Тери Пратчет
Пощенски гамбит (7)

Глава шеста
Малки рисунки

Разбулените пощальони — Ужасната машина — Пи-тата — г-н Мустак мисли за марки — Вестоносците от Зората на Времето

— Г-н Муштак? — каза г-н Помпа.

Влаго вдигна поглед към пламтящите очи на голема. Трябваше да има по-добър начин да се събуждаш сутрин. Беше чувал, че някои хора ползват будилник.

Той лежеше на гол матрак, завит с плесенясало одеяло в апартамента си, наскоро изровен изпод пощата и вонящ на стара хартия. Всяка част от тялото му болеше в синхрон.

Сякаш в полусъзнание той чу Помпа да казва:

— Пощальоните Ви Чакат, Сър. Пощенски Инспектор Грош Реши, Че Ще Искате Да Ги Изпратите Подобаващо На Този Толкова Специален Ден.

Влаго примигна, загледан в тавана.

— Пощенски инспектор? Повишил съм го чак в пощенски инспектор?

— Да, Сър. В Изблик На Най-Чист Ентусиазъм.

Откъслечни моменти от предходната нощ коварно започнаха да пърхат в ума му на път да изнесат неподражаемото си представление на сцената на Великия театър на неудобните спомени.

— Пощальони? — попита той.

— Братството На Ордена На Пощата. Те Са На Възраст, Сър, Но Са Жилави. Всички Са Вече Пенсионирани, Но Пожелаха Да Помогнат. Тук Са От Часове. Сортират пощата.

Наел съм куп старчета на още по-преклонна възраст от Грош…

— Какво друго правих снощи?

— Изнесохте Крайно Вдъхновяваща Реч, Сър. Аз Бях Особено Впечатлен, Когато Изтъкнахте, Че „Ангел“ Всъщност Означава Вестоносец. Повечето Хора Не Са Запознати С Този Факт.

Както си лежеше Влаго се опита да натика юмрук в устата си.

— О, Също Обещахте Да Върнете Големите Полилеи По Местата Им, Както и Лъскавите Плотове На Гишетата, Сър. Всички Бяха Впечатлени, Защото Никой Всъщност Не Е Наясно Къде Може Да Са Се Дянали.

О, богове, помисли си Влаго.

— Както И Статуята На Божеството, Сър. Това Ги Удиви Особено Силно, Защото Явно Е Била Претопена Преди Много Години.

— А направих ли нещо снощи, което поне да намеква, че не съм си изгубил ума окончателно?

— Простете, Сър? — отвърна големът.

Но Влаго си спомни светлината и шепота на писмата. Той беше изпълнил ума му със… знание или спомени, които не се сещаше да е притежавал преди.

— Недовършени истории — произнесе той.

— Да, Сър — информира го големът спокойно. — Говорихте За Тях Пространно, Сър.

— Така ли?

— Да, Сър, Вие Заявихте…

… всяко недоставено съобщение е частица от време-пространството, на което му липсва отсрещният край, малко кълбо усилия и емоции, които се носят свободно. Ако съберете милиони от тях накуп, те правят точно това, което се очаква да правят писмата — общуват и променят естеството на събитията. Ако се натрупа достатъчна маса, те изкривяват вселената около себе си.

На Влаго това му се беше сторило съвсем логично. Или поне не по-странно от всичко останало.

— А… издигнах ли се наистина във въздуха, излъчващ златиста светлина? — поинтересува се той.

— Това Трябва Да Съм Го Пропуснал — отвърна г-н Помпа.

— Значи тогава не съм.

— В Известен Смисъл Се Издигнахте, Сър — увери го г-н Помпа.

— Но в обичайния ежедневен смисъл, не?

— Което Си Е Вярно, Бяхте Облян От Светлина, От Някакъв Вътрешен Огън. Пощальоните Бяха Силно Впечатлени.

Погледът на Влаго се спря на шапката с крила, оставена небрежно на бюрото.

— Никога няма да успея да оправдая очакванията им, г-н Помпа. Те се надяват на светец, не някой като мен.

— А Може Би Всъщност Не Им Е Нужен Светец — предположи големът.

Влаго се надигна и одеялото му се свлече надолу.

— Какво се е случило с дрехите ми? — изуми се той. — Убеден съм, че изключително внимателно ги захвърлих на пода.

— Опитах Да Почистя Костюма Ви С Препарат За Отстраняване На Петна, Сър. Но Тъй Като Той Беше Едно Цяло Непрекъснато Петно, Опасявам Се, Че Препаратът Го Отстрани Целия.

— Ама аз си го харесвах този костюм. Можеше поне да го ползваме като парцал за почистване.

— Съжалявам, Сър. Бях Останал С Впечатлението, Че Костюмът Е Започнал Живота Си Като Парцал За Почистване. Така Или Иначе, Последвах Вашите Инструкции Съвсем Точно, Сър.

У Влаго се надигнаха неприятни подозрения.

— Какво съм те инструктирал?

— Снощи Ми Наредихте Да Ви Намеря Костюм, Подобаващ На Пощенски Началник, Сър. Инструкциите Ви Бяха Изключително Подробни. За Щастие Моят Колега Шивач 22 Работи В Ателието За Театрални Костюми. Новият Ви Костюм Е Ето Там, Закачен На Вратата.

Големът дори беше изровил огледало отнякъде. Не беше особено голямо, но когато малко по-късно Влаго се огледа в него, съвсем ясно можеше да види, че ако беше облечен малко по-крещящо щеше да оглушее.

— Уха — изсумтя той. — Да не сте ограбили златарски магазин?

Костюмът беше от златотъкан плат или, каквото там актьорите използват вместо него. Влаго тъкмо се накани да възрази срещу новите си дрехи, но умът му вече щракаше.

Добрите костюми винаги бяха полезни. Колкото и да те бива в приказките, хората трудно ти хващат вяра, ако не изглеждаш подобаващо. А и докато носи толкова предизвикателен костюм, хората щяха да забелязват дрехата, а не него. Беше убеден че ще го забелязват, защото костюмът вероятно щеше да осветява улиците, по които се движи. Щеше да заслепява минувачите. Не можеше да повярва, че умишлено е пожелал такава дреха.

— Много е… — той се поколеба, докато търсеше думата. Единственото, което му хрумна беше: — енергичен. Т.е. изглежда сякаш всеки момент ще отпраши на някъде.

— Да, Сър. Шивач 22 Е Много Талантлив. Моля, Обърнете Внимание Също На Златната Риза И Златната Вратовръзка. В Тон Са С Шапката Ви.

— Ъм, а дали няма да му се намерят някакви по-тъмни дрехи? — Влаго покри очи, преди да е ослепял от блясъка на собствените си ревери. — Които да нося, когато не ми се налага да хвърлям светлина в мрака.

— Веднага Ще Проверя, Сър.

Влаго примигна срещу отблясъка на ръкавите си.

