Тери Пратчет
Пощенски гамбит (12)

Глава единадесета
Нашата мисия

В която лорд Ветинари дава съвет — Замъглената памет на г-н Мустак — Трудности пред злите криминални гении при търсене на недвижима собственост — Страхът на г-н Грош от къпане и обсъждане на експлодиращо бельо — Г-н Пони и неговите розови копия — Съветът обсъжда, Злат решава — Влаго фон Мустака опитва невъзможното

Часовникът удари седем.

— А, г-н Мустак — лорд Ветинари вдигна поглед и го поздрави. — Благодаря ви, че се отбихте. Разбирам, че денят ви е бил особено натоварен. Дръмнот, настани г-н Мустак в стол. Пророкуването, вярвам, е изтощително занимание.

Влаго отпрати чиновника с махване и леко отпусна изнуреното си тяло на седалката.

— Всъщност решението да се отбия не беше мое — каза той. — Един грамаден трол стражник дойде и ме сграбчи за ръката.

— За да ви подкрепи, убеден съм — каза лорд Ветинари, който се суетеше над битката между своите каменни тролове и джуджета. — Вие обаче го придружихте по собствена воля, нали?

— Много съм привързан към ръката си — отвърна Влаго. — Реших, че ще е най-добре да я последвам. Какво мога да направя за вас, милорд?

Ветинари се изправи и отиде да седне на стола зад бюрото си, откъдето се зае да разглежда Влаго с нещо, което почти можеше да мине за развеселен поглед.

— Командир Ваймс ми докладва изчерпателно за днешните събития — каза патрицият, като остави фигурката на трол, която държеше и разгърна няколко страници пред себе си. — Като начало размириците в офиса на Главната Линия тази сутрин, които според него, вие сте провокирал…?

— Аз единствено предложих да доставя онези съобщения, които не са успели да заминат, поради злощастната повреда на семафорната линия — каза Влаго. — Откъде да знам, че идиотите в офиса на Компанията ще откажат да върнат на клиентите съобщенията им! Все пак, хората са си ги били предплатили. Аз просто исках да окажа помощ в труден момент. И определено не съм „провокирал“ никого да удря чиновниците със стол.

— Разбира се, че не, разбира се — съгласи се Ветинари. — Сигурен съм, че постъпката ви е била напълно невинна и продиктувана от най-добри намерения. Мен обаче особено живо ме вълнува въпросът със златото, г-н Мустак. Сто и петдесет хиляди долара, струва ми се.

— За съжаление тази част почти ми се губи — каза Влаго. — Спомените ми са доста неясни.

— Да, да, не се и съмнявам. Може би аз ще успея да ви разясня подробностите. Тази сутрин, г-н Мустак, докато сте разговарял с хората, събрани пред вашата печално пострадала сграда, вие — тук патрицият хвърли поглед на бележките си — внезапно сте погледнал нагоре, покрил сте очи с ръка, паднал сте на колене и сте изкрещял: „Да, да, благодаря ти, аз, недостойният. Да се слави името ти, да се нароят птичките, които почистват зъбите ти, алелуя, да се тресат чекмеджетата ти“ и прочее благословии за всеобщо изумление на обкръжаващите ви хора. След това сте се изправил с протегнати ръце и сте извикал: „Сто и петдесет хиляди долара заровени в поле! Благодаря ти, благодаря. Веднага ще ги прибера!“. В следващия момент сте измъкнал правата лопата от ръцете на един от работниците, разчистващи останките от сградата и сте се отправил целеустремено извън града.

— Сериозно — възкликна Влаго. — Всичко ми е като в мъгла.

— Сигурен съм, че е така — увери го Ветинари щастливо. — Вероятно ще се изненадате да научите, че група хора са ви последвали, г-н Мустак? Между тях г-н Помпа и двама стражници.

— Небеса, нима?

— Точно така. Вървели са след вас няколко часа. Вие изглежда сте спирал на няколко пъти, за да отправяте молитви. Можем единствено да предположим, че в тези моменти сте получавал божествените напътствия, които са насочвали стъпките ви. В крайна сметка, боговете са ви отвели до малка гориста местност сред зелевите ниви.

— Така ли? Опасявам се, че всичко това ми е много мътно.

— Според стражниците, там сте започнал да копаете като демон и накрая вашите спътници, до един благонадеждни граждани, са били свидетели, когато лопатата ви е ударила о капака на заровено ковчеже. Доколкото разбрах Таймс ще публикува снимка в следващия си брой.

Влаго не каза нищо. За да е сигурен, че няма да изпусне нещо.

— Имате ли да направите някакъв коментар, г-н Мустак?

— Не, милорд, никакъв.

— Хмм. Преди около три часа тук, в моя офис се бяха събрали висшите жреци на три основни религии заедно с една леко озадачена жрица на свободна практика, която, както разбирам, представлява богинята Ядна в нейните земни дела. Те всички настояваха, че именно техният бог или богиня са били така добри да ви посочат местоположението на златото. Дали случайно не можете да се сетите поне кой точно бог беше?

— Ами, то, аз по-скоро го усещах божия глас, а не че точно го чувах — отговори Влаго внимателно.

— Така значи. Всички жреци обаче бяха единодушни, че храмовете им трябва да получат една десета от намерените пари — добави патрицият. — По една десета на всеки храм.

— Шестдесет хиляди долара — Влаго скочи на крака. — Ама не може така!

— Позволете да ви поздравя за възхитителните аритметически умения дори в това разклатено състояние на ума. Явно тази ваша способност не е замъглена. Бих ви посъветвал да дарите петдесет хиляди разделени на четири. Все пак по един крайно демонстративен, категоричен и неоспорим начин, тези парите ви бяха пратени като божи дар. Нима не е уместно да изразите своята благодарност с един щедър жест?

Последва продължителна пауза, след което Влаго вдигна един пръст и успя, на пук на всичко, да се усмихне жизнерадостно.

— Това е мъдър съвет, милорд. А и човек никога не знае кога ще му се наложи да потърси помощта на боговете.

— Точно така — отвърна Ветинари. — Сумата е по-малка от това, което изискват, но повече от това, което очакват, а и аз им изтъкнах, че останалите пари до стотинка ще бъдат използвани за общото благо. Именно за общото благо смятате да ги използвате, нали, г-н Мустак?

— О, да, непременно!

— Това е чудесно, след като парите така или иначе в момента са поверени на Командир Ваймс — Ветинари смъкна поглед към панталоните на Влаго. — Виждам, че по прекрасния ви златен костюм все още има засъхнала кал, пощенски началник. Представете си само, толкова пари, заровени в полето. И вие все още нямате никакъв спомен как сте се озовал там?

Изражението на Ветинари почваше да опъва нервите на Влаго. Много добре знаеш, помисли си той. Аз знам, че ти знаеш. Ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш. Но аз също знам, че няма как да си сигурен, не, не си сигурен.

— Ами… яви ми се един ангел — отговори накрая.

— Нима? Какъв по-конкретно ангел?

— О тоя тип, дето се явява само веднъж, струва ми се — каза Влаго.

