Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (6)

VI

Когато Ривиер влезе в канцелариите на Буенос Айрес, чиновниците дремеха. Той беше в горната си дреха, с шапка, приличаше на вечен пътешественик и минаваше почти незабелязан — толкова малко въздух изместваше дребната му снага, толкова сивите му коси и безличните му дрехи се пригаждаха към всякакъв декор. И все пак изведнъж хората се оживиха от някакво усърдие. Чиновниците се размърдаха, началникът на канцеларията прегледа бързо последните писма, пишещите машини затракаха.

Телефонистът редеше фишовете си на определеното място и отбелязваше в дебела книга телеграмите.

Ривиер седна и се зачете.

След изпитанието в Чили той четеше сега историята на един щастлив ден, дето нещата сами се нареждат, дето съобщенията, с които преминатите летища се освобождаваха едно след друго, са сдържани вести за победа. Пощенският самолет от Патагония също напредваше бързо: той беше изпреварил разписанието, тъй като благоприятни ветрове тласкаха своите талази от юг към север.

— Дайте ми метеорологичните сведения.

Всяко летище хвалеше своето ясно време, своето прозрачно небе, своя добър ветрец. Златиста вечер обгръщаше Америка. Ривиер се зарадва, нещата се подреждат. Един пощенски самолет се бореше сега там някъде сред случайностите на нощта, но имаше най-добрите изгледи за сполука.

Ривиер отмести тетрадката.

— Добре сме…

И излезе да хвърли поглед към всичките служби, като нощен страж, който бди над половината свят.

Той спря при един отворен прозорец и проумя нощта. Тя включваше в себе си Буенос Айрес, но също така, като обширен храм, и цяла Америка. Това чувство на величие не го учуди: небето на Сантяго да Чили беше чуждо небе, но щом пощенският самолет е на път към Сантяго да Чили, от единия край на въздушната линия до другия всичко вече заживява под един и същ дълбок купол. Оня самолет, гласа на който патагонските рибари ловяха в слушалките на безжичния телеграф, сега те виждаха неговите светнали бордови лампи. Когато тревогата за един самолет, който хвърчи, тежеше върху Ривиер, тя тежеше също така и върху столиците, и върху областите заедно с бръмченето на мотора.

Щастлив, че тая нощ се бе добре отървал, той си спомняше други нощи на безредие, в които му се струваше, че самолетът е затънал опасно и че е трудно да му се помогне. Тогава от радиопоста на Буенос Айрес те следяха неговата жалба, преплетена с пращенето на бурите. Златото на музикалната вълна се губеше под тая глуха кора. Каква безутешност има в миньорната песен на един самолет, запратен като сляпа стрела срещу пречките, издигнати от нощта!

Ривиер сметна, че в нощ на бдение мястото на един инспектор е в канцеларията.

— Изпратете ми Робино.

Робино тъкмо в тоя миг се готвеше да направи от един пилот свой приятел. В хотела той бе изпразнил пред него куфара си; куфарът съдържаше ония дребни неща, които сближават инспекторите с останалите хора: няколко безвкусни ризи, чанта с тоалетни принадлежности, сетне една снимка на мършава жена; инспекторът забоде снимката на стената. По тоя начин той направи пред Пелерен смирена изповед за своите нужди, за нежните си чувства, за жалбите си. Като изнасяше в тоя жалък ред съкровищата си, той разгръщаше пред пилота своята нищета. Една нравствена екзема. Показваше своята тъмница.

Но за Робино, както за всички хора, съществуваше една мъничка светлинка. Той изпита голяма нежност, когато измъкна от дъното на куфара си грижливо обвита малка торбичка. Без да продума, той дълго я потупва, най-сетне разтвори ръце.

— Донесох това от Сахара…

Инспекторът се бе зачервил, че е посмял да направи такава изповед. Той се утеши сега от своите горчивини, от нещастното си брачно съжителство, от цялата сива истина — утеши се с тия черникави камъчета, които отваряха една врата към тайнственото.

И като се зачерви още повече, добави:

— Има ги същите и в Бразилия…

А Пелерен потупа по рамото един инспектор, който се бе навел над Атлантида. И от стеснение запита:

— Обичате ли геологията?

— Страстно.

В живота единствени камъните бяха проявили доброта към Робино.

Когато го повикаха, Робино беше тъжен, но отново се преизпълни с достойнство.

— Трябва да ви оставя, господин Ривиер има нужда от мене за някои важни решения.