— Ами, хайде да раздвижим пощата.

Доскоро пенсионираните пощальони го чакаха в главната зала в участък разчистен след снощния писмовалеж. Всички носеха униформи, но те една с една не си приличаха. Т.е. напълно пренебрегваха основното предназначение на униформата — да уеднаквява хората, които я носят. Затова технически одеянията им не можеха да минат за униформи. Всички шапки бяха с козирки, но някои се извисяваха, други бяха меки, а самите старчета явно се бяха съсухрили с възрастта, затова дрехите им висяха като на закачалка. Всичко беше твърде широко или нагънато като хармоника около хилавите им крайници. Всички до един обаче, както е обичайно за старите хора, си носеха пълния набор медали и имаха решителните изражения на мъже готови да се впуснат в последния фатален бой.

— Разносът е готов за проверка, сър! — пощенски инспектор Грош се беше изпънал толкова яростно, че се рееше няколко пръста над пода, повдигнат от чиста гордост.

— Благодаря. Ъ… ами добре.

Влаго не беше много сигурен какво точно проверява, но вложи цялото си старание. Сбръчканите лица на пощальоните се взираха в него едно след друго.

Той осъзна, че не всички техни медали бяха за военни заслуги. Явно пощата също раздаваше медали. Един от тях представляваше златна кучешка глава, понесена от човек с лице, напомнящо стадо лисици.

— Какво е това, ъъъ… — подхвана Влаго.

— Старши пощальон Джордж Аги, сър. Значката ли? Означава, че съм преживял петнадесет ухапвания, сър — отвърна мъжът с явна гордост.

— О, ами, това са… хм… много ухапвания, нали така…

— Да, ама след деветото им спретнах страхотен номер, сър. Взех си тенекиен крак!

— Изгубил сте си крака? — Влаго беше ужасен.

— А не, сър. Купих си част от стара броня, нъл’ тъй — старчето му се ухили лукаво. — Сърцето ми се стопля кат’ им чуя зъбките да стържат по ламарината!

— Аги, Аги… — отплесна се Влаго и после му просветна. — Ти не беше ли…

— Да, сър, аз съм Почитаемият Господар. Надявам се да не останете с погрешни впечатления след снощи. Преди всички споделяхме ентусиазма на младия Толивър, ама с времето бяхме изгубили надежда. Нали не ни се сърдите?

— Не, не, никак даже — увери го Влаго, докато си потриваше темето.

— И искам да ви изкажа своите поздравления като председател на Благотворителното и приятелско общество на анкх-морпоркския орден на пощенските работници — продължи Аги.

— Ъмх… благодаря. А кои са те, по-точно? — поинтересува се Влаго.

— Туй бяхме ний снощи, сър — отвърна Аги с ослепителна усмивка.

— Ама аз мислех, че вие сте тайно общество!

— Не толкова тайно сър, колкото… на никого не му пука за нас, така да се каже. Тия дни се грижим предимно за пенсиите и да устроим подобаващо погребение, когато някой от старите момци бъде Върнат на подателя.

— Ами, браво — поздрави го Влаго неопределено и това сякаш изчерпваше всичко.

Той отстъпи назад и прочисти гърло.

— Господа, това е то. Ако искаме да върнем пощата към живот, трябва да почнем, като разнесем старите писма. Това е наш свещен дълг. Пощата трябва да се придвижва. Може да ни отнеме петдесет години, но няма друг изход. Всички си помните обиколките. Карайте полека. И помнете, ако не можете да доставите дадено писмо, ’щото дадената къща вече не съществува, връщате го тук и го отделяме в офиса за Мъртви писма, но поне ще сме направили всичко възможно. Просто искаме хората да разберат, че пощенската станция отново работи, ясно?

Един пощальон вдигна ръка.

— Да? — макар, по-голямата част от предната нощ да му се губеше, умението на Влаго да помни имена, беше непоклатимо. — Старши пощальон Томпсън, нали така?

— Да, сър! Ами какво да правим, когато хората ни дават писма, сър?

Влаго сбърчи вежди.

— Извинете, ама вашата работа нали е да им давате писма на тях?

— Не, сър, Бил има право — обясни Грош. — Какво ще правим, ако хората ни дадат нови писма?

— Ами… преди какво правехте? — попита Влаго.

Пощальоните се спогледаха.

— Вземахме им едно пени за марка и носехме писмото тук, за да му се сложи официалната марка. А после писмото биваше сортирано и доставено — отговори незабавно Грош.

— Значи… хората е трябвало да изчакат пощальонът да отиде при тях? Това ми се струва доста…

— О, в ония времена имаше много малки офиси — добави Грош. — Ама когато нещата тръгнаха на зле, ги изгубихме.

— Ами, хубаво. Нека първо раздвижим пощата, пък после тези неща ще ги решаваме в движение. Сигурен съм, че ще се появят много идеи. А, сега, г-н Грош, мисля, че имахте някаква тайна за споделяне…

Ключовете на Грош подрънкваха, докато той водеше Влаго през подземията на пощенската станция. Накрая стигнаха до една метална врата и Влаго забеляза на пода до нея познатата жълто-черна лента. Стражата беше минала и от тук.

Вратата се открехна. Отвътре се процеди синьо сияние, прекалено слабо, за да е истинска светлина, достатъчно само да хвърля тъмни сенки в периферното зрение и да насълзява очите.

— Вуа-ла — произнесе Грош.

— Това… нещо като театрален орган ли е? — попита Влаго.

Трудно успяваше да различи очертанията на машината в средата на помещението, но тя се извисяваше там с цялото очарование на уред за изтезания. Синьото сияние се излъчваше някъде от вътрешността й. От очите на Влаго вече се стичаха сълзи.

— Добро предположение, сър! Всъщност е сортировачка — обясни Грош. — Това е проклятието на пощенската станция. Преди вътре имаше духчета, които да четата адресите по писмата, ама те се изпариха яко дим преди години. Много им здраве.

Влаго се взря в опънатите телени редове заемащи една цяла стена в голямата стая. Забеляза също тебеширените очертания на пода. Никое от тях не беше особено голямо, но едно имаше пет пръста.

— Промишлена злополука, значи — промърмори той. — Добре, г-н Грош. Какво е станало тук.

— Не доближавайте сиянието. Точно това му казах на г-н Клатикрак. Ама той после се промъкнал тук съвсем сам. Ох, божке, бедничкият Станли го-намери по-късно, след като видял горкичкия г-н Писанчо да влачи нещо след себе си. И, когато дошъл тук, заварил истинска касапница. Не можете да си представите какво беше, сър.

— Мисля, че мога — увери го Влаго.

— Съмнявам се, сър.

— Не, наистина мога.

— Убеден съм, че не можете, сър.

— Мога, пък! Ясно? — сопна му се Влаго. — Да не мислите, че не виждам всички тези тебеширени контури. Сега, давайте нататък преди да съм повърнал.

