Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (16)

XVI

Тежък е нашият опит от пътищата! Понякога имахме поръчение да хвърлим поглед през една само сутрин над Елзас, Белгия, Холандия, Северна Франция и над морето. Но повечето от нашите задачи са земни и най-често нашият кръгозор се стесняваше дотолкова, че се ограничаваше в задръстването на някой кръстопът! Така само преди три дни ние, Дютертр и аз, видяхме как се раздрусва селото, дето живеехме.

Навярно никога не ще се отърва от тоя настойчив спомен. Към шест часа сутринта, излизайки от къщи, Дютертр и аз се натъкнахме на неописуемо безредие. Всички гаражи, всички сайванти, всички хамбари бяха избълвали в тесните улици най-разнородни съоръжения — нови леки коли и стари автомобили, които от петдесет години са спели в праха, покрити с давност, двуколки за сено и товарни коли, автобуси и гальоти. Ако човек търсеше, би намерил в тоя панаир и едновремешни пътнически коли! Изровени са всички таратайки. Къщите изпразват в тях своите богатства. Влекат ги безредно към колите в скъсани от претъпкване вързопи. И те не приличат вече на нищо.

Те създаваха образа на къщата. Те бяха предмети на религиозно семейно преклонение. Всеки от тях на своето място, станал необходим от навиците, разхубавяван от спомените, имаше своята цена в това, че помагаше за създаването на една съвсем интимна родина. Но помислиха, че те са скъпоценни сами по себе си и ги откъснаха от камината им, струпаха ги едни върху други и сега тук има само предмети за тържище, които показват своята извехтялост. Повдига ти се, когато виждаш благочестивите свети предмети, събрани накуп.

Нещо се разлагаше пред нас.

— Вие сте полудели! Какво става тук? Собственицата на кафенето, дето отиваме, свива рамене:

— Евакуация.

— Защо, боже мой?

— Не знаем, кметът каза.

Тя е много заета. Изчезва по стъпалата. Дютертр и аз наблюдаваме улицата. В товарните коли, автомобилите, двуколките, колите с пейки — размесени деца, дюшеци и готварски съдове.

Особено жалки са старите автомобили. Кон, здраво стъпил на земята между о̀ковете на двуколката, вдъхва чувство на здраве. Конят съвсем не се нуждае от части, които се заменят. Една двуколка се поправя с три гвоздея. Но тук имаме една механическа ера с всичките й останки! Тия свързани помежду си бутала, клапи, магнети и зъбчати колела — докога ще могат да действуват?

— … капитане, бихте ли ми помогнали?

— Разбира се. За какво?

— Да изкарам автомобила от сайванта… Аз я гледам слисан.

— Но вие… вие не знаете да карате?

— О… по шосето ще мога… там не е толкова мъчно…

… Тя, зълвата и седемте деца…

По шосето! По шосето тя ще може да напредва със скорост двайсет километра на ден, със спирания на всеки двеста метра! На всеки двеста метра тя ще трябва да стяга спирачките, да спира, да прекъсва мотора, да сменя скоростите в бъркотията на неописуемото задръстване. Тя ще изпотроши всичко! И няма да има бензин! И масло! И дори вода, за която тя ще забрави.

— Внимавайте за водата. Вашият радиатор тече като решето.

— Да, колата не е нова…

— Ще трябва да карате осем дни… как ще можете?

— Не знам…

Преди да измине десет километра оттук, тя вече ще се сблъска с триколи, не ще може да спира мотора, ще пробие гумите. Тогава тя, зълвата и седемте деца ще почнат да плачат. Тогава тя, зълвата и седемте деца, потиснати от проблеми, които са свръх силите им, ще видят, че не могат вече да решават каквото и да било и ще седнат край пътя да чакат някой овчар. Но овчарите…

Овчарите съвсем липсват. Ние, Дютертр и аз, виждаме, че инициативата е на овцете. И тия овце вървят сред страшния шум на механически материали. Три хиляди бутала. Шест хиляди клапи. Всичкият този материал скърца, стърже, блъска. В някои радиатори водата ври. Тъй, с голяма мъка тръгва на път тоя обречен керван. Тоя керван без части за сменяване, без гуми, без бензин/ без механици. Какво умопобъркване!

