Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (17)

XV

Откакто се заловихме да следим заговорниците, Куман се промени. Обикновената му доверчивост и простосърдечието преминаха в другата крайност. Подозираше всички и всекиго. Спеше като заек и скачаше при най-малкия шум. Струва ми се, че никой от нас тримата не се повлия толкова от разкритията, които направихме, от задачата, която си поставихме, колкото Куман.

Тази сутрин, докато аз още се въртях из нашето жилище, той се вмъкна при мене и ми заговори с тайнствен шепот:

— Тодоре, онези са ни разкрили. Следят всяка наша крачка.

— Откъде разбра?

Куман ме заведе до изхода на шатрата и открехна платното. Посочи ми с пръст един воин, който се разхождаше на тридесетина крачки от нас, отиваше, връщаше се и почти не отмахваше поглед от шатрата ни.

— Виждаш ли го? От ранна утрин обикаля все така. Онези разбойници са го поставили да ни следи.

— Ако беше натоварен с такава задача, те щяха да го научат как да се крие — отвърнах аз след кратко размишление. — Сигурно други причини го водят пред шатрата ни. — Без колебание отместих „изядения от молци“ и излязох навън. Махнах на воина и го повиках: — Хей, приятелю, мене ли чакаш?

Той приближи сериозен, но не и смутен. Очите му ме оглеждаха с любопитство. Ако се съдеше по облеклото и въоръжението, беше от най-новите бранници във войската ни, тези, които се присъединиха към нас след „битката“ срещу Константин Тих.

— Тебе исках да видя, войводо — рече той доста свободно. — Зърнах те вчера, пък рекох да проверя ти ли си, или не си ти.

Разсмях се на тази шега, изречена като скоропоговорка.

— Аз съм аз — казах. — Ами ти кой си?

— Ех, войводо, войводо, сигурно много си преживял напоследък, щом толкова бързо забрави нашето село Слънчево…

Трябваше ми само миг, за да си спомня. Тези набити плещи, трезвите очи с постоянен израз на тиха тъга, прошарените кичури коса, които се подаваха под шлема му — те принадлежаха само на един от моите познати: на любезния ми хазяин от загубеното в планината селце.

— Чаславе! — извиках аз, като го прегърнах. — Добре дошъл, братко. Защо не ми се обади досега?

— От вчера съм в дружината и ето, като те видях, и дойдох да те намеря. Но, войводо — прибави той с упрек, — защо така ме излъга по-рано? Ние се чудехме защо те гонят вампирите на протоиракария, а ти си бил човек на избрания от бога. Да беше ни казал, че идваш в дружината, до един щяхме да те последваме.

Предпочетох да не отговоря. Въведох го в шатрата и го заразпитвах:

— Ами сега, Чаславе? Как стана така, че се озова тука?

— Как ли? Виждаш, всичко се нареди. От Слънчево и Пороище всички мъже са в народната войска.

— Какви мъже от Пороище? В цялото село намерих само един старец.

Часлав се ухили самодоволно.

— За него ми е думата. Дядо Никодим, Велегнявовия баща. Той е стар да върти меча, но затуй пък майсторски тегли лъка по струните на гъдулката и весели душите с песни. И Велегняв е тука, и Мирко, който беше с нас, когато те отървахме от кучетата, и Велихна…

— Кой пък е този Велихна? — прекъснах го аз.

— Не помниш ли богомила, който дойде в Слънчево по едно време с тебе? Този, който се скара с Велегняв? Той се казва Велихна. Отначало не можа да се примири с желанието ни да воюваме за Ивайло и остана да ни увещава. Стана обаче обратното — вместо той нас да убеди, ние убедихме него. Вчера нали беше на бойното поле? Онзи, който пръв извика „Да живее цар Ивайло!“, беше богомилът. Ще го видиш сега и просто не ще го познаеш. — Той потри ръце, доволен от преобразяването на своя другар. После продължи: — Ние разбрахме, че събират войска за бран срещу Ивайло, и си рекохме: „Я да се пишем войскари, та царят сам да ни заведе при нашия избраник, като ни храни по пътя.“ — Часлав подмигна хитро. — И виждаш, така и стана.

— А вашият владелец — полюбопитствувах аз — какво прави?