— Ъм… ами, добре. Чувал ли сте за Скапания Тъпанар Джонсън, сър? Доста е известен в този град.

— Той строеше разни неща, нали така? И все нещо не им беше наред? Убеден съм, че съм чел нещо за него…

— Точно за него иде реч, сър. Винаги нещо строеше и, уви, всеки обект имаше някакъв ужасен недостатък.

В ума на Влаго един смътен спомен срита най-близкия неврон.

— Той не беше ли предписал използването на плаващ пясък като строителен материал, за да тече по-бързо строителството? — попита той.

— Съвсем вярно, сър. Обикновено, ужасният недостатък се състоеше в това, че автор на проекта е Скапания Тъпанар Джонсън. На практика работата му се състоеше от разнообразни недостатъци. Което си е вярно, много от изобретенията му си работеха доста добре, само дето не вършеха работата, която се предполагаше да вършат. Тоя звяр тук наистина бил замислен като орган, ама накрая се оказа сортировачка за писма. Идеята била, като изсипеш чувал поща в онази фуния, писмата набързо да се разпределят по ония редове. Казват, че пощенски началник Пъзльо имал най-добри намерения. Човекът си умирал за бързина и ефикасност. Дядо ми е казвал, че пощата похарчила една камара пари, да подкара тая пущина.

— И явно са били пари, хвърлени на вятъра? — отбеляза Влаго.

— А не, сър. Работеше си. Много хубаво даже си работеше. Толкова хубаво, че накрая народът подивя.

— Нека позная — намеси се Влаго. — Пощальоните не са насмогвали?

— О, пощальоните винаги са се скъсвали от работа, сър, това не ни плаши — Грош дори не мигна. — Не, това което разтревожи хората, беше, че почнаха да намират сред сортираната поща писма, на които им предстоеше да бъдат написани година по-късно.

Последва гробовна тишина. Влаго опита на вкус няколко отговора от „Дръпни ми и другия пръст и ще чуеш камбанки“ до „Това не е възможно“ и накрая реши, че всичко звучи еднакво глупаво. Затова каза само:

— Как?

Старият пощальон посочи към източника на сиянието.

— Надникнете вътре, сър, сам ще видите. Каквото и да правите, не заставайте директно отгоре.

Влаго се приближи до машината и надникна във вътрешността на механизма. В центъра на сиянието той едва успя да различи малко колело. То се въртеше бавно.

Зад него Грош нареждаше:

— Аз съм израснал в пощенската станция, сър. Роден съм в залата за сортиране, претеглили са ме във везната за колети. Научих се да чета от адресите по пликовете; научих се да смятам от стари счетоводни книги; научих гиуграфия от картите на града по стените, а история от старите служители. Няма по-добро училище от това, сър, никъде няма да намерите по-добро училище. Ама така и не научих гиуметрия, сър. Малко ми се губят разните работи за ъгли и подобни. Обаче мога да ви кажа, сър, че тая работа тук е изцяло свързана с пи-тата.

— Т.е. като пита за ядене? — попита Влаго докато се отдръпваше от зловещото сияние.

— Не сър. Числата пи, като в гиуметрията.

— О, ама то е само едно число… — Влаго не успя да продължи. Той беше абсолютен математически гений. Т.е. изчисляваше вероятности и валутни курсове със скоростта на светлината. Той бегло помнеше, че в учебника му по математика имаше и раздел Геометрия, но така и не беше схванал какъв е смисълът да се занимава с нея. Въпреки това обаче направи опит.

— То, там, такова, свързано е с… това е число, което получаваш, когато радиусът на кръга… не, дължината на обиколката на колелото е трицялоинещо пъти… ъъъ…

— Да, нещо такова, сър, трицялоинещо, за това става въпрос. Само дето Скапания Тъпанар Джонсън решил, че така е много досадно и решил да изнамери ново пи. Такова, което е точно 3. Онова там вътре, сър, е колело с пи равно на три.

— Ама това е невъзможно! — избухна Влаго. — Не може така! Пи е… пи е… вградено във вселената! Не може да се променя! Тогава и вселената трябва да се промени.

— Точно така, сър. Доколкото разбирам, точно това се е случило — обясни Грош кротко. — Сега ще ви покажа, за какво говоря. Отдръпнете се.

Грош се изгуби някъде и се върна с дървен прът.

— Минете още по-назад, сър — посъветва го той и метна дървото над машината.

Звукът изобщо не беше силен. Беше по-скоро нещо като „хлоп“. На Влаго му се стори, че докато прътът прелиташе над сиянието, нещо му се случи. За момент забеляза нещо като извивки…

В следващия момент на пода се изсипаха парчета раздробено дърво и куп трески.

— Докараха един магьосник да огледа нещата и той каза, че машината изкривява малка част от вселената, само колкото е нужно, за да може пи да бъде равно на три, но пък разказва игрите ни всичко, което я доближи. Частите, дето изчезват, били изгубени в пространство-временния-континумомум. А на писмата им се разминава, заради начина, по който се придвижват в машината около колелото и туйто. Само дето някои писма почнаха да излизат от машината петдесет години преди да бъдат пуснати вътре!

— Защо не я изключите?

— Няма как сър, продължаваше да си работи като пушка. Пък и магьосникът каза, че ако се опитаме, може да се случат ужасни неща! Зарад’ туй де… квантите.

— Ами тогава защо просто не спряхте да пускате писма в нея?

— Ахам, ами, сър, това е то — Грош замислено си почесваше брадата. — Дето се вика, сложихте пръст в раната. Точно тъй трябваше да направим, сър, точно тъй. Ама вместо това се опитахме да обърнем нещата в наша полза. Ръководството, видите ли, имаше планове. Например да доставя писмо до Кукличките тридесет секунди след като е пуснато в централната поща. Нямаше да е особено учтиво да доставяме писма, които още не са ни предали, ама можеше да се балансират нещата, нали? Не че дотогава не се справяхме добре, ама се целехме още по-високо…

И някак всичко това звучеше познато…

Влаго слушаше навъсен. Пътуването във времето беше просто вид магия. И затова винаги се объркваше.

Точно затова съществуваха истински пощальони, правещи съвсем реални обиколки и затова семафорите бяха верига от скъпи кули. В тоя ред на мисли, по същите причини фермерите отглеждаха реколта, а рибарите хвърляха мрежи. Всичко това можеше да се постигне чрез магия. Съвсем възможно беше да размахаш вълшебна пръчка и да се сдобиеш с прясно изпечен хляб. Или да накараш рибата да изскача от морето направо сготвена. Обаче някъде, някак магията щеше намери начин да уравновеси нещата и тези начини обикновено не бяха приятни.

