Филипа Грегъри
Другата кралица (41)

Ноември 1569, замъкът Тътбъри: Бес

Зазорява се, когато чувам блъскането по голямата порта на къщата. Събуждам се веднага, сигурна, че това е армията на Севера, дошла да я освободи. Джордж не помръдва: лежи като камък, макар да знам, че е напълно буден, изглежда, че напоследък изобщо не спи. Лежи и слуша със затворени очи: не желае да говори с мен, не ми дава и възможност аз да поговоря с него. Дори сега, при блъскането по вратата, той не помръдва — той е човек, на когото цял живот някой друг е отварял вратата. Измъквам се сърдито от леглото, загръщам с роба голото си тяло, затягам връзките и затичвам към вратата и надолу по стълбите до вратаря, който разтваря широко портата и един покрит с кал ездач влиза с тропот във вътрешния двор: лицето му се белее в утринната светлина. Слава Богу, това е пратеник от Лондон, а не въоръжен отряд от Север. Слава Богу, че не са дошли да я отведат, когато тук пред тях мога да се изправя само аз, облечена в нощница, а съпругът ми си лежи в леглото, неподвижен като надгробен камък.

— Кой е? — питам настойчиво.

— Пратеник на Сесил.

— Какво има?

— Война — казва той кратко. — Най-сетне започна война. Северът се е надигнал, лордовете Уестморланд и Нортъмбърланд са се обявили против кралицата, войниците им са излезли на бойното поле, знамената им са развети. Яздят под знамето с петте Христови рани, всички паписти в страната се стичат да се присъединят към тях. Заклели са се да възстановят истинската религия, да плащат подобаващи надници на работещите хора, и — той кимва към покоите на шотландската кралица — да я освободят и да я поставят отново на трона й.

Притискам робата към гърлото си: мразовитият въздух е също толкова леден, колкото и ужасът. Мъглата, стелеща се откъм ниските ливади край реката, е мокра като дъжд.

— Идват насам? Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Тук. Ето вашите заповеди — казва той, като започва да рови в торбата си и тиква в ръката ми измачкано писмо. С въздишка на облекчение, сякаш единствено този лист хартия може да ме спаси, разпознавам почерка на Сесил.

— Колко далече са? Каква е мощта на армията? — питам настойчиво, докато той слиза от седлото.

— Слава на Бога, не ги видях, докато идвах насам; но кой знае? — казва лаконично той. — Някои твърдят, че ще превземат първо Йорк, други пък казват, че ще бъде Дърам. Може да превземат Йорк и да възстановят кралството на Севера. Големите войни ще се повторят отново, но този път още по-ужасни. Две кралици, две вери, поели на кръстоносен поход, две армии, борба до смърт. Ако испанците стоварят на суша армията си, за да помогнат на шотландската кралица — което могат да направят за броени дни от владените от Испания части на Ниските земи — всичко ще свърши, а ние ще загинем.

— Вземете каквото искате от кухнята, но не им казвайте нищо — нареждам му и се връщам тичешком в спалнята си. Джордж седи изправен в леглото, с мрачно лице.

— Какво има, жено? — пита той.

— Прочети това — казвам, като тиквам листа в ръката му и се покатервам върху леглото.

Той взема писмото и разчупва печата:

— Какво става?

— Пратеникът казва, че лордовете от Север са събрали армия и са потеглили в поход — казвам кратко. — Обявили са война. Идват тук да я вземат.

Той ме стрелва с бърз поглед и разгъва писмото:

— От Сесил е. Казва, че трябва да заминем незабавно на юг. Веднага трябва да отведем шотландската кралица в замъка в Ковънтри, за да бъде държана под стража там. Той ще ни даде нареждания какво да правим оттам нататък. Трябва да стигнем на юг, преди да я спасят. Трябва да вървим веднага. — Той скача от леглото. — Обяви тревога — казва той. — Аз ще трябва да разбудя стражата и веднага да отведа кралицата. И иди при нея и й кажи, че трябва веднага да се приготви за тръгване.