— Хлав ли? Добре е. Пратихме го там, където му е мястото, и сега се пържи в катрана на пъкъла. Първо отървахме земята от него, та тогава се писахме във войската. Аз пък се разправих с ватаса Калота. Имах стари сметки да уреждам с него, знаеш…

Дамян прекъсна сладкия ни разговор. Той се втурна в шатрата, повика ни — Куман и мене — настрана и зашепна оживено:

— Онези се готвят да вършат нещо. Забелязах ги, като си даваха знаци с ръце.

— Какво означаваха знаците им?

— Теофилакт каза на татарина да отиде по-късно в шатрата му. Сигурно ще се съберат да решават кога да действуват…

Положението ставаше лошо — онези навярно щяха да решат кога да действуват, а ние нямахме възможност да предприемем каквото и да било. Можеше ли някой от нас, войводите, да слухти край шатрата на ромееца и да не привлече вниманието на целия стан? След като се посъветвахме, аз предложих да пратим Часлав.

— Нямаме време за избор — каза Дамян. — Щом го познаваш…

— Отговарям за него като за себе си.

Обясних молбата ни на Часлав и той начаса̀ прие. Веднага се отправи към шатрата на Теофилакт, а ние със свити сърца се оттеглихме настрана и го наблюдавахме отдалече. Не говорехме. Всеки знаеше мислите и тревогите на останалите и това правеше думите излишни. Само по едно време Дамян каза тихо на ухото ми:

— Знаеш ли, Тодоре, аз трябва да ти искам прошка.

— На мене? — Изгледах го смаяно. — Че какво си ми сторил?

— Това е стара работа, но все ми тежи на сърцето. Мислех те за нечестен човек, братко, и те мразех. Неведнъж съм говорил на войводата срещу тебе. С какви ли не думи съм те наричал! Знаех как дойде в дружината, знаех, че си грък, и винаги се боях да не си изменник. Сега разбрах колко съм се лъгал. Моля те, ако можеш, прости ми.

Подадох му ръка. Той я стисна разчувствувано. Никога повече не стана дума за старата ни неприязън.

— Гледайте! — обади се Куман. — Татаринът отива на срещата.

Наистина, с безгрижна и бавна походка Касим бег минаваше през стана. Ние следяхме всяка негова стъпка и въпреки това едва успяхме да забележим, когато влезе в шатрата на ромееца. Всъщност той не влезе, а хлътна вътре, хлъзна се зад платнището с ловкостта на змия, която се провира между камъните. Секунда след това се подаде Теофилакт и огледа околността. Погледът му дори не се спря на безучастния Часлав, който лениво окопаваше съседната шатра. Но едва се спусна платното зад ромееца и нашият воин пресече десетината крачки до свърталището на съзаклятниците. Като си придаде вид, че продължава работата си, той се наведе до стената.

Съвещанието на двамата продължи малко, много по-малко, отколкото очаквахме. Часлав се отстрани от шатрата и почти веднага татаринът се изниза навън и продължи невинната си разходка. С кървясали от ненавист очи ние го проследихме, докато се загуби в далечината. После направихме знак на Часлав и той дотича при нас.

— Защо не ми казахте всичко за тези хора? — бяха първите му думи. — Защо не ме предупредихте, че ще говорят по гръцки?

Всичко беше загубено! Винаги става така: една малка недосетливост, пропущане на най-незначителна подробност, и в един миг планът може да отиде по дяволите. Не се сдържах и изругах гласно.

— Не се ядосвайте, войводи. — Воинът се усмихна победоносно. — Аз съм от граничен край. Бивали сме и под византийско владичество. Така че понаучихме и гръцки.

— Славен човек! — потупа го по рамото Дамян с такъв вид, като че планина се бе смъкнала от гърба му. — Казвай какво говориха.

— Те не приказваха дълго. Дори не се поздравиха като хората и единият рече: „Константин излезе глупак. Трябва да свършим всичко днес.“ „Кога?“ — запита другият. „Тази нощ. Ще го изненадаме в шатрата му.“ „Добре. Но и ти ще дойдеш с мене. Може да потрябва помощ.“ Първият глас помълча, сякаш не му бе станало твърде весело. „Ще ти дам някого от людете си.“ „Не — упорствуваше другият. — Ще дойдеш ти сам. Не искам и други да имат пръст в работата ни.“ След това побързаха да се разделят.