Затова беше най-добре с магия да се занимават само магьосниците, които бяха наясно как да боравят с нея безопасно. Основната задача на магьосниците беше да не правят абсолютно нищо магическо. Не да не правят магии, защото не знаят как, а да не правят магии, въпреки, че знаят как. Всеки невеж глупак може да се провали, ако се опита да превърне някого в жаба. Но трябва да си крайно съобразителен, за да решиш да не превръщаш хората в жаби, макар да си наясно колко е лесно това. От време на време магьосниците се поддаваха на глупостта. Няколко места по света пазеха спомена за тези случаи… и нищо друго, защото по въпросните места обикновено даже и трева не никнеше.

Но цялата тази работа навяваше усещане за неизбежност. Хората си умират да бъдат заблуждавани. Те наистина вярват, че е възможно късчета злато просто така да си лежат по земята; убедени са, че този път вече ще намерят Дамата сред трите карти; че поне веднъж, може да са попаднали на истински диамантен пръстен.

Думите започнаха да се леят от Грош като натъпкани писма от пукнатина в стената. Понякога машината изкарвала по хиляда копия на едно и също писмо или запълвала помещението с писма от следващия вторник, следващия месец, следващата година. Понякога имало писма, които не били написани или можело да бъдат написани, или трябвало да бъдат написани; или писма, за които авторите им някога са твърдели, че са ги написали, макар това да е било лъжа, но писмата така или иначе са се материализирали в някакъв призрачен паралелен свят и машината ги е направила реални и в нашата вселена.

Щом като на теория всички версии на всеки свят са възможни, то все някъде съществува всяко писмо което някога е могло да бъде написано. Все някъде, всички онези чекове, за които хората се кълнат, че са изпратени, наистина са подадени в пощата.

И така настанал истински писмовен потоп — появили се писма реално принадлежащи към дадената дата, но не реално написани на дадената дата — те можело да се появят, ако някакъв малък детайл от миналото се бил случил малко по-различно. И според магьосниците нямало никакво значение дали ще опитат за изключат машината. Тя съществувала в множество други измерения и продължавала да работи тук, поради… много дълго обяснение, което пощальоните не схванали, но съдържало думи като „портал“, „многоизмерен“ и „квант“. При това думата „квант“ се споменавала два пъти. Те наистина нищо не разбирали, но трябвало да направят нещо. Нямало начин да доставят всичката тази поща. И така стаите почнали да се пълнят…

Магьосниците от Невидимия университет бяха проявили искрен интерес към този проблем, точно както лекарите винаги се интересуват от новите вирусни заболявания. Пациентите от своя страна обикновено са благодарни за интереса, но им се ще или да им измислят лекарство, или да спрат да ги бодат с разнообразни по размер игли.

Магьосниците бяха заявили, че машината не може да бъде спряна и не трябва да бъде унищожавана. Защото, ако я унищожат, току виж вселената престане да съществува незабавно.

От друга страна обаче пощенската станция продължавала да се изпълва с писма. Затова един ден Главен пощенски инспектор Гръмоломни влязъл в стаята с метален лост, наредил всички магьосници да се омитат от там и започнал да налага машината, докато престанала да работи. Писмата, слава богу спрели да се изсипват, но пощата си имала своите Постановления, затова Главният инспектор Гръмоломни бил призован пред пощенски началник Пъзльо, за да обясни защо е рискувал да унищожи цялата вселена от раз.

Според пощенските легенди, г-н Гръмоломни отговорил: „Първо, сър, достигнах до извода, че ако наистина унищожа цялата вселена от раз, никой няма да разбере. Второ, в момента, в който цапардосах машината, магьосниците се разбягаха. Значи, освен ако някъде не са си заделили допълнителна вселена, където да се покрият, не са сигурни точно какво ще се случи. И трето, тая пущина беше почнала да ми лази по нервите. Никога не съм понасял машинарии, сър.“

— И това беше то — приключи разказа си г-н Грош, докато излизаха от стаята. — Всъщност, чувах магьосниците да обясняват, че вселената наистина била унищожена от раз, ама още в същия миг изцяло се възстановила. Те казаха, че видели, че така е станало. И така старият Гръмоломни се отърва, ’щото не е лесно да изнамериш в Постановленията основание за наказване на служител по причина унищожаване на цялата вселена от раз. Макар че, уверявам ви, имали сме пощенски началници, които поне биха опитали. Нещата се уталожиха, но от там всичко тръгна на зле. Хората бяха обезсърчени. Цялата тая работа ни пречупи, да ви кажа честно.

— Я, чакай, писмата, които пощальоните тръгнаха да разнасят не са от някое съседно измерение или нещо… — изведнъж се сети Влаго.

— Не се тревожете, снощи ги проверих. Всички са просто много стари. Различават се най вече по марката. Мен много ме бива да познавам кои марки са автентични. Години наред съм ги изучавал. То се иска талант, сър.

— Други хора могат ли до го усвоят тоя талант?

— Мисля, че да — отвърна Грош.

Накрая Влаго не издържа и изстреля:

— Г-н Грош, на мен писмата ми говорят.

За негова изненада старецът взе ръката му и я разтърси.

— Много добре, сър — очите му бяха пълни със сълзи. — Нали ви казах, иска се талант. Слушайте какво ви шепната сър, това е половината номер. Те са живи, сър, живи. Не като хората, а… както корабите са живи. Кълна се, при всички тези писма плътно притиснати тук вътре, при цялата тяхна… страст, сър, мисля че това място наистина се е сдобило с нещо като душа. Точно така си мисля…

Сълзите вече се стичаха по бузите му. Това е лудост, помисли си Влаго. И ето, че се оказа заразна.

Грош продължи, усмихвайки се широко през сълзи.

— По очите ви си личи, сър, съвсем ясно при това! Пощенската станция най после ви откри. Никога повече няма да я напуснете. Поколения семейства са работили тук в продължение на стотици години. Веднъж щом пощата постави клеймото си върху някого, няма връщане назад.

Влаго измъкна ръката си, възможно най-деликатно.

— Мда — съгласи се той. — Защо не ми разкажете по-подробно за тия марки.

 

 

Туп.

Влаго сведе поглед към листа хартия. С назъбени и размазани червени букви беше изписано „Пощенска служба на Анкх-Морпорк“.

— Това е то, сър — каза Грош, като размахваше тежкия печат от дърво и метал във въздуха. — Удрям печата тук, върху мастиления тампон и после, бум, маркирам писмото, сър. Ето! Виждате ли? Още веднъж. Всеки път се получава една и съща марка.

— И това струва едно пени? Мили боже, човече, всяко хлапе може да наподоби тая маркировка с помощта на половин картоф.

— Е, да, това винаги е било проблем, сър — съгласи се Грош.

— И защо изобщо трябва пощальоните да маркират писмата, защо не продаваме марките на хората? — попита Влаго.

— Ама ако си имат свой печат, ще спрат да ни плащат по едно пени всеки път, сър — съобрази Грош.

В цялостния механизъм на вселената колелцата на неизбежността изщракаха на новата си позиция…

— Ами тогава — Влаго все още се взираше замислен в хартията, — защо не продаваме на хората марка, която може да се използва само веднъж?

