Лев Толстой
Поликушка ^[0] (13)

XIII

„Господарката спи ли или не?“ — запита неочаквано близо до Аксютка дебел мужишки глас. Тя отвори очи, които преди това бяха присвити, и видя някаква фигура, която й се стори по-висока от пристройката; тя изпищя и полетя назад, тъй че полата й едва успяваше да я догонва. С един скок тя се намери на стълбата, при втория скок беше вече в слугинската стая и там се хвърли с рев върху леглото. Дуняша, леля й и другото момиче примряха от страх; но преди още да се опомнят, из пруста и при вратата се чуха тежки, бавни и нерешителни стъпки. Дуняша изтича към господарката, като изпусна мехлема; втората прислужничка се скри зад дрехите, които бяха окачени на стената; лелята, по-решителна, понечи да задържи вратата, но вратата се отвори и мужикът влезе в стаята. Това беше Дутлов, обут в своите лодки. Без да обръща внимание на уплахата на момичетата той потърси с очи иконата и понеже не можа да види малката иконка, окачена в левия ъгъл, прекръсти се пред шкафчето с чашките, сложи калпака си на прозореца и като пъхна ръка дълбоко в кожуха, сякаш искаше да се почеше под мишницата, извади едно писмо с пет тъмночервени печата, с изобразени върху тях котви. Лелята на Дуняша се хвана за гърдите… Тя едва успя да каже:

— Ама че ме уплаши, Наумич! Не мога и една ду-ду-ма да кажа. Помислих, че е дошъл вече краят ми.

— Бива ли така? — продума второто момиче, като се измъкна изпод дрехите.

— И господарката даже разтревожиха — каза Дуняшка, като излезе от вратата, — защо нахълтваш в стаята на момичетата, без да питаш? Истински мужик!

Дутлов, без да се извини, повтори, че трябва да види господарката.

— Тя е болна — каза Дуняша.

В това време Аксютка прихна в такъв неприлично силен смях, че трябваше отново да скрие главата си във възглавниците на леглото, откъдето тя цял час, въпреки заплахите на Дуняша и леля й, не можеше да я извади, без да прихне да се смее, сякаш нещо се разкъсваше в розовите й гърди и алените бузи. Толкова смешно й се виждаше туй, че всички се изплашиха — и тя пак скриваше глава и също като че имаше конвулсия, мърдаше краката си и подскачаше с цялото си тяло.

Дутлов се спря, погледна я внимателно, сякаш искаше да разбере какво става с нея, но като не разбра каква е работата, извърна се и продължи да говори.

— Значи, така, работата е много важна — каза той, — вие само й кажете, че един мужик е намерил писмото с парите.

— Кои пари?

Дуняша, преди да доложи, прочете адреса и разпита Дутлов къде и как е намерил тези пари, които Илич трябваше да донесе от града. Като научи всичко подробно и изтласка в пруста Аксютка, която не преставаше да се киска, Дуняша тръгна при господарката, но за почуда на Дутлов господарката все пак не го прие и не можа да каже нищо определено на Дуняша.

— Нищо не зная и не искам да знам — каза господарката. — Никакъв мужик и никакви пари не ме интересуват. Никого не мога и не искам да видя. Нека ме остави на мира.

— Но какво да правя? — каза Дутлов, като въртеше в ръце плика. — Парите не са малко. Написано ли е нещо на тях? — запита той Дуняша, която отново му прочете адреса.

На Дутлов сякаш все нещо не му се вярваше. Той се надяваше, че може би парите не са на господарката и че не са му прочели правилно адреса. Но Дуняша потвърди още веднъж. Той въздъхна, сложи плика в пазвата и се приготви да си ходи.

— Изглежда, трябва да ги дам на полицейския — каза той.

— Почакай, ще се опитам още веднъж, ще й кажа — спря го Дуняша, която внимателно проследи как пликът изчезна в пазвата на мужика. — Дай писмото.

Дутлов пак извади писмото, но не го даде веднага в протегнатата ръка на Дуняша.

— Кажете й, че го е намерил на пътя Дутлов Семьон.

— Но дай го тук.

— Мислех си, че е обикновено писмо; но един войник прочете, че в него има пари.

— Но дай го де.

— Затова и не посмях да се отбия в къщи… — продължи Дутлов, без да се разделя със скъпоценния плик — така й доложете.

Дуняша взе плика и пак отиде при господарката.

— Ах, боже мой, Дуняша! — каза господарката с укор в гласа. — Не ми говори за тия пари. Само като си спомня за това детенце…

— Мужикът, господарке, не знае кому ще наредите да даде парите — пак каза Дуняша.

Господарката разпечата плика, изтръпна, като видя парите, и се замисли.

— Страшни пари, какви злини причиняват те! — каза тя.

— Дутлов ги намерил, господарке. Ще наредите ли да си ходи, или ще благоволите да излезете при него? Всичките ли пари са вътре? — запита Дуняша.

— Не ги искам тези пари. Тези пари са ужасни. Какво направиха те! Кажи му да ги вземе за себе си, ако иска — каза неочаквано господарката, като диреше ръката на Дуняша. — Да, да, да — повтори господарката на учудената Дуняша, — нека си ги вземе всичките и да прави, каквото иска.

