Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на диска (33)
Оригинално заглавие
Going Postal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011)

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Ако сам не си помогнеш, никой друг няма да го направи

В която нашият герой открива света на топлийките — Апострофът на зарзаватчиите — З.С.Л.Ц. — Съдбовният път — Дамата с големите — Бизнесът по същността си и въпросът за свободата отново са подложени на обсъждане — Чиновник Браян демонстрира ентусиазъм

— Събудете Се, Г-н Муштак. Започна Вторият Ви Ден Като Пощенски Началник!

Влаго отвори едно гурелясало око и го вторачи злобно в голема.

— А, значи служиш и като будилник? Аргх. Езикът ми. Сякаш някой го е хванал в миши капан.

Той на половина изпълзя и на половина се изтърколи от своеобразното си легло и успя да се изправи тъкмо отвън пред вратата.

— Трябват ми нови дрехи — каза той. — И храна. И четка за зъби. Излизам, г-н Помпа. Ти обаче оставаш тук. Свърши нещо. Поразчисти малко. Разкарай графитите от стените например. Поне можем да се опитаме да придадем приличен вид на мястото.

— Както Наредите, Г-н Муштак.

— Така! — отсече Влаго и се отправи навън с решителна крачка. А на втората крачка изхленчи.

— Пазете Си Глезена, Г-н Муштак — вметна г-н Помпа.

— И още нещо! — подхвана Влаго, докато подскачаше на един крак. — Как така успяваш да ме следваш? Т.е. откъде знаеш къде да ме намериш?

— Кармично Обозначаване, Г-н Муштак — обясни големът.

— Това пък какво означава? — настоя Влаго.

— Означава, Че Знам Точно Къде Се Намирате, Г-н Муштак.

Керамичното лице беше непроницаемо. Влаго се отказа.

Той изкуцука навън в утро, което, като за този град, можеше да мине за свежо. През нощта беше паднал лек скреж, колкото да придаде известна острота на въздуха и да събуди апетита. Кракът още го болеше, но поне днес не се нуждаеше от патерица.

И ето на, Влаго Фон Мустак, крачеше през града. Това не му се беше случвало преди. Покойният Албърт Блещук се беше разхождал тук, както и Мъндо Смит и Едуин Стрийп и още дузина личности, които Влаго беше навличал като костюми и после захвърлял. Естествено самият Влаго се беше спотайвал вътре във всеки от тях (да, да, какво име само, беше чувал всички възможни майтапи), но между него и реалния свят винаги стоеше една такава фалшива личност.

Едуин Стрийп беше истински шедьовър. Той беше комплексиран измамник, нуждаещ се от внимание. Той така старателно и очевидно некадърно размесваше трите карти, сред които клиентите му трябваше да открият дамата, че хората се редяха на опашка за възможността да прецакат бедния тъпак. След това бързо се отдалечаваха ухилени до уши, но усмивката им изчезваше в момента, в който се опитаха да похарчат монетите, спечелени така лесно.

Фалшификациите се крепяха на едно основно правило, което Влаго лично беше открил: когато хората бързат или са твърде развълнувани, тяхната алчност ще ги подтикне сами да довършат измамата. Толкова ще ги сърбят ръцете да отмъкнат парите на загубеняка, че собствените им очи ще замажат пропуските, които фалшификаторът може да е направил по монетите. Беше им нужен само лек подтик.

Но това не беше всичко. Някои клиенти изобщо не получаваха шанс да разберат, че са прибрали фалшиви монети в кесията си. Защото, докато ги прибираха, ставаше ясно в кой точно джоб си държат кесията и така съвсем скоро те научаваха, че Стрийп може да е пълен некадърник в игрите с карти, но пък е ненадминат талант в пребъркването на джобове.

Сега Влаго се чувстваше сякаш е излязъл на улицата без дрехи. И въпреки това, никой не го забелязваше. Не се чуваха викове „Хей, ти“, нито „Това е той!“. Той беше просто още едно лице в тълпата. Чувството беше ново и странно. Досега не му се беше случвало да ползва собствената си личност.

Отбеляза случая като си купи Указател на улиците от Гилдията на търговците и си взе кафе и сандвич с бекон, докато прелистваше страниците с мазен пръст. Прегледа списъка с баровете, но не откри, каквото търсеше. Намери го в списъка с фризьорски салони и се ухили доволно, задето се беше оказал прав.

В указателя се споменаваше също за „Обмяна на топлийки При Дейв“. Намираше се в Кукличките, натикан в алея между дом за спазарена нежност и салон за масажи. Там се купуваха и продаваха топлийки от любители на топлийките.

Влаго си довърши кафето с израз на лицето, който онези, които го познаваха добре — група, толкова ексклузивна, че на практика не включваше никого — биха разпознали като признак на зараждащ се план. В крайна сметка всичко се свеждаше до хората. Явно щеше да му се наложи да се задържи тук известно време, поне можеше да направи престоя си по приятен.

Разходи се до своеобразния „Дом на Акуфилията!!!“

Беше като да прекрачиш през обикновена врата и да неочаквано да се окажеш в съвсем друг свят. Дюкянът на Дейв за обмен на топлийки беше от този тип, където собственикът познава всичките си клиенти по име. Беше изумителен нов свят. Светът на топлийките. Това беше хоби, което можеше да запълни цял един живот. Влаго беше наясно по този въпрос, защото вложи един долар в изданието „Топлийки“ на Дж. Лануго Кукумяв, очевидно последна дума в тази област. Всеки си има своите особености, Влаго беше напълно наясно с това. Но някак не се чувстваше на място сред хора, които при вида на плакат със знойна красавица, по-скоро ще се загледат по топлийките, с които е закачен плакатът. Някои от клиентите, прелистващи съдържанието на рафтовете (Недоизтеглени, Двуостри върхове и Дефекти, Топлийките на Юбервалд и Генуа, Първи стъпки с топлийките, Приключения в Акуфилия…) и разглеждащи жадно топлийките, изложени зад стъклена витрина, изглеждаха толкова сериозни и концентрирани, че погледът им плашеше Влаго. Всички те бяха мъже. Явно страстта към топлийките не беше естествено присъща на жените.

Той откри Абсолютни топлийки на най-долния рафт. Беше замазано домашно издание, шрифтът беше дребен и гъсто отпечатан, а на текста му липсваха такива глезотии като отделни абзаци и, в повечето случаи, препинателни знаци. Явно дори запетаята беше хвърлила един поглед на лицето на Станли и беше решила да не го тревожи излишно.

Когато Влаго постави малкото списание на тезгяха пред собственика на магазина, грамаден брадат мъж с коса на сплъстени расти, топлийка промушена през носа, бирен корем, който можеше да се разпредели спокойно между трима души и татуировка на бицепса „Смърт или топлийки“, той го вдигна и пренебрежително го пусна обратно.

— Сигурен ли сте, че точно това искате? — попита той. — Имаме Месечник на топлийките, Нови топлийки, Практически топлийки, Модерни топлийки, Топлийки екстра, Международни топлийки, Говорещи топлийки, Светът на топлийките, Световни топлийки, Игли за шапки… — Вниманието на Влаго се отклони, но той възвърна концентрацията си навреме, за да чуе остатъка. — … Акуфил Дайджест, Екстремални Топлийки, Щифт! — това е от Юбервалд, отлично е, ако събирате чуждестранни топлийки, Топлийки за начинаещи — това включва по една нова топлийка всяка седмица, Топлийки Таймс и — тук грамадният мъж намигна — Топлийки от задните улици.

— Да, забелязах го това последното — каза Влаго. — Съдържаше доста снимки на млади дами, облечени в кожа.

— Вярно, сър. Но все пак, повечето то тях държат топлийки. Значи все пак сте се спрели на Абсолютни топлийки? — добави той, явно решен да даде на заблудения клиент последна възможност да промени глупавия си избор.

