Тери Пратчет
Пощенски гамбит (2)

Глава първа
Ангелът

В която нашият герой изпитва Надежда, Най-ценният дар — Сандвичът с бекон на разкаянието — Мрачните размишления на Палача относно смъртното наказание — Знаменити последни думи — Нашият герой умира — Ангели, разговори относно тях — Защо не са препоръчителни неуместните предложения свързани с метли — Неочаквано препускане — Свят, лишен от честни хора — Един мъж подскача — Винаги има избор

Казват, че ако на човек му предстои обесване на сутринта, това великолепно стимулира концентрацията на ума му. За съжаление, темата, върху която умът неизменно се концентрира, е, че обитава тяло, което ще бъде обесено на сутринта.

Мъжът, който щеше да бъде обесен, бе наречен от любящи, макар и не много съобразителни родители, Влаго фон Мустак. Но той не смяташе да опозори това име, доколкото това изобщо беше възможно, като бъде обесен под него. За света като цяло и по-конкретно за онази негова част, произнесла смъртната му присъда, той беше Албърт Блещук.

Изобщо той възприе един по-положителен подход към ситуацията и реши да концентрира ума си върху възможността да не бъде обесен сутринта и по-конкретно върху перспективата да отстрани всичкия ронещ се хоросан около един от блоковете в килията си с помощта на лъжица. До момента работата му беше отнела пет седмици и беше превърнала лъжицата по-скоро в пиличка за нокти. За щастие така и не му смениха чаршафите, иначе щяха да се натъкната на най-тежкия матрак на света.

От големия тежък камък, който в момента се намираше в центъра на вниманието му, стърчеше огромна халка, която в някакъв момент е била забита там, за да се прикрепват към нея окови.

Влаго седна с лице към стената, сграбчи железния пръстен с две ръце, запъна крака о камъните от двете страни, и задърпа.

Раменете му виеха от болка и пред очите му се спусна червена мъгла, но камъкът се плъзна навън със слаб неуместен звън. Влаго успя да го отмести от дупката и надникна вътре.

В дъното се виждаше друг блок, а хоросанът около него изглеждаше подозрително здрав и пресен.

Току пред камъка се мъдреше лъжица. Нова и лъскава.

Докато се взираше в лъжицата, той чу ръкопляскане зад себе си. Извъртя глава сред агонизиращите вопли на сухожилията си и срещна погледа на неколцина надзиратели от другата страна на решетките.

— Браво на вас, г-н Блещук! — каза един от тях. — Ето че сега Рон ми дължи пет долара! Казах му аз, че няма да се оставите. Тоя няма да се остави, му казах!

— Значи, вие сте нагласили всичко, г-н Уилкинсън? — произнесе Влаго слабо, докато се взираше в отблясъка на светлината по лъжицата.

— О, не, сър. Разпореждане на лорд Ветинари. Той вярва, че на осъдените затворници трябва да се предостави надеждата за свобода.

— Свобода? Но пътят е запречен от грамаден проклет камък!

— Ами да, сър, така си е, сър — потвърди надзирателят. — Очаква се да осигуряваме само надеждата, нали разбирате. Не истинска реална свобода сама по себе си. Ха, това би било малко глуповато, нали?

— Да, предполагам, че е така — каза Влаго.

Той се въздържа да ги нарече „вие, копелета“. Надзирателите се бяха отнасяли съвсем човешки с него през последните шест седмици, а и той като цяло се стараеше да се разбира с хората. И му се отдаваше чудесно. Неговото умение да общува беше част от занаята му; всъщност то почти изчерпваше целия му занаят.

Освен това тези конкретно хора имаха големи палки. Ето защо, като подбираше думите си внимателно, той отбеляза:

— Някои хора биха нарекли това жестокост, г-н Уилкинсън.

— Да, сър, и ние това го попитахме сър, но той каза, че не било така. Според него това предоставяло на затворника — челото на мъжа се сбръчка — терапия чрез ан-га-жи-ра-ност, здравословни упражнения, предотвратявало вкисването и осигурявало най-ценния от всички дарове, а именно надежда, сър.

— Надежда — процеди Влаго свъсено.

— Да не би да се разстроихте, сър?

— Да се разстроя? Че защо ми е да се разстройвам, г-н Уилкинсън?

— Тъкмо последният господин, който обитаваше килията преди вас, сър, успя да се спусне по канала. Беше много дребничък. Много гъвкав.

Влаго огледа малката решетка на пода. Беше я отхвърлил веднага.

— Към реката ли отвежда? — попита той.

Надзирателят се ухили широко.

— Това би си помислил човек, нали? Той много се разстрои, когато го измъкнахме. Радвам се, че и вие възприехте идеята, сър. Дадохте истински пример на всички ни, като не се отказахте. И как само натиквахте праха в матрака? Много умно, много спретнато. Много чисто. Вашето присъствие тук наистина ни подейства много разведряващо. Между другото, г-жа Уилкисън каза да ви благодаря за кошницата с плодове. Много беше шикозна. Имаше си даже кумкуати.

— За мен беше удоволствие, г-н Уилкинсън.

— На директора малко му докривя за кумкуатите, ’щото в неговата кошница имало само фурми, ама аз му казах, сър, че кошниците с плодове са като живота: докато не махнеш ананаса от върха на камарата, никога не знаеш какво ще се покаже отдолу. Той също ви благодари.