— Хиляда и петстотин рубли — забеляза Дуняша, усмихвайки се леко, като че говори с дете.

— Нека ги вземе всичките — повтори нетърпеливо господарката. — Какво, не ме ли разбираш? Тези пари носят нещастие, никога не ми говори за тях. Нека си ги вземе мужикът, който ги е намерил. Върви, хайде върви!

Дуняша отиде в слугинската стая.

— Точно ли са? — запита Дутлов.

— Че провери ги сам — каза Дуняша, като му подаваше плика, — поръчаха ми на тебе да ги дам.

Дутлов сложи калпака под мишницата си, наведе се и започна да брои.

— Сметало нямате ли?

Дутлов разбра, че господарката от глупост не знае да смята и е наредила той да направи това.

— У дома си ще ги преброиш! На тебе ги дава! Твои са парите! — каза Дуняша сърдито. — Не искам да ги видя — казва, — дай ги на оногова, който ги е донесъл.

Без да се изправя, Дутлов се загледа втренчено в Дуняша.

Лелята на Дуняша току плесна с ръце.

— Майчице! Ето даде ти бог щастие! Майчице мила!

Втората прислужничка не повярва:

— Какво, Авдотя Миколавна, шегувате ли се?

— Никаква шега! Поръча да ги дам на мужика… Хайде, вземай парите и върви — каза Дуняша, без да скрива досадата си. — На едного мъка, на другиго — щастие.

— Че шега ли е, хиляда и петстотин рубли — каза лелята.

— Повече са — потвърди Дуняша. — Е, ще запалиш една свещ за десет копейки пред свети Никола — каза Дуняша насмешливо. — Какво, още ли не можеш да дойдеш на себе си? И поне да бяха се паднали на някой бедняк! А този и без това си има доста.

Дутлов най-после разбра, че това не беше шега, и взе да събира и слага в плика парите, които беше извадил, за да ги брои; но ръцете му трепереха и той все поглеждаше към момичетата, за да се убеди, че това не е шега.

— Гледай го, не може да дойде на себе си от радост — каза Дуняша, показвайки, че тя все пак презира и мужика, и парите. — Дай, аз ще ти ги събера.

И тя искаше да ги вземе. Но Дутлов не даде; той сграбчи парите, пъхна ги още по-дълбоко в пазвата и хвана шапката си.

— Радваш ли се?

— Не зная какво да кажа! Истина ви казвам…

Той не се доизказа, само махна с ръка, усмихна се, едва-що не заплака и излезе.

Звънна звънчето в стаята на господарката.

— Какво, даде ли му ги?

— Дадох му ги.

— Е, много ли се радва?

— Просто като че полудя.

— Ах, извикай го. Ще го запитам как ги е намерил. Извикай го тук, аз не мога да изляза.

Дуняша изтича и настигна мужика в пруста. Той, без да слага калпака си, бе извадил кесията си и наведен, бе започнал да я развързва, а парите държеше в зъбите си. Той може би си мислеше, че докато парите не са в кесията му, не са негови. Когато Дуняша го извика, той се изплаши.

— Какво има, Авдотя… Авдотя Миколавна. Парите ли си иска? Да бяхте се застъпили, ей богу, медец ще ви донеса.

— Да, да! Ще донесеш!

Вратата се отвори отново и поведоха мужика при господарката. Нему никак не му беше весело. „Ох, ще си ги вземе назад“ — мислеше той и, кой знае защо, вдигаше високо крака, сякаш ходеше по висока трева, и се мъчеше да не тропа с цървулите, когато минаваше из стаите. Той нищо не разбираше и не виждаше какво има около него. Минаваше покрай огледало, видя някакви цветя, някакъв мужик с цървули вдигаше високо краката си, някакъв изписан господар, от кутийка излязъл, някакво зелено каче и нещо бяло… А ето че това бяло заговори: беше господарката. Той нищо не разбираше, само пулеше очи. Не знаеше къде се намира и сякаш всичко беше в мъгла.

— Ти ли си, Дутлов?

— Аз, господарке. Както си бяха, не съм ги и докосвал — каза той. — Не се радвам, говоря като пред бога! Как измъчих коня…

— Е, твой бил късметът — каза тя с презрително-добра усмивка. — Вземи ги, вземи ги за себе си.

Той само блещеше очи.

— Радвам се, че ти си ги намерил. Дай боже, да ти послужат за добро! А ти радваш ли се?

— Как да не се радвам! Много се радвам, майчице! Все за вас ще моля бога. Толкова много се радвам, че, слава богу, нашата господарка е жива. Само че и аз съм виновен.

— А как ги намери?

— Значи, ние за господарката всякога сме могли да се стараем с чест, а не както…

— Той съвсем се обърка, господарке — каза Дуняша.

— Откарах племенника си за новобранец, връщах се и на пътя ги намерих. Изглежда, Поликей ги е изтървал, без да усети.

— Хайде, върви си, върви си, драги мой. Радвам се.

— Толкова се радвам, майчице!… — каза мужикът.

После той си спомни, че не благодари и не можа да се държи както трябва. Господарката и Дуняша се усмихваха, а той пак закрачи като из висока трева и едва се сдържаше да не побегне. И все му се струваше, че току ще го спрат и ще му вземат парите.