— Да — потвърди Влаго. — Защо, какво не му е наред?

— А, не, нищо му няма. Съвсем си е наред — Дейв замислено почеса масивния си стомах. — Само дето редакторът е малко… малко…

— Малко какво? — подкани го Влаго.

— Ами, изглежда е малко смахнат на тема топлийки, да ви кажа честно.

Влаго се огледа многозначително.

— Нима? — попита той.

 

 

Влаго седна в едно кафе недалеч от магазина и прелисти списанието. Едно от уменията, необходими за досегашния му начин на живот, беше способността да научи точно колкото е нужно, по който и да било въпрос, така че да звучи като истински специалист. Поне пред други лаици. Малко по-късно той се върна в магазина.

Всички си имаха своите слабости. Най-често това беше алчността. Тя беше изпитано и надеждно средство и щеше да му послужи чудесно с Грош. Той отчаяно жадуваше повишение, по погледа му си личеше. Достатъчно беше да откриеш слабостта на човек и после нещата с него вървят по мед и масло.

Станли от своя страна… той беше толкова лесен.

Когато Влаго се върна, Големия Дейв разглеждаше една топлийка под микроскоп. Най-натовареното време за пазаруване на топлийки трябва вече да преминаваше, защото из магазина все още се въртяха само неколцина клиенти, които попиваха с жадни погледи топлийките във витрината или прехвърляха изданията по рафтовете.

Влаго се приближи несигурно до тезгяха и се прокашля.

— Да, сър? — Големия Дейв вдигна поглед от заниманието си. — Върнахте се, а? Влизат ви под кожата, нали? Харесахте ли си нещо?

— Пакет предварително перфорирана хартия за топлийки и кесийка късметчета от десет пенса, моля — каза Влаго на висок глас. Другите клиенти му хвърлиха бърз поглед, докато Дейв му подаваше покупките и после се върнаха към собствените си занимания.

Влаго се наведе напред.

— Чудех се — прошепна той дрезгаво. — Дали ви се намира нещо… нали разбирате… по-остро?

Юначагата го изгледа безизразно.

— Т.е. как по-остро? — попита той.

— Ами, нали знаете — измънка Влаго и си прочисти гърлото. — По-… наострено.

Звънчето над вратата дрънна, когато и последният клиент, наситил се на топлийки за един ден, напусна магазина. Дейв погледна след него, а после върна погледа си към Влаго.

— Явно господинът е познавач? — попита той и намигна.

— Проявявам сериозен интерес — отвърна Влаго. — Повечето от образците тук са, ами…

— Не се занимавам с пирони — каза Дейв остро. — Нямат работа в моя магазин! Все пак си имам репутация! Тук идват и малки деца, да знаете!

— О, не! Само топлийки, нищо друго не търся — бързо го увери Влаго.

— Добре — Дейв видимо се отпусна. — Току виж ми се намерило едно-друго за истинския ценител — той кимна към завесата от мъниста в дъното на магазина. — Не мога да изложа всичко, нали разбирате, не и при тия младоци дето се навъртат тук…

Влаго го последва през потракващата завеса в претрупана задна стаичка, където Дейв, след като хвърли няколко конспирателни погледа наоколо, извади малка черна кутийка от един рафт и я отвори под носа на Влаго.

— Такова нещо не се среща всеки ден, а? — каза Дейв.

О, боже, това е топлийка, помисли си Влаго, но на глас каза „Уау“, с тон, в който беше вложил отлично усвоена истинска изненада.

Няколко минути по-късно той излезе от магазина, като подтисна желанието да си вдигне яката. Това беше проблемът с някои видове лудост. Никога не знаеш кога ще те поразят. Все пак, той току-що беше похарчил 70 долара за една проклета топлийка!

Той се вгледа в малките пакети, които държеше и въздъхна. Докато внимателно ги прибираше в джоба на сакото си, напипа нещо хартиено.

О, да, онова З.С.Л.Ц. писмо. Тъкмо се канеше да го натика обратно, когато погледът му попадна на древната улична табела отсреща: Ул. Дървеняк. И докато оглеждаше наоколо, той също забеляза надписа върху първия дюкян на тясната уличка:

№1а Паркър и Синве

Зарзватчии

високкачествени плодове и зелчуци

Е, ами защо пък да не го достави? Ха! Все пак, той беше пощенският началник, нали така? Какво толкова можеше да се случи?

Той се вмъкна в магазина. Вътре имаше едра клиентка с внушителни космати брадавици, а мъж на средна възраст се беше заел да обогати живота й с помощта на връзка моркови или може би бяха морк’ви.

— Г-н Антимони Паркър? — попита Влаго натъртено.

— Ей с’гичка ш’ ви обърна внимание, гос’ине, нека само… — започна мъжът.

— Искам само да знам дали вие сте г-н Антимони Паркър, това е всичко — повтори Влаго.

Жената се обърна и хвърли изпепеляващ поглед на натрапника, но Влаго й отвърна с толкова светнал израз, че тя се изчерви и очевидно съжали, че днес беше пропуснала да си сложи грим.

— Туй е тате — отвърна зарзаватчията. — Той е отзад, бори се т’вар проблемно зеле…

— Това е за него — прекъсна го Влаго. — Пощенска доставка — той остави писмото на тезгяха и бързо си излезе.

Продавачът и клиентката едновременно се втренчиха в розовия плик.

— З.С.Л.Ц.? — произнесе г-н Паркър.

— О, това ме връща толкова години назад, г-н Паркър — каза жената. — По мое време запечатвахме с тези инициали писмата до нашите ухажори. Не сте ли получавали такова? Запечатано С Любяща Целувка. Освен това имаше и други съкращения като Л.А.Н.К.Р. и… — тя понижи глас и се изкикоти — и К.Л.А.Т.Ч., естествено, помните ли?

— Требе да съм ги пр’пуснал, Гос’жо Снажна — сухо отвърна зарзаватчията. — И ако туй значи, че млади м’же пращат на тате роз’ви писма, с мляск’ници по тях, по-добре, че съм ги пр’пуснал. Ам’ че времена са настанали, а? — той се обърна и се провикна. — Тате!

 

 

Това можеше да мине за добро дело, помисли си Влаго. Във всеки случай беше дело. Явно г-н Паркър беше съумял да се сдобие с известно количество синове, или поне един, по един или друг начин. И все пак струваше му се… странно да мисли за всички онези писма натрупани в старата сграда. Представяше си ги като отделни пакетирани исторически епизоди. Ако ги доставиш, историята поема в една посока. Но ако ги изпуснеш в пукнатините между дъските на пода, тръгва съвсем на обратно.

Ха. Той поклати глава. Като че ли пък един незначителен избор направен от някой дребен човечец би имал кой знае какво значение! Историята не би трябвало да се поддава на такива слаби влияния. В крайна сметка, всичко си идваше на мястото, нали? Беше сигурен, че беше чел някъде нещо по въпроса. Ако това не беше вярно, никой никога нямаше да се престраши да направи, каквото и да било.

Той стоеше насред малък площад, където се събираха осем улици и реши да се прибере по Пазарната. Беше не по-лош маршрут от всеки друг.

 

 

След като се увери, че и Станли, и големът са заети с планините от писма, г-н Грош бавно затътри крака през лабиринта от коридори. Купчините писма се извисяваха толкова нагоре и бяха натрупани толкова плътно, че той с мъка се промъкваше между тях, но накрая стигна до шахтата на стария хидравличен асансьор, отдавна престанал да функционира. И шахтата беше запълнена с писма.

Стълбата за поддръжка на асансьора обаче не беше затрупана и стигаше чак до покрива. Естествено до покрива можеше да се стигне и по външната противопожарна стълба, но тя беше именно външна, а Грош изобщо не гореше от желание да излиза навън. Той обитаваше пощенската станция като много малък охлюв, живеещ в много голяма черупка. Беше свикнал със сумрака.