— А, чудесно. Е, ами тогава всичко ми изглежда съвсем ясно — Ветинари се отпусна назад в стола. — Не се случва често един простосмъртен да постигне такова божествено прозрение, но жреците ме увериха, че такова нещо е напълно възможно и кой би могъл да знае по-добре от тях, нали? Всеки който посмее да предположи, че парите са… придобити по някакъв неправомерен начин, ще се наложи да защитава позицията си пред няколко доста поривисти жреци и, предполагам, ще открие, че кухненските му чекмеджета заяждат до едно. Освен това, ето че вие дарявате средствата на града — той вдигна ръка, когато Влаго отвори уста да възрази и продължи, — т.е. дарявате ги на пощенската служба, така че никой не може да ви обвини в присвояване за лична облага. Изглежда парите са безстопанствени, макар че до момента вече деветстотин тридесет и осем души се опитват да ме убедят, че именно те са собствениците им. Какво да се прави, така е в Анкх-Морпорк. Така, г-н Мустак, възлагам ви задачата да възстановите сградата на пощата, а удобният божи дар ще покрие сметките, вместо те да натоварват хазната и данъкоплатците. Отлична работа, г-н Мустак. Отлична работа. Не ми позволявайте да ви задържам.

Влаго беше успял да стигне до вратата и да сложи ръка на бравата преди гласът зад гърба му да се обади отново.

— Само още една дреболия, г-н Мустак.

Влаго спря.

— Да, сър?

— Внезапно ми хрумна, че средствата, които боговете така щедро ни отпуснаха, по чисто съвпадение са приблизително равни по стойност на сумата задигната неотдавна от един печално известен престъпник, която струва ми се, изобщо не беше възстановена.

Влаго втренчи поглед в дървенията пред себе си. „Защо този мъж управлява само един град?“, помисли си той. Защо не владее света? С всички ли се отнася по същия начин? Кара те да се чувстваш като марионетка, само дето така урежда нещата, че ти сам дърпаш собствените си конци.

Влаго се извъртя с внимателно овладяно лице. Лорд Ветинари отново се беше надвесил над своята игра.

— Така ли, сър? За кого точно става въпрос? — попита той.

— Престъпник на име Аблърт Блещук, г-н Мустак.

— Той е мъртъв, сър — заяви Влаго.

— Убеден ли сте?

— О, да, сър. Бях там, когато го обесиха.

— Отлична памет, г-н Мустак — каза Ветинари и премести едно джудже напред през цялата дължина на дъската.

 

 

Проклятие, проклятие, проклятие, крещеше Влаго, но само в рамките на главата си.

Беше работил здраво за тези пар… ъм, банкерите и търговците бяха работили здр… добре де, някой надолу по веригата беше работил здраво за тези пари и сега една трета от тях щеше да бъде… ами, открадната. Само така можеше да се нарече.

Това събуждаше у Влаго едно съвсем не благородно възмущение.

Естествено, че той се канеше да използва повечето пари, за да възстанови пощата, точно затова беше целият цирк. Но една съвсем прилична сграда можеше да се построи за доста по-малко от сто хиляди и Влаго се беше надявал да скъта нещичко за себе си.

И въпреки всичко, той се чувстваше добре. Може би това беше „прекрасното топло чувство“, за което все разправяха хората. Пък и какво ли би могъл да направи той с парите? Никога не му беше оставало време да ги харчи. Все пак, какво би могъл да си купи един зъл криминален гений? На пазара на недвижима собственост не изобилстваха имоти край морския бряг с преминаващи на близо потоци лава и удобно разположен надежден източник на пирани в съседство. Пък и последното нещо, което му трябваше на света беше нов Мрачен Господар, при положение, че Злат се справяше толкова добре със задачата. На Злат не му трябваше кула и хиляда трола, струпани отвън. На него му бяха достатъчни няколко счетоводни книги и остър ум. Това вършеше много по-добра работа, беше по-евтино и му позволяваше спокойно да излиза и да се развлича нощем.

Да предаде всичкото злато на ченгетата не беше лесно за Влаго, но нямаше голям избор. Обаче истината беше, че ги е хванал на тясно. Никой нямаше открито да заяви, че боговете не биха направили такова нещо. Вярно, не го бяха правили досега, но с боговете никога не се знае. Така или иначе, в момента, в който излезе следобедният Таймс, пред всеки от трите храма се изви внушителна опашка.

Това изправи жреците пред философски проблем. Те официално бяха против натрупването на тленно имане на този свят, но пък винаги беше добре скамейките в храма ти да са пълни, крака да трополят в свещените ти дъбрави, ръце да тресат чекмеджетата ти, пръсти да се потапят в басейна с малките крокодилчета и прочее. Ето защо те се задоволиха с едно мижаво уверение, че такова нещо не може да се случи отново, но в същото време загатваха, че никога не се знае, неведоми се пътищата божи, нали така? Освен това молителите, чакащи на опашката с приготвени писма в очакване да ги удари парата, бяха отворени за идеята, че много по-вероятно е да ти се даде, ако ти самият вече си дал. Няколко тупвания по главата с дискоса окончателно затвърждаваше тази идея у тях.

Дори г-ца Екстремалия Мюм, чийто малък универсален храм, разположен над една книговезница на Телената улица, се грижеше за земните дела на няколко десетки второстепенни бога, успя да припечели добре от онези, които считаха, че никоя възможност не трябва да се пропуска. На вратата си тя беше закачила надпис: Би могло да се случи на вас.

Всъщност не би могло да се случи. Не беше логично да се случва. Но човек никога не знае… може би този път…

Влаго разпознаваше у всичко това вездесъщата надежда. Благодарение на нея той си беше изкарвал прехраната досега. Хората знаеха, че няма как да спечелят играта с трите карти; знаеха, че в каквато и беда де се намира, никой не продава диамантен пръстен за нищожна сума; знаеха, че като цяло животът винаги ще намери начин да те прецака и определено знаеха, че боговете не избират някой нещастник от общото народонаселение, за да му връчат цяло състояние ей така.

Само дето, този път, кой знае, можеше и да грешат. Този път можеше да се случи, нали?

И именно това представляваше най-ценният дар, Надеждата. Това беше идеалният начин хората да загубят парите си бързо и окончателно. Надеждата, че на всеки може да му излезе късметът. Само дето не излизаше.

Влаго фон Мустак вървеше по улица „Бръмбар в главата“ към безплатната болница Лейди Сибил. Хората извръщаха глави след него. Вече дни наред не беше слизал от първа страница. Надяваше се само, че крилатата шапка и златният костюм са идеалната дегизировка и хората ще запомнят златото, а не лицето му.

Болницата все още беше в строеж, както е обичайно за повечето болници, но и пред нейния вход се виеше опашка. Влаго реши този проблем, като просто пренебрегна опашката и директно се вмъкна вътре. В главното фоайе имаше хора, които изглеждаха сякаш основната им задача беше да викат „Ей, ти!“, когато видят някой да влиза. Влаго обаче пусна в действие своето лично поле, заявяващо „Аз съм твърде важен, за да бъда спиран“ и те така и нищо не успяха да му извикат.

И, разбира се, като навсякъде, веднъж щом минеш покрай демоничните пазачи на входа на учреждението, хората приемат, че няма проблем да си там и услужливо ти дават указания.

Г-н Грош беше настанен в единична стая. На вратата пишеше „Не влизай“, но Влаго рядко обръщаше внимание на такива неща.

Старецът седеше в леглото си с мрачно изражение, което се разведри веднага щом видя Влаго.

— Г-н Мустак! Вие сте балсам за очите, сър! Ще ми помогнете ли да си намеря панталоните? Казах им, че съм здрав като пън, сър, ама те взеха та ми скриха панталоните! Помогнете ми преди да ме отнесат за още някоя вана. Вана, сър!

