Лев Толстой
Декабристи ^[0] (2)

Глава II

Когато господин Шевалие, който бе ходил горе да настани гостите, се върна в стаята си и съобщи своите впечатления за новопристигналите на другарката си в живота, която, в дантели и копринена рокля, седеше по парижки маниер на писмената маса, в същата стая седяха неколцина постоянни посетители на заведението. Серьожа, когато слиза долу, беше забелязал тази стая и нейните посетители. Вие навярно също сте я забелязали, ако сте ходили в Москва.

Ако вие сте скромен мъж, който не познава Москва, закъснели сте за обяда, на който са ви поканили, излъгали сте се в предположението, че гостоприемните московчани ще ви поканят на обяд и не са ви поканили или просто искате да се нахраните в най-добрия хотел — вие влизате в стаята с лакеите. Трима или четирима лакеи скачат на крака, един от тях ви сваля шубата и ви поздравява с Нова година, със заговезни, с пристигането ви или просто забелязва, че отдавна не сте дохождали, макар вие никога да не сте били в това заведение. Вие влизате и първото нещо, което ви се хвърля в очи, е наредената маса, на която са натрупани, както ви се струва в първата минута, безчислено количество апетитни ястия. Но това е само оптическа измама, защото по-голямата част от тази маса заемат неоскубани фазани, неварени морски раци, кутийки с парфюми, помади и стъкълца с козметични средства и бонбони. Едва на някое крайче, като подирите добре, ще намерите ракия и парче хляб с масло и рибка под телен похлупак срещу мухи, съвсем ненужен в Москва през декември месец, но затова пък точно такъв, какъвто се употребява в Париж. По-нататък, отвъд масата, вие виждате пред себе си стая, в която до писмената маса седи французойка с крайно противна външност, но с идеално чисти маншети и с прекрасна модерна рокля. До французойката ще видите офицер с разкопчана яка, който посръбва ракия, цивилен, който чете вестник, и нечии военни или цивилни крака, сложени върху плюшен стол, и ще чуете френски говор и повече или по-малко искрено и силно кикотене. Ако поискате да знаете какво се върши в тая стая, аз бих ви съветвал да не влизате в нея, а само да надникнете, сякаш само минавате, за да вземете един сандвич. Иначе ще има да си патите от въпросителното мълчание и погледите, които ще устремят към вас постоянните обитатели на стаята, и вероятно, като си свиете опашката, ще побързате към една от масите в голямата зала или в зимната градина. За това никой няма да ви попречи. Тези маси са за всички и там, седнал сам на масата, вие можете да викате на Дея гарсон и да си поръчвате гъби, колкото си искате. А стаята с французойката съществува за отбраната, златна московска младеж, но да попаднем в числото на отбраните не е тъй лесно, както ви се струва.

Като се върна в тая стая, господин Шевалие каза на съпругата си, че господинът от Сибир е досаден, но затова пък синът му и дъщеря му са такива юначаги, каквито само в Сибир могат да се отхранят.

— Да видите само дъщеря му, каква розичка е!

— О! Този старец обича младичките жени — каза един от гостите, който пушеше пура. (Разговорът, то се знае, се водеше на френски, но аз го предавам на руски, което ще правя постоянно, докато разказвам тази история.)

— О! Много ги обичам! — отговори господин Шевалие. — Жените, това е моята страст. Вие не вярвате?

— Чувате ли, madame Chevalier? — извика дебелият казашки офицер, който беше много задлъжнял на заведението и обичаше да разговаря с домакина.

— Да, той споделя моя вкус — каза Шевалие, като потупа шишкото по еполета.

— Наистина ли е хубава тази сибирка?

Chevalier събра пръстите си и ги целуна.

След това разговорът между посетителите стана потаен и много весел. Ставаше дума за шишкото; той се усмихваше и слушаше онова, което разказваха за него.

— Може ли човек да има такива извратени вкусове? — извика един, смеейки се. — Mademoiselle Clarisse! Знаете ли, Стругов от жените обича най-много кокошите кълки.

Макар и да не разбираше остроумието на тази бележка, m-lle Clarisse се заля от смях зад писалищната маса, дотолкова звънлив, доколкото позволяваха развалените й зъби и преклонните години.

— Сибирската госпожица ли го е навела на такива мисли? — и всички се закискаха още по-силно. Самият m-r Chevalier умираше от смях и току повтаряше: „Ce vieux coquin“^[1] и удряше по главата и по раменете казашкия офицер.