— Ясно — каза Куман прегракнало. — Не сме се измамили.

— Войводи! — горещо заговори пак Часлав. — Искам да дам живота си за Ивайло. Вие ми казахте, че се готви нещо срещу него. Не мога ли някак да ви бъда полезен?

— Не — рече Дамян.

— Да — поправих го аз. — В коя чета си?

— Зачислиха ме при Кънчо.

— Тази нощ стражи за стана ще дава моята чета. Обади се на Кънчо, че аз съм те повикал да говорим за Слънчево, и надвечер ела при мене. Ще бъдеш нощен страж пред шатрата на Ивайло. Ще си отваряш очите на четири и няма да прибираш меча в ножницата. Ако те нападнат, първо мушкай, че тогава питай кои са.

Доволен, задето продължавахме да му оказваме доверие, воинът се отдалечи бързо. Ние останахме с мислите си.

Захванахме да спорим за това, какво трябва да направим. Куман, който се страхуваше да не би от много умуване да позволим на разбойниците да извършат убийството, предлагаше чисто и просто да им отсечем главите. „Само мъртвият враг не е враг“ — повтаряше той старата пословица. Дамян смяташе, че сме събрали достатъчно доказателства за заговора, и настояваше да предупредим Ивайло и да го оставим той да реши съдбата на предателите. Аз държах на своята първоначална мисъл — да действуваме в последния момент, за да уловим убийците в положение, което ще изключва всяко съмнение за намеренията им. Спорът ни беше така ожесточен, че понякога се превръщаше в кавга. Накрая надделя мнението на Дамян; сломи съпротивата ни, като каза, че ако с предупреждението въпросът не се приключи, ще имаме достатъчно време до вечерта да се приготвим за залавянето на убийците или пък направо да ги премахнем.

И тъй, ние отидохме при войводата. Намерихме го в едно от любимите му занимания — от височината на една могила наблюдаваше обучението на бранниците. Приближихме и Дамян ме избута напред:

— Говори. На тебе се полага да му обясниш всичко.

Не беше време за нови спорове и аз започнах направо:

— Войводо, трябва да ти съобщя нещо.

Той бавно извърна глава към нас и се усмихна ласкаво.

— Вие също ли искате да ми съобщите нещо? — запита приятелите ми.

— Тодор ще говори и от наше име — отвърна Дамян.

— Добре. Да го чуем тогава. Започвай, Желязна ръка!

— Готвят се да те убият, войводо. Има заговор срещу тебе и ако не го осуетим, тази нощ ще бъде последната в живота ти.

Нарочно подбрах такива силни изрази, за да го накарам да почувствува сериозността на заплахата, но останах разочарован. Той даже не трепна. Лицето му запази приятната си усмивка. Зная за себе си, че не съм страхлив и че неведнъж съм заставал храбро срещу смъртта. Въпреки това признавам, че на Ивайлово място не бих могъл да запазя самообладание като неговото. Той попита спокойно:

— Кои са се заловили да ме препратят на онзи свят?

— Теофилакт, пратеникът на императора, и…

Ивайло кимна глава:

— Теофилакт е враг и от него може да се очаква такова нещо.

— … и Касим бег — натъртих аз.

Това име го жегна. Сърдечността изчезна от лицето му. Веждите му се сключиха в сърдит възел. Предполагам, че също така би се ядосал, ако кажех например Стан или Момчил.

— Касим бег ми е приятел — каза той отчетливо. — Който се съмнява във верността на приятелите ми, значи сам не ми е приятел.

— Но Ивайло… — Дамян се опита да допълни нещо, ала войводата рязко ни обърна гръб.

Спогледахме се и само с очи се разбрахме. Доброто намерение на Дамян, както се казва, удари на камък, а с него и също така доброто намерение на Куман. Изведнъж ни бе станало напълно ясно, че ако се случи нещо на татарина, Ивайло никога не ще повярва в основателността на постъпката ни. Оставаше само едно — да спипаме вълка, когато пъхне муцуна в кошарата.