— Т.е. да им продаваме съвсем малка доза мастило? — веждите на Грош се сбръчкаха и тупето му почна да се изхлузва на една страна.

— Имам предвид… ако използваш печата да маркираш много пъти един лист хартия, после отрежеш отделните маркировки… — Влаго се задълбочи в своите си вътрешни видения, макар и само, за да избегне гледката на тупето, което драпаше да се върне на мястото си. — Тарифата за доставка навсякъде в града е едно пени, така ли?

— Освен за Сенките, сър. За там е пет пенса, ’щото трябва да се плаща за въоръжената охрана.

— Аха, ясно. Мисля, че има хляб в тази идея… — той се обърна към г-н Помпа, който тихо мъждукаше в ъгъла на стаята.

— Г-н Помпа, моля те прескочи до „Квачка и Пилци“. Влез в салона на Духовната Коза и поискай от съдържателя „Кутията на г-н Робинсън“. Вероятно ще се наложи да му платиш един долар. И понеже така и така ще се разходиш в онази посока, мини през печатница „Охолен и Масур“. Кажи им че пощенският началник желае да обсъди възлагането на голяма поръчка.

— „Охолен и Масур“?! Ама те вземат много скъпо, сър. Те печатат разните банкови бумаги… — възкликна Грош.

— Да, адски е трудно да бъдат фалшифицирани — каза Влаго и бързо се поправи. — Или поне така съм чувал. Водни знаци, разни вълнообразни линии по хартията, всякакви номера. Ахъм. Значи… марка от едно пени и марка от пет пенса… ами при доставка до други градове?

— Пет пенса до Сто Лат, десет или петнадесет до останалите. За доставка до Генуа вземахме по три долара! За това нямаше печат, трябваше да го пишем на ръка.

— Добре, значи ще ни трябва и марка от един долар — Влаго започна да драска по късчето хартия.

— Един долар за марка! Но кой ще ги купува? — възрази Грош.

— Всеки, които има желание да прати писмо до Генуа. Малко по малко ще повишим цената до три долара, но за сега я смъкваме на един.

— Един долар! Ама до там са хиляди мили, сър! — възмути се Грош.

— Да. Затова изглежда толкова изгодна цена, нали?

Грош изглеждаше разкъсван между възторг и отчаяние.

— Ама служителите ни са само една шепа старчета, сър. Вярно, че са доста пъргави, обаче… трябва първо да се научиш да ходиш, преди да се втурнеш да бягаш!

— Не! — Влаго удари с юмрук по масата. — Да не съм чул такова нещо, Толивър! Никога! Бягай, преди да си проходил! Лети, вместо да пълзиш! Продължавай напред! Ти смяташ, че трябва да имаме прилична пощенска служба в града. Аз казвам, че трябва да доставяме писма по целия свят! Ако ще се проваляме, поне да не е на дребно. Всичко или нищо, г-н Грош!

— Уха, сър! — възкликна Грош.

Влаго разтегли устни в широка искряща усмивка, която отрази блясъка на костюма му.

— Да се хващаме на работа. Ще ни трябва още персонал, пощенски инспектор Грош. Много повече персонал. Стегни се, човече. Пощата отново работи!

— Дасър! — Грош беше опиянен от ентусиазъм. — Ние ще… правим нови неща по неочаквани и интересни начини!

— Ето, че схващаш идеята — каза Влаго като завъртя очи.

 

 

Десет минути по-късно пощенската станция получи първата си доставка.

Доставиха им старши пощальон Бейтс с окървавено лице, проснат на импровизирана носилка, носена от двама стражници.

— Намерихме го да блуждае по улиците, сър. Сержант Колън, сър, на ваш’те услуги.

Влаго беше ужасен.

— Какво му се е случило?

Бейтс отвори очи и измърмори.

— Съжалявам, сър. Държах се, колкото можах, ама те ме измлатиха по главата с нещо тежко!

— Двама апаши са го нападнали — поясни сержант Колън. — Хвърлили са му чантата в реката.

— Това обичайно отношение към пощальоните ли е? Мислех, че… о, не…

Старши пощальон Аги болезнено бавно тътреше крака към пощата. По-точно тътреше единия си крак, понеже към него беше здраво прикрепен един булдог. Аги изкуцука още няколко крачки и се обади:

— Ще ме прощавате, сър. Мисля, че официалният ми панталон е съдран. Цапардосах гадината с чантата сър, ама дяволът му не пуска — очите на булдога бяха плътно затворени. Той изглежда се преструваше, че изобщо не е тук.

— Пак късмет, че бронята е била с теб, а? — отбеляза Влаго.

— Ммм, тя е на другия крак сър. Ама вий не ме мислете, аз съм естес’вено непроницаем около прасците. Кожата от старите белези е толкоз жилава, че можете кибритени клечки да палите о нея. Ама, виж, Джими Тропс го е загазил. Последно го видях да се катери по някакво дърво в Хайде Де парк.

 

 

Влаго фон Мустак се носеше по Пазарната улица с израз на мрачна решителност. Витрината на Съюза на големите все още беше покрита със същите дъски, но графитите бяха нови. Боята на вратата беше обгоряла и на плюски. Той отвори вратата и инстинктивно приклекна. Усети стрелата от арбалета да профучава между крилата на шапката му. Г-ца Добродуш смъкна арбалета.

— Богове, това сте вие! За момент ми се стори, че в небето е огряло второ слънце.

Влаго се изправи внимателно, докато тя оставяше оръжието на страна.

— Снощи хвърлиха запалителна бомба — обясни тя опита си да му отнесе главата.

— Колко голема имате на разположение за наемане в момента, г-це Добродуш? — поинтересува се Влаго.

— А? О, ами, около десетина…

— Чудесно. Ще ги взема. Няма нужда да ми ги увивате. Искам ги в пощенската станция възможно най-бързо.

— Какво? — г-ца Добродуш бързо си възвърна израза на постоянно раздразнение. — Не може да се появите тук, да щракнете с пръсти и да си поръчате дузина хора ей така…

— Те се считат за нечия собственост! — възрази Влаго. — Това бяха ваши думи.

Те се изгледаха начумерено за момент. После г-ца Добродуш почна да прехвърля разсеяно бумагите в някакво панерче на бюрото.

— Мога да ви да… можете да вземете на служба четирима точно в момента. Това са Врата 1, Трион 20, Камбанария 2 и… Ангамарад. В момента само Ангамарад има глас. Свободните още не са помогнали на останалите.

— Не са им помогнали?

Г-ца Добродуш сви рамене.

— Повечето общества, които създават големи, смятат, че на един инструмент не му е нужно да говори. Затова те нямат езици.

— И какво — Съюзът им отпуска малко допълнителна глина, а? — пошегува се Влаго.

Тя го изгледа на криво.

— Процесът е малко по-мистичен — обясни сухо.