— Но какви са тия сибирци? Фабриканти или търговци? — запита един от господата, когато смехът малко поутихна.

— Никит! Искаш от господа, кои пристигнал, пътен лист — каза m-r Chevalier. — „Ние, Александър, Самодержец…“ — започна да чете господин Chevalier донесения пътен лист, но казашкият офицер дръпна от него листа и изведнъж лицето му изрази почуда.

— Е, познайте кой е? — каза той. — А всички вие поне сте чували за него.

— Е, как ще познаем! Дай да видим. Абдел Кадер, ха-ха-ха, Калиостро… Петър III… ха-ха-ха.

— Хайде де, прочети!

Казашкият офицер разгъна листа и прочете: „Бившият княз Пьотър Иванич“ и едно от ония руски фамилни имена, което всеки знае и всеки произнася с известно уважение и удоволствие, ако говори за лицето, което носи това фамилно име, като за лице близко или познато. Ние ще го наричаме Лабазов. Казашкият офицер смътно си спомняше, че този Пьотър Лабазов беше с нещо знаменит през двадесет и пета година и че беше заточен на каторжна работа — но с какво беше знаменит, не знаеше положително. А другите и това не знаеха и отговориха: „А! Да, известен“, точно тъй, както биха казали: „Разбира се, известен!“ за Шекспир, който бил написал „Енеидата“. Но те научиха нещо повече за него, защото шишкото им обясни, че той е брат на княз Иван, чичо на Чикини, на графиня Прук, значи, известен…

— Та той трябва да е много богат, щом е брат на княз Иван? — забеляза един от младите. — Ако са му върнали имота. На някои върнаха.

— Че много станаха тия заточеници, които сега се връщат! — забеляза друг. — Наистина те, струва ми се, са били по-малко, когато са ги заточавали, отколкото се върнаха сега. Да, Жикински, я разкажи тази история за осемнадесето число — обърна се той към офицера от стрелковия полк, който минаваше за майстор-разказвач.

— Е, разкажи де.

— Най-напред това е истинска история и се е случила тук, у Шевалие, в голямата зала. Пристигат трима декабристи да обядват. Сядат на една маса, ядат, пият, разговарят. Но ето че срещу тях седнал един господин с почтена външност, на същите години, и все се ослушва, когато те кажат нещо за Сибир. И ето че ги запитал нещо; от дума на дума, разговорили се, оказва се, че и той е от Сибир.

— И Нерчинск знаете ли?

— Че как да не зная, живял съм там.

— И Татяна Ивановна познавате?

— Как да не я познавам!

— Позволете да запитам, да не би и вие да сте били заточени?

— Да, имах нещастието да пострадам, а вие?

— Ние всички сме заточеници от четиринадесети декември. Странно, че не ви познаваме, щом и вие също сте били заточен заради четиринадесети. Позволете да научим фамилното ви име?

— Фьодоров.

— Също за четиринадесети?

— Не, аз за осемнадесети.

— Как тъй за осемнадесети?

— За осемнадесети септември, за един златен часовник. Бях наклеветен, че уж съм го откраднал и пострадах невинно.

Всички се запревиваха от смях освен разказвача, който с най-сериозен израз на лицето, като гледаше капналите от смях слушатели, се кълнеше, че това е истинска история.

Скоро след като свърши разказът, един от златните млади хора стана и тръгна към клуба. Като се разходи из залите, наредени с маси, край които старчета играеха на карти, отби се в инферналната, където знаменитият „Пучин“ вече бе започнал своята партия срещу „компанията“, постоя известно време край една билярдна маса, около която, опряно за рамката й, ситнеше едно важно старче и едва улучваше своята топка, и като надникна в библиотеката, където някъкъв генерал четеше важно през очилата, хванал вестника далече от очите си, и един абониран младеж, който се мъчеше да не вдига шум, преглеждаше поред всички списания, златният млад човек приседна на дивана в билярдната при играчите с жетони, също такива като него позлатени млади хора. Беше празничен ден и имаше много хора, постоянни посетители на клуба. Между тях беше Иван Павлович Пахтин. Той беше мъж на около четиридесет години, среден ръст, бял, пълен, с широки рамене и таз, с гола глава и лъснато, щастливо, обръснато лице. Не играеше с жетони, но седна само тъй при княз Д., с когото беше на ти, и не се отказа от чашата шампанско, която му предложиха. Той се беше разположил така добре след обяда, отпуснал бе незабелязано отзад шлица на панталона си, че сякаш би седял тъй цял живот, попушвайки пурата, пийвайки шампанско и чувствувайки близкото присъствие на князе и графове, министерски деца. Новината за пристигането на Лабазови наруши спокойствието му.

