Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (19)

XIX

— Сто седемдесет и два.

— Разбрано. Сто седемдесет и два.

Добре, сто седемдесет и два. Епитафия: „Поддържал правилно курс сто седемдесет и два.“ Колко ли време ще трае това странно предизвикателство? Аз летя на височина седемстотин метра под таван от тежки облаци. Ако се издигна само с трийсет метра, Дютертр би ослепял. Трябва да останем видими и с това да дадем на германските оръдия един съвсем лесен, като за учениците, прицел. Седемстотин метра височина е забранена височина. Ставаш прицелна точка за цялата равнина. Привличаш изстрелите на цяла армия. Уязвим си за всички калибри. Оставаш цяла вечност в полето за обстрел на всякакво оръжие. Това вече не е стрелба, а тояга. Като че предизвикваш хиляди тояги да отбрулят един орех.

Аз проучих добре въпроса: не може да става дума за парашути. Когато повреденият самолет се гмурне към земята, само отварянето на дупката за скачане ще заеме повече секунди, отколкото падането позволява. За отварянето са необходими седем завъртания с манивела, която не иска да се движи. Свръх всичко при пълна скорост капакът на дупката се изкривява и не се хлъзга по жлеба.

Така е. Някой ден все трябваше да глътнеш хапа! Церемониалът не е сложен: да държиш курс сто седемдесет и два. Моя е вината, че съм остарял. Това е. Бях толкова щастлив в детинството си. Аз казвам това, но дали е истина?

В онова преддверие аз вече карах по курс сто седемдесет и два. Поради чичовците.

Детинството сега именно става сладостно. Не само детинството, но и целият минал живот. Аз го виждам в перспектива, като някоя равнина…

И струва ми се, че съм все същият. Това, което изпитвам, винаги съм го изпитвал. Несъмнено моите радости или моите тъги променяха обекта си, но чувствата са останали същите. Бях щастлив или нещастен както сега. Наказваха ме или ми прощаваха. Работех добре. Работех лошо. Зависеше от дните…

Най-далечният ми спомен ли? Имах една гувернантка, тиролка, която се казваше Паула. Но това дори не е спомен: то е споменът от един спомен. Когато бях петгодишен, Паула бе в моето преддверие само една легенда. Години наред около Нова година майка ни казваше: „Има писмо от Паула!“ За нас, децата, това беше голяма радост. Но защо бяхме щастливи? Никой от нас не си спомняше Паула. Тя се бе върнала в своя Тирол. Значи, в своята тиролска къща. Нещо като къщичка-барометър, загубена в снега. И в слънчевите дни Паула се появяваше на вратата, както във всички къщички-барометри^[1].

— Хубава ли е Паула?

— Очарователна.

— В Тирол времето често ли е хубаво?

— Винаги.

В Тирол времето беше винаги хубаво. Къщичката — барометър избутваше Паула навън, много далеч, на нейната снежна поляна. Когато се научих да пиша, накараха ме да пиша писма на Паула. Аз й казвах: „Мила Паула, много ми е драго, че ви пиша…“ Това беше нещо като молитвите, защото аз не я познавах…

— Сто седемдесет и четири…

— Разбрано. Сто седемдесет и четири.

Прието — сто седемдесет и четири. Ще трябва да се измени епитафията. Странно как животът изведнъж се съсредоточава. Събирах багажа си от спомени. Те никога вече не ще послужат за нищо. Нито на никого. Спомням си една голяма любов. Майка ни казваше: „Паула пише да целунем всички ви заради нея…“ И майка ни целуваше всички заради Паула.

— Паула знае ли, че съм пораснал?

— Разбира се, знае.

Паула знаеше всичко.

— Господин капитан, те стрелят.

Паула, стрелят по мене! Хвърлям поглед към висотомера: шестстотин и петдесет метра. Облаците са на седемстотин метра. Добре. Не мога нищо да сторя. Но под моя облак светът не е черникав, както смятах, че ще бъде: той е син. Това е здрачният час и равнината е синя. Тук-таме вали. Синьо от дъжд…

— Сто седемдесет и осем.

— Разбрано. Сто седемдесет и осем.

Прието — сто седемдесет и осем. Пътят към вечността лъкатуши много… Но колко спокоен ми изглежда тоя път! Светът прилича на овощна градина. Преди малко беше като сух чертеж. Всичко ми изглеждаше нечовешко. Но аз летя ниско, някак като в близък свят. Има уединени дървета или дървета, събрани в малки китки. Срещаш ги. И зелени ниви. И къщи с червени керемиди с човек пред портата. И наоколо хубав пороен син дъжд. В такова време Паула несъмнено бързо би ни прибрала в къщи…

— Сто седемдесет и пет…

Моята епитафия загубва доста много от своето сурово благородство: „Поддържал курс сто седемдесет и два, сто седемдесет и четири, сто седемдесет и осем, сто седемдесет и пет…“ Изглеждам непостоянен човек. Я гледай! Моторът ми кашля! Той изстива. И аз затварям капаците на металната покривка. Добре. Тъй като сега е времето да отворя допълнителния резервоар, дърпам лоста. Нищо ли не съм забравил? Хвърлям бърз поглед към налягането на маслото. Всичко е в ред.

