Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (2)

II

Но ето дойде пролетта. Предишната ми тъга мина и се замени с пролетна мечтателна тъга по непонятни надежди и желания. Макар да живеех не тъй, както в началото на зимата, а се занимавах и със Соня, и с музика, и с четене на книги, аз често се уединявах в градината и дълго, дълго бродех сама по алеите или седях на някоя скамейка и бог знае какво мислех, какво желаех и на какво се надявах. Понякога и цели нощи, особено лунните, прекарвах до сутринта, седнала до прозореца на своята стая, понякога, само по блузка, тихо, да не ме чуе Катя, излизах в градината и тичах по росата до езерото, а един път дори излязох в полето и обиколих самичка през нощта цялата градина.

Сега мъчно мога да си спомня и да разбера ония мечти, които тогава изпълняха въображението ми. Дори когато си спомня, не ми се вярва, че точно това са били моите мечти. Толкова те бяха странни и далече от живота.

В края на май Сергей Михайлич, както бе обещал, се върна от своята обиколка.

За пръв път той пристигна една вечер, когато никак не го очаквахме. Ние седяхме на терасата и се готвехме да пием чай. Градината вече беше цяла в зеленина, в гъсто обраслите лехи славеите вече се бяха настанили за през целите Петрови пости. Кичестите люлякови храсти като че бяха посипани тук-там с нещо бяло и лилаво. Цветовете почваха да цъфтят. Листата в брезовата алея бяха прозрачни, когато слънцето залязваше. Върху терасата падаше свежа сянка. Гъста вечерна роса сигурно щеше да легне върху тревата. Вън, отвъд градината, се чуваха последните звуци на деня, шум от прибиращо се стадо; глупавичкият Никон караше бъчвата по пътеката пред терасата и студената струя на водата, която се изливаше от лейката, шареше черни кръгове по разкопаната земя около стеблата на гиргините и подпорките. При нас, на терасата, върху бялата покривка, светеше и кипеше лъснатият самовар, имаше каймак, гевречета, сладкиши. Катя с пълничките си ръце сръчно премиваше чашките. Аз, без да дочакам чая, огладняла след къпането, ядях хляб с гъст пресен каймак. Бях по басмена блуза с къси ръкави и главата ми беше вързана с кърпа над мокрите коси. Катя го видя първа, още през прозореца.

— А! Сергей Михайлич! — извика тя. — Току-що говорехме за вас.

Аз станах и исках да изляза, за да се преоблека, но той ме завари, когато вече бях при вратата.

— Е, какви са тези церемонии на село — каза той, като гледаше главата ми, вързана с кърпа, и се усмихваше, — вие не се срамувате от Григорий, а аз нали съм за вас Григорий. — Но именно сега ми се стори, че той ме гледа съвсем не тъй, както можеше да гледа Григорий, и ми стана неловко.

— Ей сега ще дойда — казах аз, като се отдалечих от него.

— Че какво лошо има в това? — извика той подире ми. — Също като селска булка.

„Как странно ме погледна той — мислех аз, като се преобличах бързо горе. — Слава богу, че пристигна, сега ще стане по-весело!“ И като се погледнах в огледалото, изтичах весело по стълбата долу и без да скривам, че съм бързала, влязох запъхтяна на терасата. Той седеше при масата и разказваше на Катя за нашите работи. Като ме погледна, той се усмихна и продължи да говори. Нашите работи според неговите думи бяха в отлично състояние. Сега ние трябваше да прекараме само лятото на село, а след туй да заминем или в Петербург, с оглед възпитанието на Соня, или в чужбина.

— Да, ако и вие дойдехте с нас в чужбина — каза Катя, — иначе ние сами там ще се объркаме.

— Ах! С вас бих обиколил целия свят — каза той полушеговито, полусериозно.

— Че какво пък — казах аз, — да тръгнем по света.

Той се усмихна и поклати глава.

