Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (23)

XXIII

Много се промених! През последните дни, майор Алиас, аз бях язвителен. През последните дни, когато блиндираното нашествие нямаше срещу себе си нищо, поръченията с пожертвувани хора струваха на групата 2/33 седемнадесет от двадесет и три екипажа. Струва ми се, че ние приехме, и вие пръв от нас, да умрем, за да се изиграе играта. Ах! Майор Алиас, аз бях язвителен, но се лъжех!

Ние се държахме буквално, и вие пръв, за някакъв дълг, смисълът, на който бе замъглен. По инстинкт вие ни тласкахте не вече да победим — то беше невъзможно, — но да се създадем. Както нас, вие знаехте, че добитите сведения нямаше да бъдат предадени никому. Но вие спасявахте обредите, силата, на които бе скрита. Вие ни разпитвахте сериозно — като че нашите отговори можеха да послужат за нещо, — разпитвахте ни за парковете с танкове, за плоскодънните кораби, за камионите, за гарите, за влаковете по гарите. Вие, струва ми се, проявявахте възмутителна недобросъвестност, казвайки:

— Не е тъй! Не е тъй! Много хубаво се наблюдава от мястото на пилота.

Но все пак вие имахте право, майор Алиас! Аз разбрах това множество, над което летя, когато бях над Арас. Аз съм свързан само с оня, на когото давам. Разбирам само оногова, с когото съм свързан. Съществувам само дотолкова, доколкото ме хранят соковете на моите корени. Аз самият изхождам от това множество. Това множество изхожда от мене. При скорост петстотин и трийсет километра в час и двеста метра височина сега, когато слязох от моя облак, аз се приобщавам във вечерта с това множество като овчаря, който о един поглед преобразява, събира и стяга стадото. Това множество не е вече множество: то е народ. Как бих могъл да бъда без надежда?

Въпреки загиването от погрома аз нося в себе си, както след причастие, дълбоко и трайно радостно настроение. Аз потъвам в общата разпокъсаност и все пак съм като победител. Кой другар, връщайки се от поръчение, не носи в себе си победителя? Капитан Пенико ми разказа таз сутрешния си полет: „Когато някое от автоматичните оръжия стреляше много точно, аз се отклонявах, насочвайки се с пълна скорост право срещу него, съвсем ниско, почти досягайки земята, и му изсипвах един куп изстрели от картечница, които веднага угасяха тая червеникава светлина, както вятър угасява свещ. След една десета от секундата минавах като вихрушка над войниците… Сякаш оръдието избухваше. Прислугата на оръдието се разпръсваше, изпопадала при бягането. Като че играех на кегли.“ Пенико се смееше. Пенико се смееше великолепно. Пенико — капитанът — победител!

Аз зная, че поръчението ще преобрази хората — дори и оня картечник на Гавоал, който, хванат през нощта в построения от осемдесет военни прожектора храм, мина, като за войнишка сватба, под купола от саби.

— Можете да карате по деветдесет и четвърти.

Дютертр току — що се бе ориентирал по Сена. Слязох докъм сто метра. Земята влече към нас при скорост петстотин и трийсет километра в час големи люцернови или житни правоъгълници и триъгълници от гори. Изпитвам странно физическо удоволствие, като гледам тоя разгром на ледове, които предницата на моя кораб неуморно разцепва. Сена се показва. Когато я пресичам косо, тя се скрива, като че се завърта около себе си. Това движение ми доставя същото удоволствие, каквото полегналите дири, оставени по тревата от коса. Аз съм се настанил добре. Аз съм началникът на борда. Резервоарите държат. Ще спечеля от Пенико една чашка на покера с асове, сетне ще бия Лакардер на шах. Такъв съм, когато съм победител.

— Господин капитан… стрелят… ние сме в забранена зона…

Курсът на полета се изчислява от него. Аз съм чист от всякакъв укор.

— Много ли стрелят?

— Стрелят, колкото могат…

— Да завием ли?

— О, не…

В тона има признание за грешката. Ние изпитахме потопа. А у нас противосамолетната стрелба е пролетен дъжд.