— Не бихте ли могли да си останете в къщи?

— О, че как да не искаме да си останем в къщи!

— Е, защо тръгвате тогава?

— Казаха ни…

— Кой ви каза?

— Кметът…

Винаги кметът.

— То се знае. На всички щеше да е по-хубаво да си останехме в къщи.

Точно така е. Ние не усещаме тук атмосфера на паника, но атмосфера на ангария. Ние, Дютертр и аз, използуваме това, за да накараме някои да се опомнят:

— Ще сторите по-добре да разтоварите всичко. Ще можете поне да пиете вода от вашите чешми…

— Сигурно ще е по-добре!…

— Ами че вие сте свободни.

Ние победихме. Образува се една група. Слушат ни. Клатят одобрително глави.

— … има право капитанът!

Сега ония, които ме послушаха, ме сменят. Убедих един кантонер, който говори по-разпалено от мене:

— Аз постоянно разправях! Щом излезем на шосето, ще пасем чакъл.

Те обсъждат. Съгласяват се. Ще останат. Някои отиват да увещават други. Но ето че се връщат обезсърчени.

— Не става. И ние ще трябва да вървим.

— Защо?

— Хлебарят е заминал. Кой ще прави хляб? Селото вече е объркано. То се е пробило на много места. Всичко ще изтече през същата дупка. Няма надежда.

Дютертр изразява мисълта си:

— Драмата е в това: накараха хората да мислят, че войната е нещо ненормално. Някога те си оставаха по домовете. Войната и животът се смесваха…

Собственицата на кафенето се появява отново. Тя мъкне един чувал.

— След четиридесет и пет минути отлитаме. Имате ли малко кафе?

— О, клетите ми момчета…

Тя бърше очи… О, тя не плаче заради нас. Нито заради себе си. Плаче сега от изтощение. Усеща се вече потънала в разрухата на кервана, който на всеки километър ще се разпада все повече.

По-надалеч, от време на време, тук-таме из полето неприятелските изтребители, летящи ниско, ще избълват с картечниците си по някоя вихрушка от изстрели върху това окаяно стадо. Но най-учудващото е, че те не са много настойчиви. Няколко коли се подпалват, но не са много. И има малко убити. Това е един вид излишество, нещо като съвет. Или ухапване на кучето по крака, за да накара стадото да върви по-бързо. А тук, за да посее безредие. Но тогава пък защо са тия местни, единични действия, които са почти без значение? Неприятелят не се мъчи да разстрои кервана. Вярно е, че керванът няма нужда от него…, за да се разстройва. Машината се разстройва самоволно. Машината е създадена за мирновременно, неподвижно общество, което разполага с всичкото си време. Когато липсва човекът, който да я кърпи, нагласява и боядисва, машината остарява със замайваща бързина. И довечера тия коли ще изглеждат като хиляда годишни.

Струва ми се, че присъствувам на агонията на машината.

Оня там шиба коня си с величавост на цар. Той се мъдри на седалката, много важен и весел. Предполагам, че е пийнал.

— Вие като че сте доволен!

— Това е свършекът на света!

Изпитвам някаква глупава мъка, мислейки си, че всички тия работници, всички тия малки хора, със съвсем определени служби, с толкова различни и толкова ценни качества, ще бъдат довечера само паразити и гадни насекоми.

Те ще се пръснат из полята и ще ги опасат.

— Кой ще ви храни?

— Не знаем…

Как могат да се продоволствуват милиони преселници, разпилени из пътищата, дето се върви със скорост от пет до двайсет километра на ден? Но и да съществуваше продоволствие, би било невъзможно да се изпрати!

Тая смесица от хора и от железария ме кара да си спомня Либийската пустиня. Прево и аз живяхме тогава сред една местност, дето никой не може да живее, местност, цялата покрита с черни камъни, които блестяха под слънцето, местност, стегната с желязна кора…

И аз гледам това зрелище с някакво отчаяние: облак скакалци, връхлетял върху чакъла, може ли да живее дълго?