Бързо се спусна есенната вечер. Ние я посрещнахме с тревога, със сърца, изпълнени с безпокойство и мрачни предчувствия. Разбира се, не можахме да хапнем нищо. Едва дочакахме тръбите да дадат знак за нощен сън и заехме местата си. Планът ни беше прост и според нас — много остроумен. Ние предполагахме, че заговорниците ще нападнат воина, който е на стража пред шатрата, ще го премахнат доколкото се може безшумно и ще се промъкнат вътре да извършат гнусното си дело. Затова се прикрихме срещу входа, а също наредихме през цялата нощ да се поддържа огън на тридесетина крачки от шатрата, за да имаме що-годе видимост.

Но времето течеше, а нищо не ставаше. Часлав бдеше неуморно, правеше по няколко крачки, за да се раздвижи, спираше, заслушан и в най-отдалечените звуци на нощта. Светлината на далечния огън изпращаше танцуващи пламъчета по острието на голия му меч.

Аз загубих представа за времето. Не знаех дали е още вечер, или наближава разсъмване. Започнах да мисля, че онези са отложили по някакви причини решението си. Някъде далеч пропя петел. Друг му отговори прегракнало. Изведнъж Часлав замръзна в неестествена стойка, после изрева:

— Измяна! На оръжие!

В същия миг се чуха и гласове от шатрата.

— Напред! — извиках аз и ние тримата се спуснахме нататък.

След това стана нещо невероятно, последното, което можех да очаквам. Платнището се отмести и зад него се подаде Теофилакт. Див, първичен ужас се четеше на смъртно бледото му лице. Очите му бяха облещени, устата отворена, рядката му дълга брада трепереше. Но най-чудноватото беше, че той не вървеше, а се носеше над земята. Почти веднага разбрахме причината: тънкият му врат бе обхванат от железните пръсти на Стан, който не го водеше, а го носеше като гъска във въздуха.

Обаче в този момент Теофилакт малко ни интересуваше. Затова ги изблъскахме настрана и се хвърлихме вътре.

Там мъждееше глинена лампа. В дрезгавия полумрак ние видяхме най-прекрасната гледка в живота си — прави в средата на шатрата, Ивайло и Касим бег се прегръщаха като братя и войводата говореше:

— Благодаря ти, Касиме. Ти беше страшен враг при Зеленото блато, но още тогава съзрях у тебе честното сърце. И не се измамих.

Ето какво се бе случило.

Без да се съобразяват с нашия план, двамата нападатели минали по съвсем различен път. Промъкнали се откъм гърба на шатрата и с остър нож срязали платното. Безшумно, като сенки, се вмъкнали вътре. Пламъчето на лампата трептяло. На одъра под шарена черга спял човек.

„Удри!“ — казали очите на Теофилакт.

„Не мога — отвърнал по същия начин Касим. — Страх ме е!“

— Мръсник! — изсъскал ромеецът и измъкнал тънък ханджар.

С лекотата на котка приближил до одъра, измерил с око къде ще е сърцето на спящия и ударил. Чуло се сухо хрущене — непредаваемото с думи хрущене на слама, през която се промушва острието на нож.

В този миг Теофилакт усетил допрян до гърба си върха на кривия татарски меч. Разбрал, че е загубен. Изпуснал ханджара и се обърнал. Зад него като тримата съдници в ада^[1] стояли Касим бег, Ивайло и Стан. Обхванат от смъртен страх, той дори не можал да моли за милост.

— Изхвърли този парцал! — казал войводата.

Стан сграбчил ромееца и го понесъл. Тогава го срещнахме и ние.

Всъщност аз трябваше да започна разказа си от по-далече, но началото, вярвам, вече се разбра. Касим минал през същите мъки, както и ние. Той също имал желание да убие византиеца още при първото му предложение. После като мене се разколебал, но веднага доверил всичко на Ивайло. И двамата устроили тази клопка на предателя. С необикновеното си самообладание и с вродената притвореност на своята раса Касим успял майсторски да подведе хитрия Теофилакт — впрочем и нас също — и да го докара до саморазобличението.

Нужно ли е да казвам, че останахме всички до сутринта, трескаво възбудени и щастливи, и един през друг споделяхме премеждията си?

 

 

Настъпи студен, изцъклен есенен ден.

