Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (3)

III

Един ден по жътва ние с Катя и Соня отидохме следобяд в градината на нашата любима скамейка — в сянката на липите над дола, отвъд който се откриваше гледката на гората и полето. Сергей Михайлич вече три-четири дни не беше дохождал у нас и този ден ние го очаквахме, още повече, че нашият управител ни беше казал, че той е обещал да дойде на полето. Към два часа ние видяхме, че той мина на кон край нивите, засети с ръж. Катя нареди да донесат праскови и вишни, които той много обичаше, погледна ме усмихната, полегна на скамейката и задряма. Аз откъснах едно криво гладко клонче липа със сочни листа и сочна кора, която измокри ръката ми, и като махах с него над лицето на Катя, продължавах да чета, а в същото време непрекъснато вдигах очи от книгата и поглеждах към полския път, по който той трябваше да дойде. Соня правеше беседка за куклите си при корена на една стара липа. Денят беше горещ, безветрен, припичаше, облаци се трупаха и тъмнееха и още от зори се надигаше буря. Аз бях развълнувана както всякога пред буря. Но следобяд облаците започнаха да се разпръсват по краищата, слънцето изплува на чисто небе и само някъде далеч прогърмяваше и върху тежкия облак, който бе увиснал над хоризонта и се сливаше с праха от полето, от време на време се прорязваха чак до земята бледите зигзази на светкавицата. Ясно беше, че за днес бурята ще се разнесе, поне у нас. По пътя, който тук-таме се виждаше отвъд градината, безспирно ту бавно се мъкнеха високи скърцащи коли, натоварени със снопи, ту бързо трополяха насреща им празни талиги, трепереха краката на изправените в тях талигари и се развяваха ризите им. Гъстият прах не се разнасяше, а стоеше зад плета между прозрачните листа на дърветата в градината. По-нататък, на хармана, се чуваха същите гласове, същото скърцане на колела и същите тия жълти снопи, като се издигаха бавно край стобора, после летяха във въздуха и пред очите ми израстваха кръгли къщи, очертаваха се острите им покриви и фигурите на мужиците се суетяха по тях. Отпред, по прашното поле, също се движеха коли и също тъй се виждаха жълти снопи, и същите звуци на коли, гласове и песни долитаха от далечината. От единия край все по-открито и по-открито ставаше стърнището с ивиците пелин, израснал по междите. По-надясно, долу, по некрасиво осеяната с класове ожъната нива се виждаха пъстрите облекла на жените-връзвачки, които се навеждаха, размахваха ръце и осеяната с класове нива се очистваше, и красиви снопи се нареждаха гъсто по нея. Сякаш изведнъж пред очите ми лятото се превръщаше на есен. Прах и пек навсякъде, с изключение на нашето любимо място в градината. От всички страни в този прах и пек, под палещото слънце, говореше, шумеше и се движеше трудовият народ.

А Катя тъй сладко похъркваше под бялата батистена забрадка върху нашата прохладна скамейка, вишните тъй сочно лъскави се чернееха в чинията, роклите ни бяха тъй ярки и чисти, водата в чашата тъй радостно и светло трептеше от слънцето и на мене ми беше тъй добре! „Какво да правя? — мислех си аз. — Виновна ли съм, че съм тъй щастлива? Но как да споделя щастието си? Как и на кого да отдам себе си и цялото си щастие?“

