Лев Толстой
Поликушка ^[0] (8)

VIII

Около полунощ и работниците на търговеца, и Поликей бяха събудени от тропот по вратата и викове на мужици. Това бяха новобранците, които докараха от Покровское. Бяха десетина души: Хорюшкин, Митюшкин и Иля (племенникът на Дутлов), двама откупени, кметът, старият Дутлов и талигарите. Вътре гореше нощна лампичка, готвачката спеше на пейката под иконите. Тя скочи и взе да пали свещ. Поликей също се събуди и като се наведе от печката, започна да разглежда мужиците, които влизаха. Всички влизаха, кръстеха се и сядаха на пейката. Всички бяха съвсем спокойни, тъй че не можеше да се разбере кой кого е довел, за да го прати в казармата. Те поздравяваха, бъбреха, искаха да похапнат. Наистина някои бяха мълчаливи и тъжни; затова пък другите бяха необикновено весели, личеше, че са пийнали. Между тях беше и Иля, който досега никога не беше пил.

— Кажете, момчета, да вечеряме ли, или да лягаме да спим? — попита кметът.

— Да вечеряме — отговори Иля, като разгърна кожуха и седна на пейката. — Пратѝ за ракия.

— Стига с тая ракия — отговори нехайно кметът и отново се обърна към другите. — Хапнете си хлебец, момчета. Защо да будим хората?

— Ракия дай! — повтори Иля, без да гледа когото и да било и с такъв глас, от който личеше, че няма лесно да се откаже от искането си.

Мужиците послушаха съвета на кмета, донесоха от талигите хлебец, похапнаха, поискаха квас и налягаха кой на пода, кой на печката.

Иля от време на време все повтаряше: „Дай ракия, казвам ти, ракия дай!“ Изведнъж той видя Поликей: — Илич, о, Илич! И ти ли си тук, приятелю любезни? А аз отивам войник, вече се сбогувах и с майка си, и със стопанката си… Ех, как виеше! Зорлем войник ме вземаха. Поръчай ракия.

— Нямам пари — отговори Поликей. — Ще помогне бог, ще се освободиш по болест — прибави Поликей, за да го утеши.

— Не, брат, като бреза съм чист, от никаква болест не съм страдал. Какво ти освобождение? Царят има нужда от войници.

Поликей започна да му разказва как някакъв мужик дал пет рубли на един дохтур и така се освободил.

Иля се премести до печката и се разприказва:

— Не, Илич, вече е свършено, сега и самият аз не искам да остана. Чичо ми ме даде насила. Нима не бихме могли да се откупим? Не, за сина му е жал и за парите му е жал. Мене дават… Сега вече и самият аз не искам. (Той говореше тихо, доверчиво, под влиянието на една тиха мъка.) Само едно — жал ми е за мама; съсипа се горкичката! Пък и стопанката ми: ей така, за нищо и никакво погубиха жената; сега ще пропадне; войнишка жена, с една дума. По-добре да не ни женят. Защо ме ожениха? Утре ще пристигнат.

— А защо вас ви доведоха толкова рано? — запита Поликей. — Нищо не се чуваше и току изведнъж…

— Знаеш ли, страхуват се да не направя нещо със себе си — отговори Илюшка, усмихвайки се. — Не бой се, нищо няма да направя. Аз и в казармата няма да пропадна, само за мама ми е жал. Защо ме ожениха? — каза той тихо и тъжно.

Вратата се отвори, хлопна силно и влезе старият Дутлов, като изтърсваше калпака си, обут в цървули, които, както винаги, бяха огромни, сякаш на краката му имаше лодки.

— Афанасий — каза той, като се прекръсти и се обърна към слугата, — нямаш ли едно фенерче да насипя овес?

Дутлов не погледна към Иля и спокойно започна да пали една угарка. Ръкавиците и камшикът му бяха затъкнати в пояса, а връхната му дреха бе грижливо запасана, сякаш бе пристигнал с някакъв обоз: така привично естествено, спокойно и загрижено за домакинските работи беше неговото трудово лице.

Иля, като видя чичо си, млъкна, отпусна отново мрачно очи някъде към пейката и заговори, обръщайки се към кмета:

— Ермила, дай ракия. Искам да пия.

Гласът му беше зъл и мрачен.

— Какво ти пиене по това време? — отговори кметът, както сърбаше от чашката. — Виждаш, хората похапнаха и легнаха; а ти какво буйствуваш?

Думата „буйствуваш“ очевидно го наведе на мисълта да буйствува.

— Кмете, дай ракия, иначе ще ти направя някоя беля.

— Да беше го вразумил — обърна се кметът към Дутлов, който вече бе запалил фенера, но очевидно бе спрял да послуша какво ще стане по-нататък и гледаше накриво и със съчувствие племенника, като че ли се чудеше на детинщините му.

Иля наведе глава и пак каза:

— Дай ракия, иначе ще направя пакост.

— Остави, Иля! — каза кротко кметът. — Наистина остави, така ще бъде по-добре.

