Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за Марс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
proxim (2012 г.)

Издание:

Ким Стенли Робинсън. Зеленият Марс

Американска, първо издание

Превод: Сибин Майноловски

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: Megachrom, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 24

ИК „БАРД“ ООД — София, 1997 г.

История

  1. — Добавяне

Част четвърта
Ученият в ролята на герой

Астероидът тип Амор, от който бе направен кабелът на елеватора, се състоеше главно от въглеродни хондрити и вода. Двата астероида тип Амор, на чиято повърхност кацнаха група спускаеми апарати през 2091 година, се състояха главно от силикати и вода.

Материалът на Ню Кларк бе трансформиран в една-единствена дълга нишка от въглерод. Материалът на двата астероида бе превърнат от роботите в листове специален материал. Силикатната пара бе втвърдена между два валяка, дълги по десет километра, и издърпана във вид на листове, покрити с тънък алуминиев пласт. Тези огромни огледала бяха разгънати от екипажи на космически кораби.

От единия астероид, наречен Бърч, закаран в орбита около полярната шапка, хората измайсториха листове, подредени в пръстен с диаметър сто хиляди километра. Това колосално огледало обикаляше около Марс с лице към Слънцето. Хората го бяха ориентирали под такъв ъгъл, че отразената светлина се съсредоточаваше в една точка от орбитата на планетата. Вторият силикатен астероид, наречен Солетавил, бе докаран в близост до тази точка. Там космонавтите подредиха огледалните листове в сложна паяжина, свързаха ги и ги разположиха под такъв ъгъл, че изглеждаха като леща, направена от кръгообразни венециански щори, въртящи се около огромен сребърен конус. Широкият край на конуса бе насочен към Марс. Този величествен и деликатен обект с диаметър 10 хиляди километра, който се въртеше в космоса между Марс и Слънцето, бе наречен Солета.

Слънчевите лъчи стигаха до Солета, преминаваха през „щорите“ от страната, обърната към Слънцето, излизаха от страната, обърната към Марс и се спускаха право към планетата. Светлината, достигнала до пръстена в орбита около полярната шапка, се отразяваше от него и преминаваше през вътрешния конус на Солета, след което отново се отразяваше и този път се насочваше към Марс. По този начин светлината преминаваше през двете страни на Солета и именно тези две противоположни по посока налягания поддържаха движението й непроменено — на около сто хиляди километра от повърхността на планетата, по-близо до перихелия, отколкото до афелия[1]. Ъглите на ребрата постоянно бяха коригирани от изкуствения интелект на Солета, за да могат орбитата и фокусът й да останат непроменени.

След още няколко месеца към най-горните слоеве на атмосферата пое трето огледало. То представляваше леща, подобна на първите, изградена от кръгообразни ребра. Приличаше на сребристо НЛО. Третото огледало улови част от светлината, която се изливаше върху Марс от Солета, и я фокусира допълнително, докато точките светлина върху повърхността станаха по-малки от един километър в диаметър. Огледалото полетя като глайдер над света, поддържайки концентрирания лъч светлина на фокус, докато най-накрая из цялата повърхност сякаш разцъфтяха малки слънца. Скалите започнаха да се топят, да се превръщат от твърда маса в течност. А след това и в огън.

 

 

За Сакс Ръсел подземният свят не бе достатъчно голям. Той жадуваше да се върне на работа. Би могъл да се пресели в „полусвета“ и дори да стане преподавател в новия университет в Сабиши, който успя да излезе извън мрежата и сега обединяваше доста от предишните му колеги. Но след като размисли, реши, че не желае да преподава или да остава встрани от събитията. Искаше му се да се заеме отново с тераформирането и да се завърне, ако е възможно, в самото сърце на проекта или поне да навлезе колкото се може по-навътре в него. А това означаваше света на повърхността. „Транзишънъл Оторити“ бе организирала комитет, който да координира целия процес на тераформиране. На ръководения от „Субараши“ екип бе възложена онази работа по синтеза, с която някога Сакс се бе занимавал. Това беше лошо, понеже Сакс не разбираше нищо от японски. Но ръководството на биологическата част на проекта бе възложено на швейцарците и се задвижваше от швейцарски колектив от биотехнологични компании, нарече „Биотика“. Централните му офиси бяха в Женева и Бъроуз. „Биотика“ и „Праксис“ бяха в доста добри отношения помежду си.

Така че първата му работа трябваше да бъде да се промъкне под фалшиво име в „Биотика“ и да получи назначение в Бъроуз. Дезмънд бе направил доста по този въпрос: бе създал нова компютърна самоличност на Сакс, подобна на онази, която бе изпробвал Спенсър преди години, когато трябваше да се премести в Наблюдателницата Екус. Именно тази нова самоличност, плюс някоя и друга пластична операция, бяха позволили на Спенсър да започне безпроблемно работа в лабораториите на Наблюдателницата Екус, а след това и в Касей Валис — в самото сърце на сигурността на транснационалните компании. Така че Сакс имаше доверие в системата на Дезмънд. Новата самоличност включваше всички индентификационни данни на Сакс — геном, ретина, гласови и пръстови отпечатъци, всички леко променени така, че да се доближават до истинските си параметри. Измисляше се ново име с безупречна земна биография и репутация, имигрантска регистрация, както и малко компютърно вирусче, което имаше за цел да попречи на някой нахалник да ровичка из въпросните данни. Целият този пакет се изпращаше в швейцарската паспортна служба, която безпроблемно издаваше нови паспорти на всички новопристигнали. Това засега вършеше добра работа в света на транснационалните компании, където господстваха изцяло балкански нрави.

— Да — кимна Дезмънд, — но всички вие от Първата стотица сте кинозвезди. Нуждаеш се и от ново лице.

Сакс бе сговорчив. Разбираше необходимостта от пластична операция, пък и лицето му не означаваше нищо за него. Затова разреши на Влад да направи това-онова с него. Покриха зъбите му, удебелиха малко тънката му долна устна и направиха чипия му нос прав. Когато махнаха бинтовете, Дезмънд му каза, че прилича на истинска кинозвезда. „На дисководещ“, поправи го Надя. „По-скоро на бивш учител по танци“, язвително подметна Мая (която от доста години се бе присъединила към „Анонимните алкохолици“). Сакс, който от край време мразеше ефекта на алкохола, махна с ръка.

Дезмънд го фотографира и пъхна снимките в новото му досие, след което успешно вкара целия този пакет във файловете на „Биотика“, заедно със заповедта за прехвърлянето му от Сан Франциско в Бъроуз. Около седмица по-късно името му се появи в списъка на новоиздадените швейцарски паспорти. Дезмънд се захили по обичайния си странен начин.

— Я виж! — посочи той новото име на Сакс. — Линдхолм, швейцарски жител! Тия приятелчета без съмнение работят за нас. Басирам се на каквото искаш, че са задържали документите ти и са проверили генома ти от старите архиви. А дори с моите поправки сигурно са нямали проблеми да открият кой си всъщност.

— Сигурен ли си?

— Не. В края на краищата нищо не са споменали, нали? Но въпреки това съм доста сигурен.

— Това добре ли е?

— На теория — не. Но на практика, когато някой е над теб, е добре да виждаш, че се държи приятелски. А швейцарците са добри приятели. Това е вече петият път, когато издават паспорт за някоя от самоличностите, създадени от мен. Даже имам един и за мен, при това се съмнявам, че са открили кой съм в действителност, защото, за разлика от вас аз никога не съм фигурирал в архивите им. Интересно, не мислиш ли?

— Така си е.

— Интересни хора са те. Имат си собствени планове. Не знам какви са, но ми е приятно да ги следя. Мисля, че са взели решение да ни прикриват. Никога няма да разберем със сигурност, понеже швейцарците ревностно пазят тайните си. Но докато всичко протича така, това едва ли има някакво значение.

Сакс трепна при тези думи, но все пак му беше приятно да знае, че под швейцарска „опека“ ще бъде в безопасност. Швейцарците бяха точно негов тип хора — рационални, предпазливи, методични.

 

 

Питър и Сакс потеглиха на север с един от малките здрави самолети, с които Питър бе обиколил едва ли не половината Марс.

Следвайки маршрута на Питър, те стигнаха до Хелеспонтус Монтес. Сакс се взря в огромния басейн на Хелас под тях. За миг им се мярна краят на леденото поле, покриващо Лоу Пойнт — огромна бяла маса върху мрачната нощна повърхност.

Следващата нощ се приземиха сред начупените хълмове на юг от Изидис. Все още бяха от високата страна на Големия насип. Сакс влезе в тунела и стигна по него до задната част на сервизните помещения на гара Либия — малка железопътна станция, където се пресичаха линиите Бъроуз-Хелас и наскоро обновената Бъроуз-Елизиум. Когато пристигна следващият влак за Бъроуз, Сакс излезе от помещенията и се смеси с тълпата, която се качваше на влака. На централната гара Бъроуз бе посрещнат от служител на „Биотика“. Така Сакс се превърна в Стивън Линдхолм — новопристигнал в „Биотика“ и на Марс като цяло.

Човекът от „Биотика“, секретар по личния състав, му направи комплимент за умелото ходене и го отведе до апартамента му — високо в Хънт Меса. Офисите и лабораториите на „Биотика“ също бяха в Хънт Меса, точно под платото, с панорамни прозорци, които гледаха към парка до канала. Област с висок наем, както и подобава на компания, ръководеща биоинженерните експерименти по проекта за тераформиране.

През прозорците на офиса Сакс можеше да види почти целия стар град. Изглеждаше почти същия, както го беше запомнил. Разликата бе, че сега стените на платото бяха още по-нашарени със стъклени прозорци — хоризонтални ленти от бакърено, златно, металнозелено или синьо, сякаш платото се състоеше от прекрасни минерални слоеве. Освен това палатките, които бяха покривали сградите, сега бяха изчезнали. Всичките девет плата бяха покрити от една-единствена палатка, която се простираше над всичко. Технологията за производство на куполи беше напреднала. Сакс бе чувал, че една от транснационалните компании щяла да се заеме с покриването на Хебес Касма. Ан веднъж бе предложила този проект като алтернатива на тераформирането. Сакс посрещна с насмешка предложението. А ето че сега правеха именно това. Ясно беше, че човек никога не трябва да подценява възможностите на науката за минералите.

Старият парк край канала, както и огромните тревни булеварди, които вървяха нагоре покрай платата, сега приличаха на зелени ивици, прорязани в покритите с оранжеви керемиди покриви. Старата двойна редица от колони сол все още се издигаше до синия канал. Доста строителство бе паднало, в това съмнение нямаше. Но конфигурацията на града си бе останала същата. Само по крайните квартали човек разбираше колко много неща са се променили и колко по-голям е станал градът. Градската стена бе доста зад деветте плата и ограждаше голяма част от околните земи. Внушителен процент от тях вече бе застроен.

Секретарят го разведе из „Биотика“ и го представи на повече хора, отколкото Сакс можеше да запомни. След това учтиво го помолиха да се яви сутринта на следващия ден в лабораторията и му предоставиха остатъка от деня да се настанява.

От Стивън Линдхолм се очакваше да проявява признаци на интелектуална енергия, комуникативност, любознателност и висок дух. Ето защо Сакс прекара следобеда в добросъвестно изучаване на Бъроуз и в скитане от квартал на квартал. Той крачеше из широките морави и размишляваше върху мистериозния феномен на разрастването на градовете. Това беше културен процес, за който не съществуваше подходяща физическа или биологическа аналогия. За Сакс нямаше абсолютно никаква видима причина защо това ниско място сред Изидис Планития е трябвало да стане „дом“ на най-големия град на цялата планета. Нито една от класическите причини за разполагане на град на определено място не можеше да даде достатъчно задоволително обяснение на този въпрос. Доколкото знаеше, всичко започнало от една обикновена станция по линията Елизиум-Тарсис, която после взела, че се разраснала. Може би градът бе просперирал именно поради липсата на стратегическо местоположение (Бъроуз беше единственият град, който не бе пострадал или не бе направо разрушен през 2061 година и затова в следвоенните години бе започнал развитието си от доста напреднали позиции). По аналогия с модела на „прекъснатото равновесие“ на еволюцията би могло да се каже, че тази част от живите същества бе оцеляла след удар, който бе унищожил по-голямата част от останалите същества и по този начин им бе предоставил за разпростиране една открита екосфера.

А и без съмнение куполообразната форма на терена с целия този архипелаг от малки плата наоколо му придаваше доста колоритен вид. Докато Сакс се разхождаше из обширните тревни булеварди, деветте плата изникваха пред него едно по едно, като всяко следващо изглеждаше малко по-различно от предходното. А ако човек се изкачеше с асансьор до върха на някое от платата (всичките бяха на около стотина метра над нивото на града) можеше да види едновременно няколко области, както и съседните плата в различна перспектива. Зад тях пък бе разположена земята, обкръжаваща града. Разстоянията бяха по-големи от обичайните за Марс, понеже се намираха на дъното на куполообразна падина. Човек можеше да види равното поле на Изидис на север и мрачния силует на Сиртис на запад. А на юг се издигаше самият Голям насип, застанал на хоризонта като Хималаите.

Естествено по въпроса дали приятната гледка има пръст в образуването на един град можеше доста да се поспори, но някои историци твърдяха, че много от градовете на древните гърци са били строени на места, подбирани според изгледа като компенсация за другите неудобства, така че и това най-малкото беше възможно. Но независимо от причините, сега Бъроуз беше най-големият град на Марс — малка оживена столица с около 150 хиляди жители. И продължаваше да расте. Почти в края на обиколката си Сакс се изкачи с един от големите външни асансьори до върха на платото Бранч, разположено на север от парка край канала, и видя, че северните квартали на града са осеяни със строителни площадки чак до стената на купола. Строеше се дори и около няколко от далечните плата извън купола. Явно в психологията на масите е била достигната някаква критична точка — някакъв стаден инстинкт, който е направил този град столица, обществен магнит, сърце на цялата дейност. Движещата сила на масите беше в най-добрия случай сложна, а понякога (Сакс направи гримаса) и необяснима.

 

 

Което пък, както винаги, бе неприятно, защото „Биотика Бъроуз“ определено беше динамична група. Следващите дни Сакс откри, че никак не е лесно да намери мястото си в тази тълпа учени, работещи над проекта. Той бе загубил способността си да се влива в нови групи (ако предположим, че въобще я бе притежавал някога). Формулата, която определяше броя на възможните връзки в една група, бе n(n-1)/2, където n беше броят на личностите в групата. Затова, понеже в „Биотика“ работеха хиляда човека, броят на приятелствата бе 499 500. За Сакс това бе извън границата на човешкото възприемане. Дори и онези 4 950 възможни приятелства в група от сто човека (предполагаемият лимит на група хора) му се струваше огромна цифра. Така се бе случило в Андърхил, където бяха имали шанса да изпробват това на свой гръб.

Затова за него бе от изключителна важност да открие някоя по-малобройна групичка. Присъедини се към колектива като биофизик — доста рисковано, но пък попадна точно на мястото, където той искаше да бъде в компанията. Надяваше се, че ще успее да издържи на евентуални проверки. Ако не, тогава щеше да твърди, че се е преквалифицирал от физик на биофизик, което си беше самата истина. Шеф му беше една японка на средна възраст, Клер — приятна жена, която доста добре се справяше с ръководенето на лабораториите. След пристигането му тя го прикрепи към екипа, разработващ дизайна на второто и третото поколение растения, предназначени за заледените области в северното полукълбо. Тези наскоро хидратирани области предоставяха нови удивителни възможности за развитието на биологическия дизайн, понеже дизайнерите вече не трябваше да проектират всички нови видове, изхождайки от пустинни ксерофити. Сакс бе очаквал това още от самото начало, когато през 2061 година видя как потопът се стича с рев от Иус Касма към Мелас. Ето че сега, 40 години по-късно, вече бе в състояние да стори нещо по този въпрос.