Слънцето вече се беше скрило зад върха на брезовата алея, прахът се стелеше по полето, далечината, осветена отстрани, се виждаше по-ясно и по-светло, облаците съвсем се разнесоха, на хармана зад дърветата се виждаха трите нови покриви на копни и мужиците бяха слезли от тях; колите с громки викове изтрополяха, изглежда, за последен път; жените с вили на раменете и въжета от слама на поясите си отминаха към къщи, пеейки високо, а Сергей Михайлич все още не идеше, макар аз отдавна да бях видяла, че той слезе с коня си надолу. Изведнъж по алеята, откъм онази страна, от която никак не го очаквах, се показа неговата фигура (той беше заобиколил дола). С весело, сияещо лице, свалил шапката си, той идеше с бързи крачки към мене. Като видя, че Катя спи, той прехапа устна, затвори очи и тръгна на пръсти; веднага забелязах, че той е в онова особено настроение на безпричинна веселост, което аз страшно обичах в него и което ние наричахме див възторг. Той беше също като ученик, който се е изплъзнал от занятия; цялото му същество, от лицето до краката, излъчваше доволство, щастие и детска игривост.

— Е, здравейте, млада теменужке, как сте? Добре ли? — каза той шепнешком, като се приближи до мене и стисна ръката ми… — А аз съм отлично — отговори той на въпроса ми, — сега съм на тринадесет години, иска ми се да играя на конче и да се катеря по дърветата.

— В див възторг? — казах аз, като гледах неговите смеещи се очи и чувствувах, че този див възторг минава и в мене.

— Да — отговори той, като намигаше с едното око и като сдържаше усмивката си. — Само че защо трябва да удряте Катерина Карловна по носа?

Загледана в него и продължавайки да махам с клончето, аз и не забелязах, че съм смъкнала кърпата от Катя и я галех по лицето с листата. Засмях се.

— А тя ще каже, че не е спала — продумах аз шепнешком, уж за да не разбудя Катя; но съвсем не затова: просто ми беше приятно да говоря с него шепнешком.

Той замърда шеговито устни, с което искаше да каже, че говори тъй тихо, та нищо не се чува. Като видя чинията с вишните, той я взе уж крадешком, тръгна към Соня под липата и седна върху куклите й. Соня отначало се разсърди, той скоро се помири с нея, увличайки я в една игра, в която двамата трябваше да се надпреварват да изядат вишните.

— Искате ли да поръчам да донесат още — казах аз, — или да отидем сами.

Той взе чинията, постави в нея куклите и тримата тръгнахме към сайванта. Соня тичаше със смях подире ни, като го дърпаше за палтото, за да й даде куклите. Той й ги даде и се обърна сериозно към мене.

— Е, как да не сте теменуга — каза ми той все още тихо, макар че вече нямаше защо да се страхува, че ще събуди някого, — щом само се приближих до вас след всичкия този прах, пек, след толкова тичане, изведнъж ме лъхна дъх на теменуга. И не на миризлива теменуга, а знаете, на онази първата, тъмничката, която дъха на разтопен сняг и на пролетна трева.

— Е, ами добре ли върви всичко в стопанството? — запитах го аз, за да скрия радостното смущение, което извикаха в мене думите му.

— Отлично! Този народ навсякъде е отличен. Колкото повече го познаваш, толкова повече го обичаш.

— Да — казах аз, — днес, преди да дойдете вие, аз гледах от градината как работят и изведнъж ми стана тъй съвестно, че те се трудят, а на мене ми е тъй добре, че…

— Недейте кокетничи с това, мила моя — прекъсна ме той, като изведнъж сериозно, но ласкаво ме погледна в очите: — тази работа е свята. Дано ви пази бог да не се хвалите с това.

— Но аз го казвам само на вас.

— Да, знам. А как ще наберем вишните?

Сайвантът беше заключен, а и нямаше никого от градинарите (той всички изпращаше на работа). Соня изтича за ключа, но той, без да я чака, се покачи, дигна мрежата и скочи отвъд.

— Искате ли? — чух оттам гласа му. — Дайте чинията.

