Ким Стенли Робинсън
Зеленият Марс (7)

Част седма
Какво трябва да се направи?

Малкото високи сгради в Сабиши бяха облицовани с полиран камък в цветове, необичайни за Марс — алабастър, нефрит, малахит, яспис, тюркоаз, оникс, лапис лазур. По-малките къщи бяха от дърво. След пътуванията през нощта и криенето през деня пътешествениците намираха, че е голямо удоволствие да се разхождаш сред облените от слънчевата светлина сгради, под ниските дървета и огнените ясени, през каменните градини и широките затревени булеварди, покрай обраслите с кипариси канали, които понякога се разширяваха и се превръщаха в покрити с лилии езерца. Градът се намираше почти на екватора и зимата не означаваше нищо за него. Дори по време на афелия тук цъфтяха рододендрони и хибискус, а сред топлия въздух се извисяваха борове и най-различни видове бамбук.

Древните японци някога са посрещали гостите си като стари и много добри приятели. Сабишианските исеи бяха облечени в работни комбинезони с цвят на бакър, ходеха боси и връзваха косите си на дълги опашки. Те носеха най-различни обици и колиета. Един от тях, плешив, с бяла кичуреста брада и набръчкано лице, изведе гостите на разходка, за да се поразтъпчат след продължителното шофиране. Името му бе Кенджи. Той бе първият японец, стъпил някога на Марс, въпреки че никой никога не си спомни това.

От градската стена погледнаха към изключително големите скали, които балансираха на близките върхове, издялани в стотици най-различни форми.

— Бил ли си някога в падината Медуза?

Кенджи само се засмя и поклати глава. Разказа им, че камъните на отсрещните хълмове са пронизани от множество стаи и складове, които заедно с лабиринтите в мохола можеха да приютят огромно количество хора — около 20 000 — за около година. Посетителите кимнаха. Можеше да се окаже необходимо.

Кенджи ги отведе обратно в най-старата част на града, където им дадоха стаи. Килийките бяха по-малки и по-скромни, отколкото повечето студентски стаички в града. Патината на времето ги бе докоснала осезателно и това ги правеше да изглеждат повече като гнезда, отколкото като стаи. В някои от тях все още спяха исеи.

Докато посетителите влизаха в стаите си, избягваха да се поглеждат един друг. Контрастът между тяхната история и тази на сабишианците бе прекалено силен. Те се вгледаха в обзавеждането, смутени, объркани, затворили се в себе си. След вечеря и след като се бяха изпили промишлени количества саке, един от тях каза:

— Само ако бяхме направили нещо от този род…

Нанао започна да свири на бамбукова флейта.

— На нас ни беше по-лесно — отбеляза Кенджи. — Всички японци действахме заедно. Имахме модел.

— Не ми прилича много на онази Япония, която си спомням.

— Вярно. Но онова не е истинската Япония.

Взеха със себе си чашите и няколко бутилки и се изкачиха по стълбите, които водеха към един павилион на върха на дървената кула в съседство със сградата, в която бяха настанени. От височината можеха да видят дърветата и покривите, както и огромното множество грапави скали, разпръснати на фона на черното небе. Здрачът почти свършваше и небето бе наситено среднощносиньо, с изключение на ивицата лавандулово на запад. Целият небосвод бе богато обсипан със звезди. В горичката огнени ясени под тях светеше гирлянда от хартиени фенери.

— Ние сме истински японци. Онова, което днес можете да видите в Токио, е една транснационална компания. Това тук е Япония. Естествено, никога не можем да се върнем назад във времето. Онова беше феодална култура с отличителни белези, които просто не можем да приемем. Но всичко, което правим тук, е свързано с онази култура. Опитваме се да намерим някакъв нов път, който да преоткрива стария или поне да го реставрира на новото му местоположение.

— Касей Нипон.

— Да, но не само за Марс! И за самата Япония. Като модел за тях, разбирате ли? Пример за това, какво биха могли да станат.

Пиеха оризово вино под звездите. Нанао свиреше на флейтата си. Долу в парка, под хартиените фенери, някой се засмя. Посетителите се бяха облегнали един на друг, пиеха и мислеха. Поговориха си малко за убежищата, за това, колко различни бяха и колко общи черти имаха. Напиха се.

— Този конгрес не е чак толкова лоша идея.

Гостите кимнаха, всеки съгласен в различна степен.

— Точно от такова нещо имаме нужда. Искам да кажа, от колко години насам не сме се събирали, за да отпразнуваме фестивала на Джон? А не беше лошо. Много приятно. Много важно. Нуждаехме се от това заради самите нас. Но сега нещата бързо се променят. Не можем да си позволим да бъдем някаква клика, която самостоятелно плете интриги. Трябва да действаме всички заедно.

Обсъдиха практическите страни на въпроса: делегатите, мерките за сигурност, другите проблеми.

— Кой нападна Га… Га…

— Групата за сигурност от Бъроуз. „Субараши“ и „Армскор“ са организирали нещо, наречено „Поделение за разследване на саботажите“, и всичко това с благословията на „Транзишънъл Оторити“. Отново ще се довлекат на юг, две мнения няма. И без това чакаха прекалено дълго.

— Искаш да кажеш, че са взели институцията… така де, информацията от мен?

Изсумтяване.

— Стига си си мислил, че си чак толкова важен.

— Абе няма значение. Построяването на новия елеватор… това създава проблемите.

— Чух, че щели да построят такъв и на Земята. И тогава…

— По-добре да действаме.

— Този конгрес ще подготви основите.

Двама от гостите станаха прегърнати, олюляха се, докато си възвърнаха равновесието и вдигнаха чаши за наздравица.

— Следващата година в Олимпус.

— Следващата година в Олимпус — повториха останалите и отпиха.

 

 

Беше четиридесетата марсианска година, когато хората започнаха да пристигат в Дорса Бревиа с малки коли и самолети от целия Юг. Група червени и един керван араби проверяваха акредитивите и документите на пристигащите. В малките бункери около Дорса Бревиа бяха настанени въоръжени групи червени и богдановисти, в случай на някаква неприятност. Експертите по разузнаването в Сабиши обаче бяха уверени, че в Бъроуз, Хелас или в Шефилд не знаят нищо за конгреса. Щом обясниха защо смятат така, хората се успокоиха, понеже агентите на Сабиши бяха проникнали дълбоко в структурите на „Транзишънъл Оторити“ и на останалите транснационални сили из целия Марс. Това бе още едно от преимуществата на „полусвета“ — можеха да живеят двойнствен живот.

В момента в дългото убежище имаше около 500 човека, които представяха петдесетина групи. Предвиждаше се конгресът да започне на следващата сутрин, затова тази вечер организираха шумно парти. Нощта премина в бурно крещене и пеене.

На следващата сутрин Надя стана рано. Откри, че Арт вече бе излязъл и бе отишъл до павилиона в парка Закрос, където точно подреждаше столовете по традиционния богдановистки начин — в кръг. Надя почувства кратко трепване от болка и съжаление, сякаш покрай нея бе преминал духът на Аркадий. Той би се влюбил в едно подобно събиране — винаги бе подхвърлял идеята за точно такова нещо. Тя отиде да помогне на Арт.

— Станал си рано.

— Събудих се и повече не можах да заспя. — Едно бръснене изобщо нямаше да му бъде излишно. — Страшно съм нервен!

Тя се засмя.

— Това ще отнеме седмици, Арт, и ти го знаеш.

— Да, но началото е много важно.

Към 10 часа всички места бяха запълнени, а пространството зад столовете бе претрупано с правостоящи и наблюдатели. Надя застана права зад хората от Зигота и започна любопитно да се оглежда наоколо. Мъжете бяха малко повече от жените, а местните жители — по-малко от емигрантите.

Програмата предвиждаше да започнат със серия от семинари за специфични проблеми и ситуации, като се събират в стаи на открито, разпръснати навсякъде из тунела — в Закрос, Гурния, Лато и Малия. Всички семинари трябваше да бъдат протоколирани. Заключения, препоръки, въпроси — всичко това щеше да послужи като основа за следващите дискусии по време на едно или две главни събирания, едно от които трябваше да фокусира проблема за независимостта, а другото — на това, което щеше да последва тази независимост.