Той с радост се включи в работата. Първо трябваше да разбере какво вече е било направено в заледените области. Четеше ненаситно, както обикновено, изгледа сума ти видеоленти и научи, че понеже атмосферата все още била разредена и студена, всичкият новообразуван на повърхността лед се топял и вече приличал на много фина дантела. Това значеше, че в този лед съществуваха милиарди кухини с всякакви размери, където можеше да се развива живот. Следователно първите растителни форми, широко разпространени из тези области, били най-различни снежни и ледени водорасли, подсилени с фреатофитни елементи, защото дори ледът да е чист в началото, с времето вездесъщите ветрени наноси го покриват със сол. Тези продукти на генното инженерство — устойчивите на сол водорасли — се развили добре в дупките на леда, а понякога и директно върху самия лед. Влажните и студени области приличаха на земните полярни и планински региони. Някои бактерии и по-големи растения, взети от тези региони и генетично подобрени, за да могат да оцелеят въпреки повсеместната соленост, за пръв път били засадени и на Марс преди няколко години от екипи на „Биотика“. Голяма част от тях оцелели и се развили добре като водораслите.

Сега дизайнерските екипи се опитваха да постигнат нещо повече от тези предишни успехи, като създадат и разпространят една по-широка маса растения с по-големи размери, както и някои видове насекоми, които да издържат на високите нива на CO2 в атмосферата. „Биотика“ разполагаше с доста голямо количество образци растения, откъдето да вземат хромозомните редици, както и с архиви и записки от полеви експерименти отпреди 17 марсиански години. С други думи, Сакс имаше над какво да си поблъска главата. През първата си седмица в лабораторията и в развъдника на компанията той съсредоточи вниманието си върху новите растителни видове, като се абстрахираше от всичко друго. Много бе доволен, че работи по любимия си начин.

Вечер в ролята си на Линдхолм задаваше много въпроси, често се усмихваше и устата му някак си се справяше със смеха и го правеше непринуден. Въпросите на другите — обикновено от Клер, от една англичанка-имигрантка на име Джесика и от един кениец — Беркина — много рядко касаеха земното минало на Стивън Линдхолм. А когато това все пак се случваше, Сакс откри, че е много лесно да дадеш минимален отговор. Дезмънд го бе снабдил с минало, протекло в Боулдър, Колорадо — родният град на Сакс. Много разумен ход. А след това той обикновено прехвърляше топката на събеседника си. Хората толкова обичаха да говорят. А пък и Сакс не беше от най-тихите, за разлика от Симон. Той винаги вдигаше мизата на разговора и ако рядко „плащаше“ след това, то беше, понеже интересът му се събуждаше, само, ако залозите са надхвърлили обичайната си средна стойност. Късият разговор бе за него просто загуба на време. Е, служеше поне за запълване на времето, което в противен случай би било дразнещо празно. Освен това облекчаваше и чувството на самота. Пък и в края на краищата новите му колеги обикновено се впускаха в достатъчно интересни разговори. И той винаги внасяше лептата си в тях, като им разказваше за разходките си из Бъроуз и им задаваше най-различни въпроси — за неща, които бе наблюдавал, за миналото им, за „Биотика“, за положението на Марс и така нататък. Това бе от значение както за Линдхолм, така и за самия Сакс.

По време на тези разговори колегите му, особено Клер и Беркина, потвърждаваха това, което бе очевидно — че Бъроуз де факто се превръща в новата столица на Марс, затова и главните квартири на всички големи транснационални компании бяха разположени тук. В настоящия момент компаниите бяха тези, които в действителност управляваха Марс. Те бяха позволили на Групата на Единадесетте (Г-11) и на останалите богати държави да спечелят (или поне да не загубят) войната от 2061 година и сега бяха вплетени в една мощна структура. Така че не бе много ясно кой дърпа конците на Земята — държавите или гореспоменатите корпорации. Комитетът по проблемите на Марс към ООН се бе сринал през 2061 година подобно на някой от градовете-куполи. На негово място бе застанала „Юнайтед Нейшънс Транзишънъл Оторити“[2] — административна агенция, чийто персонал се състоеше от изпълнителни представители на транснационалните компании. Спазването на декретите, издавани от „Транзишънъл Оторити“, се контролираше от силите за сигурност на компаниите.

— ООН не може да каже и „гък“ — заяви Беркина. — ООН е мъртва на Земята, така както Комитетът е мъртъв на Марс. Името е само за прикритие.

— Никой вече не казва „Юнайтед Нейшънс…“ — намеси се Клер. — Всички казват направо „Транзишънъл Оторити“.

— Е, хората не са слепи — вдигна рамене Беркина. И наистина всеки бе виждал униформените полицаи от силите за сигурност на транснационалните компании да се разхождат из Бъроуз. Носеха ръждивочервени комбинезони и ленти с различен цвят на ръцете. Нищо чак толкова заплашително, но все пак…

— Добре де, защо? — попита Сакс. — От кого ги е страх?

— Сигурно от богдановистите — засмя се Клер. — Това е направо смехотворно.

Сакс вдигна вежди, но си премълча. Бе любопитен да узнае нещо повече, но темата беше опасна. Корпорациите все още бяха конкуренти, не просто приятели, а оттам естествено произтичаше и съревнованието между силите им за сигурност. Както и наличието на множество индентификационни системи и съответно — на много пролуки в тях, което бе подпомогнало Дезмънд при вмъкването на новото му досие. Сакс бе сигурен в новата си самоличност. Пък и не вярваше, че дори да бъде разкрит, последствията ще бъдат чак толкова лоши. Дори можеше да си възвърне част от предишната сила. Винаги се бе интересувал единствено от тераформирането. Несъмнено все някоя от корпорациите щеше да разбере това и да го наеме.

Но всичко това беше в кръга на предположенията. В действителност той предпочиташе да се установи под самоличността на Стивън Линдхолм.

 

 

Един от най-упоритите проблеми бе как да приспособят растенията към оскъдицата на азот в марсианската атмосфера. Повечето от богатите находища на нитрити бяха разработени и полученият от тях азот бе веднага освобождаван в атмосферата. Този процес бе предложен от Сакс през 2040 година и получи всеобщо одобрение, понеже атмосферата отчаяно се нуждаеше от азот. Положението с почвата обаче не бе по-различно и тъй като по-голямата част от азота отиваше във въздуха, животът на растенията бе изключително кратък.

Азотният проблем бе една от постоянно повтарящите се теми на разговорите им след края на работния ден в кафе „Лоуен“. Дори отдаваха по свой начин почит на значението на азота, като вдъхваха по малко диазотен оксид[3] от предавани от ръка на ръка малки кутийки. Твърдеше се (доста погрешно, но затова пък с апломб), че вдишването на този газ ще им помогне в тераформирането. Когато кутийката за пръв път стигна до Сакс, той вдъхна студената струя газ, задържа го за кратко в дробовете си, издиша… и почувства как теглото му го напуска. Поне такова бе субективното впечатление. Джесика определено се мъчеше да държи ръката си допряна до неговата. Май че и нейният баланс бе нарушен от безгранична радост.

— Време е да спрем да се занимаваме с високопланинската зона и да минем по-нататък — говореше Клер. — Писна ми от лишеи, писна ми от мъхове, писна ми от треви! Екваториалните ни голи полета се превръщат в ливади, всички получават достатъчно слънчева светлина през цялата година, а атмосферното налягане в основата на насипа е колкото в Хималаите.

— По върховете в Хималаите — изтъкна Сакс. — Само че и високо в Хималаите има гори.

— Точно така. Стивън, ти направи чудеса с този лишей. Защо тримата с Джесика и Беркина не започнете работа над създаването на субпланински растения? Да видим дали ще можем да направим някоя малка горичка!

Те отпразнуваха идеята с още едно яко вдишване на диазотен оксид.

— Слушай, Клер — обади се Сакс, — защо не излезем навън и не огледаме някой от глетчерите? Тъкмо ще свършим част от работата на място.

Клер спря да се кикоти и кимна.

— Това ме подсеща за нещо. Имаме една експериментална станция на глетчера Арена с доста добра лаборатория. А преди време с нас се свърза ботаническа група от „Армскор“ с доста голямо влияние върху „Транзишънъл Оторити“. Искаха да ги заведем да видят станцията и ледника. Предполагам, че имат намерение да построят подобна станция в Маринерис. Можем да ги закараме дотам и да им покажем това-онова, а същевременно ще свършим и малко работа. По този начин ще убием с един куршум два заека.

Планирането на това пътешествие се премести от „Лоуен“ в лабораторията, а след известно време — и в главния офис. Одобрението дойде бързо — нещо обичайно в „Биотика“. Наложи се Сакс да поработи усилено една-две седмици, за да се подготви за пътуването. В края на този период той си стегна багажа и една сутрин отиде с метрото до Западната порта. От гаража на швейцарците забеляза няколко души от офиса, които се приближаваха заедно с неколцина непознати. Сакс тръгна към тях. Клер го забеляза и възбудено го замъкна в тълпата. Една жена, облечена в дреха от странна материя, се обърна към тях. Клер каза:

— Стивън, бих искала да ти представя Филис Бойл. Филис, това е Стивън Линдхолм.

— Приятно ми е — каза Филис и протегна ръка.

 

 

Глетчерът Арена се намираше на около 500 километра северозападно от Бъроуз и се простираше по високите планински области на Сиртис Мейджър на север от Утопия Планития, като се точеше в продължение на триста и петдесет километра през една от падините Арена. Той бе широк около два километра. Изглеждаше така, сякаш бе дебел само пет-шест метра, но очевидно имаше скрити дълбочини, понеже се спускаше надолу по каньона.

Накъдето и да погледнеше човек, всичко беше замряло. Никъде не се забелязваше и най-малкото движение. Това бе напълно естествено. Глетчерът Арена съществуваше от повече от 40 години. Но Сакс не можеше да не си спомни обстоятелствата, при които беше видял тази гледка за последен път. Той хвърли неволен поглед на юг, сякаш всеки миг оттам можеше да се появи ново наводнение.

Станцията на „Биотика“ се намираше няколко километра по-нагоре, на ръба на един малък кратер, така че се откриваше прекрасна гледка. В последните мигове на залеза Сакс, Клер и хората от „Армскор“ (включително и Филис) отидоха в голямата панорамна стая на най-горния етаж на станцията, за да погледат огромната разтрошена ледена маса.

Малко по-късно слязоха в столовата, за да хапнат спагети с доматен сос и току-що изваден от фурната хляб. Сакс седна на главната маса, яде и говори точно толкова, колкото и останалите, стараейки се да се вмести в нормата. Доста добре се справи с бърборенето, въпреки че един-два пъти се разтревожи от начина, по който бе въвлечен в разговор с Филис, седнала точно срещу него от другата страна на масата, от начина, по който тя го гледаше… и от начина, по който той самият й връщаше погледите! Сигурен бе, че и за тези неща имаше километричен протокол, но не бе в състояние да го проумее. Спомни си как Джесика се бе облягала на рамото му в „Лоуен“, изпи още половин чаша, усмихна се и кимна, като мислеше с неудобство за сексуалното привличане и за последствията от него.

Някой зададе на Филис неизбежния въпрос как е успяла да се спаси от Кларк. Тя се впусна в разказа си, като често поглеждаше към Сакс, сякаш за да го увери, че разказва историята си най-вече на него. Той слушаше учтиво, устоявайки на естествената си наклонност да отклонява поглед, понеже това би издало тревогата му.

— Ами, даже не ни предупредиха по някакъв начин — разказваше Филис. — В един момент обикаляхме Марс на върха на елеватора, като направо ни призляваше при мисълта какво става долу на повърхността и правехме всичко възможно да потиснем неспокойствието си… и в следващия момент усетихме нещо като трус при земетресение. Докато успеем да осъзнаем какво става, вече бяхме на път в посока навън от Слънчевата система. — Тя се засмя и направи пауза при последвалия смях на околните. Сакс разбра, че вероятно е разказвала тази история милиони пъти и то все по същия начин.

— Сигурно сте били страшно уплашени — каза някой.

— Е — отвърна Филис, — странно как в подобни моменти сякаш просто не ти остава време за това. Веднага, щом разбрахме какво се е случило, осъзнахме, че с всяка секунда, която оставаме на Кларк, шансовете ни за оцеляване намаляват с хиляди километри. Затова се събрахме в командната кабина, преброихме колко сме, обсъдихме ситуацията и взехме запаси от наличните. Действахме трескаво, но не и паникьосано, ако разбирате какво имам предвид. Както и да е. Оказа се, че в хангарите има само обичайното количество товарни кораби „Земя-Марс“. Изчисленията показаха, че за да се върнем в плоскостта на еклиптиката навреме, ще са ни необходими всички. Продължавахме да летим навън от Слънчевата система право към Юпитер и слава Богу! Направо бяхме откачили. Трябваше да изкараме всички товарни кораби от хангарите и да ги строим успоредно на Кларк. След това ги заредихме с максималното количество гориво, въздух, припаси и така нататък, което можеха да поемат, и излетяхме с тази „спасителна лодка“ около тридесетина часа след като всичко беше започнало. Като си спомням това, ми се струва почти невероятно. Тези тридесет часа…

Тя поклати глава. Сакс си помисли, че внезапно в нейната приказка явно се е вмъкнал някакъв напълно реален и разтърсващ спомен. Тридесет часа бе забележително експедитивна евакуация. Без съмнение за тях това време е минало безкрайно бързо. Всичко се е развивало светкавично, като насън, в едно състояние на духа толкова по-различно от обичайното, че направо би могло да мине и за трансценденталност.

— След това целият проблем бе как да се наблъскаме всички в стаите за екипажа — бяхме 286 човека. Някои от нас излязоха в открития космос, за да отстранят онези части от корабите, от които нямаше нужда. После ни оставаше единствено да се надяваме, че горивото ще е достатъчно, за да ни закара до системата на Юпитер. Изминаха повече от два месеца, преди със сигурност да можем да кажем, че ще успеем, и десет седмици, преди наистина да успеем. Използвахме гравитацията на Юпитер като ускорител, за да се завъртим около него и да се насочим към Земята, която по онова време бе по-близко от Марс. Ускорението, което ни придаде Юпитер, бе толкова силно, че трябваше да използваме лунната гравитация и земната атмосфера, за да намалим скоростта. Горивото ни бе почти на свършване, но затова пък в същото време бяхме успели да влезем в историята като най-бързите хора на втора степен. Осемдесет хиляди километра в час в момента, в който навлизахме в стратосферата, ако не се лъжа. Доста полезна скорост се оказа, обаче, понеже въздухът и храната ни вече свършваха. Доста бяхме изплашени към края. Но се справихме. А и освен това видяхме Юпитер от ей-й-й такова разстояние — и тя показа с палец и показалец.

Хората се разсмяха. Триумфалният блясък в очите на Филис май нямаше нищо общо с Юпитер. Но устните й бяха стиснати. Явно накрая нещо бе помрачило триумфа й.

— Вие ли бяхте ръководител? — попита някой от компанията.

Филис размаха ръка в знак, че не може да отрече, въпреки че й се иска.

— Това беше колективно действие — каза тя. — Но въпреки това трябваше да има някой, който да реши дали положението е безизходно или просто се нуждаем от малко повече скорост. Пък и в края на краищата нали аз бях ръководител на Кларк преди катастрофата…

Тя се усмихна широко, сигурна, че разказът й им е харесал. Сакс се засмя с останалите и кимна, когато тя погледна към него. Помисли си, че Филис е привлекателна жена, но не чак толкова умна. Може би защото не я харесваше особено. Тя със сигурност беше доста интелигентна в някои области. Беше се изявила като добър биолог навремето и положително щеше да покаже добри резултати на тестовете за интелигентност. Но имаше няколко различни вида интелигентност, не всички от които се поддаваха на аналитично тестване. Сакс бе забелязал това още през студентските си години. Имаше хора, които се представяха блестящо на тестовете за интелигентност и бяха добри в работата си, но в същото време щом някой от тях влезеше в стая, пълна с хора, след около час неизменно ставаше обект на подигравки от страна на всички от компанията. Което на свой ред не бе признак за наличие на особен ум. Естествено, най-вятърничавите купонджии от университета успяваха да се държат приятелски с всички и бяха универсално популярни, а това за Сакс бе проява на интелигентност, съперничеща на тази на който и да е безупречен математик. Изчисляването на човешките взаимоотношения бе доста по-фин и по-променлив процес от всичко във физиката, нещо от рода на област в математиката, наречена „изобилен рекомбинативен хаос“. И имаше различни видове интелигентност: пространствена, естетическа, морална (или етическа), взаимодействена, аналитична, синтетична и така нататък. Именно хората, които бяха интелигентни по два или повече начина, бяха наистина изключителни и необикновени и се открояваха сред останалите като нещо специално.