— Налага се да ви носят? — попита Влаго. — Не можете ли да ходите сам, Толивър?

— Мога, сър, ама не им се давам. Да ме къпят, сър? И то женоря! Да ми зяпат срамотиите? Срам нямат! Пък и всеки знае, че сапунът убива естествената телесна защита, сър! О, сър! Държат ме тука като в пандиз! Ампутираха ми панталона, сър!

— Моля, успокойте се, г-н Грош — настойчиво го помоли Влаго.

Старецът беше добил тъмно червен цвят на лицето.

— Значи вие всъщност се чувствате добре?

— Ама моля ви се, само драскотина, сър, вижте… — Грош разкопча нощницата си и посочи триумфално. — Виждате ли?

Влаго за малко не припадна. Баншито явно се беше опитал да поиграе на морски шах по гърдите на стареца, а някой друг беше зашил разрезите внимателно.

— Поне това свършиха като хората, трябва да им се признае — каза Грош неохотно. — Ама на мен ми трябва раздвижване, сър, трябва ми движение.

— Сигурен ли се, че сте добре — попита пак Влаго като гледаше белезите.

— Като стой та гледай! Казах им аз, сър, че щом и банши не може да ми пробие нагръдника, значи и техните невидими хапливи демончета няма да успеят. А инак нещата в пощата трябва да са много зле сър, щом Аги казва на хората какво да правят? Сигурно всичко е с краката на горе! Обзалагам се, че съм ви нужен, сър!

— Всъщност, да — потвърди Влаго. — Дават ли ти някакви лекарства?

— Ха! Те ги наричат лекарства. Дават ми някакъв ала-бала-мокус дето уж бил много добър, ама тогава защо е безвкусен и на нищо не мирише? Казаха, че тоя цяр щял да ми помогне, ама аз си знам, че нищо не помага по-добре от здравата работа. И изобщо не ми помага да се кисна в сапунена вода, докато разни женоря ми зяпат тракащите кокали и пищялки. И освен това ми взеха и косата! Нехигиеническа била! Как само посмяха! Вярно, че има навика да шава малко наоколо, ама то си е нормално. Косата ми и аз сме заедно дълго време, сър. Свикнали сме един с друг.

— Кхакво става тук? — попита глас, изпълнен с накърнено чувство за собственост.

Влаго се обърна.

Ако едно от правилата, които дядо му беше пропуснал, но трябваше да му е предал, беше: „Стой настрана от жени, които пушат като комин“, друго такова безценно правило би било: „чуеш ли жена да произнася «какво» с «к» и «х», хуквай да бягаш“.

А тази жена спокойно можеше да е две жени. Определено запълваше обем достатъчен за две жени и, понеже беше облечена в бяло, повече приличаше на айсберг. Но по-студен от обичайното айсберг. С опънати платна. И с касинка, толкова свирепо колосана, че ръбът й вероятно беше бръснач.

Зад гърба й, от всяка страна се подаваше по една по-дребна жена. Те двете бяха в непосредствена опасност от премазване, ако женището решеше да отстъпи назад.

— Дойдох на посещение на г-н Грош — каза Влаго със слаб глас, докато Грош измърмори нещо неразбираемо и дръпна завивките над главата си.

— Абсолютно недопустимо! Аз съм старшата сестра тук, млади човече, и настоявам да напуснете веднага! Г-н Грош е в много тежко състояние.

— На мен ми изглежда наред — каза Влаго.

Не можеше да не се възхити на погледа, с който тя го удостои. Вероятно би гледала по същия начин нещо, полепнало по подметките й. Той успя да й отвърне със свой личен смразяващ поглед.

— Млади човече, неговото състояние е съвсем критично! — сопна се тя. — Отказвам да го освободя!

— Госпожо, заболяванията не са престъпления. Болните не се освобождават от болницата, а се изписват.

Старшата сестра леко се изду нагоре и напред и отговори на Влаго тържествено:

— Точно това, млади човече, е най-голямото ни притеснение!

 

 

Влаго беше сигурен, че лекарите държат скелети в кабинетите си, само за да плашат пациентите. Нях, нях, аз пък знам как изглеждаш отвътре… Той обаче не възразяваше. Чувството му беше познато. Места като болницата Лейди Сибил се срещаха рядко, но Влаго беше убеден, че би могъл да завърти доста успешна кариера, като носи бяла манта, използва дълги усукани имена за болести като хремата и оглежда сериозно разни неща в стъкленици.

От другата страна на бюрото седеше д-р Моравия. Името му беше изписано на табелка, сложена на бюрото, защото докторите са твърде заети да помнят всичко. Той вдигна поглед от записките си за пациента Толивър Грош.

— Беше много интересен случай, г-н Мустак. За първи път ми се налага да оперирам, за да отстраня облеклото на пациента. Случайно да имате представа от какво беше направена лапата на гърдите му? Той отказа да разкрие съставките.

— Мисля, че от слоеве бархет, гъша мас и хлебен пудинг — каза Влаго, като оглеждаше кабинета.

— Хлебен пудинг? Действително?

— Така изглежда, да — потвърди Влаго.

— Значи не е било нещо живо? На нас ни изглеждаше кожесто — отбеляза докторът като прехвърляше бележките си. — А, да, ето на. Наложи се да предадем панталоните му за контролирана детонация, след като един от чорапите му се взриви. Не сме сигурни защо стана така.

— Той ги пълни със сяра и въглени, за да му поддържат краката свежи, освен това си кисне панталона в селитра, за да не хваща гадинки — обясни Влаго. — Той е ревностен последовател на народната медицина. Не вярва на доктори.

— Нима? — удиви се д-р Моравия. — Значи все пак дава някакви признаци на здрав разум. Между другото, не е добра идея да се спори с медицинските сестри. Аз лично съм установил, че е най-разумно да им отвлечеш вниманието с шоколад и бързо да се отдалечиш, докато са заети с него. Значи г-н Грош смята, че всеки трябва сам да се грижи за здравето си?

— Той сам си приготвя лекарства — каза Влаго. — Всяка сутрин изпива сто и петдесет милилитра джин смесен с разтвор на селитра, сяра на прах, хвойна и лучен сок. Казва, че това отлично прочиствало гърдите.

— Небеса, убеден съм, че е крайно ефективно. А дали пуши?

Влаго се замисли.

— Неее, по скоро изпуска пара — отговори накрая.

— И знанията си по алхимия е придобил…

— Съвсем самостоятелно, доколкото знам. Прави някои интересни хапчета за гърло. Ако смучеш едно драже две минути усещаш, как ушната кал почва да се стича разтопена от ушите ти. Маже си колената с някаква йодна смес и…

— Достатъчно! — прекъсна го докторът. — Г-н Мустак, има случаи, когато ние, скромните медици, можем само да се отдръпнем настрана, напълно удивени. В случая на г-н Грош, предпочитаме да се отдръпнем възможно най-далече и по възможност да се прикрием зад някое дърво. Приберете си го, моля. Трябва да призная, че при всичко това, той е учудващо здрав. Сега разбирам как толкова бързо успя да се възстанови от атака на банши. Всъщност, г-н Грош вероятно не може да бъде умъртвен с, каквито и да било конвенционални средства, макар че не бих препоръчал да се захваща да танцува степ. О, и непременно вземете перуката му, моля. Опитахме се да я приберем в шкаф, но тя се измъкна. А сметката ще изпратим в пощенската служба, нали така?

