Лев Толстой
Поликушка ^[0] (14)

XIV

Като излезе на чист въздух, Дутлов се отби от пътя към липичките, дори се разпаса, за да може по-лесно да извади кесията, и започна да нарежда парите. Устните му мърдаха, като се отпускаха и разтягаха, макар той да не произнасяше нито една дума. След като нареди парите и стегна пояса, той се прекръсти и тръгна, залитайки като пиян по пътеката: толкова беше унесен в мислите, които бяха нахлули в главата му. Изведнъж видя пред себе си фигурата на мужик, който идеше насреща му. Обади му се: това беше Ефим, който с една дебела тояга в ръка караулеше около пристройката.

— О, чичо Семьон — извика радостно Ефимка, като се приближи (Ефимка се страхуваше да стои самичък). — Какво, закарахте ли новобранците, чичо?

— Закарахме ги. А ти какво правиш?

— Ами поставиха ме да пазя обесения Илич.

— А той къде е?

— Ей там, на тавана, казват, висял — отговори Ефимка, като посочи с тоягата в тъмнината към покрива на пристройката.

Дутлов погледна по посока на ръката и макар нищо да не видя, намръщи се, примижа и поклати глава.

— Коларят разправяше, че е дошъл полицейският — каза Ефимка. — Сега ще го свалят от въжето. Страшно е, чичо, нощем. За нищо на света няма да тръгна, ако заповядат да ида на тавана нощем. Ако ще да ме убие Егор Михайлич, няма да отида.

— Ох, какъв грях, какъв грях! — повтори Дутлов само от приличие, без ни най-малко да мисли за това, което говори, и понечи да си върви по своя път. Но гласът на Егор Михайлович го спря.

— Ей, караул, ела тук — извика Егор Михайлович откъм входа.

Ефимка му се обади.

— А кой друг мужик стоеше там с тебе?

— Дутлов.

— И ти, Семьон, ела тук.

Като се приближи, при светлината на фенера, който носеше коларят, Дутлов разгледа Егор Михайлович и нисичкия чиновник с фуражка с кокарда и шинел: това беше полицейският.

— Ето и този старец ще дойде с нас — каза Егор Михайлович, като го видя.

Старецът почувствува, че го побиват тръпки, но нямаше какво да се прави.

— А ти, младежо, Ефимка, тичай на тавана, дето е обесеният, и оправи стълбата, за да може да мине негово благородие.

Ефимка, който за нищо на света не искаше да се приближи до пристройката, изтича нататък, тропайки с цървулите като с дървета.

Полицейският цъкна с огниво и запали лулата. Той живееше на две версти оттук и току-що беше жестоко руган от околийския за пиянство и поради туй сега беше в пристъп на необикновено старание: пристигнал в десет часа̀ вечерта, той искаше незабавно да огледа обесения. Егор Михайлович запита Дутлов защо е тук по това време. Из пътя Дутлов разказа на управителя за намерените пари и за онова, което бе направила господарката. Дутлов каза, че е дошъл да иска позволение от Егор Михайлич. Управителят, за ужас на Дутлов, поиска плика и го разгледа. Полицейският също взе плика в ръце и накъсо и сухо запита за някои подробности.

„Ех, пропаднаха парите“ — помисли си Дутлов и дори вече започна да се извинява. Но полицейският му даде парите.

— Добро щастие сполетя простака! — каза той.

— И точно навреме — каза Егор Михайлович, — той току-що откара племенника си за новобранец; сега ще го откупи.

— А! — каза полицейският и тръгна напред.

— Е, ще откупиш ли Илюшка? — каза Егор Михайлович.

— Как да го откупя? Парите ще стигнат ли? А може би и мина вече срокът.

— Както знаеш — каза управителят и двамата тръгнаха след полицейския.

Те стигнаха до пристройката, в пруста на която вонящите пазачи чакаха с фенера. Дутлов вървеше след тях. Пазачите имаха вид на виновни, което можеше да се дължи може би само на миризмата, лъхаща от тях — инак те нищо лошо не бяха направили. Всички мълчаха.

— Къде е? — попита полицейският.

— Тук — каза шепнешком Егор Михайлович. — Ефимка — прибави той, — ти си млад, върви напред с фенера!

Ефимка, който вече бе оправил дъската горе на пода, изглежда, беше забравил всичкия си страх. Крачейки през две и три стъпала, той с весело лице се закатери напред, като се оглеждаше и осветяваше с фенера пътя на полицейския. След полицейския вървеше Егор Михайлович. Когато те се скриха, Дутлов, сложил вече единия крак на стълбата, въздъхна и се спря. Минаха две-три минути, стъпките им затихнаха на тавана; навярно бяха стигнали до тялото.

— Чичо! Търсят те! — извика Ефимка през дупката.

Дутлов се покатери. При светлината на фенера се виждаше зад гредата само горната част на полицейския и на Егор Михайлович; зад тях стоеше гърбом още някой. Това беше Поликей. Дутлов се прехвърли през гредата и се спря, като се кръстеше.

— Обърнете го, момчета — каза полицейският.

Никой не мръдна.

— Ефимка, ти си млад — каза Егор Михайлович.

Младият човек прескочи гредата и като обърна Илич, застана до него, поглеждайки много весело ту към Илич, ту към началството, също като фокусник, който показва албинос или Юлия Пастрана и гледа ту към публиката, ту към показваната от него дяволия и е готов да изпълни всички желания на зрителите.

— Обърни го пак.

Илич се обърна още, замахна леко с ръце и повлече крак по пясъка.

— Свали го!

— Въжето ли да отрежем, Василий Борисович? — каза Егор Михайлович. — Братлета, дайте брадвата.

На пазачите и на Дутлов трябваше да се заповяда два пъти, за да се доближат. А младежът се държеше с Илич като със заклан овен. Най-после отрязаха въжето, свалиха тялото и го покриха. Полицейският каза, че утре ще дойде лекарят и ще освободи хората.