Филис обаче, която сега се наслаждаваше на вниманието на слушателите си, определено не беше в числото на тези „полиматематици“. Точно обратното — когато дойдеше време хората да преценят какво мислят за нея, те стигаха до извода, че тя е доста скучна и безцветна. Сакс, който знаеше, че и на него подобни недостатъци не са му съвсем чужди, я наблюдаваше с най-добрата си Стивън-Линдхолмовска усмивка, на която бе способен. Но нейното изпълнение определено му се струваше малко самомнително, а понякога дори и арогантно. А арогантността винаги бе глупава проява. Или пък прикритие на някаква несигурност. Трудно му бе да проумее каква именно несигурност би могла да изпитва преуспяваща и привлекателна личност като Филис. А тя определено беше привлекателна.

След вечерята се качиха пак в панорамната стая на най-горния етаж. Под мъждукащия свод на отрупаното със звезди небе хората от „Биотика“ пуснаха някаква музика. Стилът й се наричаше „нуево калипсо“ и очевидно бе последен крясък на модата в Бъроуз. Няколко души извадиха инструменти и започнаха да свирят заедно с музиката, а останалите затанцуваха в средата на стаята. Сакс изчисли, че ритъмът на музиката е някъде около 1000 удара в минута — точно толкова, колкото да стимулира до известна степен сърдечната дейност. Той предположи, че именно тук се крие тайната на популярността на повечето диско-песни.

Изведнъж Филис се озова до него, сграбчи го за ръката и го издърпа на дансинга. Сакс с мъка потисна желанието си да се изскубне от нея. Бе сигурен, че отговорът му на подканящата й усмивка е бил в най-добрия случай доста измъчен. Доколкото си спомняше, никога в живота си не бе танцувал. Всъщност не, Сакс Ръсел не бе танцувал. Със сигурност Стивън Линдхолм бе танцувал хиляди пъти. Затова Сакс започна леко да подскача нагоре-надолу в ритъма на басите, въртейки неуверено ръцете си, и се усмихваше на Филис в отчаян опит да симулира жизнерадостно удоволствие.

 

 

По-късно вечерта, докато по-младите от „Биотика“ все още танцуваха, Сакс слезе с асансьора до кухните, за да вземе още малко мляко. Когато се върна в асансьора, Филис вече беше в кабината. Явно идваше от етажа на спалните.

— Чакай да ти помогна — каза тя и пое от ръцете му две от четирите найлонови пликчета. След като го направи, леко се наведе към него (беше малко по-висока от Сакс) и го целуна по устните. Той отвърна на целувката й, но беше толкова шокиран, че не можа да почувства нищо, докато тя не се отдръпна. Споменът за езика й между устните му беше като втора целувка. Опита се да не изглежда толкова объркан, но от начина, по който Филис му се усмихна, разбра, че не е успял.

— Май не си чак такъв голям сваляч, какъвто изглеждаш — каза тя. Това го накара да се почувства още по-разтревожен. Ако трябваше да бъде точен, никога не му се бе случвало подобно нещо. Той се опита да се посъвземе, но в този момент асансьорът забави ход, вратите леко изсъскаха и се отвориха.

По време на десерта и през останалата част от партито Филис повече не се приближи до него. Но когато хората започнаха да се разотиват и Сакс се запъти към асансьора, Филис се приплъзна в кабината точно в мига, преди вратите да се захлопнат. Щом асансьорът тръгна, тя отново го целуна. Той отговори на целувката, опитвайки се да прецени какво би направил Линдхолм в тази ситуация. Чудеше се дали има някакъв начин да се измъкне без неприятности. Когато кабината спря, Филис се облегна назад и промълви със замечтан и нефокусиран поглед:

— Изпрати ме до стаята ми.

Той пое ръката й като някакъв крехък лабораторен инструмент и бе заведен до нейната стая — малка „килия“ като всички останали. На прага отново се целунаха, въпреки че Сакс чувстваше, че това е последната му възможност да се измъкне невредим, без значение грациозно или не. Когато тя се отдръпна, за да промърмори: „Можеш да влезеш, ако искаш“, той я последва безропотно. Пенисът му стърчеше сляпо нагоре към звездите, хромозомите му бръмчаха шумно — бедните глупаци! — чувствайки шанса си да постигнат безсмъртие. Доста време бе изминало от последния път, когато се бе любил с някого, ако се изключеше Хироко, понеже срещите им, независимо, че бяха приятни, не бяха страстни, а по-скоро продължение на ритуала на къпането. Докато Филис определено беше възбудена и тази възбуда незабавно се предаде и на Сакс. Те се хвърлиха на леглото и започнаха непохватно да се милват един друг през дрехите. Филис плъзна панталона по бедрата му и възбуденият му член изскочи свободно нагоре като илюстрация на егоистичната генетична теория. Той само се засмя, докато се мъчеше да свали дългия вертикален цип на комбинезона й. Линдхолм би бил възбуден от неочакваната случка и не би се безпокоил за нищо. Значи и той трябваше да се чувства така. От друга страна, въпреки че не харесваше съвсем Филис, той я познаваше. Между тях съществуваше онази връзка, характерна за членовете на Първата стотица и всички спомени от годините, прекарани заедно в Андърхил. Имаше нещо възбуждащо в това да правиш любов с жена, която познаваш от толкова отдавна. Освен това, както изглеждаше, всички от Първата стотица бяха полигамни, с изключение на него самия и Филис. Ето че сега наваксваха пропуснатото. А и тя бе доста привлекателна. Пък и той определено я желаеше.

 

 

Сакс се впусна в работата си по ледника и околния терен. Филис понякога излизаше навън, но по никакъв начин не издаваше, че между тях има нещо. Сакс се съмняваше, че Клер (или Джесика!) или който и да е бе разбрал какво се е случило — или по-точно „случвало“, понеже не беше само онзи път. Това бе още едно затруднение: как Линдхолм би реагирал на очевидното желание на Филис за дискретност? Но в края на краищата не беше чак толкова важно. Линдхолм бе повече или по-малко принуден да действа така, както би действал и Сакс — въпрос на рицарство, услужливост или нещо от този род. Просто запазиха случилото се за себе си, както биха направили и в Андърхил, и на борда на „Арес“, или в Антарктика. Старите навици трудно се променят…

А и работата по глетчера достатъчно улесняваше това. Ледът и нагънатият терен около него бяха много увлекателно поле за действие. Имаше много неща за изучаване и проумяване.

Повърхността на глетчера, както и се предполагаше в специализираната литература, бе извънредно нееднородна — по време на наводнението тя се бе примесила с реголит и сега бе осеяна с кухини. Камъните и по-големите скали над повърхността бяха разтопили леда под тях, който след това отново бе замръзнал. Този ежедневен цикъл ги бе оставил почти изцяло потънали. Всички върхове на глетчера, издигащи се над повърхността като гигантски долмени, при по-близко проучване се оказаха дълбоко надупчени. Заради страшния студ ледът бе крехък и чуплив, а движението му надолу бе бавно благодарение на ниската гравитация. Но въпреки всичко той се придвижваше надолу като река на забавен каданс и тъй като източникът му бе празен, цялата маса евентуално щеше да спре някъде към Ваститас Бореалис. Човек можеше да забележи движението на глетчера по новите и нови области натрошен лед, които се появяваха всеки ден — нови пукнатини, пропаднали върхове, пропукани айсберги. Тези нови повърхности се покриваха набързо от ледени цветя, чиято соленост допълнително ускоряваше кристализацията.

Увлечен от работата си, Сакс свикна да излиза сам всеки ден призори и да върви по пътеките, павирани от обитателите на станцията.

Докато се скиташе из мразовитите местности, забеляза множество различни видове снежни водорасли и лишеи. Обърнатите към глетчера склонове на двата странични хребета бяха гъсто населени, нашарени с кръпки от зелено, златно, маслиненозелено, черно, ръждивочервено и още множество други цветове и нюанси — според някои тридесет или четиридесет.

Освен видовете, които Сакс можеше да разпознае с помощта на снимките в паметта на компютъризираната си гривна, имаше и много такива, които не бяха в списъка. Реши да взима образци от тези неописани видове и да ги показва на Клер и на Джесика.

Но лишеите бяха само началото. На Земята областите от натрошени камъни, открити от отдръпващия се лед или от новообразуващи се планини, се наричаха скални полета. Тези области първо бяха колонизирани от микробактерии и лишеи, които заедно с химическата ерозия започваха да разрушават скалите и да ги превръщат в първична недоразвита почва. Тогава в коренната скала се вмъкваше достатъчно органична материя, за да се развие и друга флора.

А ето че вече и на Марс имаше скални полета. Клер и Джесика предложиха на Сакс да прекоси глетчера и да се спусне към страничната морена. Той последва съвета им. След около половин час ходене спря върху една висока до коляното му масивна скала. Пред него в каменистата падина до глетчера се простираше влажно парче равна земя, което леко примигваше в светлината на късната сутрин. Определено разтопената вода я бе заливала през повечето дни — дори сега в абсолютната утринна тишина се чуваше звукът на малките ручейчета, течащи изпод ръба на ледника. Сред този миниатюрен речен басейн през сребристите нишки на течащата вода се виждаха цветни точици. Бяха навсякъде и се набиваха на очи. Цветя. Сивата пустош бе обсипана с разноцветни точици — червени, сини, жълти, розови, бели.

Цветята растяха върху малки, покрити с мъх могилки или бяха сгушени сред листата. Всички растения бяха плътно притиснати към тъмната повърхност, която сигурно бе доста по-топла от въздуха над нея. Нищо, освен стръковете трева, не се издигаше на повече от един-два сантиметра над земята.

Цялата сутрин Сакс бавно обикаля от растение на растение, използвайки компютъризираната си гривна, за да разпознае елдата, лупината-джудже, детелината-джудже, котешките лапички, песъчарката и най-накрая съименника си — Saxifraga Hirculus, обичничето. Разрушителят на скали. Никога не бе виждал обичниче, освен на снимки. Прекара дълго време в гледане на тънките стъбълца, покрити с дълги листа, които завършваха с малки сини цветчета.

 

 

Когато се върна в станцията, Сакс за дълго се уедини в лабораториите, като изучаваше събраните образци през микроскоп, провеждаше най-различни тестове и след това обсъждаше резултатите с Беркина, Клер и Джесика.

— В по-голямата си част са полиплоиди, нали? — попита ги той веднъж.

— Да — отговори Беркина.

Полиплоидите бяха често срещано явление из местата с голяма надморска височина на Земята, така че това не беше изненадващо. При тях се наблюдаваше един доста необичаен феномен: удвояване, утрояване или дори учетворяване на оригиналния хромозомен набор в растението. Сакс предположи, че това е начинът, по който растенията избягват разрушителните ефекти на прекомерната мутация. Ултравиолетовата радиация разрушаваше генотипа, но ако гените бяха копирани в друг хромозомен набор, вероятността от генотипно увреждане значително намаляваше. По този начин се премахваха пречките пред размножаването.

— Открихме, че дори и да не започнем с полиплоиди, те се променят след едно-две поколения.

— Намерихте ли причината за това?

— Не.

Поредната загадка. Сакс се взря в микроскопа, раздразнен от този доста поразителен пропуск в учудващо рехавата структура на биологичната наука. Но не можеше да направи нищо. И той самият се бе сблъсквал с този проблем в лабораториите си в Наблюдателницата Екус. Оказало се бе, че полиплоидите наистина бяха подложени на повече ултравиолетово лъчение, отколкото един жив организъм би понесъл. Само че как клетките правеха разликата и как всъщност след това удвояваха, утрояваха или учетворяваха броя на хромозомите си…

— Длъжен съм да кажа, че съм изненадан колко цветущо е всичко.

Клер се засмя щастливо.

— Мислех си, че след Земята тук ще ти се стори голо и безплодно.

— Е, не съвсем… — Той се прокашля. — Просто не очаквах да намеря нещо друго, освен водорасли и лишеи. Но тези скални полета наистина процъфтяват. Мисля, че ще отнеме известно време…

— Би отнело на Земята. Но не забравяй, че ние тук не хвърляме семената някъде си, след което само да чакаме какво ще се случи. Всеки отделен вид трябва да бъде подсилен, за да се увеличи устойчивостта и скоростта на растежа.

— Всичко ми се струва толкова бързо. Явно се е случило, преди да бъде построена Солета.

— Цялата работа е там — намеси се Джесика от бюрото си в другия край на стаята, — че навън няма никаква конкуренция. Вярно, че условията са повече от сурови, но и растенията са корави. Така че когато ги изкараме навън, те нямат никаква конкуренция, която да ги забави.

— А и условията тук са много по-леки, отколкото в повечето други области на Марс — вметна Беркина. — На юг зимно време слънцето е в афелий, а и надморската височина е голяма. А тук зимно време слънцето е в перихелий, а надморската височина е около хиляда метра. Доста мек климат. В много отношения по-добър от този в Антарктика.

— А сега пък и тази Солета, която излива светлината си върху повърхността! — възкликна Джесика и поклати глава, сякаш не одобряваше напълно това. — Преди осветеността на Марс бе 45% от земната, а сега се предполага, че е стигнала до 54%.

— А и имай предвид, че проектът още не е напълно завършен — добави Беркина. — Планира се да бъде построена гигантска леща няколко километра над повърхността, която да фокусира известна част от светлината, излъчвана от Солета, докато повърхността не бъде нагрята до наистина фантастични температури от рода на пет хиляди градуса…

— Пет хиляди!!!

— Да, мисля, че чух нещо от този род. Те планират да разтопят пясъка и лежащия под него реголит, като по този начин ще освободят всички летливи вещества в атмосферата.

— Ами повърхността?

— Според плана това ще става само в най-отдалечените области.

— Значи приключват с канавките — вметна Клер.

— Каналите — поправи я Сакс.

— Вярно бе!

Всички се засмяха.

— Канали със страни от стъкло — каза Сакс, разтревожен от мисълта за въпросните летливи вещества. Въглеродният диоксид щеше да е най-много.

Но пък от друга страна не му се искаше да демонстрира прекалено голям интерес към тераформирането. Замълча си, а след малко разговорът отново се върна към тяхната работа.

— Е — намеси се тогава той, — предполагам, че доста скоро някои от скалните полета ще се превърнат в алпийски ливади.

— О, част от тях вече са такива — каза Клер.

— Сериозно?!

— Напълно. Е, в интерес на истината не са много големи. Не си ли се разхождал още по западния склон на ледника? Иди на около пет-шест километра надолу и ще видиш сам. Планински ливади, а тук-таме и дървета. Не беше чак толкова трудно. Засадихме ги там, дори без да ги подсилваме особено, понеже се оказа, че някои видове смърч и бор имат доста по-ниска температурна допустимост, отколкото са имали на Земята.

— Много интересно — поклати глава Сакс.

Той прекара остатъка от деня, вперил поглед в микроскопа, без да вижда нищо. Беше потънал в размисъл. Хироко често казваше: „Животът е в огромна степен душевност“. Всичко бе доста странно — жизнеността на живите същества и склонността им да се разпространяват навсякъде, това, което Хироко наричаше техен „зелен устрем“, тяхна „свещена зелена сила viriditas“. Борба срещу каноните; караше го да се чувства толкова… любопитен.

 

 

Един ден Филис излезе с него, както бе правила няколко пъти преди. Щом тръгнаха обратно към станцията, Сакс се помъчи да играе ролята на екскурзовод, като посочваше растенията, които бе разучил предната седмица. Но Филис не задаваше никакви въпроси и като че ли изобщо не го слушаше. Изглежда тя искаше от него да бъде просто неин слушател и свидетел на живота й. Затова той заряза растенията и започна да задава въпроси, да слуша покорно и да пита допълнително. А и в края на краищата това бе добра възможност да научи повече, за сегашното разпределение на силите на Марс. Независимо, че силно преувеличаваше своята роля в тази система, Филис си оставаше полезен източник на информация.

— Бях изумена колко бързо „Субараши“ построиха и пуснаха в експлоатация новия елеватор — каза тя.