— Пахтин, къде? — каза министерският син, забелязал, както играеше, че Пахтин стана, оправи жилетката си и допи на един дъх шампанското.

— Северников ме беше замолил — каза Пахтин, чувствувайки някакво безпокойство в краката си, — какво, ще вървиш ли?…

„Анастася, Анастася, отваряй вратите.“ Това беше популярна тогава циганска песен.

— Може би. А ти?

— Какво ще правя там аз, женен старец.

— Хайде де!…

Усмихвайки се, Пахтин отиде в стъклената зала при Северников. Той обичаше последната дума, която кажеше, да бъде шега. И сега излезе тъй.

— Е, как е графинята? — запита той, като се приближаваше към Северников, който съвсем не беше го канил, но който, според някои съображения на Пахтин, трябваше повече от всички други да знае за пристигането на Лабазови. Северников беше малко замесен в бунта от четиринадесети декември и приятел с всички декабристи. Графинята беше значително по-добре и това много радваше Пахтин.

— А вие не знаете, Лабазов е пристигнал днес, у Шевалие отседнал.

— Какво говорите! Та ние сме стари приятели. Колко се радвам! Колко се радвам! Сигурно е поостарял, бедният? Жена му писа на моята жена…

Но Северников не можа да каже какво е писала, защото партньорите му, които играеха без козове, направиха нещо нередно. Разговаряйки с Иван Павлович, той все поглеждаше с едно око към тях, но сега изведнъж се хвърли с цялото си туловище на масата и като удряше с ръце по нея, доказа, че трябвало да играят седморка. Иван Павлович стана и приближавайки се към друга маса, съобщи, в разговор с един друг почтен човек, новината, която знаеше, после пак стана и при третата маса направи същото. Всички почтени хора бяха много, много радостни, че се е върнал Лабазов, тъй че, като влезе отново в билярдната, Иван Павлович, който отначало се колебаеше дали трябва, или не трябва да се радва на завръщането на Лабазов, вече не си служеше с въведения за бала, за статията във „Вестника“, за здравето и времето, а направо пристъпваше към всички с възторжената новина за благополучното завръщане на прочутия декабрист.

Старчето, което все още напразно се опитваше да удари с щеката своята бяла топка, трябваше по мнението на Пахтин да се зарадва много от новината. Той отиде при него. „Как върви играта, ваше високопревъзходителство?“ — каза той в момента, когато старчето мушна своята щека в червената жилетка на маркьора, което значеше, че иска да му натъркат щеката с тебешир.

„Ваше високопревъзходителство“ беше казано съвсем не така, както вие мислите, от раболепство (не, това не беше на мода през петдесет и шеста година) — Иван Павлич назоваваше това старче просто по име и фамилия, — а това беше казано отчасти като подигравка над онези, които говорят тъй, отчасти, за да покаже, че — ние, значи, знаем с кого говорим и все пак се закачаме, донякъде и наистина; изобщо това беше много тънък хумор.

— Ей сега научих: Пьотър Лабазов пристигнал. Направо от Сибир пристигнал с цялото си семейство. — Тия думи Пахтин произнесе точно в момента, когато старчето отново не можа да удари своята топка — такова нещастие го гонеше.

— Ако е пристигнал все тъй безразсъден, какъвто замина, няма защо да се радваме — каза мрачно старчето, ядосано от непонятния си неуспех.

Този отзив смути Иван Павлич, той пак не знаеше трябва ли, или не трябва да се радва на пристигането на Лабазов и за да разреши окончателно съмненията си, запъти се към стаята, където се събираха да разговарят умни хора, които знаеха значението и цената на всяко нещо и всичко знаеха, с една дума. Иван Павлич беше в същите приятелски отношения с посетителите на стаята на умните, както и със златната младеж и с високопоставените особи. Наистина той нямаше свое отделно място в стаята на умните, но никой не се учуди, когато влезе и седна на дивана. Ставаше дума през коя година и по какъв случай бе възникнала свадата между двама руски журналисти. Дочакал минутата, когато всички млъкнаха, Иван Павлич съобщи своята новина не както се съобщава нещо радостно, не и като незначително събитие, а ей тъй, сякаш между другото. Но веднага след като видя как „умните“ (употребявам „умни“ като прозвище на посетителите на стаята на умните) посрещнаха неговата новина и започнаха да я обсъждат, веднага Иван Павлич разбра, че тук именно и трябваше да каже тая новина и само тук тя ще получи такава обработка, че да може да я разнася и по-нататък и savoir à quoi s’en tenir^[2].

