Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (5)

V

Нямаше причини да отлагаме нашата сватба и нито аз, нито той желаехме това. Наистина Катя искаше да замине за Москва и да купува и поръчва прикя и майка му настояваше той, преди да се ожени, да се снабди с нова карета, да се обзаведе с нови мебели и да постави в къщата нови тапети, но ние двамата настоявахме всичко това да се направи после, щом като е толкова необходимо, а да се венчеем две недели след моя рожден ден, тихо, без прикя, без гости, без шафери, вечѐри, шампанско и всички такива условни принадлежности на женитбата. Той ми разказваше как майка му била недоволна, че сватбата трябвало да стане без музика, без планини от сандъци и без основно подновяване на цялата къща — не като нейната сватба, която струвала тридесет хиляди; и как тя сериозно и тайно от него, като преглеждала сандъците в килера, се съветвала с икономката Марюшка за някакви най-необходими за нашето щастие килими, пердета и подноси. От моя страна Катя правеше същото с бавачката Кузминишна. И за тази работа с нея не можеше да се говори на шега. Тя беше твърдо убедена, че ние, говорейки помежду си за нашето бъдеще, само нежничим, вършим глупости, както е и присъщо на хора в такова положение; но същественото е, че нашето бъдещо щастие ще зависи само от правилното скрояване и ушиване на ризите и поръбването на покривките и салфетките. Между Покровское и Николское всеки ден по няколко пъти тайно се съобщаваше кое къде е купено и приготвено и макар външно отношенията между Катя и майка му да изглеждаха най-нежни, чувствуваше се вече между тях малко враждебна, но съвсем тънка дипломация. Татяна Семьоновна, майка му, с която сега се запознах по-отблизо, беше надута, строга домакиня и господарка от старото време. Той я обичаше не само като син, по дълг, но я обичаше като човек, смяташе, че тя е най-хубавата, най-умната, най-добрата, най-любещата жена на света. Татяна Семьоновна беше винаги добра към нас и особено към мене и се радваше, че нейният син се жени, но когато отидох при нея като годеница, стори ми се, че тя искаше да ми даде да почувствувам, че като партия за нейния син аз бих могла да бъда и по-добра и че не би било зле винаги да помня това. И аз напълно я разбирах и бях съгласна с нея.

През тези две последни седмици ние се виждахме всеки ден. Той пристигаше по обяд и оставаше до полунощ. Но макар да казваше — и аз знаех, че казва истината, — че без мене той не живее, никога не прекарваше с мене целия ден и се стараеше да продължава да се занимава със своите работи. Нашите външни отношения до самата сватба си оставаха същите, както и преди, ние продължавахме да си говорим на ви, той не целуваше дори ръката ми и не само не търсеше, но дори избягваше случаите да остава насаме с мене. Сякаш се страхуваше да се отдаде на твърде голямата, вредна нежност, която имаше в него. Не зная той или аз се бях изменила, но сега се чувствувах съвсем равна нему, не намирах вече в него оная престорена простота, която преди не ми харесваше, и често пъти с наслада виждах пред себе си вместо внушаващия уважение и страх мъж, кротко и забравило се от щастие дете. „Та той си е бил такъв! — често мислех аз. — И той е също такъв човек като мене, нищо повече.“ Сега ми се струваше, че той е цял пред мене, че аз напълно го познавам. И всичко, което научавах, беше така просто и така ми допадаше. Дори плановете му за нашия съвместен бъдещ живот бяха и мои планове, само че те изпъкваха по-ясно и по-хубаво в неговите думи.

Времето през тези дни беше лошо и ние прекарвахме повече в стаите. Най-хубавите задушевни разговори ставаха в къта между пианото и прозорчето. На близкия черен прозорец се отразяваше пламъкът на свещите, по лъскавото стъкло от време на време удряха и течаха капки. По покрива трополеше, в локвата шляпаше вода от улука, от прозореца теглеше влага. И някак още по-светло, по-топло и по-радостно изглеждаше в нашия кът.

— Знаете ли, отдавна исках да ви кажа нещо — каза той веднъж, когато се заседяхме до късно в този кът. — Докато свирехте, аз все мислех за това.

— Нищо не казвайте, всичко зная — казах аз.

Той се усмихна.

— Да, наистина, да не говорим.

— Не, кажете какво — запитах аз.

— Ето какво. Помните ли историята за А и Б, която ви разказвах?