— „Субараши“ ли?

— Те бяха главният предприемач.

— А кой определи кой да получи договора? Комитетът по проблемите на Марс ли?

— О, не. КПМ бе заменен от „Юнайтед Нейшънс Транзишънъл Оторити“.

— Следователно, ако си президент на „Транзишънъл Оторити“, де факто си президент на Марс.

— Не съвсем. Президентският пост е на ротационен принцип между членовете и не предполага чак толкова големи правомощия. Всъщност цялата дейност на президента се ограничава до връзките с медиите и ръководенето на събранията. Деветата дупка на кавала.

— И все пак…

— Аха, разбирам. — Тя се засмя. — Това е пост, до който много от старите ми колеги искаха да се доберат, но никога не успяха. Чалмърс, Буун, Богданов, Тойтовна… Чудя се какво ли биха си помислили, ако бяха разбрали каква е работата. Те заложиха на грешна карта.

Сакс погледна встрани от нея.

— И защо „Субараши“ построиха нов елеватор?

— Така гласува управителният съвет на „Транзишънъл Оторити“. „Праксис“ също бяха предложили оферта, но тях никой не ги обича.

— Сега, когато елеваторът отново функционира, мислиш ли, че нещата ще започнат да се променят?

— О, без съмнение! Доста работи са в застой още от времето на вълненията насам. Емиграцията, строителството, тераформирането, търговията — всички процеси са забавени. Единственото, което направихме, беше да възстановим разрушените градове. Въведохме нещо като военно положение — естествено, необходимо! — и то ни доведе до сегашното състояние.

— Така си е.

— Но вече всичките ни запаси от метали са готови да навлязат на земния пазар. Това ще стимулира икономиките и на двата свята и то по един невероятен начин. Ще се повиши вносът на земна продукция, инвестициите от земни компании ще скочат, ще се увеличи и емиграцията. Най-накрая ще помръднем от мъртвата точка.

Филис заговори колко розови изглеждали нещата на Земята.

— Но според мен Земята ще има достатъчно трудности — поклати глава Сакс.

— О, Земята винаги е имала трудности. Ще се наложи да свикнем с това. Не, настроена съм оптимистично. Искам да кажа, че наистина тукашната рецесия ги засегна здраво, особено лакеите и лакейчетата, а естествено и по-слабо развитите страни. Но притокът на индустриални метали от Марс ще стимулира икономиките на всички държави, включително и онези отрасли на промишлеността, контролиращи околната среда. И, колкото и да е жалко, както изглежда измиранията ще решат голяма част от проблемите им.

Сакс се съсредоточи върху околния пейзаж. Недалеч видя купчинки от нещо, което приличаше на сива пепел, и се наведе, за да вземе образец.

— Виж — каза той рязко на Филис, — снежна разновидност на гълъбовите очички.

— Прилича просто на мръсотия.

— Това е паразитна гъба, която живее върху него. Всъщност цветът му е зелен. Виждаш ли тези малки листенца? Това са нови издънки, които гъбата още не е успяла да покрие. — Под увеличение листенцата приличаха на зелено стъкло.

Но Филис дори не си даде труда да погледне.

— Кой го е проектирал? — попита тя. Тонът й показваше, че според нея проектантът определено е имал лош вкус.

— Не знам. Може да не го е проектирал никой, въпреки че малка част от новите биологични видове тук са естествено развили се.

— Възможно ли е да съществува толкова бърза еволюция?

— Ами… еволюират ли полиплоидите?

— Не.

Филис продължи напред, без да се заинтересува от малкия сив образец. Снежни гълъбови очички. С вероятно съвсем малко промени по него. Или дори без всякакви промени. Пробни образци, разхвърляни сред останалите, за да видят как ще се справят. И затова, поне според Сакс, доста любопитни.

Само че интересът на Филис бе изчезнал някъде през годините. Някога тя беше първокласен биолог. Сакс откри, че му е трудно да си представи как човек би могъл да изгуби любопитството си — нещото, което лежеше в основата на науката и подтикваше хората да намират обяснение на всичко. Е, да, но все пак остаряваха… Като се вземеше предвид, че животите им бяха изкуствено продължени, можеше да се предположи, че с течение на времето ще се променят изцяло. Не че тази вероятност се нравеше на Сакс, но… Това бе положението. Също като всички останали столетници и той вече с труд си спомняше отделни моменти от миналото си, особено от времето, когато бе на средна възраст — между 25 и 90 години. Затова именно спомените му отпреди 2061 година и от времето, прекарано на Земята, ставаха все по-неясни. А без напълно функционираща памет промените ставаха неизбежни.

И ето я сега днешната Филис — най-нефилософската личност, която някога бе срещал. Той се опитваше да я избягва тогава, когато бе възможно, без да бие на очи и прекарваше дните си на глетчера, под ветровитото северно небе или сред морените, като се разхождаше и изучаваше разни растения. Когато се върнеше в станцията, разговаряше по време на вечеря с Клер, Беркина и останалите за онова, което бяха открили и какво означаваха откритията им. След вечеря се преместваха в голямата зала и прекарваха още известно време в разговори. Понякога танцуваха, особено в петък или в събота. Музиката, която слушаха, бе винаги „нуево калипсо“ — китари и дрънчащи барабани, които създаваха бързи синхронни мелодии и толкова сложни ритми, че Сакс се затрудняваше максимално при анализа им. Често бяха в ритъм 5/4, който се редуваше (а понякога и вървеше паралелно!) с 4/4. Този модел изглеждаше специално създаден, за да може да го изкарва от крачка. За щастие стилът на танцуващите, който сега бе на мода, представляваше някакво придвижване в свободна форма и нямаше абсолютно никаква връзка с ритъма, така че когато не успяваше да спази ритъма, със сигурност бе единственият, който забелязваше това. Всъщност опитите му да спазва такта, подскачайки вглъбено наоколо със стъпките на джига, аранжирана в такт 5/4, доста го забавляваха. Когато един път се върна на масата, Джесика му каза: „Ти наистина си прекрасен танцьор, Стивън“. Тази реплика го накара да избухне в смях, поласкан, макар да знаеше, че единственото, което показва, е или неумението на Джесика да прецени качествата на танца, или опита й за ласкателство. Но може би въпреки всичко ежедневните му разходки по леда наистина бяха подобрили чувството му за равновесие и ритъм. Всяко едно физическо действие, което бе добре изучено и практикувано, без съмнение можеше да бъде допълнено и шлифовано с разумно количество умение, ако не и усет.

Той и Филис говореха или танцуваха един с друг не повече отколкото с останалите. Единствено в стаите си те се прегръщаха, целуваха и любеха. Добрата стара тайна любовна връзка. Една сутрин някъде около 4 часа на връщане към неговата стая внезапно го обзе страх. Мина му през ума, че незабавният му отклик на поведението на Филис би могло да я накара да заподозре в него член на Първата стотица. Та кой друг би се впуснал в подобна връзка с такава готовност, сякаш това е едно от най-естествените неща на света?

Но след като размисли, Сакс реши, че Филис не би могла да различи толкова фини нюанси. Той почти се бе отказал от опитите си да разбере начина на мислене и мотивите й, понеже данните бяха крайно противоречиви и разпилени, въпреки че доста редовно прекарваха нощите си заедно. Изглежда тя се интересуваше главно от интертранснационалните маневри в Шефилд и на Земята — промените в изпълнителния персонал, във филиалите и в цените на акциите, които определено бяха безсмислени и мимолетни. Но явно Филис бе абсолютно погълната от тях. Като Стивън той живо се интересуваше от всичко това и й задаваше въпроси, за да демонстрира интереса си, но когато я питаше какво означават всички тези ежедневни промени в по-широк стратегически аспект, тя или не можеше, или не искаше да му отговори смислено. Очевидно се интересуваше повече от съдбата на хората, които познаваше, отколкото от системата, която те изграждаха. Бивш администратор на „Консолидейтид“, сега работещ за „Субараши“, бе оглавил експлоатацията на елеватора. „Праксис“ бе минал на заден план. „Армскор“ възнамеряваше да взриви няколко водородни бомби в мегареголита под северната полярна шапка, за да стимулира растежа и затоплянето на Северно море. Последната новина видимо я интересуваше по-малко, отколкото предните две.

Всъщност наистина може би имаше смисъл да се обръща повече внимание на индивидуалните кариери на хората, оглавяващи големите компании, и на техните боричкания за власт. В края на краищата в действителност именно те управляваха света. Затова Сакс лягаше до Филис, слушаше я и правеше коментари в стила на Стивън, като се опитваше да подреди всички имена в главата си.

След тези разговори Филис се обръщаше към него и го целуваше. Тогава той навлизаше в реалията на секса, където явно преобладаваха различни правила. Например, въпреки че колкото повече опознаваше Филис, все по-малко и по-малко я харесваше, неговото привличане към нея не се променяше съобразно това, а се колебаеше в съответствие с мистериозните принципи на сляпото харесване, които явно имаха хормонална основа и се задвижваха от феромоните. Така че понякога Сакс се насилваше да приеме докосванията й, докато друг път се чувстваше преизпълнен със страст, която ставаше все по-силна, понеже не водеше началото си от любов. Тоест, колкото и безсмислено да звучеше, страстта му явно черпеше сили от неприязънта. Но това се случваше рядко и с течение на времето, щом новостта на връзката им се изтърка, той все по-често чувстваше нежеланието си да прави любов с Филис. Тогава се виждаше принуден да фантазира по време на секс. В подобни моменти здраво се вживяваше в ролята на Линдхолм, който явно мислеше за такъв тип чувствени жени, каквито Сакс или не познаваше, или само бе чувал за тях, като например Ингрид Бергман или Мерилин Монро.

 

 

Един ден призори, след дълга и неприятна нощ от този род, Сакс стана, за да отиде до ледника. Филис се събуди, размърда се и реши да дойде с него.

Те се облякоха и излязоха в кристално чистата пурпурна зора. Изкачваха се безмълвно по изсечените в леда стъпала. Сакс пое по най-южната пътечка през глетчера, като често спираше, за да изследва нефритените буци лед, пълни с живеещи в леда бактерии. В един-два случая повърхността на парчетата бе допълнително обагрена в розово от водораслите. Ефектът беше доста странен. Сякаш пред тях се простираше огромно поле, покрито с фъстъчен сладолед.

Заради тези спирания напредваха доста бавно. Все още вървяха по ледника, когато от въздуха като по магия изникнаха няколко малки смерча — дяволчета от ръждивокафяв прах, които жонглираха с блестящите парчета лед, подредени в неравна линия, и сякаш накараха глетчера да се спусне към тях. След това смерчовете се събраха на едно място и вятърът засвистя в толкова яростни пориви, че Сакс и Филис се видяха принудени да приклекнат, за да запазят равновесие.

— Ама че хала! — изкрещя Филис в ухото на Сакс.

— Катабатичен вятър — отвърна той, като гледаше как скупчените ледени върхове изчезват, покрити с прах. — Спуска се от Тарсис. — Видимостта намаляваше с всеки изминал миг. — Трябва да се опитаме да стигнем до станцията.

Поеха обратно по пътеката, като пристъпваха внимателно от една изумруденозелена точка на друга. Но видимостта продължаваше да намалява, докато най-накрая и двамата с мъка започнаха да различават маркерите. Филис предложи:

— Хайде да се подслоним зад тези айсберги.

Тя закрачи с лекота към леденото възвишение. Сакс ситнеше зад нея, мърморейки предупрежденията си:

— Внимавай, много от тези върхове имат пукнатини в основата си…

Точно се протягаше, за да я улови за ръката, когато Филис пропадна надолу, сякаш уловена във вълча яма. Сакс успя да хване прелитащата покрай него китка… и бе рязко дръпнат надолу. Коленете му болезнено се удариха в леда. Филис все още падаше, по-точно, плъзгаше се надолу по един улей в края на плитката пукнатина. Сакс би следвало да я пусне, но инстинктивно продължаваше да я държи за китката, в резултат на което бе издърпан с главата напред. И двамата се стовариха в слегналия се по дъното на пукнатината сняг, който поддаде. Те пропаднаха наново и се приземиха с трясък върху замръзналия пясък след кратко, но ужасно свободно падане.

Сакс се стовари право върху Филис и затова му нямаше нищо. По интеркома долови от нейната страна някакви тревожни засмукващи звуци, но скоро му стана ясно, че просто си е изкарала въздуха при падането. Когато успя да си поеме дъх, тя деликатно изпробва един по един крайниците си и заяви, че всичко е наред. Сакс направо се възхити на издръжливостта й.

Материята на дясното коляно на костюма му се бе скъсала, но като цяло се чувстваше добре. Той извади от джоба на бедрото си залепваща лента и залепи скъсаното. Коляното му все още можеше да се сгъва, без да изпитва болка, така че Сакс забрави за него и се изправи.

Дупката, в която се бяха приземили, беше доста дълбока — приблизително два метра над протегнатата му нагоре ръка. Намираха се в издължена кухина в долната половина на пукнатината, която имаше форма като стъкло на часовник. Долната й част бе от лед, а горната — от заледена скала. Неравният кръг небе, който се виждаше от дупката над главите им, имаше матов прасковен цвят, а синкавият лед на пукнатината проблясваше с отразената мъглява слънчева светлина, затова ефектът от смесването на двата цвята бе леко опалесциращ и сякаш нарисуван. Но това изобщо не променяше факта, че бяха в капан.

— Щом забележат, че сигналите са прекъснали, ще излязат да ни потърсят — обади се Сакс.

— Да, но дали ще успеят да ни открият?

Той сви рамене.

— Посоката на сигнала се записва.

— Ами вятърът! Видимостта може да спадне до нулева!

— Е, да се надяваме, че някак си ще се справят.

Пукнатината бе издължена на изток, подобно на някакъв дълъг и тесен коридор. Сакс се наведе, запали фенера на шлема си и го насочи към пространството между скалата и леда. Коридорът очевидно водеше към източната страна на ледника. Възможно бе да стигаше до някоя от многото дребни пещери в страничния край на глетчера. Затова, след като сподели тази си мисъл с Филис, той тръгна на разузнаване, като я остави да стои на същото място, за да могат евентуалните им спасители да открият поне някого на дъното на дупката.

В бляскавия конус на светлината от прожектора му ледът имаше наситен кобалтовосин цвят. Отново резултат от ефекта на разсейването на Рейли — същият ефект, който правеше небето да изглежда синьо. Дори да изключеше фенера си, наоколо бе достатъчно светло, затова Сакс предположи, че ледът над него не е особено дебел — вероятно толкова, колкото бе и височината на падането им.

Гласът на Филис го попита по интеркома как е.

— Добре съм — отвърна той. — Мисля, не този коридор е възникнал в резултат от сблъсък между ледника и някакъв напречен насип. Доста е вероятно да преминава под целия глетчер.

Да, ама не! След стотина метра ледът отляво се сля със заледената скала отдясно. С други думи, задънена улица.

По обратния път Сакс често се спираше, за да огледа пукнатините в леда и парчетата скала под краката си, които може би бяха откъртени от насипа. В една от пукнатините кобалтовият лед ставаше синьо-зелен. Сакс бръкна с пръст вътре и издърпа дълга тъмнозелена маса, която отвън бе замръзнала, но вътрешността й бе все още мека. Това бе някакво дълго синьо-зелено водорасло.

— Еха! — промърмори той, отскубна една-две от замръзналите нишки, после пъхна останалите обратно в родната им пукнатина. Бе чел, че по принцип водораслите живеят доста дълбоко под леда и скалите, а бактериите — дори още по-дълбоко от тях. Но самият той да открие подобен образец тук долу, толкова далеч от слънчевите лъчи — това за него бе равносилно на откритие.

Сакс изгаси прожектора си и бледото сияние на кобалтовата ледникова маса отново го обгърна. Как би могло каквото и да е живо същество да живее на толкова студено и мрачно място?

— Виж — обърна се той към Филис, когато се върна при нея, — това е синьо-зелено водорасло. Покрило е почти цялата пукнатина.