— Мислех, че тази болница е безплатна — каза Влаго.

— Като цяло, да — отвърна Д-р Моравия. — Но онзи, когото боговете са удостоили с толкова много благословии — сто и петдесет хиляди благословии, вероятно няма нужда от благотворителност, нали?

Да бе, особено както си седят в килиите на стражата, помисли си Влаго. Той бръкна в джоба си и извади намачкан лист зеленикави Анкх-Морпоркски марки от един долар.

— Мога ли да платя с тези? — попита той.

 

 

Снимката на Писанчо, когото Влаго фон Мустак извежда от пощенската станция, понеже включваше в себе си животно, беше оценена от Таймс като излъчваща човечност и логично беше мацната на първа страница.

Грабльо Злат я огледа без да издава никаква емоция. След това отново прочете материала, поместен до снимката и озаглавен:

Мъж спасява котка

„Ще я построим наново!“ заявява докато пощата гори

150 000 АМД дар от боговете

Вълна разтърсени чекмеджета залива града

— Главният редактор на Таймс вероятно искрено съжалява, че разполага само с една първа страница — отбеляза Злат сухо.

От мъжете, събрани около масата, се разнесе звук. Звукът, напомняше смях, но от типа, който хората издават, когато изобщо не се забавляват.

— Дали наистина боговете му помагат? — попита Зеленхай-Вер.

— Няма начин — каза Злат. — Трябва да е знаел предварително за тези пари.

— Мислиш ли? Ако аз знаех къде са заровени толкова много пари, нямаше да ги оставя да си седят там.

— Не, сигурен съм, че ти не би постъпил така — каза Злат тихо с тон, от който Зеленхай-Вер се почувства леко смутен.

— Дванадесет и половина процента! Дванадесет и половина процента! — изкрещя Алфонс като подскачаше на стойката си.

— Направи ни да изглеждаме пълни идиоти, Грабльо! — каза Скатавка. — Знаел е предварително, че Линията вчера ще се повреди! Кой знае, може би наистина боговете му подсказват това-онова. Вече почнахме да губим местния трафик. Можеш да се обзаложиш, че от сега нататък при всяко прекъсване, той ще праща по една карета от чист дяволък. Тоя проклетник няма да се спре пред нищо. Ще превърна тая поща в… в цирк!

— Никой цирк не се задържа на едно място дълго време — каза Злат.

— Но той ни се подиграва — настояваше Скатавка. — Ако семафорите се повредят пак, той нищо чудно да прати кола и до Генуа!

— Това би отнело седмици — отбеляза Злат.

— Да, но ще е по-евтино и съобщенията ще пристигнат със сигурност. Или поне той това ще каже на хората. При това ще го каже на висок глас. Трябва да направим нещо, Грабльо.

— И какво предлагате вие?

— Защо просто не отпуснем малко пари и да се погрижим за проклетата поддръжка?

— Не можете — обади се нов глас. — Нямате нужните хора.

Всички се извърнаха към мъжа в края на масата. Той носеше яке над гащеризона си и беше сложил очукана шапка на масата пред себе си. Името му беше г-н Пони и беше главният инженер на Линията. Беше от старите работници и беше останал с Компанията след смяната на собствениците, защото, когато си на петдесет и осем, колената те въртят, гърбът не те слуша и имаш болна жена, не си склонен на такива драстични жестове, като да напуснеш работа демонстративно. Той дори не беше чувал за семафори допреди три години, когато оригиналната компания беше основана, но беше усърден и последователен, а инженерната наука беше приложима за всякакви механизми.

В момента неговите най-ценни съюзници бяха розовите му копия. Той правеше всичко по силите си, но не смяташе да опере пешкира, когато тия приятелчета най-после се проваляха с гръм и трясък и точно затова розовите копия бяха толкова важни. Бялата първа страница на докладите за председателя, жълтото копие за архива, розовото копие запазваше за себе си. Никой нямаше да може да го обвини, че не ги е предупредил.

В момента към клипборда му беше прикрепено дебело тесте розови копия от последните доклади. Сега, сякаш беше древен бог надвесил се над земята през облаците на Армагедон, за да извика: „Аз не ви ли казах? Не ви ли предупредих? Вие послушахте ли ме? На ви сега!“, той заговори с изтерзано търпение.

— Имам шест ремонтни екипа. Миналата седмица имах осем. Пратих ви доклад по въпроса, мога да ви покажа копието. Реално са ни нужни осемнадесет екипа. Половината момчета се учат какво да правят в движение и нямаме време да ги подготвяме предварително. Преди имахме подвижни кули да поемат натоварването от повредените кули, но сега нямаме хора да работят с тях…

— Добре, поддръжката отнема време, ясно — прекъсна го Зеленхай-Вер. — Колко време ще е нужно ако наемете нови работници и пак пуснете в действие тези ходещи кули…

— Вие ме накарахте да уволня повечето майстори — каза Пони.

— Не сме ги уволнили. Освободихме ги — каза Злат.

— Ние… направихме съкращения — потвърди Зеленхай-Вер.

— При това много успешно, сър — каза Пони.

Той извади парче молив от един джоб и мърляв бележник от друг.

— Бързо, евтино или качествено, господа. Как предпочитате поддръжката? Защото, както вървят нещата в момента, мога да ви осигуря само едно тези три…

— Колко време ще е нужно, за да заработи Линията отново като хората? — попита Зеленхай-Вер, а Злат се облегна назад и затвори очи.

Устните на Пони се движеха безмълвно докато преглеждаше редици числа.

— Девет месеца — каза накрая.

— Предполагам, ако хората видят, че се трудим здраво да поправим Линията, няма да възразят срещу девет месеца проблемен трафик… — подхвана г-н Скатавка.

— Девет месеца, ако спрем да предаваме съобщения — допълни Пони.

— Не говори глупости, човече!

— Не съм аз глупакът, ще ме прощавате, сър! — сопна му се Пони. — Ще ми се наложи да намеря и обуча нови майстори, ’щото старите работници няма да се върнат, каквото и да им предложа. Ако спрем трафика, ще мога да ползвам операторите. Те поне знаят как работят кулите им. Ще свършим работата по-бързо, ако не се налага да губим време с подвижните кули. После ще почнем на чисто. Кулите по начало не са били конструирани да издържат такива натоварвания, сър. Добродуш въобще не е очаквал такъв трафик. Това е, господа, девет месеца тъмни кули.

Г-н Пони изгаряше от желание да им каже още: Майстори! Имате ли изобщо представа какво означава това? Майсторите са горди мъже, на които им писва и си заминават, когато им наредите да вършат работа през пръсти, без значение колко им плащате. Затова сега наемам като „майстори“, хора, които едва са заслужили да премитат пода на работилницата. На вас обаче не ви пука, защото, ако човек не прекарва цял ден зад бюро, за вас няма значение, че той се е обучавал седем години — вие го приравнявате на някакъв идиот, който още не се е научил от кой край да държи чука.

Той не каза нищо такова на глас, защото макар възрастните хора да имат предимството, че им остава по-кратко бъдеще, за което да се тревожат, те са доста по-привързани към него.

— Това ли е най-доброто, което можете да предложите? — настоя Скатавка.