— Как няма да помня тази глупава история. Добре, че се свърши тъй…

— Да, още малко и цялото ми щастие щеше да бъде унищожено от самия мене. Вие ме спасихте. Но важното е, че тогава аз всичко лъжех и ми е съвестно, искам сега да се доизкажа.

— Ах, моля, не е нужно.

— Не се страхувайте — каза той, като се усмихваше. — Аз трябва само да се оправдая. Когато почнах да говоря, исках да разсъждавам.

— Защо да се разсъждава — казах аз, — това никога не е нужно.

— Да, аз разсъждавах лошо. След всичките ми разочарования и грешки в живота, когато пристигнах сега в село, казах си толкова решително, че любовта за мене е свършена, че ми остават само задълженията да доизживея живота си, та аз дълго време не си давах сметка какви са моите чувства към вас и докъде могат те да ме заведат. Аз се надявах и не се надявах, ту ми се струваше, че вие кокетничите, ту ми се искаше да вярвам — и сам не знаех какво ще правя. Но след онази вечер — спомняте ли си, когато се разхождахме през нощта из градината — аз се изплаших, моето сегашно щастие ми се стори твърде голямо и невъзможно. А какво би било, ако си бях позволил да се надявам и излезеше напразно? Но, разбира се, аз мислех само за себе си; защото съм отвратителен егоист.

Той помълча, загледан в мене.

— Все пак не е съвсем глупаво онова, което казах тогава. Все пак е можело и е трябвало да се страхувам. Аз толкова много вземам от вас и толкова малко мога да ви дам. Вие сте още дете, вие сте пъпка, която тепърва ще разцъфва, вие за пръв път обичате, а аз…

— Да, кажете ми наистина — казах аз, но изведнъж ми стана страшно за неговия отговор. — Не, не трябва — добавих аз.

— Дали съм обичал по-рано? Да? — каза той, доловил веднага моята мисъл. — Това мога да ви кажа. Не, не съм обичал. Никога нищо подобно на това чувство… — Но изведнъж сякаш някакъв тежък спомен се мярна в неговото въображение. — Не, и тук ми е необходимо вашето сърце, за да имам право да ви обичам — каза тъжно той. — И тъй, нима не биваше да се замисля, преди да кажа, че ви обичам? Какво ви давам аз? Любовта си — наистина.

— Нима това е малко? — казах аз, като го гледах в очите.

— Малко, приятелко моя, за вас е малко — продължаваше той. — Вие сте красива и млада! Аз сега често не спя по цели нощи от щастие и все мисля върху едно: как ще живеем заедно. Преживял съм много и ми се струва, че намерих онова, което е нужно за щастието. Тихият, уединен живот в нашето затънтено село, възможността да правим добро на хората, на които е тъй леко да се прави добро, към което те не са свикнали; после трудът — труд, който, изглежда, принася полза; после почивката, природата, книгите, музиката, любовта към близкия човек — ето моето щастие, повече от което не съм мечтал. А над всичко туй един такъв приятел като вас, семейство може би и всичко, което може само да желае човек.

— Да — казах аз.

— За мене, който съм прекарал младостта си — да, но не за вас — продължаваше той. — Вие още не сте живели, вие може би ще поискате да дирите щастието и в другиго и може би в другиго ще го намерите. На вас ви се струва сега, че това е щастие, защото ме обичате.

— Не, аз винаги съм желала и обичала този тих семеен живот — казах аз. — И вие казвате същото това, което аз съм мислила.

Той се усмихна.

— Това само ви се струва, приятелко моя. А за вас то не е достатъчно. Вие сте красива и млада — повтори той замислено.

Но аз се разсърдих, че той не ми вярваше и като че ме укоряваше за моята красота и младост.

— Тогава заради какво ме обичате? — казах сърдито аз. — Заради младостта или заради мене самата?

— Не зная, но ви обичам — отговори той, като ме гледаше със своя внимателен, привличащ поглед.

Аз нищо не отговорих и неволно го гледах в очите. Изведнъж с мене се случи нещо странно: най-напред престанах да виждам околните предмети, после лицето му изчезна, блестяха само очите му пред мене, сякаш точно срещу моите очи; после ми се стори, че тези очи са в мене, всичко се замъгли, аз нищо не виждах и трябваше да замижа, за да се освободя от чувството на наслада и страх, което будеше в мене този поглед…

В навечерието на деня, определен за сватбата, времето се оправи. И след дъждовете, започнали през лятото, проясни се първата студена и звездна есенна вечер. Всичко беше мокро, студено, светло и в градината за пръв път се чувствуваше есенният простор, пъстрота и оголеност. Небето беше ясно, студено и бледо. Тръгнах да спя, щастлива от мисълта, че утре, в деня на нашата сватба, времето ще бъде хубаво.