— И ще чакате да завали, за да имате вода?

— Не знаем…

От десет дни през тяхното село бяха минавали, без, почивка, бежанци от север. Цели десет дни те бяха присъствували на това не свършващо преселение. Дойде и техният ред. Те се нареждат в процесията. О, без надежда.

— По-хубаво щеше да ми бъде да си умра в къщи…

— На всички щеше да ни бъде по-хубаво да си умрем в къщи.

И точно така е. Макар че никой не желаеше да замине, цялото село се сриваше като пясъчен дворец.

Ако Франция имаше резерв: и войски, отправянето на тия резервни войски би било решително възпрепятствувано от задръстването на пътищата. В краен случай, въпреки повредените и спрели коли, въпреки накачените една върху друга коли и безнадеждните струпвания по кръстопътищата, може да се слезе надолу заедно с течението, но как ще се върви нагоре?

— Няма никакви резервни войски — казва ми Дютертр — и това оправя всичко…

Говори се, че от вчера правителството е забранило евакуирането на селата. Но заповедите се разпространяват бог знае как, защото по пътищата не е възможно никакво движение. Колкото до телефонните съобщения — те пък са задръстени, прекъснати или съмнителни. И освен това не е въпрос за даване на заповеди. Въпросът е да се измисли отново някаква нравственост. От хиляда години учат хората, че жените и децата трябва да бъдат запазени от войната. Войната е за мъжете. И кметовете и техните помощници, и учителите знаят тоя закон. Ненадейно те получават заповед да забранят евакуацията, тоест — да принудят жените и децата да останат под бомбардировките. Ще им трябва един месец, за да нагласят съзнанието си според тия нови времена. Не се събаря с един удар цяла система на мислене. А неприятелят напредва. И кметовете, помощниците им и учителите хвърлят хората си на шосето. Какво трябва да правят? Къде е истината? И тръгват тия овце без овчар.

— Няма ли лекар тук?

— Не сте ли от това село?

— Не. Идем още по от север.

— Защо ви е лекар?

— Жена ми ще роди в двуколката…

Сред кухненските съдове, в пустинята на тия стари железни остатъци, затрупали целия свят, тя ще ражда като върху тръни.

— Не можахте ли да предвидите това?

— Пътуваме вече четири дни.

Защото пътят е могъща река. Къде ще спреш? Селата, които тя помита едно след друго, се изпразват сами, като че се пукат и изтичат на свой ред в общия отводен канал.

— Не, няма лекар. Лекарят на групата ни е далеч на двайсет километра.

— Е, добре.

Човекът избърсва лицето си. Всичко се руши. Жена му ражда насред улицата между готварските съдини. Тук няма нищо жестоко. На първо място това е до чудовищна степен извън всичко човешко. Никой не се оплаква, оплакванията нямат вече смисъл. Жена му ще умре, той не се оплаква. Така е сега. Това е един лош сън.

— Да можеше поне да се спрем някъде…

Да намериш някъде едно истинско село, истинска странноприемница, истинска болница… но и болниците се евакуират бог знае защо! Такова е правилото на играта. Няма време да се измислят нови правила. Да намериш някъде истинска смърт! Но няма вече истинска смърт. Има човешки тела, които се развалят както автомобилите.

И чувствувам навсякъде една изтощена бързина, бързина, която се е отказала от бързината. Бягаш със скорост пет километра на ден от танковете, които напредват през полето с повече от сто километра, и от самолетите, които се носят с шестстотин километра в час. Така изтича сиропът, когато бутилката се обърне. Жената на тоя тук ражда, но той разполага с безпределно време. Това е неотложно. И същевременно не е вече. То виси в несигурно равновесие между неотложното и вечността.

Всичко се променя, става бавно, като рефлексите на издъхващ човек. Думата е за едно безбройно капнало стадо, което тъпче през кланицата. Пет ли, десет ли милиона са хвърлени върху настилката? Цял един народ тъпче на място от умора и мъка пред прага на вечността.