Сега, бавно и болезнено, с несигурни стъпки, той изкачи етажите, затрупани с поща, и отвори капака в тавана на върха на стълбата.

Той примигна и потрепери срещу необичайната за него слънчева светлина и се измъкна на равния покрив.

Това изобщо не му се нравеше, но нямаше голям избор. Вярно, че Станли ядеше, колкото мишка, а самият Грош оцеляваше на чай и бисквити, но всичко струваше пари — дори ако успееш да обереш остатъците по пазара, тъкмо преди да са затворили навсякъде. А те бяха престанали да получават заплатите си по някое време преди няколко десетилетия. Грош се страхуваше да отиде до Двореца и да попита за причината. Опасяваше се, че ако поиска пари, ще го уволнят. Затова беше решил да даде под наем стария гълъбарник. В това нямаше нищо лошо. Всички пощенски гълъби се бяха присъединили към дивите си побратими преди години, а кой би се отказал от свястна барака в този град, даже и в нея да понамирисва. Имаше си външна противопожарна стълба и изобщо. Беше направо лукс в сравнение с някои жилища в този град.

А и наемателите твърдяха, че миризмата не им пречи. Бяха казали, че са любители на гълъби. Грош не беше сигурен с какво се занимават редовите любители на гълъби, но явно им беше нужна малка семафорна кула, за да се любуват пълноценно. Така или иначе, единственото, което го вълнуваше, беше, че си плащат редовно.

Той заобиколи големия контейнер, събиращ дъждовна вода за излезлия от строя асансьор, промъкна се покрай издатините на покрива до бараката и почука леко на вратата.

— Аз съм момчета. За наема — каза той.

Вратата се отвори и той дочу откъслечна фраза от разговор:

— … връзките няма да издържат повече от тридесет секунди…

— О, г-н Грош, моля, заповядайте — покани го мъжът, който беше отворил. Това беше г-н Карлтън, този, чиято брада би била достойна и за джудже или дори за две джуджета. Той изглежда беше по-малко смахнат от другите двама, но това не беше особено трудно.

Грош свали шапка.

— Дошъл съм за наема — повтори той, хвърляйки поглед покрай домакина си. — А имам и да ви казвам нещо — имаме си нов пощенски началник. Няма да е лошо да сте по-предпазливи за известно време… ако ме разбирате, нали?

— Този колко ли ще изкара? — обади се един от мъжете, който, седнал на пода, работеше по голям метален цилиндър, запълнен с, както се стори на г-н Грош, много сложен часовников механизъм. — До събота ще сте го метнали от покрива вероятно?

— Ама моля ви се, г-н Уинтън, няма нужда така да се шегувате с мен — отговори Грош нервно. — Като минат няколко седмици и новият началник се установи, аз някак… ще му намекна за вас, става ли? А иначе гълъбите ви наред ли са? — Той се огледа из бараката. Виждаше се само един гълъб, свит в ъгъл високо над главите им.

— В момента се упражняват навън — обясни г-н Уинтън.

— А, ами, добре тогава — каза Грош.

— В интерес на истината, в момента повече ни вълнуват кълвачите — продължи Уинтън. После измъкна огънат метален прът от цилиндъра и се обърна към другия мъж: — виждаш ли, Алекс, казах ти че е огънат и две предавки са напълно оголени…

— Кълвачи — учуди се Грош.

Усети как обстановката в стаята внезапно изстина, сякаш беше изтърсил нещо нередно.

— Точно така, кълвачи — обади се трети глас.

— Кълвачи, г-н Емъри?

Третият любител на гълъби винаги леко изнервяше Грош. Очите му постоянно шареха, сякаш не искаше да изпуска нищо от поглед. И все държеше някаква тръба, от която се виеше дим или някаква друга неясна джаджа. Всъщност, те и тримата явно много се вълнуваха от тръби и зъбчати колела. А в същото време Грош нямаше спомен да ги е виждал реално да се занимават с гълъби. Той нямаше представа как точно човек се любува на гълъбите, но все си мислеше, че това би било трудно от разстояние.

— Да, кълвачи — потвърди мъжът, докато тръбата в ръката му си промени цвета от червено в синьо. — Защото… — той спря и се замисли за момент, — проверяваме дали кълвачите могат да се научат да изтракват съобщенията, които пращаме по тях, когато пристигнат на място. Те може да се окажат много по-добри вестоносци от гълъбите.

— Как така? — попита Грош.

Г-н Емъри се вторачи в света като цяло за момент.

— Защото… те могат да доставят съобщения на тъмно? — каза той колебливо.

— Отлична работа — измърмори мъжът, разглобяващ цилиндъра.

— А, ясно, разбирам, това може да е направо животоспасяващо — съгласи се Грош. — Само дето не виждам как ще бие семафорните кули!

— Това се опитваме да разберем — каза Уинтън.

— Но ще сме ви много благодарни да не споменавате за това на никого — бързо добави Карлтън. — Ето ви трите долара, г-н Грош. Просто не искаме други хора да ни отмъкнат идеите.

— Думица няма да кажа, момчета — увери ги Грош. — Хич не се тревожете, можете да разчитате на стария Грош.

Карлтън държеше вратата отворена.

— Знаем, че можем да ви имаме доверие. Довиждане, г-н Грош.

Грош чу врата да се затръшва след него, докато се промъкваше обратно по покрива. Вътре в бараката изглежда бяха подхванали спор, той дочу някой да казва:

— Защо ти трябваше да му се обясняваш?

Това беше обидно, да се съмняват в неговата благонадеждност. Докато внимателно се спускаше по дългата стълба той се зачуди дали не трябваше да им спомене, че кълвачите не летят по тъмно. Странно беше, че такива умни глави като тях бяха пропуснали тоя очевиден недостатък. Явно, помисли си той, момците са леко наивни.

 

 

Тридесетина метра по-ниско и около четвърт миля встрани по права линия от птичи поглед (да речем погледа на кълвача денем), Влаго следваше съдбата си.

Точно в момента тя го водеше през район, какъвто всеки човек, купуващ ново жилище, се надява да избегне, но който неизбежно се оказва на един хвърлей от всеки лъскав тузарски квартал. Стените бяха покрити с графити и навсякъде се въргаляха боклуци. Не че те липсваха в останалите части от града, но другаде боклукът беше малко по-добро качество, а графитите бяха изписани почти без правописни грешки. Цялото място просто плачеше за някаква радикална промяна. Каквато, например, може да осигури крайно опустошителен пожар.

И тогава го видя. Беше едно от онези безнадеждни магазинчета, чиито собственици цял живот развиват мащабни бизнес операции от типа на „Тотална Разпродажба!!! на чорапи с две пети, чорапогащници с три крачола и ризи с един ръкав, дълги метър и половина“. Вместо стъкло, витрината беше покрита с дървена плоскост, а над нея, почти напълно покрит с графити, се забелязваше надпис Съюз на Големите

Влаго бутна вратата навътре, под краката му изхрущя стъкло. Отвътре го посрещна глас:

— Дръж си ръцете, така че да ги виждам, господинчо!

Той внимателно вдигна ръце като се взираше в сумрака. Срещу себе си определено забеляза арбалет в ръцете на неясна фигура. Оскъдната светлина, която проникваше покрай дъските на витрината, блещукаше по върха на стрелата.

— О — обади се гласът в мрака, явно леко раздразнен, че новодошлият не му е дал реален повод да го отстреля. — Ще ме прощавате. Просто снощи имахме посетители.

— Прозорецът? — съобрази Влаго.