Този ден се събудих от слънцето и мисълта, че вече днес… като че ме изплаши и учуди. Излязох в градината. Слънцето току-що беше изгряло и блестеше, отразено през оголените жълтеещи липи на алеята. Пътеката беше постлана с листа, които шумоляха. Набръчканите ярки гроздове на калината червенееха по клоните с попарени от сланата редки извити листа, гергините се бяха свили и бяха почернели. Сланата за пръв път лежеше като сребро върху бледата зеленина на тревата и по поломената лобода около къщи. На ясното студено небе нямаше и не можеше да има нито сдин облак.

„Нима днес? — питах се аз, не вярвайки на своето щастие. — Нима утре вече ще се събудя не тук, а в чуждия, в николския дом с колоните? Нима няма повече да го очаквам и посрещам и да говоря по цели вечери и нощи за него с Катя? Няма да седя с него при пианото в покровския салон? Няма да го изпращам и да се страхувам за него в тъмните нощи?“ Но аз си спомнях, вчера той каза, че дохожда за последен път, а Катя ме караше да пробвам венчалната рокля и каза: „За утре“; и аз вярвах за миг и отново се съмнявах. „Нима от днес ще живея там със свекърва си, без Надежда, без стария Григорий, без Катя? Няма да целувам вечер бавачката си и да чувам как тя по стар навик, като ме прекръсти, ще каже: «Лека нощ, господарке»? Няма да уча Соня и да играя с нея, и да й тропам по стената сутрин, и да чувам звънкия й смях? Нима днес аз ще стана чужда за самата себе си и новият живот на осъществяването на моите надежди и желания се открива пред мене? Нима завинаги е този нов живот?“ Очаквах го с нетърпение, беше ми тежко сама с тези мисли. Той пристигна рано и само с него аз напълно повярвах, че днес ще стана негова жена и тази мисъл престана да бъде страшна за мене.

Преди обяд отидохме в нашата черква да отслужим панихида за баща ми.

„Ако той беше жив сега!“ — мислех аз, като се връщахме у дома; и мълчаливо се облягах на ръката на човека, който беше най-добрият приятел на оногова, за когото мислех. По време на молитвата, когато свеждах глава до студените камъни на пода на параклиса, аз тъй живо си представях своя баща, тъй вярвах, че неговата душа ме разбира и благославя моя избор, че и сега ми се струваше, че душата му е тук, лети над нас и аз чувствувам неговата благословия. И спомените, и надеждите, и щастието, и мъката се сливаха в мене в едно тържествено и приятно чувство, с което хармонираха този неподвижен свеж въздух, тишината, оголялото поле и бледото небе, отдето падаха и заливаха всичко блестящи, но слаби лъчи, които се опитваха да опарят бузата ми. Струваше ми се, че този, с когото вървях, разбираше и споделяше моето чувство. Той вървеше тихо и мълчаливо и на неговото лице, към което поглеждах от време на време, се изразяваше същото силно чувство — хем печал, хем радост, както беше и в природата, и в моето сърце.

Изведнъж той се обърна към мене, видях, че искаше да ми каже нещо. „Какво ли ще бъде, ако той ми заговори не за това, за което аз мисля?“ — мина ми през ума. Но той заговори за баща ми, дори без да го назовава.

— А веднъж той на шега ми каза: „Ожени се за моята Маша!“ — каза той.

— Колко щастлив щеше да бъде той сега! — казах аз, като притисках по-силно до себе си ръката, която държеше моята ръка.

— Да, вие бяхте още дете — продължи той, загледан в моите очи, — аз целувах тогава тия очи и ги обичах само затуй, че те приличаха на него, и не мислех, че те сами по себе си ще станат тъй скъпи за мене. Аз ви наричах тогава Маша.

— Говорете ми на „ти“ — казах аз.

— Аз току-що исках да ти кажа „ти“ — промълви той, — едва сега ми се струва, че ти си напълно моя — и спокойният, щастлив, привличащ поглед се спря върху мене.