В първия ден на конгреса Надя обикаляше от семинар на семинар из всичките четири южни сегмента на тунела. Тя откри, че още няколко души правеха същото, като Арт например, който явно бе решил да присъства едва ли не на всички семинари едновременно, така че улавяше по едно-две изречения от всеки.

Надя се присъедини към един семинар, на който обсъждаха събитията от 2061 година. Заинтересува се (но не се изненада), когато видя, че сред присъстващите са Мая, Ан, Спенсър, дори Койота, също Джаки Буун и Ниргал, както и много други. Стаята беше претъпкана. Задаваха се множество въпроси, които звучаха като натяквания: „Какво се бе случило?“, „Какво се беше объркало?“ и „Защо?“.

След десетина минути слушане обаче сърцето й замря. Хората бяха разочаровани, а взаимните им обвинения бяха искрени и горчиви. Стомахът на Надя се сви по отдавна забравен начин, докато спомените за бунта се изливаха върху нея.

Тя обиколи стаята с поглед, като се опитваше да се съсредоточи върху лицата на присъстващите, за да ги отдели от призрачните видения в съзнанието си. Сакс бе седнал до Спенсър и го наблюдаваше като птица. Той кимаше, докато Спенсър твърдеше, че 2061 ги е научила, че се нуждаят от пълна оценка на всички военни сили в марсианската система.

— Това е необходима предпоставка за всяка успешна акция — каза Спенсър.

Но изказването му бе заглушено от виковете на някакъв човек от залата — очевидно от първите пристигнали на Марс. За него това бе оправдание за липсата на преки действия. Той предлагаше незабавен масиран еко-саботаж и въоръжена атака на градовете.

Надя внезапно си припомни ярко един отдавнашен спор с Аркадий по същия въпрос и не можа да издържи на импулса. Стана и тръгна към центъра на стаята.

Не след дълго всички замълчаха при вида й.

— Писна ми този въпрос да се обсъжда с чисто военни термини — каза тя. — Трябва да обсъдим наново целия модел на революцията. Точно там се провали Аркадий през 2061 година. Затова настана такава кървава бъркотия. Чуйте ме сега — на Марс не може да има такова нещо като успешна въоръжена революция. Животообезпечаващите системи са прекалено уязвими.

— Но ако повърхността е обелена — е населена — то поддържащите системи няма да са толкова… толкова…

Надя поклати глава.

— Повърхността е необитаема и ще си остане такава още дълги години. А дори и да стане обитаема, революцията трябва да се обсъди наново. Вижте, дори когато революциите са завършвали с успех, те са причинявали толкова разрушения и омраза, че винаги е имало някакво ужасяващо обратно действие. Това е генетично заложено в природата им. Ако изберете насилието като начин на действие, ще си създадете врагове, които ще ви намразят завинаги. А водачите ви стават някакви безмилостни хора, които, след като войната свърши, поемат властта в ръцете си. И това по всяка вероятност е дори още по-лошо от онова, срещу което сте се борили.

— Не и по… американски — каза Сакс, който даже се беше изпотил от опитите си да открие правилните думи навреме.

— Не зная. Но в по-голямата си част това е истина. Насилието поражда омраза и обратното действие е неизбежно.

— Вярно — каза Ниргал с обичайния си съсредоточен поглед, който в същността си не бе много по-различен от гримасите на Сакс. — Но ако хората атакуват убежищата ни и ги разрушават, то тогава нямаме много голям избор.

Надя отговори:

— Да, ала въпросът е кой изпраща тези сили към нас? И какви са хората от тези сили? Съмнявам се, че някой от тях лично ни мисли злото. В настоящия момент те могат да бъдат на наша страна толкова лесно, колкото са и против нас. Трябва да съсредоточим усилията си върху техните началници и собственици.

— О-без-гла-вя-ва-не — каза Сакс.

— Не ми харесва как звучи това. Измисли друг термин.

— Задължително пенсиониране? — предложи Мая злъчно. Надя хвърли кръвнишки поглед към старата си приятелка.

— Принудително уволнение — обади се Арт отзад, където току-що се бе появил.

— Имаш предвид преврат — заяви Мая. — Да се бориш не с цялото население на повърхността, а само с водачите и с бодигардовете им.

— И с армиите им — настоя Ниргал. — Засега не можем да сме сигурни, че те евентуално биха въстанали или че са неутрални.

— Така е. Но дали ще се бият, ако няма кой да им заповядва?

— Някои може и да се бият. В края на краищата това им е работата.

— Да, само че няма да имат чак толкова голям стимул — реши Надя. Тя обмисляше внимателно думите си, докато говореше. — Без национализъм или етнически конфликти, или някакво друго чувство за дом и родина, не мисля, че тези хора ще се бият до смърт. На тях им е било заповядано да защитават могъщите. Ако се появи нова по-егалитарна система, те може би ще почувстват конфликт между предаността си към едните и към другите.

— Привилегия на пенсионирането — присмя се Мая и хората се засмяха. Но Арт репликира отзад:

— Защо да не го обясним по този начин? Ако не искате революция, концептуализирана като война, трябва да я замените с нещо друго, нали така? Тогава защо да не използваме икономиката? Наречете го смяна на практиката, ако искате. Точно това правят хората от „Праксис“, когато говорят за човешки капитал или за биоинфраструктура — просто изразяват всичко с икономически термини. Това до известна степен е абсурдно, но със сигурност има голямо значение за онези хора, за които икономиката е най-важната парадигма. А това естествено включва и транснационалните компании.

— Тоест — каза ухилено Ниргал, — първо ще уволним местното ръководство, а после ще повишим полицията, докато ги обучаваме наново.

— Да, нещо от този род.

Сакс клатеше глава.

— Не можем ги стигна — каза той. — Трябва сила.

— Нещо трябва да се промени, за да не допуснем още една шейсет и първа година! — настоя Надя. — Важно е да обмислим всичко. Може би има определени исторически модели, но не тези, които споменахте. Нещо от рода на „нежните революции“, които сложиха края на Съветската ера, или нещо подобно.

— Но за да се осъществи подобна „нежна революция“, е необходимо да има налице недоволно население — обади се Койота — или система, която се разпада. А нито едно от тези две условия тук не съществува. Хората са си добре и са щастливи, че са тук.

— Но на Земята — в беда — отбеляза Сакс. — Разпада.

— Хм-м… — измърмори Койота и седна до Сакс, за да обсъдят това. Разговорите със Сакс все още бяха мъчителни, но благодарение на Мишел поне бяха възможни. Надя бе много щастлива да види как Койота дискутира с него.

А споровете около тях продължаваха. Хората обсъждаха теориите за революцията и когато се опитваха да заговорят за самата 2061 година, старите им болки неизменно излизаха на преден план. А и ставаше ясно, че е налице тотално неразбиране. Никой явно не знаеше какво точно се бе случило в онези кошмарни месеци. В един момент това стана очевидно, когато Михаил и няколко обитателя на Корольов започнаха да спорят кой именно бе убил пазачите.

Сакс се изправи и размаха лектерна си.

— Трябват факти — първо — изграчи той. — А после диализи — анализи!

— Добра идея — отзова се Арт незабавно. — Ако тази група може да събере на едно място историята на войната накратко и да я предостави на конгреса като цяло, това ще ни бъде от голяма полза. Можем да оставим дискусиите върху революционната методология за последните главни събирания, какво ще кажете?

Сакс кимна и седна. Неколцина напуснаха семинара, а останалите притихнаха и се скупчиха около Сакс и Спенсър. Бяха останали главно ветерани от войната, както забеляза Надя, плюс Джаки, Ниргал и още няколко местни жители. Надя бе чела няколко от разработките на Сакс от Бъроуз за войната през 2061 и се надяваше, че те заедно със свидетелствата на очевидци ще спомогнат за постигането на първично разбиране на главните причини. Това евентуално щеше да стане почти половин век, след като войната бе свършила, но, както каза Арт, когато му го спомена, това изобщо не беше нетипично. Той вървеше до нея, сложил ръка на рамото й, и изглеждаше абсолютно безучастен към онова, което бе наблюдавал тази сутрин — свидетелство за раздробения на множество фракции подземен свят.

