват и наказват комисариатските злодеи; когато във всички градове даваха обеди с речи на севастополските герои и на същите тия герои, с откъснати ръце и крака, поднасяха по няколко копейки милостиня, като ги срещаха по мостовете и пътищата; в онова време, когато ораторските таланти се развиваха в народа тъй бързо, че един кръчмар навсякъде и при всички случаи пишеше и печаташе, и казваше наизуст по обедите речи, толкова силни, че пазителите на реда трябваше изобщо да вземат усмирителни мерки срещу красноречието на кръчмаря; когато в самия английски клуб отделиха специална стая за обсъждане на обществените работи; когато се появиха списания с най-разнообразни лозунги — списания, които разпространяваха европейски принципи на европейска почва, но с руски мироглед; и списания, изключително на руска почва, развиващи руски принципи, но с европейски мироглед; когато изведнъж се появиха толкова списания, че сякаш всички названия бяха изчерпани: и „Вестник“, и „Слово“, и „Беседа“, и „Наблюдател“, и „Звезда“, и „Орел“ и много други, и въпреки това непрекъснато се явяваха нови и нови названия; в онова време, когато се явиха плеяди писатели, мислители, които доказваха, че науката бива народна и не бива народна, и бива ненародна, и така нататък и плеяди писатели, художници, които описваха горичка и изгрев слънце, и буря, и любовта на руската девойка, и мързела на един чиновник, и лошото поведение на много чиновници; в онова време, когато от всички страни се явиха въпроси (така наричаха в петдесет и шеста година всички ония стечения на обстоятелствата, в които никой нищо не можеше да разбере), явиха се въпроси за кадетските корпуси, университетите, цензурата, за устното съдопроизводство, финансов въпрос, банков, полицейски, еманципационен и много други; всички се стараеха да откриват все нови и нови въпроси, всички се опитваха да ги разрешат; пишеха, четяха, говореха за разни проекти, всичко искаха да оправят, да унищожат, да променят и всички руси като един човек бяха изпаднали в неописуем възторг. Състояние, което се повтори два пъти за Русия през XIX век: първия път, когато в дванадесета година натупахме Наполеон I, и втория път, когато в петдесет и шеста година нас ни натупа Наполеон III. Велико, незабравимо време на възраждането на руския народ! Както онзи французин казвал, че който не е живял във Великата френска революция, изобщо не е живял, тъй и аз смея да кажа, че който не е живял в петдесет и шеста година в Русия, той не знае какво нещо е живот. Пишещият тези редове не само живя в това време, но беше един от дейците на това време. Не само че той самият прекара няколко недели в един от блиндажите на Севастопол, но написа съчинение за Кримската война, което му спечели голяма слава, в което той ясно и подробно разказа как стреляха войниците от крепостите с пушки, как превързваха на превързочния пункт и как погребваха на гробището в земята. След като извърши тия подвизи, пишещият тези редове пристигна в центъра на държавата, в ракетното учреждение, където и пожъна лаврите на своите подвизи. Той видя възторга на двете столици и на целия народ и сам изпита как Русия знае да възнаграждава истинските заслуги. Силните на тоя свят диреха неговото познанство, стискаха ръката му, канеха го на обеди, настоятелно го викаха у дома си и за да научат от него подробности от войната, разказваха му онова, което чувствуваха. Поради туй пишещият тия редове може да оцени онова велико, незабравимо време. Но не е в туй работата.

По същото това време две покрити коли и една шейна стояха пред входа на най-добрия московски хотел. Един млад човек изтича вътре да пита има ли свободни стаи. Стар човек седеше в едната кола с две дами и разказваше какъв е бил Кузнецкият мост по времето на френското нашествие. Това беше продължение на разговора, започнат при влизането им в Москва, и сега старецът с бялата брада, с разкопчана шуба тъй спокойно продължаваше своя разговор в колата, сякаш смяташе да спи в нея. Жена му и дъщеря му слушаха, но поглеждаха към вратата не без нетърпение. Младият човек излезе от хотела заедно с портиера и камериера.

— Е, какво, Сергей? — запита майката, като показа при светлината на фенера умореното си лице.

Дали защото тъй беше свикнал, или за да не би, като е с полушубка, портиерът да го вземе за лакей, Сергей отговори на френски, че има стаи, и отвори вратичката. Старият погледна за миг сина си и пак се обърна към тъмната вътрешност на колата, сякаш останалото не се отнасяше до него:

— Театър още нямаше.

