Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за Марс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
proxim (2012 г.)

Издание:

Ким Стенли Робинсън. Зеленият Марс

Американска, първо издание

Превод: Сибин Майноловски

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: Megachrom, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 24

ИК „БАРД“ ООД — София, 1997 г.

История

  1. — Добавяне

Част шеста
Мисия

Големият мъж дойде от голяма планета. Той бе просто посетител — също като Пол Бъниан, който веднъж минаваше покрай Марс, забеляза го и реши да се поогледа наоколо. Когато Пол Бъниан се изтърси, Големият мъж все още бе там. Именно затова двамата се спречкаха. И Големият мъж спечели битката. Но след като Пол Бъниан и огромният му син вол Бейб умряха, наоколо не остана никой, с когото да размениш една-две приказки. Големият мъж започна да си мисли, че живее върху една огромна баскетболна топка. Така че той поскита насам-натам, поразкъса това-онова на части, за да се опита после да ги накара да си паснат една към друга, но скоро му писна, предаде се и си тръгна.

След това бактериите в телата на Пол Бъниан и неговия вол Бейб ги напуснаха и се преселиха в топлата вода, която циркулираше под земята. Хранеха се с метан и въглероден сулфид и издържаха тежестта на милиардите тонове скала върху им, сякаш живееха на някаква неутронна планета. Хромозомите им започнаха да мутират поколение след поколение. При скорост на възпроизвеждане от десет поколения на ден никак не беше чудно, че най-силните, които оцеляха, извършиха свой собствен естествен подбор. Изминаха милиарди години, не след дълго възникна истинска субмарсианска еволюционна история, която полека-лека от пукнатините в реголита и от пространствата между песъчинките излезе на бял свят под студената пустинна светлина. Огромно количество създания от всички видове и при това всичките миниатюрни. Виждате ли, цялата работа бе там, че под земята имаше достатъчно пространство. А по времето, когато всичко излезе на повърхността, вече имаше установени модели. Горе нямаше чак толкова благоприятни условия. Затова развилата се биосфера беше ендолитна, тоест, живееше под земята, и имаше микроскопични размери. Китовете им бяха колкото новоизлюпени попови лъжички, секвоите — с размери на еленов лишей и така нататък.

Тази еволюция доведе до възникването на малки червени човечета, които доста приличат на нас. Но това е така, понеже ги виждаме единствено с ъгълчетата на очите си. Ако погледнем някое от тях директно, ще забележим, че прилича на миниатюрен изправен на задните си крака саламандър, тъмночервен на цвят, въпреки че кожата им очевидно притежава хамелеонски способности. Затова те почти винаги са с цвета на скалите, между които стоят. Ако се вгледаме в някое от тях за по-продължително време, ще видим, че кожата му наподобява лишей, примесен с пясък, а очите му приличат на два рубина. Удивително нещо. Но не се въодушевявайте чак толкова. Никое от тези неща не може да бъде забелязано с просто око. Прекалено трудно е. Когато стоят неподвижно, ние просто не можем да ги забележим. И едва ли щяхме дори да подозираме за съществуването им, ако понякога някои от тях, твърдо уверени в това, че могат да замръзнат на място и да изчезнат, когато си поискат, не идваха от време на време в настроение и не започваха да скачат и да се въртят в областта на периферното ни зрение — просто за да ни дразнят. Ние ги забелязваме, но когато извъртим очи, за да ги погледнем, те спират да се движат. И вече не можем да ги видим.

Те живеят навсякъде, дори и в стаите ни. Обикновено във всяка купчинка прах по ъглите има поне пет-шест от тях. А колко от нас могат с чисто сърце да заявят, че по ъглите на стаите им няма прах? Според мен николко. Доста дразнещо за тях е, когато започнем да метем, не мислите ли? В такива дни малкият червен народ е принуден да бяга като дявол от тамян. За тях това е случка от ранга на нашите стихийни бедствия. Ние им изглеждаме като огромни полудели идиоти, които веднъж на няколко дена превъртат и започват да буйстват.

Да, вярно е, че първият човек, видял малките червени човечета, е Джон Буун. Че какво друго бихте могли да очаквате? Видял ги още в първите часове след приземяването си на Марс. По-късно се научил да ги вижда, дори когато са неподвижни и започнал да говори с онези, които забелязвал в стаята си. Говорил, говорил, говорил, докато най-накрая малкият народ не се предал и не заговорил и той. Всеки научил езика на другия, така че в речта на червените човечета и до днес се срещат някои джонбууновизми. Когато Буун си тръгвал отнякъде, с него поемала цяла тълпа. На тях това им харесвало, а и Джон не бил от най-чисто плътните, така че в общи линии идеално си паснали. Да, в нощта, когато го убиха в Никозия, с него имаше неколцина от тях. Ето всъщност защо онези араби умряха по-късно същата нощ. След тях тръгна цяла орда от малките червени човечета. Гадно, а?

Така или иначе малкият червен народ още живее редом с нас, само че след смъртта на Джон си трае и ни наблюдава с рубиненочервените си очи, опитвайки се да разбере какво точно сме ние и защо вършим това, което вършим. Сега вече те могат да сключват сделки с нас и да получават каквото пожелаят. А това, което искат, са хора, с които да могат да разговарят и да бъдат приятели, такива, които да не ги измитат всеки няколко месеца и да не унищожават планетата. Затова ни наблюдават и ни следват на цели тълпи. Вече почти са готови да разговарят с нас. В момента те определят с кого именно да се свържат. Питат се: „Кой ли от тези огромни идиоти знае за Ка?“

Абсолютно вярно. Това е тяхното име на Марс. Ка. Арабите са особено доволни, понеже те наричат Марс Кахира. Японците също, защото на техния език Марс е Касей. Всъщност имената на Марс на почти всички земни езици съдържат в себе си звука Ка. В някои от диалектите на малкия червен народ този звук се среща като м’ка. Доста земни имена на Марс съдържат и този звук. Възможно е червените дребосъци да са имали преди време развита космическа техника. Ако това е било така, сигурно са идвали на Земята под формата на елфи, феи и останалите членове на така наречения „малък народ“. Вероятно тогава са ни разказали откъде идват и как се нарича тази планета на техния език. От друга страна е възможно самата планета по хипнотичен път да въздейства върху съзнанията на тези, които я наблюдават, без значение дали са стъпили на повърхността й или я виждат като малка червена звездичка в небето. Не знам, може и самият цвят да има нещо общо. Ка.

С две думи, ка ни наблюдават и се питат: „Кой знае за Ка? Кой прекарва времето си на Ка, кой изучава Ка, кой обича да докосва Ка, кой се разхожда по Ка и оставя Ка да го обсеби? Кой оставя праха в стаята си недокоснат?“. Ето с тези хора ще разговарят те. Ка казват: „Много скоро ще се изправим пред вас, но само пред онези от вас, които (по наше мнение) харесват Ка. Така че е по-добре да се подготвите. Ще измислим някакъв план. Ще настане време, когато ще зарежем всичко и ще тръгнем към един нов свят. Ще настане време, когато ще освободим Ка.“

 

 

Потеглиха на юг в мълчание. Колата често поднасяше под атаките на вятъра. Минаваха час след час, но Мишел и Мая не се обаждаха. Един сигнал трябваше да пристигне в случай на успех, а друг — в случай на провал. Ниргал с всеки изминал момент се плашеше все повече и повече от продължителното чакане. Целият план сега му се струваше налудничав. Зачуди се защо Койота бе решил именно така. Естествено Ниргал, както и всички останали, се бяха съгласили с плана, а Спенсър, Мая и няколко червени от Мареотис дори бяха помогнали да го формулират. Но едва ли някой бе очаквал ураганът да стане толкова свиреп. Без съмнение Койота бе техен водач, а сега той изглеждаше объркан, почти обезумял — от бяс, тревоги и страх.

Изведнъж радиото изпиука така рязко, сякаш наблизо бяха изтрещели две-три светкавици. Веднага последва и декодираното съобщение. „Успех“. Успех. Бяха открили Сакс и го бяха спасили.

Настроението в колата се промени като изстреляно с топ — от униние във въодушевление. Всички крещяха несвързано, смееха се и се прегръщаха. Койота подкара към мястото, където трябваше да се срещнат с Мая и Мишел. Там всички се втурнаха вкупом към ровъра, в който беше и Сакс, готови да продължат празненството. Ниргал се шмугна в шлюза и стисна ръката на Спенсър. Нисичък човек с кръгло лице. Ръцете му трепереха, но независимо от това изгледа втренчено Ниргал.

— Радвам се да се запознаем — каза той. — Доста неща съм слушал за теб.

Кръвнишкият поглед на Мая преряза като с нож веселието им. Всъщност, след като първоначалната радост от срещата им премина, стана ясно, че нещата в този ровър не бяха съвсем наред. Сакс беше спасен, но явно бяха позакъснели малко. Мая рязко им каза, че го бяха измъчвали. Не можеха да разберат дали онези не са му причинили нещо, понеже все още не бе дошъл в съзнание.

Ниргал отиде до задната част на колата да го види. Сакс лежеше безчувствено на канапето. Разбитото му лице представляваше ужасна гледка. Мишел седеше до него неподвижен, замаян от някакъв получен по главата удар. А Мая и Спенсър явно се бяха спречкали. Не казваха нищо, но не поглеждаха един към друг и не си говореха. Мая определено беше в лошо настроение. Ниргал разбра това от прекалено добре познатия му от детските му години неин поглед, който сега бе дори още по-свиреп от тогава. Лицето й беше сковано, а ъгълчетата на устните й — отпуснати надолу.

— Убих Филис — каза тя на Койота.

Всички млъкнаха. Ръцете на Ниргал изстинаха. Като се огледа, разбра, че и останалите се чувстват неудобно. Мая бе единствената убийца сред тях. Имаше нещо особено в това, което чувстваха всички, включително и самата Мая. Тя изпъна гръб, презирайки ги за малодушието им. За тях това излизаше извън рамките на рационалното. Дори не можеха да го проумеят. Ниргал четеше лицата им като отворени книги. Те виждаха в убийството нещо примитивно, инстинктивно, животинско. А Мая продължаваше да ги гледа втренчено, с ненавист към ужаса им. Очите й блестяха с далечната хладна враждебност на орел.

Койота пристъпи напред, повдигна се на пръсти и я целуна по бузата, като някак си успя да устои на кръвнишкия й поглед.

— Добра работа си свършила — каза той, като сложи ръка на рамото й. — Спасили сте Сакс.

Мая сви рамене:

— Взривихме машината, към която го бяха прикачили. Не знам дали сме успели да разрушим записите, ако въобще е имало такива. Вероятно не сме. А пък и те прекрасно знаят, че са го държали в ръцете си, но някой е успял да ги прецака. Тоест, поводи за празнуване няма. Ще се помъкнат след нас с всичко, което имат.

— Не мисля, че са чак толкова добре организирани — вметна Арт.

— Що не вземеш да млъкнеш? — озъби му се Мая.

— Добре де, ама щом така и така вече знаят за вас, значи няма да ви се наложи да се криете толкова усилено, нали?

— Я да се хващаме на работа — промърмори Койота.

 

 

На същия ден двете коли потеглиха на юг. Облакът прах, вдигнат от вятъра, бе достатъчен, за да ги прикрие от сателитните камери. Напрежението продължаваше да е огромно. Мая бе посиняла от бяс и с нея не можеше да се говори. Мишел се мъчеше да я накара да се съсредоточи върху текущите проблеми, за да могат подробностите от онази ужасна нощ да поизбледнеят от съзнанието й. Но един поглед върху продължаващия да е в безсъзнание Сакс, който заради белезите по лицето си приличаше на миеща мечка, веднага възкресяваше всичко случило се.

Ниргал седеше до Сакс с часове, поставил ръка върху ребрата му или върху главата му. Това беше единственото, което можеше да направи за него. Дори и без тъмните кръгове около очите човекът до него не приличаше много на онзи Сакс Ръсел, когото Ниргал познаваше още от дете. За Ниргал бе огромен шок да наблюдава следите от физическо малтретиране — явно доказателство, че враждата между тях и онези беше на живот и смърт. Това бе нещо, което дълги години не му бе давало мира. Затова видът на Сакс бе грозна и отвратителна гледка. Те не просто имаха врагове, а Врагове, които явно бяха способни на подобни неща и ги вършеха през цялото време. Явно всичко онова, което Ниргал бе чувал, беше истина. А Сакс бе просто една от милионите жертви.

Като наближиха Тарсис решиха да се разделят. Касей щеше да отведе Мая и Мишел право на юг, а останалите щяха да откарат Сакс в Тарсис Толус. Там имаше клиника на богдановистите, само на две нощи път, и тя обслужваше голяма част от подземния свят.

Най-после пристигнаха, паркираха ровъра и излязоха навън. Дойде малка линейка и с пълна скорост понесе Сакс към клиниката в центъра на града. Останалите тръгнаха по затревената главна улица след нея, наслаждавайки се на откритото небе след толкова дни, прекарани в колата. Арт доста се изненада, че не се крият, затова се наложи Ниргал да му обясни накратко и в общи линии какво представлява „полусветът“. Бяха седнали в едно кафене точно срещу клиниката, на горния етаж на което имаше някоя и друга „безопасна“ стая.

А в самата клиника работата вече кипеше с пълна пара. Няколко часа след пристигането им позволиха на Ниргал да се изкъпе, да се облече в стерилни дрехи и да поседи до леглото на Сакс. Бяха прикрепили приятеля му към машина, която прекарваше течност през белите му дробове. Човек можеше да я различи през прозрачните тръбички и маската, покриваща лицето му. Приличаше на мътна вода. Беше отвратително. Изглеждаше така, сякаш се опитваха да го удавят. Но всъщност течността беше перфлуоровъглеродна смес, която съдържаше три пъти повече кислород от въздуха. Тя обогатяваше кръвта на Сакс с този кислород и възстановяваше пътищата на въздуха. Освен това бе натъпкана и с най-различни лекарства. Сестрата, която се грижеше за Сакс, обясни всичко това на Ниргал, докато работеше.