— Г-н Скатавка, добре ще е, ако са само девет месеца — Пони отново се концентрира върху разговора. — Ако решите да не спирате потока на съобщенията, може би ще успея да приключа за година и половина, ако намеря достатъчно мъже и, ако вие сте готови да похарчите нужните пари. Но ще се налагат прекъсвания всеки ден. Няма да минава кой знае колко трафик, сър.

— Тоя тип, фон Мустак ще ни прегази за девет месеца! — каза Зеленхай-Вер.

— Съжалявам, сър.

— А колко ще струва? — попита Злат отнесено без да отваря очи.

— Както и да решите да работим, сър, няма да отидат по-малко от двеста хиляди — каза Пони.

— Това е смехотворно! Та ние платихме по-малко за цялата Линия! — избухна Зеленхай-Вер.

— Да сър, но поддръжката е нещо, което трябва да се извършва постоянно, сър. А сега кулите са напълно съсипани. През Сектомври ни удариха ония ураганни ветрове, пък и всички проблеми в Юбервалд. Освен това отдавна вече не ми стигат хора. А ако не поддържаш една машина, дребният дефект скоро става голяма повреда. Изпращал съм ви подробни доклади по всички тези въпроси, господа. А вие ми свихте бюджета два пъти. При тия обстоятелства, работата която аз и момчетата вършим е цяло чудо…

— Г-н Пони, — прекъсна го Злат тихо — мисля че, това което наблюдаваме тук, е конфликт на гледни точки. Имате ли нещо против да отидете до кабинета ми и да изчакате там? Игор ще ви донесе чай. Благодаря ви много.

Когато г-н Пони излезе, Зеленхай-Вер каза:

— Знаете ли кое ме тревожи най-много в момента?

— Моля те, сподели — подкани го Злат с ръце кръстосани пред скъпата му жилетка.

— Г-н Въртел не е тук.

— Той изпрати своите извинения. Има друг важен ангажимент — каза Злат.

— Ние сме най-големите му клиенти! Кое е по-важно от нас? Не, ако той не е тук, значи просто не иска да е тук! Проклетото му зомби надушва неприятностите отдалече и се изпарява, когато нещата тръгнат на зле, а накрая се измъква, ухаещ на рози!

— Поне този аромат е по-приятен от обичайната му миризма на формалдехид — каза Злат. — Не се паникьосвайте, господа.

— Все някой трябва да се е паникьосал — отбеляза Скатавка. — Не ми казвайте, че тоя пожар е бил чиста случайност? А и вижте какво се случи с горкия дебеланко Нахал, а?

— Успокойте се, приятели, успокойте се — каза Злат, а наум си помисли: Те са само банкери и търговци. Никой от тях не мисли като хищник, до един са лешояди. Липсва им далновидност.

Той изчака докато те утихнаха и само го наблюдаваха с трескавия и доста плашещ поглед, който всички богаташи добиват, когато се окаже, че може да изгубят богатството си.

— Аз очаквах нещо такова — каза им той. — Ветинари се опитва да ни пришпори.

— Грабльо, знаеш, че ще си имаме сериозни неприятности, ако Линията спре да работи — обади се Орешко. — Някои от нас… имат да обслужват заеми. Ако Линията окончателно умре хората ще почнат… да задават въпроси.

О, тези драматични паузи, помисли си Злат. Незаконно присвояване е толкова труден за изричане термин.

— Много от нас се наложи здраво да се потрудят, за да съберат парите — каза Скатавка.

Да, трябва да е било адски трудно да поддържате фасадата за пред клиентите си, продължи наум Злат. А на глас каза:

— Мисля, че се налага да платим, господа. Опасявам се, че се налага.

— Двеста хиляди — възкликна Зеленхай-Вер. — Как мислиш, ще успеем да съберем такива пари?

— Преди успяхте — измърмори Злат.

— Това пък какво трябва да означава? — сопна му се Зеленхай-Вер с може би малко прекалено възмущение.

— Горкият Криспин дойде да ме види вечерта преди смъртта си — заяви Злат със спокойствието на снежна пряспа. — Надрънка един куп дивотии. Повечето няма никакъв смисъл да повтарям. Според мен си беше втълпил, че някой го преследва. Но освен че разговаряхме, той настоя да ми предаде един малък бележник. Естествено, на всички ви е ясно, че сега този бележник е прибран на сигурно място.

В стаята настъпи тежка задушна тишина, в която почти можеше да се усети как мъжете отчаяно напрягат умове, за да следват мисълта на домакина си. По техните собствени стандарти те бяха честни хора, в смисъл не правеха нещо по-различно от това, което знаеха или поне подозираха, че и всички останали правят. И обикновено не оставяха видима следа след себе си. Сега обаче внезапно се почувстваха сякаш стоят по средата на замръзнало езеро и внезапно чуват как ледът се пропуква.

— Почти съм убеден, че реално необходимата сума е доста по-малко от двеста хиляди — увери ги Злат. — Пони би бил глупак, ако не си остави малко резерва.

— Ти не ни предупреди за нищо такова, Грабльо — озъби му се Орешко.

Злат махна с ръце.

— Трябва да предполагаме, за да разполагаме — каза той. — Тревожите се за пощата? Това е само измама и ловка заблуда. Вярно, че фон Мустак има идеи, но това е всичко, с което разполага. Вдигна шум, но не му стига издръжливостта за нещо повече. Всъщност, той може би дори ни направи услуга. Възможно е досега да сме били… твърде самоуверени, твърде немарливи, но ето че научихме урока си! Подтикнати от конкуренцията, ние ще инвестираме няколкостотин хиляди долара…

— Няколкостотин!? — извика Зеленхай-Вер.

Злат му махна да мълчи и продължи.

— … няколкостотин хиляди долара в предизвикателна, актуална и вълнуваща систематична трансформация на цялата наша система. Ще се съсредоточим върху своите основни умения, докато поддържаме пълно и активно сътрудничество с общностите, на които сме толкова горди да служим. Ние ясно съзнаваме, че енергичните ни опити да раздвижим прорязаната от недостатъци инфраструктура, която наследихме, далеч не дават желаните резултати, но се надяваме и вярваме, че нашите високо ценени и лоялни клиенти, ще проявят разбиране в предстоящите месеци докато ние работим синергетично за контролирани промени в стремежа си към съвършенство. Това е нашата мисия.

Последва благоговейно мълчание.

— И ето че отново ще изплуваме — допълни Злат.

— Ама ти каза няколкостотин…

Злат въздъхна.

— Да, това казах — подчерта той. — Вярвайте ми, господа, това е само игра. А добър играч е този, който успее да извлече полза от неприятна ситуация. Аз ви доведох до тук, нали така? С малко пари и правилния подход ще успеем да продължим напред. Сигурен съм, че ще успеете да съберете още малко средства. От някъде, където на никого няма да липсват.

Този път тишината беше просто оглушителна.

— Какво намекваш? — каза Орешко.

— Незаконно присвояване, кражба, предадено доверие, злоупотреба с финансови средства… хората могат да са толкова жестоки — каза Злат.

Той разтвори ръце и широката му приятелска усмивка изплува сякаш слънцето се подаде през буреносни облаци.

— Господа! Аз разбирам отлично! Парите са създадени, за да работят, да се движат, да се умножават, а не да си стоят заключени в нечий сейф. Горкият г-н Нахал, той така и не проумя това. Имаше си толкова тревоги. Ние обаче сме бизнесмени. Ние ги разбираме тези неща, нали, приятели мои.