— Пиер! — каза жената, като прибираше полите на палтото си, но той продължаваше:

— Madame Шалме беше на Тверска…

Вътре в колата се чу младежки, звучен смях.

— Папа, излизай — ти много се разприказва.

Старият сякаш едва сега забеляза, че са пристигнали, и се огледа наоколо.

— Излизай де.

Той оправи шапката си и покорно тръгна да слиза. Вратарят го хвана под ръка, но като се убеди, че старият още се държи, веднага предложи услугите си на дамата. Наталя Николаевна, съпругата, и по самуреното палто, и по бавното слизане от колата, и по туй как тежко легна на ръката му и как направо, без да се обръща, опряна на ръката на сина си, тръгна към входа, му се стори много важна. Госпожицата той дори не можа да отличи от другите момичета, които наскачаха от другата кола — и тя, също като тях, носеше бохчичка и вързоп и вървеше отзад. Позна я само по смеха и по туй, че нарече стария човек „татко“.

— Не там, татко, а вдясно — каза тя, като го хвана за ръкава на кожуха. — Вдясно.

И по стълбата заедно с тропота на хората, на вратите, с тежкото дишане на възрастната дама се разнесе същият смях, който се чуваше в колата, който, като го чуе човек, непременно ще каже: това момиче се смее прекрасно, да му завидиш просто.

Синът Сергей се занимаваше с уреждането на всички материални въпроси по пътя и се занимаваше с това, макар и без познания, но със свойствената на двадесет и петте му години енергия и самозадоволяваща дейност. Най-малко двадесет пъти и като че без особено важни причини той, само по палто, изтичва долу до шейната и после пак нагоре, потръпвайки от студ и скачайки през две и три стъпала с младите си дълги крака. Наталя Николаевна го молеше да не се простуди, но той я уверяваше, че му няма нищо и непрекъснато даваше нареждания, затваряше шумно вратите, ходеше и когато вече изглеждаше, че онова, което остава да се свърши, е работа само на слугите и мужиците, той няколко пъти обиколи стаите, излизайки от гостната през една врата и влизайки в друга, и все диреше какво още да свърши.

— Папа, ще идеш ли на баня? Да проверя ли? — запита той.

Папа беше дълбоко замислен и като че никак не си даваше отчет къде се намира. Той не отговори веднага.

Той чуваше думите и не ги разбираше. Изведнъж се опомни.

— Да, да, да; провери, моля ти се, при Каменния мост.

Главата на семейството с бързи, неспокойни стъпки обиколи стаите и седна на креслото.

— Е, сега трябва да решим какво да правим, да се нареждаме — каза той. — Помагайте, деца, живо! Юначаги! Внасяйте, нареждайте, а утре ще изпратим по Серьожа бележка до сестра ми Маря Ивановна, до Никитини.

— Утре е неделя; надявам се, че най-напред ще отидеш на черква, нали, Pierre? — каза съпругата, която бе застанала на колене пред един сандък и го разковаваше.

— Да, наистина утре е неделя! Непременно ще отидем всички в Успенската катедрала. С това ще започне нашето завръщане. Боже мой! Като си спомня деня, когато бях за последен път в Успенската катедрала… помниш ли, Наташа? Но не това е най-важното.

И главата на семейството бързо стана от креслото, на което току-що беше седнал.

— А сега трябва да се нареждаме.

И той, без да върши нещо, ходеше от една стая в друга.

— Какво, ще пием ли чай? Или си уморена, искаш да си починеш?

— Да, да — отговори жена му, като вадеше нещо от сандъка, — нали искаше да идеш на баня.

— Да… в мое време банята беше при Каменния мост. Серьожа, иди провери има ли още баня при Каменния мост. Ето тази стая ще заемем ние със Серьожа. Серьожа! Добре ли ще се чувствуваш тук? — Но Серьожа излезе да провери за банята.

— Не, не е всичко в ред — продължи той, — твоята стая няма да има врата към гостната. Как мислиш, Наташа?

— Успокой се, Pierre, всичко ще се нареди — отговори Наташа от другата стая, в която мужиците внасяха багаж. Но Pierre беше под влиянието на възторга, извикан в него от пристигането в родното място.

