Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (6)

VI

Дни, седмици, два месеца уединен селски живот минаха незабелязано, както изглеждаше тогава; а при това чувствата, вълненията и щастието на тия два месеца биха стигнали за цял живот. Моите и неговите мечти за уреждането на нашия селски живот се сбъднаха съвсем не така, както очаквахме. Но нашият живот не беше по-лош от мечтите ни. Нямаше го строгия труд, изпълнението на дълга за саможертва и живота за другия, което аз си въобразявах, когато бях годеница; напротив, имаше едно себелюбиво чувство на любов помежду ни, желание да бъдеш любим, безпричинна постоянна веселост и забрава на всичко в тоя свят. Наистина той понякога се оттегляше да се занимава в своя кабинет, понякога отиваше по работа в града и обикаляше стопанството; но аз виждах с каква мъка той се отделяше от мене. И самият той после признаваше как всичко на света, където ме е нямало мене, му изглеждало такава глупост, че той не можел да разбере как е възможно да се занимава с него. Същото беше и с мене. Аз четях, занимавах се и с музика, и с мамичка, и с училището; но всичко туй вършех само защото всяко от тия занимания беше свързано с него и беше достойно за неговото одобрение; но щом мисълта за него нямаше нещо общо с някаква работа, ръцете ми се отпускаха и ми се струваше толкова забавно да помисля, че има на света нещо освен него. Може би това беше лошо, себелюбиво чувство; но това чувство ми носеше щастие и ме издигаше високо над целия свят. Единствен само той съществуваше на света за мене, а него аз смятах за най-прекрасния, непогрешим човек в света; и затова аз не можех да живея за нищо друго освен за него, освен за туй да бъда в неговите очи онова, което той ме смяташе. А той ме смяташе първа и най-прекрасна жена в света, надарена с всички възможни добродетели; и аз се стараех да бъда тази жена в очите на първия и най-добрия човек в света.

Веднъж той влезе при мене в стаята по времето, когато се молех на бога. Аз се обърнах, погледнах го и продължих да се моля. Той седна до масата, за да не ми пречи, и разтвори една книга. Но на мене ми се стори, чс той ме гледа и аз се озърнах. Той се усмихна; аз се разсмях и не можах да се моля.

— А ти моли ли се вече? — запитах аз.

— Да. Но ти продължавай, аз ще изляза.

— Но ти се молиш, нали?

Без да отговори, той искаше да излезе, но аз го задържах.

— Мили мой, моля ти се, заради мене, да прочетем заедно молитвата.

Той застана до мене и отпуснал неумело ръце, със сериозен израз на лицето, като се запъваше, почна да чете. От време на време се обръщаше към мене, диреше одобрение и помощ по лицето ми.

Когато свърши, аз се засмях и го прегърнах.

— Само ти, само ти! Сякаш отново съм десетгодишен — каза той, като се червеше и целуваше ръцете ми.

Нашата къща беше една от старите селски къщи, в които, с уважение и обич едно към друго, бяха проживели няколко родствени поколения. От всичко лъхаха хубави, честни семейни спомени, които изведнъж, щом влязох в тази къща, сякаш станаха и мои спомени. Наредбата и редът в къщи се поддържаха от Татяна Семьоновна по старому. Не може да се каже, че всичко беше изящно и красиво; но като се почне от прислугата и се свърши с мебелите и ястията, всичко беше изобилно, всичко беше чисто, здраво, акуратно и внушаваше уважение. В гостната мебелите бяха подредени симетрично, по стените бяха окачени портрети, а подът бе постлан с домашни черги и килимчета. В стаята с меката мебел имаше стар роял, шкафчета от два различни модела, канапета и масички с бронз и инкрустации^[1]. В моя кабинет, подреден старателно от Татяна Семьоновна, бяха сложени най-хубавите мебели от различни векове и стилове, между другото и едно старо огледало, което отначало аз никак не можех да гледам без смущение, но което после, като стар приятел, ми стана скъпо. Татяна Семьоновна не се чуваше, ала всичко в къщи вървеше като навит часовник, макар да имаше много излишни хора. Но всички тия хора, които носеха меки ботуши без токове (Татяна Семьоновна смяташе скърцането на подметките и тропота на токовете най-неприятното нещо на света), всички тези хора изглеждаха горди със своето звание, трепереха пред старата господарка, гледаха на мене и на мъжа ми с покровителствена нежност и, изглежда, вършеха своята работа с особено удоволствие. Всяка събота редовно в къщи се миеха подовете и се изтупваха килимите, всяко първо число се отслужваха молебени с водосвет, на именните дни на Татяна Семьоновна, на сина й (и на моя — за пръв път тази есен) се уреждаха пиршества за цялата околност. И всичко това се е правело неизменно още от времето, откогато се помнела Татяна Семьоновна. Моят мъж не се месеше в домакинските работи, занимаваше се само с полското стопанство и със селяните, и то се занимаваше много. Ставаше дори и през зимата много рано, тъй че, като се събудех, вече не го сварвах. Той се връщаше обикновено за чая, който пиехме сами, и почти винаги по това време, след грижите и неприятностите по стопанството, се намираше в онова особено весело разположение на духа, което ние наричахме див възторг. Аз често исках да ми разкаже какво е правил сутринта и той ми разказваше такива глупости, че и двамата се превивахме от смях; понякога исках да разказва сериозно и той, сдържайки усмивката си, разказваше. Аз го гледах в очите, гледах неговите движещи се устни и нищо не разбирах, само се радвах, че го виждам и чувам гласа му.

