Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (10)

X

Жената на пилота, разбудена от телефона, погледна мъжа си и помисли:

„Ще го оставя да поспи малко.“

Тя се възхищаваше от тая гола, могъщо изваяна гръд, която й напомняше хубав кораб.

Той почиваше в това спокойно легло като в пристанище и за да не бъде смущаван от нищо неговият сън, тя оправяше с пръст някоя гънка или сянка, или някой талаз — тя успокояваше леглото, както божествен пръст успокоява морето.

Тя стана, отвори прозореца и вятърът облъхна лицето й. Стаята беше над Буенос Айрес. От една съседна къща, дето танцуваха, вятърът носеше мелодии, защото сега беше часът на удоволствията и на почивката. Тоя град затваряше хората в своите сто хиляди крепости; всичко бе спокойно и сигурно, ала на тая жена й се струваше, че ей сега ще извикат: „На оръжие!“ и че само един мъж, нейният, ще се дигне. Той почиваше още, но неговата почивка бе пълната със заплаха почивка на запасните, които скоро ще тръгнат за бой. Тоя заспал град не го закриляше: неговите светлини й се струваха безполезни, когато той, млад бог, се дигне из техния прах. Тя гледаше тия яки ръце, които след час ще понесат съдбата на европейската поща, ръце, отговорни за нещо велико, както съдбата на някой град. И се смути. Тоя мъж, единствен сред милионите други мъже, бе отреден за тая странна жертва. Стана й мъчно. Също тъй той се изплъзваше от нейната нежност. Тя го бе хранила, бдяла бе над него, милвала го бе не за себе си, а за тая нощ, която щеше да го вземе. Ще го вземе за борби, за мъки, за победи, за които тя не знаеше нищо. Тия нежни ръце бяха само временно опитомени и тяхната истинска работа бе неясна. Тя знаеше усмивките на тоя мъж, неговите любовни внимания, ала не знаеше нищо от неговия божествен гняв сред бурите. Тя го заплиташе с нежни връзки, отрупваше го с музика, любов, цветя, но в часа на всяко заминаване тия връзки падаха и той сякаш не се измъчваше от това.

Той отвори очи.

— Колко е часът?

— Полунощ.

— Какво е времето?

— Не знам…

Той стана. Запъти се бавно към прозореца, като се протягаше.

— Няма да ми е много студено. Каква е посоката на вятъра?

— Че как мога да зная… Той се наведе.

— Юг. Много добре. Поне до Бразилия ще кара така. Той съзря луната и се почувствува богат. После склони поглед към града.

Той не му се видя нито нежен, нито лъчезарен, нито топъл. Виждаше вече как се разпилява безполезният пясък на неговите светлини.

— За какво мислиш?

Мислеше за вероятната мъгла откъм Порто Алегро.

— Аз си имам своя тактика. Знам откъде трябва да завия.

Той постоянно се навеждаше. Вдишваше дълбоко, както преди да скочи гол в морето.

— Тебе дори не ти е мъчно… За колко дни заминаваш?

Осем, десет дни. Не знаеше. Да му е мъчно? Не. Защо? Тия равнини, градове, планини… Струваше му се, че заминава свободен, за да ги превземе. Мислеше още, че преди да мине час, той вече ще завладее и ще отхвърли зад себе си Буенос Айрес.

Усмихна се.

— Тоя град… много скоро аз ще бъда далеч от него. Хубаво е да тръгваш нощем. Дръпваш ръчката за газа, право на юг, и след десет секунди преобръщаш пейзажа право на север. Градът остава само като дъно на море.

Тя мислеше — колко много неща трябва да се отхвърлят, за да може човек да прави завоевания.

— Не обичаш ли къщата си?

— Обичам къщата си…

Но жена му чувствуваше вече, че той е на път. Тия широки рамене натискаха вече небето. Тя му посочи небето.

— Имаш хубаво време, пътят ти е с настилка от звезди. Той се засмя.

— Да.

Тя сложи ръка на рамото му и се обезпокои, че то е хладно: не е ли застрашена от нещо тая снага?…

— Ти си много як, но бъди благоразумен!

— Разбира се, аз съм благоразумен… Той пак се засмя.

Почна да се облича. За тоя празник той избираше най-грубите платове, най-тежките кожи, обличаше се като селянин. И колкото по-тежък ставаше той, толкова повече тя се възхищаваше от него. Тя самата закопча пояса. Дърпаше ботушите.

— Тия ботуши не ми са удобни.

— Ето другите.

— Дай ми шнур за запасната лампа.

Тя го гледаше. Сама поправи последния недостатък на доспехите: всичко прилягаше добре.

— Ти си много хубав.

Тя забеляза, че той грижливо се вчесва.

— За звездите ли е това?

— То е, за да не се чувствувам стар.

— Аз ревнувам…

Той пак се засмя и я целуна, и я притисна до тежките си дрехи. После протегна ръце и я дигна, както се дига някое момиченце, и все така, като се смееше, сложи я в леглото:

— Спи!

Затвори вратата след себе се и сред непознатото нощно множество на улицата направи първата стъпка към своето завоевание.

Тя остана там, загледана тъжно в тия цветя, в тия книги, в тая нежност, които не бяха за него нищо друго освен дъно на море.