— Внимавай да не объркаш вещите на Серьожа; ето ските му сте оставили в гостната…

И той ги вдигна и особено внимателно, сякаш от това зависеше целият бъдещ ред в жилището, ги опря о горния праг на вратата и ги притисна към него. Но ските не прилепнаха добре и щом Pierre се отдалечи от тях, те паднаха шумно напряко на вратата. Наталя Николаевна се намръщи и трепна, но като разбра какво е станало, каза:

— Соня, дигни ги, мила моя.

— Дигни ги, мила моя — повтори съпругът, — а пък аз ще ида до хазаина, иначе няма да се оправите; трябва да уговорим с него всичко.

— По-добре да изпратим някого да го извика, Pierre. Защо се безпокоиш?

Pierre се съгласи.

— Соня, извикай оня… как се казваше? Monsieur Cavalier, моля ти се; кажи му, че искаме всичко да уговорим.

— Шевалие, татко — каза Соня и се приготви да иде.

Наталя Николаевна, която с тих глас нареждаше и с тихи стъпки ходеше от стая в стая ту с някоя кутия в ръце, ту с вързоп, ту с възглавница, незабелязано вземаше от натрупания накуп багаж, поставяше всяко нещо на мястото му и успя, минавайки покрай Соня, да пошепне:

— Не отивай ти, прати някого от слугите.

Докато слугата намери хазаина, Pierre употреби свободното си време уж да помогне на съпругата си, а в същност да стъпи върху една от дрехите й и още да се спъне в един от опразнените сандъци. Като се задържа с ръка за стената, декабристът се огледа наоколо усмихнат. Жена му, както изглеждаше, бе тъй заета, че не го забеляза, но Соня го гледаше с такива смеещи се очи, че, изглежда, очакваше позволение да се посмее. Той на драго сърце й даде това позволение, като сам започна да се киска с такъв добродушен смях, че всички, които бяха в стаята, от жена му до прислужничката и мужика, започнаха също да се смеят. Този смях още повече въодушеви стареца; той намери, че диванът в стаята на жена му и дъщеря му е поставен неудобно за тях, макар че те твърдяха противното и го молеха да се успокои. В това време, когато той собственоръчно, подпомаган от мужика, се опитваше да премести тази мебел, в стаята влезе хазаинът-французин.

— Вие сте ме търсили — каза хазаинът строго и за доказателство, ако не на презрението си, то поне на равнодушието си, извади бавно кърпичката си, бавно я разгъна и бавно се изсекна.

— Да, любезни мой — каза Пьотър Иванович, пристъпяйки към него, — ето, виждате ли, ние самите не знаем колко време ще прекараме тук, аз и жена ми… — и Пьотър Иванич, който имаше слабост във всеки човек да вижда ближен, започна да разказва своите намерения и планове.

Г-н Chevalier не споделяше този възглед за хората и не се интересуваше от сведенията, които му съобщи Пьотър Иванич, но хубавият френски език, който говореше Пьотър Иванич (френският език, както е известно, е нещо като чин в Русия) и господарските обноски го заставиха да повиши малко мнението си за новопристигналите.

— С какво мога да ви услужа? — запита той.

Този въпрос не затрудни Пьотър Иванич. Той изрази желанието си да разполага със стаи, чай, самовар, вечеря, обяд, храна за прислугата — с една дума, с ония неща, за които и съществуват хотелите, и когато г-н Chevalier, учуден от наивността на старчето, което, изглежда, предполагаше, че се намира в Трухменската степ или че всички тия неща ще му се отпускат даром, съобщи, че всичко туй могат да го имат, Пьотър Иванич изпадна във възторг.

— Прекрасно! Много хубаво! Значи, ще се нареди. И тъй, моля… — Но му стана съвестно да говори само за себе си и той започна да разпитва г-н Chevalier за неговото семейство, за работата му. Сергей Петрович, който се бе върнал, изглежда, не одобряваше обноските на баща си; той забеляза, че на хазаина този разговор не му е приятен, и подсети за банята. Но Пьотър Иванич се интересуваше как е могло един френски хотел да бъде отворен в Москва през петдесет и шеста година и как прекарва времето си madame Chevalier. Най-после хазаинът се поклони и запита няма ли да поръчат нещо.

— Ще пием чай, нали, Наташа? И тъй, моля, поръчайте чай, а ние ще си поговорим още с вас, мой любезни monsieur. Какъв славен човек!