— Сякаш е в резервоар за ектогени — отбеляза той.

— Или — подхвана сестрата с любопитен поглед, — в майчина утроба.

— Да. Като че ли се ражда отново. Дори вече не изглежда по същия начин.

— Можеш да останеш при него — каза сестрата и си тръгна.

Ниргал седна и се опита да почувства как се справя Сакс, да усети как животът се бори в него и иска да изплува обратно. Телесната му температура варираше и стигаше до опасно ниски стойности. След малко дойдоха доктори и нагласиха някакви уреди срещу лицето и главата на Сакс, като си говореха приглушено: „Възникнаха известни проблеми. Предният, отдясно. Ще видим“.

Същата сестра дойде няколко нощи по-късно. Когато видя Ниргал, тя каза:

— Задръж главата му, Ниргал. Точно така. Задръж малко… така, идеално. Хайде, направи сега онова.

— Кое?

— Знаеш кое. Предай му малко топлина. — И след тези думи тя излезе бързо, сякаш смутена от предложението си. Или изплашена.

Ниргал седна и се съсредоточи. Той откри вътрешния си огън и се опита да препрати известна част от него през ръката си в тялото на Сакс. Топлина, топлина, внезапен колеблив удар на бяла мощ, изпратен към нараненото зелено… След това — опити да разчете топлината от челото на Сакс…

Минаваха ден след ден. Ниргал стоеше от сутрин до вечер в клиниката. Една нощ, докато се връщаше от кухните, към него се затича млада медицинска сестра, сграбчи го за ръката, като постоянно повтаряше: „Хайде, хайде!“ и го помъкна нанякъде. Следващото нещо, което си спомняше, беше как седи в стаята на Сакс и държи главата му, дъхът му излиза на пресекулки, а мускулите му са изопнати като стоманени въжета. В стаята имаше трима доктори и няколко сестри. Един от докторите направи крачка към Ниргал, но младата сестра застана помежду им.

Ниргал чувстваше как нещо в главата на Сакс се движи — някакво течение, което си отиваше… или се завръщаше. Той вля в тялото му всяка частичка viriditas, която успя да открие в себе си. Изведнъж се уплаши. Спомни си нощта, когато умря Симон. Онова изражение на лицето му. Перфлуоровъглеродът продължаваше с лек шум да циркулира из белите дробове на Сакс. Ниргал впи жадно поглед в него и впрегна всичките си сили, така, сякаш целият свят замръзваше, сякаш с усилията си можеше да спаси не само Сакс, но и Симон.

Времето течеше бавно и напрегнато. Малко по малко всички изпаднаха в някакво състояние, като че ли се намираха извън потока на времето. Ниргал не бе в състояние да каже дали е ден или нощ. „Това е цената на нашите тела — мислеше си той. — И ние плащаме.“

 

 

Една вечер, около седмица след пристигането им, докторите изключиха вентилатора и изпомпаха течността от белите дробове на Сакс. Той шумно си пое въздух и започна да диша самичък. Отново бе станал човек, който диша обикновен въздух с белите си дробове — с две думи, напълно обикновен бозайник. Бяха оправили носа му и му бяха придали нова форма (всъщност, почти същата като преди пластичната операция). Синините все още изглеждаха впечатляващо.

Около час след изключването на апаратурата Сакс дойде в съзнание. Огледа се из стаята, усилено примигвайки, след това се взря отблизо в Ниргал и здраво се вкопчи в ръката му. Но не можеше да говори. Не след дълго заспа.

Ниргал излезе навън и тръгна по зелените улици на малкия град. Над всичко се извисяваше конусът на Тарсис Толус, който се издигаше в черно-ръждивото си величие на север като двойник на Фуджияма, само че малко по-тумбест. Ниргал се затича около купола по обичайния си начин, сякаш отвътре го изгаряше някакъв огромен излишък от енергия. Сакс и неговото велико необяснимо…

Бяха отседнали в стаи над едно кафене от отсрещната страна на клиниката. Когато се върна там, той откри Койота, който крачеше накуцвайки из стаята, мърмореше си нещо под носа и си подсвиркваше някакви импровизирани мелодийки.

— Станало ли е нещо? — попита Ниргал.

Койота размаха ръце.

— Сега, когато състоянието на Сакс вече е стабилно, трябва да се махаме оттук. Ти и Спенсър можете да се грижите за него, докато караме на запад покрай Олимпус Монс.

— Няма проблеми — каза Ниргал. — Когато кажат, че Сакс е готов, потегляме.

Койота се взря в него.

— Твърдят, че ти си го спасил. Че си го върнал от страната на мъртвите.

Ниргал поклати глава, ужасен от подобна мисъл.

— Той не е умирал.

— Казах им го. Но те говорят именно това. — Койота впи замислен поглед в него. — Трябва да внимаваш, момчето ми.

 

 

Потеглиха през нощта, заобикаляйки извивките на склона на северен Тарсис. Сакс бе положен на дивана в отделението зад шофьорите. Часове след отпътуването им Койота каза:

— Иска ми се да нанесем удар по един от миньорските лагери в Серауниъс, който принадлежи на „Субараши“.

— Той погледна към Сакс. — С теб всичко наред ли е?

Сакс кимна. Синините му бяха станали зелени и пурпурни.

— Защо не можеш да говориш? — попита го Арт.

Сакс сви рамене и изграчи нещо неразбираемо.

Те продължиха нататък.

От дъното на северната страна на Тарсис се простираше система от успоредни каньони, наречени Серауниъс. Пукнатините бяха около 40 — каньони, самотни хребети, дълбоки фрактури или просто огромни гънки по терена. Всички те се простираха на север и на юг, като прорязваха изключително богатата на метали област, насечена от всякакви видове включвания отдолу. Затова в каньоните имаше стотици миньорски лагери и подвижни съоръжения. Койота се взира известно време в изображенията върху картите, след което потърка ръце.

— Това, че те плениха, ми развърза ръцете, Сакс. Така и така вече знаят, че сме тук, няма причина да не изкараме известна част от тях извън строя. Пък и защо да не отмъкнем малко уран, щом можем?

— Има ли вероятност да се наложи да убием някои от тези миньори? — попита Арт.

Койота сви рамене.

— Не е изключено.

Сакс поклати рязко глава.

— Ей, по-леко с главата — сгълча го Ниргал.

— Съгласен съм със Сакс — каза бързо Арт. — Искам да кажа, дори и да оставим настрана моралните съображения (а аз вземам и тях предвид), дори и само от практическа гледна точка това е глупаво. Да, глупаво е, защото изхождате от предположението, че враговете ви са по-слаби от вас и ще можете да направите всичко, което си поискате, ако опукате двама-трима от тях. Но хората не са такива. Помислете си какво ще стане. Ще слезете долу в онзи каньон и ще убиете няколко души, които просто си вършат работата. След известно време ще дойдат други хора и ще открият телата. Ами че те ще ви намразят завинаги! Дори някой ден да превземете целия Марс, те пак ще ви мразят и ще правят всичко възможно, за да ви пречат. И това ще е единственото, което ще постигнете, защото на мястото на убитите миньори ще дойдат нови, и то на секундата.

Арт хвърли поглед към Сакс, който бе седнал на дивана и го наблюдаваше втренчено.

— Да видим другия начин. Слизате долу, правите нещо, което ги кара всичките да хукнат презглава към аварийното си убежище, след което ги заключвате вътре и повреждате машините им. Те викат час-два за помощ, висят там някой и друг ден, след което идва някой и ги измъква. Хората са бесни, но си мислят: „Можеше и да сме мъртви. Онези червени повредиха машините и духнаха яко дим. Даже не ги и видяхме. Можеха да ни убият, но не го направиха.“ Онези, които ще дойдат да ги спасят, ще си мислят същото. И накрая, когато завземете Марс (или поне се опитате), те ще си спомнят за това и ще започнат да ви насърчават. Или дори да работят за вас.

Сакс кимна. Спенсър гледаше към Ниргал. След малко всички погледнаха към него, с изключение на Койота, който се бе втренчил в китките на ръцете си, сякаш четеше нещо, написано върху тях. Но когато вдигна поглед, той също го насочи към Ниргал.

За Ниргал всичко бе просто. Той погледна заинтригувано Койота.

— Арт е прав. Хироко никога няма да ни прости, ако започнем да избиваме хора без причина.

Лицето на Койота се изкриви, сякаш в презрение на тяхната мекушавост.

— Не убихме ли няколко души в Касей Валис?

— Но това беше различно! — възрази Ниргал.

— Така ли? И как точно?

Ниргал се поколеба, несигурен. Арт обясни:

— Онези там бяха шайка полицейски палачи, които бяха заловили приятелчето ти и бяха натикали мозъка му в микровълнова печка. Затова и си получиха заслуженото. Но тези момчета долу в каньона просто разкопават скалите.

Сакс кимна. Той наблюдаваше всички крайно внимателно. Изглеждаше, че разбира всичко и дълбоко се е потопил в разговора. Но понеже продължаваше да не обелва нито дума, бе трудно да се каже със сигурност.

Койота впи немигащ поглед в Арт.

— Това долу да не би случайно да е мина на „Праксис“?

— Не знам. Пък не ми и пука.

— Хм-м… — Койота погледна към Сакс, после към Спенсър, след това премести поглед върху Ниргал, който чувстваше как бузите му горят. — Е… добре тогава. Ще опитаме така, както ти казваш.

 

 

И така надвечер Ниргал тръгна заедно с Койота и Арт. След дълго ходене из лабиринта от пукнатини стигнаха до малък купол, разположен срещу западната стена на един от каньоните. В този купол бяха складирани ремаркета, сонди, багери и друго подобно оборудване. Това бе доста продуктивна уранова мина, а до Койота бяха достигнали слухове, че запасите уран, натрупани тук в интервала от време между построяването на двата елеватора, все още не са изпратени на повърхността.

Тримата се насочиха към купола. Вътре не се виждаше никой. Единственото осветление бяха нощните лампи и прозорците на някакво ремарке почти в средата на купола.

Койота се насочи към най-близкия шлюз, издърпа от компютъризираната си гривна кабел с жак, който включи в ключалката на вратата, след което започна да натиска малките бутончета на китката си. Не след дълго вратата се отвори. Не се задейства никаква аларма, нито пък някой излезе да ги посрещне. Те влязоха в шлюза, затвориха външната врата, изчакаха, докато камерата се изпълни с въздух и отвориха вътрешната врата. Койота изтича към малката фабрика зад ремаркето. Ниргал тръгна към жилищните помещения и стигна до вратата на ремаркето. Той извади една от „заключващите пръчки“ на Койота, постави я под дръжката, завъртя копчето, което освобождаваше фиксатора и натисна пръчката до вратата и стената на караваната. Понеже тя бе направена от някаква магнезиева сплав, полимерният фиксатор щеше да осъществи нещо като керамична връзка между вратата и стената, така че вратата щеше да залепне и нямаше да може да се отвори. Ниргал изтича до другата врата и направи същото, след което хукна към портата. Чувстваше как кръвта във вените му кипи, сякаш се състоеше изцяло от адреналин. Всичко толкова приличаше на обикновена лудория, че едва ли не насила се застави да си спомни за експлозивите, които Арт и Койота в момента поставяха навсякъде из селището — в складовете, върху материята на купола и на паркинга с миньорските вагонетки. Ниргал се присъедини към тях и започна да притичва от машина на машина, да отваря вратите им ръчно или по електронен път и да пъха в тях малките кутийки, които Койота му бе дал.

Койота искаше да измъкне известна част от хилядите тонове обработен уран, който бе складиран тук, но за жалост това бе невъзможно. Въпреки всичко те влязоха в склада, пълен с натоварени с уран роботизирани камионетки и ги програмираха да тръгнат към северните каньони и да заровят товара си в области, където концентрацията на апатит щеше да прикрие радиоактивността и да затрудни максимално издирването на рудата. Спенсър бе изказал съмнение по повод ефективността на подобна стратегия, но Койота отвърна, че това е значително по-добре, отколкото просто да оставят урана в мината. А пък и всички с радост подкрепяха всеки план, който ги избавяше от необходимостта да се разкарват наоколо с тонове уран в багажното отделение на ровъра.

Когато и с това бе свършено, те се затичаха към шлюза, излязоха навън и хукнаха да бягат. На половината път към насипа чуха серия пукания и гърмежи откъм купола. Ниргал хвърли един поглед през рамо, но не видя нищо по-особено — куполът все още бе тъмен в по-голямата си част, а прозорците на караваната продължаваха да светят. Той се обърна и продължи да бяга. Чувстваше се така, сякаш лети. Изведнъж с учудване видя, че Арт тича пред него, всяка негова стъпка подобна на гигантски див скок.

Стигнаха до ровъра преди Койота и го изчакаха в шлюза. Дишаха тежко и се усмихваха един на друг през стъклата на шлемовете си. След около две-три минути пристигна и Койота и Спенсър подкара ровъра. Арт отнесе доста шеговити подмятания за лудешкото си бягане, но той само махна с ръка и се ухили:

— Не се изплаших, бе, хора, истина ви казвам! Това е от ниската гравитация. Аз си тичах както обикновено, но краката ми сами се носеха напред с някакви тигрови подскоци! Забележително!

 

 

За да избягнат насечения терен северно от Олимпус Монс трябваше да заобиколят доста на север. Както винаги, пътуваха през нощта и спяха през деня.