Той огледа лицата на мъжете, които бяха съвсем наясно, че са яхнали тигър. Допреди около седмица това беше доста приятно. И не че не можеха да слязат, когато пожелаят. Това можеха да направят лесно. Не това беше проблемът им в момента. Проблемът беше, че тигърът знаеше къде да ги намери.

Горкият г-н Нахал… бяха се появили слухове. Естествено слуховете бяха напълно безпочвени, защото г-н Грайл си вършеше работата безупречно, когато не бяха замесени гълъби. Беше се вмъкнал като сянка с нокти и беше оставил съвсем лека миризма след себе си, която беше маскирана от миризмата на кръв. За обонянието на един върколак нищо не е по-силно от кръвта. Но слуховете въпреки всичко плъзнаха из Анкх-Морпорк, както смрад се надига от бунище.

И ето че на някои от членовете на Съвета на директорите им хрумна, че приветливото „приятели мои“ в устата на Грабльо Злат, който винаги сипеше щедро покани, бакшиши, съвети и шампанско, беше започнало, по своята интонация и ударение да звучи като изразът „ей, приятел“, изречен от някой, когото срещате в тъмна уличка и, който ви предлага да преобрази лицето ви с помощта на счупена бутилка срещу отказ да му предадете всичките си пари. От друга страна, до сега не бяха пострадали. Може би си струваше да последват тигъра, докато ги отведе до плячката.

— А сега осъзнавам, че неоправдано отнемам времето ви за почивка — каза Злат. — Пожелавам ви лека нощ, господа, и ви уверявам, можете спокойно да оставите всичко в мои ръце. Игор!

— Да, гошподарю — обади се Игор зад гърба му.

— Моля те изпрати господата и покани г-н Пони при мен.

Докато Съветът излизаше Злат ги съпроводи с удовлетворена усмивка, която стана открита, топла и сърдечна, когато се появи г-н Пони.

Разговорът с него протече така:

— Г-н Пони, много съм щастлив да ви съобщя, че Съветът, впечатлен от вашата отдаденост и усърдна работа, гласува единодушно да увеличи заплатата ви с петстотин долара годишно.

Лицето на Пони просветна.

— Благодаря ви, сър. Това определено ще ми дойде…

— Все пак, г-н Пони, като част от ръководството на Компанията на Главната Линия — а ние всички ви приемаме като част от екипа — се налага да ви помолим да не забравяте за паричния поток. Не можем да отпуснем повече от двадесет и пет хиляди долара за поправки тази година.

— Ама това прави само по седемдесет долара на кула — възрази бурно инженерът.

— Така ли? Е, аз ги предупредих, че вие няма да приемете такова нещо. Г-н Пони е инженер с глава на раменете и знае какво иска. Той няма да приеме нито цент по-малко от петдесет хиляди, им казах.

Г-н Пони доби измъчен вид.

— Дори и това няма да стигне за кой знае каква работа, сър. Ще мога да събера няколко екипа за подвижните кули, но повечето планински кули вече са си изпели песента…

— Ние разчитаме, на вас, Джордж — заяви Злат.

— Е, ами в такъв случай… Може ли да ни върнете Мъртвия час, моля?

— Наистина бих предпочел да не използвате това толкова своеобразно име — каза Злат. — Определено оставя хората с погрешно впечатление.

— Съжалявам сър. Но така или иначе се нуждаем от него.

Злат забарабани с пръсти по масата.

— Извивате ми ръцете, Джордж, съвсем сериозно. Все пак, говорим за паричния оборот. Съветът никак няма да е доволен ако аз…

— Опасявам се, че се налага да настоявам, г-н Злат — каза Пони, забил поглед в земята.

— А вие какво ще направите за нас? Съветът на директорите ще настоява да знае. Те ще ми кажат: Грабльо, ето че дадохме на добрият стар Джордж всичко, което той поиска, но какво ще получим в замяна?

Като забрави за момента, че всъщност му даваха само четвърт от това, което беше поискал, добрият стар Джордж каза:

— Ами можем да закърпим положението и да вкараме някои от най-пострадалите кули в приличен вид, особено 99 и 201… Но просто има толкова много работа за вършене…

— А дали можем да се надяваме, да речем, на една година задоволителна работа?

Г-н Пони стисна зъби, като се бореше с вечния страх на инженера от обвързване с обещания и успя да каже:

— Ами, ако не изгубим повече служители и зимата не е твърде тежка, но пък винаги трябва да се съобразяваме с…

Злат щракна с пръсти.

— Предавам се, Джордж, убедихте ме! Ще кажа на съвета, че ви подкрепям, така че да си гледат работата!

— Ами това е много мило от ваша страна, сър — заекна Пони объркан. — Обаче разберете, че така само замазваме пукнатините. Ако не направим сериозен ремонт, в бъдеще ни чакат много по-тежки проблеми.

— След година, Джордж, можете да ни изложите, каквито искате планове — увери го Злат енергично. — Вашите умения и изобретателност ще спасят Компанията! А сега, знам, че сте зает човек и не бива да ви задържам. Вървете да творите своите икономически чудеса, г-н Пони!

Г-н Пони се изправи несигурно и си излезе горд, смутен и изпълнен с ужас.

— Стар глупак — каза Злат като протягаше ръка да отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Извади от там мечи капан и го отвори, с не малко усилие, а след това го постави в средата на пода и застана с гръб към него.

— Игор! — повика той.

— Да, шър — обади се Игор зад гърба му. Чу се изщракване.

— Мишля, че това е ваше, шър — допълни Игор като му подаде капана.

Злат погледна надолу. Краката на Игор изглеждаха незасегнати.

— Как успя… — подхвана той.

— О, ние Игорите шме швикнали ш гошподари, школнни към екшперименти, шър — съобщи Игор мрачно. — Един от моите предишни работодатели обичаше да заштава ш гръб към яма пълна с оштри колове, шър. Как шамо ше жабавлявахме, шър.

— И какво се случи с него?

— Един ден той жабрави жа ямата и штъпи в нея. Какъв шмях падна шамо!

Злат също се разсмя и се върна зад бюрото си. Той обичаше такива шеги.

— Игор, според теб, аз луд ли съм? — попита той.

От Игорите се очаква винаги да са откровени с господарите си. Това е част, от техния кодекс. Затова Игор се измъкна като се изрази абсолютно буквално.

— Не мога да ше принудя да ижрека такова нещо, шър.

— Трябва да съм луд. Или всички останали са полудели — говореше Злат. — Така де, показвам на всички какво точно правя, показвам им, че играя с белязани карти, казвам им какъв съм, а те само се побутват, хилят се глупашки и до един си вярват, че са ненадминати герои, понеже си имат вземане-даване с мен. Пръскат пари залудо. Убедени са, че им сече пипето и въпреки това до един ми се предлагат като кротки агнета. Как само обичам да им гледам физиономиите, когато си мислят, че проявяват проницателност.

— Нешъмнено, шър — отвърна Игор.

Той се чудеше дали мястото в онази нова болница все още беше свободно. Братовчед му Игор вече работеше там и му беше казал, че е чудесно. Понякога се налага да работиш цяла нощ! И освен това ти дават бяла престилка, толкова гумени ръкавици, колкото можеш да изядеш, и най-важното, получаваш решпект.

— Всичко е толкова… просто — продължаваше Злат. — Изкарваш пари докато го съсипваш, после изкарваш пари докато го изградиш наново и дори може да изкараш малко пари докато го управляваш. А после, когато всичко рухне, продаваш предприятието на самия себе си. Дори само лизингите възлизат на цяло състояние. Ще нахраниш ли Алфонс, ако обичаш?