— Не, искам сама да късам, ще ида за ключа — казах аз, — Соня няма да го намери…

Но в същото време ми се искаше да надникна и видя какво прави той там, как гледа, как се движи, предполагайки, че никой не го вижда. Тогава просто не ми се искаше нито за минута да го изгубя от очи. Изтичах на пръсти из копривата от другата страна на сайванта, където беше по-ниско, и като се покачих върху една празна каца, тъй че стената стигаше по-долу от гърдите ми, наведох се над сайванта. Огледах вътрешността на градината с нейните стари, превити дървета и с назъбените широки листа, под които виснеха натежали черните сочни плодове, и като проврях глава под мрежата, зад чепатия клон на една стара вишна, видях Сергей Михайлич. Той сигурно мислеше, че аз съм си отишла, че никой не го вижда. Свалил шапка и затворил очи, той седеше на разклонението на една стара вишна и старателно валяше на топче парче вишнева смола. Изведнъж той сви рамене, отвори очи, продума нещо и се усмихна. Толкова не му приличаха тази дума и тази усмивка, че на мене ми стана съвестно, дето го наблюдавам. Стори ми се, че тази дума беше: Маша! „Не може да бъде“ — мислех аз. „Мила Маша!“ — повтори той вече по-тихо и още по-нежно. Но аз вече ясно чух тия две думи. Сърцето ми заби тъй силно и изведнъж ме обхвана такава вълнуваща, сякаш забранена радост, че аз се хванах с ръце за стената, за да не падна и да се не издам. Той чу движението ми, озърна се изплашен и като наведе изведнъж очи, изчерви се, цял пламна като дете. Искаше да ми каже нещо, но не можа и лицето му пламтеше все по-силно и по-силно. Но той се усмихна, като ме гледаше. Аз също се усмихнах. Цялото му лице засия от радост. Това вече беше не старият чичо, който ме милваше и поучаваше, това беше равен на мене човек, който ме обичаше и се страхуваше от мене и от когото аз се страхувах и го обичах. Ние нищо не говорехме и само се гледахме един друг. Но неочаквано той се намръщи, усмивката и блясъкът в очите му изчезнаха и той отново се обърна към мене студено, бащински, сякаш вършехме нещо лошо и сякаш той се опомни и ме съветваше и аз да се опомня.

— Но слизайте, ще се ударите — каза той. — И оправете косите си; вижте на какво сте заприличали.

„Защо се преструва? Защо иска да ми причини мъка?“ — помислих си с яд. И в същата минута ме обхвана непреодолимо желание да го смутя още веднъж и да изпитам силата, която имах върху него.

— Не, искам сама да бера — казах аз и като се хванах с ръце за най-близкия, клон, скочих на стената. Преди той да успее да ме прихване, аз вече скочих в градината.

— Какви глупости вършите? — каза той, като се изчерви отново, и уж ядосан, гледаше да скрие смущението си. — Та вие можехте да се ударите. И как ще излезете оттук?

Той беше смутен повече, отколкото преди, но сега това смущение вече не ме зарадва, а ме изплаши. То се предаде на мене, аз се изчервих и избягвайки погледа му и не знаейки какво да кажа, започнах да късам плодове, които нямаше къде да слагам. Укорявах се, разкайвах се, страхувах се и ми се струваше, че с тази си постъпка навеки пропаднах в неговите очи. И двамата мълчахме, и на двама ни беше тежко. Соня, която дотича с ключа, ни спаси от това тежко положение. Дълго след това ние нищо не си говорехме един на друг и двамата се обръщахме към Соня. Когато се върнахме при Катя, която ни уверяваше, че не била спала и всичко чула, аз се успокоих, а той отново се стараеше да попадне в своя покровителствен бащински тон, но този тон вече не му се удаваше и не ме мамеше. Аз живо си спомних сега разговора, който ние бяхме водили преди няколко дена помежду си.

Катя казваше, че мъжът по-лесно обича и по-лесно изразява обичта си, отколкото жената.

— Мъжът може да каже, че обича, а жената — не — казваше тя.

— А на мене ми се струва, че и мъжът не бива и не може да каже, че обича — каза той.

— Защо? — запитах аз.