Арт и Ниргал прекараха голяма част от тези нощни пътешествия в шофиране и разговори. Арт задаваше хиляди въпроси, Ниргал отговаряше и на свой ред питаше не по-малко. Той бе толкова очарован от Земята, колкото Арт от Марс. Те двамата доста си пасваха един с друг. Всеки се интересуваше от другия, а това винаги бе плодотворна основа за възникване на едно приятелство.

В студентските си години Ниргал се бе уплашил от мисълта да влезе в контакт със земни жители. Тази идея му бе хрумнала за пръв път една нощ в Сабиши и след това той никога не успя да я забрави. В продължение на месеци с часове мислеше за това, понякога даже проучваше с кого евентуално би следвало да се свърже. Колкото повече учеше, толкова повече се убеждаваше, че идеята не е лоша, че съюзът със земяните би се превърнал в критичен фактор за техните надежди. А вече бе сигурен, че никой от познатите му членове на подземния свят не би рискувал да ги потърси, но ако все пак дръзнеше да го направи, то това щеше да е изцяло по собствена инициатива. Рискът, залозите…

Реши да се съсредоточи върху „Праксис“, понеже бе прочел това-онова за тази фирма. Стреляше напосоки, но именно така стават повечето критични събития. Инстинктивно действие: пътуването до Бъроуз, отиването до офисите на „Праксис“ в платото Хънт и настойчивите молби да бъде свързан с Уилям Форт.

Свързаха го, въпреки че това само по себе си не означаваше нищо. Но по-късно, в първия момент, когато се срещна с Арт из улиците на Шефилд, той разбра, че се е справил добре. „Праксис“ се бе справила добре. Само един поглед към огромния мъж разкриваше нещо успокояващо — някаква откритост, някакво леко, приятелско чувство. Ако използваше детския си речник, това бе баланс на два свята. Човек, на когото можеше да се довери.

Един от белезите на добрата акция е, че в ретроспективен план изглежда неминуема. Сега, когато нощите отминаваха една след друга в светлината на инфрачервените визьори, двамата мъже общуваха така, сякаш се наблюдаваха един друг също в инфрачервена светлина. Говореха си за всичко, за което хората обикновено разговарят — за минало, за мнения, за надежди. Ниргал доста време обяснява на Арт за Зигота и Сабиши.

— Няколко години съм учил в Сабиши. Там има университет, ръководен от исеите. В него не се пазят архиви или нещо от този род. Просто посещаваш лекциите, които желаеш, и общуваш единствено с учителя си. Голяма част от Сабиши работи без записки или архиви. Това е столицата на „полусвета“, нещо като Тарсис Толус, само че много по-голям. Огромен град. Там се срещнах с много хора от всички краища на Марс.

Изведнъж романтиката на Сабиши се върна в спомените му. Изобилието на случки и усещания наводни речта му. Той изживяваше всички емоции от онова време, независимо, че някои от тях бяха явно противоречиви и несъвместими. Всичко се бе сляло в един компактен полифоничен акорд.

— Да живееш там, след като си израснал в място като Зигота, сигурно е било неповторимо изживяване — отбеляза Арт.

— О, да, наистина! Беше прекрасно.

— Разкажи ми.

Ниргал се приведе напред в стола си и се опита да предаде с думи онова, което бе преживял.

 

 

Отначало всичко беше много странно. Исеите бяха извършили невероятни неща. Докато Първата стотица се бе карала, боричкала и разцепвала из цялата планета, бе започнала война и сега всички бяха или мъртви, или се криеха, първата група японски заселници — онези 240 човека, които бяха основали Сабиши само седем години след пристигането на Първата стотица — бе останала близо до мястото, където се бяха приземили, и бе построила град. После бяха устояли на всички последвали промени, включително и на изкопания точно до града им мохол — просто бяха използвали отпадъците за строителни материали. Когато атмосферата се бе сгъстила достатъчно, те бяха залесили околността, която бе скалиста и висока, с други думи — доста труден терен. Сега живееха сред смесена гора от дървета-джуджета, гора от бонсаи. По време на катастрофите от 2061 година не бяха помръднали от мястото си и понеже транснационалните компании ги приеха за неутрални, бяха оставени на мира. Встрани от събитията, те строяха дълги извиващи се насипи и могили, пронизани от тунели и пълни със стаи, готови да укриват хората от Юга.

По този начин те бяха изобретили „полусвета“ — най-сложното и заплетено марсианско общество, пълно с хора, които денем се разминаваха по улиците, сякаш никога не се бяха виждали, но през нощта се събираха по стаите си, за да разговарят, да свирят, да се любят. Дори хората, които не бяха част от подземния свят, им бяха интересни. Исеите бяха основали университет, Марсиански университет, където голяма част от студентите, може би 1/3 от всички, бяха млади и родени на Марс. И, без значение дали бяха от повърхността или от подземния свят, те се разпознаваха помежду си без никакво затруднение, като хора, които си бяха у дома, по милиони различни начини, които никой роден на Земята не би разбрал. Естествено и малката част родени на повърхността бе посветена в тайните на подземния свят, докато най-накрая не започна да изглежда така, сякаш всички родени на Марс знаеха всичко и бяха съюзници.

Професорите в голямата си част бяха исеи и нисеи от Сабиши, но имаше и пришълци от всички краища на Марс и дори и от Земята. Студентите също бяха отвсякъде. Те живееха, учеха и се забавляваха в този приятен град, по улиците, парковете и откритите павилиони, около водоемите, в кафенетата и по огромните затревени булеварди, които правеха Сабиши да изглежда като марсианския вариант на Киото.

Ниргал заживя в малка стая на тавански етаж, доста по-малка от жилището му в Зигота и съвсем малко по-голяма от леглото му. Ходеше на лекции, на състезания по бягане, присъединяваше се към групи, които свиреха калипсо или ходеха по кафенетата. Научи колко много знание е събрано в паметта на лектерна му. И колко ограничен и провинциален е бил самият той. Койота му бе дал блокчета въглероден пероксид, които той после продаваше на исеите срещу всякаква валута. Всеки ден бе някакво ново приключение, почти напълно спонтанно — поредица от случайни срещи, които продължаваха с часове, докато най-накрая Ниргал не падаше, останал без сили, често там, където го бе сварил моментът. Докато учеше ареология и еко-инженерство и допълваше знанията си от Зигота с математическа основа, благодарение на собствената си работа и на наставленията на Ецу той разбра, че е наследил известна част от дарбата на майка си да вижда ясно всички компоненти на системата. Работата беше изключително увлекателна. Толкова много човешки животи, жертвани заради това познание! Толкова различни бяха силите, които това познание предоставяше на света!

Вечер понякога се изтърсваше ненадейно при приятел, след като бе говорил с часове с някой 140-годишен бедуин за Транскавказката война, следващата нощ свиреше на стоманен бас или маримба до зори в компанията на двадесетина пияни латиноамериканци или полинезийци, а след това се озоваваше в леглото с някоя от мургавите хубавици от групата, красива като Джаки в най-добрите й години, но много по-лесна за разбиране. На другата вечер пък можеше да отиде с приятели да гледа постановката на Шекспировата „Крал Лир“, а след това най-вероятно щеше да тръгне с приятели из нощния град, говорейки за пиесата, за това, което тя е казала за съдбите на самите исеи, за силите на Марс и за отношенията Земя-Марс.

Тези безбройни отношения с непознати го учеха на много повече неща, отколкото самите лекции. Не че Зигота го бе оставила съвсем необразован. Жителите й толкова се различаваха по отношение на поведението си, че рядко изненадваха Ниргал. Всъщност, както започваше да разбира, той бе израснал в нещо като приют за ексцентрици — хора, върху които първите напрегнати марсиански години бяха оставили неизличим отпечатък.

Но въпреки всичко имаше и изненади, като например родените в северните градове. Пък и не само те, а и почти всички, които не бяха родени в Зигота. Те бяха физически доста по-малко близки един с друг, отколкото Ниргал бе свикнал. Те не се докосваха, прегръщаха или милваха, нито пък се бутаха или удряха. Дори не се къпеха заедно, въпреки че някои се бяха научили на това „изкуство“ в обществените бани на Сабиши. Ниргал често учудваше хората с докосванията си. Понякога говореше странни неща. Обичаше да тича по цял ден. Но независимо от тези причини, след като изминаха няколко месеца, около него започнаха да се събират безкрайни групи, банди, шайки, цели общества. Той дори бе започнал да се страхува, че по някакъв начин привлича хората около себе си, че се превръща в душа на компанията, че купонът ще върви след него от кафене на кафене и от ден на ден. Сякаш се бе образувало нещо от рода на „Групата на Ниргал“. Бързо се бе научил да отблъсква това внимание, ако не го желаеше. Но понякога откриваше, че го желае.

Особено ако около него бе Джаки.

— Пак Джаки! — отбеляза Арт. Това не бе нито първият, нито последният път, когато тя ставаше тема на разговора им.

Ниргал кимна и усети, че пулсът му се ускорява.

Джаки също бе дошла в Сабиши скоро след Ниргал. Бе отседнала в съседната стая и посещаваше същите лекции като него. В постоянно променящите се групички от техни връстници те нерядко парадираха с връзката си, особено в честите случаи, когато някой от двамата прелъстяваше или биваше прелъстяван(а) от някоя (някого).

Но скоро разбраха, че не бива да прекаляват с това, ако не искат да отблъснат другите от себе си. Което никой от тях не желаеше. Затова започнаха да се избягват, особено ако някой от двамата не одобреше избора на другия за партньор. Така че в известен смисъл те си преценяваха един на друг партньорите и неохотно приемаха това свое влияние един върху друг. И всичко ставаше без нито една дума. Единствено поведението им издаваше мощното влияние помежду им. И двамата се мотаеха наоколо с различни хора, завързваха нови запознанства и приятелства, въртяха любовни афери, но въпреки всичко, на някакво по-дълбоко ниво (Ниргал само поклати нещастно глава, докато се опитваше да обясни това на Арт) те „принадлежаха един на друг“.

Ако някой от двамата се нуждаеше от потвърждение на този факт, другият откликваше възторжено. И обратното. За три години в Сабиши това се бе случило само три пъти, но Ниргал разбра от тези срещи, че двамата са свързани помежду си. Да, от общото детство и от хилядите други общи неща, но същевременно и от нещо друго. Всичко, което правеха заедно, беше доста по-различно и по-силно, отколкото когато го правеха с други.

С останалите му познати нямаше нищо чак толкова важно или опасно. Той имаше много приятели. Сто. А може би петстотин. Винаги казваше „да“. Задаваше въпроси, изслушваше отговорите и рядко спеше. Ходеше на събранията на 50 различни политически организации и се съгласяваше с мнението на всички. Прекарваше голяма част от нощите си в обсъждане съдбата на Марс и на човешката раса въобще. С някои хора се разбираше по-добре от останалите. Често се случваше така, че докато говореше с някой, роден например на север, той изведнъж чувстваше огромна симпатия към него и разбираше, че това приятелство ще продължи вечно. Повечето пъти ставаше така, но имаше и такива случаи, когато действията на околните бяха абсолютна мистерия за него. Това му припомняше колко отшелническо, дори клаустрофобично образование бе получил в Зигота и как то го бе оставило в някои отношения наивен като фея, затворена в черупката на морски охлюв.

— Не, не Зигота оформи характера ми — каза той на Арт, като погледна крадешком назад, за да се увери, че Койота наистина спи. — Не можеш да избираш детството си. Това е само нещо, което се случва с теб. Но след като то свърши, вече имаш възможност да избираш. Аз избрах Сабиши. Това в действителност оформи характера ми.

— Може — съгласи се Арт и потри челюстта си. — Но детството не се ограничава само с тези години. То е също и мненията за тях, които се оформят след това. Ето защо детството ни продължава толкова дълго.

 

 

Една сутрин призори тъмносиньото небе освети пленителната гледка на ръба на Ахерон северно от тях. Той се извисяваше пред тях като Манхатън, издялан от плътна скала, още неиздялана на отделни небостъргачи. Земята под него бе осеяна с каньони, които сякаш бяха напръскани с петна боя.

— Това са лишеи — каза Койота. Сакс се наведе над седалката пред него и опря нос в стъклото. За първи път проявяваше оживление след спасяването му.

Под най-горната точка на Ахерон блестеше редица от огледални стъкла, подобни на диамантено колие. На самия ръб на хребета, над почти ефимерния блясък на купола, се виждаше дълга туфа зеленина.

— Май отново са го заселили! — възкликна Койота.

Сакс кимна.

— Чудя се кой ли живее там — обади се Спенсър, който гледаше над главите им.

— Никой — вметна Арт. Когато погледите на всички се насочиха към него, той продължи: — Чух за това в Шефилд. Проектът е на „Праксис“. Построили са го наново и са подготвили всичко. Сега само чакат.

— Какво чакат?

— Ами най-вече Сакс Ръсел. Освен това Танеев, Кол, Токарьова… — Той погледна към Сакс и сви рамене в знак на извинение.

Сакс изграчи нещо подобно на дума.

— Хей! — възкликна Койота.

Сакс се прокашля усилено и опита отново. Устата му се изкриви във формата на малко „о“. От гърлото му излезе ужасяващ звук:

— З-з-з-з-з… — Той погледна към Ниргал, сякаш младият мъж знаеше за какво става дума.

— Защо? — помогна му Ниргал.

Сакс кимна.

Ниргал почувства как бузите му пламват, сякаш от електрически заряд, преминал през кожата му. Той се наведе и прегърна малкия човек здраво.

— Ти разбираш!

— Ами — казваше по същото време Арт, — направиха го като своего рода жест. Това бе идея на Форт — основателят на „Праксис“. „Може би те ще се върнат“ — сигурно е казал това или нещо от този род на хората от фирмата в Шефилд. Не знам дали е мислил за практическите страни на въпроса.