— Дванадесет и половина процента! Дванадесет и половина процента! — извика какадуто и заподскача на стойката си развълнувано.

— Ражбира ше, шър — каза Игор, като извади кесийка ядки от джоба си и пристъпи към птицата предпазливо. Клюнът на Алфонс беше като ножица.

А може би да се заеме с ветеринарна служба като другия си братовчед Игор. Това беше хубава, традиционна област за Игорите. Жалко за негативните отзиви сред обществеността, когато онзи хамстер строши клетката си, измъкна се и изгриза крака на онзи човек, преди да отлети, но ако не опитваш, как ще се постигнеш Прогреш. Най-важното беше да успееш да се измъкнеш преди да се е събрала гневната тълпа. А, когато шефът ти почне сам да си обяснява колко е велик, това е добър признак, че тълпата вече е на път.

— Надеждата е най-голямото проклятие на човечеството, Игор — каза Злат, като сложи ръце зад главата си.

— Въжможно е, шър — отговори Игор, който се бореше да избегне ужасния закривен клюн.

— Тигърът не се надява да хване плячката си, а газелата не се надява да се измъкне. Те бягат, Игор. Само бягането е от значение. Те знаят единствено, че трябва да бягат. Ето сега например, аз трябва да изтичам до добрите хора в Таймс и да им разкажа за нашето светло ново бъдеще. Ще приготвиш ли каретата, моля.

— Веднага, шър. Ако ме ижвините, шамо ще отшкоча да ши вжема нов пръшт.

А може би е най-добре да се върна в планините, разсъждаваше Игор докато слизаше към избата. Там поне чудовищата не се опитват да минат за нещо друго.

 

 

Сигналните светлини, разположени около руините на пощата, осветяха ярко нощта. Големите не се нуждаеха от светлина, но тя беше нужна на строителните предприемачи, оглеждащи обекта. Влаго беше получил отлични оферти. Все пак, боговете се бяха произнесли. И всички фирми веднага съобразиха, че ще им се отрази добре да свържат името си с тази сграда, която щеше да възкръсне от въглените като феникс.

В оцелелите останки от сградата, стабилизирани с подпори и покрити с брезент, пощенската служба — по-точно хората, които съставяха пощенската служба — продължаваха да работят и през нощта. В действителност нямаше кой знае какво да се прави, но те въпреки това не си тръгваха. Просто нощта беше специална. Беше важно да присъстват, за да могат по-късно да казват „… и аз бях там, точно в онази нощ…“.

Влаго имаше нужда да поспи, но знаеше, че е важно той също да е там — жив и блещукащ. Беше… изумително. Те го слушаха, изпълняваха, каквото им кажеше, събираха се покрай него сякаш беше истински водач, а не обикновен измамник.

А и всички тези писма. Пристигаха все повече и повече и всички бяха адресирани до него. Новината беше обиколила града. Бяха писали във вестника! Боговете слушаха този човек!

… ще доставяме на самите богове…

Той беше златният човек с крилатата шапка. Бяха провъзгласили един мошеник за вестоносец на боговете и сега струпваха върху опушеното му бюро всички свои надежди и страхове… вярно с ужасен правопис и с размазан молив или покрити с петна от безплатното пощенско мастило, разлято в бързината да се напише писмото по-скоро.

— Мислят ви за ангел — каза г-ца Добродуш, която седеше от другата страна на бюрото и му помагаше да прегледа трогателните прошения. Приблизително на всеки половин час г-н Помпа носеше нови писма.

— Да, ама не съм — сопна са Влаго.

— Говорите с боговете и те ви отвръщат — усмихна се широко г-ца Добродуш. — Посочиха ви къде да си намерите заровено имане. На това му казвам аз религиозно преживяване. Впрочем, откъде знаехте за тези заровени пари?

— Вие не вярвате ли в боговете?

— Разбира се, че не. Не и докато хора като Грабльо Злат тъпчат земята безнаказано. Не, съвсем сами сме. Та, за парите…?

— Не мога да ви кажа — отвърна Влаго.

— Вижте само какво пише в тези писма — възкликна г-ца Добродуш. — Болни деца, умиращи съпруги…

— Някои просто искат пари — прекъсна я Влаго бързо, сякаш това можеше да подобри ситуацията.

— И чия е вината, Готин? Ти си човекът, който измъкна от боговете торба мангизи!

— Добре, но какво все пак да правя с тези… молитви? — попита Влаго.

— Ами доставете ги. Длъжен сте. Вие сте вестоносецът на боговете. А хората дори са им залепили марки. Някои писма са изцяло покрити с марки. Това ви е работата. Разнесете ги до храмовете. Вие им обещахте!

— Никога не съм обещавал да…

— Дали сте им обещание, когато сте им продал марките!

Влаго за малко не падна от стола. Тя беше запратила изречението към него като юмрук.

— А и това ще им даде надежда — добави малко по-спокойно.

— Фалшива надежда — каза Влаго, като се опитваше да се поизправи на стола си.

— Може би не и този път. Точно в това е смисълът на надеждата — тя вдигна очуканото късче останало от кутията на Ангамарад. — Той се беше заел да пренесе едно съобщение през цялото Време. Да не мислите, че вашата задача е по-трудна?

— Г-н Мустак?

Гласът се надигна от залата и в същото време нивото на околния шум спадна като несполучливо суфле. Влаго се приближи до отвора, освободен от липсващата стена. Докато пристъпваше по скърцащия обгорял паркет можеше да види цялата зала под себе си. Една част от ума му отбеляза: когато възстановяваме сградата, тук ще трябва да сложим панорамен прозорец. Тази гледка просто не може да се опише с думи.

Долу се чуваше тих шепот и някой шумно си пое дъх. Вече се бяха се събрали доста клиенти, въпреки ранния час. Всяко време е подходящо за молитва.

— Проблем ли има г-н Грош? — повика Влаго надолу.

Видя нещо бяло да се развява във въздуха.

— Таз сутрешният Таймс, сър! — извика Грош. — Току-що дойде! Изтъпанили са Злат на първа страница, сър! Където си е вашето място! Никак няма да ви хареса, сър!

Ако Влаго фон Мустак беше израснал в семейство на клоуни и се беше обучавал за клоун, той щеше да посещава циркови представления и да наблюдава изпълненията на царете на клоунадата. Щеше да се диви на елегантната траектория на метнатия пай, щеше да попива новите номера с подвижната стълба и кофата сапунена вода и щеше внимателно да следи всяко привидно небрежно жонглирано яйце. Докато останалите хора в публиката гледаха представлението с подобаващо чувство на ужас, яд и раздразнение, той щеше да си води бележки.

Сега, чувствайки се точно като чирак, наблюдаващ работата на истински майстор, той четеше думите на Грабльо Злат, отпечатани във вестника с все още незасъхнало мастило.