— Само Лабазов липсваше — каза един от „умните“, — сега вече всички живи декабристи се върнаха в Русия.

— Той беше „една от славните фигури“… — каза Пахтин все още с изпитващ тон, готов да направи този цитат и шеговит, и сериозен.

— Но как тъй, Лабазов е един от най-забележителните хора на онова време — започна един от „умните“. — През 1819 година той е бил подпоручик в Семьоновския полк и е изпращан в чужбина с бързи съобщения до херцог З. После се върнал и през двадесет и четвърта година бил приет в първата масонска ложа. Всички тогавашни масони се събирали у Д. и в тях. Защото бил много богат. Княз Ж., Фьодор Д., Иван П. — това са били най-близките му приятели. И тогава неговият чичо, княз Висарион, за да отстрани младия човек от това общество, го преместил в Москва.

— Извинете, Николай Степанович — прекъсна го друг „умен“, — струва ми се, че това е станало през двадесет и трета година, тъй като Висарион Лабазов беше назначен за командир на трети корпус през двадесет и четвърта година и беше във Варшава. Той го бе извикал при себе си за адютант и след като онзи отказа, премести го. Впрочем извинете, че ви прекъснах.

— Ах, не, моля, кажете.

— Не, моля ви се.

— Не, кажете, вие трябва да знаете това по-добре от мене и при това вашата памет и вашите знания са достатъчно доказани тук.

— В Москва против желанието на чичо си той подаде оставка — продължаваше онзи, чиято памет и чиито знания бяха доказани — и там около него се образува друго общество, на което той беше родоначалник и сърце, ако може тъй да се изразим. Той беше богат, красив, умен, образован; казват, че бил удивително любезен. Още моята леля ми е казвала, че не е познавала по-очарователен човек. И тогава, няколко месеца преди бунта, той се ожени за Кринска.

— Дъщеря на Николай Крински, онзи, който при Бородино… известният — прекъсна някой.

— Да, да. И нейното огромно богатство му е останало сега, а неговото собствено, наследственото, мина върху по-малкия брат, княз Иван, който сега е оберхоф-кафермейстер (той каза нещо от този род) и беше министър.

— Най-хубаво от всичко е неговата постъпка към брат му — продължи разказвачът. — Когато да го арестуват, единственото нещо, което успял да унищожи, били писмата и документите на брат му.

— Нима брат му е бил замесен?

Разказвачът не отговори „да“, но сви устни и намигна многозначително.

— После при всички разпити Пьотър Лабазов постоянно отричал всичко, което се отнасяло до брат му, и заради туй пострада повече от другите. Но най-хубавото е туй, че княз Иван получи цялото имение и не изпрати на брат си нито един грош.

— Говореше се, че Пьотър Лабазов сам се е отказал — забеляза един от слушателите.

— Да, но се е отказал само поради туй, че княз Иван преди коронацията му писал и се извинявал, че ако не вземел той имението, щели да го конфискуват, а пък той имал деца и дългове и че сега не е в състояние да върне нищо. Пьотър Лабазов отговорил с два реда: „Нито аз, нито моите наследници имаме и не желаем да имаме някакви права върху присвоеното по закон от вас имение.“ И повече нищо. Как ви се струва? Княз Иван преглътнал и с възторг заключил този документ и полиците в едно ковчеже и на никого не го показвал.

Една от особеностите на стаята на „умните“ се състоеше в туй, че нейните посетители знаеха, когато искаха да знаят, всичко, което ставаше по света, колкото и тайно да се вършеше то.

— Впрочем, въпрос е — каза един нов събеседник — би ли било справедливо да се отнеме от децата на княз Иван състоянието, сред което са израсли и са били възпитани и върху което са предполагали, че са имали право.

Разговорът по този начин беше пренесен в отвлечена сфера, която не интересуваше Пахтин. Той почувствува необходимост да съобщи новината на други хора, стана и бавно, заприказвайки с тоз или онзи, тръгна из залите. Един от хората, с които някога бе служил заедно, го спря, за да му съобщи новината за пристигането на Лабазови.

— Че кой не знае това! — отговори Иван Павлич, усмихвайки се спокойно, и се запъти към изхода. Новината вече бе направила своя кръг и отново се връщаше при него.