Филис му хвърли само един кратък поглед. Сакс седна, извади от джоба си чантичката за образци и постави водораслото в нея, след което се взря в него с двадесеткратното увеличение на лещите си. Те нямаха чак толкова голяма мощност, че да му позволят да разгледа всичко, което желаеше да види, но все пак успя да различи дългите зелени нишки, които изглеждаха леко слузести, докато се размразяваха. В неговия лектерн имаше каталог от снимки с подобно увеличение, но въпреки това Сакс не успя да открие вид, който във всичко да наподобява открития от него.

— Може да се окаже неизвестен вид — каза той. — Чудя се дали наистина степента на мутация тук е по-висока от стандартните стойности. Трябва да проведем един-два експеримента, за да установим така ли е или не.

Филис не отговори.

Сакс продължи да разсъждава наум, докато проучваше каталозите. След известно време чуха пукане и съскане по радиото. Филис превключи на общата честота и завика. Скоро чуха и гласове по интеркома, а не след дълго през отвора над главите им се подаде шлем.

— Тук сме! — извика Филис.

— Само секунда — обади се Беркина, — ей сега ще ви спуснем въжена стълба.

След едно тромаво и олюляващо се изкачване те се озоваха върху повърхността на ледника, примигвайки в мрачната дневна светлина. Трябваше отново да се наведат, за да устоят на поривите на вятъра, които все още бяха доста мощни. Филис се смееше и разказваше (по обичайния си начин) какво им се бе случило.

— Ние се бяхме хванали за ръце, за да не се загубим, и бум! — се изтърсихме право долу!

Техните спасители им описаха грубата сила на най-мощните ветрове. С две думи, на пръв поглед всичко се връщаше към нормалния си ход. Но когато се прибраха в станцията и свалиха шлемовете си, Филис му хвърли един кратък изпитателен поглед. Изражението й бе доста любопитно, сякаш долу в пукнатината той бе разкрил нещо от себе си, което я бе накарало да се държи изключително предпазливо. Сякаш някак си й бе напомнил за нещо. Сякаш долу се бе държал по начин, който неопровержимо бе издал, че човекът, който стои до нея, е всъщност нейният стар приятел Сакс Ръсел.

 

 

Северната есен бе в разгара си. Те продължаваха да работят над глетчера. Пред очите им дните ставаха все по-къси, а ветровете — все по-студени. Големи ледени цветя с невероятно сложни форми израстваха върху ледника всяка нощ и се разтапяха по краищата всеки следобед, след което отново замръзваха през нощта и служеха като основа за нови, още по-заплетени венчелистчета, които се появяваха на следващата сутрин. Докато гледаше неравната бяла пустош и чувстваше как вятърът го пронизва до кости дори и през по-дебело подплатения му костюм, Сакс си мислеше, че тази зима се очертава невероятно сурова и че замръзването на всичко живо е неминуемо.

Но първите погледи често лъжеха. Естествено, измръзване щеше да има. Но и растенията ставаха по-издръжливи. Както казваха хората, които зазимяваха растенията, „приготвяха се за атаката на зимата“. Сакс откри, че му харесва навън, под ниските мрачни облаци, върху бялата повърхност на заснежения глетчер, да се олюлява от вятъра и да крачи през наносите. Но Клер искаше той да се завърне в Бъроуз, за да се включи в работата върху един тундров тамариск, където усилията им почти се бяха увенчали с успех. Филис и останалите от групата на „Армскор“ и „Транзишънъл Оторити“ също се връщаха. Така че един ден те оставиха станцията в ръцете на малка група ботаници, качиха се по колите си и отпътуваха на юг заедно.

 

 

Сакс простена, когато разбра, че Филис и групата й ще се връщат с тях. Надяваше се, че обикновената физическа раздяла ще сложи край на връзката му с Филис и ще го отдалечи от изпитателния й поглед. Но щом щяха да се връщат заедно, явно трябваше да предприеме нещо. Налагаше се да скъса с нея, ако искаше всичко да приключи. А той искаше. Идеята да се забърква в подобна каша бе лоша от самото начало. Да си поговорим за изблика на необяснимото… Е, избликът бе свършил, а той бе оставен в компанията на една личност, която в най-добрия случай бе дразнеща, а в най-лошия — опасна. А и естествено не му беше приятно да си мисли, че не е бил прав през цялото това време. Нито едно от действията му поотделно не бе нещо особено. Но взети заедно, се получаваше чудовищен резултат.

След като се върнаха в Бъроуз, още на първата вечер гривната му изпищя. Филис му се обаждаше, за да го покани на вечеря. Той се съгласи, прекъсна повикването и промърмори объркано нещо под носа си. Очертаваше се доста неловка вечер.

Отидоха в един ресторант с вътрешен двор на Елис Бът, западно от Хънт Меса.

Сервитьорите и сервитьорките им донесоха гарафа с вино, а след това и вечерята, като непрестанно прекъсваха бърборенето на Филис, което в по-голямата си част бе относно новото строителство на Тарсис. Не че тя имаше нещо против да си бъбри с тях, да раздава автографи върху салфетки и да ги разпитва откъде са, откога са на Марс и така нататък. Сакс се хранеше стоически, гледаше Филис и чакаше най-сетне яденето да свърши. Изглеждаше така, сякаш щеше да се проточи с часове. Но най-сетне все пак свършиха и се качиха в асансьора, за да стигнат до партера. Кабинката навяваше спомени за първата нощ, която бяха прекарали заедно. Сакс се почувства неудобно. Може би и Филис изпитваше нещо подобно, понеже се премести в другия край на кабината. Дългото слизане премина в тишина.

Когато излязоха на булеварда, тя го стисна здраво в прегръдките си и каза:

— Това бе една чудесна вечер, Стивън, чудесна като цялото време, прекарано с теб. Никога няма да забравя малкото ни приключение на глетчера. Но сега трябва да се връщам в Шефилд и да се заема с всичко онова, което се е натрупало. Знаеш как стоят нещата. Надявам се, че ще идваш да ме видиш, когато имаш път нататък.

Сакс се опита да запази лицето си неподвижно, като се мъчеше да прецени как би се чувствал Стивън и как би реагирал. Филис бе лекомислена жена и вероятно щеше да забрави цялата афера доста по-бързо, ако отбягваше мисълта за това, как го е наранила с това, че го е зарязала, отколкото ако размислеше защо той изглежда толкова облекчен. Затова се опита да открие онзи тъжен глас в себе си, който изразяваше засегнатост от подобно отношение. Сакс стегна ъгълчетата на устата си и сведе поглед встрани.

— Ъ…

Филис се засмя като момиченце и го прегърна нежно.

— Стига де — смъмри го тя. — Нали ни беше хубаво. Пък и ще се виждаме, когато идвам в Бъроуз или когато ти идваш в Шефилд. Не бъди тъжен.

Той сви рамене. Казаното от нея не предизвикваше никакви други представи, освен тази на най-нещастно отхвърления ухажор в света, просещ пощада. А Сакс никога не се бе преструвал на такъв. В края на краищата и двамата бяха надхвърлили стоте.

— Разбирам — въздъхна той и й се усмихна нервно и обезсърчено. — Просто съжалявам, че времето дойде.

— Знам — каза тя и го целуна отново. — Аз също. Но все някога ще се видим пак, а тогава…

Сакс кимна и отново сведе поглед. В този момент оценяваше по достойнство трудностите, с които се сблъскваха актьорите. Ами сега? Какво да прави?

Но Филис си тръгна с кратко „довиждане“. Сакс на свой ред отрони едно „довиждане“ — поглед през рамо и кратко махване.

После тръгна по булеварда към Хънт Меса. Това бе всичко. Много по-лесно, отколкото си го бе представял. Всъщност, изключително удобно.

Чувствайки се така, сякаш бе дишал азотен оксид, той се изкачи по огромната стълба на Хънт Меса до своя етаж и се запъти към малкия си апартамент.

 

 

По-късно тази зима в Бъроуз, от 2 февруари нататък, се проведе годишната конференция на проекта „ТЕРАФОРМИРАНЕ“. Това бе десетата подобна конференция, наречена от организаторите „М-38: Нови резултати и нови направления“. Очакваше се на нея да присъстват учени от цял Марс, които щяха да бъдат около три хиляди. Срещите се провеждаха в големия конгресен център на Тейбъл Маунтин, а учените от провинцията бяха настанени в хотели из целия град.

Всички от филиала на „Биотика“ в Бъроуз присъстваха на събиранията, като от време на време изтичваха до Хънт Меса, ако искаха да проверят как вървят протичащите експерименти. Сакс също живо се интересуваше от конференцията (естествено, в допустима степен…). На първия ден от провеждането й той слезе рано сутринта до парка, взе си кафе и торта и се качи до конгресния център. Беше едва ли не първият регистрирал се. Дадоха му програма за конференцията и табелка с името му за закачане върху палтото. Сакс тръгна из залите, като отпиваше от кафето си и преглеждаше програмата за сутринта. Тук, за пръв път от повече години, отколкото си спомняше, се чувстваше изцяло в стихията си. Научните конференции бяха винаги едни и същи, без значение кога и къде се провеждаха. За тези, които харесваха тяхната атмосфера, те бяха изключително приятни. Сакс надзърна в няколко от стаите, но нито един от разговорите не го заинтригува достатъчно, за да се включи. След известно време се озова в зала, пълна с монитори. Започна да ги разглежда. Той се интересуваше от всичко, но се задържа най-дълго пред описанията на лансираните от него аспекти на тераформирането или тези, в които някога бе участвал. Един от тях беше „Преценка на кумулативната топлина, освободена от вятърните двигатели в Андърхил“, Сакс се спря и прочете текста два пъти от край до край, чувствайки се леко обезкуражен.

Средната температура на марсианската повърхност преди пристигането им беше около 220°К. Една от целите на тераформирането, с която всички бяха съгласни, бе да се доведе тази средна температура малко над точката на замръзване на водата — 273°К. Всички методи за повишаване на температурата се преценяваха според ефективността на причиняваното от тях затопляне. Резюмето, пред което се бе спрял Сакс, разглеждаше построените лично от него вятърни двигатели. В текста се споменаваше, че за над седем десетилетия въпросните двигатели са прибавили към температурата на планетата не повече от 0,05°К. И колкото и да му се искаше, Сакс не можеше да открие нито една грешка в изчисленията и предположенията на автора.

Той продължи да зяпа. Един монитор отново го накара да спре. „Глобалното затопляне като резултат от освободените във въздуха халогеноводороди“. Статията описваше работата на атмосферния химик С. Симън и на няколко от неговите студенти. След като прочете всичко, Сакс се почувства значително по-добре. Когато през 2042 година го бяха поставили начело на проекта „ТЕРАФОРМИРАНЕ“, той незабавно бе лансирал строежа на фабрики, които да произвеждат и освобождават в атмосферата специална смес от оранжерийни газове — въглероден тетрафлуорид, хексафлуоретан и серен хексафлуорид с незначителна примес от метан и азотен оксид. Сега тази смес бе наречена „Коктейл Ръсел“. Според таблиците, изготвени от Симън, фабриките продължили да работят дори след събитията от 2061 година и да поддържат съотношението от около 25 части коктейл на един милион части въздух. В статията се изказваше предположението, че действието на „Коктейла Ръсел“ бе довело до затопляне на повърхността с около 12°К.

Сакс се отдалечи с лека усмивка. 12°К! Ето това вече беше нещо! Над 20% от количеството, което им бе необходимо! И то само със създадено преди години и продължаващо непрекъснато оттогава насам производство на един безупречно разработен коктейл. Изглеждаше елегантно. Направо елегантно. В обикновената физика имаше толкова удобни неща…

 

 

Беше десет часа сутринта и Х. К. Боразяни, един от най-добрите атмосферни химици на Марс, започваше най-интересната лекция за деня, която касаеше точно проблемите на глобалното затопляне. Боразяни очевидно възнамеряваше да представи своите оценки относно заслугите на всички опити за затопляне до 2100 година — една година преди Солета да започне да функционира. Разговорът щеше да се проведе в една от най-големите зали, където вече се бяха събрали най-малко няколко хиляди души. Сакс успя да хване точно началото и застана прав зад последната редица столове.

Боразяни бе нисичък, тъмнокож човек с бяла коса, който говореше с показалка в ръка, застанал пред огромен екран, на който се прожектираха изображения от използваните методи за затопляне: черен прах и лишеи на полюса, построени на Луната огледала, които обикаляха в орбита, мохоли, фабрики за оранжерийни газове, ледени астероиди, които изгаряха в атмосферата, азотоотнемащи бактерии. Сакс беше поставил началото на всеки един от тези процеси през 40-те и 50-те години и затова гледаше по-задълбочено от останалите. Единствената очевидна стратегия, подмината от него през тези години, бе изпускането на СО2 в атмосферата. Хората, които поддържаха този метод, искаха да постигнат бърз парников ефект и да доведат нивото на СО2 до приблизително 2 бара с аргумента, че това ще предизвика изключително бързо затопляне, ще спре ултравиолетовата радиация и ще ускори растежа на флората. Всичко това без съмнение беше истина, но подобно ниво на СО2 щеше да бъде смъртоносно за хората и останалите животни. Въпреки че защитниците на плана споменаваха за някаква втора фаза, когато щял да се премахне излишъкът на СО2 от атмосферата и да се замени с газ, годен за дишане, методите им за това бяха много неясни, също като преценките им колко време би отнел процесът — според тях от 100 до 20 000 години. И през цялото време небето щеше да е млечнобяло…

Сакс не мислеше, че това е най-елегантното разрешение на проблема. Лично той предпочиташе своя еднофазен проект, който се насочваше директно към евентуалната цел.

Боразяни премина към газовия коктейл. Но според него ефектът от тази стратегия бе 14°С. Той подкрепи думите си с цитат от някаква статия отпреди 20 години с автор Дж. Уоткинс. Сакс забеляза Беркина, който бе седнал наблизо. Промъкна се до него, наведе се и прошепна в ухото му:

— Защо не използва за доказателство работата на Симън?

Беркина се ухили и отговори също шепнешком:

— Преди няколко години Симън публикува статия, в която бе използвал изчисления на Боразяни относно взаимодействието на ултравиолетовата радиация и халогеноводородите. Беше ги попроменил леко, но въпреки това подчерта заслугата на Боразяни. Само че винаги след това, когато използваше тези изчисления, цитираше собствената си статия. Това именно вбеси Боразяни. Затова сега той е на мнение, че всички статии на Симън са направени въз основа на тези на Уоткинс. И винаги, когато говори за затоплянето, цитира Уоткинс и се държи така, сякаш Симън въобще не съществува.

— Аха — промърмори Сакс. Той се изправи, усмихвайки се вътрешно на дребното, но доста обидно отмъщение на Боразяни.

 

 

Сакс и Беркина отидоха да обядват в едно малко кафене точно в подножието на Бранч Меса. Около тях се хранеха учени от целия Марс, които разговаряха за сутрешните събития.

— Според нас това са единици на милиард.

— Не, сулфатите реагират доста умерено.

И така нататък… Явно хората на съседната маса обсъждаха всевъзможни промени в двуфазния модел. Една от жените спомена нещо за повишаване на средната температура до 295°К — със 7°К по-висока от средната температура на Земята.

Тази припряна и лакома жажда за топлина накара Сакс да се намръщи. Не виждаше разумна причина защо на хората не им бе достатъчен досегашният напредък. В края на краищата главната цел на проекта не бе затоплянето, а създаването на годна за живот планета. А досегашните резултати не даваха повод за недоволство. Атмосферата в настоящия момент беше 160 милибара и бе съставена от приблизително равни части въглероден диоксид, кислород, азот и малък процент аргон и други газове. Сакс не беше чак толкова доволен от този състав, но това бе най-доброто, на което бяха способни, като се вземеше предвид, че бяха започнали с една обикновена смесица летливи елементи. Сегашното състояние представляваше съществена стъпка към замисления от Сакс състав, който според формулировката на Фог беше:

300 милибара азот

160 милибара кислород

30 милибара аргон, хелий и т.н.

10 милибара въглероден диоксид

Общо — 500 милибара

Всички тези цифри бяха фиксирани от физическите изисквания и най-различни ограничения. Липсата на азот беше един от най-големите проблеми, с които някога се бе сблъсквало тераформирането — нуждаеха се от повече, колкото имаше във въздуха и в почвата, взети заедно.