— А мама? А моите работи? — каза той. — Но да оставим това. Разкажете ми как прекарахте. Нима пак тъгувахте?

Когато му разказах, че в негово отсъствие аз се занимавах и не скучаех, и Катя потвърди думите ми, той ме похвали и с думи, и с поглед ме погали като дете, сякаш имаше право на това. Струваше ми се, че е необходимо подробно и особено искрено да му съобщя за всичко хубаво, което бях правила, и да му призная като на изповед всичко, от което той можеше да бъде доволен. Вечерта беше тъй хубава, че и когато разтребиха масата, ние останахме на терасата и разговорът беше тъй увлекателен за мене, че и не забелязах как полека-лека около нас беше утихнал всякакъв човешки шум. Наоколо по-силно замириса на цветя, обилна роса заля тревата, недалеч в люляковия храст зачурулика славей и млъкна, като чу гласовете ни; звездното небе сякаш се спусна над нас.

Забелязах, че вече беше мръкнало само поради туй, че един прилеп изведнъж влетя беззвучно под платнения покрив на терасата и запърха около бялата ми кърпа. Аз се притиснах към стената и почти щях да извикам, но прилепът все тъй безшумно и бързо изхвръкна под навеса и се скри в полутъмата на градината.

— Колко обичам вашето Покровское — каза той, като прекъсна разговора. — Цял живот бих седял тук на терасата.

— Че седете — каза Катя.

— Да, седете — промълви той, — животът не седи.

— Защо не се ожените? — каза Катя. — Вие бихте били отличен съпруг.

— Затуй ли, че обичам да седя? — засмя се той. — Не, Катерина Карловна, ние с вас вече не ще се оженим. На мене отдавна вече са престанали да гледат като на човек, когото могат да оженят. А самият аз още по-отдавна и оттогава, право да си кажа, се чувствувам много добре.

Стори ми се, че той говори това някак неестествено-увлекателно.

— Хубава работа! Тридесет и шест години и смята, че вече е изживял живота си — каза Катя.

— И още как съм го изживял — продължи той, — сега вече ми се иска само да седя. А за да се ожениш, трябва друго. Питайте нея — добави той, като посочи с глава към мене. — Ето, такива трябва да женим. А ние с вас ще им се радваме.

В тона му се чувствуваше потаена тъга и напрегнатост, която не можа да скрие от мене. Той помълча малко; и аз, и Катя не казахме нищо.

— Представете си — продължи той, като се извърна на стола, — ако аз неочаквано, поради някакъв нещастен случай, се оженя за някоя седемнадесетгодишна девойка, да речем, за Маш… за Маря Александровна. Примерът е прекрасен, много се радвам, че излезе тъй… това е най-добрият пример.

Аз се засмях и никак не можех да разбера на какво той толкова се радва и какво именно излиза…

— Е, сложете ръка на сърцето си и кажете истината — каза той, обръщайки се шеговито към мене, — нима за вас не би било нещастие да свържете живота си с човек стар, отживял, който иска само да седи, тогава, когато в душата ви бог знае какво кипи, какво ви се иска.

Стана ми неловко, аз мълчах, не знаейки какво да отговоря.

— Не ви правя предложение — каза той, смеейки се, — но кажете си истината, нали не за такъв мъж мечтаете, когато се разхождате вечер сама по алеята; и нали това би било нещастие?

— Не нещастие… — започнах аз.

— Е, все нещо лошо — завърши той.

— Да, но аз може да се лъ…

Но той пак ме прекъсна.

— Ето, виждате ли, тя е съвсем права, аз съм й благодарен за искреността и много се радвам, че поведохме този разговор. И не само туй, такова нещо би било за мене най-голямо нещастие — добави той.

— Какъв сте чудак, никак не сте се променили — каза Катя и излезе от терасата, за да нареди да слагат вечеря.