— Е, какво казах? Повтори! — питаше той. Но аз нищо не можех да повторя. Толкова смешно ми беше, че той разказва на мене не за себе си и за мене, а за нещо друго. Като че не е все едно, каквото и да бе ставало там. Едва много по-късно аз започнах по малко да разбирам и да се интересувам от неговите грижи. Татяна Семьоновна не излизаше до обяд, пиеше чай сама и ни поздравяваше само чрез посредници. В нашия особен, безумно щастлив свят звучеше някак странно гласът от нейния друг, солиден, порядъчен кът и аз често пъти не можех да се сдържам и отговарях само със смях на прислужничката, която, кръстосала ръце, бавно докладваше, че Татяна Семьоновна й наредила да научи как сме почивали след вчерашната разходка, а за себе си наредила да доложи, че през цялата нощ я е болял хълбокът и че някакво глупаво куче лаело в селото непрекъснато и й пречило да спи. „Освен това нареди да питам дали ви се харесват днешните бисквити и ме замоли да отбележа, че днес ги е пекъл не Тарас, а за пръв път, за опит, Николаша и че той, значи, е пекъл доста добре гевречетата, но сухарите прегорил.“ До обяда ние малко време бивахме заедно. Аз свирех, четях сама, той пишеше, после пак излизаше; но за обяд, в четири часа̀, ние се събирахме в гостната, мамичка се показваше от стаята си и се явяваха бедните дворянки, страннички, каквито винаги живееха по две-три у дома. Редовно всеки ден мъжът ми, по стар навик, когато мамичка идваше за обяд, й подаваше ръка; но тя искаше другата си ръка той да подаде на мене, тъй че редовно всеки ден ние се сблъсквахме и обърквахме пред вратата. По време на обяда председателствуваше мамичка и разговорът беше прилично-разумен и малко тържествен. Обикновените думи, които разменяхме с мъжа си, приятно нарушаваха тържествеността на тези обедни заседания. Между сина и майката понякога се завързваха спорове и закачки; аз особено обичах тия спорове и закачки, защото в тях по-силно от всичко намираше израз нежната и силна любов, която ги свързваше. След обяда maman сядаше на голямото кресло в гостната и стриваше тютюн или разрязваше новополучени книги, а ние четяхме гласно или отивахме в стаята с меката мебел при пианото. Ние много четяхме заедно тогава, но музиката беше наша най-любима и най-хубава наслада, която всеки път засягаше нови струни в сърцата ни и сякаш отново ни откриваше един на друг. Когато свирех неговите любими парчета, той сядаше на един отдалечен диван, където аз почти не го виждах, и от свенливост се мъчеше да скрие впечатлението, което произвеждаше върху него музиката; но често, когато той не очакваше това, аз ставах от пианото, отивах при него и се мъчех да намеря по лицето му следи от вълнение, неестествен блясък и влага в очите, които той напразно се мъчеше да скрие от мене. На мамичка често й се искаше да ни погледа в салона, но, изглежда, се страхуваше да не ни притесни и понякога, сякаш без да ни гледа, минаваше през салона с престорено-сериозно и равнодушно лице; но аз знаех, че тя няма защо да отива в стаята си и тъй скоро да се връща. Вечерният чай наливах аз в голямата гостна и пак всички домашни се събираха край масата. Това тържествено заседание при огледално блесналия самовар и поднасянето на чашите и чашките ме смущаваха дълго време. Все ми се струваше, че не съм достойна за тази чест, че съм твърде млада и лекомислена, за да въртя крана на този толкова голям самовар, да слагам чашата върху подноса на Никита и да казвам: „На Петър Иванович, на Маря Минична“, да питам: „Сладко ли е?“ и да слагам бучки захар на бавачката и на старите прислужници. „Славно, славно — често повтаряше мъжът ми, — сякаш си голяма“ и това още повече ме смущаваше.