— Този Форт е доста странен човек — отбеляза Койота. Сакс кимна отново.

— Вярно е — отвърна Арт. — Но не ви пожелавам да се срещате с него. Напомня ми на това, което сте ми разказвали за Хироко.

— Той знае ли, че сме тук? — попита Спенсър.

Пулсът на Ниргал подскочи, но Арт не показа дори и най-малка следа от неудобство.

— Не знам. Най-вероятно подозира. Иска му се да сте тук.

— Знаеш ли къде живее? — попита го Ниргал.

— Не. — Арт описа посещението си при Форт. — Ето затова не знам къде е. Някъде в Тихия океан. Но ако ми разрешите да разменя една-две думи с него…

Никой не отговори.

— Е, може би тогава по-късно — въздъхна Арт.

Сакс бе впил поглед в далечния хребет през един от долните илюминатори на ровъра. Гледаше дребните точици, които представляваха прозорците на лабораториите — празни и притихнали. Койота се протегна и стисна рамото му.

— Искаш да се върнеш, нали?

Сакс изграчи нещо.

 

 

В празната долина на Амазонис имаше селища от всички видове. Това бе най-крайната територия, затова те преминаха през нея, като пътуваха през нощта и спяха през деня. Най-големият им проблем бе да намерят къде да се скрият. Върху равното открито пространство ровърът приличаше на скитник, който едва ли има някаква работа точно на това място. Обикновено се криеха под козирките от лава на кратерите, покрай които минаваха. След сутрешните закуски Сакс понякога упражняваше гласа си, като грачеше нещо неразбираемо, опитваше се да говори с тях… и не успяваше. Това очевидно тревожеше повече Ниргал, отколкото самия него. Изглеждаше вцепенен, но по всяка вероятност не чувстваше никаква болка.

Койота и Спенсър бяха доволни дори и от този дребен напредък. Те прекарваха часове със Сакс, задаваха му въпроси и го подлагаха на редица тестове на екрана на компютъра. Опитваха се да разберат какво му е.

— Очевидно е афазия — каза Спенсър. — Опасявам се, че е удар в резултат от разпитите. А някои удари причиняват така наречената рязка афазия.

— Да не искаш да кажеш, че има и плавна афазия? — учуди се Койота.

— Разбира се. „Рязка“ афазия има тогава, когато обектът не може да чете или пише, има проблеми с говора или с намирането на подходящата дума и осъзнава това.

Сакс кимна, сякаш за да потвърди казаното от Спенсър.

— При „плавната“ афазия хората говорят провлачено и безсмислено, но изобщо не усещат, че приказват глупости.

— Познавам доста хора с подобен проблем — невинно вмъкна Арт.

Спенсър не му обърна никакво внимание.

— Трябва да го заведем при Влад, Урсула и Мишел.

— Точно това и правим — въздъхна Койота, наведе се, прегърна Сакс и легна върху матрака си.

 

 

След няколко нощи каране стигнаха до екватора и до двойната преграда на падналия кабел на елеватора. Койота вече бе преминавал два пъти през нея, използвайки глетчера, възникнал след избликването на подпочвения пласт вода в Мангела Валис през 2061 година. По време на вълненията водата и ледът се бяха изливали в старото дере на 150 километра дължина. Когато наводненото място бе замръзнало, новообразуваният глетчер бе покрил и двете секции на падналия кабел. Койота насочи колата по необичайно гладката отсечка на този ледник, който щеше да ги преведе през секциите.

За съжаление, когато стигнаха до Мангела Глетчер — огромна нагъната маса покрит с чакъл лед, запълващ дъното на една тясна долина — откриха, че обстановката леко се е променила от времето, когато Койота бе идвал тук за последен път.

— Къде е онзи проклет наклон? — питаше постоянно той. — Беше ей тук!

— Може това да е друг глетчер — предположи Ниргал.

— Със сигурност е същият — възрази Койота. — Оставих маркери. Ето, виж, ей там. Онова върху латералната морена. Само че зад нея трябваше да започне един наклон нагоре по равния лед, а сега тук няма нищо, освен стена от айсберги. Мамицата му. От десет години използвам този път.

— Извадил си късмет, че е изтраял толкова дълго — промърмори Спенсър. — Тези ледници са по-бавни от земните, но въпреки това се движат надолу.

Койота само изръмжа нещо недоволно. Ниргал внимателно разглеждаше картите и снимките на областта.

— Ей, имам идея — обърна се той към всички.

И те потеглиха към кратера Никълсън, който се намираше на 400 километра на запад. Кабелът трябва да се бе стоварил точно отгоре му и според Ниргал в ръба му щеше да има пукнатина или процеп.

Достатъчно уверени в това, те преминаха през северната козирка на кратера и стигнаха до ерозиралия му ръб. Пред тях се откри ужасна гледка: черна линия, дълга около 40 километра, която пресичаше кратера. Приличаше на останка от отдавна потънала в забрава раса на великани.

— Косъмче от косата… — започна Койота.

— … на Големия мъж — завърши Спенсър.

— По-скоро клечката му за зъби — подхвърли Арт.

Вътрешната страна на кратера бе много по-стръмна от козирката му, но в нея имаше огромен избор от пукнатини, през които можеше да се премине. Те потеглиха безгрижно по стабилизиралия се склон на някакво древно свлачище и прекосиха дъното на кратера, следвайки извивката на западната му стена. Щом стигнаха до кабела, видяха, че той излиза от една падина в ръба на кратера и грациозно се спуска до дъното като стоманено въже на някакъв закопан в земята висящ мост.

Те бавно потеглиха под него. Когато излизаше от ръба, той бе на почти 70 метра от дъното и не го докосваше поне още един километър.

 

 

На югоизток от кратера Никълсън двата огромни каньона Медуза се простираха на триста километра в сърцето на южните висини. Койота реши да тръгнат по Източната Медуза — по-големия от двата каньона.

— Обичам да карам из каньоните — каза той, — да наблюдавам стените и да търся пещери или навеси. Така съм открил повечето от тайните си складове.

— Ами ако се натъкнеш на насип, който препречва целия каньон? — попита Ниргал.

— Тогава обръщам. Без съмнение съм се връщал толкова много пъти, че сега направо ми се струва нечовешко.

Така че тръгнаха през каньона, чието дъно бе доста равно, и пътуваха през остатъка от нощта. На следващата нощ продължиха на юг. Каньонът започваше да се изкачва нагоре на площадки, които бяха лесни за преодоляване. Щом достигнаха едно ново равно ниво, Ниргал закова колата на място.

— Там горе има някакви сгради!

Всички се скупчиха на предното стъкло, за да погледнат към хоризонта, и видяха група малки бели каменни сгради, сгушени под източната стена на каньона.

След като оглеждаха половин час различните увеличения на образите от камерите на ровъра, Койота сви рамене.

— Няма следи от електричество или топлина. Май няма никой вкъщи. Я да хвърлим един поглед.

Те потеглиха към зданията и спряха колата до едно огромно парче скала от стената на каньона, което се бе изтърколило доста надолу. Оттам, където бяха, се виждаше, че постройките са на открито, без купол, който да ги покрива. Между тях имаше неподвижни малки бели фигури, разпръснати из малки площадчета, обградени от бели дървета. Всичко бе направено от камък.

— Статуя — каза Спенсър. — Каменен град!

— Мъ… — изграчи Сакс, след което яростно блъсна четири пъти таблото пред него. Всички го погледнаха изненадано. — Мъ… ду… за!

Спенсър, Арт и Койота се засмяха. Те потупаха Сакс по раменете, така, сякаш се опитваха да го забият в земята, после облякоха скафандрите си и излязоха, за да погледнат по-отблизо.

В светлината на звездите белите стени на сградите горяха с почти свръхестествен блясък. Бяха около двадесетина постройки, подобни на огромни бели сапуни, доста дървета, няколкостотин фигури на хора… и малък брой лъвове, смесени с хората. Всички бяха издялани от бял камък, който според Спенсър беше алабастър. Централният площад бе като истински, все едно някаква тайнствена сила го бе вкаменила някое оживено утро. Имаше препълнен селскостопански пазар, а до него група хора се бе скупчила около двама души, които играеха шах с фигури, високи до кръста им. Черните фигури и черните квадратчета на шахматната дъска изпъкваха драматично сред обкръжението си — късчета оникс в един алабастров свят. Друга група статуи гледаха жонгльор, втренчен в невидими топки. Няколко лъва наблюдаваха отблизо това представление, сякаш готови да скочат, ако жонгльорът се приближи прекалено много. Лицата на всички статуи — и човешки, и животински — бяха заоблени и гладки, почти без черти и въпреки това някак си всяко едно от тях излъчваше определено настроение.

— Вижте сградите как са подредени в кръгове — отбеляза Спенсър по интеркома. — Това е или богдановистка архитектура, или нещо много близко до нея.

— Никой от богдановистите дори не ми е споменавал за подобно нещо — изръмжа Койота. — А и не мисля, че който и да било от тях е стъпвал някога в този район. Поне аз не познавам такъв. Доста е отдалечено. — Той се огледа. През стъклото на шлема му си личеше, че се усмихва. — Някой здравата си е поиграл тук!

— Хората понякога правят странни неща — вметна Спенсър.

Ниргал тръгна да обикаля наоколо, без да обръща внимание на репликите на интеркома. Той гледаше едно след друго мъглявите лица, белите каменни стълбища и каменните прозорци и чувстваше как кръвта му се смръзва. Сякаш скулпторът бе изваял това място, имайки предвид него и неговото собствено виждане. Белият свят на детството му, който се простираше в зеления (или, както беше тук, в червения…).

А и имаше нещо особено в мира, който цареше тук. Не само спокойствието, но и удивителната релаксация във всички фигури, покоят, струящ от позите им. Марс можеше да бъде такъв. Без криене, без разпри, просто деца, които играят на гоненица из пазара и лъвове, които се разхождат сред тях като котета…

След продължителна разходка из алабастровия свят те се върнаха в колата и продължиха напред. На около петнадесетина минути път Ниргал забеляза още една статуя — бял барелеф върху скалата срещу града.

— Това е самата Медуза — възкликна Спенсър. Убийственият поглед на Горгоната бе насочен назад към града, а каменните змии върху главата й се гърчеха в косата й, сякаш камъкът я беше сграбчил, за да не й позволи да изчезне напълно от планетата.

— Чудесно е — каза Койота. — Запомнете това лице. Да пукна, ако не е портрет на самия скулптор.

Той потегли напред, без да спира. Ниргал се взря в каменното лице. В него имаше нещо азиатско (но може би това се дължеше единствено на събраната на конска опашка коса). Той се опита да запомни чертите му. Имаше чувството, че го познава отнякъде.

 

 

В края на един от обичайните километрични разговори между Арт и Ниргал за техните детства, Ниргал подметна:

— Предполагам, че едва след като посетих Сабиши, открих, че Зигота е…

— Необичайна? — обади се Койота от дюшека си зад тях. — Уникална? Чудата? Хирокоподобна?

Ниргал не се изненада, че Койота не спи — старецът спеше доста леко и понякога вмъкваше сънени коментари в техните разговори. Те обикновено не им обръщаха никакво внимание, понеже по традиция той беше винаги деветдесет процента заспал. Само че сега Ниргал отговори:

— Зигота отразява личността на Хироко, поне според мен. Тя е в душата на това място.

— Ха! — изджафка Койота. — Преди не беше чак толкова…

— Кога? — изстреля въпроса си Арт и се завъртя на стола си, така че да въвлече и Койота в кръга на разговора.

— О, много отдавна. В праисторическите времена на Земята.

— Тогава ли се срещнахте?

Койота изръмжа утвърдително. Когато говореше с Ниргал, той винаги спираше точно на това място. Но сега, когато и Арт беше с тях, лицето на стареца, осветено от малкото кръгче на инфрачервения визьор, придоби изражение, различно от обичайната инатлива гримаса, която искаше да покаже, че разговорът е приключил. Арт се наведе към него и попита решително:

— И как в края на краищата се озова на Марс?

— О, Господи! — Койота се извъртя и подпря главата си с ръка. — Трудно е да си спомниш нещо, което е станало преди толкова време. Прилича на епическа поема, която някога съм знаел наизуст, а сега едва-едва си я припомням.

Той плъзна поглед по тях, след това притвори очи, сякаш за да си възстанови началните строфи. Двамата младежи се взряха с очакване в него.

— Всъщност заслугата за всичко е на Хироко. Бяхме големи приятели. Когато се срещнахме в Кембридж като студенти, бяхме млади. И на двамата в Англия ни беше студено, затова се налагаше да се топлим взаимно. Това беше още преди да срещне Ивао и да стане великата богиня-майка на целия свят. Тогава имахме много общи неща. И двамата бяхме аутсайдери. И двамата работехме добре. Затова живяхме заедно две-три години. Почти така, както Ниргал разправяше за Сабиши. Дори и онази част, касаеща Джаки. Въпреки че Хироко… — Той притвори очи, сякаш за да си припомни.

— Останахте ли заедно? — поинтересува се Арт.

— Не. Тя се върна в Япония. Отидох с нея за малко, но когато баща ми почина, трябваше да се върна в Тобейго. И всичко се промени. Е, поддържахме връзка и се срещахме от време на време по научни конференции. Когато се виждахме, или се карахме, или си обещавахме да се обичаме вечно. А понякога и двете накуп. Не знаехме какво искаме. А ако случайно знаехме, не знаехме как да го постигнем. После пък започна подборът на Първата стотица. По това време бях в затвора в Тринидад заради неподчинение на законите. А дори и да бях свободен, пак нямах много шансове да ме изберат. Даже вече не съм сигурен дали ми се искаше чак толкова да дойда тук. Но Хироко или си бе припомнила обещанията ни, или си бе помислила, че ще съм й от полза. Още не знам кое от двете я накара… Както и да е, но тя се свърза с мен и ми каза, че ако искам, може да ме скрие в един от складовете на „Арес“, а после и в някоя от колониите на Марс. Признавам, че винаги е мислила с размах.