Ние двамата млъкнахме, след като Катя излезе, и около нас всичко утихна. Само славеят, вече не както пее вечер, откъслечно и нерешително, а като през нощта, без да бърза, спокойно, изпълняше с песента си цялата градина и друг славей откъм дола за пръв път тази вечер му се обади отдалеч. Първият млъкна, сякаш за минутка се ослуша, и още по-силно зачурулика звънко, напрегнато, до пресипване. Царствено-спокойно се носеха тези гласове в техния чужд за нас нощен свят. Градинарят мина и отиде да спи в оранжерията. Той бе обут с дебели ботуши и стъпките му се отдалечаваха все повече и повече по пътеката. Някой свирна пронизително два пъти далече в низината и отново всичко затихна. Едва чуто затрептяха листата, поклати се платното на терасата и някакъв аромат, трептейки във въздуха, нахлу над терасата и се разля по нея. Беше ми неловко да мълча след всичко онова, което се каза, но не знаех какво да говоря. Погледнах го. Блестящите му очи се насочиха в полутъмата към мене.

— Прекрасно е да се живее! — каза той.

Кой знае защо, аз въздъхнах.

— Какво?

— Прекрасно е да се живее! — повторих аз.

И ние отново млъкнахме, и аз отново се почувствувах неловко. Все си мислех, че съм го огорчила, като се съгласих с него, че е стар, и исках да го утеша, но не знаех как да направя това.

— Впрочем довиждане — каза той, ставайки, — майка ми ме чака за вечеря. Днес почти не съм я виждал.

— А пък аз исках да ви изсвиря една нова соната — казах аз.

— Друг път — каза той студено, както ми се стори.

— Довиждане.

Сега още повече ми се стори, че съм го огорчила и ми стана жал. Ние с Катя го изпратихме до входа и постояхме вън, гледайки към пътя, по който той си отиде. Когато вече тропотът на коня му заглъхна, аз се върнах на терасата и отново се загледах в градината и в росната мъгла, сред която се чуваха нощните звуци, дълго още виждах и чувах всичко онова, което исках да видя и да чуя.

Той дойде и втори, и трети път и чувството на стеснение, появило се след странния разговор, който бяхме водили, изчезна съвсем и вече не се възобнови. В течение на цялото лято той по два-три пъти в седмицата дохождаше у дома; аз свикнах с него тъй, че когато той не дохождаше дълго време, струваше ми се неудобно да живея сама и аз му се сърдех и намирах, че той постъпва лошо, като ме оставя. Той се отнасяше с мене като с млад любим другар, разпитваше ме, предразполагаше ме към най-задушевна откровеност, даваше ми съвети, насърчаваше ме, понякога ме мъмреше и възпираше. Но въпреки цялото старание да бъде постоянно наравно с мене, аз чувствувах, че зад онова, което разбирах в него, оставаше още един цял чужд свят, дето той не смяташе за нужно да ме допуска, и това именно по-силно от всичко поддържаше в мене уважение и ме привличаше към него. Знаех от Катя и от съседите, че освен грижите за старата си майка, с която живееше, освен своето стопанство и нашето опекунство, той имал някакви дворянски дела, които му създавали големи неприятности; но как гледаше той на всичко това, какви бяха убежденията му, плановете му, надеждите му, никога нищо не можах да науча от него. Щом само насочех разговора към неговите работи, той се мръщеше по един свой, особен начин, сякаш казваше: „Оставете, моля, това вас какво ви интересува“ и прехвърляше разговора на друга тема. Отначало това ме оскърбяваше, но после тъй свикнах да говорим винаги само за неща, които се отнасят до мене, че аз вече намирах това за естествено.