— Случва се поне веднъж месечно. Тъкмо разчиствах — чу се изсъскване на кибритена клечка и лампа освети помещението. — Обикновено не се престрашават да нападнат самите големи, не и сега, когато част от тях са свободни. Но стъклото не оказва съпротива.

Светлината на лампата се усили и освети висока жена с впита сива вълнена рокля и катранено черна коса, прибрана в малък кок на врата толкова стегнато, все едно беше нарисувана на главата й. Очите й изглеждаха леко зачервени, сякаш беше плакала.

— Имате късмет, че ме хванахте тук. Обикновено идвам само да се уверя, че нищо не липсва. Вие продавате ли или наемате? Вече може да си свалите ръцете — добави тя като остави арбалета под тезгяха.

— Да продавам или наемам? — попита Влаго, докато внимателно отпускаше ръце.

— Големи — каза тя отчетливо, все едно обясняваше на някой невменяем. — Това е Съюзът на Го-ле-ми-те. Можете да ни продадете или да наемете го-лем. Искате ли да продадете или да наемете го-лем?

— Нито едното — също той отчетливо отвърна Влаго. — Имам си го-лем. Т.е. имам голем на служба при мен.

— Така ли? Къде — попита жената. — Впрочем, няма да е лошо да позабързаме разговора.

— В пощенската станция.

— А, Помпа 19 — възкликна жената. — Той беше казал, че са му дали държавна служба.

— Ние го наричаме Господин Помпа — каза Влаго поучително.

— Сериозно? И това предполагам ви кара да се чувствате крайно великодушен и ужасно горд от своята толерантност?

— Моля? Какво? — Влаго не беше сигурен, но му се струваше, че, зад смръщеното си лице тя откровено се забавлява за негова сметка.

Жената въздъхна.

— Съжалявам. Тази сутрин съм малко раздразнителна. Което е нормално, ако някой реши да ти украси бюрото с произволна тухла. Нека просто приемем, че техният мироглед се различава от вашия. Големите изпитват чувства, по свой си начин, но те са доста различни от нашите. Както и да е… какво все пак мога да направя за вас, господин…?

— Фон Мустак — каза Влаго и добави. — Влаго фон Мустак — просто за да приключи с неловката част наведнъж. Но жената дори не се усмихна.

— Мустак, малко градче близо до Юбервалд — тя вдигна тухлата лежаща сред натрошеното стъкло по бюрото й, огледа я критично, обърна се към древния архивен шкаф и архивира тухлата под буква Т. — Главният му износ са неговите породисти кучета. Вторият му по важност износ е бирата, освен през двете седмици на Бирфеста, когато предполагам вторият му по важност износ е… ами, отпадъка от консумираната бира.

— Нямам представа. Напуснахме го, когато бях съвсем малък — каза Влаго. — За мен си е просто забавно име.

— Някой път трябва да пробвате с Прелест Дивна Добродуш — каза жената.

— А. Ето в това име няма нищо забавно — заяви Влаго.

— Абсолютно — потвърди Прелест Дивна Добродуш. — Аз самата нямам абсолютно никакво чувство за хумор. Е, сега след като приключихме с обичайните формалности, какво точно търсите тук?

— Ами вижте, Ветинари така да се каже ми натресе г-н… Помпа 19 като асистент, но аз не съм сигурен как да се отнасям с… — Влаго се надяваше жената да му намекне какво е политически коректното местоимение тук и накрая се престраши да каже: — него.

— Ха, ами, просто се отнасяйте с него нормално.

— Имате предвид нормално за човешко същество или нормално за теракотена фигура, в която гори огън отвътре?

Влаго гледаше изумено, докато Прелест Дивна Добродуш извади пакет цигари от чекмедже на бюрото си и запали една. Тя изтълкува погледа му погрешно и му предложи пакета.

— Не, благодаря — той отклони предложението. С изключение на някоя и друга старица с лула, за първи път виждаше жена да пуши. Беше някак… странно привлекателно. Особено след като се оказа, че тя пуши цигарата си, сякаш й има зъб — вдишваше дима настървено и го издухваше почти веднага.

— Тая работа сериозно ви притеснява, а? — попита тя.

Мадам Добродуш държеше цигарата си на височината на рамото, а левият и лакът почиваше върху дясната длан. Изобщо от Прелест Дивна Добродуш се излъчваше отчетливото впечатление, че едва удържа гнева, който я изпълва от глава до пети.

— Да, т.е. имам предвид… — опита се да обясни Влаго.

— Ха! Точно като с кампанията за Равен ръст и всички ония снизходителни приказки за джуджетата, как не трябвало да се ползват изрази като „дребна работа“ и „чувствам се една педя висок“. Големите не се тормозят от въпроси като „кой съм аз и защо съм тук“, ясно? Защото те си знаят. Те са създадени да бъдат инструменти, нечия собственост, да работят. Работата заема цялото им внимание. Може да се каже, че те се отъждествяват с работата си. И не ги мъчат никакви екзистенциални кризи.

Мадам Добродуш дръпна и издуха дима нервно.

— И после се появяват разни идиоти, които ги наричат „глинени личности“ и „г-н Гаечен ключ“ и прочее глупости, които те намират доста странни. Те разбират идеята за свободната воля. Но също разбират, че са лишени от нея. Имайте предвид обаче, че когато един голем добие собствеността върху самия себе си, нещата стават съвсем различни.

— Собственост? Как един предмет притежава самия себе си? — попита Влаго. — Вие казахте, че те са…

— Натрупват спестявания и се откупуват, естествено! Пълната собственост е единствената свобода, която е приемлива за тях. Всъщност нещата се получават така — свободните големи поддържат Съюза, Съюзът купува други големи, когато може, а после купените големи се откупуват от Съюза по себестойност. Не е лош механизъм. Свободните големи работят срещу заплащане 24 часа на ден, осем дни в седмицата и стават все повече и повече. Те не се хранят, не спят, не се нуждаят от дрехи и не възприемат идеята за свободно време. От време на време им трябва по някоя туба керамичен цимент, но той не струва кой знае колко. Всеки месец успяват да купят все повече големи, а също плащат моята заплата и безбожния наем, който собственикът на тая дупка им взема, само защото знае, че си има работа с големи. Понеже те никога не се оплакват и винаги плащат, колкото им поискат. Толкова са търпеливи, че могат да те изкарат от кожата ти.

Керамичен цимент, помисли си Влаго. Реши, че трябва да запомни това, в случай, че се окаже полезно след време, но се оказа изключително трудно да отклони вниманието си от обсебващия факт, че някои жени изглеждат великолепно в съвсем обикновени рокли.

— Но те няма как да бъдат повредени, нали така? — той все пак успя да скалъпи цяло изречение.

— Естествено, че може да се повредят! Ковашки чук, стоварен на правилното място, може да им разкаже играта. Ако големът е нечия собственост, ще си стои кротко, докато го размазват, но откупените големи имат право да се защитават. И ако някой, тежащ цял тон, посегне да вземе чука от ръцете ти, най-добре веднага да му го отстъпиш.

— Мисля, че на г-н Помпа му е позволено да удря хора — каза Влаго.

— Възможно е. Мнозина от свободните не са съгласни, но други казват, че от инструмента не може да се търси отговорност за това как го използват — обясни мадам Добродуш. — Това им е основна тема за разговор. Обсъждат я с дни.

Влаго не забеляза никакви пръстени по ръцете й. Що за привлекателно момиче ще се хване да работи за един куп глинени хора?

— Всичко това е крайно интересно — каза той. — Как мога да науча повече?

— Имаме брошура — каза, почти-със-сигурност-госпожица Добродуш. Дръпна едно чекмедже и сложи малка книжка на бюрото. — Струва пет пенса.

Заглавието й беше Обикновена глина.

Влаго извади един долар.

— Задръжте рестото — каза той на жената.