— Радвам се, че му е харесала, г-н Уилкинсън — каза Влаго разсеяно.

Кошниците бяха от няколко негови бивши хазайки, които бяха донесли подаръци за „горкото объркано момче“, а Влаго убедено вярваше и инвестираше в щедрите жестове. Все пак, професия като неговата изискваше преди всичко стил.

— Пък иначе, сър — добави г-н Уилкинсън — аз и момците се чудехме дали към момента не ви се ще вече да си смъкнете от сърцето тоя камък по въпроса за местонахождението на мястото, където е позицията на точката, не че искам да го увъртам, дето скрихте всички ония откраднати пари…?

Настана пълна тишина. Дори хлебарките се ослушваха.

— Не, това е изключено, г-н Уилкинсън — високо произнесе Влаго, след като остави нужната пауза за драматичен ефект. После потупа джоба на сакото си, вдигна пръст във въздуха и намигна.

В отговор надзирателят му се ухили.

— Напълно ви разбираме, сър. А сега няма да е лошо да съберете малко сили, сър, ’щото ще ви бесиме след половин час — каза Уилкинсън.

— Хей, а не ми ли се полага закуска?

— Закуската е чак в седем, сър — напомни му надзирателят укорно. — Обаче знаете ли какво, щом като е за вас, ще ви спретна един сандвич с бекон, г-н Блещук.

 

 

И ето че няколко минути преди изгрева го отвеждаха по късия коридор към помещението под бесилката. Влаго осъзна, че наблюдава себе си от разстояние, все едно част от личността му се носеше извън тялото като надут балон, на който той всеки момент щеше да изпусне връвта.

В стаята проникваше светлина през процепите между дъските по пода на бесилката високо над главата му, но най вече покрай ръбовете на големия капак в пода. В момента мъж с качулка внимателно смазваше пантите на въпросния капак.

Той спря, когато видя новодошлите и поздрави:

— Добро утро, г-н Блещук — той вежливо надигна качулката си. — Аз, господине, съм Даниъл „От първия път“ Трупър. Аз ще бъда вашият екзекутор днес, сър. Вие хич не се тревожете, сър, аз съм избесил десетки хора. За нула време ще ви оправим.

— Вярно ли е, че ако човек бъде провесен три пъти, без да умре, го освобождават, Дан? — попита Влаго, докато палачът внимателно бършеше ръцете си в парцал.

— Така съм чувал сър, така говорят. Ама мен не ми викат „От първия път“ току така, сър. А ще желае ли господинът да се възползва от черната торба днес?

— Тя помага ли?

— Някои хора смятат, че им придава по-внушителен вид, сър. И прикрива оцъкления поглед. По-скоро е от значение за тълпата. А каква тълпа се е събрала само. Чудесен очерк бяха пуснали за вас вчера в Таймс, струва ми се. Всички ония хора дето разправят какъв свестен младеж сте и изобщо. Ъм… дали бихте имали нещо против да подпишете въжето предварително, сър? Имам предвид, няма да можете да го подпишете след това, нали?

— Да подпиша въжето? — учуди се Влаго.

— Точно тъй, сър — потвърди палачът. — То си е традиция. Много хора купуват използвани въжета. Колекционери със специфичен вкус, така да се каже. Малко са шантави, но ги има всякакви, нали така? И, разбира се, подписано въжето струва повече — той измъкна със замах една дължина яко въже. — Имам си писалка, дето пише върху въже. По едно подписче на всеки пет сантима? Само подписът е достатъчен, не са нужни посвещения. Ще му взема добри пари, сър, много ще съм ви благодарен.

— Толкова благодарен, че да решите да не ме бесите? — поинтересува се Влаго, като поемаше писалката.

Забележката му беше посрещната с одобрителен смях. Г-н Трупър го наблюдаваше как подписва цялата дължина на въжето и кимаше доволно.

— Чудесно, сър, направо ми осигурявате старините. Така… вече готови ли сме всички?

— Аз не съм — възкликна Влаго и отново развесели присъстващите.

— Голям сте образ, г-н Блещук — каза г-н Уилкинсън. — Няма да е същото тук без вас и туй си е.

— За мен определено няма да е същото — съгласи се Влаго. И отново думите му бяха приети като най-тънко остроумие. Влаго въздъхна.

— Наистина ли вярвате, че всичко това намалява престъпленията, г-н Трупър? — попита той.

— Ами, ако говорим по принцип, сър, трудно е да се каже, тъй като няма как да се открият признаци за престъпления, дето не са извършени — обясняваше палачът, докато пробваше капака в пода за последно. — Но ако става въпрос за всеки отделен случай, сър, бих казал че си е баш ефикационно.

— В смисъл? — продължи Влаго.

— В смисъл, че никой не се е качвал тук горе повече от веднъж, сър. Ще вървим ли?

Настъпи раздвижване, докато се изкачваха нагоре в хладната утрин, последвано от няколко освирквания, но и отделни аплодисменти. Хората реагират странно в такива ситуации. Ако задигнеш пет долара си дребен мошеник. Но ако откраднеш хиляди долари значи или си политик, или герой.