— А банята, папа?

— Ах, да, тогава не трябва чай. — Тъй че единственият резултат от разговора с новопристигналия беше осуетен за хазаина. Затова пък Пьотър Иванич сега беше горд и щастлив с устройството на жилището си. Коларите, които дойдоха да искат бакшиш, за малко щяха да развалят настроението му, тъй като Серьожа нямаше дребни пари, и Пьотър Иванич щеше пак да праща да викат хазаина, но щастливата мисъл, че не само той трябва да бъде весел тази нощ, го избави от затруднението. Той взе две банкноти от по три рубли и като пъхна в ръката на единия колар едната банкнота, каза: „Това за вас.“ (Пьотър Иванич имаше навик да говори на вие с всички освен с членовете на своето семейство.) „А това за вас“ — каза той, като даваше банкнотата на другия колар ръка в ръка, също както правят хората, когато плащат на лекаря за визата. Като свърши всичко това, отведоха го на баня.

Соня, както си седеше на дивана, сложи ръка под главата си и се засмя.

— Ах, колко е хубаво, мамо! Ах, колко е хубаво! — После тя сложи краката си на дивана, поизтегна се, пооправи се и тъй заспа дълбокия тих сън на здраво осемнадесетгодишно момиче след месец и половина пътуване. Наталя Николаевна, която все още подреждаше своята спалня, усети навярно с майчинското си ухо, че Соня не шава, и излезе да я види. Тя взе възглавница, вдигна с голямата си бяла ръка зачервилата се рошава глава на момичето и я сложи на възглавницата. Соня дълбоко-дълбоко въздъхна, размърда рамене и сложи глава на възглавницата, без да каже merci, като че това стана от само себе си.

— Не на тази страна, не на тази страна, Гавриловна, Катя — веднага заговори Наталя Ивановна, обръщайки се към момичетата, които постилаха леглото, и с една ръка, сякаш мимоходом, оправи разбърканите коси на дъщеря си. Без да спира и без да бърза, Наталя Николаевна подреждаше жилището и когато се върнаха мъжът й и синът й, всичко беше готово: сандъци вече нямаше в стаите; в спалнята на Пиер всичко бе наредено тъй, както беше десетки години в Иркутск: халатът, лулата, табакерката, вода със захар, евангелието, което четеше преди да заспи, и дори иконката прилепна някак над кревата сред пищните тапети в стаите на Шевалие, който не употребяваше това украшение, но което се яви тази вечер във всички стаи на трето отделение.

Като подреди стаите, Наталя Николаевна оправи своите, въпреки дългия път, чисти якички и маншети, среса косите си и седна срещу масата. Нейните прекрасни черни очи се устремиха някъде далече; тя гледаше и почиваше. Тя, както изглеждаше, почиваше не само от подреждането, не само от дългия път, не само от тежките години — тя почиваше, както изглеждаше, от целия живот и далечината, в която гледаше, където си представяше живи любимите образи, беше именно оная почивка, която тя желаеше. Дали това беше подвиг на любовта, който тя извърши за своя мъж, или беше обичта, която преживя към децата си, когато те бяха малки, дали това беше някаква тежка загуба, или беше особеност на характера й — но всеки, като погледнеше тази жена, би трябвало да разбере, че от нея не може да се очаква още нещо, че тя вече отдавна някога се е предала цяла на живота и че от нея нищо не е останало. Останало е достойното за уважение нещо прекрасно и тъжно като спомен, като лунна светлина.

Не би могло да си я представим иначе, освен обкръжена от почит и от всички удобства на живота. Да бъде някога гладна и да яде лакомо или да облече мръсно бельо, или да се спъне, или да забрави да се изсекне — това с нея не можеше да се случи. Това беше физически невъзможно. Защо беше тъй, не зная, но всяко нейно движение беше величие, грация, милост за всички ония, които можеха да се ползуват от случая да я видят…

Sie pflegen und weben

Himmlische Rosen ins irdische Leben^[1]

Тя знаеше този стих и го обичаше, но не се ръководеше от него. Цялата нейна природа беше израз на тази мисъл, целият й живот беше едно такова несъзнателно вплитане на невидими рози в живота на всички хора, с които тя се срещаше. Тя тръгна след мъжа си в Сибир само затуй, защото го обичаше; тя не мислеше за онова, което може да направи за него, и неволно правеше всичко: постилаше леглото му, подреждаше нещата му, приготвяше обяд и чай, а главно беше винаги там, където беше той, и по-голямо щастие нито една жена не е могла да даде на своя мъж.