Друго, което отначало също не ми харесваше, а после, напротив, ми стана приятно — беше неговото пълно равнодушие и като че презрение към моята външност. Никога, нито с поглед, нито с дума, той не ми загатваше, че съм хубава, а, напротив, мръщеше се и се смееше, когато в негово присъствие ме наричаха хубавичка. Той дори обичаше да открива недостатъци в моето облекло и ме ядосваше с тях. Модните рокли и прически, с които Катя обичаше да ме докарва в тържествени дни, извикваха само неговите подигравки, които огорчаваха добрата Катя и на първо време ме смущаваха. Катя, която в себе си беше решила, че аз му се харесвам, никак не можеше да разбере как може човек да не е доволен, ако жената, която му харесва, се показва пред хората в най-добър вид. А пък аз скоро разбрах какво искаше той. На него му се искаше да вярва, че аз не съм кокетка. И когато разбрах това, в мене наистина не остана и сянка от кокетство с накити, прически, маниери; но затуй пък се яви, с бели конци ушито, кокетство с естествената красота в онова време, когато аз още не можех да бъда естествена. Знаех, че той ме обича — дали като дете, или като жена, още не се питах; аз скъпях тази обич и като чувствувах, че той ме смята за най-добрата девойка в света, не можех да не желая тази заблуда да си остане в него. И аз неволно го заблуждавах. Но като го заблуждавах и самата аз ставах по-добра. Аз чувствувах колко по-добре и по-достойно е да показвам пред него най-добрите страни на своята душа, а не на тялото. Моите коси, ръце, лице, моите навици, каквито и да бяха, добри или лоши, както ми се струваше, той оцени веднага и ги познаваше тъй, че аз не бих могла да прибавя към своята външност нищо, освен желанието да го заблудя. Но душата ми той не познаваше; защото я обичаше, защото в същото време тя растеше и се развиваше и именно поради туй аз можех да го заблуждавам и го заблуждавах. И колко леко се чувствувах с него, когато разбрах ясно това! Безпричинните смущения, стеснителността на движенията изчезнаха в мене съвсем. Аз чувствувах, че отпред или отстрани, като седя или като стоя, той ме вижда с коси, причесани нагоре или надолу — той ме познава цяла и струваше ми се, беше доволен от мене такава, каквато бях. Мисля, че ако той, противно на навиците си, като другите ми кажеше неочаквано, че моето лице е прекрасно, аз дори никак не бих се зарадвала. Но затова пък колко радостно и светло ставаше на душата ми, когато той, след някоя моя дума, поглеждаше втренчено в мене, говореше ми с развълнуван глас, на който се стараеше да придаде шеговит тон:

— Да, да, във вас има нещо. Вие сте славна девойка, това трябва да ви кажа.