— Не! — възрази г-ца Добродуш, докато ровичкаше за монети в чекмеджето. — Не прочетохте ли надписа над вратата?

— Да, пише „Да строшим грънците“ — каза Влаго.

Г-ца Добродуш вдигна ръка към челото си с явно раздразнение.

— О, да, бояджията още не го е покрил. Но под него има друг надпис. Пише го и на гърба на брошурата.

Влаго разгледа неразбираемите заврънкулки.

— Написано е на един от техните езици — поясни тя. — Те са много… мистични. Твърди се, че на този език говорят ангелите. Означава „Ако сам не си помогнеш, никой друг няма да го направи“. Те болезнено държат на своята независимост. Представа си нямате.

Влаго си помисли, че усеща възхищение в гласа й. Уха. А също си помисли… ангели?

— Ами, благодаря ви за всичко — каза Влаго. — Сега най-добре да тръгвам. Аз определено… ами, благодаря ви, наистина.

— Каква длъжност заемате в пощенската станция г-н фон Мустак — попита жената, докато му държеше вратата отворена.

— Наричайте ме Влаго — каза Влаго и усети как скритата му личност потръпва. — Аз съм новият пощенски началник.

— Сериозно? — възкликна г-ца Добродуш. — Тогава много се радвам, че Помпа 19 е с вас. Доколкото чувах, последните няколко пощенски началници не са се задържали дълго.

— Мисля, че и аз чух нещо по въпроса — потвърди Влаго с усмивка. — Явно нещата никак не са били приятни в ония времена.

Г-ца Добродуш сбърчи чело.

— Ония времена? — попита тя. — Миналият месец за вас е „ония времена“?

 

 

Лорд Ветинари беше вперил поглед през прозореца. Някога офисът му имаше чудесен изглед към града. На практика изгледът не се беше променил, но сега върху покривите на сградите беше изникнала джунгла от семафорни кули, мигащи и блещукащи под слънцето. Върху старата дворцова могила отвъд реката беше монтирана голяма терминална кула, която представляваше единият край на Главната Линия, простираща се на повече от две хиляди мили през континента чак до Генуа. Семафорът на върха на кулата хвърляше ярки отблясъци.

Беше истинско удоволствие да наблюдава този равномерен поток, който беше вдъхнал нов живот на занаятите, търговията и дипломацията. Удоволствието беше още по-голямо благодарение на множеството чиновници, които умело дешифрираха съобщенията. Черно-бели през деня, редуващи се светли и тъмни интервали през нощта, клапите спираха само при мъгла и снеговалеж.

Поне така беше до преди няколко месеца. Той въздъхна и се върна на бюрото си.

Там го чакаше отворена папка. Тя съдържаше доклад от Ваймс — Командирът на Градската стража, изпълнен с множество удивителни. Имаше също и по-сдържан доклад от чиновник Алфред и лорд Ветинари беше заградил частта, озаглавена „Светкавичното Гну“.

На вратата леко се почука и чиновник Дръмнот се вмъкна в кабинета като призрак.

— Господата от Компанията на Главната семафорна линия са тук, сър — каза той и сложи пред Ветинари няколко листа хартия със ситно изписани неразбираеми символи.

Ветинари хвърли кос поглед на стенограмите.

— Неангажиращи леки разговори? — попита той.

— Да, милорд. Сякаш умишлено неангажиращи. Но съм убеден, че краят на слуховата тръба е отлично прикрит в мазилката. Замаскиран е крайно хитро в рога на изобилието на един златен херувим. Чиновник Браян твърди, че така се чува много по-ясно, а и тръбата може да се извърти към всеки…

— Тези мъже не са глупави, Дръмнот. Поне не всичките. Не им е нужно да виждат тръбата, за да са наясно, че чуваме всяка дума. Намери ли досиетата?

За момент бледото лице на Дръмнот се изкриви в болезнената физиономия на човек, принуден да предаде най-висшите принципи на архивирането.

— В известен смисъл, милорд. В действителност нямаме нищо съществено, свързано с което и да е от тези твърдения, наистина нямаме. Организирахме Генерален разбор в Дългата галерия, за да се опитаме да свържем наличната информация, но, уви, имаме само слухове. Има… намеци тук и там, но ни трябва нещо далеч по-конкретно…

— Ще имаме тази възможност — увери го Ветинари.

Да бъдеш абсолютен диктатор в наши дни далеч не беше толкова лесно, колкото хората смятаха. Не и ако в плановете на диктатора влизаше намерението абсолютно да владее хората и в бъдеще. Имаше тънки моменти. Естествено диктаторът може да нареди разни хора да бъдат измъкнати от дома им насила и натикани в тъмница без съд и присъда, но да се прекалява с това беше чиста липса на стил и можеше да се превърне в опасен навик. Опасен за здравето на диктатора навик. Според Ветинари благоразумният тиранин имаше много по-тежка задача пред себе си в сравнение с владетеля дошъл на власт по волята на такава идиотска система като демокрацията, служеща само да пълни гушите на народни избраници. Демократично избраните управници поне можеха да кажат на хората, че вината за избора си е тяхна.

— … при обичайни обстоятелства към този момент все още бихме се въздържали да открием отделни досиета — каза Дръмнот с изстрадал глас. — Едва тепърва започваме да ги забелязваме в ежедневните доклади…

— Твоята загриженост, както винаги е похвална — прекъсна го Ветинари. — Виждам обаче, че въпреки това вече си приготвил няколко папки.

— Да, господарю. Наложи се да ги подплатя с няколко копия от анализа на чиновник Харолд относно отглеждането на свине в Генуа, за да изглеждат по-обемни, сър — Дръмнот предаде папките с трагично изражение. Очевидно умишленото погрешно архивиране танцуваше направо върху оголените нерви на бюрократичната му душица.

— Много добре — каза Ветинари и ги остави на бюрото си. После извади друга някаква папка от чекмеджето си и покри с нея малката купчинка досиета. — Сега, моля те, покани нашите посетители при мен.

— С тях е г-н Въртел, милорд — уведоми го чиновникът.

Ветинари разтегли устни в безрадостна усмивка.

— Каква изненада.

— Както и господин Грабльо Злат — добави Дръмнот като наблюдаваше Ветинари напрегнато.

— Ама разбира се — потвърди той.

Когато няколко минути по-късно финансистите влязоха в стаята, конферентната маса в единия й край беше съвършено разчистена с изключение на сноп листи за писане и купчинката папки. Самият Ветинари отново се беше изправил пред прозореца.

— А, господа. Много мило от ваша страна да приемете поканата ми за този малък разговор — подхвана той. — Тъкмо се наслаждавах на гледката.

Той се извъртя рязко и се намери срещу редица объркани лица. Само две от тях не споделяха този израз. Едното беше сивкаво и принадлежеше на г-н Въртел — най-именитият, най-скъпо платеният и със сигурност най-старият адвокат в града. Той беше зомби вече дълги години, но явно преходът между живот и неживот не се беше отразил съществено на заниманията му. Другото лице принадлежеше на едноок мъж — над едното му око минаваше черна превръзка — и беше разтеглено в хищна усмивка.

— Крайно обнадеждаващо е да видя, че семафорите отново работят — каза Ветинари, като пренебрегна последното лице. — Вчера, струва ми се, бяха извън строя цял ден. Тъкмо си мислех, че е срамота, след като Главната Линия е от такова голямо значение за всички нас, да бъде единствена по рода си. С огромно съжаление научих, че поддръжниците на Новата Линия са претърпели неуспех, което естествено означава, че Главната Линия остава да работи съвсем сама в пълния си блясък и слава, а вашата компания, господа, се лишава от всякаква конкуренция. О, но къде ми е умът, моля, седнете.

Той отправи топла усмивка към г-н Въртел, докато сам сядаше.

— Опасявам се, че нямам чест да познавам всички тези господа.