И ние все вървяхме по полската неутъпкана пътечка през смачканите, набити стърнища; и чуваха се само стъпките и гласовете ни. От едната страна през дола до далечната безлистна горичка се простираха сивкави стърнищата, където, встрани от нас, един мужик прокарваше беззвучно с ралото все по-широка и по-широка черна ивица. Пръснатият при височината табун като че беше близо до нас. От другата страна и отпред, до градината и до нашия дом, който се виждаше зад нея, се чернееха и тук-таме вече се зеленееха засетите със зимница и размразени ниви. Върху всичко блестеше слабото слънце, навсякъде висеха дълги влакнести паяжини. Те летяха във въздуха около нас и се стелеха по съхнещото от студа стърнище, падаха в очите ни, по косите, по дрехите. Когато говорехме, гласовете ни звучаха и се задържаха над нас в неподвижния въздух, сякаш ние бяхме единствени сред целия свят и единствени под този син свод, на който, пламвайки и треперейки, играеше слабото слънце.

На мене също ми се искаше да му кажа ти, но се срамувах.

— Защо вървиш тъй бързо? — казах аз изведнъж и почти шепнешком и неволно се изчервих.

Той тръгна по-бавно и ме загледа още по-нежно, по-весело и щастливо.

Когато се върнахме у дома, там вече беше майка му и гостите, без които не можехме да минем, и дори до момента, когато излязохме от черквата и седнахме в каретата, за да тръгнем за Николское, аз не останах насаме с него.

Черквата беше почти празна, аз виждах с едно око само майка му, която стоеше на килимчето при клироса, Катя в боне с лилави панделки и сълзи по бузите и двама-трима от прислужниците, устремили любопитни погледи в мене. Него аз не гледах, но чувствувах тук, до себе си, присъствието му. Ослушвах се в думите на молитвите, повтарях ги, но в душата ми нищо не отекваше. Не можех да се моля и гледах тъпо иконите, свещите, извезания кръст на гърба на свещеника, иконостаса, прозореца на черквата — и нищо не разбирах. Само чувствувах, че над мене се извършва нещо необикновено. Когато свещеникът се обърна с кръста към нас, поздрави ни и каза, че той ме е кръстил и ето, бог наредил и да ме венчее, когато Катя и майка му ни целунаха и се чу гласът на Григорий, който викаше каретата, аз се учудих и се изплаших, че вече всичко е свършено, а пък в душата ми не бе станало нищо необикновено, което да съответствува на извършеното над мене тайнство. Ние с него се целунахме и тази целувка беше тъй странна, чужда на нашето чувство. „И само това“ — помислих аз. Излязохме в преддверието, звукът на колелата се разнесе шумно под свода на черквата, свеж въздух лъхна в лицето ми, той сложи шапката си, хвана ме за ръка и ме настани в каретата. От прозореца на каретата видях студената луна със сияние около нея. Той седна до мене и затвори вратичката. Нещо ме бодна в сърцето. Сякаш ми се стори оскърбителна увереността, с която той направи това. Чух Катя, като извика да завия главата си, колелата затрополяха по камъните, после по мекия път и ние тръгнахме. Свита в единия ъгъл на каретата, аз гледах през прозореца далечните светли полета и пътя, който се губеше в студеното сияние на луната. И без да го гледам, аз го чувствувах тук, до себе си. „Е, какво, само това ли ми даде минутата, от която очаквах толкова много?“ — помислих аз; и сякаш все ми се струваше унизително и оскърбително, че седя сама тъй близко до него. Обърнах се към него с намерение да му кажа нещо. Но думица не можех да отроня, като че го нямаше вече в мене предишното чувство на нежност, а бяха го заменили чувствата на обида и страх.

— До тази минута не вярвах, че това може да стане — тихо отговори той на моя поглед.

— Да, но, кой знае защо, мене ме е страх — казах аз.

— От мене ли се страхуваш, мила моя? — каза той, като взе ръката ми и склони главата си към нея.

Моята ръка остана безжизнена в неговата ръка и сърцето ми усещаше болка от студ.

— Да — прошепнах аз.

Но ето че сърцето ми изведнъж заби по-силно, ръката ми потрепера и стисна неговата ръка, стана ми топло, очите ми диреха в полутъмата неговия поглед и аз изведнъж почувствувах, че не се страхувам от него, че този страх всъщност е любов, нова и още по-нежна и по-силна любов, отколкото преди. Почувствувах, че цяла съм негова и че съм щастлива от неговата власт над мене.