Филипа Грегъри
Другата кралица (50)

Бъдни вечер, 1569, Ковънтри: Мери

Моят капелан заключва вратата на обитаваното от мен жилище, и в тази необикновена нощ аз слушам католическата литургия, сякаш сме християни, укриващи се в катакомбите на Рим, обкръжени от безбожниците. И подобно на тях ние знаем, и сме твърдо убедени, че макар и да изглеждат толкова силни, макар че сякаш господстват над света, ще възтържествуват именно нашата далновидност, и нашата вяра, която ще се разраства, докато стане единствената.

Той завършва с молитвите за душите на благодетелите, а после увива свещените предмети, слага ги в кутия и тихо излиза от стаята. Само прошепнатото от него: „Честито Рождество“ ме сепва и ме откъсва от молитвата ми.

Надигам се от молитвената възглавничка и духвам свещите пред малкия олтар. „Честито Рождество“, казвам на Агнес и Мери и целувам всяка от тях по бузите. Членовете на домакинството ми се изнизват, един по един, като спират, за да ми се поклонят или да ми направят реверанс, и прошепват благословиите си. Усмихвам се, докато ги изпращам, а после стаята остава тиха, и топла.

— Отворете прозореца — казвам на Агнес, и се навеждам навън. Звездите блестят ярко като диаманти на фона на черното небе. Потърсвам с поглед Полярната звезда и си помислям, че моята армия сигурно спи под нея, на път към мен. Идва ми на ум една история, която Ботуел ми разказа веднъж, аз вдишвам глътка леденостуден въздух, а когато го изпускам, се чува продължителен, студен свирещ звук, като воя на буен вятър навън в нощта.

— Какво правите? — пита Мери, като намята раменете ми с шал.

— Свиря, за да призова буря — казвам, усмихвайки се при мисълта за Ботуел, който сам призова буря в нощта преди битката на Карбъри Хил. — Призовавам буря, която да ме отвее чак до престола ми.