След чая maman нареждаше картите за пасианс или слушаше гаданията на Маря Минична; после ни целуваше и прекръстваше и ние отивахме в стаите си. Но най-често ние оставахме двама до след полунощ и това беше най-хубавото и приятно време. Той ми разказваше за своето минало, правехме планове, философствувахме понякога и се стараехме да говорим все тихичко, за да не ни чуят горе и да не кажат на Татяна Семьоновна, която настояваше да си лягаме рано. Понякога, като огладнявахме, отивахме тихичко при бюфета, вземахме студена закуска под протекцията на Никита и я изяждахме на свещ в моя кабинет. Живеехме с него като чужди в този голям стар дом, в който над всичко властвуваше строгият дух на миналото и на Татяна Семьоновна. Не само тя, но и слугите, старите моми, мебелите, картините ми внушаваха уважение, известен страх и съзнанието, че ние с него тук не сме съвсем на мястото си и че трябва да живеем тук много предпазливо и внимателно. Като си спомням сега, виждам, че много неща — и този неизменен ред, който ни стесняваше, и това множество от празни и любопитни хора в нашия дом — бяха неудобни, тежки; но тогава самата тази притесненост още повече оживяваше нашата любов. Не само аз, но и той не даваше да се разбере, че нещо не му харесва. Напротив, той като че сам се криеше от онова, което беше лошо. Лакеят на мамичка, Дмитрий Сидоров, страстен пушач, редовно всеки ден след обяд, когато ние бивахме в салона, отиваше в кабинета на мъжа ми да взема тютюн от чекмеджето; и трябваше да се види с какъв весел страх се приближаваше на пръсти към мене Сергей Михайлович и как, като даваше знак с пръст и намигаше, сочеше Дмитрий Сидорович, който никак не предполагаше, че го виждат. И когато Дмитрий Сидорович си излизаше, без да ни е забелязал, от радост, че всичко е завършило благополучно, както и при всеки друг случай — мъжът ми казваше, че съм прелест и ме целуваше. Понякога това спокойствие, всеопрощаване и като че равнодушие към всичко не ми харесваше — аз не забелязвах, че и с мене беше съвсем същото и смятах това за слабост. „Също като дете, което не смее да прояви волята си!“ — мислех аз.

— Ах, мила моя — отговори ми той, когато веднъж му казах, че ме учудва неговата слабост, — нима можеш да бъдеш от нещо недоволен, когато си тъй щастлив, както съм щастлив аз? По-леко е сам да отстъпиш, отколкото да принуждаваш другите, в туй аз отдавна съм се убедил; и няма положение, в което да не можеш да бъдеш щастлив. А нам ни е тъй добре! Не мога да се сърдя; за мене сега няма лоши неща, има само жални и забавни. А най-важното — le mieux est l’ennemi du bien^[2]. Ще ми повярваш ли, когато чувам звънчето, когато получавам писмо, просто когато се събудя — става ми страшно. Страшно, че трябва да се живее, че нещо трябва да се измени; а по-хубаво от това, което е сега, не може да има.

Аз вярвах, но не го разбирах. Чувствувах се добре, но ми се струваше, че всичко това трябва да бъде така, а не инак и че всякога с всички е тъй, но че има там някъде и друго, макар не по-голямо, но друго щастие.