— Защото това винаги ще бъде лъжа. Какво откритие е туй, че човек обича? Сякаш щом каже това, нещо ще щракне и хоп — любов! Сякаш щом той произнесе тази дума, трябва да стане нещо необикновено, някакви знамения, ще гръмнат всички топове наведнъж. Струва ми се — продължи той, — че хората, които тържествено произнасят тия думи: „Обичам ви“, или мамят себе си, или, което е по-лошо, мамят другите.

— Но как ще научи жената, че я обичат, щом няма да й кажат това? — запита Катя.

— Това не зная — отговори той, — всеки човек има свои думи. А щом има някакво чувство, то непременно ще намери своя израз. Когато чета романи, аз винаги си представям колко смутено трябва да е лицето на поручик Стрелковски или на Алфред, когато ще каже: „Елеонора, аз те обичам!“ и мисли, че изведнъж ще се случи нещо необикновено; а нищо не се случва нито с нея, нито с него — същите очи, същият нос и всичко си е същото.

Още тогава чувствувах в тази шега нещо сериозно, което се отнася до мене, но Катя не позволяваше да се гледа така леко на героите от романите.

— Вечно парадокси — каза тя. — Но кажете наистина, нима сам вие не сте казвали на някоя жена, че я обичате?

— Никога не съм казвал и на колене не съм падал — отговори той, смеейки се, — и никога не ще кажа…

„Да, той не чувствува нужда да ми казва, че ме обича — мислех аз сега, като си спомнях живо този разговор. — Той ме обича, аз зная това. И цялото му старание да изглежда равнодушен няма да ме разубеди…“

През цялата тази вечер той малко говори с мене, но във всяка негова дума към Катя, към Соня, във всяко негово движение и всеки негов поглед аз виждах любов и не се съмнявах в нея. Беше ми само досадно и жал за него, че смята за нужно още да се крие и преструва на безразличен, когато всичко вече е тъй ясно и когато би било тъй лесно и просто да бъде тъй невъзможно щастлив. Но аз се измъчвах, сякаш бях извършила престъпление, че скочих при него в градинката. Все ми се струваше, че той ще престане да ме уважава за това и че ми се сърди.

След чая аз тръгнах към пианото, а той тръгна след мене.

— Изсвирете нещо, отдавна не съм ви слушал — каза той, настигайки ме в гостната.

— И аз исках… Сергей Михайлич! — казах, като го погледнах изведнъж право в очите. — Не ми ли се сърдите?

— За какво? — запита той.

— Че не ви послушах след обяда — казах аз и се изчервих.

Той ме разбра, поклати глава и се усмихна. Погледът му говореше, че би следвало да ми се поскара, но че той няма сили за това.

— Нищо не е станало, ние сме си пак приятели — казах аз, сядайки при пианото.

— Разбира се! — каза той.