— Добре, нямам нищо против да са неми, стига да не са глупави — Влаго се постара да звучи сериозно. — Този Ангамарад как така има име, а не само описание?

— Повечето древни имат имена. Кажете, за какво ви трябват големите? — попита жената.

— За да работят като пощальони — обясни Влаго.

— Ще работят открито?

— Не ми се струва уместно да имаме тайни пощальони — за момент в ума на Влаго се мярнаха сенчести фигури промъкващи се от врата на врата. — Нещо притеснява ли ви?

— О… не. Разбира се, че не! Просто това обикновено изнервя хората и те решават да ни подпалят офиса. Ще ги доведа възможно най-бързо — тя направи пауза. — Нали сте наясно, че притежаваните големи имат нужда от един ден почивка всяка седмица? Пишеше го в брошурата, която ви дадох.

— Ъъ… почивка? Че за какво им е почивка? Не съм чувал за чукове, които се нуждаят от свободен ден.

— За да вършат големски си неща. Нямам представа какво — вероятно просто си седят в някое мазе някъде. Това е… това им е нужно, за да покажат, че се различават от чуковете, г-н Мустак. Големите, заровени под земята забравят. Свободните ги учат наново. Но не се тревожете, през останалото време няма дори да спят.

— Значи… г-н Помпа скоро ще трябва да излезе в почивка? — попита Влаго.

— Разбира се — отговори г-ца Добродуш и Влаго си отбеляза този факт в графа „полезна информация“.

— Добре тогава, благодаря ви — каза той. Какво ще кажете за вечеря довечера? Влаго обикновено нямаше проблем с думите, но тези необяснимо отказаха да се отделят от езика му. Г-ца Добродуш изглеждаше деликатна, колкото най-бодливия възможен ананас. Освен това лицето й обикновено говореше нещо като: няма абсолютно нищо, с което да можете да ме изненадате; напълно сте ми ясен.

— Има ли още нещо? Какво стоите там със зяпнала уста?

— Ъ… не. Това е всичко. Благодаря — измърмори Влаго.

Тя му се усмихна и отделни части от Влаго потрепнаха.

— Ами тогава да не ви задържам повече, г-н Мустак. Вървете да пръскате слънчевото си сияние над света.

 

 

Четирима от петимата пощальони, които Грош беше нарекъл бойни жребци, си варяха чай в натъпкана с писма стаичка, голяма колкото чекмедже, която минаваше за Стая за отдих. Бяха изпратили Аги вкъщи след като успяха да откопчат булдога от крака му. Влаго им беше поръчал кошница с плодове. Една хубава кошница с плодове не е навредила на никого.

Е, поне хората ги бяха забелязали. Както несъмнено бяха забелязали и булдога. Но също бяха успели да доставят част от пощата. Вярно, с години закъснение, но не можеше да се отрече, че пощата отново се движи. Това дори се усещаше в атмосферата — сградата вече не напомняше толкова на гробница. В момента Влаго се беше оттеглил в офиса си и се беше развихрил.

— Чаша чай, г-н Мустак?

Той вдигна поглед от работата си и срещна специфичното лице на Станли.

— Благодаря, Станли — Влаго остави писалката си и протегна ръка. — Виждам, че този път почти всичкия чай е останал в чашата. Браво на теб!

— Какво рисувате, г-н Мустак — Станли беше изкривил врат. — Това прилича на пощенската станция!

— Точно така. Ще я използваме за марките. Виж, как ти се струват останалите? — той подаде на Станли и другите си скици.

— Супер. Бива си ви да рисувате, г-н Мустак. Това прилича на лорд Ветинари!

— Той ще е на марката от едно пени. Копирах лицето му от монетата от едно пени. Градският герб ще е на марката от два пенса, Морпоркия със своята вила на марката от пет пенса. За голямата еднодоларова марка — Кулата на изкуствата. Мислех си, че може да имаме и марка от десет пенса.

— Много са хубави, г-н Мустак. Много са подробни, като истински малки рисунки. А какви са всички тези тънки линии?

— Това е пресечен щрих. За да се фалшифицират по-трудно. А когато при нас дойде писмо със залепена марка, ние щамповаме стария гумен печат върху новите марки, за да не могат да се ползват втори път, и после…

— Да, понеж’ те са като пари — изчурулика Станли.

— Моля? — Влаго се спря с чаша наполовина поднесена към устата му.

— Като пари. Тия марки ще бъдат като парите. Марката от едно пени е равна на едно пени, като се замислиш. Добре ли сте, г-н Мустак? Да не се схванахте, нещо?

— Ъъ… какво? — Влаго се беше втренчил в отсрещната стена със странна отсъстваща усмивка.

— Добре ли сте, сър?

— А? О, да, да, съвсем добре. Ъм… дали ще ни трябва по-голяма марка? Може би от пет долара?

— Хех, ами, да, ако човек реши да изпрати голямо писмо чак до Четирите Хикса, сър! — предположи Станли жизнерадостно.

— Не пречи да сме подготвени. Така де, тъй и тъй сме се хванали с дизайна на марките и изобщо…

Но Станли не слушаше, а се възхищаваше на Кутията на г-н Робинсън. Тя беше стар познайник на Влаго. Той използваше името Робинсън само, когато предаваше кутията за съхранение на някой почти напълно честен търговец или съдържател на странноприемница, така че тя да е на сигурно място, дори той да загази. За измамника и фалшификатора тази кутия беше толкова ценна, колкото шперцовете за взломаджията. Вместо до заключени сгради, съдържанието на тази кутия осигуряваше достъп до хорските умове.

Тя сама по себе си беше произведение на изкуството с множеството си малки отделения, които се повдигаха и разперваха ветрилообразно. Имаше писалки и мастила, естествено, но също множество малки бурканчета с бои, оцветители, багрила и разтворители. Освен това кутията съдържаше идеално гладки листи от тридесет и шест вида хартия, някои от които се намираха много трудно. Хартията беше изключително важна. Ако плътността и прозрачността й не са точно, каквито трябва да бъдат, никакви умения не могат да помогнат. Лошият рисунък не беше и на половина толкова голям проблем, колкото лошата хартия. Всъщност, беше се оказало, че по-грубият рисунък често върши по-добра работа, отколкото съвършено изпипаните до най-малките подробности изображения, отнемащи дълги безсънни нощи. Просто човешкият ум беше така устроен, че ако всичко е съвършено с изключение на някакъв микроскопичен детайл, погледът ще се закачи точно о него. Но ако предоставиш на хората няколко умело направени щрихи, те обикновено допълваха останалото в ума си. Подход, очаквания и представяне — в това беше тайната на успеха.

Това изобщо бяха главните умения на Влаго.

Вратата се отвори в момента, в който прозвуча почукване.

Влаго се сопна:

— Да, какво? Зает съм! Проектирам пар… марки тук, все пак.

— Дошла е една жена — изпухтя Грош. — Води големи!

— А, това е г-ца Добродуш — Влаго остави писалката.