Така минаха два месеца, дойде зимата със своите студове и виелици и аз, макар че той беше при мене, започнах да се чувствувам самотна, започнах да чувствувам, че животът се повтаря, а няма нито в мене, нито в него нищо ново и че, напротив, ние като че се връщаме към старото. Той започна да се занимава със своите работи без мене повече, отколкото преди и отново започна да ми се струва, че в душата му има някакъв особен свят, в който той не иска да ме пусне. Неговото постоянно спокойствие ме дразнеше. Обичах го не по-малко от преди и не по-малко от преди бях щастлива с неговата любов; но моята любов спря на едно място и повече не растеше, а освен любовта в душата ми започваше да се промъква и някакво ново, неспокойно чувство. Не ми беше достатъчно да го обичам, след като бях изпитала щастието да го обикна. Исках движение, а не спокойно течение на живота. Исках вълнения, опасности и саможертва за любовта. Чувствувах в себе си излишък от сили, който не намираше място в нашия тих живот. Връхлитаха ме пориви на тъга, която аз, като нещо лошо, се мъчех да скривам от него, и пориви на неукротима нежност и веселост, които го плашеха. Той преди мене забеляза моето състояние и предложи да заминем в града; но аз го молех да не заминаваме и да не променяме начина на живота си, да не нарушаваме своето щастие. И наистина бях щастлива; но се измъчвах от това, че щастието не ми струваше никакъв труд, никаква жертва, тогава, когато силите за труд и жертва ме изнуряваха. Обичах го и виждах, че съм всичко за него; но ми се искаше всички да виждат нашата любов, да ми пречат да обичам и аз все пак да го обичам. Умът и дори чувството ми бяха заети, но имаше едно друго чувство — младостта, нуждата от движение, което не намираше удовлетворение в нашия тих живот. Защо той ми каза, че можем да заминем за града, щом само аз поискам това? Ако не беше ми казал това, може би аз щях да разбера, че чувството, което ме измъчва, е една пакостна глупост; моя е вината, че жертвата, която търсех, беше тук, пред мене, в подтискането на това чувство. Мисълта, че мога да се спася от тъгата само като се преселя в града, неволно ми дохождаше на ум; и заедно с туй беше ми и съвестно, и жално да го откъсна заради себе си от всичко, което той обичаше. А времето минаваше, снегът все повече и повече засипваше стените на къщата и ние все оставахме сами и сами, бяхме все същите един за друг; а там някъде, в блясък, в шум се вълнуваха, страдаха и се радваха тълпи хора, без да мислят за нас и за нашето изчезващо съществуване. Най-лошото за мене беше туй, че аз чувствувах как привичките всеки ден сковаваха живота ни в една определена форма, как нашето чувство ставаше не свободно, а се подчиняваше на спокойното, безстрастно течение на времето. Сутрин бивахме весели, на обяд почтителни, вечер нежни. „Доброто!… — казвах си аз. — Хубаво е да се прави добро и да се живее честно, както казва той; но за това има време, а има нещо друго, за което само сега имам сили.“ Не това ми беше нужно, нужна ми беше борба; нужно ми беше чувството да ни ръководи в живота, а не животът да ръководи чувството. Искаше ми се да се приближа заедно с него над пропастта и да кажа: ето, една крачка — и ще се хвърля там; едно движение — и ще загина, а той, цял побледнял на края на пропастта, да ме вземе в своите силни ръце, да ме подържи над нея, тъй че сърцето ми да замре, и да ме отнесе, където иска.