— Този план не ти ли се стори доста налудничав? — попита облещен Арт.

— Има си хас! — ухили се Койота. — Но пък всички добри планове са и малко налудничави, не мислите ли? А и по онова време перспективите ми бяха доста мъгляви. Ако не се бях съгласил, никога повече нямаше да видя Хироко. — Той погледна към Ниргал и се засмя дрезгаво. — Така че се съгласих да опитаме. Все още бях в пандиза, но Хироко вкара в действие някакви доста влиятелни връзки в Япония. Една нощ трима маскирани ме изведоха от килията. Всички пазачи бяха упоени. Отведоха ме с хеликоптер до един танкер и отплавахме за Япония. Японците тогава тъкмо строяха космическа станция, подобна на тази, която американците и руснаците използваха за строежа на „Арес“. Качиха ме на една совалка и се промъкнах на кораба, веднага щом строителството му приключи. От този момент нататък заживях единствено благодарение на хитростта и находчивостта си! С други думи, до излитането на „Арес“ на няколко пъти едва не умрях от глад. После Хироко пое грижата за мен. Спях в багажното отделение, точно зад прасетата, и гледах да не се показвам много-много пред хората. По-лесно беше, отколкото си представяте, понеже „Арес“ беше много голям. А когато Хироко се сприятели с колегите си от фермата на космическия кораб, ме представи и на тях. Оттогава стана още по-лесно. Трудностите започнаха първите няколко седмици след приземяването. Бях в една совалка, пълна само с приятели от фермата, които ми помогнаха да се настаня в килера на една от караваните. Хироко пришпори строителството на оранжериите, за да ме измъкне оттам. Или поне така ми каза на мен.

— Ти си живял в килер?!

— Два-три месеца. Беше по-лошо и от тринидадския затвор. Но след това заживях в една от оранжериите и започнах да работя върху проблема със запасяването с най-необходимите материали. Ивао от самото начало бе скрил това-онова в няколко празни сандъка. Успяхме да си построим ровър от резервните части. Започнах да прекарвам по-голямата част от времето си в обикаляне наоколо. Проучвах терена, търсех подходящо място за скрито убежище и пренасях разни неща нататък. Бил съм на повърхността повече от всички, дори и от Ан. Когато екипът от фермата се премести, доста време прекарвах сам със себе си. Аз и Големия мъж — само двамата, скитащи се по планетата. Честно ви казвам, сякаш бях в рая. Не, това всъщност не беше рай — това си беше Марс, истинският Марс. Сигурно съм се побъркал по някакъв начин. Но толкова ми харесваше… Наистина не мога да говоря.

— Трябва доста да си се облъчил.

Койота се засмя.

— О, да! Във времето между тези пътешествия и слънчевата буря, която ни застигна на борда на „Арес“, съм глътнал повече рентгени от когото и да било от Първата стотица, с изключение може би само на Джон. Може би. Но както и да е. — Той сви рамене и погледна към тях. — Нали сега съм при вас. Пътникът без билет.

— Изумително — промълви Арт.

Ниргал кимна. Никога досега не бе чувал от баща си дори и една десета от тази информация за миналото му. Той местеше поглед от Арт към Койота и обратно, чудейки се как Арт бе успял да постигне това. Явно бе оказал влияние и върху самия Ниргал, понеже той се бе опитал да разкаже не само какво му се беше случило, но и какво бе означавало то за него — нещо много по-трудно. Очевидно Арт притежаваше някакъв талант, въпреки че бе трудно да се каже какъв точно. Самото изражение на лицето му разкриваше неподправена и усилена заинтересованост. А и тези смели и прями въпроси, които прегазваха условностите по най-безцеремонен начин и се забиваха директно в целта, изхождайки от предположението, че всеки човек иска да говори, да обрисува накратко живота си. Дори въпросният човек да беше потаен ексцентричен стар отшелник като Койота.

— Е, не беше чак толкова трудно — казваше точно в този момент Койота. — Разбери, че да се криеш никога не е било толкова трудна задача, колкото си мислят хората. Трудното е да работиш, докато се криеш. — При тази мисъл той се намръщи и посочи Ниргал с пръст. — Ето защо все някога ще се наложи да излезем от дупките си и да се бием на открито. Затова и те накарах да отидеш в Сабиши.

— Какво? Та ти ми каза, че не трябва да ходя там! Че това ще ме погуби!

— Е, точно така те накарах да отидеш.

 

 

По-голямата част от времето им премина в подобни нощни разговори. В края на седмицата наближиха на 40 градуса ширина. Тук се намираше и един от тайните складове на Койота, където трябваше да спрат, за да попълнят запасите си.

Те потеглиха на юг от Сензени На и призори залъкатушиха между древните каменни могили. Но щом наближиха долния край на един нисичък насип, Койота започна да псува яростно. Земята бе осеяна със следи от гуми, смачкани газови цилиндри, опаковки от храни и контейнери от гориво. Те впиха погледи в гледката.

— Това твоят склад ли беше? — попита Арт, с което предизвика нов взрив псувни. — Кой го е направил? Ченгетата ли?

Никой не му отговори. Сакс седна на едно от шофьорските места, за да провери индикаторите на въздуха и горивото. Койота продължаваше бясно да псува. Той се тръсна на другата седалка и най-накрая благоволи да отговори на Арт:

— Не са били ченгетата, освен ако са започнали да ползват ровъри от Вишняк. Не. Тези обирджии са били от подземния свят, мамицата им! Вероятно групата в Аргире. Знам ги аз. Не познавам друг, който би направил подобно нещо. Тази паплач знае къде са някои от старите ми складове, а пък и винаги побесняват, когато извърша саботаж, защото след това ги закриват и по този начин губят главния си източник на припаси.

— Би трябвало да се съюзите — подхвърли Арт.

— Как не! — изръмжа Койота и подкара ровъра. — Старата песен на нов глас — каза горчиво. — Съпротивата започва да воюва помежду си. Това е единственият противник, който съпротивата може да победи… Винаги едно и също. Във всяко движение по-голямо от пет човека винаги има поне един шибан идиот.

Той продължи в същия дух доста време. Най-накрая Сакс почука по един от циферблатите.

— Знам! — грубо извика Койота.

Слънцето отдавна бе изгряло. Те спряха между две древни хълмчета, затъмниха прозорците и легнаха в тъмнината върху старите си дюшеци.

— Та колко подземни групи действат в момента, казвате? — наруши тишината Арт.

— Никой не знае.

— Майтапиш се!

Ниргал се намеси, преди Койота да започне тирадата си отначало:

— В южното полукълбо са около четиридесетина. Сред тях бушуват няколко стари спора, които започват да се задълбочават. Оформят се доста грубички групи — червените радикали, фракциите на Шнелинг, най-различни видове фундаменталисти… Да, проблемът хич не е малък.

— Но нали целите ви са едни и същи?

— Не знам. — Ниргал си припомни острите спорове между студентите в Сабиши, които продължаваха по цели нощи. А немалка част от тези студенти бяха иначе приятели… — Май не са съвсем еднакви.

— Не сте ли го обсъждали?

— Формално не.

Арт изглеждаше удивен.

— А би трябвало.

— Би трябвало какво?

— Да, организирате едно събиране на всички групи и да се опитате да обедините усилията си върху това, което всички се опитвате да направите. Просто да уредите мирно и тихо споровете си и така нататък.

Никой нищо не отговори, ако не се брои скептичното изгрухтяване на Койота. След дълго мълчание Ниргал каза:

— Според мен някои от тези групи са доста предпазливи по отношение на Гамета, понеже в нея живее Първата стотица. Никой не би пожелал да даде автономия на нещо, което и без това е признато за едно от най-силните убежища.

— Ами точно за това ще можете да си поговорите на срещата — поясни Арт. — По-точно, това ще е една от многото различни теми. Трябва да действате заедно, особено сега, когато ченгетата се развихрят благодарение на данните, които са успели да измъкнат от Сакс.

Сакс кимна. Останалите се замислиха. Стаята потъна в мълчание. Някъде по средата на мисленето Арт захърка. Ниргал обаче дълго време остана буден и мисли.

 

 

Най-накрая стигнаха до Гамета — тя предизвика у Ниргал същото чувство както обикновено — че се опитва да влезе в стари дрехи, които вече са му твърде малки. Само че този път с него беше Арт, затова посещението придоби характера на обиколка за демонстриране на родния дом на един нов приятел. Ден след ден двамата се разхождаха наоколо. Ниргал обясняваше на Арт особеностите на терена и го запознаваше с хората. Докато наблюдаваше как израженията на приятеля му се променят от учудване до недоверие, всичко в Гамета започваше да му се струва наистина странно. Белият леден купол, ветровете, мъглите, птиците, езерото, селцето… Странно място. Арт намираше всички исеи за удивителни. Той разтърсваше ръцете им с думите:

— Виждал съм ви по видеото. Много ми е приятно да се запозная с вас.

След като Ниргал го запозна с Влад, Урсула, Марина и Ивао, Арт промърмори:

— Сякаш съм в музей на восъчни кукли…

Ниргал го заведе долу, за да го запознае с Хироко. Тя се държа по обичайния си начин — мило, учтиво и отнесено, като разговаряше с Арт със същото резервирано дружелюбие, с което се обръщаше и към Ниргал. Богинята-майка на света… След това Ниргал заведе Арт при резервоарите за ектогени и му обясни какво бе предназначението им. Когато се учудеше от нещо, очите на Арт ставаха абсолютно кръгли. Така стана и сега. Приличаха на огромни късове синьо-бял мрамор.

— Наподобяват хладилници — отбеляза той и впи немигащ поглед в Ниргал. — А това не е ли… самотно?

Ниргал сви рамене, загледан в малките прозрачни прозорчета. Някога и той бе плувал в един от тези резервоари, бе сънувал, бе ритал… Трудно му бе да си представи миналото си… и да повярва в него. Бяха изминали милиарди години, без той да съществува, а след това — хоп! — един ден в такава малка черна кутия… внезапно появяване, зелено в бялото, бяло в зеленото.

— Тук е доста студено — забеляза Арт, когато излязоха навън. Той носеше голямо подплатено палто, взето назаем, с качулка за главата.

— Трябва да поддържаме пласта воден лед около пласта сух лед, така че въздухът да остане добър. Затова температурата тук е винаги малко над точката на замръзване, но не много. На мен лично това ми харесва. Струва ми се, че е най-добрата възможна температура.

— Спомени.

— Аха.

 

 

От всички хора, с които Ниргал запозна Арт, новият му приятел си пасна най-добре с Надя. Още от самото начало, за голямо учудване на Ниргал, Арт и Надя изпитаха някакво взаимно привличане. Беше му приятно да гледа това. Той наблюдаваше старата си учителка с обожание, докато тя по свой начин се изповядваше пред атаката въпроси на Арт. Лицето й изглеждаше направо древно, с изключение на удивителните й светлокафяви очи със зелени искрици около зеницата — очи, които излъчваха дружелюбен интерес, интелигентност… и леко объркване от кръстосания разпит на Арт.

Тримата обикновено в края на деня се събираха в стаята на Ниргал и си приказваха, гледайки към селото или, през другия прозорец, към езерото. Арт крачеше из малкия цилиндър от прозореца към вратата и пипаше с пръст грапавините по зеленото дърво.

— И вие наричате това дърво? — попита той, вторачен в бамбука.

Надя се засмя.

— Поне аз го наричам така. Да живеем в тези неща бе идея на Хироко. И то нелоша идея. Добра топлоизолация, огромна устойчивост, никакво дърводелство, освен поставянето на врата и прозорец…

— Предполагам, че навремето едва ли сте имали нещо против да имате подобни къщички в Андърхил, а?

— Пространствата, с които разполагахме там, бяха много малки. Освен може би в галериите. Във всеки случай тези неща до скоро не бяха развити.

Тя започна на свой ред кръстосан разпит и му зададе милион въпроси за Земята. Какви материали използваха сега за строителството на къщи? Имаха ли намерение да използват енергията на ядрения синтез за комерсиални цели? Вярно ли бе, че ООН е безвъзвратно съкрушена от войната през 2061 година? Опитваха ли се да построят космически елеватор и на Земята? Каква част от населението получаваше геронтологичната терапия? Кои от големите транснационални компании имаха най-голямо влияние? Бореха ли се компаниите помежду си за надмощие?

Арт добросъвестно отговаряше на всички въпроси, доколкото можеше, и въпреки че често клатеше глава, недоволен от себе си, Ниргал за кратко време научи много. Надя изглежда чувстваше същото. И двамата доста често се усмихваха.

Когато Арт на свой ред задаваше въпроси, отговорите на Надя бяха приятелски, но доста различни по дължина. Ставаше ли дума за настоящите й проекти, тя се впускаше в подробности, щастлива, че може да опише всички строителни обекти в южното полукълбо, върху които работеше. Но когато Арт по обичайния си прям и откровен начин й задаваше въпроси относно ранните й години в Андърхил, тя обикновено просто свиваше рамене, дори когато той я питаше за подробности по строителството.

— Не си спомням много добре — бе любимият й отговор.

— Я стига!

— Така е, повярвай ми. Всъщност това се превръща в истински проблем. На колко си години?

— На петдесет. Или на петдесет и една, вече забравих точно.