И наистина аз не мога да проумея как ще се оправят те, за да останат живи. Човекът не се храни с клони от дървеса. Хората сами подозират смътно това, но почти не се страхуват. Откъснати от обстановката си, от работата си, от задълженията си, те са загубили напълно същината си. Самата им личност се е изхабила. Те почти не са същите хора. Те почти не съществуват. По-късно сами ще си измислят страдания от това време, но те страдат най-вече от болки в кръста поради прекомерните вързопи, които мъкнат, поради премногото бохчи, които се скъсват и от които се изтърсват носените в тях неща, поради премногото коли, които трябва да тикат, за да ги подкарат.

Нито дума за погрома. Поражението е очевидно. Не чувствувате потребност да тълкувате онова, което е самата ваша същност. Те „са“ погромът.

Виждам внезапно и остро Франция, на която вътрешностите се изсипват. Трябва бързо да се зашият. Не бива да се губи нито секунда: иначе те са обречени…

Ето че започва. Като риби на сухо, те вече се задушават.

— Няма ли мляко тук?

Да умреш от смях при тоя въпрос!

— Детето ми от вчера не е пило нищо…

Става дума за едно бозайниче на шест месеца, което още вдига много шум. Но тоя шум няма да продължи: рибите на сухо… Тук няма никакво мляко. Тук има само стара железария. Нищо друго, освен огромен куп безполезна стара железария, която, разпадайки се на всеки километър, губейки бурмите, гайките, ламарините си, влече в едно съвсем безполезно преселение тоя народ към небитието.

Носи се слух, че няколко километра по на юг самолети обстрелват пътя с картечници. Говорят дори за бомби. Наистина чуваме глухи взривове. Слухът несъмнено е верен.

Но множеството не се плаши. Струва ми се дори, че малко се оживява. Тоя определен риск му се струва по-полезен, отколкото да потъне в железарията.

Ах, каква скица ще начертаят по-късно историците! Какви оси ще измислят те, за да дадат значителност на тая каша! Ще вземат думата на един министър, решението на някой генерал, разискванията в някоя комисия и от тоя парад на призраци ще направят исторически разговори с отговорности и далечни прозрения. Те ще измислят приемане на известни неща или съпротива, героични защитни речи, подлости. А аз добре зная какво е евакуирано министерство. Случаят ми позволи да посетя едно евакуирано министерство. Веднага разбрах, че щом едно правителство се е преместило, то вече не е правителство. Също като тялото. Ако почнете също тъй да ги местите — стомаха тук, черния дроб там, червата другаде, — тая сбирка не е вече организъм. Прекарах двайсет минути в министерството на въздухоплаването. Е да, един министър проявява власт върху своя разсилен! Чудодейна власт. Защото една звънчева жица все още свързва министъра с разсилния. Една непокътната жица. Министърът натиска едно копче и разсилният дохожда.

Да, това е успех.

— Колата ми — казва министърът.

Властта му стига дотук. Той кара прислужника да действува. Но разсилният не знае дали някъде по земята съществува министерски автомобил. Никаква електрическа жица не свързва разсилния с някой шофьор на автомобил. Шофьорът се е загубил нейде във вселената. Ония, които управляват, какво могат да узнаят за войната? Връзките са толкова невъзможни, че на нас например биха ни трябвали осем дни да извършим някое поръчение за бомбардиране на една блиндирана дивизия, открита от нас. Какви известия може да получи едно правителство от тая страна, която е изтърбушена? Новините напредват със скорост от двайсет километра на ден. Телефоните са задръстени или повредени и нямат възможност да поставят в неговата истинска тежест съществото, което засега се разлага. Правителството потъва в пустота: една полярна пустота. От време на време до него стига безнадеждно неотложен, но абстрактен зов, изразен само в три реда. Как биха узнали отговорните лица дали десет милиона французи не са умрели вече от глад? И зовът на десет милиона хора се съдържа в едно изречение. Потребно е едно изречение, за да кажеш:

— Среща в четири часа у X.

Или:

— Казват, че са умрели десет милиона души.

Или:

— Блоа гори.

Или:

— Намериха вашия шофьор.

Всичко това на същата плоскост. Изведнъж. Десет милиона души. Колата. Източната армия. Западната цивилизация. Намериха шофьора. Англия. Хляба. Колко е часът?

