Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (20)

XX

Въпреки седемстотинте метра аз се надявах. Въпреки парковете за танкове, въпреки пламъците на Арас аз се надявах. Надявах се безнадеждно. Възлизах в спомена си чак до детинството си, за да намеря чувството на някаква върховна закрила. Но няма никаква закрила за мъжете. Щом си вече мъж, пускат те да вървиш… Но кой може да стори нещо на момченцето, което една всемогъща Паула държи здраво за ръката? Паула, аз употребих твоята сянка като щит…

Аз употребих всички хитрини. Когато Дютертр ми каза: „Става още по-сериозно…“, аз, за да се надявам, използувах дори тази заплаха. Ние бяхме във война: войната наистина трябваше да се прояви. Проявявайки се, тя се ограничи само в няколко светли бразди: „Значи, това било смъртната опасност над Арас? Смешна работа…“

Осъденият си представяше палача като съвсем зловещ робот. А се явява някакъв добряк, който може да киха или дори да се усмихва. Осъденият се вкопчва в усмивката като в някакъв път на избавление… А това е само призрак на път. Палачът, макар и да киха, ще отсече тая глава. Но как да се откажеш от надеждата?

Как бих могъл да не се самоизлъжа от едно такова посрещане, защото всичко ставаше интимно и селско, защото тъй мило лъщяха мокрите плочи на покривите и керемидите, защото нищо не се променяше от една минута на друга, нито изглеждаше, че ще се промени. Защото ние, Дютертр, картечникът и аз, бяхме вече само трима души, които се разхождат из полята, които се връщат бавно, без да трябва много да дигат яката си, тъй като наистина вече почти не вали. Защото посред самите германски линии не се откриваше нищо, което си струваше наистина да бъде разказано, и нямаше никакво основание да мислим, че по-надалеч войната беше друга. Защото изглеждаше, че неприятелят се е разпръснал и сякаш стопил в безпределността на равнината, така че падаше се може би един войник на къща, един войник може би на дърво, от които от време на време някой, сещайки се за войната, стреляше. Бяха му повтаряли нареждането: „Ще стреляш срещу самолетите…“ Нареждането се смесваше с другите му мисли. Той пускаше своите три куршума, без много да им вярва. Така ходех аз на лов за патици вечер и не исках да зная за лова, ако разходката биваше приятна. Аз стрелях срещу тях, приказвайки за други неща, и стрелбата почти не ги безпокоеше…

Човек вижда добре онова, което би искал да види: оня войник се цели в мене, но без да е убеден, че ще ме удари, и не ме улучва. Другите ме оставят да мина. Ония, които са в състояние да ни спънат, вдишват може би в тоя миг с удоволствие мириса на вечерта или палят цигари, или довършват някоя шега — и те ме оставят да мина. Други в селото, дето квартируват, чакат може би с канчето си да им сипят супа. Чува се някакво бучене и после заглъхва. Приятелско или вражеско? Те нямат време да го разпознаят, те внимават за канчето, което се пълни: оставят ме да мина. И аз се опитвам да прекося, с ръце в джобовете, подсвирквайки, колкото ми е възможно по-естествено, тая градина, забранена за тия, които се разхождат, но всеки пазач, на която, осланяйки се на другите, ме оставя да мина…

Аз съм толкова уязвим! Дори моята слабост е една примка. „Защо ще се вълнувате? Ще ме свалят малко по-далеч…“ Това е очевидно! „Върви другаде да си чупиш главата!“ Те прехвърлят на други тая, неприятна работа, за да не изпуснат реда си за супата, за да не прекъснат някоя шега или просто поради приятния вечерен вятър. Аз злоупотребявам по тоя начин с тяхната небрежност, аз изтръгвам спасението си от тая минута, когато войната като че случайно ги уморява, тях всичките, всичките заедно — и защо пък не? И аз вече пресмятам смътно, че от човек на човек, от взвод на взвод, от село на село ще успея наистина да завърша и аз на свой ред полета. Най-сетне ние сме само един самолет, който минава вечерно време… За това дори не си струва да си дигнеш главата.

То се знае, аз се надявах, че ще се върна. Но в същото време знаех, че ще се случи нещо. Осъден сте на наказание, но тъмницата, в която сте затворен, е още мълчалива. Вие се вкопчвате в това безмълвие. Всяка секунда прилича на оная преди нея. Няма никакво основание, че тая, която ей сега ще чукне, променя света. Тая работа не е по силите й. Всяка секунда, една след друга, спасява безмълвието. Сега безмълвието изглежда вечно…

Но стъпката на оня, за когото знаете, че ще дойде, се чува вече.

Нещо в околния пейзаж току — що се скъса. Така пънът в огнището, който изглежда угаснал, внезапно изпращява и пръска безброй искри. По какъв тайнствен начин цялата равнина отвърна още в същия миг? Дървесата пускат семената си сред пролетта. Каква е тая внезапна пролет за оръжията? Защо е тоя лъчист потоп, който възлиза към нас и който изведнъж изглежда като всемирен?

Първото ми усещане е, че не съм бил предпазлив. Похабих всичко. Понякога, когато равновесието е много несигурно, достатъчно е само едно мигване с око, един жест! Някой алпинист се изкашля и предизвиква сриване на пряспа. И щом е предизвикал сриването, всичко се приключва.

Ние вървяхме тежко в тоя син мочурляк, потънал вече в нощта. Ние разклатихме тая застояла тиня и ето че тя изпраща към нас десетки хиляди златни мехури.

Цяло множество фокусници току — що влезе в играта. Цяло множество фокусници подхвърля срещу нас десетки хиляди топки. Някои, поради липса на ъглово отклонение, ни се струват изпърво неподвижни, но подобно на ония, които изкусният фокусник не хвърля, а пуска, почват бавно да възлизат. Аз виждам сълзи от светлина как текат към мене през маслото на тишината. Оная тишина, с която е обкръжена играта на фокусниците.

Всяка вихрушка от картечница или от скорострелно оръдие изхвърля по стотици снаряди или фосфоресциращи куршуми, които се редят като бисери на броеница. Хиляди разтегаеми броеници се проточват към нас, обтягат се до скъсване и пукат, извисени наравно с нас.

Наистина, гледани напряко, снарядите, които не са ни улучили, са минали с шеметна бързина съвсем близо до нас. Сълзите се превръщат в светкавици. И ето, виждам, че съм потопен в снопове от траектории, които имат цвят на житни стъбла. Ето ме център на един гъст храст от хвърлени копия. Ето че съм заплашен от игли, които вършат не знам каква шеметна работа. Цялата равнина се е свързала с мене и тъче около мене мрежа, която мята мълнии от златни линии!

Ах! Когато се наведа към земята, съзирам етажите от светещи топчета, които възлизат бавно като було от мъгла. Съзирам бавната вихрушка от семена: тъй отлитат люспите от житото, когато го вършеят. Но ако погледна хоризонтално, има само снопове от копия! Стрелба ли? Не! Аз съм нападнат с хладно оръжие! Виждам само саби от светлина! Чувствувам се… Не е въпрос за опасност! Ослепява ме бляскавият разкош, в който съм потопен!

— Ах!

Подскочих двайсет сантиметра над стола си. Като че стенобитна машина удари самолета. Той се счупи, стана на прах… но не… не… усещам, че още се подчинява на командните лостове. Това е само първият удар от цял потоп удари. Но не видях никакви експлозии. Несъмнено пушекът от експлозиите се смесва с тъмната почва: вдигам глава и гледам.

Това зрелище е без вик за помощ.