Тръбите призоваха цялата войска да се събере на просторната поляна край стана, където се обучаваха воините. Хилядниците и стотниците се разтичаха, разнесоха се заповеди и скоро войската бе построена в четириъгълник, с лица, обърнати навътре. Ивайло, придружен от всички войводи на чети, влезе в квадрата. Посрещна го дружен вик за поздрав. Обикновено той отговаряше топло, но днес остана унесен, мълчалив и мрачен. Застана прав, подпрян на меча си. Ние се подредихме от дясната му страна. Отляво бяха нарочно извиканите велможи и стражи от свитата на Теофилакт, които страхливо и смутено се оглеждаха.

— Доведете онзи човек! — рече сухо войводата.

Повелята му бе предадена нататък. Двама грамадни воини докараха ромееца и го спряха пред него.

У Теофилакт се забелязваше явна промяна — в часовете след залавянето той се бе отърсил от ужаса си и сега стоеше външно спокоен, с обичайната си надменност.

— Разкажи на всички делата си! — заповяда Ивайло и аз преведох.

— Аз съм християнин — с пресилена гордост отвърна благородникът — и отговарям само пред бога.

— А служиш на сатаната! — изрева Момчил.

— Чакай, Момчиле — прекъсна го войводата. — Сега ще говоря само аз. — После се обърна пак към пленника: — Бог е далеко, но пред тебе има цял един народ. На него няма ли да отговаряш?

— Аз съм ромейски благородник и дължа отговор само на моя господар.

Разнесе се недоволно ръмжене, но Ивайло запази удивителното си самообладание.

— Добре, тогава аз ще говоря вместо тебе. — Той издигна глас към войската и с кратки думи преразказа делата на Теофилакт. После се обърна към нас, свидетелите на паметните събития от нощта: — Вярно ли е?

— Вярно е! — в един глас отвърнахме ние.

— Днес ще го съдим — каза войводата. — Кажете всички, каква трябва да бъде съдбата му?

— Смърт! — като един отговориха воините. По вида им или по заплашителния начин, по който беше извикана, ромеецът разбра тази дума. Той се усмихна презрително. Дали не намираше нелепа мисълта, щото тълпата селяци и вождът им Лахана да посегнат на особа като неговата?

Ивайло погледна въпросително и към нас, войводите.

— Смърт! — отсъдихме ние без колебание.

Теофилакт престана да се усмихва. Самонадеяността му се смени с леко безпокойство. Може би положението беше невероятно в неговите очи, но несъмнено започваше да става тревожно.

— Кажете и вие — обърна се войводата към членовете на свитата му. — Отговорете по съвест, без да се страхувате за себе си: какво заслужава Теофилакт?

Трудно беше за тази шепа хора да намерят някаква дума за отговор. Те не можеха да се присъединят към онези, които се готвеха да премахнат водача им, но същевременно не можеха и да го подкрепят. Престъплението му беше толкова голямо и така безспорно доказано, че правеше ненужен всеки опит за защита. Те замълчаха и наведоха глави.

Подсъдимият разбра, че е загубен. Отново видях неотразимия страх на лицето му, както беше през нощта, безумния страх от смъртта…

В напрегнатата тишина Ивайло произнесе високо:

— Той ни беше гост, а стана предател. Нека го сполети съдбата на предателите. Обесете го!

Теофилакт не дочака да му преведа решението на войводата. Той схвана истината, изписка диво и както беше с вързани на гърба ръце, се хвърли в краката му. Валяше се като свиня, плачеше и от устата му бликаше невъобразима бъркотия от молби, клетви и заплашвания. Пяна потече по брадата му. Ивайло се извърна с погнуса:

— Махнете го оттука!

Двамата воини-здравеняци вдигнаха скимтящия велможа и го понесоха. Строените дружини се разпиляха бавно. Мнозина отидоха да присъствуват при извършването на наказанието.

— Вие вече можете да се върнете във Византия — каза войводата на потресените чужденци. — Опишете на императора Михаил Палеолог какво се случи с пратеника му. Не скривайте и не преувеличавайте нищо. Нека той разбере какво е довело Теофилакт до бесилото. Кажете му още, че дори и насън не помислям да правя нещо на великата му страна. Искам между нас да има мир и разбирателство. Така му кажете!

Те се поклониха с ръце на гърдите и се оттеглиха заднишком. Ние също понечихме да си тръгнем, но Ивайло ни задържа.