Но още преди да издума тия думи, Иля скочи, удари с юмрук стъклото и завика, колкото силите му държаха:

— Щом не искате да слушате — ето ви! — и се втурна към другия прозорец, да счупи и него.

Илич за миг се преметна два пъти и се скри в ъгъла над печката, тъй че подплаши всички хлебарки. Кметът захвърли лъжичката и се спусна към Иля. Дутлов остави бавно фенера, разпаса се, цъкайки с език, поклати глава и се приближи към Иля, а той вече се разправяше с кмета и прислужника, които не го пускаха при прозореца. Бяха го хванали за ръцете и както личеше, здраво го държаха; но щом Иля видя чичо си с каиша в ръце, силите му се удесеториха, той се откопчи, и опулил очи, пристъпи със стиснати юмруци към Дутлов.

— Ще те убия, не се приближавай, варварино! Ти ме погуби, ти заедно със своите синове-разбойници ме погуби. Защо ме оженихте? Не се приближавай, ще те убия!

Илюшка беше страшен. Лицето му беше алено, очите му не знаеха къде да се дянат; цялото му здраво младо тяло трепереше като в треска. Той, както изглеждаше, искаше и можеше да убие и тримата мужици, които го бяха нападнали.

— Братска кръв пиеш, кръвопиецо!

Нещо блесна на вечно спокойното лице на Дутлов. Той направи крачка напред.

— Щом не искаш с добро — каза той и изведнъж, откъде се взе тази сила, с бързо движение хвана племенника си, повали се заедно с него на земята, и с помощта на кмета започна да му извива ръцете. Пет-шест минути те се бориха; най-после Дутлов с помощта на мужиците стана, като отскубна ръцете на Иля от своя кожух, в който Иля се беше вкопчил — стана сам, после вдигна Иля с вързани назад ръце и го сложи в ъгъла на пейката.

— Казах ти, по-лошо ще стане — каза той, като все още се задъхваше от борбата и оправяше колана на рубашката си, — защо да грешим? Всички ще умрем. Дай му дрехата да я сложи под главата си — добави той, обръщайки се към прислужника, — инак главата му ще отече — а сам взе фенера, препаса се с една връв и пак излезе при конете.

Иля, с разрошени коси, с бледо лице и запретната риза, оглеждаше стаята, сякаш се мъчеше да си спомни къде е. Прислужникът събра парчетата от стъклото и натика в прозореца полушубката си, за да не духа. Кметът седна отново при своята чашка.

— Ех, Илюха, Илюха! Истина ти казвам, жал ми е за тебе. Какво да се прави! Ето Хорюшкин, и той е женен; явно е, не може да го размине.

— От злодейския си чичо погивам — повтори Иля със суха злоба. — Жал му е за неговия… Майка ми казваше, че управителят говорел да се откупя. Не иска; нямал бил пари. Нима ние с брат ми малко сме принесли в тая къща?… Злодей е той!

Дутлов влезе, помоли се пред иконите, съблече се и приседна до кмета. Прислужничката му поднесе още квас и една лъжичка. Иля млъкна, затвори очи и полегна върху дрехата си. Кметът посочи мълчаливо към него и поклати глава. Дутлов махна с ръка.

— Нима не ми е жал! Син на родния ми брат. Не стига, че ми е жал, а още и злодей ме изкарали пред него. Пуснала е сигурно в главата му една муха неговата стопанка, хитра женица, язък, че е млада, уж ние сме били имали пари да го откупим от войниклъка. И той се нахвърля върху ми. А ми е жал за момчето!…

— Ох, добро е момчето! — каза кметът.

— Не мога повече да се разправям с него. Утре ще пратя Игнат, и стопанката му искаше да дойде.

— Изпрати я, добре ще направиш — каза кметът, после стана и се качи на печката. — Какво са парите? Парите са прах.

— Да имаше пари, кой би ги жалил? — продума един от работниците на търговеца, като дигна глава.

— Ех, пари, пари! Много грехове идат от тях — обади се Дутлов. — От нищо друго в света не ни сполитат толкова грехове, както от парите, това и в свещеното писание е казано.

— Всичко е казано — повтори прислужникът. — Така ми разправяше веднъж един човек: имало някакъв търговец, много пари бил натрупал и нищо не искал да остави; така обичал парите си, че ги отнесъл в гроба. Като взел да умира, наредил непременно да сложат в ковчега възглавничката му. А те не се досетили. После синовете му започнали да дирят пари — но нищо не можали да намерят. Досетил се тогава един от синовете, че парите трябва да са били във възглавничката. Поискали разрешение от царя, позволил им той да разкопаят гроба. И какво мислиш? Разкопали те гроба, във възглавничката нямало нищо, а ковчегът — пълен с пепелянки. Заровили го отново. Ето какво правят парите.

— Така е. Греховни са много парите — каза Дутлов, стана и започна да се моли на бога.

Като се помоли, погледна племенника си. Той спеше. Дутлов се приближи до него, разпусна колана му и легна. Другият мужик отиде да спи при конете.