— Не постигнахме кой знае какво — призна той. — Но всичко винаги започва по този начин.

 

 

На втория ден следобяд Надя посети един от семинарите, посветен на въпроса за тераформирането. Според нея това бе въпросът, който причиняваше най-много разногласия сред тях. Хората, които присъстваха на семинара, го доказваха лично. Залата на границата на парка Лато бе претъпкана и затова преди да започне събирането, председателят изведе присъстващите в парка, на поляната срещу канала.

Няколкото червени, които бяха дошли, настояха, че самият процес на тераформирането е преграда пред надеждите им. Ако марсианската повърхност станеше годна за обитаване от човешки същества, тя щеше да се превърне в отражение на земните критерии за планета. Като се вземеха предвид острите демографски и екологични проблеми на Земята и космическия елеватор, който в момента се строеше като аналог на марсианския, можеше да се твърди, че веднага ще последва масирана емиграция. А това щеше да сложи край на всички възможности за независимост на Марс.

Хората, занимаващи се с тераформирането, наречени зелени, възразиха, че при наличието на годна за живот повърхност ще е възможно да се живее навсякъде и хората ще са безкрайно по-малко уязвими, съответно и в по-добра позиция за завземане на властта.

Тези две гледни точки бяха обсъждани от всички възможни посоки, във всички възможни комбинации и вариации. В центъра на събирането бяха Сакс Ръсел и Ан Клейборн, които спореха все по-ожесточено и по-ожесточено, докато най-накрая всички останали не млъкнаха, респектирани от авторитета на тези двама древни противници.

Надя нещастно наблюдаваше бавно набиращия скорост сблъсък, обезпокоена за двамата си стари приятели. А и тя не бе единствената, която намираше гледката за тревожна. Много от присъстващите бяха гледали видеозаписа на прочутия спор между Ан и Сакс в Андърхил, пък и определено историята беше доста известна — един от най-големите митове за Първата стотица, мит от времето, когато нещата бяха много по-прости и различните личности можеха да застават на коренно различни позиции. Ан вече бе загубила веднъж този спор и това се отразяваше в самото й поведение — тя бе потисната, разочарована и почти загубила интерес. Нито следа от вихрената Ан, позната от видеолентите.

— Когато повърхността стане годна за обитаване — каза тя („когато“, а не „ако“, отбеляза си мислено Надя), — милиарди хора ще се юрнат насам. А докато живеем в убежища, логическите принципи ще поддържат броя на населението в милиони. Ето това е цифрата, необходима за успешно провеждане на революция. — Ан сви рамене. — Ако искаш, можеш да я вдигнеш още днес. Нашите убежища са скрити, а техните не са. Ние разбиваме техните, те няма какво да атакуват в отговор — с две думи, те умират, ние поемаме ръководството. А тераформирането унищожава тези преимущества.

— Няма да участвам в подобно нещо — намеси се Надя, когато почувства, че не може да издържа повече. — Помниш какво беше в градовете през 61-а.

Хироко, която бе седнала на задните редове и наблюдаваше безучастно, сега взе думата за пръв път:

— Нашата цел не е нация, основана на геноцид.

Ан сви рамене.

— Искаш безкръвна революция, но такова нещо не е възможно.

— Възможно е — отвърна Хироко. — „Нежна революция“, ето това искам.

— Добре — кимна Ан. Никой не можеше да спори с Хироко — това бе просто невъзможно. — Но дори и така, въпреки всичко ще е по-лесно, ако повърхността е негодна за обитаване. Този преврат, за който говориш… искам да кажа, помисли си. Ако завземеш електростанциите в големите градове и кажеш: „Ние сега сме на власт“, хората щат-нещат ще се съгласят. Обаче ако населението е няколко милиарда, благодарение на това, че повърхността е годна за обитаване, и ти уволниш десетина-двайсет човека и обявиш, че си на власт, много вероятно е хората да кажат: „Власт върху какво?“ и да те пренебрегнат.

— Това… — каза Сакс бавно, — това предполага — завземем — докато повърхността — необитаема. След това — като независим — процес.

— Те ще искат да те арестуват — заяви Ан. — Щом видят, че повърхността започва да се развива, ще го поискат.

— Не и ако банкрутират — поклати глава Сакс.

— Транснационалните компании държат здраво — възрази Ан. — Не си мисли обратното.

— Тераформирането — необратимо — изграчи Сакс. — Ще е тактически трудно — технически трудно — да сврем — да спрем. Опит — като предния. И може и да не… И околната среда — може — оръжие — в наша пауза — в наша полза.

— Как така? — попитаха няколко души, но Сакс не поясни. Беше се съсредоточил върху Ан, която го наблюдаваше с любопитно, сякаш отчаяно изражение.

— Ако сме на път да постигнем годност за обитаване на повърхността — каза тя, — то тогава Марс ще представлява апетитна хапка за транснационалните компании. Може би дори и тяхно избавление, ако нещата там долу се оплескат. Тогава ще могат да дойдат тук, да поемат властта и да създадат един техен нов свят, като оставят Земята да върви по дяволите. Ето това е проблемът — ние просто сме без късмет. Видя какво се случи през шейсет и първа. Те имат огромни армии на разположение, ето как задържат властта си тук.

Сакс сви рамене и примигна. Докато ги гледаше, Надя почувства как сърцето й трепна от болка. И двамата бяха толкова вяли, сякаш не им пукаше за нищо. Ан приличаше на излязла от някаква стара снимка, Сакс беше просто неуместно очарователен — и двамата сякаш бяха на по седемдесет години. Докато ги наблюдаваше и чувстваше напрегнатото биене на сърцето си, Надя не можеше да повярва, че и двамата отдавна са на по 120, направо нечовешки възрастни и древни, толкова… променени, обрулени, износени от прекалено много опит, използвани, преуморени, изтормозени… или поне прекалено безстрастни, за да си позволят нещо повече от обикновена размяна на думи. Дори и за това сякаш нямаха вече сили, понеже бяха научили колко малко значение имат думите и просто стояха безмълвни и се гледаха право в очите. Почти бяха изцедени от гняв.

Но мълчанието им бе компенсирано от останалите. Младите „луди глави“ се впуснаха в ожесточена дискусия. Червените смятаха тераформирането за част от империалистическия процес. Сравнена с тях, Ан бе направо умерена. Те дори се нахвърлиха върху Хироко в гнева си.

— Не наричай това „ареоформиране“ — изкрещя една от тях. Хироко изгледа слисано русата валкирия, която изглеждаше направо вбесена от използването на тази дума. — Имаш предвид тераформиране и извършваш тераформиране. Писна ми да го наричаш „ареоформиране“!

— Ние тераформираме планетата — вметна Джаки, — а планетата ни ареоформира.

— Това също е лъжа!

Ан се втренчи мрачно в Джаки.

— Твоят дядо някога ми каза същите тези думи — каза тя. — И то преди доста време. Както може би знаеш. Но аз все още чакам да разбера какво точно означава „ареоформирането“.

— Всички родени тук са го изпитали на себе си — заяви Джаки.

— Как? Ти си родена на Марс — обясни ми с какво си по-различна?

Джаки пламна.

— Марс е единственото място, което познавам, също както и останалите местни жители. Единствено за него ми пука. Възпитана съм от култура, създадена от множество жилки от земните ни предци, превърната в нещо ново, марсианско.

Ан сви рамене.

— Не ми се струва, че си по-различна от нас. Напомняш ми за Мая.

— Майната ти!

— Точно същото би казала и Мая. Ето това е твоето „ареоформиране“. Ние сме и ще си останем човешки същества, каквото и да казва Джон Буун. Той наприказва доста работи, но нито едно от тях не се сбъдна досега.

— Още не — каза Джаки. — Но процесът се забавя, когато е в ръцете на хора, които мислят по един и същи начин от 50 години насам. — Доста от младежите се засмяха при тези думи. — Всъщност, защо да вплитаме безпричинни лични обиди в един политически спор?