— Чакайте. Трябва да обмислим нещо. Като осъдихме Теофилакта, ние постъпихме справедливо, — но в този случай справедливостта не ще ни донесе нищо хубаво. Михаил Палеолог не ще се примири тъй леко с двойната обида, която му нанесох: отказа да се оженя за дъщеря му Ирина и обесването на пратеника му. Сигурно скоро ще се разрази буря над главите ни.

— Нищо, войводо — извика безразсъдният Момчил, който иначе беше много опечален, че не е взел участие в събитията през нощта. — Ние пък ще разтърсим земята под краката им, както в деня на страшния съд.

— Народът чака почивка и мир, а не постоянни битки — рече войводата. — Ако войната дойде, ще се бием. Но преди това ще сторим всичко, за да я предотвратим. — Той помълча малко. Аз, пък навярно и всички други признахме правотата на думите му. Една война с Византия не е лесна работа! — Реших да отговоря на императора с мой пратеник. Като се има предвид съдбата на Теофилакт, него навярно не ще го очаква нищо весело. Кой от вас е съгласен да рискува живота си?

Като по заповед всички ние направихме крачка напред. Признателност смекчи очите на Ивайло.

— Знаех, че никой от вас не ще се уплаши и все пак… Благодаря ви, братя. Аз се спрях на Дамян. С него смятам като съветници да заминат дядо Борил, ако той се наема да издържи на седлото толкова дни път до Адрианопол, и Тодор. — Той се извърна към мене: — Да, Тодоре, и ти. Само ти измежду нас познаваш обичаите на цариградския двор. Зная, че отиването ти ще бъде по-опасно, отколкото за всеки от нас, защото императорът може да те посрещне като изменник, но нямаме друг избор.

Тази опасност изобщо не се бе мернала през ума ми. Аз мислех само за Калина и за мъката, която ще предизвика нашата раздяла. До мен дядо Борил сияеше от гордост, задето го бяха избрали за такава тежка мисия. И докато аз мълчах, той заговори нетърпеливо:

— Ще прегледам какво се намира при Георги и ще избера най-подходящото за дарове, Ивайло.

— Кога ще тръгнем? — попита Дамян.

— Мислех още днес, но не ще успеете да се приготвите. Затова тръгнете утре и бързайте, за да изпреварите людете на Теофилакт. Дано стигнете преди тях, че да говорите първи с императора.

Щом войводата ни освободи, отидох при Калина. Намерих я в шатрата й, облечена пак в яркоцветните си дрехи, но наметната с топло кожухче. Беше се навела над гергефа и везеше прелестни шевици.

— Калино, знаеш ли…

— Зная, Тодоре. — Тя остави ръкоделието. — Тази сутрин ме навести Ивайло, за да ми разкаже за нощната случка. Спомена и за заминаването ти. Попита ме — тя се изчерви виновно, — дали ще те пусна.

— И ти? Какво му отговори ти?

— Казах му, че ти ме обичаш, но че повече обичаш делото.

Какво можех още да й кажа? Тази дивна девойка притежаваше безпримерна доблест, от която се възхищавах и от която непрекъснато трябваше да се уча. Само онзи, който е щастлив като мене да срещне подобна жена, ще разбере чувствата, които ме изпълваха.

— Ще ме чакаш ли?

Тя вдигна бистрите си очи и ги потопи в моите.

— Ден и нощ, Тодоре. — Гласът й трепна от вълнение. — Не мисли, че ми е лесно да се разделим. Вярвай, огън изгаря душата ми. Но ние сме дали клетва и трябва да я изпълним. А ти… пази живота си! За мене го пази! Сърцето на жената се отваря само веднъж и когато някой влезе в него, то е завинаги.

— С мене ще бъде обещанието ти.

— Молитвите ми също ще те следват. И ще те пазят.

 

 

На другото утро нашият керван беше на път. Десет катъра носеха даровете за императора, избрани между богатствата, завладени от болярите. Освен един златен бокал, напръскан със скъпоценни камъни, и три сребърни блюда, имаше още петстотин перпери, три топа изящно кадифе, пчелен восък и много други скъпи неща. И катърите — здрави, охранени животни — щяха да останат в императорските конюшни.

Когато излязохме от стана, видяхме да виси на един клон почернелият труп на Теофилакт. Предателят беше заплатил греховете си.