Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поликушка, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
noisy (2012)
Разпознаване и корекция
krechetalo (2012)

Издание:

Л. Н. Толстой

Събрани съчинения в 14 тома

Том 3: Повести и разкази 1857–1863

 

Превел от руски: Георги Константинов

 

Издателство „Народна култура“, София, 1956

 

Л. Н. Толстой

Собрание сочинений в 14 томах

„Государственное издательство художественной литературы“

Москва, 1951

Тираж 200,000

 

Редактор: Милка Минева

Художник: Олга Йончева

Худ. редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Коректор: Лев Шопов

 

Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.

Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000

Поръчка №2 (481).

ЛГ IV

 

Цена 1955 г. — 15.90 лева.

 

ДПК Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

III

През същата оная вечер, когато събранието, което трябваше да избере новобранците, шумеше пред канцеларията в студения мрак на октомврийската нощ, Поликей седеше на края на кревата до масата и разтриваше на нея с бутилка някакво конско лекарство, което и самият той не познаваше. Тук имаше сублимат, сяра, глауберова сол и една билка, която Поликей събираше, защото веднъж му беше хрумнало, че тази билка е много полезна срещу задуха у конете и смяташе, че не е излишно да я дава и срещу други болести. Децата вече лежаха: две на печката, две на кревата, едно в люлката, до която седеше Акулина и предеше. Угарката, останала от крадените господарски свещи, беше сложена в дървен свещник на прозореца и за да не се откъсва мъжът й от своето важно занимание, Акулина ставаше да оправя пламъчето с пръсти. Имаше неверници, които смятаха Поликей за несериозен конски доктор и несериозен човек. Други, и то мнозинството, го смятаха лош човек, но голям майстор в своята работа. Акулина пък, макар често да ругаеше и дори да биеше мъжа си, го смяташе за безспорно пръв конски доктор и пръв човек в света. Поликей изсипа в шепичката си някакъв специалитет. Везни той не употребяваше и се произнасяше с ирония за немците, които употребявали везни. „Това — казваше той — не е аптека!“ Поликей претегли своя специалитет в ръка и го разтърси, но му се стори малко и той насипа десет пъти повече. „Ще сложа всичкото, по-бързо ще го продигне“ — каза той на себе си. Акулина се обърна бързо, като чу гласа на господаря, очаквайки нареждания; но като видя, че не се отнася до нея, вдигна рамене. „Гледай го какъв е майстор! Откъде разбира тия работи!“ — помисли тя и отново се залови да преде. Хартийката, из която бе изсипан специалитетът, падна под масата. Акулина не пропусна това.

— Анютке — извика тя, — виж, баща ти събори нещо, вдигни го.

Анютка измъкна тънките си боси крачета изпод тънката дреха, с която се бе завила, спусна се като котенце под масата и взе хартийката.

— Татко, на̀ — каза тя и се мушна отново в леглото с измръзналите си крачета.

— Засто се бутас — изписка сънливо със съскащ глас по-малката й сестра.

— Ще ви науча аз! — сгълча ги Акулина и двете глави се скриха под тънката дреха.

— Три рубли ако даде — продума Поликей, като затваряше бутилката, — ще излекувам коня. И пак е евтино — добави той. — Нека си поблъска главата, да опита! Акулина, иди поискай малко тютюн от Никита. Утре ще му го върна.

И Поликей извади от панталоните си едно липово, някога боядисано чибуче, с червен восък наместо мундщук, и започна да приготвя лулата.