Това състояние подействува дори на моето здраве и нервите ми започнаха да се разстройват. Една заран се почувствувах по-зле, отколкото бивах обикновено; той се върна от кантората неразположен, което рядко се случваше с него. Аз веднага забелязах това и го запитах какво му е. Но той не искаше да ми каже, понеже не било важно. Както научих после, околийският началник викал наши селяни и поради неразположението си към моя мъж искал от тях незаконни неща и ги заплашвал. Мъжът ми не могъл да обърне всичко това откъм смешната и жалката му страна, а беше раздразнен и затова не искаше да говори с мене. Но на мене ми се стори, че той не искаше да говори с мене, защото ме смята дете, което не може да разбере онова, което го занимава. Аз се дръпнах настрана, млъкнах и казах да поканят за чая Маря Минична, която ни беше на гости. След чая, който завърших особено бързо, аз отведох Маря Минична в салона и започнах да говоря с нея високо за някаква глупост, която в същност никак не ме интересуваше. Той ходеше из стаята и от време на време поглеждаше към нас. Кой знае защо, тези погледи ми действуваха тъй, че все повече и повече ми се искаше да говоря и дори да се смея; струваше ми се смешно всичко, което говорех аз самата, и всичко, което говореше Маря Минична. Без да ми каже нещо, той се оттегли в кабинета си и затвори вратата. Щом престанах да го чувам, моята веселост изведнъж изчезна, тъй че Маря Минична се зачуди и започна да ме пита какво ми е. Аз не й отговорих, а седнах на дивана, доплака ми се. „Какво ли има толкова да мисли — казвах си аз. — Някаква глупост, която му изглежда важна, а ако само я сподели с мене, аз ще му покажа, че всичко това са празни работи. Не, за него е необходимо да мисли, че аз няма да го разбера, необходимо му е да ме унижава със своето величаво спокойствие и винаги той да бъде прав. Затова и аз съм права, когато ми е досадно, пусто, когато искам да живея, да се движа — мислех аз, — а не да стоя на едно място и да чувствувам как времето ме отминава. Аз искам да вървя напред и всеки ден, всеки час искам нещо ново, а той иска да спре, да спре и мене със себе си. А колко леко би му било! За това няма нужда да ме води в града, за това е нужно само да бъде такъв, каквато съм аз, да не се измъчва, да не се въздържа, а да живее естествено. Самият той ме съветва за това, а пък самият той не е естествен. Ето каква е причината!“

Чувствувах, че сълзите напират към сърцето ми и че съм настроена срещу него. Изплаших се от това раздразнение и тръгнах към него. Той седеше в кабинета си и пишеше. Като чу стъпките ми, обърна се за миг равнодушно, спокойно и продължи да пише. Този поглед не ми хареса; вместо да се приближа до него, аз застанах до масата, на която той пишеше, разтворих една книга и започнах да я разглеждам. Той още веднъж се откъсна от работата си и ме погледна.

— Маша, ти нямаш настроение? — каза той.

Отговорих му със студен поглед, който казваше: „Няма защо да питаш! Какви са тия любезности?“ Той поклати глава и плахо, нежно се усмихна, но за пръв път моята усмивка не отговори на неговата усмивка.

— Какво ти се е случило днес? — запитах аз. — Защо не ми каза?

— Глупости! Една малка неприятност — отговори той. — Но сега мога да ти кажа. Двама селяни отишли в града…

Но аз не го оставих да се доизкаже.

— Защо не ми каза още тогава, когато пиехме чай и аз те питах?

— Щях да ти кажа някаква глупост, сърдит бях тогава.

— Но на мене тогава именно ми беше нужно.

— Защо?

— Защо мислиш, че аз никога с нищо не мога да ти помогна?

— Как тъй мисля? — каза той и хвърли перото. — Аз мисля, че без тебе не мога да живея. Във всичко, във всичко ти не само ми помагаш, но ти правиш всичко. Виж я ти какво е измислила! — засмя се той. — Аз живея само с тебе. Всичко ми изглежда хубаво само поради туй, че ти си тук, че трябва да те…

— Да, зная това: аз съм едно мило дете, което трябва да успокояват — казах с такъв тон, че той ме погледна учудено, сякаш ме виждаше за пръв път. — Аз не искам спокойствие, достатъчно спокойствие има в тебе, дори предостатъчно — добавих аз.

— Но ето, виж как стои работата — започна бързо той, прекъсвайки ме, като видимо се страхуваше да ме остави да се изкажа докрай: — ти как би я преценила?

— Сега не искам — отговорих аз. Макар и да ми се искаше да го слушам, беше ми тъй приятно да наруша спокойствието му. — Не искам да играя на живот, искам да живея — казах аз — също, както и ти.

По лицето му, на което така бързо и живо се отразяваше всичко, се изписа болка и напрегнато внимание.

— Аз искам да живея наравно с тебе, с тебе…

Но аз не можах да се доизкажа: такава мъка, дълбока мъка се изрази на лицето му. Известно време той помълча.