— Точно тъй, сър. Каза да ви река: „Кажете на г-н Слънчице, че му водя пощальоните“, сър! Ще използвате големи като пощальони, сър?

— Да. Защо не? — Влаго метна свиреп поглед на Грош. — Ти се погаждаш с г-н Помпа, нали така?

— Той е свестен, сър — измънка старецът. — Т.е. разтребва наоколо, уважителен е… Да не казвам голяма дума, сър, ама хората не си падат много по големите. С тия горящи очи и, както никога не спират. На момците мож’ да не им допадне да работят с тях, само казвам.

Влаго се втренчи в него. Големите бяха надеждни, работеха без пропуски и изпълняваха заповеди. И той щеше да има още поводи да се радва на усмивката на г-ца Добродуш… Големите! Мисли за големите! Големи, големи, големи!

Той се усмихна и попита:

— Ами ако докажа, че те са истински пощальони?

 

 

Десет минути по-късно юмрукът на голема, наречен Ангамарад, мина с трясък през пощенската кутия и дебелата няколко сантиметра врата от шперплат.

— Пощата Е Доставена — обяви той и застина. Очите му помътняха.

Влаго се обърна към скупчените човешки пощальони и посочи към импровизираната Обиколка на пощальона, която беше подредил в Голямата зала.

— Господа, обърнете внимание на сплесканите ролкови кънки. Забележете купчинката стрито на прах стъкло, останала от празната бирена бутилка. При това г-н Ангамарад направи всичко това с качулка на главата.

— Да, ама очите му прогориха дупки в нея.

— Човек не може да избяга от природата си, но и не е виновен за нея — обади Прелест Дивна Добродуш със сериозен глас.

— Да си призная, стопли ми сърцето като изтърбуши вратата — обади се старши пощальон Бейтс. — Ще видят те как се слага кутията почти до земята и с бръсначи вместо капак.

— И не вярвам да има проблем с кучетата — допълни Джими Тропс. — На него никой няма да му съдере панталоните.

— Значи всички сте съгласни, че големите стават за пощальони? — попита Влаго.

Внезапно всички старчета изкривиха лица и заговориха едновременно.

— Ами то, не че ние нещо…

— … на хората не им се нрави, ъ, глиненият народ…

— … ще кажат че отнемаме работни места от истинските хора…

— … нямаме нищо против тях, обаче…

Те млъкнаха, когато големът Ангамарад се накани пак да говори. За разлика от г-н Помпа, на него му трябваше малко време да си изкара гласа. И когато най-накрая заговореше, думите му сякаш идваха от много далече и много отдавна, като шума на морето, който се долавя в раковините.

Той каза:

— Какво Е Пощальон?

— Вестоносец, Ангамарад — обясни г-ца Добродуш.

Влаго забеляза, че тя звучи по-различно, когато говори на големите. В гласа й на практика се усещаше нежност. Той отново се обърна към пощальоните.

— Господа, разбирам как се чувствате…

— Аз Бях Вестоносец — изръмжа Ангамарад.

Нито гласът му, нито глината му приличаха на тези на г-н Помпа. Той приличаше на груб пъзел от различна по цвят глина, от почти черна през червена до светло сива. Освен това очите на Ангамарад не напомняха толкова на разпалена пещ, а по-скоро светеха в тъмно рубинен отенък. Той изглеждаше стар. По-точно оставяше усещането че е стар. От него се носеше полъхът на времето.

Към едната му ръка, точно над лакътя, с гофрирана метална лента беше прикрепена метална кутия, която беше оставила своя отпечатък върху глината.

— Изпълнявал си поръчки, а? — попита нервно Грош.

— Последната Ми Задача Беше Да Доставям Повелите На Крал Хет От Тут — обясни Ангамарад.

— Не съм чувал за Крал Хет — обади се Джими Тропс.

— Предполагам, Защото Тут Потъна В Морето Преди Девет Хиляди Години — отвърна големът тържествено. — Това Е То.

— Леле, ти си на девет хиляди години? — удиви се Грош.

— Не. Аз Съм Почти На Деветнадесет Хиляди Години. Бях Създаден В Огъня От Свещениците На Упса По Време На Третия Нинг От Обръсването На Козата. Дадоха Ми Глас, За Да Мога Да Доставям Съобщения. Такива Са Нещата От Живота.

— И тия не съм ги чувал — пак каза Тропс.

— Упса Беше Унищожена При Изригването На Връх Шипуту. Прекарах Два Века Затрупан От Пемза, Преди Тя Да Еродира. След Това Станах Вестоносец За Рибните Крале На Светия Ръб. Можеше И Да Е По-Зле.

— Трябва да сте видял страшно много неща, сър! — възкликна Станли.

Горящите очи се обърнаха към него и осветиха лицето му.

— Морски Таралежи. Виждал Съм Много Морски Таралежи. И Морски Краставици. И Плаващите Мъртви Кораби. Веднъж Падна Една Котва. Всяко Нещо Преминава.

— Колко време беше на морското дъно? — попита Влаго.

— Почти Девет Хиляди Години.

— И… просто си стоеше там? — недоумяваше Аги.

— Никой Не Ми Беше Наредил Нищо Друго. Чувах Китовете Да Пеят Над Мен. Беше Тъмно. После Се Появи Мрежа И Издигане, И Светлина. Случват Се Такива Неща.

— Не ти ли беше… ами, скучно? — попита Грош. Всички пощальони се бяха втренчили в голема.

— Скучно — повтори големът безизразно и се обърна към г-ца Добродуш.

— На него не му е ясно какво означава това. Никой голем на би разбрал такъв въпрос, нито дори по-младите.

— Тогава вероятно ще се радваш пак доставяш съобщения! — отбеляза Влаго далеч по-приповдигнато, отколкото беше възнамерявал да прозвучи. Големът отново завъртя глава към жената.

— Да Се Радвам? — попита Ангамарад.

Тя въздъхна.

— Радостта за тях е непонятна точно, колкото скуката, г-н Мустак. Най-близкото, което мога да се сетя до техните понятия е: ще удовлетвориш ли Повелята, ако изпълняваш такава задача?

— Да — отвърна големът. — Съобщенията Трябва Да Бъдат Доставяни. Това Е Записано В Моята Повеля.

— Това е свитъкът в главата му, който съдържа инструкциите за голема — обясни г-ца Добродуш. — В случая на Ангамарад не е свитък, а глинена плочка, защото в онези дни още не са имали хартия.

— Наистина ли си доставял съобщения за крале — попита Грош.

— Много Крале — отвърна Ангамарад. — Много Империи. Много Богове. Вече Всички Са Изгубени. Всичко Някога Се Изгубва.

Гласът на голема зазвуча по-дълбоко докато той явно цитираше по памет:

— Нито Порой, Ни Ледена Буря, Нито Черната Тишина На Небитието Ще Попречат На Тези Вестоносци Да Изпълнят Свещения Си Дълг. Не Ни Питайте За Саблезъби Тигри, Катранни Ями, Големи Зелени Неща Със Зъби Или За Богинята Кзол.