И тя впи поглед в Ан, на вид спокойна и отпусната, с изключение на пламъчетата в очите й, които още веднъж напомниха на Надя каква мощ представлява Джаки. Почти всички местни жители бяха на нейна страна, две мнения по въпроса нямаше.

— Ако не сме се променили тук — обърна се Хироко към Ан, — тогава как ще обясниш съществуването на твоите червени? Как ще обясниш ареофанията си?

Ан сви рамене.

— Те са изключения.

Хироко поклати глава.

— Те са духът в нас. Природата има дълбоко влияние върху човешката психика. Ти си изучавала екологията и си червена. Трябва да признаеш, че това е истина.

— Истина за някои, но не за всички — отвърна Ан. — Повечето хора очевидно не чувстват този дух. Всички градове си приличат — всъщност са неотличими един от друг по всички най-важни признаци. Така че когато хората пристигат на Марс и се заселват в някакъв град, къде е разликата? Няма такава. Затова те мислят единствено как да унищожат природата извън града, също както правят и на Земята.

— Тези хора могат да бъдат научени да разсъждават по различен начин.

— А според мен не могат. Прекалено късно е. Най-много можеш да им заповядаш да действат по различен начин. Но това няма да означава, че са били ареоформирани от планетата. По-скоро е втълпяване на идеи. Лагери за преквалификация. Фашистка ареофания.

— По-точно убеждаване — парира Хироко. — Застъпничество, спор посредством примери, спор посредством спора. Не е необходимо да има насилване.

— „Нежната революция“ — подхвърли саркастично Ан. — Само че „нежната революция“ е доста по-неефективна от ракетите и снарядите.

Няколко души заговориха едновременно и за момент нишката на дискусията се загуби. Спорът моментално се разпадна на стотици по-малки дебати, понеже всички имаха да кажат нещо, което дълго време бяха премълчавали. Очевидно можеха да продължат по този начин до безкрайност.

Ан и Сакс седнаха по местата си. Надя започна да се измъква от навалицата, като клатеше глава. По пътя се сблъска с Арт, който гледаше мрачно.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Повярвай.

 

 

Конгресът продължи около месец. Дните безсъние и понякога злоупотребата с кава докараха Арт и Ниргал до изтощение. Надя дори започна да става през нощта и да ги натиква насила в леглата с обещания да напише резюмета на непрегледаните от тях видеозаписи. Те заспиваха направо там, пред екраните, като си мърмореха нещо насън. Една нощ Арт внезапно се изправи.

— Губи ми се смисълът на нещата — каза той на Надя сериозно, все още наполовина заспал. — Сигурно съм бил луд, когато съм си мислел, че вие, момчета, можете да постигнете нещо заедно.

— Я заспивай! — скастри го Надя.

„Нищо чудно наистина да е било лудост“, помисли си тя, докато той дишаше тежко и хъркаше. Изправи се и тръгна към вратата. По някакъв начин разбра, че тази нощ едва ли ще заспи, затова се запъти към парка.

Въздухът все още беше топъл. Черното небе бе отрупано със звезди. Дължината на тунела внезапно й напомни за една от стаите в „Арес“, много по-малка от това тук наистина, но със същия дизайн: леко осветени павилиони, мрачни пухкави островчета от малки горички…

Изведнъж Койота изникна сякаш от вдън земя, малко по-надолу в парка от нея, разхождаше се между дърветата и леко залиташе. Някаква млада жена го бе прегърнала през кръста.

— Ах, любов — извика той, разперил широко ръце, — дали ще можем ти и аз да се сговорим със съдбата — за да премахнем въобще от този свят тъгата — на малки късчета да я разбием, след това — да я сглобим наново, тъй както искат ни сърцата!

„Защо не?“ — помисли си Надя с усмивка и се прибра в стаята си.

 

 

Имаше няколко повода за надежда: Хироко упорстваше и посещаваше всички семинари всеки ден, като изразяваше мнението си и караше хората да си мислят, че са избрали най-важното събиране в момента. Ан също работеше, въпреки че, както си мислеше Надя, изглеждаше по-мрачна от всякога и очевидно намираше кусури на всичко. И Спенсър работеше, и Сакс, и Мая, и Мишел, и Влад, и Урсула, и Марина… Надя веднъж си помисли, че Първата стотица никога не е била по-единна от времето, когато бяха основали Андърхил — сякаш това беше единствената им възможност да поправят нанесените щети и да вкарат нещата в правия път. Или да направят нещо в името на загиналите си приятели.

А и те не бяха единствените, които се бяха заловили за работа. С течение на времето участниците разбраха кой желае конгресът да стигне до определен резултат. Тези хора си изградиха навик да посещават едни и същи сесии, на които работеха усилено, за да постигнат някакви компромиси и изкарваха резултатите на екраните под формата на препоръки или нещо от този род. Трябваше да изтърпяват и посещенията на другата част от делегатите — онези, които идваха, за да парадират, а не за да гонят резултати. Но въпреки всичко продължаваха да работят с пълна пара.

Надя се съсредоточи върху един от тези белези на напредъка и се постара да информира Арт и Ниргал за всичко. Освен това се грижеше за тях и постоянно им напомняше да си почиват. Хората често подхвърляха на спътниците си: „Казаха ни да придумаме за това Голямата тройка“. Доста от онези, които работеха сериозно, бяха интересни личности. Една жена от Дорса Бревиа на име Шарлота бе направо родена за учен. Тя изгради нещо от рода на скеле за тях — разработка, в която темите, които трябваше да се обсъждат, бяха предопределени, без да са попълнени.

— Горе главата! — им бе казала Шарлота една сутрин, когато и тримата бяха седнали около нея и изглеждаха опечалени. — Конфликтът между доктрините е само възможност. Американският конституционален конгрес бе един от най-добрите, създавани някога, и въпреки всичко в него бяха допуснати няколко доста важни противоречия. Управлението, което организираха, съдържаше в себе си отражение на недоверието, което всички групи изпитваха една към друга. Малките щати се страхуваха, че големите ще ги залеят и ще ги изтикат на заден план. Ето защо бе създаден Сенатът, в който всички щати са равни помежду си, и Камарата, в която по-големите щати имат по-голям брой представители. Виждате ли как структурата отговаря на специфичните проблеми? Едно и също нещо с трикратни проверки и балансирания. Това е институционализирано недоверие. Тук също трябва да го има.

И тримата се хванаха на работа — двама младежи и една безкомпромисна възрастна жена. Странно кои се изявяват като лидери в подобни ситуации, мислеше си Надя. Съвсем не бе задължително да са най-надарените или най-образованите, като Марина или Койота, въпреки че тези качества наистина помагаха и тези двама души бяха наистина важни и необходими. Но лидерите бяха хора, в които другите се вслушваха. Лидери бяха личностите с магнетизъм. А в една група от толкова много могъщи интелекти и индивидуалности, подобен магнетизъм бе много рядък и много неуловим. Много могъщ…

 

 

Една нощ Надя бе грубо събудена от Мая, която излая на руски:

— Има някакви земяни тук. Американци.

— Земяни — повтори Надя. И откри, че се страхува.

Тя се облече и излезе навън, за да погледне какво става. Истина беше. Видя Арт да стои в средата на групата мъже и жени, високи колкото нея и на пръв поглед на нейните години, които не се държаха много стабилно на краката си, проточваха вратовете си и гледаха изумено огромния тунел. Арт се опитваше да ги представя и да им обяснява в същото време, което бе доста трудно дори за кречетало като него.

— Аз ги поканих, да, е, ами не знам — здрасти, Надя — това е моят бивш шеф, Уилям Форт.

— За вълка говорим… — каза Надя и стисна ръката на мъжа. Захватът му бе доста силничък. Той бе чипонос, обгорял от слънцето и набръчкан човек с приятно двусмислено изражение.

— … те току-що пристигнаха. Докараха ги богдановистите. Преди известно време поканих мистър Форт, но досега не бях получил вест от него и не знаех, че възнамерява да идва насам. Доста съм изненадан… приятно, разбира се.

— Ти си го поканил? — попита Мая.

— Да, хм, виждаш ли, той много иска да ни помогне, ей това е.

Мая гледаше кръвнишки, но не към Арт, а към Надя.