— Е, а аз пък съм на 120 години. Не се учудвай толкова. Като се вземе предвид геронтологичната терапия, това изобщо не е чак толкова много — ще видиш! Преди две години за последен път съм се подлагала на терапия и макар че не се чувствам като тийнейджърка, все още съм добре. Всъщност — доста добре. Но мисля, че паметта е слабото място във веригата. Вероятно просто мозъкът ми не може да побере толкова голямо количество информация. А може би и аз не се опитвам да запомням. Не съм единствената с подобен проблем. Мая е дори още по-зле и от мен. Всички на моята възраст са така. Влад и Урсула изглеждат доста загрижени. Учудена съм, че не са помислили за това, когато са разработвали терапията.

— Може би са помислили, но след това са забравили.

Смехът й показа колко е изненадана.

По-късно, след вечеря, Арт изведнъж каза:

— Наистина би си заслужавало да се опитате да организирате една среща на всички тези групи от подземния свят.

Мая, която бе седнала на съседната маса, го погледна подозрително — по начина, по който бе започнала да го гледа още в Екус Касма.

— Това е невъзможно — отсече тя. Ниргал си помисли, че Мая изглежда много по-добре, откакто се бяха разделили за последен път — отпочинала, висока, дългокрака, грациозна и сексапилна. Тя изглежда бе подминала с пренебрежение вината си за онова убийство, което бе извършила — с небрежен жест, като палто, което не й се бе понравило.

— Защо? — обърна се към нея Арт. — Няма ли да се чувствате удобно, ако живеете на повърхността?

— Очевидно да. Дори ще можем да се преселим в „полусвета“. Само че това не е чак толкова просто. В орбита и на повърхността са разположени огромно количество полицейски сили, които, когато ни видяха за последен път, се опитаха да ни убият. А и начинът, по който са се отнесли със Сакс, показва, че нещата не са се променили кой знае колко.

— Не съм казал, че са се променили. Но според мен има неща, които бихте могли да направите, за да стане съпротивата ви по-ефективна. Като например това да се обедините и да разработите общ план. Да влезете във връзка с организации на повърхността, които биха ви подкрепили. И други такива работи в същия дух.

— Опитвали сме подобни неща — възрази хладно Мая. Но Надя кимаше одобрително, а в съзнанието на Ниргал се надпреварваха картини от мечтите му. Сабиши. Обща среща на подземния свят…

— Тези от Сабиши ще дойдат със сигурност — обади се той. — Те от доста време организират подобни неща. В общи линии това е същността на „полусвета“.

— Трябва да помислите как да се свържете и с „Праксис“ — каза Арт. — Моят бивш шеф, Уилям Форт, доста би се заинтересувал от подобна среща. А членовете на „Праксис“ са заети с изобретения, които биха ви се понравили.

— Твоят бивш шеф ли? — попита Мая.

— Да — отговори Арт с невинна усмивка. — Сега вече аз съм си началник.

— По-скоро бих казала, че си наш пленник — излая Мая.

— Е, когато си пленник на анархисти, това е едно и също.

Надя и Ниргал се засмяха, ала Мая изръмжа нещо и се извърна.

— Според мен това не е лоша идея — каза Надя. — Оставихме Койота да ръководи мрежата прекалено дълго.

— Хич не си мисли, че не съм те чул! — изджафка Койота от съседната маса.

— Как ти се струва идеята? — попита го Надя.

Той сви рамене.

— Е, без съмнение трябва да направим нещо. Те вече знаят, че сме тук долу.

Това предизвика замислено мълчание.

— Следващата седмица ще пътувам на север — обърна се Надя към Арт. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш… Ниргал, и ти също. Вероятно ще спирам в много убежища. Може да им подхвърлим идеята за конгрес.

— С най-голямо удоволствие — отвърна поласкано Арт. Съзнанието на Ниргал бясно препускаше, докато обмисляше възможностите. Пребиваването му в Гамета изглежда бе събудило някакви латентни части от мозъка му. Той ясно видя двата свята един в друг — белият и зеленият, разпръснати в две различни измерения, странно прегънати един в друг… също както подземният свят и хората на повърхността бяха тромаво съединени в един „полусвят“. Един нефокусиран свят…

 

 

И така следващата седмица Ниргал, Арт и Надя потеглиха на север. Заради арестуването на Сакс Надя не искаше да поема излишни рискове и да спира в някой от многото открити градове по техния път. Тя сякаш не се доверяваше и на всички скрити убежища. Когато работата опираше до пазене на тайни, Надя бе една от най-конспиративните личности. По времето на всички онези години, прекарани в криене, също като Койота бе построила цяла система от нейни лични малки убежища и сега пътуваха от едно на друго, като прекарваха късите дни в спане и очакване на относителен комфорт. Не можеха да пътуват през зимните дни, понеже покривалото на мъглата от няколко години насам прогресивно изтъняваше, а площта му намаляваше. Тази година мъглата не беше нищо повече от лека мараня или от разпокъсани ниски облаци, които се носеха безпорядъчно над неравната земя.

Дните отминаваха един след друг, всеки един подобен на предния. Ниргал откри, че е много приятно човек да пътува с хора като Арт и Надя. И двамата бяха уравновесени, спокойни и забавни. Арт беше на петдесет и една, Надя — на 120, а Ниргал — само на дванадесет марсиански години (някъде около 25 земни), но независимо от големите разлики във възрастта, тримата говореха помежду си като равни. Ниргал можеше свободно да изпробва идеите си върху тях — никой от двамата нито веднъж не се засмя, нито му се подигра, дори когато виждаха някакви проблеми и му ги посочваха. В действителност идеите им бяха почти еднакви. Казано на езика на марсианската политика, и тримата бяха умерени зелени асимилационисти — бууновисти, както се изрази Надя. Дори темпераментите им бяха едни и същи — нещо, което Ниргал не бе изпитвал по отношение на никой друг.

В паузата между нощните им разговори те за кратко се отбиваха в някои от големите убежища на Юга, като представяха Арт на хората там и между другото им подхвърляха идеята за някакво събиране или конгрес. Отведоха земянина в Богданов Вишняк и го шашнаха с гледката на гигантския комплекс, построен дълбоко навътре в мохола — много по-голям от останалите скрити убежища. Оцъклените от учудване очи на Арт бяха достатъчно красноречиви. Ниргал си припомни собственото си изумление, когато за пръв път бе посетил това място с Койота още като дете.

Богдановистите определено бяха заинтересувани от идеята за събиране, но Михаил Янгел, един от малкото оцелели след 2061 година колеги на Аркадий, попита Арт какви биха били преимуществата в перспектива на една подобна среща.

— Да си възвърнем контрола над повърхността.

— Аха! — Очите на Михаил се разшириха. — Е, можете да разчитате на нашата подкрепа със сигурност! Хората се страхуват даже да повдигнат този въпрос!

— Добра работа — подхвърли Надя на Арт, докато пътуваха нататък на север. — Ако богдановистите подкрепят идеята за конгрес, то конгрес най-вероятно ще има. Скритите убежища в по-голямата си част са или богдановистки, или са повлияни от богдановисти.

След Вишняк те посетиха убежищата около кратера Холмс, известни като „индустриалното сърце“ на подземния свят. Тези колонии в по-голямата си част също бяха богдановистки със съвсем малки различия помежду им, в зависимост от това от кой ранен марсиански социален философ бяха повлияни — от затворника Шнелинг, от Хироко, от Марина или от Джон Буун. В Прометеус към тях се присъедини и самата Джаки Буун. Нейни приятели бяха минали през убежището и я бяха оставили там. Тя искаше направо да се върне в Гамета, но предпочиташе да пътува с Надя, отколкото да чака сама кой знае колко дълго. А и Надя беше готова да я вземе. Така че когато тръгнаха от Прометеус, с тях бе и Джаки.

Непринуденото другарско чувство от първата част на пътуването им сякаш никога не бе съществувало. Джаки и Ниргал се бяха разделили в Сабиши и бяха сложили край на неопределената си и нестабилна връзка. Ниргал не бе доволен от факта, че развитието на новите му приятелства е прекъснато. Арт определено бе възбуден от физическото присъствие на Джаки (която всъщност бе по-висока от него и по-тежка от Ниргал). Той я наблюдаваше с поглед, който според него бе потаен и изпод вежди, но веднага бе забелязан от всички (включително и от самата Джаки, естествено…). Надя и Джаки започнаха да се карат за дреболии като сестри. Веднъж след подобна кавга, докато двете жени бяха някъде из едно от убежищата, Арт прошепна на Ниргал:

— Прилича досущ на Мая. Не ти ли напомня за нея? Гласът, маниерите…

Ниргал се засмя.

— Само й го кажи и си мъртъв.

— Аха… — Арт хвърли кос поглед към Ниргал. — Значи вие двамата още…

Ниргал сви рамене. Той бе разказал на Арт за връзката си с Джаки и за дълбокото чувство между тях. Сега обаче Джаки най-вероятно щеше да налети на Арт и да го включи към списъка на обожателите си, както обикновено постъпваше с хората, смятани от нея за полезни или които харесваше. Тя може би още не бе преценила колко важен е Арт, но когато го направеше, със сигурност щеше да действа по познатия си начин. А какво ли щеше да прави Арт тогава?

С две думи пътешествието им вече не беше същото. Джаки както обикновено бе обсебила всичко. Тя често спореше с Ниргал и Надя, понякога „случайно“ се срещаше с Арт, като го очароваше и в същото време оценяваше: това беше част от ритуала на опознаването. Понякога (пак „случайно“) се събличаше в някое от скривалищата, друг път невинно слагаше ръката си върху неговата, докато го разпитваше за Земята… а имаше и дни, когато го избягваше напълно, като правеше завой от 180° и потъваше в някакъв свой собствен свят. Усещането бе сякаш живееш с някаква голяма котка, която можеше да мърка в скута ти, а в следващия момент да те запрати с удар на лапата си на пода, като и в двата случая щеше да се движи със съвършена, леко нервна грациозност.

Но това беше Джаки! Нейният смях звънеше в колата, предизвикан от неща, казани от Надя или Арт. Нейната красота. Нейният ентусиазъм, с който обсъждаше сегашната марсианска ситуация (щом откри каква е целта на пътешествието, тя веднага се впусна с главата напред в тази задача). Когато Джаки беше наоколо, животът ставаше по-наситен с емоции — две мнения по въпроса нямаше. Въпреки че Арт гледаше доста опулено, докато тя се къпеше, Ниргал забеляза някакъв дяволит нюанс в усмивката му. А един път видя как Надя и Арт си размениха определено развеселени погледи. Следователно, въпреки че я харесваше и му бе приятно да я гледа, той изглежда не бе хлътнал по нея. Може би това се дължеше на приятелството му с Ниргал. Ниргал не бе съвсем сигурен, но идеята му допадаше. Това не бе нещо обичайно в Зигота, нито пък в Сабиши.

Колкото до нея, тя явно бе решила да измести Арт от ръководната роля на организатор на конгреса и лично да се заеме с това. Но след известно време те посетиха едно малко неомарксистко убежище в Планините Мичел (не че мястото беше по-планинско от останалите южни високи земи — просто името бе останало в наследство от ерата на телескопите) и се запознаха с обитателите му, които поддържаха връзки с град Болоня в Италия и с индийската провинция Керала, а също така и с офисите на „Праксис“ на тези две места. Така че Арт имаше да си каже доста неща с тях и това определено им се понрави. В самия край на посещението им единият от неомарксистите се обърна към Арт:

— Това, което правиш, е чудесно. Ти си също като Джон Буун.

Джаки рязко врътна глава и се втренчи в Арт, който пък клатеше глава като овца.

— Не, не е — каза тя автоматично.

Но след тази случка започна да се отнася с него по-сериозно. Ниргал гледаше отстрани и се подсмихваше. Всяко споменаване на името на Джон Буун беше като магическо заклинание за Джаки. Когато тя и Надя обсъждаха теориите на Джон, Ниргал до известна степен разбираше защо тя се чувства така. Много от онова, което Буун бе искал да осъществи на Марс, бе великолепно, и (поне за Ниргал) университетът в Сабиши бе като частица от Бууновото пространство. За Джаки обаче всичко това бе над областта на рационалното възприятие. Някакъв комплекс от чувства я докосваше на ниво, недостъпно за когото или каквото и да било.

 

 

Те продължиха пътуването си на север през земи, които бяха дори още по-разбъркани от онези, през които вече бяха минали. Това бе вулканична област, където грубата величественост на южните високи земи бе подсилена от древните скалисти върхове на Аустралис Толус и Амфитритис Патера. Тези два вулкана обграждаха огромна област от застинала лава, където мрачносивите скали се бяха втвърдили на заплетени буци, вълни и реки. Най-изпъкналите от тези лавови остатъци бяха дълги и ниски ридове, подобни на вкаменени и превърнати в черен камък драконови опашки. Това бяха древни канали от застинала лава, изградени от скала, която с течение на времето бе доказала, че е по-здрава от скалите по повърхността, върху които някога се бе изляла. В последвалите хилядолетия основната скала се бе поддала на ерозията и бе оставила на повърхността огромни черни могили, подобни на парчетата от падналия кабел на елеватора, само че много по-големи.

Един от тези канали в областта на Дорса Бревиа очевидно бе превърнат в скрито убежище. Затова Надя подкара ровъра през някаква пътечка из лавовите ридове (което си беше живо мъчение) и влезе в един огромен гараж в най-голямата могила, която бяха виждали досега. След като слязоха от колата, малка група от дружелюбни непознати ги поздрави. Джаки преди се бе срещала с някои от тях. Нищо не подсказваше, че помещението от другата страна на гаража е с нещо по-различно от останалите, които бяха посетили, затова, когато влязоха в огромния цилиндричен шлюз и преминаха през противоположната врата, изпитаха голям шок, щом видяха откритото пространство, което явно заемаше цялата вътрешност на рида. Това бе кухина, с формата на неправилен цилиндър — нещо като тунел с височина около 200 метра и с разстояние от 300 метра от стена до стена. Дължината му бе направо невъобразима. Устата на Арт приличаше на напречното сечение на този тунел.