Бяха пълни глупости, разбира се, но бяха украсени майсторски. О, да. Човек не можеше да не се възхити колко невинно думите бяха ограбени, оголени, изчистени от своето реално значение и от всякакво достойнство и бяха хвърлени да се въргалят в мръсотията, за да послужат за целите на Грабльо Злат. Е, може би с изключение на „синергетично“ — тази дума никога не си е подбирала компанията и винаги е била готова да се продаде на кого ли не. Ставаше ясно, че проблемите на Главната Линия се дължат на някакъв мистериозен гърч във вселената и по никакъв начин не са свързани с неща като алчност, високомерие и упорита глупост. Е, ръководството на Главната линия признаваше, че е допуснало някои грешки — опа, „добронамерени преценки, които в ретроспекция се оказва, че в някои аспекти за съжаление може да са били погрешни“ — но те явно до една са били допуснати в опит да се поправят някои „фундаментални систематични грешки“, допуснати от предишното ръководство. Никой не изказваше никакво съжаление, защото никой не беше направил нищо нередно. Лоши неща, уви се случват, като спонтанно се зараждат в някакъв странен, неприветлив, геометрически сух свят и „предизвикват съжаление“^[1].

Репортерът от Таймс беше направил всичко по силите си, но нищо не можеше да спре Грабльо Злат в главоломното му нападение над самата същност на езика. Главната Линия беше „за хората“ и репортерът явно напълно се беше отказал да пита какво точно означава това. А като капак на всичко се мъдреше частта, наречена „Нашата мисия“.

Влаго усещаше стомашни киселини да се надигат в гърлото му толкова свирепо, че в момента слюнката му вероятно можеше да прояде стомана. Безсмислени, глупави думи, изречени от хора без никаква мисъл, интелект или умения надхвърлящи способността да се възползват най-безсрамно от кухи изразни средства. О, Главната Линия се беше обявила за всичко, от правото на живот и свобода до Маминия домашен икономичен пудинг. Беше за всичко, но не и за нещо смислено.

През розовата мъгла на беса, погледът на Влаго се спря на изречението: „безопасността е наш основен прерогатив“. Защо оловната матрица не се беше стопила, защо хартията не се беше самовъзпламенила, вместо да участват в това словоблудство? Пресата е трябвало да блокира, ролките е трябвало да се забият в плочите и да ги разцепят…

Това беше наистина ужасно. Но после Влаго забеляза отговорът на Злат на набързо вмъкнат въпрос относно пощенската служба.

Грабльо Злат изпитваше най-топли чувства към пощенската служба и я благославяше до възбога. Той беше много благодарен за помощта по време на техните затруднения и щеше да се радва на евентуално бъдещо сътрудничество, макар че, разбира се, в днешните напредничави времена, пощата не можеше да надхвърли ролята си, ограничена само до местното ниво на разнос. Но все пак, някой трябва да доставя и сметките, хаха…

Беше създал истински шедьовър… мръсникът му!

— Ъм… добре ли сте? Дали може вече да спрете да крещите? — каза г-ца Добродуш.

— Какво? — мъглата на беса се разнесе.

Всички в залата го гледаха със зяпнала уста и удивен поглед. Писалки стояха замръзнали във въздуха и от тях капеше разредено мастило, върху езиците засъхваха марки.

— Вие крещяхте — уведоми го г-ца Добродуш. — Всъщност проклинахте на глас.

Г-ца Макалариат разбута множеството с решителен израз на лицето.

— Г-н Мустак, надявам се никога повече да не чуя такъв език в тази сграда! — сряза го тя.

— Това беше по адрес на председателя на Компанията на Главната Линия — обясни г-ца Добродуш с тон, който според нея беше омиротворяващ.

— О — г-ца Макалариат се поколеба, но после се стегна. — Е, в такъв случай… може би поне за в бъдеще ще се изказвате малко по-тихо?

— Разбира се, г-це Макалариат — съгласи се Влаго послушно.

— И ще избягвате думичката, започваща с Т?

— Да, г-це Макалариат?

— Както и думичките, започващи с Х, Л, двете думички с К и думичката, започваща с Е?

— Както наредите, г-це Макалариат.

— „Мръсен, проклет главорез и интригант“ от друга страна беше приемлив израз.

— Непременно ще го запомня, г-це Макалариат.

— Много добре, пощенски началник.

Г-ца Макалариат се завъртя на пета и отиде да порицава хората, които не използват попивателна хартия.

Влаго подаде вестника на г-ца Добродуш.

— Това ще му се размине — каза той. — Той е само въздух под налягане. Линията е твърде мащабна, за да се провали. Има твърде много инвеститори. Той ще намери още пари, колкото нещата да кретат по същия трагичен начин още известно време, а после ще остави всичко да рухне. След това ще използва друга компания да откупи Линията на нищожна цена.

— Аз имам своите подозрения — каза г-ца Добродуш, — но вие явно сте съвсем наясно с плановете му.

— Аз така бих постъпил… ъъ… т.е. ако бях такъв човек. Това е най-старият номер на света. Хващаш няколко ахмаци… намираш хора, които залагат толкова много, че вече не могат да си позволят да се оттеглят. Предлагаш им една приказна възможност. Те смятат, че само трябва да останат в играта до края и всичко ще се нареди. Не искат и да си помислят, че са се заблудили. Обясняваш им на дълго и на широко как утре всичко ще е по мед и масло и те се надяват. Само дето няма начин да спечелят. В някаква степен те вероятно са наясно от самото начало, но решават да пренебрегнат истината. А истината е, че Банката винаги печели.

— А защо на хора като Злат им се разминава?

— Казах ви защо — защото хората винаги се надяват. Искат да вярват, че ще се намери някой да им продаде истински диамант за долар. Съжалявам.

— Знаете ли защо започнах работа в Съюза на големите? — попита г-ца Добродуш.

„Понеже с глинените хора се общува по-лесно?“, помисли Влаго. Те не кашлят в лицето ти докато им говориш.

— Не — отвърна й той.

— Преди работех в една банка в Сто Лат. Кооперативна банка на зелепроизводителите.

— О, онази на централни площад? Със зелка гравирана над главния вход? — каза Влаго преди да се сети да си затвори устата.

— Сещате се коя е? — попита тя.

— Ами, минавал съм от там веднъж… — умът му прецени посоката, в която върви този разговори и той си помисли „О, не, о, моля те, не!“.

— Работата ми не беше никак лоша. В нашия офис задачата ни беше да проверяваме платежните нареждания и чековете. Да търсим фалшификати, нали разбирате? Един ден аз одобрих четири ордера. И четирите се оказаха фалшиви. Това струваше на банката две хиляди долара. Бяха нареждания за плащане в брой и подписите бяха съвършени. Затова ме уволниха. Трябваше да направят нещо, иначе щяха да изгубят доверието на клиентите си. Никак не е забавно хората да подозират, че си мошеник. Такива неща се случват на нас от простолюдието. Но хора като Злат винаги се измъкват. Добре ли сте?

— Хмм? — измънка Влаго.

— Изглеждате… леко пребледнял.

Това беше един от успешните му удари. Поне досега беше мислил за него като за успешен. Чувстваше се много доволен от себе си в онзи момент. Но не се предполагаше да срещаш пострадалите хора в последствие. Проклет да е г-н Помпа и неговото средностатистическо разбиране за убийството.

Той въздъхна. Ето че се беше стигнало и до тук. Той го беше очаквал. Двамата със Злат в битка един срещу друг, за да се види, кой е по-големият мръсник.

— Това издание на Таймс е за провинцията — каза Влаго. — Градското издание влиза в печат около час и половина по-късно, за да не би да се появи някаква новина в последния момент. Мисля, че поне ще успея да изтрия усмивката от лицето му.

— Какво ще правите? — настоя да знае г-ца Добродуш.

Влаго си нагласи шапката.

— Ще опитам да постигна невъзможното — отговори той.