— И в ония времена ли сте имали големи зелени неща със зъби? — учуди се Тропс.

— По-Големи. По-Зелени. Повече Зъби — издудна Ангамарад.

— А тази богиня Кзол? — поинтересува се Влаго.

— Не Питай.

Последва замислена тишина. Влаго знаеше точно как да я наруши.

— И, значи вие ще решавате дали той става за пощальон? — попита той меко.

Пощальоните се скупчиха за момент и после Грош се обърна към Влаго.

— Той е пощальон и половина, г-н Мустак. Ние нямахме представа. Ние всички смятаме — ами, за нас ще е чест, сър, истинска чест да работим с него. Той е като… като късче от историята, сър. Като… ами…

— Не ви ли казвах аз, че началото на Ордена датира много много отдавна, а? — заяви Джими Тропс самодоволно. — Имало е пощальони още в зората на времето. Когато другите оредени чуят, че ние си имаме член, който е присъствал на самото ни основаване, ще позеленеят като… като…

— Нещо голямо с много зъби? — предположи Влаго.

— Добре! С останалите големи също няма да имаме проблем, стига да изпълняват, каквото им се каже — допълни Грош щедро.

— Благодаря ви, господа. А сега, остава само да се погрижим за униформите им — и Влаго кимна на Станли, който носеше две баки кралско синя боя.

Единодушно беше решено на Ангамарад да се даде уникалният чин изключително старши пощальон. Звучеше някак… подходящо.

 

 

Половин час по-късно, покрити с прясна, не напълно изсъхнала боя, големите поеха по улиците, всеки от тях придружен от един от старите пощальони. Влаго наблюдаваше главите, които се извъртаха след тях. Следобедното слънце хвърляше отблясъци по кралското синьо, но Станли, боговете да го благословят, беше изровил отнякъде и тубичка златна боя. Големите имаха внушителен вид. Те сияеха.

Хората се нуждаеха от зрелище. Дай им нещо, на което да се дивят и си спечелил половината битка.

Зад гърба си чу глас:

— Пощальонът налетя като вълк на невинното стадо / Ордите му блестяха в синьо и златно…

За един съвсем кратък миг Влаго си помисли: „Тя знае всичко, разкрит съм“. После мозъкът му отново заработи. Той се извърна към г-ца Добродуш.

— Като дете винаги смятах, че ордата е нещо като част от броня — каза той и й се усмихна. — Представях си как войниците цяла нощ си лъскат ордата.

— Колко мило — коментира г-ца Добродуш докато палеше цигара. — Вижте, ще ви изпратя останалите големи възможно най-скоро, но да знаете, че може да си навлечете неприятности. Поне стражата ще е на ваша страна. Те имат на служба свободен голем и се погаждат добре с него. Макар че няма голямо значение от какво точно тесто са замесени стражниците — присъединиш ли се, Командир Ваймс ще те превърне в изпечено ченге, няма измъкване. Той е най-циничното копеле на диска.

— Вие смятате, че той е циник? — отбеляза Влаго.

Тя издуха цигарен дим и отговори.

— Да, както явно предполагате, това е професионалното ми мнение. Все пак, благодаря ви че наехте момчетата. Не съм сигурна, че схващат какво означава нещо да им харесва, но истината е, че им харесва да работят. И изглежда сте спечелил уважението на Помпа 19.

— Благодаря.

— Аз лично смятам, че сте шарлатанин.

— Не се и съмнявам — съгласи се Влаго.

Богове, г-ца Добродуш знаеше как да изпоти събеседниците си. Той беше срещал жени, които не се поддаваха на чара му, но те бяха полегати хълмове в сравнение с непристъпния заледен Връх Добродуш. Тя естествено се преструваше. Трябваше да е преструвка. Беше игра. Какво друго, нали така?

Той измъкна купчината проекти за марки.

— Как ви се струва, г-це Д… Вижте, как ви наричат приятелите, г-це Добродуш?

И в момента, в който тя му отговори, той произнесе думите наум заедно с нея:

— Нямам представа.

Аха, значи това беше игра и от него се очакваше да се включи.

— Навсякъде ли разнасяте рисунките си с вас?

— Надявам се да бъдат гравирани в мед — каза той скромно. — Това са моите проекти за новите марки.

Той й обясни идеята си за марките, докато тя разглеждаше скиците му.

— Тази с Ветинари се е получила сполучлива. Казват че си боядисвал косата, между другото. А това какво е? О, Кулата на Изкуствата… типично по мъжки. Един долар, значи, хм. Да, доста са добри. Кога ще ги пуснете в употреба?

— Всъщност, планирах да се отбия до Охолен и Масур докато момчетата са на разнос и да обсъдя с тях изработването на клишетата.

— Те са свястна фирма. Шлюз 23 работи при тях. Поддържат го спретнат и не лепят бележки по него. Всяка седмица проверявам всички наети големи. Свободните много държат на това.

— Да проверявате дали с тях не се отнасят зле? — попита Влаго.

— Да проверявам дали не са ги забравили. Ще се изненадате колко много фирми в града ползват големи. Но не и Главната Линия — добави бързо тя. — Не им позволявам да работят там.

Гласът и прозвуча особено остро на последното изречение.

— Ъм… а защо не? — попита Влаго.

— Има някои типове помия, които са твърде гнусни дори за голем — г-ца Добродуш отговори със същия стоманен отенък в гласа. — Те са морални създания.

Доообре, помисли си Влаго, явно напипахме болна тема. А на глас каза:

— Какво ще кажете за вечеря довечера? — за част от секундата г-ца Добродуш допусна изненада в изражението си, макар че истински изненаданият беше самият Влаго. Миг по-късно естественият й цинизъм беше отново на линия.

— По принцип вечерям всяка вечер. Имате предвид с вас? Не, имам ангажименти. Благодаря за поканата.

— Няма проблем — Влаго усети странно облекчение.

Жената огледа ехтящата зала.

— От това място не ви ли побиват тръпки? Малко тапети на цветя и някоя и друга запалителна бомба биха му се отразили добре.

— Накрая всичко ще се оправи — увери я бързо Влаго. — Но засега трябва да действаме възможно най-бързо, просто, за да покажем на хората, че пощата отново работи.

Те се загледаха в Станли и Грош, които търпеливо сортираха писма, застанали като златотърсачи в подножието на планина от пликове. На фона на бялата камара, те приличаха на джуджета.

— Ще ви отнеме цяла вечност да ги доставите всички — г-ца Добродуш се приготви да си тръгва.

— Да, знам — увери я Влаго.

— Но точно поради това големите ще ви свършат работа — тя вече стоеше в рамката на вратата и светлината се отразяваше от лицето й под ъгъл. — Тях вечността не ги плаши. Големите не се страхуват от нищо.