Г-н Въртел въздъхна.

— Ваша светлост, нека ви представя г-н Зеленхай-Вер от Анкх-Сто Съдружници, който е ковчежник на Компанията на Главната Линия, г-н Орешко от Холдинги Сто Лат, г-н Нахал от Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка, г-н Скатавка от Анкх Фючърс (Финансови съветници) и г-н Злат…

— … представляващ само и единствено себе си — благо довърши едноокият.

— А, г-н Грабльо Злат — каза Ветинари вперил поглед директно в събеседника си. — Толкова ми е… драго, че най-после се срещаме.

— Ваша светлост не посещава моите партита — обясни Злат.

— За което искрено съжалявам. Държавните дела отнемат почти цялото ми време — отговори му Ветинари рязко.

— Всеки трябва да отделя време за развлечения, господарю. Както е известно, работохолиците са истински сухари.

Неколцина от присъстващите затаиха дъх при тези думи, но Ветинари изглеждаше напълно равнодушен.

— Интересно — отбеляза той.

Той прелисти папките пред себе си и отвори една.

— Моите служители събраха някои бележки за днешната ни среща, изцяло от обществено достъпната информация на разположение във Входната кула — обърна се той към адвоката. — Например относно директорските постове. Аз, естествено, не съм запознат с тайнственият свят на финансите, но, доколкото разбирам, някои от вашите клиенти работят, така да се каже, един за друг?

— Така е, господарю — потвърди Въртел.

— Това обичайно ли е?

— Напълно е нормално лица, експерти в определени области, да участват в Съвета на директорите на няколко различни компании, ваша светлост.

— Дори ако някои от тези компании се конкурират по между си? — настоя Ветинари.

Около масата изникнаха няколко усмивки и повечето финансисти видимо си отдъхнаха. За тях беше очевидно, че човекът хабер си няма от бизнес дела. Какво ли разбираше той от капитализирана лихва, та той беше получил класическо образование. Но веднага след това господата си припомниха, че домакинът им беше получил образованието си в Гилдията на убийците и усмивките им помръкнаха. Г-н Злат втренчи поглед във Ветинари.

— Има начини — напълно почтени начини, ваша светлост, да се осигури пълна поверителност и да се избегнат конфликти на интереси — увери го Въртел.

— Аха, имате вероятно предвид прилагането на… ммм… политика на стъклените стени?

— Не, господарю, тя е приложима в други случаи. Ваша светлост вероятно има предвид Ахатовата стена — гладко го поправи Въртел. — Този тип организация напълно елиминира опасността от изтичане на информация, в случай че дадено звено на една организация придобие поверителна информация, която би могла да се използва недобросъвестно от друго звено на същата организация за неетично облагодетелстване.

— Това звучи възхитително! На какъв точно принцип работи? — поинтересува се Ветинари.

— Хората се съгласяват да не правят така.

— А? Така значи правят. Прекрасно. Въпреки че някои явно се налага да пазят тази поверителна информация от самите себе си?

— Имаме си Професионален кодекс, ако искате да знаете! — обади се някой.

Всички, освен г-н Въртел, извъртяха поглед към мъжа, който нервно се въртеше на стола си. Г-н Въртел далеч не за първи път се сблъскваше с Ветинари. Всъщност той го беше опознал достатъчно, за да е наясно, че щом патрицият се държи като невеж бюрократ, задаващ невинни въпроси, значи никой не може да си позволи да отклони вниманието си от него и за миг.

— Това е похвално, г-н…? — подхвана Ветинари.

— Криспин Нахал, ваша светлост. И трябва да кажа, че никак не ми харесва тонът, с който ни разпитвате!

За момент изглеждаше, че всички се борят с желанието да се отместят възможно най-далече от него. Г-н Нахал беше млад мъж, не просто с наднормено тегло, а очевидно решен да постави нови стандарти в нормирането на теглото. За своите тридесет години той беше събрал внушителна колекция брадички и сега те всички трепереха в гневен синхрон[1].

— Бих могъл и да сменя тона — увери го лорд Ветинари кротко.

Г-н Нахал огледа колегите си, които всячески се опитваха да внушат идеята, че нямат нищо общо с него.

— Исках само да поясня, че не сме направили нищо нередно — измърмори той. — Това е всичко. Както казах, имаме Професионален кодекс.

— Но моля ви, по никакъв начин не съм намекнал, че намирам делата ви нередни — увери го Ветинари. — Въпреки това ще взема предвид вашата забележка.

Той придърпа лист хартия и записа внимателно с калиграфски почерк „Професионален кодекс“. Отместеният лист хартия разкри етикета на папката под него, на която пишеше „Незаконно присвояване“. Надписът, естествено, беше наобратно за всички останали около масата и, след като очевидно не беше предвиден за техните очи, те всички го прочетоха. Нахал дори завъртя глава, за да го види по-добре.

— Все пак, щом г-н Нахал сам повдигна въпроса за възможните нередности — той удостои младока с бегла усмивка и продължи, — убеден съм, че няма как да сте пропуснали слуховете, според които всички вие заговорничите, за да поддържате цените високи и да елиминирате всяка възможна конкуренция.

Патрицият изговори последната фраза бързо и гладко, подобно на змийски език стрелнал се напред, а след това също тъй бързо добави:

— И, разбира се, налице е мълвата за смъртта младия г-н Добродуш миналия месец.

Ветинари най-после беше пуснал бомбата и ударната вълна отчетливо се усети сред мъжете, събрани около масата. Такъв обрат на разговора не се хареса на никого, но той не беше неочакван за тях.

— Това е подсъдна клевета — заяви Въртел.

— Напротив, г-н Въртел — отвърна Ветинари. — Фактът, че чисто и просто споменавам пред вас за съществуването на такива слухове, далеч не е подсъден, както, убеден съм, ви е известно.

— Никой не може да докаже, че имаме нещо общо с убийството на младежа — сопна се в отговор Нахал.

— А, значи и до вас е достигнало твърдението, че е бил убит — каза Ветинари, докато погледът му се концентрира върху лицето на Грабльо Злат. — Ама как само летят тия слухове…

— Господарю, хората винаги говорят — отбеляза Въртел уморено. — Но фактите сочат, че г-н Добродуш е бил съвсем сам на кулата. Никой друг не се е качвал, нито слизал. Явно осигурителното му въже не е било закрепено към нищо. Било е просто злополука, каквито се случват нерядко. Да, известно ни е, че според слуховете пръстите му били премазани, но при падане от такава височина и при положение, че се е удрял в кулата по пътя надолу, нима това е изненадващо? Уви, Компанията на Главната Линия не е особено популярна сред обществото в момента и затова се разпространяват тези ужасни и неверни твърдения. Както посочи г-н Нахал, няма доказателства, че случилото се е нещо повече от трагичен инцидент. Освен това, ако ми позволите, бих искал да попитам с каква точно цел ни поканихте тук? Клиентите ми са заети хора.

Ветинари се облегна назад и подпря върховете на разперените си пръсти.

