Филипа Грегъри
Другата кралица (63)

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Джордж

Зимните дни се влачат бавно. Хейстингс все още е тук, прекарвайки времето си, като обикаля да надзирава екзекуциите на мъжете, назовани като бунтовници и предадени на бесилките като езическо жертвоприношение пред безпощадно божество. Почти непоносимо ми е да напускам землището на замъка, не мога да срещам обвинителните погледи на вдовиците в Тътбъри. Вътре, разбира се, няма никаква работа за мен.

Бес се занимава с докладите от управителите на именията си и с вечните си сметководни книги. Няма търпение да се върне в Чатсуърт и да повика Хенри и другите си деца. Но не можем да заминем, докато Хейстингс не отведе шотландската кралица, и всички чакаме заповеди.

Когато те идват, не са такива, каквито очаквахме. Отивам да намеря Бес в малката стая, която е присвоила за писмените си дела, с писмото от Сесил в ръка.

— Нареждат ми да се явя в двора — казвам тихо.

Тя веднага вдига поглед от писалището си, с все още разтворена пред нея сметководна книга: мастилото съхне върху перото, а цветът се отдръпва от лицето й, докато накрая става бяла като листа пред себе си.

— Обвинение ли ще повдигнат срещу теб?

— Скъпият ти приятел Сесил не си прави труда да ми съобщи — казвам горчиво. — Общували ли сте тайно? Знаеш ли? Право в Тауър ли ще отида? Обвинение в държавна измяна ли е? Предостави ли му доказателства срещу мен?

Бес примигва, когато чува разярения ми тон, и хвърля поглед към вратата. Сега и тя се страхува от подслушвачи. Сигурно шпионите шпионират и самите шпиони.

— Той вече не ми пише — казва тя. — Не знам защо. Може би вече няма доверие и на мен.

— Трябва да тръгна веднага — казвам аз. — Пратеникът, който донесе това, яздеше със стража от шестима души. Хранят се в кухнята и чакат да ме ескортират до Лондон.

— Значи си арестуван? — прошепва тя.

— Забележително неясно е. Той заявява, че трябва веднага да тръгна, придружен от конвой — казвам сухо. — Не уточняват дали целят с това да осигурят безопасността ми, или да са сигурни, че ще пристигна. Ще ми приготвиш ли торба за път?

Тя веднага се изправя и понечва да тръгне забързано към спалнята ни. Слагам длан върху ръката й над лакътя:

— Бес, ако отида в Тауър, ще направя най-доброто, което мога, за да спася богатството ти от краха, който ще застигне моето собствено. Ще изпратя да доведат адвокат, ще припиша богатството си на теб. Няма да бъдеш вдовица на мъртъв предател. Няма да изгубиш къщата си.

Тя поклаща глава и лицето й се облива в червенина:

— Сега не мисля за богатството си — казва тя, с много нисък глас. — Мисля за теб. За своя съпруг.

Лицето й е изопнато от страх.

— Мислиш първо за мен, а после за къщата си? — възкликвам, като се опитвам да го обърна на шега. — Бес, това наистина е любов.

— Любов е — изрича натъртено тя. — Наистина, Джордж.

— Знам — казвам тихо. Прокашлям се. — Казват, че не ми е позволено да се сбогувам с шотландската кралица. Ще й предадеш ли поздрави от мен, и ще й кажеш ли, че съжалявам, задето не мога да се сбогувам?

Изведнъж усещам как тя настръхва.

— Ще й кажа — изрича студено тя и се отдръпва.

Не бива да продължавам; но все пак го правя. Това може да са последните ми думи към кралицата на шотландците.

— И можеш ли да й кажеш да внимава, и да я предупредиш, че Хейстингс ще бъде суров пазач. Предупреди я да внимава с него. И й кажи, че съжалявам, много съжалявам.

Бес се обръща да си върви.

— Ще ти опаковам нещата — казва тя ледено. — Но не мога да запомня всичко това. Ще й кажа, че си заминал, че е възможно да бъдеш изправен на съд за държавна измяна заради добротата си към нея, че ни е струвала цялото ни състояние и репутацията ни, и може да ти струва живота. Не мисля, че мога да се заставя да й кажа, че много, наистина много съжаляваш за нея. Мисля, че тези думи ще ме накарат да повърна.