Дават ви седем букви. Седем букви от библията. Възстановете ми с тях библията.

Историците ще забравят реалното. Те ще съчинят мислещи личности, свързани чрез загадъчни нишки с един свят, който може да се изразява, който разполага със здрави общи схващания и който съобразява важните решения според четирите правила на картезианската логика. Те ще отделят силите на доброто от силите на злото. Героите от изменниците. Но аз ще поставя един въпрос:

— За да измениш, трябва да бъдеш отговорен за нещо, да управляваш нещо, да действуваш върху нещо, да познаваш нещо. Днес това значи да дадеш доказателства за гениалност. Защо не дават отличия на изменниците?

Мирът вече се показва по малко навсякъде. Това не е добре очертан мир, който настъпва като нов етап на историята след войната, приключена недвусмислено с един договор. Става дума за период, който не може да се именува, който е край на всяко нещо. Край, който няма свършване. Въпросът е за една мочурлива почва, дето затъва всеки устрем. Не се чувствува приближаването на някакво добро или лошо приключение. Напротив, навлиза се постепенно в загниване на нещо временно, което прилича на вечността. Нищо няма да се приключи, защото липсва вече възелът, чрез който може да се хване страната, както хващат удавница с ръка, вкопчена в косите й. Всичко се е разстроило. И най-вълнуващото усилие донася само кичур коса. Мирът, който иде, не е плод на решение, взето от човека. Той се разпространява като проказа.

Там, под мене, по тия пътища, дето керванът се разпокъсва, дето германските блиндирани коли убиват или дават вода, е също както в ония кални местности, дето земя и вода се смесват. Мирът, който вече се намесва във войната, довежда войната до загниване.

Един от моите приятели, Леон Верт, чул по пътя някаква дума с огромно значение, за която ще разкаже в една голяма книга. Вляво от пътя са германците, вдясно, французите. Помежду им — бавната вихрушка на преселението. Стотици жени и деца, които се измъкват, както могат, от своите горящи коли. И тъй като един артилерийски поручик, попаднал въпреки волята си между задръстените коли, се опитва да стреля с едно седемдесет и пет сантиметрово оръдие, обстрелвано от неприятеля, и тъй като неприятелят не го улучва, но коси пътя, майките отиват при поручика, който, потънал в пот, упорствуващ в своя неразбираем дълг, се мъчи да спаси една позиция, която не ще удържи и двайсет минути (те са тук само дванайсет души!), и викат:

— Махайте се! Махайте се! Вие сте подлеци! Поручикът и войниците му си отиват. Те навсякъде се сблъскват с тия проблеми на мира. Наистина децата не бива да бъдат избивани по пътя. А всеки войник, който стреля, трябва да стреля в гърба на някое дете. Всеки камион, който напредва или се опитва да напредва, рискува да осъди на смърт едно множество. Защото, напредвайки срещу течението, той неотвратимо задръства целия път.

— Вие сте луди! Оставете ни да минем! Децата умират!

— Ние водим война…

— Каква война? Къде водите война? За три дни в тая посока вие ще напреднете шест километра!

Те са няколко заблудени войници, тръгнали с камион за среща, която от много часове вече сигурно е безцелна. Но те са изцяло изпълнени от своето чувство за дълг:

— Водим война…

— … ще сторите по-добре, ако ни приберете! Това е безчовечно!

Едно дете реве.

— Ами това…

Това вече не вика. Няма мляко, няма викове.

— Ние водим война…

Те повтарят своята формула с отчайваща глупост.

— Но вие няма да стигнете никога до войната! Ще пукнете тук заедно с нас!

— Ние водим война…

Те вече не знаят добре какво казват. Те вече не знаят добре дали водят война. Те никога не са видели неприятеля. Носят се с камиона към някакви цели, по-измамни от миражите. Срещат само тоя мир на гнилотата.

Тъй като безредието е слепило всичко, те слизат от камиона си. Заобикалят ги:

— Имате ли вода?

И те споделят водата си.

— Хляб?…

Разделят хляба си.

Ще я оставите да пукне ли?