Влаго се взираше пред себе си, докато изреждаха списъка с престъпленията му. Всичко това му се виждаше крайно несправедливо. Та той никога не беше дори тупвал някого по главата. Не беше разбил ни една врата. Беше се случвало да отвори някоя ключалка с шперц, но после винаги заключваше след себе си. С изключение на всички онези случаи на придобиване на имоти, фалит или внезапна несъстоятелност, какво всъщност чак толкова лошо беше направил? Просто беше въртял едни числа.

— Чудесна тълпа се е събрала днес — каза г-н Трупър, като прехвърли края на въжето през напречната греда и се зае с възлите. — Пресата също е тук. Съвременна Бесилка, разбира се, ги отразява всичките, но тук са също от Таймс и Псевдополис Хералд, вероятно заради банката дето им фалира там, а чувам, че има и представител на Сто Лат Дилър. Имат чудесен финансов раздел — винаги държа под око цените на използваното въже. Изглежда доста хора нямат търпение да увиснете, сър.

Влаго забеляза, че в далечния край на тълпата се беше появила черна карета. На вратата й не се забелязваше герб, освен ако човек не бе запознат с тънкия факт, че гербът на лорд Ветинари представлява черен щит. Черно върху черно. На копелето не можеше да му се отрече, че има стил.

— А, какво? — реагира той на едно леко побутване.

— Попитах дали имате някакви финални думи, г-н Блещук? — повтори палачът. — То си е традиция. Чудя се дали ви се намира нещо за споделяне?

— Ами аз всъщност не очаквах да умра — каза Влаго. И си беше вярно. Досега, наистина не му се вярваше. Беше убеден, че нещо ще се случи.

— Бива си го, сър — отбеляза Уилкинсън. — Значи, това имахте да кажете?

Влаго присви очи. Завесата на каретата беше потръпнала. Вратата й се отвори. Надеждата, този най-ценен дар, за миг заискря пред него.

— Не, всъщност, не са ми това последните думи — каза той. — Хм… да помисля…

От каретата слизаше тънка, прилична на чиновник фигура.

— Ъъ… настоящето ми не е чак толкова трагично… ъъъ… — аха, най после всичко си идваше на мястото. Ветинари просто беше решил да го стресне и толкова. От всичко, което Влаго беше чувал, човекът действаше точно така. А сега щеше да го помилва.

— Аз… ъъ… аз…

Долу чиновникът едва успяваше да се провре през навалицата.

— Дали може да побързате, г-н Блещук? — попита палачът. — Всичко си има граници, нали така?

— Искам да подбера правилните думи — каза Влаго надуто, а погледът му беше прикован в чиновника, който си търсеше проход около един едър трол.

— Да ама не може да ги подбирате вечно, сър — раздразни се палачът от това погазване на етикета. — Иначе може да откарате така с дни! Карайте кратко и ясно, така е най-добре.

— Така, така — каза Блещук. — Ъъ… о, виждате ли онзи човек там? Дето ви маха?

Палачът хвърли поглед надолу към чиновника, който се беше преборил да излезе пред тълпата.

— Имам съобщение от лорд Ветинари! — извика мъжът.

— Ето на — каза Влаго.

— Той иска да побързате, че вече отдавна мина изгрев слънце — заяви чиновникът.

— О — възкликна Влаго, взирайки се безизразно в черната карета. И проклетият Ветинари имаше същото чувство за хумор като надзирателите си.

— Хайде, г-н Блещук, нали не искате да загазя заради вас? — каза палачът, като го потупваше по рамото. — Само няколко думички и после всички сме свободни да си продължим живота. С изключение на вас, разбира се.

Значи това е то. Усещаше го някак странно освобождаващо. Вече нямаше нужда да се страхува от най-лошото, което може да се случи, защото то се случваше в момента и съвсем скоро щеше да приключи. Надзирателят беше прав. Всичко, което се налагаше човек да направи в живота си, беше да се справи с ананаса, каза си Влаго. Той беше голям, груб и чепат, но кой знае, под него можеше да има праскови. Това беше чудесно житейско верую и следователно в момента беше напълно безполезно.

— В такъв случай — каза Влаго фон Мустак — предавам душата си на който бог успее да я докопа.

— Чудесно — каза палачът и дръпна лоста.

Албърт Блещук умря.

Всички се съгласиха, че последните му думи не бяха лоши.

 

 

— А, г-н Мустак — произнесе далечен глас, като постепенно се приближаваше, — виждам, че сте буден. И все още жив към настоящия момент.

Последната фраза беше изречена с деликатна интонация, която говореше на Влаго, че дължината на въпросния настоящ момент изцяло зависи от благоволението на говорещия. Той отвори очи. Бяха го настанили в удобно кресло. Зад бюрото срещу него, с пръсти подпрени акуратно пред стиснатите му устни, седеше Хавлок, лорд Ветинари, под чието идео-синкретично деспотично управление Анкх-Морпорк се беше превърнал в град, където по някаква причина всички искаха да живеят.

Някакъв древен животински инстинкт подсказа на Влаго, че други хора стояха зад удобното кресло и можеха да се погрижат да премахнат удобството, ако той предприемеше някакви необмислени действия. Но дори тези мъже не можеха да са по-ужасяващи от слабоватия, облечен в черно мъж с остра брадичка и ръце на пианист, който се взираше в него.

— Бих искал да ви поговоря за ангели, г-н Мустак — произнесе патрицият сладкодумно. — Известни са ми два интересни факта, свързани с тях.