В клуба вече нямаше какво да прави, той се запъти към едно място, където можеше да прекара приятно вечерта. Това не беше вечер с покани, а един салон, където приемаха всеки ден. Имаше осем дами и един стар полковник и на всички им беше ужасно досадно. Вече само твърдата походка и усмихващото се лице на Пахтин развесели дамите и момите. А новината беше толкова повече добре дошла, като се имаше пред вид, че в салона присъствуваше графиня Фукс с дъщеря си. Когато Пахтин разказа почти дума по дума всичко, което бе чул в стаята на „умните“, m-me Фукс, като поклащаше глава и се чудеше на своята старост, започна да си спомня как е излизала в обществото заедно с Наташа Кринска, сегашната Лабазова.

— Нейната женитба е една доста романтична история и всичко стана пред очите ми. Наташа беше почти сгодена за Мятлин, който после бе убит на дуел с Дьобра. Но в това време пристига в Москва княз Пьотър, влюбва се в нея и прави предложение. Само че баща й, който много искаше Мятлин — и изобщо от Лабазов се страхуваха, защото беше масон, — баща й отказа. А пък младият човек продължава да я вижда на баловете, навсякъде, сприятелява се с Мятлин, моли го да се откаже. Мятлин се съгласява, той я увещава да избяга. Тя също се съгласява, но последно разкаяние (разговорът се водеше на френски) — тя отива при баща си и казва, че всичко е готово, за да избяга, и че тя би могла да го остави, но се надява на неговото великодушие. И наистина баща й й прости — всички го молеха да й прости — и даде съгласието си. Ето тъй стана тази сватба и беше весела сватба! Кой от нас мислеше, че след една година тя ще замине с него в Сибир. Тя, единствената дъщеря, най-богатата, най-красивата на онова време. Император Александър винаги я забелязваше на баловете, колко пъти е танцувал с нея. Имаше у граф Г. bal costumé^[3], като сега помня, и тя беше облечена като неаполитанка, чудно хубава! Той винаги, като пристигаше в Москва, питаше: „Que fait la belle Napolitaine?“^[4]

И изведнъж тази жена, в такова положение (из пътя тя роди), нито за минута не се замисли, нищо не приготви, не събра вещите си и както беше, когато го взеха, така и тръгна след него на пет хиляди версти.

— О! Чудна жена! — каза домакинята.

— И той, и тя бяха редки хора — каза и друга дама. — Казвали са ми — не зная истина ли е, — в Сибир, навсякъде, където те са работили по рудниците, или как се казваха, затворниците, които са били с тях, ставали добри хора.

— Но тя никога не е работила в рудниците — поправи я Пахтин.

Какво значеше петдесет и шестата година! Три години по-рано никой не мислеше за Лабазови и ако си спомняха за тях, беше с онова необяснимо чувство на страх, с което говорят за току-що умрели хора; а сега как живо се спомняха всички предишни отношения, всички прекрасни качества и всяка от дамите вече измисляше план как да получи монопол при Лабазови и с тях да устройва приеми за другите си гости.

— Синът и дъщерята пристигнали с тях — каза Пахтин.

— Само че ако и те са тъй добри, както беше майка им… — каза графиня Фукс. — Впрочем и баща им беше много, много добър.

— Как ли са могли да възпитат там децата си? — каза домакинята.

— Казват, прекрасно. Казват, младежът е тъй добър, любезен, образован, като че е израснал в Париж.

— Предвиждам голям успех на младата особа — каза една некрасива мома. — Всички тези сибирски дами имат нещо много приятно-тривиално, но което много се харесва.

— Да, да — каза друга мома.

— Ето още една богата мома за женене — каза трета мома.

Старият полковник от немски произход, дошъл преди три години в Москва, за да се ожени за богата жена, реши, колкото може по-скоро, докато младежта още не знае, да се представи и да направи предложение. Момите и дамите мислеха почти същото за сибирския младеж. „Изглежда, той ми е предопределен — помисли една мома, която напразно се явяваше по баловете вече осма година. — Изглежда, било е за по-добро, че този глупав офицер от гвардията не ми направи предложение. Сигурно щях да бъда нещастна.“ — „Да, пак всички ще пожълтеят от завист, когато и този ще се влюби в мене“ — помисли една млада и красива дама.

Говори се за провинциализма на малките градове — няма по-лош провинциализъм от този на висшето общество. Там няма нови хора, но обществото е готово да приеме всякакви нови лица, ако те се явят; а тук рядко, много рядко, както сега Лабазови, са признати, че принадлежат към висшия кръг и са приети, а сензацията, предизвикана от тия нови хора, е по-силна, отколкото в околийски град.