И за какво получавах тогава такива награди, които изпълняха сърцето ми с гордост и радост? Затуй ли, че казвах, че съчувствувам на любовта на стария Григорий към неговата внучка, или затуй, че се трогвах до сълзи от прочетено стихотворение или роман, или затуй, че предпочитах Моцарт пред Шулхоф^[1]. И чудно, мислех си, с какъв необикновен усет долавях тогава всичко онова, което е хубаво и което трябва да се обича; макар тогава още решително да не знаех кое е хубаво и какво трябва да се обича. Повечето от моите предишни навици и вкусове не му харесваха и достатъчно беше с едно движение на веждите или с поглед да покаже, че не му харесва онова, което искам да кажа, да направи своята особена, съжалителна, едва-едва презрителна гримаса и мене вече ми се струваше, че не обичам онова, което обичах преди. Случваше се понякога, той само поиска да ме посъветва за нещо, а на мене вече ми се струва, че зная какво ще каже. Той ще ме запита, загледан в очите ми, и погледът му извлича от мене мисълта, която той си иска. Всички мои тогавашни мисли, всичките ми тогавашни чувства бяха не мои, а негови мисли и чувства, които изведнъж станаха мои, минаха в моя живот и го озариха. Съвсем незабелязано за себе си аз на всичко започнах да гледам с други очи: и на Катя, и на слугите ни, и на Соня, и на себе си, и на своите занимания. Книгите, които по-рано прочитах само за да убия досадата, изведнъж станаха за мене едно от най-добрите удоволствия в живота; и всичко само поради туй, че ние говорехме с него за книги, че четяхме заедно, че той ми ги донасяше. По-рано заниманията ми със Соня, уроците, които й давах, бяха за мене тежко задължение, което аз си налагах да изпълнявам само от съзнание за дълг; той веднъж само постоя на един урок — и оттогава за мене остана радост да се грижа за успеха на Соня. По-рано ми изглеждаше невъзможно да науча цяла музикална пиеса; а сега, като знаех, че той ще ме слуша и похвали може би — аз свирех един пасаж по четиридесет пъти наред, тъй че бедната Катя запушваше ушите си с памук, а на мене никак не ми беше досадно. Същите стари сонати сега звучаха съвсем иначе и излизаха съвсем иначе и много по-добре. Дори Катя, която познавах и обичах като себе си, и тя се измени в моите очи. Едва сега разбрах, че тя съвсем не беше длъжна да бъде майка, приятелка, робиня, каквато беше за нас. Разбрах цялата самоотверженост и преданост на това любещо създание, разбрах всичко, за което й бях задължена; и почнах още повече да я обичам. Той ме научи също тъй да гледам на нашите слуги, селяни, работници, момичета съвсем иначе, а не както преди. Смешно е да се каже, но до седемнадесетата си година аз бях живяла между тези хора по-чужда за тях, отколкото за хората, които никога не бях виждала; нито веднъж не бях помисляла, че тия хора също тъй обичат, желаят и съжаляват, както и аз. Нашата градина, нашите гори, нашите поля, които познавах толкова отдавна, изведнъж станаха нови и прекрасни за мене. Ненапразно той казваше, че в живота има само едно несъмнено щастие — да живееш за другиго. Тогава това ми изглеждаше странно, аз не го разбирах; но това убеждение, независимо от мисълта, вече проникваше в сърцето ми. Той ми откри цял свят от радости в настоящето, без да измени нещо в моя живот, без да прибави нещо, освен себе си във всяко впечатление. Безмълвно беше всичко около мене както още от детските ми години, но достатъчно беше само да се яви той, та всичко това да заговори и да бликне в надпревара в душата ми, изпълняйки я с щастие.

Често през това лято аз се прибирах горе, в своята стая, лягах в леглото и вместо предишната пролетна тъга от желания и надежди за бъдещето, обхващаше ме тревогата за щастието в настоящето. Аз не можех да заспя, ставах, сядах в леглото при Катя и й казвах, че съм напълно щастлива, което, както сега си спомням, съвсем не беше нужно да й казвам: тя сама можеше да види това. Но тя ми казваше, че и на нея нищо не й е нужно, че тя също е много щастлива и ме целуваше. Аз й вярвах, струваше ми се тъй необходимо и справедливо всички да бъдат щастливи. Но Катя можеше също тъй да мисли за сън и дори, преструвайки се на сърдита, понякога ме пъдеше от леглото си и заспиваше; а аз още дълго прехвърлях през ума си всичко онова, което ме правеше тъй щастлива. Понякога аз ставах и се молех за втори път, молех се със свои думи, за да благодаря на бога за цялото онова щастие, което ми бе дал.

И в стаичката беше тихо; само сънно и спокойно дишаше Катя, часовникът тиктакаше до нея и аз се обръщах и шепнех или се кръстех и целувах кръста на шията си. Вратите бяха затворени, капаците на прозорците бяха спуснати, някаква муха или комар, трептейки, бръмчеше на едно място. И ми се искаше никога да не излизам от тази стаичка, не исках да настъпва утро, не исках да се разпръсне тази моя сърдечна атмосфера, която ме заобикаляше. Струваше ми се, че моите мечти, мисли и молитви са живи същества, които тук, в мрака, живеят с мене, летят около леглото ми, стоят над мене. И всяка мисъл беше негова мисъл, и всяко чувство — негово чувство. Тогава още не знаех, че това е любов, мислех, че всякога може да е тъй, че тъй даром се дава това чувство.