Когато Робино отиде в канцеларията, Ривиер го бе забравил вече. Той размисляше пред една стенна карта, дето мрежата въздушни линии на дружеството бе начертана с червено. Инспекторът зачака заповедите му. След доста време Ривиер, без да извърне глава, го запита:

— Какво мислите за тая карта, Робино? Понякога, събуждайки се от някой свой унес той задаваше ребуси.

— Тая карта, господин директоре…

В действителност инспекторът не мислеше нищо, но устремил със строг вид поглед в нея, той инспектираше на бърза ръка Европа и Америка. А Ривиер продължаваше размислите си, без да ги споделя с него: „Линията на тая мрежа е хубава, но тежка. Тя ни струва вече много хора, млади хора. Тя се налага тук с властната сила на нещо, което е вече съградено, но колко задачи ни поставя само!“ И все пак за Ривиер целта бе над всичко друго.

Изправен до него, втренчен в картата, Робино постепенно се съвземаше. Той не очакваше никакво съжаление от страна на Ривиер.

Бе опитал веднъж късмета си, като му изповяда, че животът му е похабен от тая смешна болест и Ривиер му отговори подигравателно: „Ако ви пречи да спите, тя ще усили дейността ви.“

Но това бе само наполовина шега. Ривиер имаше навик да твърди: „Ако безсънието на някой музикант го кара да твори хубави произведения — то е хубаво безсъние.“

Веднъж той посочи Леру: „Я го погледнете само, колко е хубаво, че тая грозота отблъсква любовта…“ Всичко велико, което Леру имаше в себе си, дължеше може би на тая лоша участ, която бе ограничила живота му единствено в занаята.

— Вие близки ли сте с Пелерен?

— Ех…

— Аз не ви укорявам за това.

Ривиер направи полукръг и с наведена глава, със ситни стъпки увлече със себе си Робино. На устните му се появи тъжна усмивка, която Робино не проумя.

— Само че… само че вие сте началник.

— Да — отвърна Робино.

Ривиер помисли, че така всяка нощ в небето се заплита също като драма една човешка дейност. Малко отслабване на волите може да повлече поражение, затова би трябвало може би много да се бори тук още от заранта.

— Вие трябва да си знаете мястото. Ривиер обмисляше добре думите си.

— Идната нощ може би ще трябва да заповядате на тоя пилот да тръгне по опасен път: той ще трябва да ви се подчини.

— Да…

— Вие разполагате едва ли не с живота на хора — и то на хора, които струват повече от вас…

Той като че се подвоуми.

— Това е сериозно нещо.

Ривиер, който все така ситнеше, замълча няколко секунди.

— Ако те ви се подчиняват от приятелство, вие ги заблуждавате. Вие самият нямате право да изисквате никаква жертва.

— Не… разбира се.

— А ако пък смятат, че приятелството с вас ще ги избави от някои изпитания, вие пак ги заблуждавате: те трябва да ви се подчиняват. Седнете там.

Ривиер буташе лекичко с ръка Робино към писалищната му маса.

— Искам да ви поставя на мястото ви, Робино. Ако сте уморен, не тия хора ще ви подкрепят. Вие сте началник. Вашата слабост е смешна. Пишете.

— Аз…

— Пишете: „Инспекторът Робино налага на пилота Пелерен наказание по тая и тая причина.“ Ще намерите някаква причина.

— Но, господин директоре!

— Вършете работата ей така, като че всичко ви е ясно, Робино. Обичайте ония, на които заповядвате. Но без да им го казвате.

Робино отново с усърдие щеше да кара служащите да чистят ръждата по главините на перките.

Едно помощно летище съобщи по безжичния телеграф: „Виждаме самолет. Самолетът съобщава: «Скоростта намалява, ще се приземим».“

Несъмнено щеше да се загуби половин час. Ривиер усети същото раздразнение, което чувствува човек, когато бърз влак внезапно спре на релсите и минутите вече не хвърлят късове от полята. Голямата стрелка на стенния часовник очертаваше сега едно мъртво пространство: тоя ъгъл между двете стрелки можеше да обгърне толкова много събития! За да се отърве от очакването, Ривиер излезе и нощта му се видя празна като театър без актьори. „Такава нощ и да се развали!“.

Той гледаше злобно през прозореца откритото небе, обогатено със звезди — тия божествени пътеуказатели, и луната — златото на такава нощ, което се прахосваше.

Но щом самолетът отново отлетя, за Ривиер тая нощ пак стана вълнуваща и хубава. Тя носеше в лоното си живот. Ривиер се загрижи за тоя живот и накара да запитат екипажа:

— Какво е времето при вас?

Изтекоха десет секунди:

— Много хубаво!

След това се изредиха няколко имена на прелетени градове и за Ривиер те бяха неприятелски градове, превзети в тая борба.