— Почва да става лошо, господин капитан… Чуваш ли, Паула? Почва да става лошо. И все пак не мога да не се учудвам от тая синева на вечерта. Тя е толкова необикновена! Тоя цвят е толкова дълбок. И тия овощни дървета, които минават, сливови дървета може би. Аз влязох в този пейзаж. Край на витрините! Аз съм крадец, скочил през стената. Вървя с големи крачки по мокра люцерна и крада сливи. Паула, това е чудновата война. Тъжна война и цялата синя. Аз съм се малко заблудил. Открих тая странна земя, когато остарявам… О, не, не се страхувам. Само малко е тъжно и това е всичко.

— Карайте лъкатушно, господин капитан!

А това е нова игра, Паула! Натискаш с крак надясно, натискаш с крак наляво и объркваш стрелците. Когато падах, излизаха ми подутини. Ти си ги церила сигурно с компреси от арника. Мене страшно ще ми трябва арника. Нали все пак… чудесна е синевата на вечерта!

Там напред ми бяха хвърлени три различни копия. Три дълги отвесни и блестящи копия. Бразди от светещи куршуми или светещи снаряди от малък калибър. Всичко това златисто. Видях внезапно във вечерната синева как бликва блясъкът на тоя полилей с три клона…

— Господин капитан! Отляво стрелят много силно! Карайте косо!

Натискам с крак.

— А, става още по-сериозно…

Може би…

Става още по-сериозно, ала аз съм в глъбините на нещата. Разполагам с всичките си спомени и с всичките си събрани запаси, и с всичката си обич. Разполагам с детинството си, което се губи в нощта като корен. Аз започнах живота си с тъгата на един спомен… Става още по-сериозно, ала не съзирам в себе си нищо от онова, което мислех, че ще чувствувам, изправен срещу тия остри нападения на падащи звезди.

Аз съм в местност, която вълнува сърцето ми. Привечер е. Между бурите има големи плоскости светлина вляво, които издигат цветни стъклени прозорци. Аз почти пипам с ръка на две крачки от мене всички неща, които са хубави. Тия сливови дървета с плод. Тая земя, лъхаща на земя. Трябва да е хубаво да вървиш по влажната земя. Знаеш ли, Паула, аз се нося полека, полюлявайки се отдясно наляво, като двуколка за сено. Ти смяташ, че самолетът е нещо бързо… то се знае, ако човек разсъждава! Но ако забравиш машината, ако гледаш — ти просто все едно, че се разхождаш из полето…

— Арас…

Да. Много далеч напред. Но Арас не е град. Арас е само червен фитил върху синия фон на нощта. Върху фона на бурята. Защото положително вляво и право насреща ни се готви силна вихрушка. Здрачът не може да обясни тоя полумрак. За да може да се оцежда толкова мрачна светлина, трябва да има грамади от облаци…

Пламъкът на Арас порасна. То не е пламък. Пожарът се разпространява както ракът, оставяйки наоколо си само един ръб от жива плът. Но тоя червен фитил, който непрестанно се подхранва, е фитил на лампа, която бе почнала малко да пуши. Пламък без трепет, сигурен, че ще продължава, добре нагласен със запаса си от масло. Усещам тоя пламък като омесен от плътно, почти тежко вещество и раздвижван от време на време от вятъра, както се навежда някое дърво. Да… дърво. Това дърво е хванало Арас в мрежата на корените си. И всички сокове на Арас, всички запаси на Арас, всички съкровища на Арас възлизат, преобразени в мъзга, за да хранят дървото.

Виждам тоя пламък, от време на време прекалено тежък, как губи равновесие надясно или наляво, как бълва по-черен дим и как после отново става както по-рано. Но все още не съзирам града. Цялата война е изразена накъсо в тая светлина. Дютертр казва, че става още по-сериозно. Той наблюдава отпред по-добре от мене. Все пак отначало аз съм изненадан, че тая отровна равнина проявява снизхождение — хвърля малко звезди.

Да, но…

Ти знаеш, Паула, че във вълшебните приказки рицарят върви през страшни изпитания към един тайнствен и омагьосан замък. Той се катери по ледници. Минава през пропасти, осуетява предателства. Най-сетне дворецът се появява пред него сред синя равнина, мека като морава под нозете на коня, който препуска в галоп. И той се смята вече победител… Ах, Паула, старият опит от вълшебните приказки си остава винаги верен. Винаги това е най-мъчното…

Така тичам аз към моя горящ дворец във вечерната синева, както едно време… Ти си отиде много рано и не узна нашите игри, ти изпусна „рицаря Аклен“. Тая игра си измислихме ние, защото не признавахме игрите на другите. Играехме я през дните на силни бури, когато след първата светкавица усещахме по мириса на нещата и по внезапния трепет на листата, че облакът скоро ще се излее. Тогава гъсталакът от клони се превръща за миг в шумолящ и лек мъх. То беше сигналът… нищо вече не можеше да ни сдържа!

Ние хуквахме до задъхване от най-далечния край на парка през моравите по посока на къщата. Първите дъждовни капки при буря са тежки и редки. Първият, на когото капнеха, се признаваше за победен. Сетне вторият. Сетне третият. Сетне другите. Последният се смяташе неуязвим, като покровителствуван от боговете. До следната буря той имаше право да се нарича „рицаря Аклен“…

Всеки път, в няколко секунди, това беше хекатомба на деца…

Аз играя още на рицаря Аклен. Тичам бавно, до задъхване, към моя пламтящ дворец…

Но ето че:

— Ах, господин капитан, никога не съм виждал такова нещо…

Аз също тъй никога не бях виждал такова нещо. Аз не съм вече неуязвим. Ах, не знаех, че съм се надявал…