Акулина остави вретеното и излезе, без да се закачи о нещо, което беше доста трудно. Поликей отвори долапчето, сложи бутилката и обърна в устата празното шишенце, но ракия нямаше. Намръщи се, но когато жена му донесе тютюн и той натъпка лулата, запуши и седна на кревата, лицето му светна с доволството и гордостта на човек, завършил дневната си работа. Може би мислеше за туй, как утре ще хване езика на коня и ще излее в устата му този чуден разтвор или разсъждаваше върху туй, че когато човек е в нужда, никой не му отказва и ето на̀, Никита все пак му е изпратил тютюн. Той се чувствуваше добре. Изведнъж вратата, която висеше само на една кука, се отвори и в къта влезе горничната прислужничка, не втората, а третата, малката, която държаха само за да я пращат тук и там. Горе, както на всички е известно, означава господарския дом, макар да се намираше долу. Аксютка — така наричаха момичето — винаги летеше като куршум и при това ръцете й не се свиваха, а се люлееха като махала, в зависимост от бързината на движението й, не встрани, а пред тялото й; бузите й винаги бяха по-червени от розовата й рокля; езикът й се движеше винаги също тъй бързо, както и краката й. Тя се втурна в стаята и като се хвана, кой знае защо, за печката, започна да се клатушка и сякаш желаейки да изговаря непременно не повече от по две и по три думи наведнъж, неочаквано, като се задъхваше, произнесе, обръщайки се към Акулина:

— Господарката поръча Поликей Илич да дойде веднага горе… поръча. (Тя спря и тежко си пое дъх.) Егор Михайлич беше при господарката, говориха за новобранците, поменаваха името на Поликей Илич… Авдотя Миколавна поръча да дойде веднага. Авдотя Миколавна поръча (нова въздишка) веднага да дойде.

За половин минута Аксютка огледа Поликей, Акулина, децата, които бяха подали глави под завивката, взе една черупка от орех, оставена на печката, хвърли я към Анютка и като каза още веднъж „веднага да дойде“, излетя като вихър от стаята и махалата се залюляха с обикновената си бързина напреко на посоката на тичането й.

Акулина стана отново и даде ботушите на мъжа си. Ботушите бяха мръсни, скъсани, войнишки. Свали от печката кафтана му и му го подаде, без да го гледа.

— Илич, рубашката си няма ли да смениш?

— Не — каза Поликей.

Акулина не погледна нито веднъж лицето му, докато тъй мълчаливо се обуваше и обличаше, и добре стори, че не го погледна. Лицето на Поликей беше бледо, долната му челюст трепереше и очите му имаха онзи плачлив, покорен и дълбоко-нещастен израз, който е присъщ само на добрите, слабите и виновните хора. Той се среса и искаше да излезе, жена му го спря и оправи ширита на рубашката, който висеше върху горната му дреха, и му сложи шапката.

— Какво, Поликей Илич, господарката ли ви вика? — чу се зад преградката гласът на жената на дърводелеца.

Жената на дърводелеца бе имала тази сутрин с Акулина жестока разправия за едно гърне пепелива вода, която бяха разлели Поликеевите деца, и в първия миг й стана приятно, като чу, че викат Поликей при господарката: сигурно няма да е за добро. При това тя беше хитра, политична и заядлива дама. Никой не можеше да ухапе с думи човека по-добре от нея; така поне мислеше за себе си самата тя.

— Сигурно искат да ви пратят в града за покупки — продължи тя. — Аз тъй предполагам: искат верен човек и затова ще изпратят вас. Вие в такъв случай ще ми купите четвърт чай, Поликей Илич.

Акулина задържа сълзите си, устните й се свиха в злобна гримаса. Идеше й да впие пръстите си в редките коси на тази негодница, жената на дърводелеца. Но като погледна децата си и помисли, че ще останат сирачета, а тя войнишка жена-вдовица, забрави хапливата дърводелска жена, закри лицето си с ръце, седна на леглото и главата й клюмна върху възглавницата.

— Мамицко, ще ме смацкас — избъбри със съскащ глас момиченцето, като дърпаше завивката изпод лакътя на майка си.

— Да пукнехте всички! За мъка само съм ви народила! — извика Акулина и започна силно да ридае за утеха на дърводелската жена, която още не бе забравила сутрешната разправия за гърнето с пепеливата вода.