— Дютертр… вижте… глупаво е да ни свалят у нас!

— … нищо няма да свалят… упражняват се! Дютертр е язвителен.

Аз не съм язвителен. Аз съм щастлив. Бих искал да разговарям с нашите хора.

— Хм… да… стрелят като…

Гледай ти, той бил жив, тоя! Забелязвам, че моят картечник никога до днес не бе проявявал самоволно съществуването си. Той бе изтърпял цялото приключение, без да почувствува потребността да общува с някого. Освен ако той е произнесъл: „Ах, ах, ах!“ — при най-силните оръдейни изстрели. Във всеки случай това съвсем не бяха доверителни излияния.

Но тук въпросът бе до неговата специалност: картечницата. Щом е въпрос за специалността, не можеш удържа специалистите.

Не мога да не противопоставя тия две вселени. Вселената на самолета и вселената на земята. Аз току — що увлякох Дютертр и моя картечник отвъд позволените граници. Ние видяхме Франция в пламъци. Видяхме морето да лъщи. Ние остаряхме на голяма височина. Бяхме се навели над една далечна земя, както над музейни витрини. Бяхме си играли в слънчевите лъчи о прашинките на неприятелските изтребители. Сетне отново слязохме. Хвърлихме се в пожара. Пожертвувахме всичко. И там узнахме за себе си повече, отколкото бихме узнали, ако бяхме размисляли десет години. Най-сетне излязохме от тоя десетгодишен манастир…

И ето че по тоя път, над който може би сме летели, възлизайки над Арас, керванът, който намираме отново, се е придвижил най-много с петстотин метра. Докато те преместят една повредена кола до крайпътния ров, докато сменят едно колело, удряйки неподвижни кормилото и изхвърляйки по напречния път разрушени остатъци, ние вече се връщаме в летището си.

Ние прекрачваме през целия разгром. Приличаме на поклонници, които не се измъчват от пустинята, макар че е мъка се движат в нея, защото сърцето им вече живее в светия град.

Нощта, която настъпва, ще настани това множество и ще го струпа в своя обор на нещастие. Стадото се наблъсква. От кого би могло да иска помощ то? Но на нас е дадено да тичаме към другарите си и струва ми се, че ние бързаме за някакъв празник. Така, ако в далечината свети една проста колиба, тя превръща и най-лютата нощ в коледна нощ. Там, дето отиваме, ние ще бъдем посрещнати. Там, дето отиваме, ще се приобщим с другите чрез вечерния хляб.

Стига ни за днес това преживяване: аз съм щастлив и уморен. Ще оставя на механиците самолета, обогатен със своите дупки. Ще съблека тежките си дрехи за летене и тъй като е много късно да спечеля на игра една чашка от Пенико, ще седна съвсем просто за вечеря между другарите си.

Ние сме закъснели. Ония другари, които закъснеят, не се връщат вече. Закъснели ли са те? Премного. Толкова по-зле за тях! Нощта ги люшва във вечността. На вечерята групата брои умрелите си.

Мъртвите стават по-хубави в спомените. Те остават завинаги обвеяни с най-светлата си усмивка. Ние ще се откажем от тая изгода. Ние ще изскочим контрабанда, подобно на прокълнатите ангели и на бракониерите. Майорът няма да хапне хапката си. Той ще ни погледне. Ще каже може би: „А!… Ето че дойдохте…“ Другарите ще мълчат. Те едва — едва ще ни изгледат.

Някога аз нямах голямо уважение към възрастните. Не бях прав. Човек никога не остарява. Майор Алиас! Хората са чисти и в часа на връщането си: „Ето те и тебе, ти, който си от нашите…“ И свенливостта носи мълчание.

Майор Алиас, майор Алиас… аз вкусих тая общност сред вас, както слепецът — огъня. Слепецът сяда и протяга ръце, без да знае отде иде неговото удоволствие. Ние се връщаме от нашите поръчения готови за едно възнаграждение с непозната сладост, което е просто — обичта.

Ние не разпознаваме обичта. Обичта, за която мечтаем, обикновено е по-бурна. Тук въпросът е за истинска обич: една мрежа от връзки, която създава човека.