В големия висок салон имаше само две свещи на пианото, останалото пространство беше полутъмно. През отворените прозорци надничаше светлата лятна нощ. Всичко беше тихо, само стъпките на Катя от време на време проскърцваха в тъмната гостна и неговият кон, вързан под прозореца, пръхтеше и удряше копито в лободата. Той седеше зад мене, тъй че аз не го виждах; но навсякъде в полутъмата на тая стая, в звуците, в самата мене чувствувах неговото присъствие. Всеки поглед, всяко негово движение, които аз не виждах, намираха отзвук в сърцето ми. Свирех сонатата-фантазия от Моцарт, която той ми бе донесъл и която научих пред него и за него. Аз съвсем не мислех за онова, което свиря, но, изглежда, свирех добре и ми се струваше, че той го харесва. Чувствувах насладата, която той изпитваше, и без да го гледам, чувствувах погледа, който бе устремен към мене откъм гърба ми. Съвсем неволно, продължавайки да движа пръстите си несъзнателно, аз се обърнах към него. Главата му се очертаваше ярко на светлия фон на нощта. Той седеше, опрял глава на ръце, и гледаше втренчено със сияещите си очи към мене. Аз се усмихнах, като видях този поглед, и престанах да свиря. Той също се усмихна и поклати с укор глава към нотите, за да продължа. Когато свърших, луната светеше по-ярко, дигнала се беше високо и в стаята освен слабата светлина на свещите през прозорците вече влизаше друга, сребриста светлина, която падаше на пода. Катя каза, че на нищо не прилича, дето спрях на най-хубавото място, и че съм свирила лошо; но той каза, че, напротив, никога не съм свирила тъй хубаво, както днес, и започна да ходи по стаите, през салона в тъмната гостна и пак в салона, като всеки път поглеждаше към мене и се усмихваше. И аз се усмихвах, дори ми се искаше да се смея без всякаква причина, толкова бях радостна от нещо, което се беше случило днес, преди малко. Щом само той излезеше от вратата, аз прегръщах Катя, с която бяхме при пианото, и започвах да я целувам по любимото ми местенце, по меката шия под брадичката; щом се върнеше, аз придавах уж сериозен израз на лицето си и едва се сдържах да не се засмея.

— Какво е станало днес с нея? — казваше му Катя.

Но той не отговаряше, а само ме поглеждаше и се смееше. Той знаеше какво бе станало с мене.

— Вижте каква нощ! — каза той откъм гостната, спрял се пред отворената към градината врата на балкона.

Ние отидохме при него и наистина това беше чудна нощ, каквато след туй никога не видях. Пълната луна се беше издигнала над къщата, зад нас, тъй че не се виждаше и половината от сянката на покрива, на стълбовете и платното на терасата лежеше отстрани en raccourci^[1] върху пясъчната пътека и могилката с цветята.

Всичко останало беше светло и залято със сребърна роса и лунна светлина. Широката цветна пътека, по която от единия край косо се стелеха сенките на гергините и подпорките, цялата светла и студена, блеснала с неравния чакъл, се губеше в мъглата и далечината. През дърветата се виждаше светлият покрив на оранжерията и откъм дола се вдигаше все по-гъста мъгла. Вече няколко голи храсти люляк, целите до най-малките клончета, бяха светли. Всички овлажнени от росата цветя можеха да се отличат едно от друго. В алеите сенките и светлините се сливаха тъй, че алеите сякаш бяха някакви люлеещи се и треперещи къщи. Надясно, в сянката на къщата, всичко беше черно, безразлично и страшно. Затова пък още по-светъл изплуваше от този мрак чудновато разклоненият връх на тополата, който, кой знае защо, се беше спрял тук, близо до къщи, горе в ярката светлина, а не бе отлетял далече някъде в губещото се синкаво небе.

— Да излезем да се поразходим — казах аз.

Катя се съгласи, но каза да обуя галошите си.

— Няма нужда, Катя — казах аз, — ето Сергей Михайлич ще ме хване под ръка.

Сякаш това можеше да ми попречи да измокря краката си. Но тогава това и на трима ни беше понятно и никак не ни учудваше. Той никога не беше ме хващал под ръка, но сега аз сама го хванах и той не се учуди. Тримата слязохме от терасата. Целият този свят, това небе, тази градина, този въздух не бяха същите, каквито ги познавах.

Като гледах напред по алеята, по която вървяхме, все ми се струваше, че по-нататък не може да се отиде, че там свършва светът на възможното, че всичко това трябва завинаги да бъде заковано в своята красота. Но ние вървяхме напред и вълшебната стена на красотата се разтваряше, пускаше ни и там също тъй, като че беше нашата позната градина с дърветата, пътеките, сухите листа. И ние като че ходехме по пътеките, стъпвахме върху кръговете от светлина и сенки и като че сухият лист шумолеше под краката ми и свежото клонче докосваше лицето ми. И като че това беше той, който бавно и тихо стъпяше до мене и държеше внимателно ръката ми, и като че това беше Катя, която, поскърцвайки с обувките си, вървеше редом с нас. И вероятно не друг, а луната на небето ни огряваше през неподвижните клони…

Но при всяка крачка зад нас и отпред отново се затваряше вълшебната стена и аз преставах да вярвам, че може още да се върви по-нататък, преставах да вярвам във всичко, което съществуваше.

