Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vol de nuit, 1930 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Константин Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване
- Весела Филипова (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2011-2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Избрани творби
Френска
Второ/трето издание
Литературна група — художествена
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска
Дадена за набор: 12.XII.1979 г.
Подписана за печат: 6.V.1980 г.
Излязла от печат: 30.V.1980 г.
ДИ „Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
VII
Час по-късно радистът на пощенския самолет от Патагония се усети като че подигнат леко от нечие рамо. Той погледна наоколо си: тежки облаци гасяха звездите. Наведе се към земята: търсеше светлинките на селата, прилични на светулки, скрити в трева, но нищо не блещукаше в тая черна трева.
Стана му неприятно, предусещайки мъчна нощ: ту напред, ту назад, завзети земи, които пак трябва да се отстъпват. Той не проумяваше тактиката на пилота; струваше му се, че по-нататък ще се блъснат в гъстата нощ като в стена.
Сега съзря насреща на хоризонта едва забележим отсвет: зарево на ковачница. Радистът досегна рамото на Фабиен, но Фабиен не помръдна.
Първите вълнения на далечната буря нападнаха самолета. Леко издигнати, металическите маси натежаха до самата плът на радиста, сетне сякаш се загубиха, стопиха се и за няколко секунди той летя сам в нощта. Тогава се вкопчи с две ръце за стоманените ръчки.
И понеже не съзираше вече нищо друго от целия свят, освен червената светлина на кабинката, той потръпна, като усети, че е слязъл чак в сърцето на нощта, без помощ, под едничката закрила на една малка рудничарска лампа. Не посмя да безпокои пилота, за да разбере какво ще реши той, и така, вкопчил ръце в стоманата, наведен напред към пилота, гледаше неговия тъмен тил.
В слабата светлина изплуваха само една глава и неподвижни рамене. Това тяло беше само тъмна купчина, прислонена малко наляво с лице срещу бурята, плискано навярно от всеки блясък. Ала радистът не виждаше нищо от това лице. Нищо от всичко онова, което бе предизвикано от чувствата му и което се трупаше върху него, за да пресрещне бурята: навъсеността, волята, гневът, всичко най-съществено, което си разменяха взаимно — това бледо лице тук и ония там кратки блясъци, — всичко оставаше непроницаемо за него.
Но той все пак долавяше набраната сила в неподвижността на тая тъмна маса и обичаше тая сила. Тя несъмнено го носеше към бурята, но също така щеше да надвие бурята. Тия ръце, сключени върху командните лостове, несъмнено натискаха вече бурята като тила на някое животно, но плещите, изпълнени със сила, бяха неподвижни и в тях се чувствуваше дълбок запас.
Радистът помисли, че в края на краищата пилотът е отговорният. И сега увлечен като втори, седнал отзад ездач в тоя галоп срещу пожара, той се наслаждаваше на това материално, тежко и издръжливо нещо, което представляваше тъмната фигура пред него.
Вляво слабо като мигащ фар се появи ново зарево.
Радистът понечи да досегне рамото на Фабиен, за да го предупреди, но видя, че той изви бавно глава и за няколко секунди извърна лице срещу тоя нов враг, а после бавно пак зае първото си положение. С все същите неподвижни рамене, с тила, все тъй опрян на коженото облегало…