Даома Уинстън
Зловещата къща (6)

— Какво ще каже мис Уорън? — попита Бевис. — Вие отново нищо не сте яли.

— Не съм гладна — отговори Мики с беззвучен глас, отвърна се с отвращение от таблата и се загледа навън.

Бевис присви рамене и оправи сивите си коси.

— Е сега вече са двама — прошепна тя.

— Двама?

— Да, двама мъртъвци. Два нещастни случая.

— И двата заради мен — каза Мики.

— Ръниън казваше винаги, че такива неща се случват до три пъти.

При тези думи Мики потрепна, но погледът й беше насочен някъде навън. Вратата тихо се затвори. Бевис си беше отишла.

Марта лежеше близо до железния портал с широко разтворени очи, в които още се четеше ужас. Мики си спомняше, че беше почнала да крещи, сигурно крясъците й са били страшни, тъй като Бевис се бе затичала веднага към железния портал. По-късно дойде полицията. Сирените на „Бърза помощ“ виеха, огласяйки тихата улица. Въпроси, отговори, след това заведоха Мики до къщата. Малко по-късно пристигнаха Александър и Уинифред, извикани от Бевис. Те бяха изплашени, но се държаха достойно и направиха всичко, което беше необходимо. Още същата нощ колата беше намерена недалече от Басит Плейс със смачкан преден калник. Беше крадена, по решетката й откриха парчета от роклята на Марта. Било нещастен случай с бягство на шофьора — каза полицията.

Мики твърдеше упорито, че Марта е убита от същата кола, която я е докарала. Тя беше уверена, че става дума за убийство.

— Това е фатален нещастен случай, също като при Ръниън — каза Александър и повика лекар.

Той и Уинифред говореха с лекаря пред вратата й. Мики се питаше дали това не е преднамерено, за да може да чуе разговора им.

— Племенничката ми имаше вече веднъж нервно разстройство — осведомяваше Уинифред лекаря. — Беше, разбира се, преди години и нещата донякъде се оправиха. Донякъде, тъй като от време на време има смущения. Сега обаче, след тази история… ние сме много разтревожени.

— Поради смъртта на сестра й ли? — запита лекарят.

— Ако изобщо й е била сестра. Още нищо не знаем. Полицията откри, че е наела стая в града, никъде не е работила и не е имала приятели. Не можем да повярваме! Мики се самоизмамваше, като си бе втълпила, че има сестра.

Мики цяла трепереше. Приглушени гласове шепнеха нещо, нечии очи я гледаха вторачено. Тя скри глава във възглавницата и заплака горчиво. Докторът пристъпи към леглото, постави ръка на рамото й.

— Аз съм д-р Бейнс, мисис Мейфийлд — представи се той. — Искам да поговорим.

Той беше нисък и имаше втренчен поглед. Мики не отговори на нито един от въпросите му. Преди да си тръгне, той й направи инжекция с някакво успокоително.

Следващата седмица той я посети няколко пъти. Междувременно Мики се беше поуспокоила и вече разговаряше с него. Разказа му, че Марта е убита. От своя страна той й внуши, че нервите й са опънати и че е преуморена. Той не разполагаше с лекарство за нейното заболяване!

Мики седна на леглото и въздъхна. Беше уморена, изтощена, като пребита. Дните след смъртта на Марта й се струваха като някакъв постоянен кошмар, нещо между сън и събуждане. Крайно време беше вече да стане… „Това е единственото средство срещу мъката“, беше казал някога Бенет. Тя се изправи, отиде да вземе един душ, преди да се облече, тъкмо се беше приготвила вече, когато Бевис влезе в стаята й.

— Все още не бива да ставате й — обясни тя.

— А защо не?

Бевис й обърна гръб и излезе от стаята. След малко се появи Уинифред.

— Какво правиш, мило дете?

— Лежах достатъчно дълго време.

— Но д-р Бейнс…

Уинифред седна тежко на леглото й:

— Ти си така… особена. Не знам просто какво да ти кажа. А и след ужасната ти болест някога…

— Тогава бях на четиринадесет години, лельо Уинифред — каза остро Мики.