Влаго измуча. Пред него не се очертаваше никакъв изход, а да се обърне назад беше невъзможно. Вратът го болеше ужасно.

— О, да. Вие бяхте обесен — каза Ветинари. — Много прецизна наука, бесенето на хора. Г-н Трупър е майстор. Приплъзването и дебелината на въжето, дали възелът ще попадне тук или там, съотношението между тегло и разстояние… убеден съм, че човекът би могъл да развие трактат. Както разбирам, вие сте бил провесен на около сантиметър от края на живота си. Само експерт, стоящ в непосредствена близост до вас би могъл да го забележи, а в този случай експертът беше г-н Трупър. Не, Албърт Блещук е мъртъв, г-н Мустак. Триста души могат да се закълнат, че са го видели да умира с очите си — той се наведе напред. — И затова аз считам, че е уместно да ви поговоря за ангелите.

Влаго успя да изгъргори.

— Първият интересен факт относно ангелите, г-н Мустак, е, че понякога, много рядко, в определен момент от кариера на даден човек, когато той е съумял да превърне живота си в такава гнусна и оплетена каша, че смъртта му се струва единствен разумен изход, при него идва ангел или по-скоро на него му се явява ангел и му предлага възможността да се върне назад до онзи момент, когато всичко се е объркало, и този път да постъпи правилно. Г-н Мустак, бих искал да мислите за мен като за… ангел.

Влаго се беше облещил. Той си спомняше изплющяването на въжето, стягането на примката! Пред него се беше надигнал мрак! Той беше умрял!

— Предлагам ви работа, г-н Мустак. Албърт Блещук е мъртъв и погребан, но за г-н Мустак има бъдеще. То, разбира се, може да се окаже изключително кратко, ако той се държи като глупак. Предлагам ви работа, г-н Мустак. Работа срещу заплащане. Осъзнавам, че може да не сте запознат с тази концепция.

Концепцията му беше позната, като един особен вид ад, помисли си Влаго.

— Позицията, която ви предлагам е тази на Началник на Анкх-Морпорската пощенска служба.

Влаго си стоеше все така оцъклен.

— Бих искал само да добавя, г-н Мустак, че зад вас има врата. Ако в даден момент от този разговор, вие решите, че предпочитате да си тръгнете, всичко, което трябва да направите е да прекрачите отвъд тази врата и никога повече няма да си имате вземане-даване с мен.

Влаго класифицира тази възможност като „дълбоко подозрителна“.

— Но да продължа — работата ви, г-н Мустак ще включва възстановяване и управление на градската пощенска служба, подготовка на международните пратки, поддръжка на пощенските имоти и прочее, и прочее…

— А ако ми натикате метла в задника, сигурно ще мога да премитам и пода — каза нечий глас. Влаго осъзна, че гласът беше неговият. Мозъкът му беше в безпорядък. Беше си сериозен шок да осъзнае, че именно това е отвъдният живот.

Лорд Ветинари се взира в него дълго, дълго време.

— Щом това е вашето желание — каза той и се обърна към близкостоящия чиновник. — Дръмнот, дали икономката има килер на този етаж?

— О, да, милорд — отзова се чиновникът. — Да се погрижа ли…

— Пошегувах се — извика Влаго.

— О, простете, не схванах шегата ви — каза лорд Ветинари, като върна погледа си върху него. — Непременно ме предупредете, ако сметнете за необходимо да споделите и друга шега, моля.

— Вижте, не разбирам какво става тук — каза Влаго. — Аз хабер си нямам от доставяне на поща!

— Г-н Мустак, тази сутрин вие нямахте никакъв опит в умирането и все пак, ако не беше моята намеса, щяхте да се справите със задачата твърде задоволително — рязко изрече лорд Ветинари. — Което идва да покаже, че няма как да знаете възможностите си, докато не опитате.

— Но, когато вие ме осъдихте…

Ветинари вдигна бледа ръка и произнесе едно „А?“

Мозъкът на Влаго най после прозря, че ще му се наложи да се потруди, намеси се и пое контрол върху разговора.

— Ъъ… когато вие… осъдихте… Албърт Блещук…

— Много добре, продължете.

— … Вие казахте, че аз съм престъпник по природа, измамник по призвание, закоравял лъжец, зъл гений и напълно неблагонадежден!

— Приемате ли предложението ми, г-н Мустак? — рязко попита Ветинари.

Влаго го погледна.

— Простете — каза той, като се изправи. — Искам само да проверя нещо.

Зад стола му стояха двама мъже, облечени в черно. Не беше особено наситено черно, по-скоро тъмната материя носена от хора, които нямат желание дрехите им да са изпръскани с малки петна. Приличаха на чиновници, докато човек не срещнеше погледа им.

Те се отдръпнаха и пропуснаха Влаго. Той се отправи към вратата, която си беше точно там, където беше казал Ветинари. Влаго я отвори внимателно. Отвъд нея нямаше абсолютно нищо, нито дори под. Само за да е сигурен, че е пробвал всички възможности, Влаго извади остатъка от лъжицата от джоба си и я пусна в дупката. Мина доста време преди да чуе издрънчаването.

След това той се върна и седна на стола си.

— Надеждата за свобода значи? — каза той.

— Именно — отвърна лорд Ветинари. — Винаги има избор.

— Искате да кажете, че винаги мога да си избера сигурна смърт?