— Иха! — постоянно възкликваше той. — Не може да бъде! Я виж ти! Супер!

Малка част от лавовите канали бяха подобни кухини, любезно им обясниха домакините им. На Земята имаше много такива тунели, но там преобладаваха обичайните двумагнитудни скокове, така че този тук беше стотина пъти по-голям от най-големия подобен на Земята. Една млада жена на име Ариадна обясни на Арт, че когато лавовите течения потекли, те се охладили и втвърдили първо по ръбовете си, а после по повърхността, след което горещата лава продължила да тече през тези места, докато изригванията не спрели. Оставащата лава се изляла навън и образувала нещо като огнено езеро, оставяйки след себе си цилиндрични пещери, дълги по около петдесетина километра всяка.

Дъното на тунела, в който се намираха сега, бе приблизително равно и бе покрито с къщички, тревни паркове, изкуствени водоеми и стотици млади дръвчета, засадени в смесени редици — бамбук и бор. Дългите пукнатини по тавана на тунела бяха послужили като основа за филтри на слънчевата светлина, направени от многопластови материали, които отвън притежаваха абсолютно същите визуални и топлинни характеристики като останалата част от рида, но пропускаха в тунела дълги завеси от осветен от слънцето кафеникав въздух. Затова дори и най-мрачните части на убежището бяха светли като в облачен ден.

Тунелът Дорса Бревиа бе дълъг 40 километра, както им каза Ариадна.

— Не сме изпълнили цялото пространство, разбира се. Това би надхвърлило нашите потребности, а и едва ли бихме се справили с отоплението и с поддръжката на кислорода. Сега се разпростираме на около двадесетина километра на сектори от по един километър, разделени с херметични прегради, направени от същата материя като куполите.

— Страхотно! — каза Арт за пореден път. Ниргал също се почувства впечатлен, а Надя определено изглеждаше очарована.

Джаки бе успяла да стигне до най-долната част на дългото стълбище, което се простираше между шлюза и парка под него. Докато вървяха след нея, Арт каза:

— Всеки път, когато ме заведете в някоя колония, аз си казвам, че това е най-голямото нещо, което някога съм виждал, и всеки път греша. Защо просто не ми кажете, че следващата, в която ще ме заведете, ще представлява нещо от рода на целия басейн Хелас?

Надя се засмя.

— Това е най-голямата колония, която ми е известна! Най-голямата!

— Тогава защо стоите още в Гамета? Там е студено, тясно и мрачно. Това пространство тук би трябвало да е достатъчно за хората от всички убежища!

— Просто не ни се иска да се събираме всички на едно място — отвърна Надя. — А колкото до това тук, то допреди няколко години дори не е и съществувало.

— Колко човека сте тук? — обърна се той към Ариадна.

— В момента сме около четири хиляди.

Арт подсвирна от изненада.

Домакините ги разведоха из тунела. Минаха през няколко сегмента, дълги цели километри. Някои от тях бяха залесени, а през всички преминаваше един доста голям поток, който течеше по пода на тунела и в някои от секторите се разширяваше и образуваше доста големи езера. Когато Ариадна ги заведе обратно в първия сегмент, наречен Закрос, там се изсипаха около хиляда души и се събраха на обед на открито в най-просторния парк. Ниргал и Арт обикаляха насам-натам, разговаряха и се наслаждаваха на простичкото ядене — хляб, салата и варена риба. На хората явно им допадаше идеята за конгрес на подземния свят. Бяха се опитвали преди доста години да организират нещо подобно, но навремето не бяха получили подкрепата на достатъчно хора. Една от по-възрастните жени заяви авторитетно, че Дорса Бревиа ще се радва да бъде домакин на подобно събиране, понеже огромното пространство, с което разполага, щяло определено да бъде достатъчно, за да приюти доста голямо количество гости.

— О, това би било чудесно! — възкликна Арт и крадешком хвърли поглед към Ариадна.

По-късно и Надя се съгласи.

— Това би ни било от голяма помощ — каза тя. — Много хора ще се противопоставят на идеята за конгрес, защото ще заподозрат, че Първата стотица се опитва да поеме контрола върху подземния свят. Но ако конгресът се проведе тук и ако богдановистите застанат на наша страна…

Когато Джаки пристигна и научи за предложението, тя прегърна Арт.

— О, това наистина ще се случи! Също като онова, което някога направи и Джон Буун! Също като събирането на Олимпус Монс.

 

 

Напуснаха Дорса Бревиа и тръгнаха на обиколка по часовниковата стрелка около Южния полюс, като спираха в най-различни убежища и градове под куполи, обменяйки новини и стоки. Най-големият град в региона беше Кристианополис, център на търговията между всички по-малки селища на юг от Аргире. Убежищата в тази област бяха населени главно с червени. Надя молеше всички, с които се срещаха, да предадат новината на Ан Клейборн.

— Предполагаше се, че имаме пряка телефонна връзка с нея, но тя просто не ми отговаря.

Голяма част от червените смятаха, че идеята за конгреса не е чак толкова добра и че това ще бъде просто загуба на време. На юг от кратера Шмит те спряха за малко в едно селище на болонски комунисти, които живееха в издълбан отвътре хълм, скрит в една от най-дивите зони на южните високи земи — област, много трудна за прекосяване заради многобройните си разпръснати ровове и насипи, с които дори и ровърът не можеше да се справи. Болонците им дадоха карта, на която бяха отбелязани някои от тунелите и асансьорите, поставени от тях в района, за да могат да преминават през всичките тези препятствия. „Ако ги нямаше тези приспособления, всичките ни пътешествия щяха да са просто обикаляния“, им казаха те.

До един от скритите тунели на комунистите се намираше малка колония полинезийци, които живееха в къс лавов тунел. Те го бяха напълнили с вода и си бяха изградили три острова. В южния си край тунелът бе покрит със сняг и лед на голяма височина, но полинезийците, повечето от които бяха от остров Вануату, поддържаха температурата в убежището си висока — такава, каквато бе по родните им места. Ниргал откри, че въздухът е толкова горещ и влажен, че човек едва диша, дори когато просто седи на пясъчния бряг между черното езеро и редицата килнати на една страна палми. Очевидно, мислеше си той, докато се оглеждаше, полинезийците бяха в групата на онези, които се опитваха да изградят културата си въз основа на постигнатото от древните им предци. А освен това бяха и доказани теоретици на примитивното управление навсякъде по Земята и бяха щастливи, ако можеха да приложат на практика наученото по време на лекциите. Не бе трудно човек да ги убеди да дойдат.

За да отпразнуват идеята за конгреса, те се събраха на пир на плажа. Арт, който бе седнал между Джаки и някаква полинезийска красавица на име Тана, сияеше от радост и щастие, след като бе отпил доста внушителна глътка от половинката кокосов орех, пълна с кава. Ниргал се бе изтегнал на плажа зад тях и слушаше как Джаки и Тана оживено говорят за „местното движение“, както го нарече Тана. Това не бе просто обикновена носталгия по миналото, а по-скоро опит за създаване на нови култури, които да обединят аспектите на предишните цивилизации с новите форми на високоразвита марсианска технология.

— Самият подземен свят е нещо от рода на Полинезия — каза Тана. — Малки островчета в огромен каменен океан, някои от които са описани на картите, а други — не. А ние живеем на тези острови и процъфтяваме под небето.

— Ще пия за това — обяви Арт. И го направи. Определено една част от полинезийската култура, която Арт се надяваше, че ще възприемат, бе прословутото им сексуално доброжелателство. Само дето Джаки малко усложняваше нещата, като игриво се облягаше на ръката му — или за да го дразни, или за да предизвика Тана на състезание. Арт изглеждаше щастлив, но угрижен. Беше изпил чашата с пагубната напитка за рекорден срок и сега, подтикнат от кавата и от двете красавици, сякаш бе потънал в щастливо смущение. Ниргал едва не се засмя на глас. Вероятно и други млади момичета, дошли на празника, нямаха нищо против да приложат на практика старата мъдрост, ако се вземеха предвид погледите, които му хвърляха. От друга страна пък Джаки можеше и да се откаже да дразни Арт. Не че имаше кой знае какво значение. Нощта се очертаваше дълга, а малкият изкуствен океан на Ню Вануату бе горещ като баните в Зигота едно време. Надя вече бе влязла навътре и плуваше игриво с някакви мъже, които сигурно бяха три-четири пъти по-млади от нея. Ниргал се изправи, съблече се и влезе във водата.

 

 

Вече бе достатъчно късна зима и дори на 80 градуса ширина слънцето изгряваше за около час-два по обяд. По време на тези кратки интервали постоянно местещите се мъгли горяха в пастелни или металически тонове — понякога виолетови или розови, а друг път бакърени, бронзови или златни. Но какъвто и да беше цветът им, нежните нюанси винаги се отразяваха от скрежа, покрил повърхността, така че понякога изглеждаше, сякаш преминаваха през друг свят, направен от скъпоценни камъни — рубини, сапфири, аметисти…

Други дни пък вятърът просто ревеше и захвърляше в лицето на ровъра пълни шепи скреж. Тези дни светът изглеждаше така, сякаш се намираха под постоянно течаща вода. В кратките мигове, когато слънцето се показваше, те почистваха колелата на ровъра. Слънцето приличаше на туфа жълт лишей, израснал в мъглата. Един ден, когато вятърът малко беше поутихнал и мъглата се бе вдигнала, цялата земя, докъдето им стигаше погледът, бе покрита с невероятно красиви ледени цветя. Над южния хоризонт над това набръчкано диамантено поле се извисяваше висок тъмен облак, излизащ от нещо, което явно не бе далеч от тях.

Те спряха и намериха едно от малките убежища на Надя. Ниргал се взря в мрачния облак и погледна картата.

— Струва ми се, че това трябва да е мохолът Рейли — обади се той. — По време на първото ми пътуване с Койота той пусна няколко роботизирани ескаватора в него. Чудя се дали нещо не е излязло от това.

— Тук имам един малък разузнавателен ровър — каза Надя. — Ако искаш, можеш да го вземеш и да провериш. Бих искала да дойда с теб, но трябва да се връщам в Гамета. Надявам се там да се срещна вдругиден с Ан. Очевидно, е чула новината за конгреса и иска да разбере подробностите.

Арт отбеляза, че му било много интересно да се срещне с Ан Клейборн. По време на полета си към Марс бил гледал видеофилм за нея и останал впечатлен.

— Все едно ще се срещна с Йеремия — вметна той.

Джаки се обърна към Ниргал:

— Аз ще дойда с теб.

 

 

Споразумяха се да се срещнат в Гамета. Арт и Надя се насочиха направо натам с големия ровър, а Ниргал и Джаки взеха малката разузнавателна кола на Надя и потеглиха към Рейли. Огромният облак все още стоеше над ледения пейзаж пред тях — грамаден стълб от плътни тъмносиви удебеления, забит право в стратосферата. С приближаването им ставаше все по-очевидно, че облакът извира право от тихата планета. Щом се приближиха до ръба на един нисък насип, те забелязаха, че по земята наоколо няма никакъв лед — повърхността бе скалиста като през лятото, само че малко по-черна, почти изцяло черна скала, покрита с дълги оранжеви пукнатини, от които излизаше пушек. Заоблена, подобна на възглавница повърхност. А точно над хоризонта, който бе на шест-седем километра, мрачният облак се размътваше, горещият газообразен пушек изскачаше експлозивно навън и след това припряно се разпръскваше настрани.

Джаки подкара ровъра към върха на най-високия хълм в околностите. Оттам можеха да видят всичко наоколо чак до източника на облака. Първоначалното предположение на Ниргал се оказа вярно: мохолът Рейли сега представляваше ниско хълмче, цялото черно, с изключение на покрилите го яркооранжеви пукнатини. Пушекът излизаше от една дупка в този хълм — мрачен, плътен и размътен. Къс неравна черна скала се проточваше от юг към тях и след това завиваше надясно.

Докато седяха в колата и безмълвно наблюдаваха, голяма част от хълма, който покриваше мохола, се прекатури и се разцепи. Между черните парчета потече течна яркожълта лава, която се плискаше на всички страни и сипеше жълти искри навсякъде. Яркожълтият цвят бързо се превръщаше в оранжев и потъмняваше с всеки изминал миг.

След това за известно време всичко, освен колоната дим, остана неподвижно. През шума от вентилатора и бръмченето на двигателя те можеха да чуят постоянното басово боботене, прекъсвано от време на време от гърмежи и трясъци, които съвпадаха с внезапните избликвания на пушек от процепа. Ровърът леко се заклати върху амортисьорите си.

Останаха на хълма и продължиха да наблюдават, Ниргал прехласнат, а Джаки възбудена и разговорлива. Когато късовете лава се откъснаха от хълма и разпръснаха наоколо капки разтопена скала, тя набързо попритихна. Двамата погледнаха през инфрачервения визьор на ровъра. Хълмът изглеждаше брилянтнозелен и осеян с блестящи бели пукнатини. Езикът от лава, който облизваше полето, също бе яркозелен. Мина около час, преди оранжевата скала да се превърне в черна във видимата част на спектъра. Иначе през инфрачервения визьор изумруденият цвят стана тъмнозелен за десетина минути. Зеленото се изливаше в света, а бялото избухваше и разцъфтяваше от него…

Хапнаха набързо и след като измиха чиниите, Джаки поведе Ниргал през разхвърляната кухня. Очите й блестяха, а по устните й играеше лека усмивка. Ниргал добре познаваше тези белези и я приласка, докато се преместваха напред в малкото пространство на ровъра пред шофьорските седалки. Много се радваше на подновената им интимност — толкова рядка и толкова ценна.