— Да, да, разбира се. Въпреки това трябва да се пазиш. Аз само се опитвам да те предупредя.

— Всичко отдавна е минало, лельо Уинифред.

Уинифред си пое въздух:

— Може би не си спомняш добре онази нощ, но когато Бевис ме повика от бриджа и Александър от неговия кабинет, ти буйствуваше, крещеше и си удряше главата в стената — тя изстена. — Съжалявам много, че трябва да ти го кажа, но беше досущ като първия път. Съвсем същото.

— Така ли мислиш? — я попита Мики студено. — По всяка вероятност бях много възбудена. Това е вече минало.

Уинифред се изправи:

— Е, трябваше да ти го кажа — отвърна тя с безизразна усмивка и излезе.

Мики седна отново на креслото до прозореца. За момент трябваше да се пребори с напиращите сълзи. След това обаче си припомни думите на Бенет: „Единственото средство срещу страха е смелостта.“

Тя облече синьото манто, взе си чантата и слезе по стълбите. В преддверието дигна бързо слушалката на телефона и избра един номер. Една добре поддържана ръка притисна пръстите й.

— Какво правиш тука? — я попита леля Уинифред с упрек в гласа. — Още е невъзможно да излизаш. Моля те, не бъди неразумно и истерично дете!

— Искам да се разходя малко с кола, лельо Уинифред. Това е всичко.

— Но още е много рано, мило дете. Ще помоля Бевис да ни сервира чай. А може и да поиграем на карти. Скоро и Александър ще си дойде.

 

 

Мики се примири.

— Много бих желал да направиш това — каза Александър, като се надвеси към Мики. — С роза в косите ще изглеждаш чудесно. Направи го заради мен!

— Какво да направя? — го попита Мики, недочула, като го погледна.

Забеляза загрижения му поглед, отправен към Уинифред. Той много учтиво повтори:

— Питах те дали не искаш за мен да сложиш една роза в косите си.

Мики поклати глава и каза, като му подаваше букета от рози:

— Моля те, помоли Бевис да ги сложи във вода.

Той отново погледна Уинифред и каза нежно:

— Разбира се, Мики — след това се отправи към вратата, но преди да излезе, се обърна: — Не можеш да си представиш колко сме щастливи всички, че слезе отново тук, при нас.

— Благодаря, Александър — тя разсеяно си взе цигара и я завъртя между пръстите си.

Мислеше за Ноа. Отдавна не го бе виждала. Току-що влязлата Тиодора прекъсна мислите й.

— Вижте кого срещнах! — извика тя, като избута пред себе си Вивиън Стар.

— О, колко мило — каза Уинифред, усмихвайки се.

Вивиън й върна усмивката и седна на един стол така, сякаш столът беше трон, а тя царица. Мики почти не слушаше какво си бърбореха трите жени. Когато изведнъж настъпи тишина, тя ги погледна. Вивиън я наблюдаваше, в погледа й се четеше някакъв особен страх.

— Това се казва изненада — каза Александър, който влизаше във всекидневната.

— Тъкмо се канех да си тръгвам — обяви Вивиън.

— Така ли? — отвърна Александър и в думите му прозвуча облекчение. Мики се запита защо той не се отнася по-почтително към Вивиън.

Вивиън се сбогува и Александър излезе да я изпрати.

 

 

От сутринта задуха силен вятър, който разпиля и последните листа от дърветата. Голите черни клони се виеха нагоре към сивите облаци. Мики, облечена в шлифер и с шапка, чакаше пред прага на вратата. Беше още много рано и тя бе слязла долу, без никой да я чуе. Надяваше се, че Бен ще побърза. Изведнъж вратата зад нея се отвори и Бевис извика:

— О, вие сте вече навън!

— Искам малко да се поразходя — обясни й Мики.

— Но не бива още да излизате сама!

Мики не й отговори, заслиза по стълбата и тръгна надолу по алеята. В този момент пристигна Бен. Той спря колата до нея и тя веднага се качи.

— Хайде, Бен! Побързайте! — настоя тя.