— И това е избор — отвърна Ветинари. — Или по-скоро алтернатива. Виждате ли, г-н Мустак, аз вярвам в свободата. Не са много хората, които споделят моята вяра, макар че повечето ще твърдят обратното. И не смятам, че практическото определение за свобода може да бъде пълно без свободата да поемеш последиците от действията си. Действително, тъкмо върху свободата се крепи всичко останало. И така… приемате ли службата? Убеден съм, че никой няма да ви разпознае. Изглежда никой никога не ви разпознава.

Влаго сви рамене.

— Ами добре, разбира се, приемам като роден престъпник, закоравял лъжец, измамник и напълно неблагонадежден зъл гений.

— Отлично! Добре дошъл на държавна служба! — каза лорд Ветинари и протегна ръка. — Аз особено се гордея със способността си да подбирам подходящите хора. Заплатата е двадесет долара седмично и, струва ми се, пощенският началник ползва малък апартамент в централната сграда. Мисля, че ви се полага и шапка. Ще очаквам редовни доклади. Приятен ден.

Той сведе поглед към книжата пред себе си. После отново вдигна глава.

— Изглежда все още сте тук, пощенски началник?

— И това е всичко — изпухтя Влаго. — В един момент ме бесите, в следващия ме вземате на работа?

— Нека помисля… да, точно така. О, не. Ама, разбира се. Дръмнот, предай на г-н Мустак ключовете му.

Чиновникът пристъпи напред и подаде на Влаго голям ръждясал ключодържател, задръстен от ключове, като в същото време му поднесе и клипборд.

— Моля, подпишете тук, пощенски началник — изрече той.

Я почакай малко, помисли си Влаго — ами че това е само един град. Има си порти и е изцяло обграден от посоки, в които може да се избяга. Има ли значение какво ще подпиша?

— Разбира се — отговори той и завъртя подпис.

— Ползвайте истинското си име, моля — каза Ветинари, без дори да вдигне поглед от бюрото си. — С какво име се подписа той, Дръмнот?

Чиновникът наклони глава.

— Ъъ… Етъл Снейк, милорд, ако успявам да прочета правилно.

— Опитайте да се концентрирате, г-н Мустак — произнесе Ветинари с лека досада, все още зачетен в книжата си.

Влаго подписа отново. Така или иначе, какво значение щеше да има занапред? А той определено смяташе да стигне доста напред, стига само да си намереше кон.

— И така остава само въпросът със служителя, който ще следи вашето условно освобождаване.

— Ще ме следи?

— Да. Аз не съм пълен глупак, г-н Мустак. Той ще ви чака пред сградата на пощата след десет минути. Приятен ден.

След като Влаго си беше тръгнал, Дръмнот любезно се покашля и попита:

— Вярвате ли, че изобщо ще се появи там, милорд?

— Човек винаги трябва да взема предвид психологията на индивида — каза Ветинари, докато поправяше правописа на един официален доклад. — Именно това правя аз през цялото време и тъкмо това, Дръмнот, за твой срам, ти не успяваш да правиш постоянно. Поради което, той ти отмъкна молива.

 

 

Никога не губи никакво време — не се знае какво те следва по петите.

Десет минути по-късно Влаго фон Мустак вече препускаше далеч извън града. Беше му се наложило да си купи кон, от което малко го беше срам, но най-важно в момента беше да не губи време. Той успя да прибере само един от запасите си за спешни случаи, скътани на сигурно място, и го използва, за да купи една хърбава стара кранта от конюшнята на Хобсън^[1]. Не че той обичайно би яздил такова добиче, но не е като да имаше голям избор, а и така поне щеше да избегне опасността някой насилствено лишен от коня си гражданин да хукне да се оплаква на Стражата.

Никой не му обърна внимание. Никой дори не се загледа в него, никога не го забелязваха. Пред него се простираха равнини, изпълнени с възможности. А той чудесно умееше да прави от нищо нещо. Например, още в първия изпречил му се градец той щеше да вложи няколко стари техники и номера в продажбата на крантата и щеше да й вземе цена двойна на това, което беше платил. И конят щеше да си заслужава парите — цели двадесет минути или докато го навалеше първият дъжд. Двадесет минути му бяха достатъчни да продаде стария си кон и с малко късмет да си купи нов, по-добър, като плати почти цялата му реална стойност. Щеше да постъпи по същия начин в следващия град и така до три-четири дни, щеше да притежава кон, който не е пред умиране.

Но това щеше да му е само страничното занимание, нещо, с което да се разсейва. Той разполагаше с три почти съвсем истински диамантени пръстена, зашити в подплатата на сакото му, един съвсем истински в таен джоб на ръкава му, както и с един златен долар, автентичен, колкото трите диамантени пръстена, лукаво зашит в яката му. За него тези дрънкулки бяха като чука и триона за дърводелеца. Бяха съвсем примитивни инструменти, но щяха да са му достатъчни да се върне в играта.

Има една поговорка: „Не можеш да измамиш честен човек“, особено популярна сред онези, които си изкарват прехраната, като мамят честни хора. Влаго обаче никога не се опитваше да лъже точно честните хора. Ако успееш да се възползваш от глупостта на такъв човек, той веднага ще хукне при Стражата, а тях беше все по-трудно да ги подкупиш. Виж, премятането на безчестни хора беше къде по-безопасно и някак по-справедливо. А и, разбира се, те се срещаха много по-често. На практика, почти нямаше изключения.