Сакс обядва мълчаливо, забил поглед в масата, като усилено размишляваше. Сутрешната дискусия го бе накарала да се замисли дали решенията му от 2042 година бяха правилни — дали тогавашното състояние на атмосферата оправдаваше опита му за монофазен преход към годна за живеене повърхност. Не че сега можеше да се направи кой знае какво. След като обмисли всичко, той все още бе на мнение, че е действал правилно.

Но явно имаше хора, за които високите температури бяха по-важни, отколкото годната за дишане атмосфера. Явно си мислеха, че могат да вдигнат нивото на СО2 до небето, да затоплят чудовищно повърхността и след това без никакъв проблем да смъкнат нивото до нормални стойности. Сакс не бе чак толкова сигурен за последното. Според него всяка двуфазна операция щеше да е доста оплетена — дотолкова, че едва ли щяха да се вместят в рамките на предполагаемите 20 000 години, определени за предишните подобни операции. Това го накара да се замисли. Не виждаше смисъла. Защо хората искаха да рискуват подобни дългосрочни неща? Да не би да бяха толкова впечатлени от вече достъпните нови технологии, та да вярваха, че всичко е възможно?

— Как ти се стори това „пастрами“? — попита го Беркина.

— Кое?

— „Пастрами“. Така се казва сандвичът, който току-що изяде, Стивън.

— А! Добре, добре… Сигурно е бил хубав.

 

 

Сакс всеки ден от сутрин до вечер присъстваше на всички конференции, като практически живееше в стаите и залите на Конгресния център и си бъбреше с колегите, с авторите на проектите и със съседите си. Много пъти му се налагаше да се преструва, че не познава хора, с които преди бе работил заедно. Това толкова го изнервяше, че се стараеше по възможност да ги избягва, но явно хората не чувстваха, че им напомня за някой, когото са познавали, затова той в повечето случаи можеше да се съсредоточи върху науката. Вече навлизаха в последните дни на конференцията и по-специфичните въпроси бяха измествани от общи представяния и семинари, включително и представянията в главните зали на онези огромни нови проекти, наречени от хората „проекти-чудовища“. Те бяха толкова интересни, че заради тях всички променяха личните си планове. Когато се обсъждаше подобен проект, учените всъщност спореха каква линия трябваше да следват оттук нататък. Това винаги превръщаше дискусиите в кавга, особено сега, когато хората вмъкваха информация от предишните представяния като защита на собствените си позиции, без значение какви бяха те. Започваха да навлизат в онази злополучна зона, където науката заприличваше на политика, а статиите бяха основание за предлагане на субсидии. Беше тревожно човек да наблюдава как тази изродена мрачна зона покрива все повече и повече неутралния до този момент терен на конференцията.

Последната сутрин от конференцията се състоя дискусия по въпроса за въглеродния диоксид. Спорът бързо се превърна в пледоария в защита на Солета и въздушната леща, подета страстно от няколко специалисти, работещи за „Субараши“. Сакс се настани най-отзад и изслуша ентусиазираните им описания на огледалата, като се чувстваше с всеки изминал момент по-напрегнат и по-нещастен. Той харесваше самата Солета, която всъщност представляваше доразвит и подобрен вариант на едновремешните орбитални огледала, но въздушната леща бе изключително могъщ уред, който, ако заработеше дори с непълна мощност, щеше да изпари хиляди милибара газове (и най-вече СО2) в атмосферата. Съгласно монофазния модел на Сакс това бе, меко казано, нежелан ефект. Всяка разумна линия на действие би оставила СО2 да си лежи в реголита. Не, имаше един-два солени въпроса относно ефектите на тази лупа, които просто се налагаше да бъдат зададени. На екипа на „Субараши“ трябваше да бъде забранено да действа, преди да се посъветва с някой друг, а не с марионетния комитет на „Транзишънъл Оторити“. Само че Сакс не искаше да привлича вниманието към себе си, затова можеше единствено да седи между Клер и Беркина, да се върти нервно на стола и да се надява, че някой друг ще зададе въпросите, които го вълнуваха.

И понеже тези въпроси бяха колкото солени, толкова и очевидни, естествено се намери кой да ги зададе. Един учен от екипа на „Мицубиши“, които отдавна непрекъснато враждуваха със „Субараши“, стана и доста учтиво попита какво ще стане с парниковия ефект, който неминуемо щеше да настъпи в резултат от покачването на нивото на СО2. Но учените от „Субараши“ отвърнаха, че именно на това се надяват, понеже топлината никога нямало да бъде достатъчно, а 700 или 800 милибара били за предпочитане пред 500. („Не и ако са СО2“, промърмори Сакс на Клер. Тя кимна.)

Х. К. Боразяни стана, за да изрази гласно мнението на Сакс. Последваха го много други. Доста от присъстващите все още използваха като модел схемата на Сакс и по различни начини посочваха трудностите по отстраняването на излишъка от СО2. Но имаше и много такива — главно от „Консолидейтид“, „Субараши“ и „Армскор“ — които мислеха, че подобни трудности щели да бъдат съвсем малко. Някой дори подметна, че атмосфера, съставена от голям процент СО2 не би била чак толкова лоша идея. Една екосистема, съставена от устойчиви на СО2 насекоми, както и някои видове генетично подобрени животни, щяла да процъфтява в подобна атмосфера. А хората щели да могат да се разхождат навън без нищо по-обременително от лицеви маски.

Това накара Сакс да стисне здраво зъби. За щастие, имаше и други, които бяха не по-малко вбесени от него, така че той можеше да си седи на стола, докато останалите скачат на крака, за да изразят възмущението си от тази фундаментална промяна на целите на тераформирането. Спорът бързо се разгорещи и се изпълни с омраза.

— Това да не ви е джунгла!

— Изказвате скрито предположение, че хората могат да бъдат генетично променени, така че да станат устойчиви на СО2! Това е направо смехотворно!

Много скоро стана ясно, че така доникъде няма да стигнат — всеки говореше, без да слуша и се придържаше единствено към своето мнение, което естествено съвпадаше с интересите на работодателя му. Наистина подобно държание не им подхождаше. Взаимната антипатия караше всички да се отдръпват. Сакс виждаше как хората около него сгъват програмите си, изключват компютрите си и разменят помежду си думи шепнешком — всичко това, докато ораторите още говореха. Че беше невъзпитано — беше. Но само след една-две секунди размисъл ставаше ясно, че всъщност спорят за решения, свързани с линията им на поведение, които в никакъв случай не бяха на нивото им на учени. Това естествено не се нравеше на никого и хората лека-полека започваха да стават и да излизат насред дискусиите. Зашеметената председателка, една свръхучтива японка, която изглеждаше отчаяна, надвика всички и предложи да закрие сесията. Хората се изнизаха на малки групички. Някои все още говореха разгорещено на съдружниците си, като представяха всичко така, че всъщност излизаше, че само се оплакват на приятелите си.

 

 

Сакс тръгна с Клер, Джесика и останалата група от „Биотика“ към Хънт Меса. Качиха се да обядват при Антонио на върха на платото.

— Те ще ни залеят с СО2 — каза Сакс, който повече не можеше да се сдържа. — Не мисля, че разбират какъв огромен удар ще е това за стандартния модел.

— Техният модел е съвсем различен — отбеляза Джесика. — Двуфазен и силно индустриален.

— Но това ще обрече хората и животните на доживотно затворничество под куполите! — възрази Сакс.

— Може би на транснационалните компании не им пука — предположи Джесика.

— Вероятно дори идеята им допада — вметна Беркина.

Сакс направи гримаса.

— Сигурно просто искат да използват Солета и въздушната леща, щом така и така ги има — намеси се Клер. — Сякаш са деца и си играят с играчки. Това е все едно да си на десет години и да ти се иска да използваш увеличителното стъкло, за да запалиш огън. Само че това „стъкло“ тук е доста мощно. Просто не могат да устоят на изкушението да, го използват. А после, както се досещате, ще нарекат изгорените зони канали…

— Това направо е тъпо — рязко заяви Сакс. Когато другите го погледнаха учудено, той се опита да смекчи тона си: — Е, просто е глупаво. Нещо като неясен романтизъм. Това няма да бъдат канали в пълния смисъл на думата — „използваеми връзки между два водни басейна“. А дори и да се опитат да ги използват с такава цел, бреговете им ще бъдат от шлака.

— От стъкло, според тях — поправи го Клер. — Пък и каналите са просто идея.

— Но ние тук не си играем игрички — каза Сакс. Доста му бе трудно да запази чувството на хумор на Стивън точно в този момент. По някаква причина всичко това го дразнеше и дори го натъжаваше. Преди 60 години бяха започнали толкова добре и оттогава насам нещата се бяха развивали нормално, а ето че сега на планетата се бяха изтърсили други хора с различни идеи и различни играчки, правеха си мръсни номерца едни на други и измисляха все по-скъпи и по-мощни методи с все по-малко координация. Направо щяха да съсипят плана му!

 

 

Следобедните финални сесии бяха чиста формалност и с нищо не възвърнаха вярата му в конференцията. Същата вечер в стаята си той изгледа новините по видеото по-внимателно от обикновено, като търсеше отговори на въпроси, които и той самият още не бе формулирал. Скалите се рушаха. Камъни с най-разнообразни размери изскачаха от пермафроста заради цикъла „топене-замръзване“. В дефилетата се образуваха каменни глетчери — ледът откъртваше камъни, които се свличаха надолу по клисурите и се държаха по подобие на истинските глетчери.

Това бе промяна в огромни мащаби, която ставаше все по-очевидна и с всяко лято се ускоряваше все повече и повече, щом дните ставаха по-топли, а субмарсианската биосфера проникваше все по-надълбоко. Е, въпреки това всичко все още замръзваше — през зимата напълно, а през лятото — по-малко. Цикъл от рода на този би разкъсал който и да е пейзаж на парченца, а марсианският бе и доста податлив на подобен процес, понеже бе прекарал милиони години в студен и безплоден застой. Загубата на маса причиняваше ежедневно десетки свличания, а нещастните случаи и необяснимите изчезвания не бяха рядкост. Пресичането на страната криеше немалко опасности. Каньоните и новообразувалите се кратери вече не бяха безопасно място дори за нощувка, а камо ли за построяване на град.

Сакс се изправи, отиде до прозореца и се вгледа в светлините на града. Всичко се бе развило така, както някога Ан бе предсказала. Без съмнение тя и останалите червени с отвращение преглеждаха докладите за всяка нова промяна. За тях всичко бе знак, че нещата са тръгнали на зле, а не на добре. Преди Сакс би свил рамене и би подминал подобни изказвания — загубата на маса водеше до излагане на почвата на слънчева светлина, а оттам и до затопляне и разкриване на нови потенциални източници на нитрати и така нататък. Сега обаче, когато спомените от конференцията бяха още свежи, той не бе съвсем уверен в това.

Никой по видеото обаче и пет пари не даваше. Там нямаше червени. Разрушаването на повърхността бе просто една вероятност като резултат не само от тераформирането (което според тях бе заслуга единствено и главно на транснационалните компании), но и от разкопаването на рудниците. Сакс изгледа репортажа за откриването на нова златна мина със смесени чувства. Странно колко много хора бяха обладани от златната треска… Ето какво представляваше Марс през XXI век. Веднага след построяването на новия елеватор старият начин на мислене в стила на „Треска за злато“ се бе завърнал, сякаш наистина това бе единствената им цел, към която се бяха втурнали всички, без значение от коя държава бяха, като размахваха насам-натам огромните си кирки и лопати. Космически инженери, които строят рудници. А тераформирането, единствената цел на неговия живот от 60 и повече години, изглежда се превръщаше в нещо различно…

 

 

Сакс бе започнал да страда от безсъние. Никога преди не му се бе случвало подобно нещо, затова той окачестви този феномен като „крайно неудобен“. Често се събуждаше и започваше да се върти в леглото. Когато станеше ясно, че повече няма да може да заспи, сядаше, включваше екрана на изкуствения си интелект и изглеждаше поред всички видеопрограми, дори и новините, които преди никога не удостояваше с внимание. Забелязваше симптоми на нарушени функции у Земята. Например, земните хора не се опитваха да направят каквото и да е, за да овладеят нарастването на населението в резултат от провеждането на геронтологичната терапия. Естествено, от това следваше развитието на една низша класа на „неподложените на терапия“, особено в бедните страни с по-голямо население. Статистиците още не бяха достигнали до прозрението, че ООН отмира като организация, но едно изследване на Международния трибунал показваше, че в развитите страни са подложени на терапия около 70% от населението, а в бедните — само около 20%. Това разделение на бедни и богати очевидно беше опасно, но на Земята като че ли го приемаха за природна даденост.

Нощ след нощ Сакс се събуждаше, включваше екрана на лектерна си и гледаше, прекалено уморен, за да мисли както трябва. С продължаването на тези нощни бдения откри, че все по-често и по-често се връща към програмите за 2061 година. Имаше хиляди видеоподборки за събитията. Името на най-дългата от тях (близо 60 часа зле подбран и монтиран видеоматериал) бе „Третата световна война!“.

Човек трябваше да изгледа само няколко минути от този филм, за да разбере, че заглавието не е обикновена евтина сензация. През тази съдбовна година из цялата Земя бяха избухнали войни. Онези летописци, който не бяха склонни да наричат събитията „трета световна война“, явно смятаха, че събитията просто не бяха продължили достатъчно, за да бъдат класифицирани. Според тях не ставало дума за обикновен сблъсък на два огромни алианса, а за нещо много по-неясно и сложно. Различни източници го наричаха „Северът срещу Юга“ или „младите срещу старите“, или „ООН срещу нациите“, или „нациите срещу транснационалните компании“, или „армията срещу полицията“, или „полицията срещу гражданите“, така че в края на краищата излизаше, че това са били всички конфликти, взети заедно. За пет-шест месеца светът се бе превърнал в хаос.

В целия този водовъртеж Марсианската война бе само един зрелищен сблъсък сред безброй подобни. Много малко от общите програми за 2061 година отделяха на тези събития повече от три-четири минути. Една безсънна утрин, точно на развиделяване, на Сакс му хрумна, че ако иска да проумее събитията от 2061 година, трябва да събере със собствените си ръце информация от оригиналните видеозаписи на побеснелите тълпи, опожаряващи градовете, и от случайните пресконференции на отчаяните опечалени лидери. Парче по парче.

Дори и да се заемеше с тях по хронологичен ред, пак не бе никак лесно. За няколко седмици това се превърна в негов основен интерес (напълно в стила му…), понеже подреждането на цялата мозайка трябваше да започне именно с уточняването на хронологията… и да завърши с отговор на въпроса „Защо?“.

С течение на времето той започваше лека-полека да схваща. Общото мнение естествено се оказа вярно — внезапната поява на транснационалните компании през 40-те години бе подготвила почвата и бе главната причина за избухването на войната. В това десетилетие, когато Сакс бе посветил цялото си внимание на тераформирането, новият ред на Земята бавно бе придобил сегашната си форма, докато хилядите мултинационални корпорации се бяха преобразували в десетки колосални транснационални компании.

И въпреки всичко това не бил изцяло нов ред. Мултинационалните корпорации възникнали в състоятелните индустриални държави и затова напълно естествено транснационалните компании изразявали интересите на тези държави. Те бавно, но сигурно налагали волята си със сила върху останалата част на света, което напомняше на Сакс колониалните и империалистическите системи в миналото. Затова през 2060 година, когато транснационалите били атакувани от отчаяните бедни държави, военната сила на Групата на Седемте (Г-7) им се притекла на помощ.