— Казах ти, че е шпионин — изсъска тя на руски.

— Да, каза ми — отвърна на руски Надя, след което се обърна на английски към Форт:

— Добре дошли на Марс.

— Много ми е приятно да бъда сред вас — отвърна Форт и сякаш бе искрен. Той се усмихваше шантаво, все едно че беше прекалено доволен, за да се опитва да запази невъзмутимо изражение. Спътниците му не изглеждаха чак толкова възторжени. Бяха около дузина, и възрастни, и млади. Някои от тях се усмихваха, а други имаха объркан и предпазлив вид.

След няколко неловки минути Надя заведе Форт и колегите му в крилото за гости в Закрос и когато пристигна Ариадна, те бяха настанени в стаите за посетители. Какво друго можеха да направят? Новината за странните хора вече бе успяла да обиколи цялата Дорса Бревиа и в Закрос започна да се събира любопитна и недоволна тълпа. Но пък в края на краищата посетителите бяха лидери на една от най-големите транснационални компании, очевидно бяха дошли сами, нямаха уреди, които да издават местонахождението им (поне така заявиха сабишианците). Трябваше да направят нещо…

Надя помоли един от швейцарците да свика всеобщо събрание по обяд, след което покани гостите да се освежат в стаите си, а после да говорят на събранието. Земяните приеха поканата с благодарност, като дори тези, които в началото изглежда се колебаеха, сякаш се поуспокоиха. А самият Форт явно дори бе започнал да съчинява мислено речта си.

Пред крилото за гости Арт стоеше в центъра на развълнувана тълпа.

— Откъде накъде си мислиш, че можеш да вземаш сам такива решения? — беснееше Мая, която явно говореше от името на мнозинството. — Ти, който дори не си един от нас! Ти, мръсен шпионин такъв! Сприятеляваш се с този и онзи, а после ни предаваш!

Арт разпери ръце, целият почервенял от смущение.

— Трябва ни помощ — обясни той. — Сами не можем да довършим това, което ни трябва! „Праксис“ не е като останалите, те са повече на наша страна, отколкото на тяхна, казвам ви!

— Нямаш право да ни казваш какво да правим! — извика Мая. — Ти си наш пленник!

Арт й хвърли един кос поглед и размаха ръце.

— Човек не може да бъде едновременно и пленник, и шпионин, нали?

— Ти си всички коварни и предателски неща, взети заедно! — изкрещя Мая.

Джаки се приближи до Арт и го погледна отвисоко. Лицето й бе напрегнато и неумолимо.

— Предполагам, знаеш, че сега тези хора трябва да заживеят постоянно тук, на Марс, също като теб.

Арт кимна.

— Предупредих ги, че съществува такава вероятност. На тях очевидно не им пука. Казвам ви още един път — те искат да ни помогнат! Представляват единствената различна транснационална компания, чиито цели са близки до нашите. И дойдоха тук по собствено желание, за да видят дали ще могат да ни помогнат. Те са заинтересувани. Защо трябва да се притеснявате? Това е още една възможност.

— Да видим какво ще каже Форт — въздъхна Надя.

 

 

Тя седна най-отпред заедно с групата от „Праксис“. Арт заведе Форт на сцената и го представи на присъстващите.

Форт кимна и изрече някаква формалност, след което килна глава назад и огледа последните редове на амфитеатъра. Той си пое дъх и започна да говори. Гласът му изпълни залата — тих по обичайния си начин, уверен като на стар врял и кипял артист, достигащ до всеки един присъстващ. Първо описа с няколко думи „Праксис“, възникването й и с какво се занимаваше сега. Когато започна да обяснява връзката между „Праксис“ и останалите транснационални компании, Надя си помисли, че на Марс съществуваше подобна връзка между подземния свят и повърхността и тя без съмнение бе доста мъдро подчертана в описанието на Форт. Ако се съдеше по мълчанието в залата, явно той прекрасно се справяше със задачата си да привлече вниманието на тълпата. Но в един момент спомена нещо за еко-капитализма и за това, как Марс бил празен свят, докато Земята била пълен свят. Трима-четирима червени скочиха незабавно на крака.

— Какво искате да кажете с това? — извика един от тях. Надя видя как ръцете на Арт се свиха в юмруци в скута му. Не след дълго разбра защо. Отговорът на Форт бе дълъг и странен. Той описа какво има предвид с термина „еко-капитализъм“ — нещо, според което човекът се приемаше като биоинфраструктура, а хората като цяло — като природен капитал. Като се обърна назад, Надя видя, че много от хората се мръщят. Влад и Марина бяха долепили глави и Марина натискаше бутоните на компютъра на китката си. Внезапно Арт скочи на крака и попита Форт с какво се занимава „Праксис“ сега и каква ще е ролята й според него на Марс.

Форт се взря в Арт, сякаш не го позна.

— В момента работим заедно с Международния трибунал. ООН още не може да се съвземе от събитията през 2061 година. Хората мислят за нея като за рожба на Втората световна война, също както Общността на нациите бе продукт на Първата световна война. По този начин ние изгубихме най-добрия си арбитър по международните спорни въпроси, а през това време конфликтите продължаваха да се задълбочават. Някои от тях бяха доста сериозни. Все по-голяма част от тези конфликти бяха възлагани на Международния трибунал от една или друга партия, затова „Праксис“ основа организация, наречена „Приятели на Трибунала“, която се опитва да го подпомага по всички възможни начини. Ние останахме верни на принципите и правилата му, помагахме му с пари и хора, опитвахме се да усъвършенстваме техниките на арбитриране и така нататък. Ние бяхме част от една нова техника, където, ако две каквито и да е международни юридически лица спореха помежду си и решиха да прибягнат до арбитраж, бяха включвани в едногодишната програма на Международния трибунал, чиито арбитри се опитваха да намерят решение, което да удовлетворява и двете страни. В края на годината Международният трибунал решаваше всички неуредени спорове и ако страните бяха доволни, се подписваше договор. Ние се опитвахме да подкрепяме всички договори, както можехме. Индия премина през подобна програма заедно със сикхите от Пенджаб. Мирът още е в сила. В други случаи имаше повече трудности, но пък затова си извадихме съответните поуки. Концепцията за полуавтономия привлече вниманието на много страни. Ние в „Праксис“ сме на мнение, че никоя държава никога не е била истински суверенна, а винаги е била полуавтономна по отношение на останалата част от света. Метанационалните компании са полуавтономни, личностите са полуавтономни, културата е полуавтономна по отношение на икономиката, ценностите са полуавтономни по отношение на цените… Дори бе създаден нов клон на математиката, който се опитва да опише полуавтономията със съответните логически термини.

Надя се изправи.

— Поддържат ли другите транснационални компании Международния трибунал по същия начин? — попита тя.

— Не. Метанационалните компании избягват Трибунала и използват ООН като гумен печат. Боя се, че те все още вярват в мита за суверенността.

— Но това звучи, сякаш тази система работи единствено, когато и двете страни са съгласни.

— Да. Мога да заявя, че „Праксис“ е силно заинтересувана и се опитва да изгради мостове между Трибунала и всички останали земни сили.

— Защо? — попита Надя.

Форт вдигна ръце в жест, подобен на този на Арт.

— Капитализмът функционира там, където има растеж. Но виждате ли, растежът не е вече растеж, разбирате ли? Трябва да растем напред, да се усъвършенстваме.

Джаки стана права.

— Но вероятно можете да се развивате на Марс в класическия капиталистически стил, нали?

— Предполагам, че можем.

— Това може би е всичко, което искате от нас, така ли е? Просто един нов пазар. Празният свят, за който говорехте преди малко?

— Ами… Ние в „Праксис“ смятаме, че пазарът е една много малка част от обществото. А ние се интересуваме от цялото общество.

— Добре де, какво все пак искате от нас? — изкрещя някой от задните редове.

Форт се усмихна.

— Искам да гледам.