— Ах! Жаба! — каза Катя.

„Кой и защо казва това?“ — помислих аз. Но после си спомних, че това е Катя, че тя се страхува от жаби и погледнах в краката си. Малка жабичка подскочи и замря пред мене и малката й сянка се виждаше върху светлата пръст на пътеката.

— А вие не се ли страхувате? — каза той.

Аз го потледнах. Една липа в алеята липсваше на онова място, където минавахме, и аз ясно виждах лицето му. То беше тъй прекрасно и щастливо…

Той каза: „Вие не се ли страхувате?“, а аз чувах, че казва: „Обичам те, мило момиче!“ „Обичам! Обичам!“ — повтаряше гласът му, ръката му; и светлината, и сянката, и въздухът, и всичко повтаряше същото.

Обиколихме цялата градина. Катя вървеше до нас със своите малки крачки и дишаше тежко от умора. Тя каза, че е време да се връщаме и на мене ми стана тъжно, тъжно за нея, бедната. „Защо тя не чувствува същото, което чувствуваме ние? — мислех си аз. — Защо не всички са млади, не всички са щастливи, както тази нощ и както ние с него?“

Върнахме се в къщи, но той още дълго не си отиваше, макар че пропяха петлите, че всички в къщи спяха и конят му все по-често и по-често удряше копито по лободата и пръхтеше под прозореца. Катя не ни напомняше, че е късно и ние, разговаряйки за най-празни неща, останахме, без да знаем това, до три часа̀ сутринта. Вече пееха трети петли и беше почнало да се разсъмва, когато той си отиде. Сбогува се както обикновено, без да каже нещо особено; но аз знаех, че от днес той е мой и аз няма вече да го загубя. Щом признах пред себе си, че го обичам, разказах всичко и на Катя. Тя беше радостна и трогната от туй, което й разказах, но, бедната, тя можа да заспи тази нощ, а аз още дълго, дълго ходих по терасата, слизах в градината и като си спомнях всяка дума, всяко движение, минах по ония алеи, по които бяхме минали с него. Аз не спах през цялата тази нощ и за пръв път в живота си видях изгрева на слънцето и ранно утро. И такава нощ, такова утро аз вече никога след това не видях. „Само защо той не ми каже просто, че ме обича? — мислех аз. — Защо измисля някакви си трудности, нарича се старец, когато всичко е тъй просто и прекрасно? Защо губи златно време, което може би вече никога няма да се върне? Нека каже: обичам те, с думи да каже: обичам те; нека вземе в ръката си моята ръка, да наведе глава над нея и да каже: обичам те. Нека се изчерви и да сведе очи пред мене, и тогава аз всичко ще му кажа. Не, няма да му кажа, а ще го прегърна, ще се притисна до него и ще заплача. Ами ако се лъжа, ако той не ме обича?“ — изведнъж ми дойде на ума.

Аз се изплаших от своето чувство — бог знае къде би могло да ме поведе то; спомних си и неговото, и моето смущение в градината, когато скочих при него, и ми стана тежко, тежко на сърцето. Сълзи потекоха от очите ми, аз започнах да се моля. И ме осени странна, успокояваща мисъл и надежда. Реших да постя от днес, да се причестя на рождения си ден и в същия този ден да стана негова годеница.

Защо? За какво? Как можеше да стане това? — Нищо не знаех, но от тази минута вярвах и знаех, че това тъй ще бъде. Вече съвсем съмна, хората започнаха да стават, когато се върнах в стаята си.