Спирам на вратата, осенена от горчива мисъл:

— Обзалагам се, че тя знае всичко за това — казвам внезапно. — Сигурно са й казали, когато ни гостуваха. Когато ти я остави да говори с тях насаме. Те сигурно са й доверили плановете си. Сигурно е получавала тайни писма. Вероятно ги е чакала през цялата минала седмица.

— Просто я подготви за заминаване.

— Ами ако откаже да тръгне?

— Тогава ще трябва да я завържа за коня й — казва той. — Една армия от петдесет души може да завземе това място след час. А половината наши слуги са готови да я освободят от обич към нея, и да й отворят портите. Ако ни обсадят, загубени сме.

Толкова се радвам да чуя за жестокостта, която планира да прояви към нея, че вече съм почти излязла, когато ме осенява мисълта.

— Но чакайте, милорд. Чакайте! Ами ако победят?

Той спира да се облича, с връзките на панталоните си за езда в ръце:

— Ако победят ли?

— Ами ако армията на Севера го превземе и го задържи? Ако Уестморланд и Нортъмбърланд извоюват победа и влязат в Лондон? Ами ако испанците пристигнат да ги подкрепят? Ами ако Хауърд вдигне на бунт и източните части на страната, а корнуолците и уелсците се вдигнат да защитават старата религия? Ако победят Елизабет, а ние държим в плен бъдещата кралица? Ами ако връзваш върху коня й бъдещата кралица на Англия? В такъв случай ние сме предатели и ще умрем в Тауър.

Съпругът ми объркано поклаща глава.

— Аз служа на кралицата — казва той решително. — Дал съм думата си като член на рода Талбот. Трябва да правя каквото ми нарежда моят монарх. Аз не служа на страната, която според мен може да победи. Аз служа на монарха. Каквото и да ми струва това. Ако Мери, кралица на шотландците, спечели победа и стане Мери, кралица на Англия, тогава ще служа на нея. Но дотогава аз служа на коронованата кралица, Елизабет.

Той не разбира нищо друго, освен лоялността и почтеността.

— Да, да, щом тя бъде коронясана за кралица, можеш да преминеш на нейна страна и тогава това е почтеният начин да постъпиш. Но как ще можем ние, децата ни и богатствата ни да бъдем осигурени? Сега? В тези опасни времена? Докато всичко виси на косъм? Когато не можем да бъдем сигурни коя кралица ще бъде коронясана в Лондон?

Той поклаща глава:

— Не съществува сигурност и безопасност. Сега никой в Англия не е в безопасност. Аз просто трябва да следвам короната.

Тогава тръгвам и нареждам да разбудят замъка и да свикат стражата. Голямата камбана започва да бие като сърце, бумтящо от страх. Изпращам слугите да изтичат в кухните, за да натоварят на каруци всички хранителни припаси. Извиквам на управителя на домакинството си да опакова повечето ценни предмети, тъй като ще трябва да ги вземем с нас, а после отивам в нейното жилище, в покоите на другата кралица, като се треса от гняв, че ни е навлякла такава сериозна беда в този ден, и толкова много бъдещи беди в дните, които ще последват.

И докато тичам, аз отварям късчето хартия, върху което е набързо надраскано името ми, пристигнало в пакета от Лондон. От Сесил е:

Ако ви застрашава опасност да бъдете пленени от армията на Севера, шотландската кралица трябва да бъде убита. Хейстингс ще стори това, или пък, ако той загине, трябва да заповядате на съпруга си да го стори в името на кралицата. Или да наредите на някого, на чиято лоялност имате доверие, и чието мълчание можете да гарантирате. Ако не е останал жив никой друг освен вас, жените, ще трябва вие сама да го сторите. Носете нож. Изгорете тази бележка.