 

 

Събранието завърши малко след това. Започнаха да се провеждат редовните семинари. Естествено, във всеки един от тях пристигането на групата от „Праксис“ отнемаше поне част от дискусиите. За огромно съжаление на Арт обаче, когато седнаха вечерта да преглеждат видеозаписите, им стана ясно, че Форт и екипът му бяха изиграли ролята на разединител, а не на обединител на конгреса. Много от хората просто не можеха да приемат земна транснационална компания като редовен делегат на конгреса — ето там бе проблемът. По едно време дойде Койота и каза на Арт:

— Не ми пробутвай колко била различна „Праксис“. Това си е направо христоматийно извъртане. Само ако богатите можеха да се държат прилично, тогава системата щеше да е окей. Дрън-дрън! Системата определя всичко и налага мнението си навсякъде. Именно системата има нужда от промяна.

— Форт говори точно за това — възрази Арт. Само че тук Форт бе най-големият му враг с навика си да използва термини от класическата икономика, за да описва новите си идеи. Единствените, които бяха заинтересувани от това, бяха Влад и Марина. За богдановистите, за червените, за първомарсианците — тоест, за повечето от местните жители и за по-голямата част от имигрантите — всичко това представляваше част от обичайния земен бизнес. Затова никой не желаеше дори да се докосне до него. „Никакви сделки с транснационалите — бе възкликнал Касей на една от видеолентите, бурно аплодиран. — Никакви сделки със Земята, както и да го увъртат! Това, което каза Форт, бе извън границите на благоприличието!“ Единственият въпрос, който стоеше пред тази група, бе дали да позволят на Форт и хората му да си заминат или не. Според някои те, също като Арт, бяха пленници на подземния свят.

Джаки обаче се бе изправила на същото това събиране и бе заела чисто бууновистка позиция — „всичко трябва да бъде използвано за каузата ни!“ Тя се бе присмяла на онези, които отхвърляха Форт по принцип.

— Щом като ще вземаме гостите за заложници — бе казала тя остро, — защо да не ги използваме за нещо полезно? Защо да не, поговорим с тях?

С други думи, към старите двойки противници се бе присъединила още една: изолационисти и кооперативисти.

В следващите няколко дни Форт напълно игнорираше полемиките около него, като според Надя дори не ги забелязваше. Организаторите го помолиха да ръководи един от семинарите, посветен на ситуацията на Земята в момента, и той прие. По време на всяка сесия Форт и колегите му отговаряха на въпросите на присъстващите и явно се задоволяваха с всичко, което им кажеха за Марс, като само слушаха и не пропагандираха нищо. Форт описваше единствено Земята.

— Транснационалните компании са намалели до една-две дузини от най-големите — каза той веднъж в отговор на въпрос от публиката. — Всички са подписали договори за развитие с правителствата на повече от една държава. Наричаме такива компании метанационални. Най-големите от тях са „Субараши“, „Мицубиши“, „Консолидейтид“, „Еймекс“, „Армскор“, „Маджари“ и „Праксис“. Следващите по ред 10–15 компании също са доста големи, а оттам нататък започват отново старите транснационали, които бързо биват поглъщани от метанационалите. Големите метанационални компании сега са силите, които диктуват положението в света. Те контролират МВФ, Световната банка, Групата на Единадесетте и всички държави — техни клиенти.

Към края на един семинар Сакс попита Форт:

— Тоест, какво иска „Праксис“ от нас — от Марс?

— Ние чувстваме — отвърна Форт, — че това, което се случва тук, рано или късно ще рефлектира и върху Земята. В настоящия момент сме се обединили в една новопоявила се коалиция с прогресивните елементи на Земята, най-големите от които са Китай, „Праксис“ и Швейцария. Освен тях в състава на тази коалиция влизат още много елементи, които са по-малки като размери и като мощност. Например, по който и път да тръгне Индия сега, положението може да стане критично. Голяма част от метанационалните компании гледат на това като на някаква „грешка на растежа“, в смисъл, че колкото и инвестиции да инжектират в нея, все едно нищо няма да се промени. Ние не сме съгласни с това становище. Според нас положението на Марс също е критично по свой начин, понеже представлява една неочаквано развила се сила. Затова именно искаме да открием тукашните прогресивни елементи, както виждате, и да ви покажем какво правим. Пък и да видим какво мислите по въпроса.

— Интересно — каза Сакс.

И така беше наистина. Но голяма част от хората останаха върли противници на каквито и да било сделки със Земята и не можеха да бъдат убедени по никакъв начин в противното. Междувременно споровете по останалите въпроси продължаваха с ненамаляваща сила и колкото по-дълго бяха обсъждани, толкова по-поляризирани ставаха.

Същата нощ, по време на редовното им събиране в патиото, Надя поклати глава, чудейки се на това, колко упорито хората продължаваха да пренебрегват общите неща помежду си и как продължаваха да воюват един с друг заради дребните различия.

— Може би светът е прекалено сложен, за да съществува какъвто и да е план — каза тя на Арт и Ниргал. — Може би не трябва да се опитваме да разработваме някакъв глобален план, а просто нещо, което ще ни е от полза. А след това да се надяваме, че Марс ще може да преживее с две различни системи.

— Мисля, че и това ще се окаже неефикасно — отговори Арт.

— Тогава какво?

— Не знам още — сви рамене той. Двамата с Ниргал продължиха да преглеждат видеозаписите. Надя внезапно си помисли, че те всъщност преследват някакъв неуловим мираж.

 

Разработената програма се приближаваше към края си. Организаторите призоваха делегатите към тридневна почивка, която по план трябваше да бъде последвана от заключително общо събиране.

Арт и Ниргал прекараха тези три дена в малката си зала за конференции, преглеждаха видеозаписи по 20 часа на ден, водеха безкрайни разговори и въвеждаха данни в лектерните си, сякаш водени от отчаяние. Надя продължи да се грижи за тях, разрешаваше споровете им и водеше записки върху онези части от дебатите, които те бяха намерили за прекалено трудни. Понякога, когато отидеше да ги навести, намираше единия заспал в стола си, а другият — втренчен слисано в екрана пред него.

— Я виж — изграчваше той, — какво мислиш за това?

Тя преглеждаше екрана и коментираше, докато навираше храна под носовете им. Това често събуждаше спящия. Той промърморваше сънено:

— Изглежда обещаващо. Давай да се захващаме за работа.

* * *

Така че на сутринта преди общото събиране Арт, Ниргал и Надя излязоха заедно на сцената на амфитеатъра. Арт взе със себе си своя лектерн. Той се изправи, огледа насъбралата се тълпа, сякаш смаян при вида й, и след продължителна пауза каза:

— Всъщност сме единодушни по много въпроси.

Това предизвика смях. Но Арт вдигна лектерна над главата си и прочете на висок глас написаното на екрана:

— „Основни въпроси пред марсианското правителство!“

Тълпата притихна заинтригувана.

— „Първо. Марсианското общество ще бъде съставено от множество различни култури. По-добре да бъде разглеждано като свят, отколкото като нация. Свободата на религиите и културите трябва да бъде гарантирана по закон. Никоя култура или група култури не трябва да доминира над останалите.

Второ. Въпреки цялото това разнообразие от култури, на всички личности на Марс трябва да бъдат гарантирани някои неотменни права, като например материална база за съществуване, здравни грижи, образование и равенство.

Трето. Земята, въздухът и водата на Марс са обща собственост на човечеството и не могат да бъдат частна собственост, на която и да е личност или групировка.

Четвърто. Плодовете на труда на всеки човек принадлежат на въпросния човек и не могат да му бъдат отнемани от друга личност или групировка. В същото време човешкият труд на Марс е част от общото начинание с оглед на всеобщото благо. Марсианската икономика трябва да отразява и двата предходни факта едновременно и да служи като баланс между интереса на личността и интереса на обществото като цяло.

Пето. Метанационалният ред, който цари на Земята, очевидно е неспособен да обедини предходните два принципа и затова не може да бъде приложен на Марс. На негово място трябва да бъде развита икономика, базираща се на екологичната наука. Целта на марсианската икономика не трябва да бъде «постоянно развитие», а постоянният просперитет на цялата биосфера.