Половин час, след като влезе в градчето Добър Случай, където от големия град се виждаше само пушек, издигащ се на хоризонта, той седеше пред една странноприемница с възможно най-трагичен израз на лицето, понеже цялото му имущество се състоеше от един съвсем истински диамантен пръстен, струващ около сто долара, а единствената цел в живота му беше да се добере до Генуа, където бедната му престаряла майка вече си отиваше. Единадесет минути по-късно той търпеливо чакаше преди една бижутерска работилница, докато вътре бижутерът обясняваше на един състрадателен гражданин, че пръстенът, който непознатият е готов да продаде за двадесет долара, всъщност струва седемдесет и пет (дори бижутерите трябваше да си изкарват прехраната). А тридесет и пет минути по-късно Влаго вече се отдалечаваше от града, възседнал по-добър кон, с пет долара в джоба, и оставил след себе си злорадстващия състрадателен гражданин, който макар да бе наблюдавал ръцете на Влаго много внимателно, всеки момент щеше да се върне при бижутера, за да му иска седемдесет и пет долара за пиринчен пръстен със стъкълце вместо камък, вероятно оценен на около петдесет пенса.

Светът бе благословено лишен от честни хора и великолепно населен с такива, които бяха убедени, че веднага биха разпознали измамника.

Той потупа джоба на сакото си. Надзирателите естествено му бяха отмъкнали картата, докато той минаваше за съвсем редовен мъртвец. Картата си беше отлична и докато я изучаваха г-н Уилкинсън и неговите момци щяха да научат доста за дешифрирането, географията и картографирането на уединени парцели. Това, на което нямаше да попаднат с помощта на картата, беше местонахождението на сто и петдесет хиляди Анкх-Морпоркски долара в смесени валути, понеже картата, разбира се, беше напълно фалшива. Все пак, Влаго отдели момент да се наслади на една мисъл, стоплила душата му — за едно известно време, надзирателите щяха разполагат с най-голямото от всички богатства — Надеждата.

Според Влаго, ако човек не успееше просто да запомни къде е скътал едно цяло състояние, заслужаваше да го изгуби. Но засега щеше да се наложи да стои настрана от парите, те щяха да му служат само като ярка пътеводна светлина…

Влаго дори не обърна внимание на името на следващия град. Имаше странноприемница и това му стигаше. Той нае стая, чийто прозорец гледаше към пуста уличка, провери дали прозорецът се отваря лесно, нахрани се и се оттегли рано.

Нещата не бяха никак зле, помисли си той. Тази сутрин стърчеше на бесилото и въжето съвсем реално се беше стегнало около съвсем реалния му врат, а вечерта вече се беше върнал към обичайната си дейност. Сега му оставаше само пак да си пусне брада и да не припарва до Анкх-Морпорк в следващите шест месеца. Или може би само три.

Влаго имаше особена дарба. Освен това беше развил редица умения почти като втора природа. Той се беше научил да бъде представителна личност, но нещо в самата му генетика, го правеше незабележим. Талантът му се състоеше в това да не бъде забелязван, да си остава само едно неясно лице в тълпата. На хората винаги им беше трудно да го опишат. Той беше… беше „около“. Беше около двадесет или тридесет годишен. В докладите на Стражата, отнасящи се до него по целия континент, той беше описван като висок около метър и деветдесет или метър и седемдесет, с коса във всякакви отенъци от кафеникаво до русо, а липсата на отличителни белези включваше цялото му лице. Той беше около… средното. Това, което хората неизменно си спомняха, беше маскировката, неща като очила и изкуствени мустаци, така че той винаги разполагаше с богато разнообразие от тях. Те помнеха имена и маниери. А такива на него му се намираха стотици.

О, и, разбира се, помнеха, че преди да го срещнат, са били чувствително по-богати.

В три сутринта някой нахълта в стаята с все вратата. Парченца от разтрошената врата се удариха о всички стени. Но преди още да са паднали на пода, Влаго вече се беше измъкнал от леглото и се беше промушил през прозореца. Това беше автоматична реакция, която не включваше никаква реална съзнателна мисъл. Преди да си легне той беше проверил и помнеше, че под прозореца му има голям варел с вода, който щеше да смекчи евентуален скок.

Варелът вече не беше там.

Който и да го беше отмъкнал обаче не беше пипнал земята под него и тя смекчи падането на Влаго, като му изкълчи глезена.

Той успя да се изправи, макар да хленчеше тихо от болка, и се отдалечи по задната уличка с подскоци, като се подпираше на стената. Конюшните на странноприемницата бяха отзад, трябваше му само да се докопа до кон, който и да било кон…

— Г-н Мустак? — извиси се един мощен глас.

О, богове, та това беше трол, поне звучеше като трол, и то грамаден. Той не подозираше, че те се срещат тук, извън големия град.

— Не Можете Да Избягате И Не Можете Да Се Скриете, Г-н Мустак!

Я чакай малко, той не си беше казвал истинското име на никого тук, нали? Но тези мисли бяха избутани на заден план. Някой го преследваше, следователно, той трябваше да бяга. Или да подскача.

