Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (22)

XXII

Пощенският самолет от Асунсион сигнализира, че ще се приземи.

Дори в най-лошите часове Ривиер бе следил телеграма след телеграма неговия щастлив път. Сред онова объркване за Ривиер това бе отплата за вярата му, доказателство за нея. Чрез своите телеграми тоя щастлив полет съобщаваше за хиляди други също тъй щастливи полети. „Няма всяка нощ циклони.“ Ривиер мислеше също: „Веднъж прокаран пътят — връщане няма.“

Слизайки от летище на летище из Парагвай като в очарователна градина, богата с цветя, с ниски къщи и с бавни реки, самолетът се бе плъзнал покрай циклона, който не беше му закрил нито една звезда. Деветимата пътници, обвити в пътните си одеяла, долепяха чела до прозорците, досущ като до витрина с играчки, защото градчетата на Аржентина ронеха вече в нощта всичкото си злато под по-бледото злато на звездните градове. Напред пилотът поддържаше с ръцете си скъпоценния товар от човешки живот, разтворил широко очи, изпълнени от лунния блясък, подобен на някой козар. Буенос Айрес изпълваше вече кръгозора с розовото си зарево и скоро щеше да блесне като приказно съкровище с всичките си скъпоценни камъни.

Радистът пускаше из пръстите си последните телеграми като сетни ноти на някоя радостно звучаща в небето соната, която той чукаше по клавиши и чийто напев Ривиер разбираше, сетне свали антената, протегна се малко, прозя се и се усмихна: пристигаха.

След като се приземи, пилотът намери пилота на пощата за Европа, облегнат на самолета си, с ръце в джобовете.

— Ти ли продължаваш?

— Да.

— Патагонският тук ли е?

— Не го чакат: изчезнал. Хубаво ли е времето?

— Много хубаво. Фабиен ли е изчезнал? Разговаряха малко. Едно голямо братско чувство ги освобождаваше от думите.

Пренасяха торбите с транзитната поща от Асунсион в самолета за Европа, а пилотът все тъй неподвижен, с дигната глава и тил, опрян на кабинката, гледаше звездите. Той чувствуваше как се ражда в него безпределна сила и едно мощно удоволствие го обзе.

— Натоварено ли е? — запита нечий глас. — Тогава включвайте.

Пилотът не мръдна. Запалваха мотора му. Пилотът щеше да усети в плещите си, опрени на самолета, че тоя самолет е жив. Пилотът щеше да знае сигурно насетне след толкова неверни новини: ще тръгне… няма да тръгне… ще тръгне! Устата му се полуразтвори и зъбите му блеснаха под луната като зъби на младо диво животно.

— Внимавай, нощ е това, ей!

Той не чу съвета на другаря си. С ръце в джобовете, с глава нагоре — с лице към облаците, към планините, реките и моретата, той почна тихичко да се смее. Тих смях, който обаче минаваше през него, както лек ветрец през листата на дърво, и го караше да потръпва цял. Тих смях, но много по-силен от облаците, от планините, от реките и от моретата.

— Какво те е прихванало?

— Тоя глупак Ривиер ме… си въобразява, че съм се уплашил!