— Нека си представим ситуация, в която няколко ентусиазирани и крайно изобретателни мъже успяват да създадат забележителна нова система за комуникации — подхвана Ветинари. — Те разполагат с неизчерпаема находчивост, но това, което им липсва, са пари. В действителност те изобщо не са свикнали да боравят с пари. Ето защо се срещат с някои… хора, които ги свързват с други хора, крайно приятелски настроени хора, които срещу, о, скромните четиридесет процента участие в търговското предприятие, предоставят така нужните финансови средства, а също топли бащински напътствия и услугите на много, много добра счетоводна фирма. Нещата потръгват и скоро пари хвърчат във всички посоки, но някак става ясно, че все още не са постигнали финансова стабилност, както са смятали, и на практика им трябват повече пари. Естествено, уверяват ги, че това не е голяма работа, защото тази идея е истинска златна мина и ще ги направи всички много богати, така че какво значение има, че ще припишат на съдружниците си още петнадесет процента? Това все пак са само пари, нали така, не са важни, колкото механизма на клапите например. А после внезапно става ясно, че, напротив, парите са изключително важни, на практика, парите са всичко. Изведнъж всичко се обръща с главата надолу, оказва се, че приятелски настроените хора далече не са им приятели, а множеството документи, които новите им, постоянно усмихнати партньори, са ги посъветвали да подпишат набързо всъщност означават, че те не притежават нищо, съвсем нищо — нито патенти, нито материални активи. Не притежават дори собствените си идеи, нито дори евентуалните идеи, които може да са им хрумнали в последствие. И въпреки това, някак си, те все още дължат пари. Така че някои от тях бягат и се крият, други се опитват да се борят, което е абсолютна глупост, защото се оказва, че всичко, до последната запетая, е напълно законно. А някои се съгласяват да приемат дребни длъжности в предприятието, понеже все някак трябва да се живее, а и защото, честно казано, предприятието притежава дори сънищата им. Но независимо от всичко това, не е извършено абсолютно нищо незаконно. Просто бизнесът си е бизнес.

Лорд Ветинари отвори очи. Мъжете около масата се бяха втренчили в него.

— Просто размишлявам на глас — каза той. — Не се съмнявам, че според вас управниците няма нужда да се занимават с тези въпроси. Убеден съм, че поне г-н Злат е на това мнение. Не мога обаче да не забележа, че откакто вие придобихте Главната Линия за нищожен процент от реалната й стойност, авариите зачестиха, скоростта на съобщенията намаля, а крайната цена за клиентите се увеличи. Миналата седмица Главната Линия беше извън строя почти три цели дни. Дори със Сто Лат не можехме да се свържем! Това далеч не съответства на девиза „Със скоростта на светлината“, господа!

— Това прекъсване беше за планирана поддръжка… — започна да обяснява Въртел.

— Не, беше за ремонт — сопна му се Ветинари. — При предишното ръководство системата спираше за по един час всеки ден. Тези прекъсвания бяха за поддръжка. Сега просто оставяте кулите работят докато се повредят. Как я мислите, господа?

— При цялото ми уважение, ваша светлост, това не е ваша работа.

Лорд Ветинари се усмихна. За първи път тази сутрин усмивката му изразяваше откровено удоволствие.

— А, г-н Грабльо Злат, чудех се кога ще се включите в разговора. Досега бяхте необичайно тих. Наскоро с огромен интерес прочетох вашата публикация в Таймс. Доколкото разбирам, вие сте страстен поддръжник на свободата. Бяхте използвал думата „тирания“ три пъти и думата „тиранин“ веднъж.

— Спестете ми любезностите, ваша светлост — каза Злат. — Ние притежаваме Линията. Тя е наша собственост. Схващате ли? Собствеността е в основата на свободата. Вярно, клиентите се оплакват от цените и поддръжката, но те винаги мрънкат за такива неща. Каквито и да са цените, клиентите не се отказват от услугите ни. Преди появата на семафорите новините от Генуа пътуваха по цял месец. Сега пристигат тук за ден. Това е магия, достъпна за всеки. Отговорни сме единствено пред акционерите си. Отново, с цялото ми уважение, не и пред вас. Не е ваша работа и ние ще си ръководим бизнеса, както го диктува пазарът. Надявам се няма да се окажем под натиска на ничия тирания. Това все пак е свободен град.

— Такава лоялност трябва дълбоко да ви удовлетворява — съгласи се патрицият. — Но истината е, че клиентите ви все още ползват вашите услуги, само защото нямат избор.

— Напротив — възрази Грабльо Злат спокойно. — Винаги има избор. Ако предпочитат, клиентите могат да си купят кон и да яздят няколко хиляди мили. Или, могат търпеливо да изчакат ние да им пратим съобщенията.

Усмивката на Ветинари озари лицето му, както мълнията озарява буреносен облак.

— Или, могат да изберат да финансират изграждането на друга система — каза той. — Макар да забелязвам, че всяка друга компания, която се е опитала да прокара подобен бизнес напоследък, приключва дейността си доста набързо, понякога при тревожни обстоятелства. Трагични падания от върха на някоя кула и други подобни.

— Колкото и да е трагично, злополуките не са необичайни — каза Въртел сухо.

— Действително, крайно трагично — повтори Ветинари.

Той отново придърпа листа хартия към себе си, с което леко разпиля купчинката папки и посетителите имаха възможност да прочетат още няколко етикета. След това внимателно записа „Крайно трагично“.

— Ами, с това струва ми се се изчерпват моите въпроси — каза им той. — Всъщност причината да ви поканя всички днес е да ви уведомя официално, че, както беше планирано, подновяваме пощенската служба. Реших, че ви дължа това уведомление след като пощата, очевидно, попада във вашия бизнес сектор. Вярвам че неотдавнашната поредица инциденти вече е приключ…

Грабльо Злат се изкиска.

— Извинете, ваша светлост? Добре ли чух? Наистина ли смятате да продължите с този фарс въпреки всичко? Пощенската станция? Когато всички са наясно, че пощата се беше превърнала в допотопна институция, препълнена със самодоволни дебелаци и дебили? Та те едва успяваха да си покрият разходите! Беше пример за най-тежката бюрокрация в действие.

— Вярно е, че не носеха голяма печалба, но правеха по седем доставки на ден в бизнес районите на града — отбеляза Ветинари с глас, студен като морските дълбини.

— Ха! Не и към края — изсмя се Нахал. — Бяха безполезни идиоти!

— Така е. Класически пример на прогнила държавна организация, прахосваща обществени средства — добави Злат.

— Точно така си беше! — продължи Нахал. — Даже се говореше, че ако искаш да се отървеш от нечий труп, можеш да го пуснеш като пощенска пратка и никой повече няма да го види!

— И виждаха ли го? — лорд Ветинари повдигна вежда с учтив интерес.

— Какво да видят?

— Тялото — някой виждаше ли го отново?

Погледът на г-н Нахал внезапно помръкна.

— Ами че аз откъде да знам?

— О, разбирам — сам си отговори Ветинари. — Вие се шегувате. Значи така.

Той поразмеси книжата пред себе си и продължи.

— За съжаление пощата престана да изпълнява ролята си на система за ефективно придвижване на пратки, работеща за общото благо. Много хора се опитаха да я превърнат в златна кокошка и тя рухна, като изгуби пощенския монопол и доста пари. Което вероятно би могло да послужи като урок за всички ни. Както и да е, това е в миналото, а за в бъдеще аз храня голямо доверие към г-н фон Мустак, млад човек, пълен със свежи идеи. Освен това не се замайва от височини, макар да съм почти убеден, че не се кани да се катери по семафорни кули.

— Надявам се, че това насилствено връщане на пощата към живот няма да се окаже воденичен камък върху нашите данъци — каза г-н Въртел.

— Уверявам ви, г-н Въртел, че с изключение на скромната сума, която се наложи да вложим, за да й дадем начален старт, пощенската служба ще продължи да се издържа съвсем сама, точно както е било в началото. Естествено, че не можем да си позволим допълнително да натоварваме хазната. А сега господа, осъзнавам, че отнемам от твърде ценното ви време. Вярвам, че Линията ще се върне към нормалния си ритъм на работа съвсем скоро.

Докато се изправяха, Грабльо Злат се наведе напред и каза:

— Позволете да ви поздравя, ваша светлост.

— Радвам се, че намирате повод да ми изкажете поздравления, г-н Злат — отговори Ветинари. — Може ли да попитам какъв все пак е въпросният повод?