Непосредственият повод за избухването на войната през 2061 година се оказали разправиите около марсианския космически елеватор. Първоначално той бил притежание на „Праксис“, но след като започнал да функционира (през февруари 2061 година, по-точно), „Субараши“ надделяла и поела контрола над елеватора. Тогава „Субараши“ представлявала конгломерат от повечето японски корпорации — онези, които не били погълнати от „Мицубиши“. Тя била една постоянно увеличаваща се мощ — агресивна, враждебна и амбициозна. След завладяването на елеватора (одобрено между другото от КПМ към ООН) „Субараши“ незабавно намалила емигрантските квоти, което станало причина за покачване напрежението на Марс. В същото време на Земята конкурентите на „Субараши“ възразили срещу това на практика икономическо завладяване. Въпреки че възраженията на „Праксис“ се ограничили с легални действия срещу злополучната ООН, една от държавите на „Субараши“, Малайзия, била нападната от Сингапур, база на „Шелалко“. До април 2061 година голяма част от Южна Азия вече воювала. Повечето боеве били отдавнашни конфликти, като Камбоджа срещу Виетнам и Пакистан срещу Индия, но други били нападения срещу сателитите на „Субараши“, като Бирма и Бангладеш. Старите вражди се вплитали в новите конфликти между транснационалните компании. През юни 2061 година войната обхванала цялата Земя, а след това и Марс. До октомври вече били загинали около 60 милиона души, а други 50 милиона щели да загинат като следствие от прекъснатите или разрушени връзки или от новоразразилата се епидемия от малария, за която нямало ваксина или лекарство. Това бе напълно достатъчно за Сакс да окачестви събитията като световна война, представлявала смъртоносна синергетична комбинация от битки между транснационални компании и революции срещу режима на компаниите, вдигнати от разочаровани групи хора. Но хаотичното насилие убедило транснационалите да разрешат проблемите им (или поне да ги поставят за обсъждане). Така всички революции се провалили, особено след като армиите на Г-7 се намесили, за да спасят компаниите от разпокъсване. Всички големи военно-индустриални държави приключили от една и съща страна на барикадата. Това им помогнало да водят доста къса война в сравнение с предишните две. Къса, но ужасяваща — в нея загинали толкова хора, колкото в предишните две, взети заедно.

Военните действия на Марс били малка част от тази Трета световна война. Тук няколко от транснационалните компании потушили един пищен, но общо взето неорганизиран бунт. След края на войната Марс се озовал в здравата хватка на водещите компании с благословията на Г-7 и на някои от останалите клиенти на транснационалните компании. А Земята се изправила и, олюлявайки се, продължила напред със 100 милиона души по-малко.

Но с изключение на това, нищо друго не се променило. Нито един от земните проблеми не бил разрешен. Така че всичко можеше да се повтори. Бе напълно възможно. Би могло да се каже, че нещата отиваха натам.

 

 

Една вечер в стаята на Сакс се появи Дезмънд. Самият Койот, прочутият „пътник без билет“ сега стоеше пред Сакс, дребен и слаб, облечен в гащеризон на строителен работник в невероятно ярки цветове — диагоналните ивици аквамарин и кралско синьо просто повеждаха окото към лимоненозелените ботуши. Доста от строителните работници в Бъроуз (а тук имаше много такива) през цялото време носеха подобни ярки, изработени от гъвкава материя ботуши като някаква модна тенденция. Естествено всички ботуши бяха в крещящи цветове, но съвсем малко можеха да се мерят със зашеметяващото флуоресцентно зелено на тези на Дезмънд.

Той се ухили доволно, когато Сакс се облещи при вида им.

— Не са ли красавци, а? И доста отвличат вниманието.

Което важеше за целия му външен вид, понеже косата му беше яркочервена, на места с жълти кичури, а на главата си бе нахлупил зелена баретка — доста необичаен вид за Марс.

— Хайде, да слезем да пийнем по едно — предложи Дезмънд.

Той заведе Сакс в някакъв евтин бар до един от каналите. Около дългите маси се бе скупчила тълпа строители. Съдейки по изговора им, в по-голямата си част бяха австралийци.

Дезмънд взе четири чаши текила и един инхалатор с азотен оксид.

— Е, какво, ще можем ли скоро да садим агава по повърхността, а?

— Според мен може още сега.

Седнаха, бутайки се, на края на една от масите. Докато пиеха, Дезмънд му крещеше в ухото. Имаше приготвен километричен списък от неща, които Сакс да отмъкне от „Биотика“. Семена, спори, корени на някои хранителни култури, трудни за синтезиране химикали…

— Хироко ми поръча да ти кажа, че наистина й трябва всичко това. На първо място семената.

— Не може ли сама да си ги отгледа? Не обичам да крада.

— Животът е опасна игра — каза Дезмънд и вдигна наздравица по случая — мощно вдъхване на азотен оксид, последвано от як гълток текила. — Ах-х-х…

— Не е въпрос за опасността — възрази Сакс. — Просто не ми харесва да крада от хората, с които работя.

Дезмънд сви рамене и си премълча. На Сакс му хрумна, че тези скрупули може би засягат Дезмънд, който бе прекарал значителна част от XXI век като крадец.

— Ти няма да взимаш нещо от хората — заговори Дезмънд най-накрая. — Ще взимаш от транснационалната компания, която е собственик на „Биотика“.

— Но „Биотика“ е колективна фирма на швейцарците и на „Праксис“. А „Праксис“ не са чак толкова големи чудовища. Това е просто една хлабава егалитарна система, която всъщност много ми напомня за матриархата на Хироко.

— Да де, ако изключиш факта, че са част от една глобална система с доста малка олигархия, която управлява света. Спомни си контекста.

— О, повярвай ми, помня го — промърмори Сакс, сещайки се за безсънните си нощи. — Но все пак човек трябва да прави разлика.

— Да, да. А една от разликите е, че Хироко се нуждае от тези неща, а не може да си ги направи сама, поради необходимостта да се крие от полицията, която работи за чудесната ти компания.

Сакс примигна кисело.

— Всъщност кражбата на материали е една от малкото акции на съпротивата, които ни остават като възможности. Хироко се съгласи с Мая, че саботажите са очевидно доказателство за съществуването на подземния свят и са нещо като покана за репресии и за закриване на „полусвета“. Според нея е по-добре да изчезнем за малко и да ги накараме да си мислят, че никога не сме съществували в особено големи количества.

— Идеята не е лоша — съгласи се Сакс. — Но съм доста учуден, че правиш това, което казва Хироко.

— Много смешно! — намръщи се Дезмънд. — Както и да е, мисля, че в случая идеята е добра.

— Сериозно?

— Е, не съвсем. Но Хироко ме убеди. Може пък да е за добро. Така или иначе обаче ни трябват още много неща.

— Няма ли самата кражба да подскаже на полицията, че все още съществуваме?

— Изключено. Краде се толкова много, че не вярвам да ни забележат. А и доста хора са вътре в играта.

— Като мен, например.

— Е, да, но ти не го правиш за пари, нали?

— И въпреки това не ми се нрави.

Дезмънд се засмя, показвайки каменния си кучешки зъб. Цялата асиметричност на челюстта му и на останалата долна част на лицето му изпъкна на преден план.

— Това е „синдромът на пленниците“. Работиш с тях, опознаваш ги и започваш да изпитваш симпатии към тях. Просто си спомни какво именно правят тук. Хайде, свършвай с тоя кактус и ела да ти покажа това-онова. Неща, които никога не си виждал, въпреки че са тук, в Бъроуз.

Сакс гаврътна на един дъх текилата си, докато Дезмънд вдъхваше последните остатъци от азотния оксид. След около час ходене стигнаха до редицата Барейсови колони, където завиха надясно покрай Принсес Парк и тръгнаха по широкия полегат склон на булевард „Тот“. Щом стигнаха до Тейбъл Маунтин, завиха наляво, тръгнаха по окосената трева и стигнаха до най-западната част на купола, която се извиваше като огромна дъга около Блек Сиртис Меса.

— Виж, връщат се пак към онези душегубки, които трябва да минат за жилища на работниците — каза Дезмънд. — Ето това е жилищният стандарт на „Субараши“. Но забележи как са разположени стаите в платото. В началото, когато Блек Сиртис беше доста далеч от града, на него бе построена фабрика, която произвеждаше плутоний. Сега „Субараши“ строи работническите общежития до нея. Работата на хората е да надзирават обработката и пренасянето на отпадъците на север към Нил и, където ще бъдат използвани от някои от интегралните реактори там. Операцията по почистването обикновено е изцяло автоматизирана, но поддръжката на роботите не е лесна работа. Затова в „Субараши“ са решили, че ще им излезе по-евтино, ако използват хора за повечето дейности.

— Но радиацията…

— Да — кимна Дезмънд с хищна усмивка, — получават по 40 рентгена на година.

— Шегуваш се!

— Съвсем сериозно. Те естествено съобщават на работниците си за това, плащат им солидни заплати, а след три години им дават и бонификация, с други думи, геронтологична терапия.

— Да не би в противен случай да им я отказват?

— Скъпо е, Сакс. А и списъците са километрични. Хората виждат в това начин да посъкратят малко и чакането, и разходите.

— Но все пак… 40 рентгена! Не е сигурно, че терапията ще се справи с щетите, които може да нанесе лъчение с подобен интензитет!

— Да, известно ни е — каза намръщено Дезмънд. Нямаше нужда да се позовава на Симон. — Само дето те не го знаят.

— Но това просто е глупаво.

— Е, всъщност тукашното подразделение на „Субараши“ се управлява от грузинци, а те все още са в плен на здравата хватка на Сталиновия дух. Така че за тях е едва ли не проява на патриотизъм да управляват страната си колкото се може по-тъпо. За бизнеса им важи абсолютно същото. А пък ръководителите на „Субараши“ са японци, които вярват, че Япония е станала велика, понеже е била корава и е устояла. Те казват, че през 2061 година са спечелили това, което са загубили по време на Втората световна война. „Субараши“ е най-бруталната компания и всички останали й подражават доста успешно. В този смисъл „Праксис“ се различава от другите. Трябва да запомниш това.

— А ние им се отплащаме, като крадем от тях.

— Е, ти си този, който работи за тях. Може би ще си смениш работата?

— Не.

— Мислиш ли, че ще успееш да откраднеш всички тези неща от някой от филиалите на „Субараши“?

— Не.

— Но би могъл да ги вземеш от „Биотика“.

— Може би. Охраната е доста силна.

— Но би могъл.

— Вероятно. — Сакс се замисли. — Искам нещо в замяна.

— Да?

— Ще ме откараш ли до изгорената от Солета зона? Искам да я видя.

— Естествено! И на мен ми се иска да й хвърля един поглед.

 

 

Така че следващия следобед те напуснаха Бъроуз и тръгнаха с влака към Големия насип. Слязоха на гара Либия, на около 70 километра от Бъроуз, след което се плъзнаха незабелязани в едно от скритите им убежища вътре в скалата. Долу намериха скритата от Дезмънд кола и потеглиха през нощта към скривалището на червените в кратера Дю Мартерей, което се намираше до удължена и равна скала, използвана от тях за летище. Дезмънд не представи Сакс на домакините им. Отведоха ги в малък хангар, където се качиха в един от старите „Стелт“-ове на Спенсър и полетяха бавно на изток.

Известно време и двамата мълчаха.

Накрая Сакс каза:

— Срещнах се с Филис.

— А стига бе! Позна ли те?

— Не.

Дезмънд се засмя.

— Ей това си е Филис.

— Доста от старите ми колеги не ме познаха.

— Да, но Филис… Още ли е президент на „Транзишънъл Оторити“?

— Не, а и не мисли, че този пост предоставя кой знае каква власт.

Дезмънд се засмя отново.

— Глупава жена. Но й признавам, че успя да спаси онази група от Кларк. Вече ги виждах как гушват босилека.

— Знаеш ли нещо повече за това?

— Да, говорил съм с двама от тях. Даже единия го хванах вчера в Бъроуз, в бар „Пинго“. Само им подметни за този случай и после няма да можеш да им затвориш устите.

— Да е станало нещо към края на полета?

— Към края? Ами да. Май някой бил умрял. Струва ми се, че когато се евакуирали от Кларк, някаква жена си била счупила ръката. И понеже Филис била най-близкото нещо до доктор, което имали, тя се грижила за нея през цялото пътуване. Жената вече почвала да се оправя, но тогава се случило нещо (тук ония двамата, дето ми разправяха, започнаха да мънкат) и положението й се влошило. Филис се молила за нея, но въпреки всичко тя умряла два дена преди да навлязат в системата на Земята.

— А… — каза Сакс. След кратко мълчание продължи: — Но Филис вече не изглежда толкова… религиозна.

Дезмънд изсумтя.

— Ако питаш мен, тя никога не е била такава. Бизнесът — това е нейната религия. Отидеш ли при истинските християни в Кристианополис или в Бинген, ще видиш как на закуска обсъждат делата на пророците и важничат наоколо с онази ужасна мазна праведност. Праведност, Боже мили! Това е едно от най-неприятните човешки качества. Нереални работи, нали? Но християните от „полусвета“ не са като тях. Те са гностици, квакери, баптисти, бахаи и така нататък. Според мен са едни от най-любезните хора на подземния свят. Търгувал съм с всички. Толкова са услужливи. Много са близки с Хироко. Между тях съществува някаква мистериозна мрежа. — Той се захили. — Но Филис и останалите бизнесфундаменталисти… Те използват религията, за да прикрият кожодерството си. Мразя това! Всъщност след като се приземиха, никога не съм чувал Филис да говори на религиозни теми.

— А имал ли си възможност да я чуеш да говори изобщо?

Широка усмивка.

— Повече, отколкото си мислиш! Видял съм много повече неща през онези години от теб, мистър Лаборатория! Моите скривалища са навсякъде!

Сакс изхъмка скептично. Дезмънд изрева от удоволствие и го тупна по рамото.

— Че как иначе бих могъл да ти кажа, че по времето, когато бяхме в Андърхил, бяхте любовници с Хироко?

— Хм.

— Да, да, доста работи съм видял. А пък и ти би могъл да кажеш същото за всеки един мъж в Андърхил и да си прав. Тази лисица държеше всички ни като в харем.

— Полиандрия[4]?

— Двойно, дяволите да я вземат! Или двайсеторно!

— Хм.

Дезмънд се захили насреща му.

 

 

Веднага след зазоряване забелязаха огромен бял стълб пушек, който замъгляваше звездите по цялото небе над главите им. За известно време този плътен облак бе единствената аномалия в пейзажа. Но после, след като прелетяха над терминатора[5], на източния хоризонт изплува огромна ярка ивица земя — оранжева лента или бразда, проснала се от североизток към югозапад през цялата повърхност, замъглена от пушека, който бълваше от една нейна част. Браздата под дима изглеждаше бяла и завихрена, сякаш някакво малко вулканично изригване бе ограничено в една точка. Над нея се извисяваше стълб от светлина, по-точно, стълб от осветен пушек, толкова плътен и стегнат, че приличаше на колона, която се проточваше право нагоре и изчезваше, щом димът достигнеше максималната си възможна височина от порядъка на 10 хиляди метра.

В началото не се виждаше какъв точно е източникът на тази светлина, понеже въздушната леща бе на около 400 километра височина. След това Сакс като че ли видя нещо подобно на призрачен облак, който се рееше високо в небето. Може би това беше лещата. А може и да не беше. Дезмънд не бе сигурен.

В основата на колоната от светлина нямаше проблеми с видимостта — в лъча имаше нещо библейско, а топящата се скала под него бе нажежена до брилянтово бяло. Изглеждаше като поне 5000°К.

— Трябва да внимаваме — каза Дезмънд. — Ако попаднем в този лъч, ще изгорим като пеперуда в пламъка на свещ.

— Пушекът има доста голяма турбулентност, сигурен съм, в това.

— И аз. Мисля да се държа от наветрената страна.

Долу, където стълбът осветен дим срещаше оранжевия канал, изригваше нов пушек на зловещо осветени отвътре бурни вълни. На север от бялата точка, където скалата бе успяла да се охлади, прогореният канал напомняше на Сакс един гледан от него филм за изригванията на Хавайските вулкани. Между бреговете от течна скала бушуваха ярки жълтооранжеви вълни, като понякога срещаха съпротива и се разбиваха в стените на разтопеното корито. Каналът бе широк около два километра и изчезваше зад хоризонта както пред, така и зад тях. Можеха да видят около двеста километра от него. Южно от стълба светлина коритото бе покрито с охлаждаща се черна скала, осеяна с паяжина от тъмнооранжеви пукнатини. Единствено правилните очертания на канала и колоната от светлина подсказваха, че това не е обикновено природно образувание, дело на лавата. Пък и вече от хиляди години на марсианската повърхност нямаше вулканична активност.

— Колко е дълго това чудо? — попита Сакс.

— От Серберъс към Хелас, западно от вулканите Тирена и Адриака.