Когато стигна задната порта на конюшните той рискува да хвърли поглед назад. Нима някой го беше погнал заради няколко въшливи долара? Колко глупаво! Всеки знае, че ако ти натресат добре изглеждащ фалшификат, най-добре възможно най-бързо да го пробуташ на друг някой нещастник, нали така? Някои хора са просто безнадежден случай.

Конят му беше единственият в конюшнята и изобщо не се впечатли, че го вижда. Той успя да преметне юздите, докато подскачаше на един крак. Нямаше нужда да се бави със седлото, умееше да язди и без него. Така де, веднъж беше яздил дори без гащи. Но за щастие тогава катранът и перушината, в които беше овалян, му помогнаха да се закрепи на коня. Той беше световен шампион по екстремно измъкване от градове.

Опита да изведе коня от клетката му, но чу подрънкване.

Погледна надолу и разрови сламата.

Ярко жълт прът свързваше две късички вериги с жълти халки, щракнати около двата предни крака на коня. В момента този кон би могъл да се движи само с подскоци, точно като господаря си.

Бяха го спънали. Мамка им, бяха спънали коня…

— О, Г-н Мустаааааак! — гласът избумтя и изпълни целия двор. — Искате Ли Да Ви Повторя Правилата, Г-н Мустак?

Той се огледа отчаяно. Нищо наоколо не можеше да послужи като оръжие, а и оръжията винаги го бяха изнервяли, поради което никога не ги ползваше. Те твърде усложняваха нещата. Той предпочиташе да се измъква от неприятни ситуации със сладки приказки или като напълно обърка опонентите си, или, ако и това не подейства, с помощта на добре подкована обувка и бързо отвличане на вниманието с „О, я погледнете, какво е онова там?“.

Обаче в този случай му се оформяше отчетливото усещане, че може да посинее от приказки без някой да им обърне внимание. Единствената му възможност беше да се опита да подскача много, много бързо.

В ъгъла видя дворна метла и дървено ведро. Натика дръжката на метлата под мишницата си, за да му служи като патерица и сграбчи ведрото, докато отвън преследвачът му приближаваше с разтърсващи стъпки. Когато вратата се отвори той завъртя ведрото с все сила и усети как то се разтроши. Из въздуха се разхвърчаха трески. Секунда по-късно се чу тежкото тупване на масивно тяло на земята.

Влаго го прескочи и се отправи с несигурна стъпка в мрака.

Внезапно нещо здраво и твърдо като белезник щракна около здравия му глезен. Той увисна на метлата за момент и после се строполи.

— Нямам Абсолютно Нищо Против Вас, Г-н Мустак — избумтя гласът жизнерадостно.

Влаго простена. Метлата трябва да е служила тук само за украса, защото определено не я бяха използвали по предназначение в двора, който беше богато покрит с остатъци от конюшните. Ако погледнеше нещата от положителната им страна, поне беше паднал върху нещо меко. От отрицателната страна на нещата обаче беше паднал върху нещо меко.

Някой награби сакото му и го повдигна целия във въздуха, като го отлепи от мръсотията.

— Хайде Да Се Изправим, Г-н Мустак.

— Произнася се Муштак, идиот такъв. „Ш“, вместо „с“.

— Хайде Да Се Изправим, Г-н Муштак — произнесе гръмовният глас, докато импровизираната му патерица беше измъкната изпод мишницата му.

— Какво, по дяволите си ти? — успя да произнесе Влаго.

— Аз Съм Служителят, Назначен Да Следи Условното Ви Освобождаване, Г-н Муштак.

Влаго успя да извърне глава назад и да погледне нагоре, а после още малко по-нагоре, където видя лицето на нещо като курабиен човек, украсено с две искрящочервени очи. Когато отвореше уста да говори, тя предоставяше изглед към същински огнен ад.

— Голем? Ти си проклет голем?

Нещото го подметна с едната си ръка и го прехвърли през рамо. После то се вмъкна в конюшнята и Влаго, както си висеше с главата надолу с нос размазан о теракотеното тяло на създанието, осъзна, че с другата ръка то подхваща коня му. Последва кратко учудено изцвилване.

— Трябва Да Побързаме, Г-н Муштак! Лорд Ветинари Очаква Да Се Явите Пред Него В Осем Часа И Да Сте На Работа До Девет!

Влаго изстена.

 

 

— А, г-н Мустак, ето че за съжаление се срещаме отново — каза лорд Ветинари.

Беше осем часа сутринта. Влаго леко се олюляваше. Болката в глезена му беше намаляла за сметка на болката във всички останали части на тялото, която бележеше върхове.

— То не се спря цяла нощ — произнесе той. — Цялата проклета нощ! А при това носеше и кон!

— Моля ви, седнете, г-н Мустак — каза Ветинари като вдигна поглед от масата и неангажиращо посочи стола. — Между другото, нещото е „той“. Такова обръщение е, разбира се, просто израз на любезност в този случай, но аз имам големи надежди за г-н Помпа.

Влаго забеляза отблясъка на стената, когато зад него големът се усмихна.

Ветинари отново сведе поглед към масата и за момент изглежда изгуби интерес към Влаго. По-голямата част от повърхността на масата бе заета от голяма каменна плоча. Тя беше покрита с малки издялани фигурки на джуджета и тролове. Приличаше на някаква игра.

— Г-н Помпа? — произнесе Влаго.

— Хм? — изсумтя Ветинари, като премести глава, така че да погледне плочата от малко по-различен ъгъл.