В гостната върху кръгла маса кипеше самовар. Пред него седеше Наталя Николаевна. Соня се мръщеше и се усмихваше близо до ръката на майка си, която я побутна, когато бащата и синът с набръчкани краища на пръстите и блеснали бузи и глави (особено блестеше голото теме на бащата), с бухнали бели и черни коси и сияещи лица влязоха в стаята.

— Като влязохте и стана по-светло — каза Наталя Николаевна. — Майчице, колко си бял!

Тя бе казвала тия думи десетки години всяка събота и всяка събота Пиер, като ги чуеше, изпитваше срамежливост и удоволствие. Те седнаха около масата, замириса на чай, на лула, заговориха гласовете на родителите, децата и слугите, които получиха своите чаши чай в същата стая. Спомняха си смешното, което им се беше случило из пътя, възхищаваха се от прическата на Соня, смяха се. Географски всички те се бяха пренесли пет хиляди версти далеч, в съвсем друга, чужда среда, но нравствено през тази вечер те още бяха у дома си, такива, каквито ги бе направил особеният, дълъг, уединен семеен живот. Това няма да го има вече утре. Пьотър Иванич седна край самовара и запуши лулата си. Той не беше весел.

— Е, най-после пристигнахме — каза той — и аз съм радостен, че днес няма да видим никого: тази вечер за последен път ще прекараме в семейството си… — и той заля тия думи с една голяма глътка чай.

— Защо за последен, Пиер?

— Защо ли? Защото орлетата се научиха да летят, те самите трябва да вият свои гнезда и оттук те ще литнат всяко на своя страна…

— Ето ти глупости — каза Соня, като вземаше от него чашата и се усмихваше, както се усмихваше на всичко, — старото гнездо е отлично.

— Старото гнездо е тъжно гнездо, старият не можа да го свие — той попадна в клетка, в клетка отгледа децата си; и го пуснаха тогава, когато вече крилете му не могат да го носят добре. Не, орлетата трябва да си свият гнездо по-високо, по-щастливо, по-близко до слънцето; затова са негови деца, за да използуват неговия пример; а старият, докато не ослепее, ще гледа, а ослепее ли — ще слуша… Налей ми ром, още, още… стига.

— Ще видим кой кого ще остави — отговори Соня, като погледна крадешком майка си, сякаш й беше съвестно да говори пред нея, — ще видим кой кого ще остави — продължи тя. — За себе си не се страхувам и за Серьожа също! (Серьожа ходеше из стаята и мислеше как утре да си поръча дрехи — сам ли да иде, или да прати да извикат шивач; разговорът между Соня и баща му не го интересуваше…) Соня се засмя.

— Какво? Какво ти дойде на ума? — запита бащата.

— Ти си по-млад от нас, папа. Много по-млад, истина ти казвам — отвърна тя и пак се засмя.

— Какво, какво! — каза старият и строгите бръчки по лицето му се отпуснаха в нежна и едновременно презрителна усмивка.

Наталя Николаевна се наведе иззад самовара, който й пречеше да вижда мъжа си.

— Соня има право. Ти все още си на шестнадесет години, Пиер. Серьожа е по-млад с чувствата си, но по характер ти си по-млад от него. Какво той ще направи, аз мога да предвидя, но ти все още можеш да ме учудиш.

Дали признаваше справедливостта на тая бележка, или, поласкан от нея, не знаеше какво да отговори, старият пушеше мълчаливо, пиеше чай и само очите му блестяха. А пък Серьожа, със свойствения егоизъм на младостта, едва сега заинтересуван от онова, което казаха за него, се намеси в разговора и потвърди, че наистина е стар, че пристигането в Москва и новият живот, който се открива пред него, никак не го радва, че той спокойно обмисля и предвижда бъдещето си.

— Все пак тази вечер е последна — повтори Пьотър Иванич. — Утре няма да го има вече това…

И той си сипа още ром. И дълго още седя при масата с чая и имаше такъв вид, сякаш му се искаше да каже много нещо, ала нямаше кой да го слуша. Той понечи да придвижи към себе си рома, но дъщеря му неусетно изнесе бутилката.