— Но с какво ти не живееш наравно с мене? — каза той. — С туй, че не ти, а аз се разправям с началника и с пияните мужици…

— Не само това — казах аз.

— За бога, разбери ме, мила моя — продължаваше той, — аз зная, че тревогите винаги ни разстройват; живял съм и съм разбрал това. Аз те обичам и следователно не мога да не искам да те избавя от тревогите. В това е смисълът на моя живот, в любовта ми към тебе: значи, не ми пречи да живея.

— Ти винаги си прав! — казах аз, без да го гледам.

Неприятно ми беше, че пак в неговата душа всичко беше ясно и спокойно, докато в моята имаше и досада, и чувство, прилично на разкаяние.

— Маша! Какво става с тебе? — каза той. — Не е въпросът дали аз съм прав или ти, а съвсем за друго: какво имаш против мене? Не отговаряй веднага, помисли си и ми кажи всичко, което мислиш. Ти си недоволна от мене и ти сигурно си права; но дай ми да разбера в какво съм виновен.

Но как можех да му разкрия душата си? Туй, че той ме разбра така изведнъж, че пак аз бях дете пред него, че не можех нищо да направя, което той да не разбира и да не е предвидял, ме развълнува още повече.

— Нямам нищо против тебе — казах аз. — Просто ми е досадно и ми се иска да не ми е досадно. Но ти казваш, че тъй трябва да бъде и пак ти си прав!

Казах това и го погледнах. Постигнах целта си: спокойствието му изчезна, уплаха и болка се четяха по лицето му.

— Маша — заговори той с тих, развълнуван глас. — Това, което правим ние с тебе сега, не е шега. Сега се решава нашата съдба. Моля те да не ми отговаряш нищо и да ме изслушаш. Защо искаш да ме мъчиш?

Но аз го прекъснах.

— Зная, ти ще бъдеш правият. По-добре не говори, ти си прав — казах аз студено, сякаш не аз, а някакъв зъл дух говореше в мене.

— Ако знаеше какво правиш! — каза той с треперещ глас.

Аз заплаках и ми стана по-леко. Той седеше до мене и мълчеше. Беше ми и жал за него, и съвестно за мене, и досадно за онова, което направих. Не гледах към него. Струваше ми се, че в тази минута той сигурно ме гледа или строго, или с недоумение. Обърнах се: към мене беше насочен кротък, нежен поглед, който сякаш молеше за прошка. Хванах ръката му и казах:

— Прости ми! Сама не зная какво говорих.

— Да, но аз зная какво говори ти и зная, че ти каза истината.

— Какво? — запитах аз.

— Че ние трябва да заминем за Петербург — каза той. — Тук сега няма какво да правим.

— Както обичаш — казах аз.

Той ме прегърна и ме целуна.

— Прости ми — каза той. — Виновен съм пред тебе.

Тази вечер дълго време му свирих, а той ходеше по стаята и шепнеше нещо. Той имаше навик да шепне и аз често го питах какво шепне, и той винаги, след като помислеше, ми отговаряше точно онова, което бе шепнал: повечето пъти стихове, а понякога ужасни глупости, но такива глупости, по които узнавах настроението на душата му.

— Какво шепнеш сега? — запитах аз.

Той спря, помисли, усмихна се и ми отговори с два стиха от Лермонтов:

… А он, безумный, просит бури,

Как будто в бурях есть покой!

„Не, той е нещо повече от човек; той всичко знае! — помислих аз. — Как да не го обичам!“

Станах, хванах го за ръка и заедно с него почнах да ходя, като се мъчех да попадна в такт със стъпките му.

— Да? — запита той, като ме погледна усмихнат.

— Да — казах аз шепнешком; и някакво весело разположение на духа обхвана и двама ни, очите ни се смееха и ние правехме все по-големи и по-големи крачки и все повече и повече стъпвахме на пръсти. И със същата крачка, за голямо негодувание на Григорий и за почуда на мамичка, която бе наредила картите за пасианс в гостната, ние се отправихме през всички стаи в трапезарията и там спряхме, погледнахме се един друг и избухнахме в смях.

След две недели, преди празника, бяхме в Петербург.