— Това там, милорд — Злат посочи страничната маса, на която беше подреден комплект грубо изсечени каменни късове. — Ако не се лъжа това е оригинална Хнафлбафлснифлуифлтафл дъска? Син камък от Лламедос, струва ми се? Фигурите изглеждат базалтови, а базалтът се дяла адски трудно. Явно е ценна антика.

— Връчи ми я Низшия крал на джуджетата — каза Ветинари. — Действително е много стара.

— И, както виждам, в момента имате започната партия. Вие навярно играете с джуджетата?

— Да, играя срещу стар приятел от Юбервалд, с когото си разменяме ходовете по семафорите — потвърди Ветинари. — За мой късмет прекъсването вчера ми осигури допълнителен ден да обмисля следващия си ход.

Те се спогледаха. Грабльо Злат се разсмя от сърце, Ветинари си позволи да се усмихне. Останалите мъже в стаята, които отчаяно се нуждаеха да освободят напрежението, също се засмяха. Сякаш това потвърждаваше, че ето на, те всички са добри приятели, кажи-речи колеги и никого не го очаква нищо лошо.

Смехът затихна неловко. Злат и Ветинари продължаваха да се усмихват и да се взират един в друг.

— Двамата с вас трябва да играем някой път — предложи Злат. — Самият аз имам нелоша дъска. Моите предпочитания клонят към страната на троловете.

— Безскрупулни, по-малобройни от противника от самото начало и, ако играчът не внимава, неизменно разгромявани? — отбеляза Ветинари.

— Именно. Докато джуджетата от своя страна разчитат на лукавство, преструвки и бърза смяна на позициите. Човек може да научи всички слабости на противника си докато играе тази игра — каза Злат.

— Нима? — Ветинари стрелна една вежда нагоре. — Не би ли било по-полезно да се опита да научи собствените си слабости?

— О, ама това е Пердах! Тая игра я знам, нищо работа — изквича нечий глас.

Двамата мъже се извъртяха, за да погледнат Нахал, който беше живнал, след видимия спад на напрежението.

— Играех я като дете — заобяснява се той. — Голяма скука. Джуджетата винаги печелят!

Злат и Ветинари отново се спогледаха. Смисълът на този поглед беше приблизително: „Макар да ненавиждам от дън душа и сърце твоята личност и възгледи, все пак не мога да отрека, че, ако не друго, поне имаш предимството да не си Криспин Нахал“.

— Понякога първите впечатления са погрешни, Криспин — отвърна му Злат енергично. — Ако играчът, играещ с троловете, се концентрира, той винаги може да избегне загубата.

— Аз пък веднъж си натиках една фигурка на джудже в носа и мама трябваше да я измъкне с пинцета — обяви Нахал сякаш споделяше свое върхово постижение.

Злат метна ръка на раменете му.

— Това е крайно интересно, Криспин — каза той. — Има ли вероятност да се случи отново?

 

 

След като всички си тръгнаха, Ветинари отново застана до прозореца и се вгледа в града, прострял се пред него. След няколко минути Дръмнот се вмъкна в кабинета безшумно.

— На излизане размениха няколко думи, господарю — каза той.

Ветинари не се обърна, а само вдигна ръка.

— Да видим… някой от тях е започнал да казва нещо като „Наистина ли мислите, че той…“ и Въртел веднага го е накарал да млъкне? Г-н Нахал, предполагам.

Дръмнот хвърли поглед към листа хартия в ръката си.

— Съвсем точно, милорд.

— Не се изисква много, за да се досети човек — въздъхна лорд Ветинари. — Скъпият г-н Въртел. Той е толкова… надежден. Понякога си мисля, че ако вече не беше зомби, щеше да се наложи да го насочим по този път.

— Да поръчам ли Първо ниво разследване на г-н Злат, господарю?

— Небеса, в никакъв случай. Той е твърде интелигентен. Разследвайте г-н Нахал.

— Нима, сър? Но едва вчера вие казвахте, че той не е нищо повече от алчен глупак.

— Нервен глупак — а това може да е полезно. Той е суетен страхливец и чревоугодник. Виждал съм го да яде телешко задушено със зрял фасул, Дръмнот, и не вярвам скоро да се отърва от спомена за това зрелище. Беше покрит със сос от глава до пети. А тия негови розови ризи струват стотици долари всяка. Той придобива чуждите пари по безопасен, прикрит и не особено интелигентен начин. Изпрати… да, изпрати чиновник Браян.

— Браян ли, сър? — възкликна Дръмнот. — Убеден ли сте? Той отлично се справя със сложни механизми, но няма реален полеви опит. Ще го забележат.

— Да, Дръмнот, известно ми е. Не виждам защо да не дадем на г-н Нахал… основание да бъде нервен.

— О, разбирам сър.

Ветинари се обърна отново към прозореца.

— Кажи ми, Дръмнот, според теб, аз тиранин ли съм?

— Категорично не, милорд — отговори Дръмнот, докато разчистваше бюрото.

— И, разбира се, в това е проблемът, нали? Кой би се престрашил да нарече тиранина тиранин?

— Действително, това е главоблъсканица, господарю — съгласи се Дръмнот, като подравняваше папките.

— В своите Размисли, които според мен губят доста от смисъла си при превода, Буфан казва, че, ако например човек се намеси, за да предотврати убийство, той на практика ограничава свободата на убиеца и въпреки това свободата по определение е естествено присъща, безусловна и универсална — каза Ветинари. — Може би ти е известна неговата популярна сентенция: „Ако има човек, който не е свободен, то аз съм малък пилешки пай“, която е предизвикала не малко противоречия и дебати. По същия начин, като отнемаме бутилката на някой алкохолик, който си съсипва живота с пиене, ние може да си мислим, че извършваме благородно, дори похвално дело, но ето че отново ограничаваме нечия свобода. Г-н Злат е изучавал Буфан, но се опасявам, че не го е разбрал. Вярно, че свободата е в природата на човека, но в природата му също така е да седи на клон и да яде вечерята си, преди още да са приключили предсмъртните й конвулсии. От друга страна Фридегер в своя труд Модални Контекстности твърди, че всяка свобода е ограничена, привидна и следователно илюзорна — в най-добрия случай тя е споделена халюцинация. Никой разумен смъртен не е изцяло свободен, защото истинската свобода е толкова ужасяваща, че само умопобърканите или богоподобните могат да се изправят срещу нея лице в лице. Тя е твърде голямо бреме за душата и довежда до състояние, което другаде е описано като Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit. Ти какво отношение би взел по въпроса, Дръмнот?

— Аз самият винаги съм бил на мнение, господарю, че това, от което светът се нуждае, са по-солидни и здрави архивни шкафове — каза Дръмнот след кратка пауза.

— Хм, мнение, по което несъмнено си струва да се поразмисли — отбеляза Ветинари.

След това млъкна. Сред релефната украса на стената над камината малък херувим започна да се извърта като леко поскърцваше. Ветинари погледна Дръмнот и повдигна вежда.

— Веднага ще намеря чиновник Браян и ще си поговоря с него, милорд — увери го служителят.

— Добре. Кажи му, че му препоръчвам да излиза повече на чист въздух.

Бележки

[1] Не трябва да се съдят хората по външния им вид. Въпреки своето изражение, напомнящо зурлата на прасенце, осенено от гениална идея и въпреки говора му, предизвикващ асоциация с дребно, задъхано, невротично но безбожно скъпо пале, г-н Нахал спокойно можеше да е любезен, щедър и скромен човек. Точно както човекът с раиран костюм и чорап на главата, измъкващ се посред нощ от прозореца на дома ви спокойно би могъл да е участник в бал с маски, объркал пътя към партито, а мъжът с перука и роба, застанал на централно място в съдебната зала, може да се окаже просто травестит, вмъкнал се в съда, за да се скрие от дъжда. Прибързаните заключения понякога са толкова несправедливи.