Шесто. Марсианската и околната среда сама по себе си притежава своето «право на съществуване», което трябва да бъде зачитано. Следователно целта на промените, които извършваме в околната среда, трябва да бъдат минималистки и екопоетични и да отразяват ценностите на ареофанията. Предполага се, че целта на тези промени ще бъде да се направи онази част от Марс, която се намира под петкилометровата граница, годна за обитаване от хората. По-високите коти, представляващи около 30 процента от планетата, следва да бъдат оставени в състояние, наподобяващо първоначалното, за да могат да съществуват като природни резервати.

Седмо. Заселването на Марс е уникален исторически процес, поради факта, че това е първата планета, заселена от човечеството. Затова то трябва да бъде извършвано с дух на почит към тази планета и към недостатъчното количество живот във вселената. Целта ни е да създадем прецеденти, които да послужат при по-нататъшното заселване на слънчевата система, а също така и при развитието на връзката между хората и околната среда на Земята. Ето защо Марс заема важно място в историята ни. Това трябва да бъде напомняно на всички, които вземат необходимите решения относно живота тук.“

 

 

Арт остави настрана лектерна си и впи поглед в тълпата. Те го наблюдаваха мълчаливо.

— Ами… — каза той и се прокашля, после подкани с жест Ниргал, който се изправи и застана до него.

— Ето това успяхме да подберем от семинарите. Явно всички тук сте съгласни с тези точки. Имаше и доста други неща, които според нас щяха да получат одобрението на много от вас. Но не на всички. Въпреки това сме ги включили в списъци и ще ви ги предоставим, за да можете да се запознаете с тях. Ние сме почти твърдо убедени, че ако успеем да приемем на този конгрес какъвто и да е документ, ще извършим нещо значително. Тенденцията в един подобен конгрес е все повече и повече да вземаме под внимание различията между нас и според мен тази тенденция в нашия случай дори е преувеличена, понеже на настоящия етап марсианското правителство си остава чиста теория. Но когато се превърне в практически проблем (тоест, когато ни се наложи да действаме), тогава ще трябва да търсим нещо общо. Един евентуален документ би ни помогнал да го открием.

Направили сме много конкретни бележки относно главните точки на този документ. Обсъдихме ги с Юрген и Приска и те предложиха да организираме едноседмичен семинар, където всеки ден ще е посветен на обсъждането на всяка една от седемте основни точки, така че всеки да може да се изкаже. В края на тази седмица ще видим останало ли е нещо.

Чу се слаб смях. Доста хора кимаха.

— Ами ако поставим постигането на независимост на първо място? — провикна се Койота от един от задните редове.

— Не можахме да открием мнения по този въпрос, с които всички да са съгласни — поклати глава Арт. — Може би трябва да организираме семинар, който да се опита да направи нещо по въпроса.

— Може би трябва! — възкликна Койота. — Всеки ще се съгласи, че нещата трябва да бъдат справедливи, също и светът като цяло. Проблемът винаги е бил във въпроса как да станат такива.

 

 

— Всъщност, и да, и не — каза Арт. — Това тук е малко повече от обикновено желание за справедливост. Колкото до методите, може би ако преминем още един път през всичко това с тези цели в съзнанието си, нещата сами ще изникнат. Така да се каже, какво със сигурност би ни довело до тези цели? Какви начала предполага този завършек? — Той обиколи тълпата с поглед и сви рамене. — Вижте, опитахме се да съберем на едно място това, което всички вие изричахте тук по различни начини. Затова, ако липсват специфични предложения за начините на постигане на независимост, то това е, защото всички вие не можете да се откъснете от нивото на общи приказки и философии от рода на „Какво да се прави?“, където са всъщност и главните ви различия. Единственото нещо, което бих могъл да ви предложа, е да се опитате да направите една преценка на всички сили на планетата, да изчислите колко устойчиви биха били те в условията на независимост и да съобразите действията си така, че да се противопоставят на съпротивлението им. Надя веднъж говореше за преосмисляне на цялата методология на революцията. Някои предложиха икономически модели, идеята за насилствено изкупуване или нещо подобно, но когато обмислих понятието за приспособения отклик, това ми напомни за интегрираната борба с вредителите — една система в селското стопанство, където съществуват множество методи с различна степен на суровост за борба с вредителите.

Хората се засмяха, но Арт сякаш не забеляза. Изглеждаше разочарован от това, че хората не одобриха идеята за общ документ. А Ниргал направо бе бесен.

Надя се обърна с лице към тълпата и заговори на висок глас:

— Какво ще кажете да аплодираме нашите приятели, които успяха да синтезират най-важното?

Хората заръкопляскаха. Неколцина дори завикаха „Ура!“. За момент всички изглеждаха доста ентусиазирани. Но аплодисментите бързо затихнаха и хората се заизнизваха от амфитеатъра, като оживено обсъждаха станалото. Някои дори започнаха отново да се карат.

 

 

И така дебатите продължиха, само че сега всичко се въртеше около документа на Арт и Ниргал. По-късно, когато преглеждаше видеозаписите, Надя откри, че хората приемат почти единодушно съдържанието на всички точки, с изключение на шеста — относно степента на тераформиране. Повечето от червените не приемаха концепцията за тераформиране на ниски коти, като отбелязваха, че по-голямата част от планетата е под петкилометровата граница, така че ако ниските коти се тераформират, високите коти ще бъдат значително замърсени.

Но седемте дни бавно изтичаха и ставаше все по-ясно, че тази точка от план-декларацията е единствената, предизвикваща спорове, а останалите имаха нужда само от дошлифоване. Доста хора бяха изненадани от това. Ниргал често поясняваше раздразнено:

— Защо се учудвате? Ние не сме изсмукали тези точки от пръстите си. Просто систематизирахме онова, за което говорехте.

Хората кимаха заинтригувани, връщаха се на семинарите и обсъждаха отново и отново всяка точка. На Надя взе да й се струва, че съгласието започна да изниква навсякъде, без съмнение предизвикано от твърдата убеденост на Арт и Ниргал в съществуването му. Няколко от сесиите през тази седмица завършиха с обилно полят с кавахава политически консенсус. Различните гледни точки най-накрая бяха изковани във форма, против която не възразяваше никоя от партиите.

 

 

Заключителното общо събиране се проведе късно следобед в парка Закрос — там, където бе започнало всичко. Във въздуха витаеше някакво смущение. Надя си помисли, че по-голямата част от хората доста неохотно одобряват Декларацията Дорса Бревиа, която сега бе няколко пъти по-дълга от първоначално заплануваната, разработена от Арт и Ниргал. Приска четеше на висок глас всяка точка и всяка получаваше единодушни одобрителни аплодисменти. Само различните групи аплодираха различните точки с нееднакво въодушевление, а когато четенето привърши, заключителните аплодисменти бяха кратки и формални. Никой при такова положение не би могъл да се чувства щастлив. Ниргал и Арт изглеждаха изтощени.

Аплодисментите секнаха и за момент всички останаха неподвижни, чудейки се какво да правят по-нататък. Липсата на съгласие по въпросите за методите на действие сякаш излезе на бял свят точно в този миг. А сега какво? Какво да правят? Просто да станат и да се разотидат по домовете си? А имаха ли въобще домове? Мигът се проточи, във въздуха се долови неудобство, дори лека болка (Ах, колко се нуждаеха от Джон точно сега!), затова Надя се отпусна, когато някой изкрещя нещо — нещо, което сякаш развали пагубната магия. Хората се заобръщаха и започнаха да сочат с пръст данякъде.

На стълбището, високо на стената на тунела, стоеше зеленокожа жена. Тя беше без дрехи и кожата й блестеше с онзи нюанс на зеленото, който просветваше с последния слънчев лъч на залеза. Косата й беше сива на цвят, краката й бяха боси. Не носеше никакви накити по себе си, с други думи, беше напълно гола, ако не се брои зелената боя.

Това беше Хироко. Тя започна да слиза по стълбището с бавна премерена крачка. Ариадна, Шарлот и още няколко Миноански жени застанаха в края на стълбището заедно с най-ревностните последователи на Хироко от скритата колония — Ивао, Рая, Евгения, Мишел и всички останали от малката им групичка. Докато Хироко слизаше по стълбите, те започнаха да пеят. Щом най-накрая тя прекрачи и последното стъпало, те я окичиха с гирлянди от яркочервени цветя. Ритуал за плодородие, спомни си Надя, който водеше началото си още от палеолита и се преплиташе с ареофанията на Хироко.