Той кимна, направи една маневра по алеята и излезе на улицата.

— Да нямате намерение да бягате? — попита той.

— Май така изглежда и в известен смисъл… Бен, вие знаете какво се случи, нали?

— Да, прочетох във вестника. Безобразие. Няколко пъти се обаждах по телефона. Много бях загрижен за вас.

— Обаждали ли сте се? Не знаех — гласът й беше тих, изпълнен с безпокойство. — Не знам какво да правя, Бен. А и не знам какво да мисля.

— Случват се злополуки.

— Но две и наведнъж? Най-напред Ръниън, а след това и Марта? Кой ще е следващият, Бен?

— Никой — отговори спокойно той.

— В документите на Марта намерих адреса й — тя го назова и продължи — искам да ме закараш там.

Пътуваха през части на града, които Мики не беше виждала от години. Всичко й се струваше много променено, имаше съвсем нови улици, а други изобщо не съществуваха. Най-сетне пристигнаха в едно от най-старите предградия. Къщите бяха сиви и грозни, мазилката им се ронеше и всичко будеше само тъжни мисли. Пред една от тези къщи Бен спря. Мики слезе и влезе вътре. На една от вратите на втория етаж имаше закачена табелка „Стаи под наем“. Мики почука. Появи се една жена. Беше много разочарована, като разбра, че Мики не се интересува от стая, а питаше за Марта Плейнърд.

— Марта? — каза жената с въздишка. — Да, тук живя, докато не загина при онази злополука. Какво ви интересува?

— Знаете ли откъде е дошла? Познавате ли някого от семейството й?

— Нищо не зная, живя тук само три месеца, имаше няколко приятели, но за семейство не зная. Веднъж ми разказа, че решила да предприеме нещо… — тя направи малка пауза, преди да продължи: — Коя казахте, че сте вие? Малко приличате на нея.

— Приятелка съм й.

— Тогава би трябвало да знаете повече от мен.

Мики разбра, че няма да научи нищо повече от тази жена, ако тя изобщо знаеше нещо повече. Благодари и си тръгна.

— Май нямахте късмет? — запита Бен, когато тя се качи в колата.

— Мисля, че не беше много добра идеята да дойда тук — Мики въздъхна. — Къде ли мога да науча нещо за нея?

— Би трябвало да се откажете. Ще ви върна вкъщи. Повярвайте ми, това ще бъде по-добре за вас, отколкото да тичате подир някакъв призрак.

— Слушайте, Бен! — каза Мики, изведнъж решила нещо. — Още не искам да се връщам у дома. Закарайте ме, моля ви, при мис Маркъм…

— Вие пак сте тук — каза мис Маркъм — въпреки, че вече ви казах, че не се интересувах от работите на Борис.

— Трябва да ви се извиня — каза Мики много сериозно, — но за мен е много важно.

И тя й обясни накратко молбата си.

Лицето на старата жена придоби по-доброжелателен израз.

— Вярвам ви, че е така — тя сякаш обмисляше нещо. А Мики я наблюдаваше. Накрая сви рамене и рече: — Е, добре, от мен да мине. Надявам се, че няма да сгреша. Не искам да имам неприятности. Разбирате ме, нали? Никакви неприятности! И Борис не искаше. Добре! Почакайте тук, ще проверя! — каза тя и излезе от стаята.

Мики седна на един стол в коридора и постави ръцете си в скута. Броеше секундите, а след това и минутите. Стори й се, че до връщането на мис Маркъм беше изтекла цяла вечност.

— Ето — каза тя и подаде на Мики няколко документа. Хартията беше пожълтяла и на места беше скъсана. — Това успях да намеря. Но за вас няма нищо успокояващо. Пък и сама сте си виновна…

Това, което държеше в ръцете си, бяха две свидетелства за раждане. Първото беше издадено за дете от женски пол, с тегло три килограма и двеста грама, родено в 4,30 часа, на име Мериън. Второто свидетелство беше за дете от мъжки пол, килограм и половина, родено в 4.58 часа и починало малко след раждането. Мики стоеше като вцепенена. Значи Марта не беше нейна сестра!