Влаго се наведе към патриция и обърна палец по посока на голема.

— Това — каза той — е г-н Помпа?

— Не — каза Ветинари, като също се приведе напред и внезапно насочи пълното си, страховито съсредоточено внимание върху Влаго. — Той… е г-н Помпа. Г-н Помпа е официален държавен служител. Г-н Помпа не спи. Г-н Помпа не се храни. И г-н Помпа, пощенски началник, не спира.

— И това по-конкретно означава?

— Означава, че ако вие например обмисляте възможността да намерите кораб, който се е отправил към Четирите Хикса, понеже смятате, че г-н Помпа е голям, тежък и се движи само пешком, той все пак ще ви последва. Вие трябва да спите. На г-н Помпа не му се налага. Г-н Помпа не диша. Океанските дълбини по никакъв начин не могат да го спрат. Четири мили в час правят шестстотин седемдесет и две мили на седмица. Така всичко си идва на мястото. И, когато г-н Помпа ви настигне…

— Ама не — възкликна Влаго и вдигна пръст. — Нека ви спра за момент тук. Убеден съм, че на големите не е разрешено да нараняват хора!

Лорд Ветинари повдигна вежди.

— Небеса, откъде ви хрумна това?

— Записано е върху… нещо вътре в техните глави! Свитък или нещо си. Не е ли? — поинтересува се Влаго, у когото започна да се надига съмнение.

— О, боже — въздъхна патрицият. — Г-н Помпа, моля, счупете един от пръстите на г-н Мустак. Чисто, ако обичате.

— Веднага, ваше благородие — големът изтрополя напред.

— Хей! Не! Какво? — Влаго диво размаха ръце и без да иска разпиля няколко от фигурите на играта. — Чакайте! Чакайте! Има си правило! Голем не може да наранява човек, нито да позволи човек да бъде наранен!

Лорд Ветинари повдигна пръст.

— Моля, изчакайте за момент, г-н Помпа. Отлично, г-н Мустак, а сега можете ли да си спомните остатъка от правилото?

— Остатък? Какъв остатък? — промълви Влаго. — Няма остатък!

Лорд Ветинари повдигна вежда и късо каза:

— Г-н Помпа?

— … Освен Ако Не Получи Заповед От Надлежно Упълномощена Институция — произнесе големът.

— Тази част не я бях чувал досега — призна си Влаго.

— Не сте ли? — искрено се учуди Ветинари. — Не мога да си обясня защо някой би пропуснал да я спомене. Едва ли е уместно да се даде на чука правото да откаже да удря пироните, нито пък е удачно трионът да оценява морално дървесината, която ще отреже. Така или иначе, аз държа на служба г-н Трупър, палачът, когото вие разбира се познавате, както и Градската стража, войската и, от време на време, някои други… специалисти, които имат пълното право да убиват, за да се защитят или, за да предпазят града и неговите интереси — Ветинари започна да вдига разпилените фигурки и внимателно да ги връща върху плочата. — Защо за г-н Помпа да важат други правила, само защото е направен от глина? В крайна сметка, това се отнася за всички ни. Г-н Помпа ще ви придружи до работното ви място. Официалната версия е, че той е с вас в ролята си на телохранител, какъвто е уместно да придружава висш държавен служител. Само ние ще си знаем, че той има и… допълнителни инструкции. По природа големите са изключително морални създания, г-н Мустак, но е възможно моралът им да ви се стори малко… старомоден?

— Допълнителни инструкции? — попита Влаго. — А дали ще е проблем да обясните и на мен какво точно включват те?

— Да — патрицият издуха една прашинка от малката каменна фигура на трол и я постави на съответното квадратче.

— И? — попита пак Влаго след кратка пауза.

Ветинари въздъхна.

— Да, би било проблем да ви разкрия точните му инструкции. Вие сте напълно лишен от права тук. Между другото, конфискувахме ви коня, понеже той е бил използван при извършване на престъпление.

— Това е жестоко и необичайно наказание! — възропта Влаго.

— Така ли? — възкликна Ветинари. — Предложих ви чиновническа служба, относителна свобода на движение, работа на чист въздух… мога да се съглася, че офертата ми е необичайна, но жестока? Не бих казал. Все пак, убеден съм, че в подземията ни се намират някои доста древни методи за наказание, които са изключително жестоки и вероятно често необичайни. Може би ще ви е интересно да се запознаете с тях на практика, за да можете сам да направите сравнение? А и да не забравяме, че винаги можем да ви пратим да си поиграете с връвта.

— С кое? — не разбра Влаго.

Дръмнот се приведе напред и прошушна нещо в ухото на господаря си.

— О, извинете ме — поправи се Ветинари. — Исках да кажа, че може да потанцувате на края на въжето. Изборът е ваш, г-н Мустак. Винаги има избор, г-н Мустак. О, и между другото, известен ли ви е вторият интересен факт относно ангелите?

— Какви ангели — сопна се Влаго ядосан и объркан.

— О, боже, хората просто не слушат внимателно — отбеляза Ветинари. — Не помните ли? Първият интересен факт относно ангелите? Споделих го с вас вчера? Предполагам, мислите ви са били ангажирани с нещо друго. Вторият интересен факт, относно ангелите, г-н Мустак, е че никога не се явяват повече от веднъж.