Хироко тръгна, последвана от върволица почитатели, които пееха имената на Марс: „Ал-Кахира, Арес, Окаку, Бахрам…“ — обширен коктейл от архаични срички, в някои от които се долавяше ясно „Ка… ка… ка…“.

Тя ги поведе по пътеката между дърветата, през тревата, към събирането в парка. Преминаха точно през средата на тълпата. Зеленото лице на Хироко бе застинало в строго и далечно изражение. Много хора ставаха на крака, когато тя минаваше покрай тях. Джаки Буун излезе от навалицата и се присъедини към групата. Зеленокожата й баба улови ръката й и я издърпа при себе си. Двете поведоха групата през тълпата — старата богиня-майка — стройна, горда, невъобразимо възрастна, съсухрена като кората на дърво и зеленокожа като листата, Джаки малко по-висока от нея, млада и грациозна като танцьорка, с гарвановочерна коса, която се спускаше като водопад до средата на гърба й.

Надя улови Арт и Ниргал за ръце и тръгна след процесията. Беше щастлива. В края на краищата си оставаха животни и нямаше значение какъв път на развитие си бяха избрали. Тя почувства нещо като преклонение, емоция, която бе доста рядка за нея — преклонение пред свещената същност на живота, който създаваше такива прекрасни форми.

Когато стигнаха до езерото, Джаки свали комбинезона си и двете с Хироко застанаха в дълбоката до глезените вода, впили погледи една в друга и вдигнали ръце възможно най-високо. Останалите Миноански жени се присъединиха към този „мост“. Млади и стари, зелени и розови…

Жителите на скритите колонии преминаха първи под моста. Сред тях бе самата Мая, уловила Мишел за ръка. А след това цялото огромно многообразие от хора промарширува под моста — нещо, наподобяващо милионната репетиция на някакъв ритуал от милиони години, който сякаш бе закодиран в гените им и го бяха извършвали, откакто се помнят. Нямаше човек, който да не е влязъл във водата, мнозина свалиха и дрехите си. Надя отново си помисли колко прекрасни са хората. През съзнанието й премина мисълта, че голотата е опасна за социалния ред, понеже разкрива прекалено много реалност. Хората заставаха един пред друг в цялото си несъвършенство, разкриваха всичките си полови характеристики и всички намеци за това, че човекът все пак е смъртен… както и цялата удивителна красота, която в яркочервената светлина на залязващото слънце изглеждаше направо невъзможна и нереална и не се побираше в нормалното съзнание. Под лъчите на залеза кожата изглеждаше доста червена, но това явно не бе достатъчно за група червени, които в момента боядисваха една от тях с неизвестно откъде изровена червена боя, очевидно за да я противопоставят на Хироко. Политическо къпане! Надя изстена. Всъщност всички цветове се разтваряха във водата, придавайки й мръснокафяв цвят.

Мая преплува разстоянието, което я делеше от Надя, и едва не я удави с една пламенна прегръдка.

— Хироко е гений — каза тя на руски. — Може и да е луд гений, но си е гений.

— Богиня-майка на света — отвърна Надя и превключи на английски, докато плуваше към една малка групичка от сабишиански исеи и хора от Първата стотица. Там един до друг бяха застанали Ан и Сакс, Ан — стройна и слаба, а Сакс — нисичък и закръглен. Изглеждаха точно както през старите времена по време на общите къпания в Андърхил, когато спореха за това или онова, а лицето на Сакс бе цялото изкривено от опитите му да се съсредоточи. Надя се засмя при вида им и ги опръска. Форт доплува до нея.

— Май целият конгрес трябваше да протече по този начин — изказа предположение той. — Вижте, трябва да се върна вкъщи, за да мога да ви помогна. Освен това пра-пра-пра-правнучката ми ще се жени след четири месеца.

— Нима ще можете да се върнете толкова бързо на Земята? — попита Спенсър.

— О, да, корабът ми е доста бърз. — И наистина едно подразделение на „Праксис“ строеше ракети с подобрени Дайсънови пропулсори, които позволяваха непрекъснато ускоряване и забавяне на скоростта по време на полета. По този начин пътуването ставаше доста по-бързо. — Всеки в „Праксис“ може да го използва, ако има спешна работа. И вие може да дойдете, ако искате, за да видите какви са условията „от първа ръка“.

Никой не отговори, макар че доста вежди се повдигнаха учудено нагоре. Но пък и никой не отвори дума за задържането му.

Хората киснеха във водата като медузи, успокоени най-накрая от топлината, водата, виното и кавата, които се предаваха от ръка на ръка в бамбукови чаши, както и от чувството, че са свършили работата, заради която бяха дошли тук. Според някои извършеното не бе съвършено — „определено не беше“ — „че, все пак е нещо“ — „особено точка трета или четвърта“ — „не е лоша декларацийката“ — „е, като за начало…“ — „но има доста пропуски“ — „особено точка шеста“ — „има още неща за изглаждане“ — „но пък ще се запомни“…

— Е, да, но това тук е религия — казваше някой, седнал в плитчините, — и определено ми харесват всички красиви тела, обаче въпреки всичко да смесваш държава и религия е доста опасна работа…

Надя и Мая навлязоха по-надълбоко ръка за ръка, като говореха с всички, които познаваха. Неколцина от младото поколение на Зигота — Рейчъл, Тиу, Франц, Стив и така нататък — ги видяха и се провикнаха:

— Хей, я вижте — две вещици! — след което се втурнаха към тях и едва не ги смачкаха от много прегръдки и целувки.

Те тръгнаха напред, увличайки след себе си ектогените на Зигота, и се сблъскаха с Арт, който заедно с Ниргал и още няколко мъже стоеше като привлечен от магнит към мястото, където Джаки все още беше изправена до полузелената Хироко, мократа й коса се спускаше по голите й рамене, а главата й бе отметната назад в жизнерадостен смях. Залезът я обливаше с блясък и й придаваше някаква свръхреална величествена сила. Арт изглеждаше наистина щастлив и когато Надя го прегърна, той постави ръка на рамото й и я остави там.

— Добра работа — каза му Мая. — Точно както би я свършил Джон Буун.

— Не, не би я свършил така — възрази автоматично Джаки.

— Познавах го — хвърли й доста остричък поглед Мая, — а ти не. Така че повтарям: точно така би направил и Джон Буун.

Двете впиха погледи една в друга — древна белокоса красавица и млада чернокоса красавица… ето това бяха двете вещици, искаше да каже Надя на братята и сестрите на Джаки, които стояха зад нея. Но пък те без съмнение го бяха усетили.

— Никой не е това, което беше Джон — опита се да развали магията Надя. — Но въпреки всичко свършихме добра работа.

Касей се приближи с плясъци към тях и каза:

— Джон Буун би ни бил от голяма полза сега.

Баща му, първият човек, стъпил на Марс, жизнерадостният Джон, който обичаше да плува „бътерфлай“ в Андърхил по време на следобедите, които приличаха на днешната церемония.

— Както и Аркадий — добави Надя, като все още се мъчеше да успокои страстите. — И Франк също.

— Щяхме да се справим и без Франк Чалмърс — кисело отсече Касей.

— Откъде накъде? — възкликна Мая. — Щяхме да сме щастливи, ако и той сега беше тук! Той щеше да знае как да се справи с Форт, с „Праксис“, с вас, с червените, със зелените и въобще с всички. Франк, Аркадий и Джон — и тримата щяха да са ни от голяма полза.

Устните й бяха стиснати и обърнати надолу. Тя хвърли кръвнишки поглед към Джаки и Касей, сякаш ги предизвикваше да кажат нещо. След това присви устни и погледна настрани.

— Ето защо не трябва да допускаме още една ’61 — заключи Надя.

— Няма да допуснем — заяви Арт и я прегърна.

Надя поклати тъжно глава. Кулминацията винаги отминаваше толкова бързо.

— Не зависи от нас — му каза тя. — Това е нещо извън нашия контрол. Така че ще видим.

— Този път ще е различно — настоя Касей.

— Ще видим.