— Обзалагам се, че навън е топло — отбеляза той.

Тя извърна рязко глава към него. Очите й бяха широко отворени.

Без да промълвят нито дума повече, те се облякоха, влязоха в шлюза и, хванати ръка за ръка, зачакаха вратата да се отвори. Когато това стана, двамата излязоха от ровъра и тръгнаха по сухия ръждивочервен чакъл. Ръцете им бяха здраво стиснати. Тръгнаха, олюлявайки се, към новата лава през дупки, могили и високи до гърдите им скали. Вероятно бе редно да разменят някоя и друга дума помежду си, но те не го направиха. От време на време вятърът ги заливаше като вълна. Дори през многопластовия си скафандър Ниргал почувства горещината му. Повърхността под краката им трепереше едва доловимо, а тътенът бе доста отчетлив и вибрираше в стомасите им. На всеки няколко секунди боботенето бе прекъсвано от нисък трясък или от рязък шум от пропукване. Без съмнение тук беше опасно. Имаше едно малко обло хълмче, подобно на онова, върху което бяха паркирали ровъра, откъдето се откриваше чудесна гледка от близко разстояние към лавовия език. Без да говорят, те закрачиха към него. Ръцете им все още бяха хванати здраво.

От върха на хълмчето виждаха много добре новото черно течение и непрекъснато променящата се мрежа огнени оранжеви пукнатини. Шумът беше направо оглушителен. Очевидно отсега нататък новата лава щеше да тече надолу, от другата страна на черната маса. Намираха се върху доста висока точка от брега на това течение. Ако погледнеха надолу, щяха ясно да различат посоката, в която течеше лавата — от дясно на ляво. Едно внезапно повишаване на нивото й щеше да ги залее незабавно, но това изглеждаше доста невероятно. Пък и във всеки случай опасността тук навън не беше по-голяма, отколкото ако бяха вътре в колата.

Всички подобни изчисления бяха забравени, когато Джаки издърпа ръката си от неговата и започна да смъква ръкавицата си. Ниргал направи същото. Установи, че навън е около 278 градуса — хладничко, но не чак толкова студено. След това го заля вълна от топлина, последвана от полъх горещ въздух — може би около 315 градуса по Келвин, — който бързо отмина и бе заменен от предишния студ. Щом смъкна и другата си ръкавица, стана ясно, че температурата е различна на различните места. Всеки отделен порив на вятъра бе различно топъл, Джаки вече бе разкопчала херметичния шев, който съединяваше шлема й с якето, както и този от предната част на костюма. Докато Ниргал я наблюдаваше, тя свали якето си и оголи горната част от тялото си. Студеният въздух я облъхна и кожата й настръхна, сякаш малко котенце бе минало с лапичките си по водна повърхност. Джаки се наведе, за да свали ботушите си, и балоните с кислород се търкулнаха във вдлъбнатината на гърба й. Ребрата ярко изпъкнаха през кожата й. Ниргал направи крачка напред и дръпна панталоните по бедрата й. Тя се извърна и го придърпа към себе си. Двамата се затъркаляха по земята, прегърнати здраво, и скоро се примъкнаха към топлоизолиращите постелки, които бяха донесли от ровъра. Земята беше доста студена. Досъблякоха остатъците от дрехите си и Джаки легна по гръб. Балонът с въздух бе на дясното й рамо. Ниргал легна върху нея. В сравнение със студа наоколо тялото й беше удивително топло и излъчваше топлина също като лавата. Обливаха го топли вълни отдолу, отстрани, отвсякъде, тялото й беше розово и мускулесто, беше го обгърнала здраво с ръце и крака, удивително осезаема в светлината на деня. Прозорчетата на шлемовете им се сблъскаха с рязък удар. Въздушните им резервоари помпаха усилено кислород, за да компенсират изтичането през пролуките около раменете им. Усещането беше толкова силно, че започваше да става чак опасно. Шлемовете им продължаваха да се сблъскват като израз на желанието им да се слеят. Очите на Джаки имаха някаква странна вибрираща граница между ириса и зеницата. Малките кръгли черни прозорчета бяха по-дълбоки от който и да е мохол — като отвор към центъра на вселената. Трябваше да извърне поглед, трябваше! Той откъсна очи от нея, после погледна към дългото й тяло, което, въпреки че беше поразително красиво, бе по-малко омайващо от очите й. Широки рамене, овален пъп, толкова женствени дълги бедра… Той затвори очи. Не можеше да гледа повече. Повърхността на планетата се тресеше под тях, движейки се заедно с Джаки, така че той сякаш се любеше със самата планета, с дивото й мускулесто и женствено тяло… Можеше да застане абсолютно неподвижен, и двамата можеха да застанат абсолютно неподвижни и въпреки всичко светът под тях щеше да продължи да вибрира — нежно, но чувствително сеизмично изнасилване. Скала, която живее свой собствен живот. Щом нервите му и кожата му започнаха да туптят и да пеят, той извърна глава и погледна към течащата магма. След това всичко достигна до оргазъм едновременно.

 

 

Те напуснаха вулкана Рейли и потеглиха обратно към мрака на покривалото от мъгла. На втората нощ от пътуването си пристигнаха в Гамета. В мрачната сивота на плътната следобедна светлина ровърът премина под надвисналата ледена маса. Изведнъж Джаки се наведе напред с писък, изключи автопилота и скочи с двата си крака върху спирачката.

Ниргал точно бе задрямал. Той се събуди рязко и хвана волана, след което впи поглед напред, за да разбере какво се бе случило.

Насипът, където се бе намирал гаражът на Гамета, беше разрушен. Огромна ледена лавина се бе срутила от върха му, погребвайки под себе си всичко. Ледът на върха й по всяка вероятност беше взривен.

— О, Боже! — изпищя Джаки. — Взривили са го! Убили са всички!

Ниргал се почувства така, сякаш някой го бе ритнал изневиделица в стомаха. Направо бе впечатлен, когато осъзна какви огромни физически поражения нанася страхът. Чувстваше се онемял и безчувствен — не усещаше нито страдание, нито отчаяние… нищо. Протегна ръка и стисна рамото на Джаки, която трепереше неудържимо, а след това се взря разтревожено през плътната мъгла.

— Нали има аварийно убежище — каза най-накрая той. — Невъзможно е да са ги хванали неподготвени. — Имаше един тунел, който водеше към Касма Аустрал. Там, в леда, беше изсечено скривалище.

— Ами… — Джаки преглътна, — ами ако не са подозирали?

— Хайде да хвърлим един поглед на скривалището в Аустрал — предложи Ниргал и пое управлението на ровъра.

Той подкара колата с максимално възможната скорост, като се опитваше да се съсредоточи върху терена и да не мисли изобщо. Никак не му се искаше да отидат в скривалището и да го открият празно, като по този начин унищожат и последната надежда, че всичко може да се е развило и по по-благоприятен начин. Искаше му се никога да не пристигнат там, накъдето се бяха запътили, а да продължат да обикалят по часовниковата стрелка около полярната шапка, без да му пука за опасенията на Джаки, които я караха да диша тежко, със свистене, и от време на време да простенва. Самият той чувстваше единствено вцепенение и невъзможност да мисли. „Нищичко не чувствам“, помисли си Ниргал учудено. Но пред него продължаваше да изниква нежеланият образ на Хироко, сякаш прожектиран върху предното стъкло на ровъра или реещ се призрачно из мъглата пред него. Съществуваше възможност нападението да е дошло от космоса или от ракета, изстреляна от север. В такъв случай не би имало предупреждение. Изтрий зеления свят от вселената и остави само белия свят — света на смъртта… Цветовете се бяха изцедили от всичко, също като в заобикалящия ги зимен пейзаж, в който властваха сивите мъгли.

В края на краищата стигнаха до ниската стена, която показваше къде е началото на убежището. Бяха изминали само 14 часа от тръгването им от Гамета — доста добро постижение, но Ниргал дори не му обърна внимание. Ако убежището беше празно…

Ако беше празно… Вцепенението в него продължаваше да го разяжда отвътре, докато се приближаваха към ниската стена пред пропастта. На пръв поглед нямаше никой и нищо. Страхът на Ниргал започна да потича също като оранжевата магма през пукнатините на застиналата черна лава, избликна и се понесе на мътни талази през него, превърна се в непоносимо разкъсващо напрежение, изпълнило всяка негова клетка…

Изведнъж от долната част на стената бликна светлина. Джаки изпищя като убодена с карфица. Ниргал настъпи педала на газта и колата се понесе стремглаво към ледената стена, като едва не помете спрелия пред нея ровър. Той удари рязко спирачки. Големите гуми на колата се приплъзнаха за момент, след което спряха. Джаки нахлузи бързо шлема си и хукна към шлюза. Ниргал я последва. След мъчително бавно изпомпване на въздуха вратата се отвори. Те се затичаха към шлюза в плитката вдлъбнатина в леда. Вратата му се отвори и от нея се показаха четири облечени в скафандри фигури, които насочиха към тях пистолети. Джаки изпищя, а след една-две секунди четиримата ги запрегръщаха. Е, дотук добре… Въпреки че можеше да се предположи, че само ги успокояват. Ниргал все още се измъчваше от подозрения, когато най-накрая забеляза лицето на Надя зад едно от прозорчетата на шлемовете. Тя вдигна палец нагоре в общоприетия знак за „о’кей“. Ниргал изведнъж осъзна, че сдържа дъха си… струваше му се, че го прави още от мига, в който бяха напуснали Гамета преди 15 часа, въпреки че най-вероятно това ставаше от момента, в който бяха скочили на повърхността. Джаки плачеше от облекчение. Ниргал почувства желание да заплаче и той, но внезапното изчезване на вцепенението и страха го разтърси. Чувстваше се прекалено изтощен дори и за плач. Надя го хвана за ръка и го въведе в убежището, сякаш разбираше как се чувства. Когато шлюзът се затвори и въздухът започна да се напомпва, Ниргал взе да осъзнава думите, които се носеха по общата честота:

— Толкова се уплаших… Помислих, че сте мъртви…

— Успяхме да избягаме през тунела… Видяхме ги да пристигат…

Щом влязоха в убежището, свалиха шлемовете си и преминаха през хиляди прегръдки. Арт го тупаше по рамото, а очите му бяха опулени като яйца:

— Толкова се радвам, че ви виждам и двамата!

Той прегърна недодялано Джаки, след това деликатно я отстрани от себе си на една ръка разстояние и погледна сополивото й мокро момичешко лице със зачервени очи. В погледа му се четеше одобрение и обожание, сякаш едва сега разбираше, че и тя е обикновено човешко същество, а не някаква богиня с котешка външност.

Докато се изкачваха с олюляване към стаите, Надя им разказа какво се бе случило.

— Видяхме ги, че пристигат, и се измъкнахме през задния тунел, след което взривихме двата купола и останалите тунели. Вероятно сме пречукали доста от техните, но не знам със сигурност. Не ни е известно нито колко човека са изпратили, нито докъде са успели да стигнат. Койота се измъкна и тръгна да ги шпионира. Да видим дали ще успее да научи нещо. Е, така или иначе стореното си е сторено…

В края на тунела се намираше и самото скривалище — няколко малки стаи с груби стени, с подове и тавани, покрити с топлоизолиращи платна. Всичко бе издълбано направо в леда. Стаите бяха разположени радиално от централното помещение, което служеше за кухня и столова. Джаки прегърна всички поред (с изключение на Мая, естествено…), като завърши с Ниргал. Те се вкопчиха един в друг здраво. Ниргал почувства, че тя трепери, и откри, че и той трепти в нещо като синхронна вибрация. Мълчаливото, отчаяно и изпълнено със страхове пътуване бе подсилило връзката между тях, също като случката при вулкана или дори още повече — трудно бе да се каже. Ниргал беше прекалено уморен, за да се опитва да разчете мощните, но смътни чувства, които го обливаха на вълни. Той се отдели от Джаки и седна. Внезапно се почувства изтощен до сълзи.

Гамета вече я нямаше. Старата обвивка на Зигота също. Ниргал разсеяно си помисли, че в някоя от бъдещите епохи полярната шапка ще се разтопи и ще разкрие останките им. Но за момента те бяха погребани под леда и беше абсолютно невъзможно да бъдат достигнати.

И ето ги сега тук. Бяха успели да вземат със себе си единствено портативните си компютри и скафандрите, с които бяха облечени. На всичкото отгоре вече се намираха в официално обявена война с (най-вероятно) „Транзишънъл Оторити“ и известна част от атакувалите ги може би още бяха някъде наблизо.

— Кои са били? — попита Ниргал.

Хироко поклати глава.

— Не знаем. Според Койота — „Транзишънъл Оторити“. Но в силите за сигурност на „Транзишънъл Оторити“ има множество различни подразделения. Трябва да разберем това новата официална политика на компанията ли е или просто някое от подразделенията се е разбесняло.

— Какво ще правим оттук нататък? — запита Арт.

Отначало никой не му отговори. Най-накрая Хироко каза:

— Ще трябва да помолим някой да ни приюти. Мисля, че най-добре ще ни бъде в Дорса Бревиа, понеже там има място в изобилие.

— А какво ще стане с конгреса? — попита Арт, явно сетил се при споменаването на Дорса Бревиа.

— Мисля, че сега се нуждаем от провеждането му повече от всякога — отвърна Хироко.

Мая се намръщи.

— Ще бъде опасно да съберем толкова много хора на едно място — отбеляза тя. — Разказахте на прекалено много хора за този конгрес.

— Така трябваше — заяви Хироко. — Точно в това се крие смисълът на един евентуален конгрес. — Тя обходи всички с поглед и дори Мая не се осмели да й противоречи. — Сега вече трябва да рискуваме.