Ученият подсвирна.

— Казаха, че ще бъде само канал между морето Хелас и Северния океан!

— Да де. Но гледат да изпарят съдържащите въглерод съединения колкото се може по-бързо.

— Сгъстяват атмосферата, нали?

— Да, ама с въглероден диоксид! Направо разбиват плана! Тази атмосфера ще е негодна за дишане хиляди години! Ще бъдем като вързани в градовете!

— Може би си мислят, че когато всичко се затопли достатъчно, ще могат да отстранят излишъка от въглероден диоксид на момента.

Дезмънд му хвърли кратък поглед.

— Видя ли достатъчно?

— Повече от достатъчно.

Дезмънд се ухили със странната си усмивка и рязко изви самолета. Полетяха на запад по терминатора над удължаващите се сенки на утринния пейзаж.

— Само си помисли, Сакс. Хората са принудени да останат за известно време в градовете, а това е доста удобно, ако искаш да държиш нещата под контрол. Прогаряш си каналчета с тази летяща лупа тук и там и не след дълго имаш желаната от теб атмосфера с налягане от един бар и една топла и влажна планета. След това измисляш нещо за отстраняване на излишния въглероден диоксид — а те не може да нямат нищо предвид, индустриално, биологично или и двете. Нещо, което ще могат да продадат, няма съмнение. И изведнъж — хоп! — имаш си втора Земя в невероятно кратки срокове. Е, може да ти излезе скъпичко…

— Определено е скъпичко! Всички тези огромни проекти сигурно излизат на компаниите маса пари. А те продължават да действат, въпреки че доста сме напреднали с достигането на 273°К. Нищо не разбирам…

— Може би си мислят, че 273°К е прекалено скромно постижение. В края на краищата средната точка на замръзване не е кой знае колко приятна. Доста студеничко за хората. Може да се каже, че това е виждането на Сакс Ръсел за тераформирането. Практично, обаче… — Той се закиска. — А нищо чудно и нарочно да бързат, понеже чувстват, че може и да не им стигне времето. На Земята е голяма каша, Сакс.

— Знам — каза Сакс рязко, — изучавах я.

— А това говори добре за теб. Не, сериозно. Значи знаеш, че хората, които не са били подложени на терапията, стават отчаяни, понеже остаряват, а с всяка изминала година шансовете им да си я получат стават все по-малко и по-малко. А онези, които са били подложени на терапия, особено по върховете, се оглеждат и се чудят какво да правят. 2061 година ги научи какво може да се случи, когато нещата излязат от контрол. Затова те изкупуват държавите като скапани банани в края на пазарния ден. Но това май че не помага. И изведнъж виждат до тях чисто новичка планета, празна и готова за заселване — е, не съвсем, но почти. Пълна с възможности. И най-важното — извън досега на милиардите неподложени на терапия.

Сакс обмисли това.

— Искаш да кажеш — нещо като скривалище? Където да се скрият, ако настъпят кофти времена?

— Точно така. Мисля си, че в тези транснационални компании има хора, които копнеят да видят Марс тераформиран колкото се може по-скоро, и то по необходимост.

— Хм… — каза Сакс и мълча по целия път обратно.

 

 

Дезмънд замина на юг, след като изкопчи от Сакс обещание, че ще пооткрадне това-онова от „Биотика“ за Хироко.

— Заминавам да посрещна Ниргал — каза той, прегърна го и изчезна.

През следващия месец и нещо Сакс постоянно мислеше за това, което бе научил от Дезмънд и от видеопрограмите, пресявайки всичко през паметта си, като се тревожеше все повече и повече. Все още спеше неспокойно и всяка нощ прекарваше в бдение дълги часове.

След една подобна безсънна нощ рано сутринта гривната на Сакс иззвъня. Обаждаше му се Филис. Била в града за бизнес-срещи и не би имала нищо против да вечерят някъде заедно.

Сакс се съгласи — със своето учудване и с ентусиазма на Стивън. Срещнаха се още същата вечер в „Антонио“. Целунаха се по европейски и седнаха на една от ъгловите маси, откъдето се откриваше великолепен изглед към града. Вечеряха нещо, което Сакс дори не погледна какво е, и си поговориха за последните събития в Шефилд и „Биотика“.

След десерта си поръчаха по едно бренди и започнаха да отпиват глътка по глътка с наслаждение. Сакс изобщо не бързаше, понеже не знаеше какви са плановете на Филис. А изглежда и тя не бързаше за никъде. Облегна се назад в стола и го погледна весело.

— Май че все пак наистина си ти.

Сакс поклати глава в знак, че не разбира.

Филис се засмя.

— Толкова ми е трудно да повярвам. Никога не съм предполагала, че и на сто години си такъв любовник, Сакс Ръсел. Доста си се променил в сравнение със старите години.

Сакс се разсмя неловко и се огледа наоколо.

— Надявам се, че всичко това има повече смисъл за теб, отколкото за мен — каза той с незаинтересования тон на Стивън. Масите около тях бяха почти празни, а сервитьорите ги бяха оставили насаме. Ресторантът щеше да затвори след около час.

Филис отново се засмя, но по суровия й поглед Сакс внезапно разбра, че е бясна.

— Трябва да съм била сляпа — проговори тя най-накрая. — Предполагам, че просто са ти променили носа и брадичката. Сега се вижда ясно. Но очите и формата на главата са същите. Не е ли забавно колко много неща си спомня и колко забравя човек?

— Така е…

— Наистина не мога да си спомня как изглеждаше преди — продължи Филис. — Единственият образ, който изниква, е как си заврял нос в екрана на компютъра. А сигурно си носил и бяла престилка. Ето така си те спомням — като гигантски лабораторен плъх. — Сега очите й блестяха. — Но някъде в промеждутъците между опитите си се научил доста добре да подражаваш на човешкото поведение, нали? Достатъчно добре, за да заблудиш един стар приятел, който те харесваше такъв, какъвто беше.

— Ние не сме „стари приятели“.

— Не, разбира се — отсече тя. — Предполагам, че не сме били. Ти и твоите „стари приятели“ се опитахте да ме убиете. А между другото убихте хиляди други хора и разрушихте по-голямата част от планетата. Явно приятелчетата ти все още се крият някъде, защото в противен случай ти нямаше да си тук, нали? Всъщност сигурно са навсякъде, защото когато направих ДНК-тест на спермата ти, според официалните архиви на „Транзишънъл Оторити“ ти наистина бе Стивън Линдхолм. Това за малко ме обърка. Но нещо в теб ме караше да се чудя. И когато паднахме в онази пукнатина, нещо сякаш ми проблясна. Сетих се какво се бе случило един път, докато бяхме в Антарктика. Ти, аз и Татяна Дурова бяхме на Нусбаум Ригел. Татяна си навехна глезена и понеже стана късно и вятърът се усили, трябваше да ни закарат с хеликоптер до базата. И докато чакахме, ти намери някакъв скален лишей…

Сакс поклати глава. Наистина бе изненадан.

— Изобщо не си спомням такова нещо.

Той потъна в мисли и затова пропусна част от онова, което Филис казваше в момента, но след това хвана края на изречението:

— … проверихме отново в едно от по-старите копия, които открих в паметта на моя лектерн, и тогава всичко си дойде по местата. А хора, способни да фалшифицират архивите на „Транзишънъл Оторити“, си струва да бъдат наблюдавани. Страхувам се, че не мога да подмина това толкова лесно. Дори и да исках.

— Заплашваш ли ме?

— И аз не знам. Зависи от това, какво ще направиш ти. Можеш просто да ми кажеш къде се криете, колко сте и какво правите там. В края на краищата ти се появи в „Биотика“ само преди една година. Къде беше преди това?

— На Земята.

Усмивката й бе доста страшничка.

— Ако възнамеряваш да се държиш по този начин, ще бъда принудена да поискам помощ от колегите си. Има хора от охраната на Касей Валис, които ще ти помогнат да си възвърнеш паметта.

— Охо!

— Не се изразих метафорично! Не си мисли, че ще ти изтръгват спомените с бой или нещо такова. Повече прилича на извличане. Просто те слагат под една машинка, стимулират хипокампуса ти и ти задават въпроси. А ти отговаряш.

Сакс обмисли казаното от нея. Имаше още много неясни неща около паметта, но несъмнено към онези области на мозъка, за които се знаеше, че играят някаква роля, можеха да бъдат приложени някои доста груби нещица — фокусиран ултразвук и още Бог знае какви чудеса. Следователно със сигурност можеше да стане опасно…

— Е? — попита Филис.

Той погледна триумфалната й хищна усмивка. Чиста проба подигравка. Изведнъж го заля толкова огромна ненавист към Филис, че му струваше доста усилия да запази лицето си безизразно. След малко се прокашля и каза:

— Май ще е по-добре да ти разкажа всичко.

Тя кимна строго, сякаш бе очаквала именно такова решение, и се огледа наоколо. Вече целият ресторант беше празен. Сервитьорите седяха на една от масите и се лигавеха над няколко чашки ракия.

— Хайде — каза Филис, — да отидем в офиса.

Сакс кимна и се изправи сковано. Десният му крак бе изтръпнал. Той закуцука след нея. Казаха „лека нощ“ на сервитьорите и излязоха.

Качиха се в асансьора. Филис натисна бутона за етажа на метрото. Пак в асансьор, по дяволите… Сакс си пое рязко дъх и извъртя глава към таблото, сякаш за да види нещо странно върху него. Филис проследи погледа му. С отсечено движение той я удари с юмрук в челюстта. Тя се блъсна във вратата на асансьора и се свлече на пода, замаяна и дишаща на пресекулки. Двете най-изпъкнали кокалчета на дясната му ръка го боляха ужасно. Той натисна бутона два етажа над метрото, където имаше дълга галерия през Хънт Меса, с разположени от двете страни магазини, които по това време сигурно щяха да са затворени. След това сграбчи Филис под мишниците и рязко я вдигна. Тя бе по-висока от него, отпусната и тежка. Когато вратата на асансьора се отвори, той се приготви да вика за помощ. Но отвън нямаше никой. Сакс преметна ръката на Филис през рамото си и я замъкна до един от малките картове, които стояха до асансьора за по-удобно, ако на някого му се приискаше да прекоси платото по-бързо или пък носеше нещо тежко. Хвърли тялото на задната седалка. Филис изстена, сякаш вече идваше в съзнание. Сакс седна на шофьорското място и натисна педала на газта докрай. Малката количка се понесе напред. Той откри, че диша тежко и е мокър от пот.

Спря карта до тоалетните. Филис безпомощно се изтърколи на пода, стенейки по-силно от всякога. Скоро щеше да се съвземе, ако вече не беше. Сакс слезе от колата и изтича да провери дали в мъжката тоалетна има някой. Оказа се, че е празна, затова той се върна, нарами Филис на гръб, замъкна я пред вратата на тоалетната и я стовари на земята. Главата й се удари глухо в бетонния под и стоновете замряха. Сакс отвори вратата и издърпа тялото навътре, след което затвори и заключи.

Седна на пода, задъхан. Филис все още дишаше, а пулсът й бе бавен, но равен. Изглеждаше наред, но падането я бе извадило за известно време извън строя дори още по-ефикасно от неговия удар. Кожата й беше бледа и влажна, а устата й бе леко отворена. За момент му дожаля за нея, но след това си спомни как го бе заплашила, че ще го предаде на охраната и съчувствието му в миг се изпари. Въпреки че методите им бяха съвременни, това си беше чиста проба мъчение. Ако бяха успели да изтръгнат тайните му, сега щяха да знаят за южните убежища и за всичко останало. Щом веднъж придобиеха обща представа какво знаеше, щяха да се сдобият и с подробностите. Едва ли щеше да устои на комбинацията от наркотици и средства за потискане на волята.

Дори и сега Филис знаеше прекалено много. Фактът, че разполагаше с безупречна фалшива самоличност, предполагаше наличието на цяла инфраструктура, която е съществувала подмолно… досега. Щом вече знаеха за нея, вероятно можеха да я издирят. Хироко, Дезмънд, Спенсър, който бе доста вътрешен в системата на Касей Валис, „откритите“… Ниргал, Джаки, Питър, Ан… всички. И то само, защото той не бе достатъчно умен, за да не се забърква с една тъпа и досадна жена като Филис.

Огледа се наоколо. Тоалетната се състоеше от две клетки — едната с тоалетна чиния, а другата с мивка, огледало и обичайната аптечка: контрацептивни хапчета, ободряващи газове… Сакс впи поглед в тях, задържа дъха си и започна да обмисля нещата. Докато плановете се подреждаха в съзнанието му, той шепнеше инструкции в компютъризираната си гривна. Дезмънд му бе дал няколко доста могъщи компютърни вируса, които Сакс сега прехвърли в гривната на Филис. С малко късмет можеше да разруши цялата й система. Предпазните програми не струваха и пет пари пред мощните, създадени на основата на военна технология вируси на Дезмънд. Поне така твърдеше той.

Но оставаше въпросът какво да прави с Филис. Освежителните газове в аптечната представляваха индивидуални инхалатори, най-вече с азотен оксид, които съдържаха два или три кубически метра газ. Вентилационната решетка бе близо до тавана и можеше да бъде запушена с тоалетна хартия.

Сакс използва кредитната си карта и изкупи всички инхалатори от аптечката — двадесет флакончета джобен формат с маски, покриващи носа и устата. Азотният оксид трябваше да е малко по-тежък от въздуха в Бъроуз. После откъсна едно парче от безкрайното руло тоалетна хартия, качи се върху чинията и напъха хартията в процепите на вентилационната решетка. Останаха няколко съвсем малки пролуки. Той слезе и огледа вратата. Между нея и пода имаше пролука, широка около един сантиметър, затова откъсна още няколко парчета тоалетна хартия. Филис продължаваше да издава неопределени хъркащи звуци. Сакс отвори вратата, изрита флаконите навън, хвърли прощален поглед върху легналата по очи Филис, излезе и затвори вратата. След това натъпка тоалетната хартия в пролуката, като остави малка дупка в единия ъгъл. Той хвърли бегъл поглед към коридора, клекна и нагласи гъвкавата маска на един от флаконите към дупката, която бе оставил, и изпразни съдържанието на бутилката в тоалетната. Повтори тази операция двадесет пъти, като пъхаше празните флакони по джобовете си, докато не се напълниха, а останалите натовари в една импровизирана раница, която измайстори от последното парче тоалетна хартия. След това стана и, дрънчейки, отиде до карта. Щом се качи и натисна газта, колата потегли рязко напред с движение, обратно на онова, изхвърлило Филис от задната седалка при внезапното спиране на колата преди малко. Това сигурно болеше.

Сакс спря карта, излезе и се затича обратно към тоалетната. Отвори вратата с ритник, влезе вътре, без да си поема въздух, сграбчи Филис за глезените и я издърпа навън на въздух. Тя все още дишаше. На устните й играеше лека усмивка. Сакс с мъка потисна изкушението да я срита и хукна обратно към карта.

Подкара колата с пълна скорост към другата страна на платото, оттам слезе с асансьора до етажа на метрото и се качи на следващия влак за гара Юг. Забеляза, че ръцете му треперят, а кокалчетата на дясната му ръка се бяха подули и посиняваха. Доста здраво я беше ударил.

Щом стигна до гарата, си купи билет в южна посока, но когато подаде билета и личната си карта на контрольора, очите на мъжа се разшириха, а колегите му светкавично извадиха пистолетите си, като нервно викаха подкрепления по радиостанцията от съседната стая. Очевидно Филис се бе съвзела по-бързо, отколкото бе предполагал.

Бележки

[1] Перихелий — точка от орбитата на даден небесен обект, в която той е най-близо до Слънцето; афелий — точката, в която е най-отдалечен от Слънцето. — Б.пр.

[2] United Nations Transitional Authority — името може да се преведе като „временни власти на ООН“. — Б.пр.

[3] Диазотният оксид, известен под названието „райски газ“, често се използва като наркотично, обезболяващо и приспивателно средство. Освен това се използва и като опиат. — Б.пр.

[4] Полиандрия — многомъжие. — Б.пр.

[5] Терминатор — линията, която разделя осветената и неосветената от Слънцето страни на планетата. — Б.пр.