В оная повредена кола, отместена в крайпътния ров, една жена хърка.

Измъкват я. Пъхат я в камиона.

— Ами това дете?

Пъхат и детето в камиона.

— Ами тая, която ще ражда?

Пъхат и нея.

Сетне друга една, защото плаче.

След едночасови усилия измъкват камиона. Обръщат го към юг. Като блок, понесен от ледове, той ще следва реката от бежанци. Войниците станаха привърженици на мира, защото не срещнаха войната.

Защото мускулатурата на войната е невидима. Защото, когато нанасяте удар, удряте някое дете. Защото на мястото, дето трябва да срещнете войната, вие се натъквате на жени, които раждат. Защото толкова безполезно е да смятате, че можете да предадете съобщение или да получите заповед, колкото да почнете спор със Сириус. Няма вече война. Има само хора.

Те са привърженици на мира. По силата на нещата те са се превърнали в механици, лекари, пазачи на стада, волни носачи. Те поправят колите на тия хорица, които не могат да излекуват своята стара железария. И в работата, която вършат, тия войници не знаят дали са герои или подлежащи на военен съд. Те не биха се учудили, ако ги наградят. Нито ако ги изправят до стената с дванайсет куршума в главата. Нито ако бъдат демобилизирани. Нищо не би ги учудило. Отдавна вече те са прехвърлили границите на учудването.

Това е една безпределна каша, дето никаква заповед, никакво движение, никаква новина, никаква вълна от каквото и да било не може никога да се разпростре на повече от три километра. И също както селата се сриват едно след друго в канала за нечистотии, също тъй тия военни камиони, обсебени от мира, се превръщат един след друг в мирни камиони. Тия шепи хора, които драговолно биха приели смъртта — но тям не се поставя въпросът да умрат, — приемат задълженията, които срещат по пътя си, и поправят ока на тая стара талига, дето три монахини са натъпкали за бог знае какво поколение, към бог знае какво убежище от вълшебна приказка, дванайсет малки деца, заплашени от смърт.

Също като Алиас, когато прибираше револвера в джоба си, аз не бих осъждал войниците, които отказват да се бият. Кое би ги вдъхновило? Отде ще дойде вълната, която би ги досегнала? Де е образът, който би ги обединил? От останалия, свят те не знаят нищо друго, освен тия винаги безумни слухове, които, родили се по три-четирикилометровия път във вид на смешни хипотези, разпространявайки се бавно в тая трикилометрова каша, добиват характер на сериозни твърдения, Съединените щати са се намесили във войната. Папата се самоубил. Руските самолети опожарили Берлин. Преди три дни подписано примирие. Хитлер слязъл в Англия.

Няма овчар за жените или за децата, но няма също и за мъжете. Генералът влиза във връзка със своя ординарец. Министърът — със своя разсилен и може би ще го преобрази чрез красноречието си. Алиас влиза в досег със своите екипажи. И може да ги убеди да жертвуват живота си. Подофицерът от военния камион влиза в досег с дванадесетте души, които зависят от него… Но му е невъзможно да се свърже с каквото и да било друго. Ако предположим, че някой гениален началник, способен по чудо да обхване с един поглед общото положение, измисли план, годен да ни спаси, тоя началник, за да се прояви, ще разполага само с една звънчева жица от двайсет метра. И като маневрираща войскова маса, за да може да победи, ще разполага с разсилния, ако съществува изобщо на другия край на жицата някакъв разсилен.

Когато тия пръснати войници, части от разместени войскови единици, вървят по изпълнените с неизвестност пътища и са само безработни бойци, те не проявяват отчаянието си, което се приписва на победените родолюбци. Вярно е, че те смътно желаят мира. Но за тях мирът не е нищо друго, освен край на това безредие, за което няма име, и възвръщане към една определена същност на човека, па била тя и най-скромна. Така бившият обущар мечтае да кове гвоздеи. Заковавайки гвоздеите, той като че би изковал света.

И ако те вървят право пред себе си, това е последица от общата разруха, която ги разделя един от други, а не поради ужас от смъртта. Те нямат ужас от нищо: те са празни.